Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Generation „П“, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2 септември 2007 г.)
Допълнителна корекция
Nomad (2012)

Издание:

Виктор Пелевин

Generation „П“, 2000

 

Виктор Пелевин

Generation „П“

 

Изд. Калиопа, София, 2002

 

Превод: Иван Тотоманов

Художник: Бойко Марков

Формат: 54×84/16

Печатни коли: 17.5

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на целия текст от NomaD
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  4. — Корекция

Тихото пристанище

В асансьора, с който Татарски се качваше на новата си месторабота, имаше само едно-единствено графити, но пък такова, че на човек веднага му ставаше ясно: някъде съвсем наблизо тупти самото сърце на рекламния бизнес. Графитите бе вариация на класическа тема — рекламата на уискито „Jim Beam“, в която елементарният хамбургер еволюционира в богато украсен сандвич, сандвичът — в многопластово чудо, а то — пак в изходния елементарен хамбургер, което доказваше, че всичко се върти в своя път и пак почва своите кръгообращения. С гигантски обемни букви, сиреч с изрисувани хвърляни от тях сенки, на стената на асансьора пишеше:

ХУЙ

А отдолу с дребни буквички бе повторен слоганът на „Джим Бийм“:

YOU ALWAIS GET BACK TO THE BASICS[1].

Това, че целият подразбиращ се еволюционен ред надписи беше пропуснат, възхищаваше Татарски — зад тази лаконичност той виждаше неясния силует на истински майстор. Да не говорим, че въпреки рискованата близост между темите, в текста нямаше и намек за фройдизъм.

Напълно възможно бе неизвестният майстор да е един от двамата му колеги криейтъри, които работеха за Ханин. Казваха се Серьожа и Малюта и на практика бяха олицетворение на пълната противоположност. Серьожа, нисичък слаб блондин с очила с позлатени рамки, с всички сили се мъчеше да прилича на западен копирайтър и понеже си нямаше хабер на какво приличат западните копирайтъри и следваше най-вече собствените си странни представи в това отношение, правеше впечатление за нещо затрогващо руско и почти отмряло.

Малюта, як мъжага с протрит джинсов костюм, беше другарче на Татарски по нещастие — нали също беше пострадал от пристрастието на родителите си романтици към редките и стряскащи имена. Но това не ги сближи. Когато той заговори Татарски на любимата си тема — геополитиката, Татарски каза, че според него основното съдържание на геополитиката бил неразрешимият конфликт между дясното и лявото полукълбо, който много хора си го имали вроден. След което Малюта започна да се държи с него недружелюбно.

И изобщо Малюта беше дори малко плашещ. Беше пламенен антисемит, но не защото имаше някакви причини да мрази евреите, а защото с всички сили се стараеше да си изгради имидж на патриот, като логично бе заключил, че друг път за човек, който се казва Малюта, няма. А всички аналитични таблоиди, от които Малюта черпеше знанията си за света, се съгласяваха, че антисемитизмът е неотменима черта на патриотичния имидж. Тъкмо затова, в резултат на продължителни усилия по формиране на образа си, Малюта приличаше досущ на злодей от ливанската мафия в някой тъп нискобюджетен екшън, което пък накара Татарски да се замисли сериозно — наистина ли са чак толкова тъпи тези нискобюджетни екшъни, след като успяват да трансформират реалността в свое подобие.

За по-добро запознанство Татарски и двамата други сътрудници на Ханин още в началото си размениха папките с работите си: в това имаше нещо от взаимното позициониране на кучетата, които се душат при първа среща. Докато преглеждаше папката на Малюта, Татарски на няколко пъти изпита нещо като трепет. Същото онова бъдеще, което той бе описал в концепцията си за „Спрайт“ (носиите на лъжеславянската естетика, все по-ясно прозиращи през черните пушеци на военния преврат), се изправяше от тези страници (трети екземпляр през старо индиго) в цял ръст. Особено го потресе сценарият на клипа за моторите „Харли-Дейвидсън“:

Улица на малко руско градче. На преден план — леко замазан, нефокусиран мотор, който сякаш надвисва над зрителите. В дъното се извисява камбанария, чува се камбанен звън. Службата току-що е свършила и на улицата се появяват хора. Виждаме двама младежи с червени ризи, пуснати над панталоните — може би курсанти в отпуск. Едър план: и двамата държат слънчогледови пити. Едър план: уста плюе слънчогледови шлюпки. Едър план: кормилото и резервоарът на мотора, зад тях — двамата ни герои. Гледат озадачено мотора. Едър план: пръсти, които изчоплят семки от слънчогледовите пити. Едър план: героите се споглеждат; единият казва на другия:

— Имахме си един сержант във взвода, Хърли му викахме. Страхотен пич. Обаче се пропи.

