Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starless Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Беззвездна нощ

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–141–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Диан Жон

Глава 14
Маскировка

— Изчакай ме тук, Гуен — прошепна Кати-Бри на пантерата.

Пред тях започваше просторна галерия, в която почти нямаше сталагмити. От вътрешността долитаха гоблинови гласове и Кати-Бри се досети, че това трябва да бе основната част от отряда, чиито съгледвачи бяха срещнали по-рано. Чудовищата най-вероятно бяха разтревожени от продължителното отсъствие на другарите си, нищо чудно скоро да изпратеха някой да ги потърси. Не че имаше нужда — малцината оцелели сигурно бяха съвсем наблизо. Наистина, двете с Гуенивар ги бяха прогонили в обратната посока, ала гоблините живееха на групи и неколцината бегълци нямаха друг избор, освен да се опитат да се съберат с племето си. А от мястото, където се бе състояла битката, ги делеше по-малко от час бърз ход.

Кати-Бри не виждаше друг път, освен през галерията, а там, както личеше по врявата, имаше прекалено много чудовища, за да се надява да ги победи или уплаши. Нямаше друг избор и като си пое дълбоко дъх и хвърли последен поглед към абаносово черните си ръце, тя отметна гъстата си, сега снежнобяла коса, оправи гънките на пищните си одежди и пристъпи прага с гордо вдигната глава.

Най-близките стражи ужасено отскочиха назад, когато елфическата жрица влезе в бърлогата им. Единствено численото им превъзходство (както младата жена бе предположила, вътре имаше повече от сто гоблина) ги удържаше да не се разбягат панически. Цяла дузина копия се насочиха към нея, ала тя продължи да крачи напред, сякаш не ги забелязваше.

Гоблините се скупчиха зад нея и отрязаха всяка възможност за отстъпление. Мнозина впериха поглед в тунела, от който бе дошла неочакваната посетителка, чудейки се дали там не се крият още елфи. Все още никой не се бе опитал да я спре, тъкмо напротив, чудовищата бързаха да й сторят път — дързостта и съвършената маскировка ги бяха хванали неподготвени.

Скоро Кати-Бри достигна средата на галерията, вече виждаше коридора, който продължаваше в другия край. Само че гоблините зашушнаха нещо и започнаха да я обкръжават, принуждавайки я да забави крачка.

Пробиваше си път през редиците им все по-трудно, докато най-сетне се оказа обградена от същинска гора от копия и трябваше да спре.

— Гунд ха, мога, мога! — заповеднически настоя тя.

Познанията й по този език бяха съвсем ограничени, та не можеше да бъде сигурна дали вместо „отдръпнете се и ме пуснете да мина“ не е казала „дръпнете майка ми в канавката“.

Все пак се надяваше да е било първото.

— Мога гунд, гийк-икмуун’гауун’га! — избоботи един грамаден гоблин и се изпречи пред нея.

Кати-Бри се насили да запази спокойствие, ала голяма част от нея отчаяно искаше да извика Гуенивар и да побегне, докато друга, много по-мъничка частица, едва се сдържаше да не избухне в смях. Това очевидно бе вождът на племето или поне шаманът.

Какъвто и да бе обаче, той определено се нуждаеше от няколко урока по добър вкус. Беше обут с високи черни ботуши, каквито носеха благородниците, само че тези бяха срязани отстрани, за да има място за големите му, подобни на патешки, ходила. Над тях беше нахлузил женски панталон с волани и (макар да бе мъж) чифт женски гащи и корсет, очевидно шит за някоя доста пищна дама. Около мършавия му врат висяха няколко напълно различни огърлици (между златото и среброто проблясваше дори един перлен гердан), на кривите си пръсти бе надянал тежки, безвкусни пръстени. Шапката със сигурност беше свещеническа, макар Кати-Бри да не можеше да разпознае точната секта. Приличаше на слънце, обточено с дълги златисти панделки и очевидно беше нахлупена наопаки, тъй като се бе смъкнала ниско над веждите му, а една от панделките се развяваше точно пред носа му.

