Включено в книгата
Оригинално заглавие
Generation „П“, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 17 гласа)

Вавилонската марка

Когато се прибра, Татарски бе изпълнен с такъв прилив на енергия, какъвто не помнеше от много време. Метаморфозата на Ханин изместваше всичко, което беше станало наскоро, в такава странна перспектива, че непременно трябваше да се случи нещо изключително. Докато се чудеше какво ли да направи, Татарски на няколко пъти неспокойно обиколи апартамента и изведнъж си спомни за марката, която бе купил в „Бедни хора“. Тя си беше в бюрото — все не се намираше повод да я глътне, пък и си беше страшничко.

Той отиде до бюрото, извади марката от чекмеджето и внимателно я огледа. От нея му се усмихваше лице с остра брадичка; неизвестният беше нахлупил нещо странно — може би шлем, а може би нещо като калпак с тесничка периферия, като шутовска шапка. „Хм — помисли си Татарски, — ако е шут, значи ще е весело.“ И без да мисли повече, лапна марката, стри я със зъби на влажно топченце и я глътна. След това легна на дивана и зачака.

Скоро обаче му омръзна да лежи и той стана, запали цигара и обиколи апартамента още веднъж. Спря пред стенния гардероб и си помисли, че след приключението си в околностите на града така и не беше отварял папката „Тиамат-2“. Беше си класически случай на изтласкване: нито веднъж не си беше спомнил, че възнамеряваше да дочете материалите в папката, но, от друга страна, като че ли и никога не го беше забравял. Тоест същото като с марката — все едно и тя, и папката бяха чакали онзи специален случай, който никога не настъпва, ако животът си тече нормално и благополучно. Татарски свали папката от най-горната лавица и отиде в стаята. В папката имаше много налепени снимки. Когато я отвори, една от тях изпадна и той я вдигна от пода.

На снимката се виждаше фрагмент от барелеф — небе с изсечени в него големи звезди. В долната част имаше две обърнати нагоре длани, ръцете не се виждаха. Звездите бяха истински — древни, огромни и живи. Подобни звезди отдавна бяха угаснали за човечеството и бяха останали единствено за каменните герои на допотопните изваяния. „Впрочем — помисли си Татарски, — самите звезди едва ли са се променили оттогава — хората са се променили.“ Всяка звезда се състоеше от централен кръг и осем остри лъча, между които лъкатушеха снопчета симетрични вълнисти линии.

Татарски забеляза, че около тези линии трептят едва забележими червено-зелени нишки, все едно че гледа екрана на лошо настроен монитор. Гланцираната повърхност на снимката заблестя като брилянтна дъга и този блясък като че ли стана по-важен от самото изображение. „Започва се — помисли си Татарски. — Вярно, наистина действа много бързо…“

Намери страницата, от която се беше отлепила снимката, облиза засъхналото казеиново лепило, нагласи снимката на мястото й, след което обърна страницата и я разглади с ръка, та лепилото да хване по-добре. И като погледна следващата снимка, насмалко да изтърве папката.

Защото видя същото лице, което беше на марката. Беше в друг ракурс — в профил, но нямаше никакви съмнения, че е съвсем същото.

Това беше снимката на целия барелеф. Татарски позна фрагмента със звездите — тук бяха мънички и едва различими, а вдигнатите към тях ръце, както се оказа, принадлежаха на дребна фигурка, застинала от ужас на върха на огромна сграда.

Централната фигура на барелефа — чието лице бе познал — беше няколко пъти по-голяма от човечето на покрива и от всички останали фигури около нея. Тя изобразяваше мъж с остър железен калпак и със загадъчна полупияна усмивка. Лицето на мъжа изглеждаше странно и дори нелепо на толкова древно изображение — беше толкова познато, че барелефът можеше, поне според Татарски, да е направен не преди цели три хиляди години в Ниневия, а в края на миналата година в Ереван или в Калкута. Вместо характерната дълга, широка и симетрично накъдрена древношумерска брада, мъжът имаше редичка козешка брадичка и приличаше на кардинал Ришельо, на Чичо Сам, а може би и на дядко Ленин.

