Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (17)

Глава 15
Маска

Никога досега не бе виждала подобни създания. Донякъде приличаха на гномовете от Повърхността, ала за разлика от тях, тези бяха съвсем плешиви, а кожата им, поне доколкото виждаше на звездната светлина, разпръсквана от магическата диадема, имаше сивкав оттенък. Високи не повече от метър, те бяха набити и изглеждаха яки почти като джуджета; инструментите, които носеха и превъзходните доспехи, с които бяха облечени, красноречиво говореха, че и те са опитни миньори и ковачи.

Дризт беше разказвал за свиърфнеблите, гномовете, населяващи Подземния мрак, и Кати-Бри предположи, че съществата, които сега стоят пред нея, са точно това. Все пак не можеше да бъде напълно сигурна — кой знае дали не се бе натъкнала на някакви далечни родственици на дуергарите, злите сиви джуджета.

Беше приклекнала насред неголяма горичка от тънки, високи сталагмити, а наоколо се пресичаха десетки коридори. Свиърфнеблите (ако това наистина бяха свиърфнебли) се бяха появили от един от тези коридори и сега се разхождаха на около десетина метра от нея и оживено обсъждаха нещо, без да обръщат никакво внимание на групичката сталагмити.

Кати-Бри не бе сигурна как да постъпи. Ако пред себе си наистина имаше гномове (а тя бе почти сигурна в това), те можеха да се окажат ценни съюзници. Как обаче да ги заговори? Не разбираше езика им, нито пък те — нейния и най-вероятно не знаеха почти нищо един за друг.

В крайна сметка реши, че най-разумно ще бъде да остане на мястото си и да изчака непознатите създания да отминат. Само че Кати-Бри, неопитна в особеностите на Подземния мрак и инфрачервеното зрение, дори не подозираше, че температурата на тялото й значително надвишава тази на хладните скали и издава присъствието й по-ясно и от запалена факла.

Докато тя търпеливо чакаше гномовете да си тръгнат, те незабелязано плъзнаха из тунелите наоколо, за да проверят дали тази елфическа жрица (Кати-Бри все още носеше маската) е част от по-голям отряд, или е тук сама. Изминаха няколко минути. Внезапно младата жена сведе поглед към ръката си, усетила някакво странно трептене в камъка. Тя любопитно се взираше в изтръпналата си длан — нямаше как да знае, че свиърфнеблите общуват посредством телепатия и психокинеза, с чиято помощ си предават мисли, дори ако между тях се издигат яки скали. А пък една по-чувствителна ръка бе в състояние да усети вибрациите, които преминаваха през камъните при тези безмълвни разговори.

Точно този път, едва доловимото трептене означаваше едно-единствено нещо — гномовете току-що се бяха уверили, че непознатата жрица е съвсем сама.

Изведнъж един от свиърфнеблите подхвана заклинателен напев, чиито думи Кати-Бри не разбираше, и хвърли неголям скален къс към нея. Тя още по-плътно се долепи до сталагмита, зад който се криеше, и се поколеба дали да изскочи навън с вдигнати ръце или да извади Таулмарил и да се опита да изплаши нападателите си.

Хвърленият камък се претърколи един-два пъти и се разби на десетки парченца, които се търкулнаха във всички посоки из сталагмитовата горичка. После отломките запушиха и зацвърчаха, земята под тях силно потрепери.

Преди да успее да направи каквото и да било, камъните пред нея започнаха да се разрастват, досущ като гигантски мехур, и постепенно отстъпиха място на петметрово човекоподобно туловище, което сякаш изпълни целия коридор. Два от сталагмитите, издигащи се там, където се бе образувало чудовището, сега стърчаха от масивния му гръден кош — страховити шипове, които можеха да пронижат и най-коравата митрилна броня.

В другия край на коридора свиърфнеблите нададоха бойни викове, които отекнаха страховито в ушите на уплашената жена.