Колкото и нелепо да изглеждаше, гоблинът явно се смяташе за издокаран по последна апашка мода, както се бе навлякъл с дрехите на нещастниците, станали жертва на племето му. Той продължаваше да бръщолеви нещо на грубия си език и Кати-Бри едва смогваше да схване по някоя откъслечна дума тук-там. Най-сетне чудовището млъкна и се удари с юмрук в гърдите.

— Говориш ли езика на Повърхността? — попита младата жена, мъчейки се да изглежда самоуверена, макар че всеки миг очакваше да усети как хладният връх на някое копие се забива в гърба й.

Гоблинът я изгледа любопитно, очевидно, без да разбира и дума. Погледът му се плъзна по дрехите и най-накрая се спря върху медальона, който висеше около врата й.

— Нийнг со, уука — отсече той и посочи скъпоценния предмет, после махна към изхода на галерията.

Ако медальонът бе просто обикновено украшение, Кати-Бри на драго сърце би им го дала, за да я оставят да си тръгне. Ала той беше единствената й надежда да открие Дризт в неизбродимия лабиринт на Подземния мрак. Гоблинът отново посочи магическия предмет и изломоти нещо. Като че ли започваше да губи търпение и Кати-Бри разбра, че веднага трябва да измисли нещо.

Внезапно я осени блестяща идея.

— Нийнг! — каза тя широко усмихната (силно се надяваше, че е разбрала правилно и това е гоблиновата дума за „дар“).

После звънко плесна с ръце и леко повиши глас:

— Гуенивар!

Уплашените крясъци, които се разнесоха зад гърба й, бяха сигурен знак, че пантерата я е чула.

— Ела при мен, Гуен — все така, без да се обръща, рече Кати-Бри. — Не се нахвърляй върху никого.

Със сведена глава и присвити назад уши, Гуенивар бавно пристъпваше напред. От време на време изръмжаваше глухо, просто за да държи най-близките гоблини нащрек. Не че имаше нужда да ги сплашва допълнително — чудовищата и без това бързаха да се отдръпнат колкото се може по-далече от пътя й.

Много скоро вярното животно вече стоеше до Кати-Бри и нежно търкаше муцуна в крака й.

— Нийнг! — повтори младата жена и посочи Гуенивар, а после и гоблина. — Ти взимаш котката, а аз си тръгвам през онзи изход — добави тя, жестикулирайки усърдно, за да я разберат.

„Издокараното“ чудовище се почеса по главата, при което шапката му се килна под още по-странен ъгъл.

— Хайде, иди при него и бъди добра — прошепна Кати-Бри и лекичко побутна Гуенивар.

Пантерата вдигна обиден поглед към нея, но все пак я послуша и отиде да легне в краката на гоблина (който пребледня като платно и цял се разтрепери).

— Нийнг! — потрети Кати-Бри и даде знак на чудовището, че може да погали Гуенивар.

В първия миг то я изгледа изумено, но постепенно събра смелост и едва-едва докосна гъстата черна козина. На устните му се появи доволна усмивка и то се осмели да потупа пантерата по врата, после пак и пак. Гуенивар не направи нищо, за да му попречи, но през цялото време не сваляше изпепеляващ поглед от младата жена.

— Остани тук с този добър гоблин — меко каза Кати-Бри, за да попречи на противните създания да разберат истинските й намерения.

И като потупа кесията, в която държеше ониксовата статуетка, добави извинително:

— Много скоро ще те изведа оттук, бъди сигурна.

После изпъна рамене и като погледна водача на гоблините право в очите, посочи от себе си към изхода на галерията.

— Аз си тръгвам! — заяви тя, смръщила лице в заповедническа гримаса, и пристъпи напред.

За миг й се стори, че главатарят се кани да й попречи, ала един бърз поглед към могъщата пантера в краката му, бе достатъчен да го откаже от подобни намерения. Кати-Бри бе изиграла картите си безпогрешно — беше дала възможност на гордия вожд да запази достойнството си, без самата тя нито за миг да изглежда слаба или по-малко опасна. Като капак на всичко, стратегически беше поставила тристакилограмовата си съюзница между себе си и водача на гоблините.