— Че защо? — пита вторият.

— Как иначе? Какво му остава на русина днес?

Кадър: от вратата на близката къща излиза огромен хасид с черно кожено яке, черна широкопола шапка и с пейсове. До него нашите герои изглеждат дребни и слабички — и отстъпват стреснати. Хасидът яхва мотора, с грохот го пали и след секунда изчезва — остава само син бензинов облак. Нашите герои пак се споглеждат. Онзи, който си е спомнил сержанта, плюе една шлюпка и въздиша:

— Ех, колко ли години още тия Давидсони ще яхат Хърлитата? Събуди се, Русийо!

(Или: „Историята на света: Харли-Давидсон“. Възможен по-мек вариант на слогана: „Мотоциклети «Харли». Не е минало без Давидсон.“)

Отначало Татарски реши, че това е пародия, и едва от останалите текстове на Малюта разбра, че слънчогледовото семе за него е положителна естетическа характеристика: аналитичните таблоиди бяха убедили Малюта, че слънчогледовите семки са основна характеристика в имиджа на патриота и той ги бе обикнал също така самоотвержено и безотчетно, както бе прегърнал антисемитизма.

Вторият копирайтър, Серьожа, по цял ден прелистваше западни списания и превеждаше с речник рекламни слогани, убеден, че онова, което върши работа за прахосмукачки в едното полукълбо, спокойно ще свърши работа за стенен часовник например, който тиктака в другото. И на почти перфектен английски надълго и нашироко разпитваше кокаиновия си дилър — един пакистанец, който се казваше Али — за културните кодове и пароли, на които се гради западната реклама. Али бе живял дълго в Лос Анджелис и дори да не можеше да обясни по-голямата част от неяснотите, можеше поне да лъже убедително за нещата, от които не разбираше нищо. И може би тъкмо поради дълбокото си познаване на теорията на рекламата и на западната култура като цяло, Серьожа оцени много високо първата работа на Татарски, разработена на основата на тайната оу-техника, която той бе почерпил от спиритическия сеанс с команданте Че. Беше реклама за една туристическа фирма, която организираше екскурзии до Акапулко, и слоганът звучеше така:

WAW! АКАПУЛКОПСИС NOW

— Трепач — каза само Серьожа и стисна ръката на Татарски.

На свой ред Татарски бе искрено възхитен от една от ранните работи на Серьожа, която самият автор броеше за несполука:

„Ти вече не си моряк…“ — така ще те упрекнат приятелите ти за равнодушието ти към бурното море. Но ти само ще се усмихнеш. То наистина никога не те е привличало — ти просто цял живот си плувал по него към тихото пристанище.

ПЕНСИОНЕН ФОНД „ТИХОТО ПРИСТАНИЩЕ“

Малюта изобщо не се докосваше до западни списания — той четеше или таблоиди, или сборника „Залезът на боговете“: и беше все на една и съща страница. Скоро обаче Татарски с почуда установи, че въпреки толкова сериозните си разлики в духовните си ориентири и личните си качества, Серьожа и Малюта в еднаква степен са затънали в тъмната бездна на устогъзието. Това се проявяваше в множество подробности и лични черти. Докато разказваха на Татарски за някакъв свой общ познат например, те последователно го описаха със следните термини:

— Разбираш ли — каза Серьожа, — психологически той е нещо като начинаещ брокер, който взема на месец шестстотин долара и възнамерява към края на годината да стигне до хиляда и петстотин…

— При което — добави Малюта и вдигна пръст, — когато ходи с мацката си в „Пица Хът“ и харчи четирийсет долара и за двамата, си мисли, че е голяма работа.

И веднага след тази фраза Малюта бе разтресен от аналния оу-фактор: извади скъпия си клетъчен телефон, попогледа го и се обади някъде за някаква глупост.

Освен това Серьожа и Малюта произвеждаха невероятно еднакъв продукт — Татарски го разбра, когато намери в папките им два материала на една и съща тема.

