Включено в книгата
Оригинално заглавие
Generation „П“, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 17 гласа)

Облак в гащи

Основен елемент на офисното пространство беше пронизително пискливият глас на готвачката — някъде от Западна Украйна, — който по цял ден ехтеше откъм малкия бюфет. На него като на връв се нанизваха всички останали брънки на звуковата реалност: телефонните позвънявания, гласовете, пищенето на факса и жуженето на принтера. И вече чак около всичко това се сгъстяваха и оформяха материалните предмети и хората, населяващи помещението — така поне му се струваше на Татарски вече от няколко месеца.

— И значи карам аз вчера по Покровка — чуваше се тенорчето на един цигарен критик (беше дошъл преди малко и сега седеше до бюрото на секретарката) — и спирам на един светофар. Голямо задръстване. До мен спира някаква „Чайка“. И от нея слиза един чеченец, ама от най-страшните, и се оглежда с такъв вид, сякаш всички сме кал под краката му. Стои и се наслаждава, разбираш ли, и изведнъж зад нас спира съвсем истински кадилак и от него слиза девойче с окъсани джинси и по кецове, нали ме разбираш, и — хоп до близката будка за пепси. Представяш ли си го тоя чеченец? Да му го натресат така!

— Че как! — каза секретарката, без да вдига глава от клавиатурата на компютъра.

Зад гърба на Татарски също говореха, при това много високо. Един от подчинените му се натягаше — беше възрастен редактор, бивш партиен журналист — и с истеричен бас четеше конско на някого по селектора. Татарски усещаше, че редакторът говори толкова оглушително, безжалостно и бодро изключително с надеждата да го чуе той. Това го дразнеше и отговарящият по селектора глас, тънък и тъжен, предизвикваше съчувствието му.

— Едната я поправих, другата не — тихо казваше този глас. — Така се получи.

— Ха, така се получило — почти викна редакторът. — Ти изобщо мислиш ли какво правиш? Имаш два материала — единият е „Затворник на съвестта“, а другият „Евнуси в харема“, нали така?

— Да.

— И ги взимаш, сменяш им набора и накрая им объркваш заглавията. Ти какво, пълен идиот ли си бе?

— Пълен — съгласи се тъжният глас.

„И двамата сте идиоти“ — помисли си Татарски. Още от сутринта го мъчеше депресия — сигурно заради неспирния дъжд. Той седеше до прозореца и гледаше несекващия поток коли по мокрия булевард. Старите, произведени още по времето на съветската власт лади и москвичи ръждясваха покрай тротоарите като боклуци, изхвърлени от реката на времето на мръсния бряг. Самата река на времето се състоеше основно от ярки чужди автомобили, изпод чиито гуми бликаха водни фонтани.

На бюрото пред Татарски имаше рекламна заготовка за „Златна Ява“ и няколко листа хартия. Той бавно изписа на най-горния думата „mercedes“.

„Да вземем например мерцедес — вяло помисли Татарски. — Хубава кола, разбира се, няма спор. Обаче, кой знае защо, животът ни е такъв, че и с мерцедес най-много да стигнеш от едно лайно до друго…“

Наведе се малко към прозореца и погледна паркинга. Там се белееше покривът на белия Мерцедес втора ръка, който си бе купил преди месец. Вече почваше да му създава проблеми.

Той въздъхна и смени местата на „c“ и „d“. Получи се „merdeces“.

„Е — продължи да тече мисълта му, — някъде към петстотин или дори триста и осемдесет турбодизел това вече няма значение. Защото към този момент ти сам си станал такова лайно, че на практика нищо не може да те оцапа. В смисъл не ставаш лайно, защото си купуваш мерцедес шестстотин, разбира се. Напротив. Възможността да си купиш мерцедес шестстотин се появява именно защото си станал лайно…“

Той пак погледна през прозореца и дописа:

„Merde[1] SS. В смисъл: мистичен орден на шофьори изроди.“

Неочаквано мислите му се отправиха в радикално друга насока и в душата му нахлу вълна на професионална бодрост. Той измъкна нов лист и бързо написа:

Плакат: златен двуглав орел с корона над главите, висящ във въздуха. Под него — черна лимузина с две лампи на покрива (главите на орела са точно над лампите). Фон — цветовете на трикольора. Слоган:

„МЕРЦЕДЕС — 600“

СТИЛ. ВЛАСТ.