Татарски бързо обърна страницата и намери текста към снимката:

„Енкиду (Енки създаде) — бог-рибар, слуга на бог Енки (владетеля на земята). Бог-покровител на Великата лотария. Грижи се за водоемите и каналите; известни са и заклинания в негово име, предотвратяващи различни коремни болести. Създаден е от глина като Адам от Стария Завет — смятало се е, че глинените таблички с въпросите на Лотарията са плътта на Енки, а ритуалната напитка, приготвяна в храма му, е неговата кръв.“

Татарски почти не можеше да чете — не вникваше в смисъла, а и буквите просветваха във всички цветове на дъгата и му намигаха. Той огледа подробно изображението на божеството. Енкиду бе загърнат в мантия, покрита с овални пулове, и държеше два снопа струни, ветрилообразно спускащи се към земята, с което приличаше на Гъливер, овързан с въжета от армията на лилипутите. Не се виждаха никакви водоеми или канали, за които Енкиду би трябвало да се грижи — той вървеше през някакъв горящ град и три-четириетажните къщи му стигаха едва до кръста. Под краката му лежаха трупове с еднообразно разперени ръце — като ги огледа, Татарски си отбеляза несъмнената връзка между шумерското изкуство и соцреализма. Най-интересното обаче бяха струните, които излизаха от ръцете на Енкиду. Всяка свършваше с голямо колело с вписан в него триъгълник, в центъра на който пък грубо бе изрисувано око. На струните бяха нанизани човешки тела — като рибите, които Татарски сушеше като дете на двора.

На следващата страница имаше увеличен фрагмент — хората на струните. На Татарски чак му се догади. На барелефа с отвратителен натурализъм бе показано, че струната влиза в устата на всяка човешка фигура и излиза от задника й. Ръцете на някои от хората бяха разперени, други стискаха главите си, а в пространството около тях летяха някакви птици с големи глави. Татарски зачете:

„Според преданието Енду, съпругата на бог Енки (според друга версия неговата женска хипостаза, което е слабо вероятно; възможно е също отъждествяване с Ищар), един ден седяла на брега на един канал и си играела с броеницата с мъниста във всички цветове на дъгата, която й бил подарил съпругът й. Слънцето напичало и Енду задрямала и изпуснала броеницата. Тя паднала във водата, скъсала се и мънистата потънали. След това шарените мъниста решили, че са хора, и заселили целия водоем. Имали си градове, царе и богове. Тогава Енки взел шепа глина и изваял рибар. Вдъхнал му живот и го нарекъл Енкиду. Дал му вретено със златен конец и му заповядал да се гмурне във водата и да събере всички мъниста. Тъй като в името «Енкиду» присъства и името на самия Енки, то е много могъщо и мънистата, подчинявайки се на божествената воля) трябвало да се нанизват сами на божествения конец. Според някои изследователи Енкиду събира душите на мъртвите и с помощта на конеца ги пренася в царството на смъртта — в този смисъл той е подобен на транскултурната фигура на задгробния лодкар.

В по-късни времена Енкиду започва да изпълнява функцията на покровител на пазарите и на дребните чиновници; запазени са много изображения, на които търговци и чиновници молят Енкиду за помощ. В молитвите многократно се повтаря молбата «издигни ни над силните на златната нишка» и «надари ни със земно енлилство» (вж. «Енлил»). В мита за Енкиду забелязваме и есхатологични мотиви — щом Енкиду събере на конеца си всички живеещи на земята, животът ще свърши, понеже всички отново ще се превърнат в мъниста на гердана на великата богиня. Това събитие, което все някога трябва да се случи, се отъждествява с края на света.

