Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (29)

Глава 27
Проясняване

Страховито скърцане и жални стонове огласиха пещерата, докато взривовете и високите пламъци бързо подкопаваха основата на каменния сталактит. Най-сетне той се откъсна и полетя надолу като огромно каменно копие, а въздухът около него се завихряше и свиреше зловещо.

Вцепенени от ужас и напълно безпомощни, елфите, които левитираха наблизо, гледаха как се отдалечава в мрака под тях.

Под величествения купол церемонията си течеше необезпокоявано.

Една жена, войник от елитните отряди, които охраняваха светилището, се втурна към олтара с пронизителни писъци. За миг матрона Баенре и останалите решиха, че е изпаднала в необуздан транс, както често се случваше по време на подобни ритуали. Но не! Тази жена като че ли се опитваше да им каже нещо, да ги предупреди!

Седемте матрони — майки внезапно обърнаха изпълнените си с подозрение погледи към Ивонел Баенре.

И тогава сталактитът рухна върху величественото светилище.

* * *

Дризт улови Кати-Бри във въздуха, ала после взривната вълна достигна до него и също го повдигна от земята. Когато отново почувства каменния под, под краката си, той се претърколи и я прикри с тялото си.

И двамата крещяха, ала не можеха да надвикат грохота на бушуващия огън. Дризт усети, че му става все по-горещо, плащът му се запали на няколко места.

После всичко свърши — така внезапно, както беше започнало. Скиталецът се изправи и като сваляше тлеещия плащ, се наведе над приятелката си, която още лежеше неподвижно на земята. Дали не бе пострадала при експлозията… или може би се бе случило нещо още по-лошо?

В този миг Кати-Бри отвори дълбоките си сини очи и се усмихна пакостливо:

— Бас държа, че пътят зад нас е чист — лукаво подметна тя и Дризт замалко не се изсмя с глас.

Прегърна я силно и най-сетне повярва, че някога отново могат да бъдат свободни. Представи си дните, които го очакваха, дни, прекарани в Митрил Хол заедно с Бруенор, Риджис и Гуенивар, и разбира се, с Кати-Бри.

Не можеше да повярва какво богатство бе захвърлил просто така.

Най-накрая пусна младата жена и надникна зад завоя, за да се увери със собствените си очи, че преследвачите им са си отишли.

— Я виж ти! — смаяно ахна Кати-Бри, когато погледът й падна върху меча на Дантраг.

Тя се наведе и предпазливо го вдигна, силно изненадана, че един мрачен благородник притежава оръжие, върху което е изваяна глава на еднорог — символът на добрата богиня Миелики.

— Какво откри? — приближи се и Дризт.

— Сякаш е направен само за теб — обърна се към него младата жена и му показа необикновената дръжка.

Скиталецът с интерес се вгледа в нея. Досега не я бе забелязал, макар че със сигурност помнеше с каква лекота същият този меч бе разсякъл камъка преди малко.

— Задръж го — сви рамене той. — Аз предпочитам ятаганите, а ако наистина е нейно оръжие, Миелики ще се радва то да почива на кръста на Кати-Бри.

По лицето на младата жена се разля благодарна усмивка и тя благоговейно мушна меча в ножницата си. Дризт се зае да свали предпазителите от ръцете на мъртвия Дантраг, но в този момент се появи Ентрери:

— Нямаме време за губене! Вече цял Мензоберанзан знае за нас! — гневно рече той. — И хиляда мили да ме деляха от този скверен град, пак щяха да ми се сторят малко!

Навярно за първи път в живота си Дризт почувства, че е напълно съгласен с него.

Да виси на кръста на човешкото момиче не беше точно това, което Казид’еа очакваше. Неведнъж бе слушал за прословутия Дризт До’Урден и когато Дантраг падна убит, той промени магическата си дръжка с надеждата да се приюти именно в неговата ножница.

Скиталецът не се бе поддал на уловката му, ала мечът, който съвсем заслужено си бе спечелил името Посичащият, можеше да почака.

* * *

Оттук нататък бягството им стана неочаквано лесно, никъде не се виждаше и следа от преследвачи и те спряха да почиват, едва когато нощта вече привършваше. Сънят им бе кратък и неспокоен, после отново поеха на път.

