Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starless Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Беззвездна нощ

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–141–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Диан Жон

Глава 10
Стари приятели

Прекосяваше тесни тунели и просторни галерии, чиито стени се губеха в далечината. Краката му затъваха в тинята на многобройните мочурища, после все така безшумно продължаваха по коравите камъни. Всяка стъпка, която го отвеждаше все по-надълбоко в недрата на Подземния мрак, събуждаше нови и нови спомени в съзнанието на Дризт До’Урден и го връщаше обратно към дните, когато кръстосваше тези опасни места надлъж и нашир. Дните, когато самият той беше ловец.

Трябваше отново да намери тази част от себе си, първична и дива, която сякаш се бе сляла в едно с инстинктите му. В Подземния мрак нямаше време за внимателно претегляне на ходовете, тук трябваше да се действа незабавно.

Дризт потръпваше при мисълта да се върне обратно към онова състояние на тялото и духа, всъщност мразеше цялото това пътуване, ала нямаше друг избор, освен да продължи напред с мисълта, че ако се провали, ако падне убит тук, в пустошта на Подземния мрак, преди да е достигнал Мензоберанзан, нищо добро не очаква приятелите му. Без да знаят, че него вече го няма, мрачните елфи щяха да нахлуят в Митрил Хол. Заради Бруенор, Риджис и Кати-Бри, Дризт трябваше да продължи и отново да се превърне в първичния ловец, който някога бе бродил тук.

Изкатери се до тавана на един висок тунел и като мушна крака в някаква цепнатина между скалните пластове, заспа, увиснал надолу с главата и с ръце, положени върху дръжките на двата магически ятагана.

Не бе минал и час, когато едва доловимо раздвижване нейде в далечината го събуди. Шумът бе съвсем слаб, навярно от мекото пошляпване на бос крак в тинята на някое блато, ала той затаи дъх и внимателно се вслуша в играта на ехото, мъчейки се да определи посоката, от която бе долетял звукът.

Издърпа крака си от пукнатината и скочи на пода. Меките върхове на ботушите поеха тежестта на тялото му и заглушиха всеки шум, който би могъл да го издаде. Дризт продължи по пътя си тичешком, като гледаше да се държи настрани от източника на далечното ехо — не искаше други битки, преди да стигне до Мензоберанзан.

Увереността му нарастваше с всяка изминала секунда. Инстинктите му се завръщаха заедно със спомените за времето, прекарано из тези места. Скоро достигна ново тресавище. Въздухът тук бе горещ и душен, навсякъде се носеше звук на шипящо клокочене. Лъскави от влагата сталагмити и сталактити, които проблясваха настойчиво в очите му, настроени към инфрачервената част на спектъра, осейваха пода и тавана и превръщаха тунела в същински лабиринт.

Дризт познаваше това място, беше минал оттук, преди да излезе на Повърхността. Тази мисъл го изпълни със смесени чувства. Беше на прав път и това го караше да изпитва едновременно облекчение и мрачно вълнение. Шепотът на водата щеше да го води — тунелът, който му трябваше, започваше отвъд топлите извори.

Въздухът ставаше все по-горещ, ала Дризт не свали плаща си — не искаше да ходи из тези опасни земи само с един ятаган в ръка.

А мястото наистина беше опасно. Многобройните могили можеха да крият всякакви чудовища, сгъстяващата се тиня го теглеше надолу и правеше безшумното придвижване все по-трудно. Ако задържеше крака си на едно място само миг по-дълго, отколкото бе необходимо, калта веднага полепваше по ботуша му и го освобождаваше от лепкавата си прегръдка с всмукващ звук. В един момент Дризт поспря за малко, мъчейки се да разгадае играта на ехото. Отне му само миг, за да разбере, че шумът не бе предизвикан само от него.

Бързо огледа местността, търсейки разлика в топлината на сталагмитите. Звукът ставаше все по-силен и Дризт много скоро разбра, че към него се приближава цял отряд. Както и очакваше, неизвестните същества не носеха факли или друг източник на светлина.

Дризт застана под острия връх на един сталактит, който стигаше почти на метър от пода. Приклекна на земята и спусна плаща над коленете си, като много внимаваше някой от краката му да не стърчи изпод конусовидното образувание. После вдигна очи към сталактита над главата си, прокара пръсти по гладката му повърхност и се улови за него малко над върха.

Затвори очи и сви глава между раменете си.

Едно последно наместване и Дризт се превърна в сталагмитена могила.