Време беше вече все пак да се върне към работата си. И по-точно, не да се върне, а да я почне. Трябваше да направи вътрешна рецензия за рекламната кампания на „Златна Ява“, а после и за сценариите на клиповете за сапун „Камей“ и мъжкия парфюм „Гучи“. С „Ява“ си имаше истински проблем — така и не беше разбрал положителен отзив ли му искат или не и не му беше ясно към какво да насочи мислите си. Затова реши да почне от сценариите. Сапуненият текст беше на шест гъсто изписани страници. Татарски с отвращение отгърна на последната и прочете финалния абзац:

Екранът потъмнява. Героинята заспива и сънува вълни блестяща руса коса, която жадно попива изливащата се от небето синя течност, пълна с протеини, витамин В-5 и безкрайно щастие.

Татарски се намръщи, взе червения си молив и написа под текста:

Литературщина. Колко пъти трябва да повтаряме, че не ни трябват творци, а криейтъри. Безкрайното щастие не може да се предаде чрез визуален ред. Не става.

Сценарият за „Гучи“ беше много по-кратък:

Кадър — врата на селски нужник. Бръмчат мухи. Вратата бавно се отваря и виждаме над дупката да клечи слаб мъж със селски вид и провиснали мустаци, очевидно махмурлия. На екрана се изписва: „Павел Бисински — литературен наблюдател“. Мъжът вдига очи към камерата и все едно продължава отдавна започнатата си мисъл, казва:

— Спорът дали Русия е част от Европа е много стар. По принцип един истински професионалист без никакви проблеми може да каже какво е мислил по този повод Пушкин във всеки период на живота си, с точност до няколко месеца. През 1833 година в писмо до княз Вяземски той например пише…

В този момент чуваме трясък, дъските под мъжа се трошат и той пада в дупката. Чува се силен плясък. Камерата снима отгоре, като същевременно се отдалечава (модел на движение — като в „Титаник“) и показва повърхността на лайняната яма. Литературният наблюдател успява да си подаде главата, поглежда нагоре и продължава, все едно не е спирал:

— Корените на това може би трябва да се търсят в църковната схизма. Крилов не току-така казва на Чаадаев: „Като се огледаш, и ти се струва, че не живееш в Европа, ами в някакъв…“

Нещо силно дръпва наблюдателя надолу, той потъва и пуска мехури. Настъпва тишина, нарушавана единствено от бръмченето на мухите. Глас зад кадър:

GUCCI FOR MEN

БЪДИ ЕВРОПЕЕЦ. МИРИШИ ХУБАВО.

Татарски се въоръжи със синия си молив.

Много добре — написа той под текста. — Да се утвърди, но мухите да се сменят с Маша Распутина, литературният наблюдател — с нов руснак, а Пушкин, Крилов и Чаадаев — с друг нов руснак. Нужникът да се драпира с розова коприна. Монологът да се пренапише — говорещият си спомня сбиване в ресторант на Лазурния бряг. Време е да приключваме с литературознанието и да мислим за реалния клиент.

Сценарият вдъхнови Татарски и той реши да се заеме и с „Ява“. Взе подлежащия на рецензия обект и за пореден път го огледа внимателно. Към кутията цигари бе прикрепена още една, със същата големина, но празна. На нея беше изобразен Ню Йорк от птичи полет. Към града като ядрена ракета пикираше кутия „Златна Ява“. Под рисунката пишеше: „Ответен удар“. Татарски взе чист лист и се поколеба кой молив да избере — червения или синия. Сложи ги един до друг, затвори очи, повъртя ръка над бюрото и бодна с пръст. Улучи синия.

За голям успех — бързо започна да пише той — трябва без съмнение да признаем използването в рекламата на идеята и символиката на ответния удар. Това е съзвучно на настроенията на широките слоеве лумпенинтелигенция, които са основните потребители на тези цигари. В средствата за масова информация вече отдавна се говори, че е изключително необходимо да противопоставим нещо здраво и национално по дух на засилващата се американска поп култура и на пещерния либерализъм. Проблемът е в намирането на това „нещо“. В тази рецензия, доколкото тя е вътрешна и не е предназначена за чужди очи, можем да констатираме, че на пазара това „нещо“ изобщо го няма. Авторите на рекламната концепция запълват този смислов зев с кутията „Златна Ява“, което без съмнение ще доведе до изключително благоприятна психологическа кристализация у потенциалния потребител. Същата ще се изрази в следното: потребителят подсъзнателно ще е убеден, че с всяка изпушена цигара приближава поне мъничко планетарното тържество на руската идея…

След кратко колебание Татарски написа „руската идея“ с главни букви.