Нищо не се случи и през следващите три дни. Миля след миля оставаха зад гърба им и Дризт, който бе застанал начело и гледаше да се държи по-надалече от Блингденстоун, за да не оплете и свиърфнеблите в опасната мрежа, от която бягаха, започна да се притеснява. Не разбираше защо досега не бяха срещнали нито патрули, нито гущерови отряди, и още не можеше да повярва, че наоколо не е пълно със спотаени елфи, търсещи сгоден случай да се нахвърлят отгоре им.

Затова никак не се изненада, когато в края на един тунел съзря позната фигура. Небрежно облегнат на стената, ексцентричният елф въртеше широкополата шапка на пръста си и очевидно ги очакваше.

Кати-Бри, чиито войнски инстинкти все още бяха изострени до краен предел, мигновено вдигна Таулмарил.

— Този път няма да избягаш толкова лесно! — промърмори тя тихо, мислейки си за онзи път в Митрил Хол, когато лукавият наемник им се бе изплъзнал.

Неочаквано Ентрери я сграбчи за ръката и я спря. Младата жена хвърли бърз поглед към Дризт и когато видя, че той също не е извадил оръжията си, разбра, че трябва да се откаже.

— Но моля те, скъпо мое момиче — обърна се Джарлаксъл към нея. — Тук съм само за да се сбогуваме!

Думите му я подразниха още повече и от самодоволното му изражение, ала в същото време Кати-Бри не можеше да отрече, че докато беше негова пленница, той се бе отнасял към нея с уважение и нито веднъж не я бе нагрубил или наранил.

— Доста странно ми се вижда — намеси се Дризт, мъчейки се да изглежда спокоен.

Незабелязано попипа ониксовата статуетка в кесията си, ала и сам разбираше, че ако се стигне дотам да има нужда от Гуенивар, най-вероятно и четиримата щяха да умрат. И Дризт, и Ентрери познаваха методите на Бреган Д’аерте достатъчно добре, за да знаят, че навсякъде около тях е пълно с опитни войни, готови да се нахвърлят отгоре им при най-малък знак от страна на своя главатар.

— А може би, за разлика от това, което си мислиш, аз съвсем не съм бил против твоето бягство, Дризт До’Урден — отвърна му наемникът, но за всички бе ясно, че думите му са насочени най-вече към Артемис Ентрери.

Убиецът изобщо не изглеждаше изненадан. Всичко се бе наредило прекалено лесно — магическата диадема на Кати-Бри и медальона, с чиято помощ откриха Дризт, паешката маска и уж случайните забележки на Джарлаксъл за уязвимостта на дом Баенре по време на церемонията, и дори ониксовата статуетка, която сякаш бе приготвена специално, за да може той да си я вземе. Не знаеше как точно лукавият наемник бе успял да уреди всичко, ала едно бе сигурно — наемникът бе очаквал точно такъв развой на събитията.

— Ти предаде събратята си — рече убиецът най-сетне.

— Събратята си? — насмешливо повтори Джарлаксъл. — Защо не ми обясниш какво точно разбираш под „събратя“.

Наемникът замълча за миг и когато не получи отговор, избухна в смях.

— Просто не се съобразих с плановете на една матрона — майка — поправи го той.

— Първата матрона майка — уточни Ентрери.

— Засега — многозначително смигна Джарлаксъл. — Не всички в Мензоберанзан одобряваха съюза, който матрона Баенре сключи… дори някои от членовете на собственото й семейство не бяха съгласни с действията й.

— Триел — вметна палачът, най-вече, за да обясни на Дризт.

— Тя също — съгласи се наемникът.

— За какво говорят? — прошепна Кати-Бри в ухото на скиталеца, който само сви рамене — и той разбираше толкова, колкото и тя.

— Обсъждаме съдбата на Митрил Хол — обясни Джарлаксъл вместо него. — Позволи ми да ти кажа, че имаш отличен мерник, прекрасна лейди.

Незнайно защо, изящният поклон, с който придружи тези думи, я накара да се почувства изключително неудобно.

— Какво ли не бих дал, за да видя изражението на онези матрони, когато сталактитът на прелестната ти приятелка се сгромоляса върху купола на светилището! — продължи наемникът, този път към Дризт.