Много скоро шумът се засили и цялата местност се изпълни с дрезгави гоблинови гласове. Скиталецът си позволи да надникне само веднъж, за да се увери, че злите същества наистина не носят факли. Колко жалко щеше да бъде прикритието му, ако върху свитото му тяло попаднеше дори само един лъч светлина!

Ала да останеш незабелязан в тъмата на Подземния мрак бе съвсем различно от това да се спотаиш в гората, дори и в най-непрогледната нощ. Единственото, което имаше значение тук, бе да се заглуши телесната топлина, а Дризт бе сигурен, че въздухът и сталагмитите наоколо са поне толкова горещи, колкото и плащът му.

Един от гоблините мина на по-малко от метър от него. Гнусните чудовища, които според Дризт трябваше да наброяват поне двадесет, бяха навсякъде и той започна да обмисля как най-бързо би могъл да извади оръжията си. Ако дори един гоблин се бутнеше в него, с играта му беше свършено и той щеше да се опита да разкъса редиците им и да побегне, преди глупавите създания да са разбрали какво става.

Така и не се стигна до това. Гоблините продължиха по пътя си, без да забележат спотаения сред скалите елф.

Когато малко по-късно Дризт се осмели да отвори очи, в тях гореше отдавна забравен пламък — ловецът от Подземния мрак се бе завърнал. Той остана неподвижен още миг, за да се увери, че някое от чудовищата не е изостанало, после отново се впусна в бяг, безшумен като смъртта.

Още в мига, в който видя трупа, Кати-Бри разбра, че именно Дризт бе погубил чудовищната шесткрака пантера. Не можеше да сбърка характерните следи от закривените ятагани, освен това се съмняваше, че някой друг е в състояние да убие подобен звяр толкова чисто.

— Това е дело на Дризт — прошепна тя на Гуенивар. — Не са минали и два дни.

Видът на мъртвото чудовище за пореден път й напомни колко уязвима бе тук. Щом дори Дризт, при всичките си познания за Подземния мрак и умението да се промъква безшумно, се бе видял принуден да се бие, как можеше тя да се надява, че ще се измъкне невредима от тези тунели?

Внезапно младата жена почувства нужда от приятелска подкрепа и се облегна на Гуенивар. Не можеше да я задържи още дълго — домът на пантерата бе Звездната равнина и тя трябваше да се връща там, за да си отпочива. Всъщност Кати-Бри бе възнамерявала да прекара първия си час в Подземния мрак сама, изобщо не бе имала намерение да напусне пещерата с Гуенивар до себе си, ала в последния момент смелостта й бе изневерила. Имаше нужда от присъствието на вярното животно, докато прави първите крачки в това непознато и опасно място. С напредването на деня младата жена бе започнала да си възвръща увереността и бе решила да отпрати Гуенивар, веднага щом пътят стане повече или по-малко ясен, веднага щом достигнат място с по-малко странични коридори. Сега като че ли най-сетне го бяха намерили, ала заедно с него откриха и трупа.

Кати-Бри нареди на Гуенивар да се държи близо до нея и отново пое напред. Знаеше, че сега е моментът да я отпрати, че не бива да я изтощава повече, за да може да я повика в случай на истинска нужда, ала оправдаваше бавенето си с извинението, че наоколо може да е пълно с най-различни мършоядни зверове или други шесткраки чудовища.

Измина половин час, през който всичко си остана все така тихо и спокойно. Най-сетне тя спря и събра цялата си смелост. Да изпрати Гуенивар обратно в Звездната равнина бе може би най-безстрашната постъпка в целия й досегашен живот и когато сивкавата мъгла се разсея, Кати-Бри усети как благодарността й към лейди Алустриел нараства.

Наистина, беше сама в Подземния мрак, съвсем сама в безкрайния лабиринт от тунели, в които бродеха какви ли не смъртоносни чудовища. Ала поне виждаше и вълшебната звездна светлина — красива дори тук, сред мъртвешки сивите скали — повдигаше духа й.

Кати-Бри си пое дълбоко дъх и решително стисна зъби. Мислите й се върнаха към Уолфгар и тя отново се зарече, че няма да позволи да отнемат още един от приятелите й. Дризт имаше нужда от нея и тя за нищо на света нямаше да остави страхът да я надвие и да я откаже от взетото решение.

Стисна медальона и остави магическата топлина да проникне в тялото й и да й покаже верния път.

После отново пое напред, а всяка стъпка все повече я отдалечаваше от света на слънцето.