— Нийнг со, уука — повтори той и кимна към изхода, после предпазливо се отдръпна, за да направи място на мнимата жрица.

Кати-Бри прекоси галерията с гордо вдигната глава, като не пропусна да зашлеви някакъв гоблин, имал глупостта да не се отмести достатъчно далече от пътя й. Разгневеното чудовище вдигна меча си, но тя дори не трепна. Миг по-късно се разнесе повелителният глас на главатаря и му нареди да свали оръжието.

Кати-Бри се изсмя в лицето му и му показа изумрудената кама, която държеше готова под гънките на връхната си роба.

Достигна изхода и пое по тесния тунел, като още известно време си наложи да не ускорява крачка. Най-сетне спря, огледа се наоколо, за да се увери, че не я наблюдават, и извади ониксовата статуетка.

В галерията главатарят продължаваше да се хвали с новата си придобивка и навярно за стотен път разказваше на съплеменниците си как е надхитрил „тъпата жрица“. Нямаше особено значение, че случилото се бе станало пред очите на всички — при гоблините историята се менеше всеки ден.

Самодоволната му усмивка бързо се стопи, когато тялото на пантерата внезапно започна да избледнява и да се превръща в сивкава мъгла.

Той нададе яростен вик и като запроклина ядно, падна на колене в обречен опит да задържи изплъзващата се котка.

От сивите валма се показа огромна лапа, обви се около главата му и го придърпа към себе си. Сетне и последните струйки мъгла се стопиха, отвеждайки глуповатия гоблин на дълго пътешествие до Звездната равнина.

Настана суматоха, останалите чудовища крещяха и тичаха насам-натам, бутаха се едно в друго и падаха, после отново се изправяха и продължаваха да ругаят. Някой предложи да настигнат жрицата, ала докато успеят да въведат някакъв ред, вече бе станало твърде късно — Кати-Бри тичаше, колкото й държаха краката и със задоволство си мислеше колко хитро бе постъпила.

* * *

Тунелите му бяха добре познати… твърде добре. Колко пъти младият Дризт До’Урден бе бродил из тези места, обикновено като водач на патрул! Само че тогава до него крачеше Гуенивар, а сега бе съвсем сам.

Накуцваше леко — едното му коляно все още не се бе оправило напълно от трошачката на свиърфнеблите, но и това не бе в състояние да го задържи в Блингденстоун. Онова, което го бе довело тук, не търпеше отлагане, а и Белвар, въпреки че раздялата го нараняваше, не се бе опитал да го спре — сигурен знак, че останалите гномове не гледат на присъствието му с особено добро око.

Беше си тръгнал преди два дни… два дни, през които бе оставил зад гърба си около петдесет мили лъкатушещи тунели. Беше се натъкнал на дирите на поне три елфически патрула — необичайно струпване на войни толкова далече от Мензоберанзан и поредно доказателство в подкрепа на опасенията на Белвар, че Мрачните кроят нещо голямо. По всичко личеше, че Лолт наистина е гладна.

И трите пъти Дризт можеше да проследи дирите и да се присъедини към Мрачните войни. Дори бе измислил какво да каже — щеше да се представи за пратеник на търговец от Чед Насад. Ала и трите пъти не успя да събере смелост и вместо това продължи към Мензоберанзан, отлагайки още малко момента, в който отново щеше да се изправи пред събратята си.

Сега тунелите бяха станали прекалено познати и съдбоносният миг наближаваше.

Със съвършено премерени тихи стъпки той навлезе в нов, доста по-просторен коридор. Някъде пред него се разнесе шум, като от тътрузене на множество крака. Не бяха елфи, сигурен бе Дризт, който прекрасно знаеше колко беззвучно се движат те.

Бърз като светкавица, той се покатери по стената и тръгна по тясната издатинка, която се издигаше на около два метра над земята. Неведнъж му се налагаше да се вкопчва в скалата с връхчетата на пръстите си и да пълзи милиметър по милиметър, докато краката му висят от ръба на тераската, но той упорито и все така безшумно продължаваше напред.