Скиталецът и Ентрери неволно се обърнаха към Кати-Бри, но тя само сви рамене и невинно се усмихна.

— Е, не убихте кой знае колко елфи — побърза да добави Джарлаксъл. — Едва неколцина в параклиса и не повече от двадесетина, докато бягахте. Първият дом ще се съвземе, макар че сигурно ще мине доста време, преди да измислят как точно да извадят онази канара от покрива на своето вече доста несъвършено светилище! Не, дом Баенре ще се съвземе…

— Ала не и съюзът — обади се Дризт, който най-сетне започваше да разбира защо в тунелите няма други елфи, освен войните на Бреган Д’аерте.

— Да, съюзът… — повтори Джарлаксъл. — Всъщност, с плановете за превземане на Митрил Хол бе свършено в мига, в който Дризт До’Урден падна в плен.

Той помълча малко и продължи:

— Но остават доста въпроси, на които тепърва ще трябва да се отговаря… Точно заради тях съм тук, разбира се.

Тримата спътници се спогледаха, чудейки се за какво ли намеква.

— У вас има нещо, което трябва да върна обратно — обясни той на Ентрери и протегна ръка. — И вие ще ми го дадете.

— Ами ако откажем? — рязко се намеси Кати-Бри.

Единственият отговор, който получи, бе гръмкият смях на наемника.

Палачът побърза да извади паешката маска и му я подаде. Джарлаксъл бе прав — трябваше да я върне в Сорсъри, иначе можеше да бъде обвинен в съучастничество в бягството.

При вида на магическия предмет — последното парченце от изпипаната мозайка, която бе изградил до последния детайл, — очите на наемника светнаха доволно. Подозираше, че Триел Баенре е наблюдавала всяка стъпка на Кати-Бри и Ентрери и прекрасно знае как двамата са задигнали магическия предмет от Сорсъри. Само че постъпките, с които Джарлаксъл бе спомогнал за бягството на Дризт До’Урден, бяха в пълно съответствие с желанията й и наемникът бе уверен, че тя няма да го издаде на майка си.

Трябваше само да сложи маската обратно в писалището (а това не бе особено трудно), преди Громф да забележи липсата й.

Ентрери погледна към Дризт, ала скиталецът не каза нищо и той върна маската. Джарлаксъл я прибра, после, сякаш току-що му бе хрумнало, свали рубинения медальон, който висеше на врата му.

— Няма кой знае какви сили срещу мрачни благородници — сухо обясни той и го подхвърли на Дризт.

Ръката на скиталеца се стрелна напред, твърде рано, както се оказа миг по-късно и медальонът, безценният медальон на Риджис, се удари над китката му. Преди магическият предмет да се бе хлъзнал и един сантиметър надолу, той замахна отново и го улови.

— Предпазителите на Дантраг — разсмя се Джарлаксъл, когато се вгледа по-внимателно в китките му. — Да, подозирах, че имат подобна сила. Не се притеснявай, Дризт До’Урден, много скоро ще свикнеш с тях и тогава ще се превърнеш в още по-страховит противник!

Скиталецът не отвърна нищо, но изобщо не се усъмни в думите му.

Ентрери, който все още гледаше на Дризт преди всичко като на своя най-голям съперник, му хвърли неприязнен поглед.

— И така, вие успяхте да провалите плановете на матрона Баенре — тържествено заяви Джарлаксъл и отново се поклони. — Заслужи си свободата, палачо. Ала където и да отидете, мои храбри приятели, никога не забравяйте да надзъртате през рамо, защото Мрачните не забравят, а похватите им са коварни и жестоки.

Разнесе се взрив, тунелът се изпълни с оранжев дим, а когато се разпръсна, от Джарлаксъл нямаше и следа.

— Прав ти път и дано никога вече не се видим — промърмори младата жена.

— Веднъж да се доберем до Повърхността и аз ще ви кажа същото — мрачно обеща Ентрери.

— Само защото Кати-Бри ти даде думата си — отвърна Дризт със същия тон и твърдо срещна студения му, пълен с омраза поглед.

Сега, когато непосредствената опасност за живота им бе отминала, старата вражда отново се разгаряше.