Две или три седмици преди той да постъпи на работа, кантората на Ханин бе имала голяма поръчка. Някакви мафиоти искали спешно да продадат голяма партида фалшиви маратонки и бяха поръчали на Ханин реклама на „Найки“ — тъкмо като тази марка били дегизирани пластмасовите им боклуци. Стоката щяла да се пусне по пазарите в предградията и извън града, но партидата била толкова голяма, че като си поблъскали главите над калкулаторите си, мафиотите решили да пуснат една рекламка, за да ускорят оборота. И я искали непременно „по-така“ — „Такава — казал един от тях, — че да ти секва лайното“. Ханин беше предал и двата варианта — и на Серьожа, и на Малюта. Серьожа, който по време на работата си върху клипа сигурно бе изчел поне десет англоезични пособия по реклама, бе измъдрил следния текст:

В проекта се използва широко известният на руския потребител Американски културен паралел (American Cultural Reference) — пишеше той, — а именно масовото самоубийство на членовете на окултната група „Heaven’s Gate“ в Сан Диего, имащо за цел прехода в астрални тела и последващо пътешествие до комета. Както е известно, всички самоубили се лежат на обикновени двуетажни нарове; картината е в строга черно-бяла гама. Лицата на покойниците са покрити с обикновен черен плат, а краката им са обути с черни маратонки „Найки“ с бял символ, така наречения swoosh. Предлаганият вариант е базиран върху естетиката на клипа по „Интернет“, посветен на това събитие — картината на телевизионния екран повтаря екрана на компютърен монитор, в чийто център се появяват кадрите на CNN. Накрая, след като неподвижните подметки с надпис „Найки“ се експонират достатъчно дълго, виждаме в кадър закрепен на наровете кадастрон, на който с черен маркер е изобразен подобният на комета swoosh на фирмата.

1812-znak.png

Камерата се спуска още по-надолу и се вижда слоганът, изписан със същия маркер:

JUST DO IT[2].

По време на работата си върху сценария Малюта не беше чел нищо освен клозетни таблоиди и така наречените патриотични вестници с тяхното мрачно-есхатологично позициониране на настоящето. Затова пък явно беше гледал много филми. Неговият вариант изглеждаше така:

Малко виетнамско село, забутано в джунглите. На преден план — типичният за страните от третия свят цех на фирмата „Найки“ — разбираме това от табелата „«Nike sweatshop» №1567903“[3] над вратата. Наоколо се извисяват тропически дървета, чуват се удари по релса и я виждаме — тя е окачена в края на гората. Пред вратата на цеха стои виетнамец с автомат „Калашников“, носи защитни панталони и черна риза, което ни напомня филма „Ловецът на елени“. Близък план: ръцете му на автомата. Камерата се насочва към вратата, влиза в помещението и виждаме тезгяхи (два реда), на които работят оковани хора. Гледката ни припомня гребците на галерите в „Бен Хур“. Всички работници са в невероятно стари и окъсани американски военни униформи. Това са последните американски военнопленници. На тезгяхите пред тях виждаме маратонки „Найки“ в най-различни етапи от производството им. Всички военнопленници са с къдрави бради и извити носове. (Последното изречение беше вписано между редовете с химикалка — Малюта очевидно бе имал вдъхновение след разпечатването на текста.) Военнопленниците са недоволни — отначало само мърморят, после почват да тропат с недозалепените маратонки по тезгяхите. Чуват се викове: „Искаме да се срещнем с американския консул!“, „Искаме да дойде комисар от ООН!“ Внезапно се чува автоматен откос, от тавана се посипват прах и трески и виковете секват. На вратата стои виетнамецът с черната риза, от дулото на автомата му се извива пушек. Всички в помещението го гледат мълчаливо. Виетнамецът нежно прокарва ръка по автомата, после сочи с пръст най-близкия тезгях, на който виждаме недовършени маратонки, и казва на лош английски:

— Just do it!

Гласът на диктора: „«Найки». Доброто побеждава!“

Като улучи веднъж Ханин сам в кабинета, Татарски го попита:

— Всъщност тези… предложенията на Малюта… вървят ли поне понякога?

— Вървят — каза Ханин и затвори книгата, която четеше. — Разбира се, че вървят. Понеже маратонките може да са американски, обаче трябва да ги съобразим с руския манталитет. Така че всичко това е съвсем уместно. Е, редактираме ги малко, та да не ни подведат под отговорност.

— И на рекламодателите им харесва?

— Нашите рекламодатели са такива, че човек трябва да им обяснява какво им харесва и какво — не. Освен това как мислиш, защо ни дават поръчки за реклама, а?