В древните легенди се наблюдава и един трудно обясним мотив: в няколко източника подробно се описва как именно хората-мъниста пълзят нагоре по конците на Енкиду. Те не използват ръцете си: ръцете им служат, за да запушват ушите и очите си или да се бранят от белите птици, които се опитват да ги откъснат от конеца. По самия конец хората-мъниста се изкачват, като първо го налапват, а после се издърпват нагоре с помощта на устите и ануса си. Не е ясно откъде са тези пантагрюелистични моменти в мита за Енкиду — възможно е това да е отглас от друг мит, който не е достигнал до нас.

Тук трябва да обърнем внимание и на колелата, с които завършват нишките на Енкиду. На тях е изобразено подобие на око, вписано в триъгълник. Тук реалното се преплита с митичното: колелетата на древношумерските бойни колесници са се укрепвали с триъгълни бронзови пластини от външната страна. А нарисуваната на пластината фигура, която прилича на око, символизира вретеното, на което е намотан златният конец. Колелото пък е символ на движението; ще рече, тук виждаме самозадвижващото се вретено на бог Енки (срв. напр. нишката на Ариадна или многооките колелета във видението на пророк Йезекиил). Мощта на името «Енки» е толкова голяма, че макар вретеното да е едно, на хората може да им се струва, че има безкрайно множество вретена.“

В полумрака на стаята Татарски зърна някакъв блед отблясък. Реши, че нещо свети навън, на улицата, стана и погледна през прозореца. Нямаше нищо. После видя в стъклото отражението на дивана и се смая — омръзналият му изтърбушен диван, който сто пъти се беше заричал да изхвърли и дори да изгори, като отражение беше най-хубавото нещо в една непозната и невероятно красива обстановка. Той пак седна и пак с крайчеца на окото си забеляза някаква светлина. Извърна поглед, обаче светлината се отмести, все едно че източникът й беше някъде на роговицата на окото му. „Ясно — доволно помисли Татарски, — почват се халюцинациите.“ Вниманието му се съсредоточи върху тази точка — вярно, само за миг, но това бе достатъчно умът му да запамети събитието, което постепенно започна да се оформя и да се изяснява като снимка във вана с проявител.

Той стоеше на улицата на някакъв град. Беше лято. Сградите около него бяха ниски и еднообразни. Над града се издигаше нещо като коничен заводски комин, а може би телевизионна кула — не беше ясно, понеже на върха на този комин-кула гореше ослепително бял факел, толкова ярък, че трептящият от горещината въздух изкривяваше всички контури. Виждаше се все пак, че долната част на сградата прилича на стъпаловидна пирамида, но по-нагоре, в бялото сияние, не можеха да се различат никакви детайли. Татарски си помисли, че по нещо всичко това прилича на газов факел в нефтозавод, но пък пламъкът беше прекалено ярък.

Зад отворените прозорци на къщите и по улиците неподвижно стояха хора — и гледаха нагоре, към белия огън. Татарски също вдигна глава и нещо сякаш внезапно го дръпна. Той почувства, че огънят го привлича и че ако не отмести очи, ще го повлече във висините и ще го изпепели. Неизвестно откъде и как, но той знаеше много за този огън. Знаеше, че безброй хора вече са отишли горе преди и че сега привличат и него. Знаеше и че има и много други, които ще могат да се качат горе чак след него и че сега напират отзад и го бутат натам. Насили се да затвори очи. И когато ги отвори, видя, че кулата се е преместила.

И видя, че не е кула — беше огромна човешка фигура, извисяваща се над града. Онова, което бе взел за пирамида, се оказа свободна дреха, приличаща на мантия. А светлината струеше от коничния шлем на главата на фигурата. Татарски ясно видя лице с нещо като бляскав стоманен таран на мястото на брадата. Лицето беше обърнато към него — и Татарски разбра, че вижда не огъня, а лицето и шлема, единствено защото огънят го гледа и че всъщност в този огън няма нищо човешко. В устремения към Татарски поглед имаше нещо като очакване, но преди той да успее да се замисли за това какво всъщност иска да каже или да попита и дали изобщо иска да каже и да попита нещо, фигурата му даде отговора си и отмести погледа си от него. На мястото, където допреди миг беше лицето под шлема, лумна одевешното нетърпимо сияние и Татарски сведе очи.