Тя панически отскочи назад, само миг преди една гигантска ръка да се протегне към нея и да откъсне върха на сталагмита, зад който се криеше. Кати-Бри пусна ониксовата статуетка на пода и повика Гуенивар, като в същото време трескаво извади стрела от колчана си и я постави в тетивата на Таулмарил.

Земният дух пристъпи напред. Сталагмитите, които стояха на пътя му, не бяха в състояние да го спрат, тъкмо напротив, те не просто поддадоха под напора на масивните му крака, но сякаш се сляха в едно с тях. Той отново посегна към жертвата си, ала в този миг мракът бе прорязан от ивица сребриста светлина и между очите на чудовището зейна дупка.

То политна назад, но бързо успя да се овладее, после вдигна ръце и само с едно движение направи разполовената си глава както преди. Когато отново погледна към сталагмитовата горичка, „елфическата жрица“ вече я нямаше, а на нейното място стоеше гигантска пантера, готова за скок.

Кати-Бри се измъкна от другия край на горичката с намерението да побегне, ала бързо установи, че от всички странични тунели прииждат гномове. Без да смее да се обърне, за да провери какво става с Гуенивар и земния дух, тя хукна по основния коридор, използвайки скалните могили за прикритие. Изведнъж нещо тежко се удари в крака й и я повали по лице на земята. С мъка се извъртя настрани и видя един гном да се подава иззад близката скала, стиснал в ръка кирката, с която очевидно я бе препънал.

Кати-Бри успя да седне и се опита да насочи Таулмарил към него, ала преди да постави стрела в тетивата, оръжието беше избито от ръцете й. Инстинктивно се претърколи встрани, ала в този миг се показаха още трима свиърфнебли, вдигнали тежки дървени чукове над главите си.

Гуенивар изръмжа и се оттласна от земята с намерението да прелети покрай чудовището и да го накара да се завърти. Само че то се оказа по-бързо, отколкото пантерата очакваше — масивната му каменна ръка се протегна във въздуха, улови я и я придърпа към огромния си гръден кош. Гуенивар нададе болезнен рев, когато острият сталагмитов шип се заби в рамото й. При тази гледка гномовете нададоха тържествуващи викове — по всичко личеше, че „жрицата“ и неочакваният й съюзник са обречени.

Един от чуковете бързо се спускаше към главата на Кати-Бри. Тя измъкна късия си меч и го отклони, преди да бе разтрошил черепа й, после се опита да пропълзи встрани и да се изправи, за да може да вдигне Таулмарил. Само че ударите на тежките чукове валяха един след друг — свиърфнеблите явно бяха решили да я изтощят докрай и да я довършат.

Гледката на огромната пантера, която много скоро щеше да бъде пронизана и смачкана до смърт, предизвика бурна радост у шепата гномове, които наблюдаваха битката със земния дух. Вместо задоволство от скорошната победа на съюзника им обаче, двамина от тях усетиха как ги обзема смут. Двамата свиърфнебли, наричани Селдиг и Пумкато, още помнеха как като деца си бяха играли с една пантера, която досущ приличаше на това животно. И понеже Дризт До’Урден, отказалият се от расата си мрачен елф, чийто другар бе котката по онова време, току-що бе минал през Блингденстоун, двамата някак си усещаха, че присъствието на пантерата тук не може да бъде просто съвпадение.

— Гуенивар! — повика Селдиг и тя изрева в отговор.

Съвършено правилно произнесеното име порази Кати-Бри. Дори тримата нападатели се сепнаха и се поколебаха.

Пумкато, който бе призовал земния дух, нареди на чудовището да не мърда и с помощта на кирката си Селдиг бързо се изкатери по тялото му.

— Гуенивар? — повтори той, застанал само на метър от пантерата.

Раненото животно наостри уши и впери умолителен поглед в смътно познатото лице на гнома.

— Кой е това? — настоя Пумкато и посочи Кати-Бри.

Въпреки че не разбираше нито дума от онова, което свиърфнеблите говореха, младата жена бързо осъзна, че никога няма да й се отдаде по-добра възможност. Мечът тупна на земята и тя свали магическата маска, откривайки истинските си черти — на човешко момиче. Тримата гномове до нея извикаха стреснато и направиха крачка назад, измервайки с неодобрителни, кисели погледи, сякаш новият й външен вид бе наистина грозен.