Татарски вдигна рамене.

— Кажи де, кажи — подкани го Ханин.

— Ами за да си продадат стоката.

— В Щатите е това — да си продадат стоката.

— Ами тогава просто за да са на ниво.

— Това беше допреди три години — каза Ханин поучително. — Сега е различно. Сега клиентът иска да покаже на босовете, които внимателно наблюдават какво става на екрана и в живота, че може ей така да хване един милион долара и да ги хвърли на боклука. И затова колкото по-лоша е рекламата, толкова по-добре за него. Зрителят първо си мисли, че възложителят и изпълнителите са абсолютни кретени, но… — Ханин вдигна пръст и погледна Татарски в очите, — но в следващия момент му светва колко пари струва всичко това. И изводът му за възложителя е следният — той може да е абсолютен кретен, обаче бизнесът му върви, и то така, че може да пусне в ефира какъвто си иска боклук и колкото пъти си иска. А по-хубава реклама от тази — здраве му кажи. На такъв човек му дават кредити отвсякъде без никакви проблеми.

— Хитро — каза Татарски.

— Естествено. Това да не ти е Ал Райс.

— А как човек постига толкова дълбоко живота? — попита Татарски.

— Като живее — проникновено каза Ханин.

Татарски погледна книгата на бюрото на Ханин. Изглеждаше досущ като засекретеното издание на Дейл Карнеги за членовете на ЦК — на корицата се виждаше тризначният номер на екземпляра, а под него бе напечатаното на пишеща машина заглавие: „Виртуалният свят: бизнес и комуникации“. Няколко места в книгата бяха отбелязани с листчета и на едно от тях Татарски успя да прочете: „Сугест. шизоблокове“.

— Това нещо за компютри ли е? — попита той. Ханин взе книгата и я прибра в чекмеджето на бюрото, после неохотно каза:

— Не. Тя си е именно за виртуалния бизнес.

— Какво ще рече това?

— С две думи — каза Ханин, — това е бизнес, в който основните стоки са пространството и времето.

— Как така?

— Ами също като при нас. Виж сега, нашата страна отдавна вече не произвежда нищо, нали? Да си правил поне един рекламен проект за продукт, произведен в Русия?

— Не си спомням — отговори Татарски. — Макар че, момент, имаше един — за „Калашников“. Но това може да го броим за имиджева реклама.

— Точно това е въпросът — каза Ханин. — В какво е главната особеност на руското икономическо чудо? Главната особеност на руското икономическо чудо е в това, че икономиката все повече отива на пичка си майчина, а през това време бизнесът се развива, укрепва и излиза на международната арена. Ха ми кажи сега — с какво търгуват хората, които виждаш около себе си?

— С какво?

— С онова, което е абсолютно нематериално. С ефирно време и рекламно пространство — и по вестниците, и по улиците. Времето обаче само по себе си не може да бъде ефирно, също както и пространството не може да бъде рекламно. Да обедини пространството и времето чрез четвъртото измерение пръв е успял физикът Айнщайн. Той има една теория за относителността — може да си чувал за нея. Съветската власт също го е правила, но по парадоксален начин — това го знаеш: строяват затворниците, дават им лопатите и им казват да копаят оттук до обяд. А сега всичко това се прави съвсем просто — една минута ефирно време в праймтайма струва колкото две страници със снимки в някое централно списание.

— Тоест парите са четвъртото измерение, така ли? — попита Татарски.

Ханин кимна.

— И нещо повече — каза той. — От гледна точка на монетаристичната феноменология, те са субстанцията, от която е изграден светът. Имаше един американски философ, Робърт Пърсиг, според когото светът се бил състоял от морални ценности. Но това е можело да изглежда така през шейсетте — нали разбираш: „Бийтълс“, ЛСД и така нататък. Оттогава много неща се изясниха. Чувал ли си за стачката на космонавтите?

— Чувах нещо — отговори Татарски, като смътно си припомни някаква статия в някакъв вестник.

— Нашите космонавти получават по двайсет-трийсет хиляди долара на полет. А американските — по двеста-триста. И нашите значи казват: няма да хвърчим за трийсет хиляди гущера, и ние искаме по триста. Какво значи това, а? Това значи, че на практика те не летят към далечните звезди, а към конкретно определени суми в твърда валута. Това е то природата на космоса. А нелинейността на времето и пространството е в това, че ние и американците изгаряме еднакво количество гориво и прелитаме еднакви разстояния, за да стигнем до абсолютно различни суми пари. И в това се крие една от най-важните тайни на Вселената…

Ханин внезапно млъкна и запали цигара.