От друга страна, трябва да имаме предвид и съвкупното въздействие на цялата символика, която се слива в brand essence. Като изхождаме от това, според нас съчетаването на слогана „Ответен удар“ с логотипа на компанията „British-American Tobaccos Co.“, произвеждаща тези цигари, може да доведе до своего рода умствено късо съединение у част от членовете на target group. Възниква закономерният въпрос: падат ли цигарите върху Ню Йорк, или, напротив, стартират оттам? В последния случай (което предположение е по-логично, понеже кутията е разположена с капака нагоре) не е ясно защо ударът се нарича ответен.

Камбаните на близката църква забиха. Няколко секунди Татарски замислено се вслушваше в тях, а после написа:

И щеш не щеш, се замисляш за изначалното превъзходство на западната пропаганда и в по-широк смисъл — за невъзможността едно интровертно общество да конкурира информационно екстравертното общество.

Прочете последното изречение, реши, че направо вони на комплексирана руска малоценност, задраска го и решително приключи темата:

Впрочем на такива сложни аналитични умозаключения е способна единствено най-ниско обезпечената част на target group, така че този недостатък едва ли ще се отрази съществено върху продажбите. Препоръчвам проектът да се утвърди.

Телефонът на бюрото му иззвъня и Татарски вдигна слушалката.

— Ало?

— Татарски! Веднага при шефа в стойка мирно на килима — чу се гласът на Морковин.

Татарски нареди на секретарката да напечата написаното и слезе по стълбите. Продължаваше да вали. Той вдигна яката си и хукна през двора към другото крило. Дъждът беше силен и докато стигне до мраморното фоайе, се измокри целият. „Е толкова ли не могат да избият една вътрешна врата — помисли си той ядосано. — Сградата е една все пак. Сега ще освиня целия килим.“ Видът на охраната с автоматите обаче му подейства успокояващо. Един от охраната — с вечния „скорпион“ на рамо — го чакаше и въртеше ключето за асансьора на верижка.

В приемната на Азадовски седеше Морковин. Огледа мокрия Татарски и се засмя доволно.

— Изприщило ти се е нослето, а? Успокой се. Льоня го няма, така че днес няма и никакво пчеларство.

Татарски се усети, че нещо в приемната липсва. Огледа се и видя, че кръглото огледало и златната маска ги няма на стената.

— Къде е заминал?

— В Багдад.

— Защо?

— Нали до Багдад са развалините на Вавилон. Въобразил си е, че трябвало да се качи на останките на кулата. Показа ми снимка — жестока работа.

Татарски се постара да не покаже, че току-що чутото го е потресло. Помъчи се да се държи естествено, взе си цигара от кутията на бюрото, запали и попита:

— Че защо ще се качва?

— Душата му копнеела за висоти. Ти какво пребледня такъв?

— Два дни не съм пушил — каза Татарски. — Бях решил да ги отказвам.

— Пий хапчета.

Татарски вече се беше овладял.

— Знаеш ли — каза той, — вчера пак видях Азадовски по телевизията. В два клипа. Щом включа телевизора, всеки път го виждам. Или в кордебалета ще танцува, или пък казва прогнозата за времето. Какво значи всичко това? Защо толкова често? Обича да го снимат ли?

— Да — каза Морковин. — Има си я тази слабост. Обаче един съвет — не си пъхай гагата в тези неща. Някой ден може и да разбереш кое как е. Става ли?

— Става.

— Сега за работата. Какво ново имаме по сценария за калашниците? Току-що ми дрънна техният бренд-мениджър.

— Нищо ново няма. Старото си е: две чичета свалят Батман над Москворецкия пазар. Батман пада на една скара и докато тупа по жарта с прилепското си крилце, го скриват танцуващи жени в народни носии.

— Защо чичетата са две?

— На единия е с къса цев, на другия с нормална. Нали искат и двата модела.

Морковин помисли малко, после каза:

— Ще махнеш тия чичета и ще сложиш баща и син. На бащата нормален, на сина — с къса цев. И оттам нататък давай не само Батман, ами и Човека паяк, Найтмен и всичките останали педали. Бюджетът е огромен, трябва да го усвоим.