Най-сетне Пумкато събра достатъчно смелост и се приближи до нея.

Едното име очевидно му беше познато, мислеше си Кати-Бри, защо тогава да не бе чувал и другото? Струваше си да опита и като посочи себе си, тя разпери ръце и ги притисна до тялото си, сякаш прегръщаше някого.

— Дризт До’Урден? — обнадеждено попита тя.

Сивите очи на Пумкато се разшириха и той бавно кимна, сякаш вече се бе досетил и сам. Опитвайки се да скрие отвращението си от външния й вид (свиърфнеблите очевидно не намираха обитателите на Повърхността за особено красиви), той протегна ръка и й помогна да се изправи.

Кати-Бри бавно стъпи на крака и отпрати Гуенивар, докато Пумкато правеше същото със земния дух.

* * *

— Колсен’шеа орб — прошепна Джарлаксъл, магически израз, който рядко някой се осмеляваше да изрече в Мензоберанзан и който означаваше „да отскубнеш крачката на паяк“.

Паролата очевидно действаше, защото привидно обикновената стена пред него потрепери и се превърна в паяжина. Отворът, който зейна миг по-късно, беше достатъчно голям, за да пропусне него и човека, когото водеше със себе си.

Дори Джарлаксъл, който обикновено можеше да предвиди почти всичко, бе изненадан — при това приятно — когато видя, че в малката стаичка (личния кабинет на Громф в Сорсъри, магическата школа на Академията) го очаква не друг, а самата Триел Баенре. Джарлаксъл се надяваше да открие Громф, ала Триел беше още по-добър свидетел на завръщането му.

Ентрери го последва и при вида на избухливата жрица мъдро остана до вратата, опитвайки се да не привлича вниманието върху себе си. Стаичката, като повечето помещения в кулата на магьосниците, беше окъпана в мек, синкав светлик; писалището, трите стола и голяма част от пода бяха отрупани със свитъци; върху лавиците на стените бяха наредени безброй големи, здраво захлупени стъкленици, както и по-малки съдове с формата на пясъчен часовник и отворени отгоре, до тях пък лежаха плътно увити пакети. Насред бъркотията се търкаляха десетки други предмети, за чието предназначение дошлият от Повърхността убиец си нямаше и най-малка представа, нито пък причудливият им вид можеше да му подскаже нещо.

— Осмеляваш се да водиш един колнблут в Сорсъри? — изненадано повдигна вежди Триел.

Ентрери все така не откъсваше очи от пода, макар че успя да хвърли един-два скришни погледи на дъщерята на Баенре. Преди не я бе виждал на толкова силна светлина и сега нямаше как да не си помисли, че тя съвсем не е толкова хубава, колкото повечето елфи. Беше прекалено ниска, раменете й бяха доста широки, а чертите на лицето — твърде ъгловати. Стори му се странно, че Триел се бе издигнала толкова високо в йерархията на една раса, за която физическата красота бе от първостепенно значение.

Ентрери не разбираше много от езика на Мрачните, ала не му бе никак трудно да се досети, че Триел най-вероятно го беше обидила. Едва допреди месец гордият убиец би извадил оръжие на всеки, имал дързостта да го нагруби, ала не и тук, на това чуждо място и със сигурност не срещу Триел Баенре. Джарлаксъл го бе предупреждавал за нея навярно десетки пъти — Триел просто си търсеше повод да го убие… всъщност, злата жрица винаги си търсеше повод да убие всеки колнблут, имал нещастието да се мерне пред очите й, както и не един и двама елфи.

— Водя го на много места — спокойно отвърна Джарлаксъл. — Не мислех, че брат ти ще има нещо против.

Триел демонстративно се огледа наоколо — мекият стол зад писалището, изкусно изработено от джуджешки кости, бе празен; нямаше врати, които да водят до съседни помещения, не се виждаха и други скривалища. Громф просто не бе там.