* * *

След като остави горещите извори зад гърба си, Дризт ускори крачка — беше си припомнил не само верния път, но и многобройните врагове, от които трябваше да се пази.

Дните течаха, без да се случи нищо особено, мина седмица, после втора, а Дризт все така не спираше неуморния си бяг. Беше му отнело повече от месец, за да стигне от Блингденстоун (градът на гномовете, който се издигаше на около петдесет мили западно от Мензоберанзан) до Повърхността, но сега, когато бе убеден, че над Митрил Хол е надвиснала смъртна опасност, той бе твърдо решен да съкрати това време.

Лъкатушещият и постоянно стесняващ се тунел най-сетне го отведе до кръстопътя, който търсеше и от който тръгваха два отделни коридора — един на север и един на запад. Макар да подозираше, че ако поеме на север, най-вероятно ще стигне по-бързо до Мензоберанзан, Дризт избра западния път с тайната надежда да срещне някой стар приятел.

Няколко дни по-късно, той се движеше все така бързо, но сега час по час опираше ухо о каменните стени, мъчейки се да долови познатото ритмично почукване. Блингденстоун не беше далече и наоколо сигурно се трудеха не един и двама свиърфнебли. Само че галериите си оставаха все така безмълвни и Дризт започна да осъзнава, че не разполага с много време. Поколеба се дали да не се отбие в града на гномовете, ала после се отказа — и без това се бе забавил твърде много. Дошъл бе моментът да се завърне в Мензоберанзан.

Не беше минал и час, когато до ушите му достигна далечен шум. За миг Дризт си помисли, че най-сетне е открил неуловимите миньори, ала усмивката му бързо се стопи, когато острият му слух различи звън на желязо и агонизиращи викове.

Някъде кипеше битка.

Скиталецът се втурна натам, откъдето идваше шумът, ала бързо разбра, че ниският коридор, чиито стени бяха покрити с меко проблясващи лишеи, няма изход. Без да спира нито за миг, той се върна обратно и скоро достигна два тунела, които отиваха в една и съща посока, макар единият да бе много по-стръмен. Шумът от битката се носеше и от двата прохода.

Дризт реши да тръгне нагоре. Зад поредния завой видя неголяма пролука и веднага разбра, че е открил онова, което търси. Много предпазливо се покатери върху малка тераска, която се издигаше на около шест метра над пода на просторната галерия. Там долу, върху осеяния със скални могили под, свиърфнебли и мрачни елфи се бяха вкопчили в жестока битка.

Свиърфнебли и мрачни елфи! Дризт се отпусна на земята и опря гръб о стената зад себе си. Прекрасно знаеше, че гномовете не са зли; сигурен бе, че не те, а жестоките му събратя са причината за това кръвопролитие, че най-вероятно бяха заложили засада на нищо неподозиращите миньори. Отчаяно искаше да се притече на помощ на далече по-малобройните свиърфнебли, но усещаше, че няма сили да го стори. Наистина, и преди бе вадил оръжие на свой събрат, дори бе убивал елфи на мрака, ала никога не го бе правил с чиста съвест. Та нали кръвта, която течеше във вените им, бе същата като неговата! Дали между тях нямаше друг Закнафейн? Или друг Дризт До’Урден?

Един от Мрачните, увлечен в преследване на тежко ранения си противник, се изкатери върху някакъв скален къс, само за да открие, че това е земен дух, най-могъщият съюзник на свиърфнеблите. Две огромни каменни ръце се обвиха около него и изстискаха и последната капчица живот от тялото му, без да усетят нещо повече от леко одраскване, когато мечът на издъхващия войн се впи в дебелата им кожа.

Вълна на ужас заля Дризт при тази страховита гледка, ала заедно с нея го обзе и облекчение — очевидно свиърфнеблите някак си съумяваха да удържат положението. Земният дух се обърна и бавно пристъпи напред, при което земята се разлюля, а един масивен сталагмит рухна, разтрошен на хиляди парченца.

Гномовете се скупчиха зад гигантския си съюзник, мъчейки се да въведат поне малко ред във всеобщия хаос. Мрачните елфи се разбягаха при настъпването на каменното чудовище и свиърфнеблите успяха да си проправят път през лабиринта от сталагмитени могили и да се съберат с останалите си другари. Един снажен гном (надзирател, както предположи Дризт) надвика врявата и даде заповед да се прекоси галерията.