Забеляза до себе си двама души — възрастен мъж с риза с бродирана котва и момче с черна тениска: държаха се за ръце и гледаха нагоре, и си личеше, че вече почти са се слели с този огън, почти пламтят в него — и че улицата и целият град са само сенки.

Преди картината да примигне и да изгасне, Татарски осъзна, че огънят всъщност не гори горе, а долу, все едно че той гледа отражението на слънцето в локва, но наопаки, и че е забравил къде всъщност наистина се намира слънцето. И така и не успя да разбере къде всъщност е слънцето и слънце ли е, но пък разбра нещо друго и то беше много странно: всъщност не слънцето се отразяваше в локва, а напротив, всичко останало — улицата, къщите, другите хора и самият той — се отразяваше в слънцето, на което изобщо не му пукаше, понеже дори не знаеше за това.

Мисълта за локвата и слънцето изпълни Татарски с такова щастие, че той чак се засмя от възторг и благодарност. Всички житейски проблеми, всичко онова, което му се беше струвало неразрешимо и страшно, просто престана да съществува — в един миг само светът се промени така, както се беше променил диванът му, отразен в стъклото на прозореца.

Татарски дойде на себе си — седеше на дивана и държеше страницата, която така и не бе успял да обърне. В ушите му пулсираше някаква неразбираема дума — „сирукх“, а може би „сируф“. Думата, с която му бе отговорила фигурата.

— Сирукх, сируф — повтори той. — Какво ли пък ще е това?

И обзелото го щастие внезапно се смени с уплаха. Той си помисли, че не бива да научи отговора, защото как би живял с такова знание? „И ако го знам — нервно си помисли той, — как така ще ми позволят да го знам и да продължа да бъда? Ами ако го кажа на някого? Макар че, от друга страна, кой може да ми позволява и да ми забранява, след като го знам само аз? Момент, момент — какво всъщност бих могъл да разкажа?“

Татарски се замисли. Наистина не можеше да разкаже нищо особено на никого. Защото как да обясни на пияния Ханин например, че не слънцето се отразява в локвата, а локвата в слънцето, и че значи не си струва да си усложняваме живота. Тоест можеше да му го разкаже, разбира се, но… Татарски се почеса по тила. Спомни си, че това вече е второто откровение от този тип, което получава: нали като беше ходил при Гиреев и се беше натъпкал с мухоморки, достигна до нещо неизразимо важно — впоследствие изцяло забравено впрочем. В паметта му бяха останали само думите, които възвестяваха тази истина — че смърт няма, защото нишките изчезват, но кълбото си остава.

— Господи — измърмори той. — Наистина е много трудно да се ориентира човек…

— Именно — чу се тихо гласче. — Откровенията, колкото и откровени да са, неизбежно опират до думите. А думите неизбежно опират до самите себе си.

Гласът му се стори познат.

— Кой си ти? — попита Татарски и огледа стаята.

— Сируф — отговори гласът.

— Сируф ти е името, така ли?

— This game has no name — отвърна гласът. — Всъщност това по-скоро е длъжност.

Татарски си спомни къде е чувал този глас — на военния строеж в гората край Москва. Този път обаче видя говорещия или, по-скоро, мигновено и без никакви усилия си го представи. Отначало му се стори, че вижда пред себе си нещо като куче — като хрътка, но с яки ноктести лапи и с дълга висока шия. Звярът имаше продълговата глава с конични уши и миловидна, макар и малко лукава муцунка, над която стърчеше кокетно гребенче. И до хълбоците му беше прилепнало нещо като крила. Като се вгледа по-добре, Татарски разбра, че звярът е с такива размери и толкова странен, че по би му прилягало определението „дракон“, още повече че беше покрит с люспи във всички цветове на дъгата (впрочем почти всички предмети в стаята вече бяха във всички цветове на дъгата). Въпреки явните си черти на влечуго обаче съществото излъчваше такова добродушие, че Татарски не се уплаши.