— Би трябвало да е тук — рече наемникът. — Какво иначе ще търси в кабинета му една матрона — повелителка от Арах-Тинилит? Доколкото си спомням, това е нарушение на правилата… поне толкова сериозно, колкото и да доведеш представител на друга раса в Сорсъри.

— Внимавай чии действия поставяш под съмнение — сряза го Триел.

— Асанкве — отвърна Джарлаксъл и се поклони.

Изборът на думата не бе случаен — асанкве можеше да означава не само „както кажеш“, но и „ти също“.

— Защо си тук? — попита Триел.

— Много добре знаеше, че ще дойда — отговори наемникът.

— Аз знам много неща — съгласи се тя. — Но искам ти да ми обясниш какво търсиш в Сорсъри и то не къде да е, а в личните покои на градския архимагьосник, като при това влизаш през тайна врата, запазена единствено за най-високопоставени преподаватели.

Джарлаксъл бръкна в гънките на черното си наметало и извади паяковата маска, с чиято помощ се прехвърляше през вълшебната ограда, опасваща двора на Баенре. Рубиненочервените очи на Триел се разшириха от смайване.

— Майка ти ми нареди да я върна на Громф — кисело обясни наемникът.

— Тук? — сепна се жрицата.

Резкият тон извика тънка усмивчица върху устните на Джарлаксъл и той хвърли скришен поглед на Ентрери, за да е сигурен, че убиецът слуша внимателно и си вади правилните заключения.

— Громф ще си я вземе оттук — отвърна той, после отиде до писалището от джуджешки кости и като промърмори нещо съвсем тихо, бързо я мушна вътре, въпреки протестите на Триел. Тя също се приближи и подозрително се взря в затвореното чекмедже. Очевидно бе, че Громф го бе омагьосал и заключил с тайна парола.

— Отвори го! — нареди тя. — Аз ще пазя маската, докато Громф се върне.

— Не мога — излъга наемникът. — Паролата се използва само веднъж, после се променя.

Прекрасно разбираше, че навлиза в опасни води, ала също така знаеше, че Триел и брат й почти не си говорят. Освен това Громф рядко посещаваше кабинета си в Сорсъри, особено сега, когато бе толкова зает с приготовленията за похода срещу Митрил Хол. Джарлаксъл беше дошъл тук, защото на всяка цена искаше да се отърве от маската и то най-добре пред свидетели, за да е сигурен, че впоследствие никой няма да може да я свърже с него. Въпросът бе там, че в Мензоберанзан нямаше друг начин (включително и най-могъщото заклинание), което да е в състояние да пренесе някого през магическата ограда на дома Баенре. А ако нещата се развиеха така, както Джарлаксъл очакваше, маската много скоро щеше да се превърне в изключително ценно притежание… и изобличаващо доказателство.

Триел тихичко зашепна нещо и продължи да се взира в затвореното чекмедже. Ясно различаваше сложната игра на магическата енергия, древни руни и могъщи знаци, ала те бяха толкова гъсто преплетени, че щеше да бъде трудно да ги преодолее. Дори Триел, която бе една от най-могъщите жрици в града, не смееше да се изправи очи в очи с изкусния си брат. С едно последно заплашително смръщване към Джарлаксъл, тя пристъпи към Ентрери.

— Погледни ме! — нареди тя на Общия език, което доста учуди убиеца, тъй като малцина в Мензоберанзан говореха езика на Повърхността.

Той вдигна очи от пода, мъчейки се да изглежда покорен, с прекършен дух, ала дъщерята на Баенре бе прекалено опитна в подобни игри и с лекота съзря скритата му сила. Дори се усмихна, сякаш наистина одобряваше онова, което виждаше.

— Какво знаеш ти за това? — заповеднически попита тя.

— Само каквото Джарлаксъл счита за необходимо да ми каже — отвърна той и срещна погледа, изоставяйки всякакви преструвки. Ако Триел Баенре искаше да премерят силата на волята си, нямаше да бъде никак лесно да уплаши убиеца, който беше оцелял и покорил най-опасните улици в цял Фаерун.