Внезапно звукът пред него се засили и Дризт се закова на място. За щастие каменната издатинка отново се бе поразширила и ръцете му бяха свободни. Много предпазливо той свали двата ятагана от кръста си, впрягайки цялата си воля, за да попречи на Сиянието да изригне със синкав пламък.

Воден от Неясните звуци, той надникна зад ъгъла и се натъкна на голяма група ниски, превити одве човекоподобни същества. Завити с дрипави плащове и спуснали качулки ниско над главите си, те се озъртаха насам-натам, без да проронват нито дума. Единствено големите им груби ходила издаваха принадлежността им към гоблиновата раса.

Роби, досети се Дризт — личеше си по движенията и по покорно приведените тела. Единствено роби можеха да бъдат изпълнени с такова прекършено примирение.

Скиталецът продължи да се взира внимателно в окаяните създания, мъчейки се да открие елфическите им надзиратели. Долу имаше най-малко осемдесет гоблини и те всички се бяха скупчили около бреговете на неголямото езерце, наричано от Мрачните Хелдаенски вир. Мършавите им ръце неспирно се протягаха към водата и те загребваха шепа след шепа, сякаш не бяха пили дни наред.

Което най-вероятно си беше точно така. Недалече от езерцето Дризт забеляза няколко пасящи роти (вид дребни говеда, които се въдеха в Подземния мрак) и предположи, че гоблините са тук именно, за да открият изгубените животни. На такива експедиции те обикновено не получаваха никаква храна, макар да носеха със себе си солидни количества припаси. За разлика от тях, придружаващите ги елфи си похапваха пребогато, като обикновено го правеха пред гладуващите си слуги.

Изплющя камшик и гоблините побързаха да скочат на крака и да се отдалечат от езерцето. Двама елфи — мъж и жена — бавно се приближаваха към тях, потънали в разговор, което обаче не пречеше на жената час по час да размахва бича си.

Долу очевидно имаше и други надзиратели, защото откъм отсрещната страна на галерията долетя някаква заповед и робите започнаха да се подреждат, макар строят им да приличаше повече на поразтеглено скупчване, отколкото на нещо друго.

Дризт разбра, че моментът най-сетне бе настъпил. Надзирателските отряди не се славеха като особено организирани, а дисциплината в тях изобщо не можеше да се мери с ненарушимите порядки, които царяха в един патрул например. В състава на една такава група обикновено влизаха елфи от няколко различни домове, както и ученици от всяка от трите школи на Академията.

Дризт тихичко скочи на земята и сви зад ъгъла, вдигнал ръце в безмълвен поздрав (със задоволство установи, че още си спомня езика на жестовете, макар пръстите му да бяха поотвикнали от сложните движения).

Жената побутна спътника си (и очевидно неин телохранител) напред, после направи крачка встрани, за да вижда какво става. Мъжът светкавично извади малък арбалет (върхът на стреличката със сигурност беше напоен със силна приспивателна отвара) и го насочи към натрапника.

— Кой си ти? — също така беззвучно попита жената.

— Всичко, което остана от един патрул, имал неблагоразумието да се приближи твърде много до Блингденстоун — отвърна Дризт.

— Значи трябва се прибереш през входа край Тиер Брех — жената реши да изостави езика на жестовете и звукът на гласа (който като гласа на всяка елфическа жена можеше да бъде както невероятно мелодичен, така и неприятно рязък) върна Дризт години назад и му помогна да осъзнае по-ясно отвсякога, че от Мензоберанзан го делят едва няколко мили.

— Нямам особено желание да се „прибирам“ — отговори Дризт. — Не и ако всички ще разберат за завръщането ми.

Думите му бяха съвсем правдоподобни, убеден бе той. Ако наистина беше единственият оцелял от избит патрул, то тогава в Академията го очакваше суров разпит. Преподавателите щяха да го обсипват с въпроси, докато не се уверят, че не е имал пръст в разгрома на отряда… или докато мъченията не го убиеха.