— Да, всичко опира до думите — повтори сируфът. — Доколкото ми е известно, най-дълбокото откровение, осенявало някога човек под въздействието на наркотици, е предизвикано от критична доза етер. Получателят му все пак намерил сили да го запише, макар то да е било изключително сложно. И записът гласи следното: „Цялата вселена мирише на нефт“. Ти си още много далече от подобни проникновения. Но както и да е, това са просто лирични отклонения. Я по-добре ми кажи откъде взе тази марка?

Татарски си спомни колекционера от „Бедни хора“ и албума му. И тъкмо понечи да отвори уста, сируфът го прекъсна:

— Гришка филателистът. Така си и мислех. Колко бяха? Татарски си спомни страницата на албума и трите люлякови квадратчета зад прозрачната пластмаса.

— Ясно — каза сируфът. — Значи още две.

След което изчезна, а Татарски се опомни. И разбра какво всъщност става с човек в пристъп на делириум тременс — много пъти бе чел за това у руските класици от XIX век, но не го беше изпитвал. Нямаше никакъв контрол над халюцинациите си. И изобщо не беше ясно къде ще го запокити следващата му случайна мисъл. Стана му страшно. Той стана, бързо отиде в банята, наведе глава под чешмата и пусна водата, и стоя така, докато не го заболя от студа. После си избърса косата, върна се в стаята и пак погледна отражението й в прозореца. Познатата обстановка сега приличаше на готическа декорация за някаква ужасяваща сцена, която трябваше да се разиграе всеки миг, а диванът напомняше на жертвен олтар за едър рогат добитък.

„И за чий ли я изядох тази гадост?“ — укори се той.

— Абсолютно за ничий — обади се сируфът от някакво незнайно измерение на съзнанието му. — Хората изобщо не трябва да взимат никакви наркотици. И особено психеделични.

— А бе знам — тихо отговори Татарски. — Вече.

— Човекът си има свят, в който живее — назидателно каза сируфът. — Човекът е човек именно затова, защото не вижда нищо друго освен този свят. И когато ти например взимаш свръхдоза ЛСД или се тъпчеш с пантерки, което наистина си е абсолютно безобразие, ти предприемаш изключително рискована крачка. Защото излизаш от човешкия свят — и ако знаеше колко невидими очи те гледат в този момент, изобщо нямаше да го правиш. А пък ако видиш дори една стотна от онези, които те гледат, наистина ще умреш от страх. Защото с това си действие ти заявяваш, че не ти стига да си човек и че искаш да бъдеш нещо друго. Но, първо, за да престанеш да си човек, трябва да умреш. Ти искаш ли да умреш?

— Не — отговори Татарски и честно притисна ръка към гърдите си.

— А кой и какъв искаш да бъдеш!

— Не знам — съкрушено каза Татарски.

— Нали точно това ти обяснявам. Пак имаш късмет, че тази марка беше от щастливата Холандия. Но от друга страна, тя е нещо много особено. Тя е личен пропуск, служебен документ, и като го изяждаш, ти навлизаш в област, в която няма абсолютно никакви удоволствия. И където не бива да си пъхаш носа без работа. Имаше ли някаква работа там, а? Нямаше, нали?

— Нямах — призна Татарски.

— С Гриша филателиста ще се оправим. Е, болен човек, колекционер. Пък и пропускът е попаднал у него случайно. Но ти — ти защо го изяде?

— Исках да усетя пулса на живота — изхлипа Татарски.