Жрицата издържа стоманения му поглед, но бързо се убеди, че няма да успее да изкопчи нищо от него.

— Вървете си — обърна се тя към Джарлаксъл, все още използвайки езика на Повърхността.

Наемникът се втурна покрай нея, дърпайки Ентрери след себе си.

— Бързо! — рече той. — Когато Триел се опита да отвори чекмеджето, ние двамата отдавна трябва да сме напуснали Сорсъри!

С тези думи те изскочиха от стаичката, а магическата врата се затвори зад гърба им, отстъпвайки място на здрава стена, която може и да нямаше по-специално предназначение, но поне беше сигурна преграда между тях и лютите клетви на Триел.

Ала дъщерята на Баенре всъщност бе по-скоро заинтригувана, отколкото истински вбесена. Вече бе повече от очевидно, че в случая, освен интересите на майка й и нейните собствени, бяха намесени и тези на Джарлаксъл и всеки от тримата имаше различни намерения и планове. Наемникът си бе наумил нещо, тя бе сигурна, и то несъмнено засягаше и Артемис Ентрери.

* * *

Когато се озоваха на сигурно място извън Тиер Брех и Академията, Джарлаксъл преведе на Ентрери всичко, което си бяха говорили с Триел.

— Доколкото разбирам, не си казал за предстоящата поява на Дризт тук, в Мензоберанзан — отбеляза убиецът.

Беше си помислил, че разговорът между двамата се е въртял предимно около тази важна новина, ала ето че наемникът дори не я бе споменал.

— Триел си има свои собствени начини да научава важните неща — отвърна Джарлаксъл. — Нямам намерение да я улеснявам ненужно… не и ако няма какво да спечеля от това!

Ентрери се усмихна, после прехапа долната си устна и се замисли над думите му. В този пъклен град винаги ставаше нещо, каза си той. Нищо чудно, че Джарлаксъл толкова много се наслаждаваше на живота в него! Ентрери почти съжали, че не е елф на мрака и не може да си извоюва местенце в тукашната йерархия, вървейки по ръба на катастрофата, както правеше Джарлаксъл. Почти.

— Кога матрона Баенре ти нареди да върнеш маската? — попита той.

— Преди известно време — неопределено отвърна наемникът. Двамата съвсем наскоро бяха напускали Мензоберанзан, за да се срещнат с информатора от града на свиърфнеблите. Бяха минали едва няколко дена от завръщането им и поне доколкото палачът знаеше, Джарлаксъл изобщо не се бе доближавал до дома на Баенре.

— За да я оставиш в Академията? — продължи да го разпитва Ентрери.

Нещо в цялата тази история го озадачаваше. А и защо Джарлаксъл го бе взел със себе си? Никога досега не го бяха канили в това свещено място, веднъж дори бяха отказали да го пуснат, когато бе поискал да придружи Джарлаксъл до войнската школа. Тогава наемникът му бе обяснил, че присъствието на един колнблут в Мелей-Магтеър е твърде рисковано, а ето че сега, по някаква незнайна причина, бе решил да го заведе в далече по-опасния Сорсъри.

— Е, тя не уточни къде точно да я оставя — призна елфът.

Ентрери не каза нищо, макар вече да се досещаше какво точно се крие зад тези думи. Паяковата маска бе наистина ценна, а в ръцете на някой недоброжелател можеше да се превърне в немалка заплаха за защитата на Баенре. Мястото й бе в добре охранявания дом на Баенре и никъде другаде.

— Колко е глупава Триел — уж между другото подхвърли Джарлаксъл. — Същата дума, асанкве, отваря чекмеджето. Би трябвало да знае, че брат й не смята за необходимо да си губи времето като непрекъснато променя паролите си — толкова е сигурен, че никой не би се осмелил да го ограби — засмя се той.

Ентрери се присъедини към него, по-скоро заинтригуван, отколкото развеселен. Наемникът никога не казваше каквото и да било без причина, така бе и този път.

Ала каква ли беше причината?