Дризт приклекна още по-ниско върху тераската. От мястото си съвсем ясно виждаше как опитните елфически войни се разпръсват и постепенно обграждат противниците си, използвайки сталагмитите за прикритие. Част от тях незабелязано се придвижиха до изхода, към който се бяха насочили гномовете, и заеха стратегическа позиция край него. Само че дори това нямаше да е в състояние да спре земния дух, а веднъж озовали се в коридора, свиърфнеблите щяха да се втурнат към Блингденстоун и да оставят съюзника си да прикрие отстъплението им.

В този миг пред каменното чудовище се изправиха три жрици. Дризт не можа да сдържи горчивата си въздишка при вида на извезаните им с паяци одежди — появата на свещенослужителките на Лолт означаваше сигурна смърт за гномовете.

Трите жрици подеха нисък напев и от разперените им ръце като ситен дъжд се посипаха пръски прозирна мъгла. Щом фините капчици докоснаха земния дух, тялото му започна да се разтваря и там, където допреди малко сивееше яка скала, бързо се застичаха кални вадички.

Жриците продължаваха бавния напев. С разкривено от ярост и от омекналата пръст лице, земният дух протегна ръце към тях.

Нова струя от магическата мъгла го удари право в гърдите и откъсна голямо парче от каменната му плът. Прекалено погълната от заклинанието, жрицата, която беше нанесла удара, не съумя да се отдръпне навреме и миг по-късно полетя във въздуха с пречупен гръбнак.

Другите две свещенослужителки обаче не се уплашиха и следващият магически прилив разтопи краката на чудовището. То се срути на земята, мъчейки се да възстанови засегнатите си крайници, ала смъртоносният дъжд на жриците продължаваше да се сипе отгоре му. Виждайки, че с каменния им съюзник е свършено, водачът на гномовете ги поведе в отчаяна атака. В безстрашния си устрем свиърфнеблите успяха да повалят една от жриците, ала нямаха време да се зарадват на малката си победа, защото скритите зад гърба им елфи се хвърлиха напред и сключиха непробиваем обръч около тях. Битката се разгоря с нови сили, този път точно в краката на Дризт.

Той с ужас видя как трима елфи се нахвърлят върху един-единствен гном, който умря още преди жестоко посеченото му тяло да докосне земята.

Дризт повече нямаше извинение да не се намесва. Той по-добре от всеки друг знаеше разликата между добро и зло, прекрасно разбираше и какво означава появата на трите жрици. Лавандуловите му очи лумнаха с изпепеляващ огън, магическите ятагани изскочиха от ножниците си, синкав пламък окъпа Сиянието.

Скиталецът бързо забеляза последната оцеляла жрица. Полускрита зад висока, тясна могила, тя тъкмо докосваше челото на един гном. Злощастното създание дори не помръдна, просто стоеше като вкаменено на мястото си и тихо стенеше, а по тялото му пробягваха болезнени тръпки, докато жрицата буквално изпиваше живота му.

Дризт мушна Сиянието под мишницата на другата си ръка и скочи, обгръщайки върха на тясната могила в своеобразния обръч. Завъртя се около нея и се приземи точно пред жрицата.

Без да разбира какво става, но приемайки Дризт за съюзник, тя изрече поредица от резки заповеди. Сиянието потъна дълбоко в гърдите й.

Полумъртвият гном изгледа скиталеца с любопитство, после се строполи в несвяст. Дризт се втурна към средата на галерията, крещейки предупреждения на езика на свиърфнеблите, че мрачните елфи са обсадили изхода. Много внимаваше да не се задържа твърде дълго на открито, тъй като разбираше, че всеки гном, който се изпречи на пътя му, най-вероятно ще го нападне, а се боеше, че някой от елфите може да го разпознае.

Мъчеше се да не мисли за онова, което току-що бе извършил; да не си припомня очите на жрицата, които така силно му напомняха за сестра му Виерна.

Вместо това се хвърли там, където битката бе най-люта и като опря гръб в една могила, се огледа наоколо. Иззад най-близкия сталагмит изскочи гном с боен чук в ръка и преди Дризт да успее да му обясни, че не е техен враг, от другата страна се показа мрачен елф и застана до него.

Гномът се поколеба, после трескаво потърси път за бягство. Не бе успял да направи и крачка, когато злият елф се нахвърли отгоре му.

Без да се замисли, Дризт замахна и върху ръката на мрачния зейна дълбока рана. Напълно изумен, елфът изпусна меча си и впери недоумяващ поглед в онзи, когото смяташе за съюзник. Обърна се към свиърфнебъла тъкмо навреме, за да получи страховит удар от бойния му чук право в лицето.