— Пулса на живота? На, усети го — каза сируфът. Когато Татарски се свести, единственото, което искаше, бе току-що изпитаното, за чието описание не разполагаше с никакви думи и което можеше да се определи само като ужасен ужас, да не се повтаря никога. Беше готов на всичко, само и само да не се повтори.

— Още да искаш? — попита сируфът.

— Не — каза Татарски. — Моля, не. Никога вече няма да ям тези гадости, обещавам.

— Ще обещаваш на кварталния. И то ако изкараш до утре.

— Какво?

— Такова. Знаеш ли, че това е пропуск за петима? А ти си сам. Или си петима?

Когато Татарски се свести отново, си помисли, че наистина едва ли ще изкара до сутринта. Току-що беше бил петима и петимата бяха толкова зле, че той моментално разбра какво щастие е да си в единствено число и бе поразен от това, че в слепотата си хората изобщо не оценяват това щастие.

— Наистина много моля — примоли се той, — недей повече да правиш това с мен.

— Нищо не правя с теб — отговори сируфът. — Всичко си го правиш сам.

— Може ли да обясня — жално се примоли Татарски. — Разбирам, че направих грешка. Разбирам, че Вавилонската кула не бива да се гледа. Но аз не…

— Какво общо има пък Вавилонската кула? — прекъсна го сируфът.

— Току-що я видях.

— Вавилонската кула не може да се види — каза сируфът. — На нея можеш само да се изкачиш — казвам ти го в качеството си на неин страж. Онова, което си видял, е нейната пълна противоположност. Можем да го наречем Картагенската шахта. То е така нареченият тофет.

— Какво е „тофет“?

— Място за жертвено всесъжение. Яма. Такива ями е имало в Тир, в Сидон, Картаген и така нататък, и в тях наистина горяха хора. Апропо, точно затова Картаген беше унищожен. Тези ями се наричаха геени — по името на една древна долина, където за пръв път почнаха този бизнес. Бих могъл да добавя, че в Библията това се нарича и амонитска мерзост — но ти пък не си я чел.

— Не разбирам.

— Знам. Можеш да приемеш, че тофетът е най-обикновен телевизор.

— Нищо не разбирам. Да не съм бил в телевизор?

— В известен смисъл. Ти видя техническото пространство, в което изгаря вашият свят. Нещо като екарисаж.

Татарски пак забеляза с периферията на вниманието си фигурата със светещите струни в ръцете. Само за частица от секундата.

— Това не е ли бог Енкиду? — попита той. — Преди малко четох за него. Даже знам какви са тези струни в ръцете му. Когато мънистата на великата богиня решили, че са хора, и заселили целия водоем…

— Първо, той не е бог, а по-скоро обратното. Енкиду е едно от редките му имена, повече е известен като Ваал. Или Балу. В Картаген се опитваха да му принасят жертви — изгаряха живи деца, но това беше безсмислено, понеже той не прощава и изгаря всички наред. Второ, не мънистата решиха, че са хора, а хората решиха, че са мъниста. Тъкмо затова този, когото наричаш Енкиду, събира тези мъниста и ги изгаря — та все някога хората да разберат, че изобщо не са мъниста. Разбра ли?

— Не. Какво са тогава мънистата? Сируфът помълча, после каза:

— Как да ти обясня… Мънистата са онова, което твоят Че Гевара нарича identity.

— И откъде са се взели?

— Отникъде. Всъщност тях ги няма.

— Тогава какво гори? — недоверчиво попита Татарски.

— Нищо.

— Не разбирам. След като има огън, значи трябва да има нещо, което гори. Някаква материя.

— Ти Достоевски чел ли си?

— Какво?

— Достоевски. Дето пише за банята, пълна с паяци.

— А, да. Честно, изобщо не го понасям.

— И жалко. В един от романите му значи има един Зосима, който се ужасява от предположението, че има материален, веществен огън. Не ми е ясно защо толкова се ужасява. Вещественият огън — това е вашият свят. Огънят, в който изгаряте, трябва да се подклажда. И ти значи се водиш към обслужващия персонал.