— Накратко — продължи той след малко, явно за да спре този разговор — не всичко още е изяснено, но според мен по принцип рублата е също така неизчерпаема, както и доларът. Върви сега да работиш.

— А книгата може ли да я прегледам? — попита Татарски и посочи с очи чекмеджето, където Ханин беше прибрал секретния наръчник. — Просто така, за обща култура.

— Има време за това — каза Ханин и му се усмихна сладко.

Татарски обаче и без секретни наръчници вече започваше да се ориентира в комуникациите от епохата на виртуалния бизнес. И бързо — понеже наблюдаваше поведението на колегите си — разбра, че в основата на тези комуникации е така нареченият черен PR, или, както казваше Ханин, който не обичаше съкращенията — „black publik relations“. Когато Татарски чу този израз за пръв път, в душата му за миг възкръсна един бард от Литературния институт, който пееше с навъсен бас: „Черен жетвар, кървав пръст на съдбата…“ В действителност обаче в словосъчетанието за връзките с обществеността нямаше никаква романтика. И нямаше и помен от онези негативни конотации, с които го отрупваха сциентолозите и другите последователи на Рон Хабърд, които под black PR подразбираха атака, провеждана чрез средствата за масова информация.

Напротив, беше обратното — рекламата, както и всички останали видове човешка дейност из студените руски простори, бе обвързана с черния пазар, което в практически план водеше до две неща. Първо, журналистите с огромно желание лъжеха вестниците и списанията си и вземаха подкупи от онези, които уж някак естествено се оказваха в полето на вниманието им — при това плащаха не само собствениците на заведения, които искаха да ги сравняват с „Максим“, но и писателите, които мечтаеха да ги сравнят с Маркес, поради което границата между литературната и ресторантьорската критика ставаше все по-тънка и по-условна. Второ, копирайтърите с удоволствие мамеха агенциите си, като си намираха клиенти чрез тях, а после си сключваха с клиентите устни уговорки зад гърба на началниците си. Като се поориентира, Татарски пое по същия път и веднага извади късмет.

От раз успя да пласира един проект за дистрибуторите на джинси „Дизел“ — основаваше се на руския фолклор. Беше груб, дори панаирджийски вариант и Татарски го скалъпи по системата „Не-кола за Никола“. Визуалният материал беше следният: пред огромен мръсен камион стояха двама мустакати идиоти, и двамата съвсем голи (по всяка вероятност това беше ехо от несъстоялото се пътешествие на запад от рекламата на цигарите „West“). До тях се виждаше река и ивица пясък. От едрите капки по телата на двамата личеше, че току-що са се къпали. Те криеха чреслата си с ръце и стреснато гледаха зрителите право в очите. Тексът беше:

РЕКОХМЕ ДА СЕ ОПЛАКНЕМ

ДВАМАТА С ИВАН ИЛИЧ.

ГЛЕДАМ — НЯМА НИ ГИ „ДИЗЕЛИТЕ“ —

СВИЛ ГИ НЯКОЙ ПИЧ!

Обикновено Татарски си имаше работа с дребните PR-та, но този път го покани съсобственикът на фирмата, която възнамеряваше да стане дистрибутор на „Diesel“, свъсен възпитан младеж. Той прочете няколко пъти двете донесени от Татарски странички, похъмка, помисли, обади се на секретарката и й каза да подготви документите. След половин час замаяният Татарски излезе от офиса, а във вътрешния му джоб имаше плик с две хиляди и петстотин долара и договор за пълно и безусловно предаване на всички права върху това произведение на фирмата на възпитания младеж.

За настъпилите нови времена този успех беше абсолютно фантастичен. В опит да не изпусне хлъзгавата опашка на късмета, Татарски незабавно измисли аналог. Фолклорните му имитации бяха наистина пошли (което впрочем не се отразяваше на пазарната им стойност) и му оставаше да се надява единствено на включените в текста думи:

А ЗА ОСМИ МАРТ НА МАНЯ.

КОЛИЕНЦЕ ОТ „ДЕ БИРС“,

ОБИЧКИТЕ — ОТ АРМАНИ

И ЩЕ СЕ ЕБЕМ НА БИС!