Гномът така и не разбра какво се бе случило току-що и щом видя единия от противниците си да рухва сразен, светкавично се обърна към другия. Само че Дризт отдавна вече не бе там.

Сега, когато с жриците беше свършено, шаманът на свиърфнеблите побърза да отиде при мястото, където беше паднал земният дух. Постави един камък върху купчината отломки, раздроби го на парчета с кирката си и поде заклинателен напев. Много скоро великанът се изправи на крака и се заклатушка насам-натам в търсене на други врагове. Шаманът доволно го проследи, без да обръща особено внимание на опасностите, които дебнеха самия него. Безшумен като всички от своята раса, един мрачен елф се прокрадваше откъм гърба му, вдигнал боздугана си за смъртоносен удар.

Шаманът осъзна какво го грози, едва когато боздуганът се спусна към главата му… и бе спрян от закривен ятаган.

Дризт отмести гнома настрани и се изправи пред слисания елф.

— Приятел? — безмълвно попита мрачният войн.

Скиталецът поклати глава и с два мълниеносни удара отби боздугана му далече встрани.

Преимуществото, което изненадата му бе дала, съвсем не бе толкова голямо, колкото Дризт си мислеше — бърз като светкавица, противникът му вече бе успял да откачи дълъг кортик от кръста си и сега замахна право към сърцето му, разкривил устни в триумфална усмивка.

Скиталецът отскочи вдясно, после приклещи дръжката на кортика с единия си ятаган и дръпна с всичка сила. Без да отслабва хватката, той се извъртя и опря гръб в гърдите на противника си. Злият елф се опита да нанесе удар с боздугана, ала Дризт бе в по-изгодна позиция, освен това беше и по-бърз. Той направи крачка встрани, след това отново се приближи на милиметри от неприятеля си и го блъсна с лакът в лицето, после пак и пак, и пак.

Успя да отмести ръката, която държеше кортика, далече от себе си и побърза да се завърти на другата страна тъкмо навреме, за да отбие връхлитащия боздуган. В същото време дръжката на Сиянието размаза лицето на злия елф.

Мрачният войник се опита да запази равновесие, но поредицата от жестоки удари явно го бе зашеметила. С едно умело движение Дризт изби боздугана от ръката му, после дръжката на Сиянието се стовари върху челюстта на злия елф и го повали на земята.

Сега вече скиталецът можеше да обърне внимание на шамана, който го гледаше с отворена от смайване уста и нервно попипваше бойния си чук. Междувременно, водени от съживения земен дух, свиърфнеблите бяха обърнали враговете си в бяг и по всичко личеше, че са на път да им нанесат жесток разгром.

Още два гнома се присъединиха към шамана и впериха изпълнени с подозрение погледи в Дризт. Скиталецът се замисли за миг, опитвайки се да си припомни езика им, който по мелодичните си окончания напомняше този на светлите елфи, като в същото време използваше и твърдите съгласни, характерни за джуджешката реч.

— Не съм ви враг — рече той и за да подсили ефекта от думите си, пусна двата ятагана на земята.

Елфът, когото току-що бе повалил на земята, простена. Един от свиърфнеблите се надвеси над него и вдигна тежката си кирка.

— Не! — изкрещя Дризт и се наведе, за да предотврати удара.

Миг по-късно рязко се изправи, пронизан от раздираща болка, която пламна в кръста му и плъзна нагоре. Видя как гномът уби замаяния елф, ала нямаше сили нито да се намеси, нито дори да се ужаси — имаше чувството, че гръбнакът му гори, сякаш бе залят с киселина. Някаква тежка, плоска тояга премазваше прешлените му, като да бяха никому непотребни тресчици.

Внезапно всичко свърши. Стори му се, че стои напълно неподвижен в продължение на часове. Краката му изтръпнаха, сякаш вече нямаха сили да го държат, после престана да усеща тялото си от кръста надолу. Опита се да запази равновесие, ала колената му се подгънаха и той се строполи на земята, борейки се да си поеме дъх.

Знаеше, че черният покров на безсъзнанието (а може би и на нещо още по-страшно) много скоро ще се спусне отгоре му — вече не можеше да си припомни нито кой е, нито защо е тук.

Все пак успя да чуе шамана, ала онази мъничка част от разсъдъка му, която още не бе помрачена от болката, съвсем не се успокои от думите му: — Убийте го!