— Към обслужващия персонал?

— Нали си копирайтър. Значи си един от онези, които карат хората да се взират в пламъците на потреблението.

— В пламъците на потреблението? И какво се потребява?

— Не какво, а кой. Човек си мисли, че той потребява, а всъщност пламъците на потреблението изгарят него, като му дават някои скромни радости. Нещо като безопасния секс, на който се отдавате непрекъснато дори и когато сте сами. Екологично чиста технология за изгаряне на боклука. Но ти така и така няма да ме разбереш.

— А боклукът? — попита Татарски. — Кой е боклукът? Човекът ли?

— По своята природа човекът е прекрасен и велик — каза сируфът. — Почти толкова прекрасен и велик, колкото сируфа. Но не го знае. А боклукът — това е неговото незнание. Това е identity, която всъщност не съществува. В живота човек съществува чрез изгарянето на боклука на своята identity. По-добре е да се грееш на този огън, отколкото да гориш в него, нали?

— Защо да се грее на този огън и да го гледа, след като в него изгаря животът му?

— Вие бездруго не знаете какво да правите с живота си. И каквото и да гледате, гледате огъня, в който изгаря животът ви. Милосърдието е в това, че вместо крематориуми сега имате телевизори и супермаркети. А истината е, че функцията им е една и съща. Освен това огънят е просто метафора. Ти го видя, защото изяде пропуска за екарисажа. Огромното мнозинство вижда най-обикновен телевизионен екран.

След тези думи сируфът изчезна.

— Ей — викна Татарски.

Отговор нямаше. Татарски изчака минутка и разбра, че е останал насаме с ума си, който заплашваше да се пръсне по шевовете. Трябваше спешно да се заеме с нещо.

— Трябва да се обадя на някого — прошепна той. — Но на кого? На Гиреев! Той ще знае какво да направя.

Дълго време никой не вдигаше слушалката. Накрая, на петнадесетото или дванадесетото позвъняване, се чу сърдитият глас на Гиреев:

— Ало.

— Андрюша? Здрасти. Татарски съм.

— Знаеш ли колко е часът?

— Прощавай — бързо почна Татарски, — обаче имам проблем. Преядох киселина. Пет дози — каза ми го специалист. Изобщо — страшно ми е кофти. Какво да правя?

— Какво да правиш ли? Де да знам какво да правиш. Аз в такива случаи си повтарям една мантра.

— Кажи ми я!

— Не става с казване. Трябва да има установен контакт.

— Без контакт не може ли? Гиреев помисли малко, после каза:

— Изчакай мъничко. — И сложи слушалката до телефона. Няколко минути Татарски се вслушва в далечните звуци, навявани по линията от електрическия вятър. Отначало чу откъслеци от някакъв разговор, после се намеси ядосан женски глас, накрая всичко това бе заглушено от недоволен рев на дете.

— Записвай — чу се накрая гласът на Гиреев. — Ом ме-лафефон бва кха ша. Повтарям по букви: О… м…

— Записах — каза Татарски. — Какво означава това?

— Няма значение. Съсредоточи се единствено върху звученето, разбра ли ме? Водка имаш ли?

— Май имам. Две бутилки.

— Можеш да си пийнеш. С тази мантра влиза много добре. След час ще ти мине. Утре ще ти се обадя.

— Много ти благодаря. А бе, кой плаче там при тебе?

— Синът ми — отговори Гиреев.

— Имаш син? Не знаех. Как се казва?

— Намхай — недоволно отговори Гиреев. — Хайде, до утре.