Клонингът беше абсолютно точен — плюс римата на бренд-нейма с цинизма в последния стих. Татарски за миг изпита подозрението, че героинята е онази същата Маня, изплувала от Лета, която се бе появила в последното му стихотворение („Какво е есента — това са горски листи“), а обеците и колието са цената, платена на световното масонско задкулисие, та светът все пак да оцелее. Но той веднага прокуди тази мисъл като нефункционална. Наистина не беше за вярване, че съвсем доскоро бе похабявал безкрайно много време да търси безсмислени рими, от каквито поезията на пазарните демокрации отдавна се беше отказала. Струваше му се направо невероятно, че само допреди няколко години животът беше толкова кротък и неангажиращ, че човек да може да харчи цели киловати ментални усилия за мъртвородени умствени плетеници, които нямаха никаква възвръщаемост.

Втората частушка звучеше толкова фалшиво, че според всички ирационални представи, управляващи московския живот, просто нямаше как да не мине. Но кой знае защо, той не можа да стигне до представителите на „Де Бирс“ и дори до техните PR.; имаше чувството, че подскача във въздуха и се опитва да хване възпитано мълчащата пустота. Освен това, както се оказа, Армани изобщо не беше поръчвал реклами в Москва, понеже нямаше в града нито един бутик. Обичките натежаха на ушите на Татарски като две мънички Есенинчета и пролетният фолклорно-народен подем в съзнанието му тихо умря.

А след месец-два Татарски случайно научи една невероятно обидна подробност: оказа се, че бъдещият дистрибутор на „Diesel“ е платил не защото е възнамерявал да използва текста му за реклама, ами, така да се каже, по суеверно-мистични причини. Неговият партньор, човекът, който всъщност отпускал парите, наистина се казвал Иван Илич и хонорарът на Татарски всъщност се явявал своего рода опит от негова страна да се откупи от зложелателния и провиждаш, бъдещето шаман, отгатнал прекалено много неща. Единственото утешение за Татарски беше, че някакъв пич все пак им беше свил „Дизела“ — Иван Илич и партньорът му не бяха станали дистрибутори.

И все пак черният пи-ар беше разпространено и значимо явление, а не само начин на съществуване на белтъчните организми през епохата на четвъртата власт. Татарски обаче по никакъв начин не можеше да обедини разнородните си догадки за природата на това явление в едно ясно и смислено цяло. Нещо не му достигаше.

Public relations — това са отношенията между хората — пишеше той неясно в бележника си. — Хората искат да спечелят, за да извоюват свободата си или поне капчица отдих в непрекъснатото си страдание. А ние, копирайтърите, преобръщаме реалността пред очите на target people така, че свободата започва да се символизира ту от ютия например, ту от дамска превръзка с крилца, ту от някаква лимонада. И затова ни плащат. Ние им набутваме всичко това от екрана, а те после си го набутват един на друг, че и на нас, самите автори — това е като радиоактивно замърсяване, когато вече не е важно кой точно е гръмнал бомбата. Всички се мъчат да докажат един на друг, че вече са достигнали свободата, и в резултат единственото, което правим всички, е под маската на общуването и приятелството да си набутваме взаимно черни шлифери, клетъчни телефони и кабриолети със седалки от естествена кожа. Затворен кръг. Тъкмо този затворен кръг се нарича „черен пи-ар“.

Татарски до такава степен бе погълнат от мислите си за природата на този феномен, че изобщо не се учуди, когато един ден Ханин го спря в коридора, хвана го за копчето и каза:

— Виждам, че си съвсем наясно с черния пи-ар.

— Почти — автоматично каза Татарски, който в момента мислеше точно за това. — Убягва ми обаче някакъв централен елемент.

— Мога да ти кажа кой точно. Ти не разбираш, че black public relations съществува само на теория. В живота, приятелю, царува сивият пи-ар.

— Интересно — почти подскочи Татарски, — много интересно! Направо смайващо! Но какво означава това в практически план?

— В практически план това означава едно. Делчо. Татарски трепна. Забулилите ума му мисли в миг се разсеяха и го налегна ужасяваща яснота.

— Тоест как? — отпаднало попита той.

Ханин го хвана под ръка, поведе го по коридора и каза:

— Ти нали получи два тона гущери от дизелите?

— Да — неуверено отговори Татарски.

Ханин вдигна ръка и разпери пръсти пред лицето му — не че щеше да му избоде очите, но почти.