— Как се казва първият дом? — попита жената, без да откъсва поглед от лавандуловите му очи.

— Баенре — незабавно отвърна Дризт, без ни най-малко да се изненада от тази проверка — шпиони от съседните градове съвсем не бяха рядкост в Мензоберанзан.

— А, най-малкият им син? — жената продължаваше да се взира в необикновените му очи, извила устни в похотлива, жадна усмивка.

По щастлива случайност Дризт и най-младият син на дома Баенре бяха съученици от Академията… разбира се, при условие, че прастарата матрона — майка не бе родила още едно момче през тридесетте години, в които бе отсъствал от града.

— Берг’инйон — уверено отговори той и сложи ръце на кръста си, уж случайно, а всъщност, за да са по-близо до дръжките на двата ятагана в случай на нужда.

— Ами ти? — не се отказваше жената и прокара език по устните си — очевидно непознатият бе предизвикал любопитството й.

— Никой, който да е от значение — отвърна Дризт и се насили да отвърне на погледа й.

Надзирателката потупа придружителя си по рамото и му даде знак да си върви.

— Освобождаваш ли ме от тази досада? — обнадеждено попита той на езика на жестовете.

— Този бол ще заеме мястото ти днес — измърка жената, наричайки Дризт с елфическата дума за нещо загадъчно и интригуващо.

Спътникът й се усмихна широко и тъкмо се канеше да прибере арбалета си, когато погледът му се спря на група гоблини, имали нещастието да застанат наблизо. Усмивката му стана още по-широка и той се прицели.

Дризт не опита да се намеси, макар че тази жестокост (дори към същества като гоблините) накара сърцето му да се свие от болка.

— Не! — обади се надзирателката и замени стреличката в тетивата с друга. — Твоята просто ще го приспи — обясни тя и избухна в зъл смях.

Мъжът я изгледа недоумяващо, после внезапно разбра. Избра си един гоблин, който се разхождаше безцелно покрай брега, и стреля. Злощастното създание потръпна от удара и политна назад. Отчаяно опита да се обърне, ала не успя и се прекатури в езерцето.

Дризт прехапа устни, досетил се по вялите движения на гоблина, че стреличката трябва да бе напоена с парализираща отрова, която сковаваше тялото, но го оставяше в пълно съзнание. Без да може да контролира крайниците си, гоблинът със сигурност щеше да се удави и, което бе най-ужасното, вече разбираше каква страшна участ го очаква. Някак си успя да се извие и да задържи глава над водата, ала Дризт знаеше, че изтощението ще го надвие много преди действието на вцепеняващата отвара да е отминало.

Злият елф се разсмя с глас, после прибра арбалета в мъничкия калъф, скрит под дрехите му, и се скри в тунела вляво от скиталеца. Не беше направил и десетина крачки, когато жената отново размаха камшика си и нареди на останалите надзиратели да поемат по десния коридор.

Сетне се обърна към Дризт:

— Какво чакаш?

Скиталецът кимна към давещия се гоблин, който панически пляскаше в езерцето, мъчейки се да не гълта вода. От устните му се откъсна принуден смях, сякаш грозната сцена искрено го забавляваше, ала в действителност с огромно усилие се удържаше да не удуши жестоката надзирателка с голи ръце.

През цялото време, докато робите напускаха галерията под зоркото наблюдение на Мрачните, Дризт се оглеждаше за възможност да измъкне окаяното създание на сушата, където действието на парализиращата отрова можеше и да не бъде фатално. Ала спътницата му нито за миг не свали очи от него и той се досети, че трябва да си бе наумила нещо, за да го вземе със себе си. В края на краищата, защо самата тя не бе отишла да си почине след неочакваната му поява?

Последното, което скиталецът чу, докато се отдалечаваше от галерията, бяха предсмъртните хрипове на умиращия гоблин. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да прикрие отвращението и гнева си. Независимо колко пъти ставаше негов свидетел, Дризт До’Урден никога нямаше да свикне с безсърдечието на събратята си.

Нещо, за което бе дълбоко благодарен.