Татарски затвори и изтича в кухнята, като си повтаряше полученото заклинание. Извади едното шише „Абсолют“, наля пълна водна чаша, после втора, трета — и го докапчи. Проми си гърлото със студен чай и отиде в банята — страх го беше да влезе в стаята. Седна на ръба на ваната, втренчи се във вратата и зашепна:

— Ом мелафефон бва кха ша, ом мелафефон бва кха ша…

Заклинанието беше толкова трудно за произнасяне, че не можеше да мисли за нищо друго. След няколко минути по тялото му плъзна топлата вълна на опиянението и Татарски почти се успокои, но внезапно с крайчеца на окото си забеляза познато блещукане, стисна юмруци и зашепна мантрата още по-бързо — но видението вече не можеше да се спре.

Там, където допреди миг беше била вратата на банята, блесна нещо като заря и когато започна да избледнява, той видя пред себе си пламтящ храст. Клонките му бяха обгърнати от ярки пламъци, все едно че бяха заляни с бензин и им бяха драснали клечката, но широките тъмнозелени листа не изгаряха. А в следващия момент от средата на храста се подаде ръка, свита в юмрук. Татарски се дръпна и насмалко да падне във ваната. Юмрукът се разтвори и Татарски видя на една широка длан току пред лицето си мъничко мокро корнишонче.

Храстът изчезна. Татарски вече не помнеше взел ли беше корнишончето, не беше ли, но пък усещаше в устата си някакъв солен привкус. А може би беше кръв от прехапаната му устна?

— Не, Гиреев, нищо не струва твойта мантра — прошепна Татарски и отиде в кухнята.

След като пи още водка (наложи се да се насили), Татарски отиде в стаята и включи телевизора. Чу се тържествена музика, синият екран потрепна и се появи изображение. Предаваха някакъв концерт.

„Гооосподи, к Тебе возвах!“ — пееше някакъв опулен човек с напудрено лице, папийонка и лъскава жилетка под фрака. И махаше с ръка някак странно, сякаш го отнасяше невидим вятър.

Татарски натисна управлението и човекът с папийонката угасна. „Да взема пък да се помоля — помисли си той. — Току-виж помогнало.“ Спомни си човека от барелефа — онзи, който бе вдигнал ръце към звездното небе.

Отиде насред стаята, успя да коленичи, събра ръце пред гърдите си, погледна към тавана и тихо каза:

— Господи, к Тебе возвах. Много съм виновен пред Тебе. Знам, че живея лошо и неправедно. Но в душата ми няма нищо долно, честна дума. Никога вече няма да ям оня боклук. Аз… Аз просто искам да съм щастлив, обаче не се получава. Може би съм си го заслужил. Понеже нали не мога нищо друго, освен да пиша лоши слогани. Но на Тебе, Господи, ще ти напиша хубав — честна дума. Понеже Тебе Те позиционират абсолютно погрешно. Не вдяват, разбираш ли? Ами вземи например последния клип, дето събират пари за онази черква. Показват една бабка с кутия за помощи и отначало нали пускат една рубла от някакъв запорожец, а после сто гущера от мерцедес. Идеята е ясна, но като позициониране изобщо не върви. Понеже къде ще се тика оня с мерцедеса след запорожеца? Елементарно. А на нас като target group ни трябват именно тия с мерцедесите, понеже като сума един с мерцедес дава колкото хиляда със запорожци. И трябва да се смени. Ей сегичка…

Татарски успя някак да се изправи, домъкна се до бюрото, взе някаква химикалка и разкривено написа:

Плакат (сюжет за клип): дълга бяла лимузина на фона на храма „Христос Спасител“. Задната врата е отворена и отвътре блика светлина. В светлината виждаме обувка, която почти докосва асфалта, и ръка на дръжката на вратата. Не виждаме лице. Виждаме само светлината, колата, ръката и крака. Слоган:

ХРИСТОС СПАСИТЕЛ СОЛИДЕН ГОСПОД ЗА СОЛИДНИ ГОСПОДА

Вариант:

ГОСПОД ЗА СОЛИДНИ ГОСПОДА.

Татарски пусна химикалката, вдигна просълзените си очи към тавана и тихо попита:

— Господи, харесва ли Ти?