— Значи запомни едно — тихо каза той. — Докато работиш тук, аз съм ти шефът. Ясно ти е защо. И като направим калкулацията, излиза, че единият тон гущери е мой. Или може би искаш да станеш свободен търговец?

— Аз… аз с удоволствие… — объркано изломоти Татарски. — Тоест не искам да… Тоест искам. Исках, наистина исках да дойда да се отчета, обаче не знаех как да го подхвана…

— Напразно си се притеснявал. Пък аз си помислих, че… Знаеш ли, защо довечера не ми дойдеш на гости? Ще му пийнем, ще си поприказваме. Тъкмо ще донесеш и кавето.

Ханин живееше в голям току-що ремонтиран апартамент. Татарски бе поразен не от това, а от вратите: дъбови, резбовани и с позлатени дръжки — но дървото беше напукано и цепнатините, по цял пръст широки, бяха грубо замазани с маджун. Ханин го посрещна — вече беше пиян. И беше в отлично настроение — когато Татарски още от вратата му подаде плика, той смръщи вежди и махна с ръка, сякаш е обиден от подобна деловитост, но в края на благородния си жест успя да грабне плика от ръцете на Татарски и моментално да го скрие някъде.

— Влизай — каза той. — Лиза слага да хапнем.

Лиза се оказа висока жена с червено от някакви козметични проблеми лице. Нагости Татарски със сърми. Татарски ги мразеше още от дете и за да се пребори с отвращението си, пи много водка и когато стигнаха до десерта, вече беше почти на стадия на Ханин, поради което общуването им стана много по-лесно.

— Какво всъщност е това? — попита Татарски и кимна към стената.

На стената бе закачена репродукция на плакат от Сталиново време — тежки червени знамена със златни пискюли, а между тях весело синееше сградата на Московския университет. Оригиналът на плаката беше по-стар от Татарски поне с двадесет години, но копието беше ново-новеничко.

— А, това ли? Направи го на компютъра един, дето работеше при мен преди тебе — отговори Ханин. — Виждаш ли там горе? Там имаше сърп, чук и звезда, обаче той ги махна и вместо тях сложи „coca-cola“ и „coke“.

— Вярно — учуди се Татарски. — Хем не се вижда веднага: пак са си такива жълтички.

— Ако се вгледаш по-внимателно, се вижда. Бях си го окачил над бюрото, обаче взеха да ме гледат накриво. Малюта се разсърди заради знамето, а Серьожа — за кока-колата. И си го донесох вкъщи.

— Малюта? — възкликна Татарски. — Че над неговото бюро има такива неща, че… Видяхте ли какво е залепил вчера?

— Още не съм.

— Пише: „Как сте с парите?“ Е, това е обяснимо, такъв импулс е разбираем. Обаче днес отдолу се появява: „Виждаш ли бренда — има легенда. Всяка Тетида си има планида и даже Брама — своя програма.“

— И какво толкова?

Татарски внезапно усети, че Ханин наистина не вижда в горната сентенция нищо странно. Нещо повече — на самия него тя престана да му се струва странна.

— Ами не разбирам какво значи, че брендът си има легенда.

— Легенда ли? Това е превод на „brand essence“. Тоест концентрираният израз на цялата политика на имиджа. Легендата на „Марлборо“ например е страната на истинските мъже. Легендата на „Парламент“ — джазът. И така нататък. Не го ли знаеш?

— Знам го, разбира се. Да не ме мислите за новак. Просто преводът ми се струва странен.

— Какво да се прави — въздъхна Ханин. — Азия. Татарски стана и попита:

— Къде ви е тоалетната?

— Първата врата като излезеш.

Щом влезе в клозета, Татарски видя срещу вратата плакат със снимка на колие и надпис „De Beers. Diamonds are forever“. Това го стресна и няколко секунди той не можа да си спомни защо е дошъл тук. А като си спомни, измъкна лист тоалетна хартия и си записа:

1) Бренд-есенция (легенда). Да го слагам във всички концепции вместо „психологическа кристализация“.

2) „Парламентът“ с танковете на моста — да сменя слогана. Вместо „димът отечествен“ — „All that Jazz“. Вариант на плаката — Гребеншчиков седи в поза лотос на върха на хълм и пали цигара. На хоризонта — московските кубета. Под хълма минава път и по пътя идва танкова колона. Слоган:

ПАРЛАМЕНТ

ДОКАТО НЕ Е ПОЧНАЛ ДЖАЗЪТ.

След като скри листа тоалетна хартия в джоба си и за конспирация пусна водата, Татарски се върна в кухнята и застана пред плаката с червенознаменната „Кока-кола“.

— Страхотно — каза той. — И как само се вписва, нали?

— Че как иначе! Няма какво да се чудиш. Знаеш ли как е „реклама“ на испански? — Ханин хлъцна. — „Пропаганда“. Ние с тебе сме идеологически работници, ако още не си го разбрал. Пропагандатори и агитатори. Впрочем аз и навремето работех на идеологическия фронт. В ЦК на Комсомола. Всичките ми приятели станаха банкери, само аз… Обаче да ти кажа, на мен пък не ми се наложи да се преустройвам. Преди какво беше: „Единицата е нищо, колективът е всичко“, а сега — „Имиджът е нищо, алчността е всичко“. Агитпропагандата е безсмъртна. Сменят се само думите.

Татарски бе обзет от тревожно предчувствие.

— Момент — каза той, докато сядаше на масата. — Вие да сте изнасяли лекции на извънградските семинари на актива?

— Изнасял съм — каза Ханин. — Защо?

— Във Фирсановка?

— И във Фирсановка.

— Ясно — каза Татарски и гаврътна водката си на един дъх. — Непрекъснато имам чувството, че ви познавам отнякъде, обаче не можех да си спомня откъде. Вярно, тогава нямахте брада.

— Ама и ти ли си ходил във Фирсановка? — зарадвано попита Ханин.

— Един път — отговори Татарски. — Бяхте толкова пиян като се качихте на трибуната, че си помислих — тоя ако отвори уста, ще вземе да се издрайфа.

— Е, не така пред жената… Макар че си е истина де, ходехме там да се понаквасим. Ех, хубаво време беше.

— Да — съгласи се Татарски. — Но пък такава хубава реч държахте! Тогава аз кандидатствах за Литературния институт — и дори се ядосах. Завидях ви. Защото разбрах, че никога няма да се науча да си играя така с думите. Никакъв смисъл няма, обаче те хващат за душата и веднага разбираш всичко. Имам предвид — разбираш не какво иска да ти каже лекторът, понеже той всъщност изобщо нищо не иска да каже, но разбираш всичко за живота. Според мен точно затова се провеждаха тези семинари за актива. Същата вечер седнах да пиша един сонет… обаче вместо това се напих.

— А за какво ви говорих, помниш ли? — попита Ханин. Личеше си, че споменът му е приятен.

— Нещо за двайсет и седмия конгрес и за неговото значение.

Ханин се изкашля и с висок, добре модулиран глас почна:

— Мисля, че на вас, комсомолските активисти, не е нужно да ви се обяснява защо решенията на двайсет и седмия конгрес на нашата партия се определят не само като изключително важни, но и като етапни. Методологическата разлика между тези две понятия обаче често не се схваща напълно дори от пропагандистите и агитаторите. А пропагандистите и агитаторите, другари — това са архитектите на утрешния ден и те трябва да са съвсем наясно с плана, според който ще строят нашето бъдеще…

И пак хлъцна и изгуби нишката на мисълта си.

— Точно така, точно така — каза Татарски. — Сега вече наистина ви познах. И най-потресното е, че вие наистина цял час разяснявахте методологическата разлика между важността и етапността и аз отлично разбирах всяко отделно изречение. Обаче като се опитвах да свържа дори две изречения… все едно се сблъсквах с някаква стена. Невъзможно. И да го преразкажеш със свои думи — също невъзможно. Макар че, от друга страна… Как да разбираме това — „Just do it“? И каква е методологическата разлика между „Just do it“ и „Just be“?

— Нали това ти обяснявам — каза Ханин и наля още водка. — Едно и също е.

— Ама и вие мъжете сте едни! — обади се Лиза, която до този момент си беше мълчала. — Няма ли поне един тост да вдигнете?

— Правилно, вдигай тост — каза Ханин на Татарски и пак хлъцна. — Само че да е по-така, нали ме разбираш — хем да е важен, хем да е етапен. Като комсомолец пред комунист, разбра ли ме?

Татарски стана — трябваше да се подпре на масата. Погледна плаката, помисли малко, вдигна чашата си и каза:

— Другари! Да удавим руската буржоазия в морето на имиджите!

Бележки

[1] Винаги се връщаме към основното (англ.).

[2] Просто го направи (англ.).

[3] Мъчилище „Найки“ №1567903 (англ.).