— Ако ще мислим с главите си — каза Татарски, — на сина да е нормален, а на бащата — с къса цев.

Морковин помисли още малко и се съгласи:

— Правилно. Голям мозък си. Само няма да слагаш майка с гранатомет, ще прекалим. Добре, не те викнах за това. Имам добри новини.

И направи многозначителна пауза.

— Какви по-точно? — попита Татарски с вял ентусиазъм.

— Първи отдел най-накрая те провери. Така че те повишават — Азадовски нареди да те въведа в работата. Което ей сегичка ще направим.

 

 

Бюфетът беше празен и тих. От тавана в ъгъла висеше голям телевизор — даваха новините; звукът беше изключен. Морковин кимна на Татарски към масата до телевизора, отиде до бара и взе две чаши и бутилка „Smirnoff citrus twist“.

— Дай да пийнем. Че какъвто си мокър, ще настинеш.

Седна, тръсна бутилката някак особено и дълго гледа мехурчетата. После каза изумено:

— Е, не! Разбирам да е от някое магазинче… Но и тук да е фалшива… Сериозно ти казвам — това е менте от Полша… Виж ги как подскачат! Да, на това му се вика ъпгрейд…

Татарски разбра, че последните думи не се отнасят за водката, а за телевизора, и премести поглед от мътната от мехурчетата водка на телевизора, където руменият засмян Елцин бързо-бързо цепеше въздуха с безпръстата си ръка и обясняваше нещо.

— Ъпгрейд? — попита Татарски. — Стимулаторите ли имаш предвид?

— А, това са слухове — поклати глава Морковин. — Не ми е ясно кой ги разпространява. То няма и смисъл. Просто вдигнахме честотата до шестстотин мегахерца. Между другото, доста рискуваме.

— Пак не те разбрах — каза Татарски.

— Навремето за такова включване ни трябваха два дни. Сега го правим за една нощ. И можем да преброим повече жестове, повече мимики.

— Какви жестове да броим?

— Ами неговите, на триизмерника — каза Морковин и кимна към телевизора. — И на всички останали.

— Какво е това триизмерник?

— Официално се казва „модел три-де“. Триизмерно изображение. Момчетата им викат „треморници“.

Татарски се взря в приятеля си: шегуваше ли се, или говореше сериозно? Морковин мълчаливо издържа погледа му.

— Какви ми ги дрънкаш?

— Дрънкам ти това, което ми нареди Азадовски. Обяснявам ти играта.

Татарски погледна екрана. Сега показваха трибуната на Думата — там се беше изправил някакъв свъсен, сякаш току-що измъкнал се от дебрите на народното озверяване оратор. Внезапно на Татарски му се стори, че ораторът наистина не е жив — тялото му беше съвсем неподвижно, мърдаше се само устата му и от време на време — веждите.

— И този също — каза Морковин. — Само че него го броят по-грубо, нали са много. Той е епизодичен. Полуман.

— Какво?

— Така ги наричаме треморите от Думата. Идва от манекен. Динамичният видеобарелеф е разработка от един ъгъл. Технологията е същата, но работата е по-малко с два порядъка. Значи имаме два типа — ман и полуман. Виждаш, че си мърда устата и очите, нали? Значи е полуман. А пък ей онзи, дето спи над вестника, е обикновен ман. Те са лесни. Между другото, целият ни отдел по законодателна власт наскоро получи премии. Една вечер Азадовски гледал телевизия и някакви депутати говорели тъкмо за телевизията — лоша била, продажна била и така нататък. Азадовски се вкисва, естествено, и вдига телефона — да им се накара. И вече набира номера, разбираш ли, и изведнъж се сеща — на кого да се кара? И излиза, че добре работим, щом и ние се връзваме.

— Искаш да кажеш, че всичките са… такова де…

— Всички до един.

— Е, стига де — неуверено възрази Татарски. — Толкова хора ги гледат всеки ден.

— Къде?

— По телевизията… А, да де… Обаче всъщност… Всъщност нали има хора, които се срещат с тях всеки ден.

— Ти тези хора виждал ли си ги?

— Естествено.

— И къде?

Татарски се замисли, после каза:

— По телевизията.

— Разбираш значи какво ти обяснявам.

— Започвам да разбирам — каза Татарски.

— По принцип, чисто теоретично, ти например може да срещнеш човек, който ще ти каже, че ги е виждал лично и че дори се познава с някои. Има си специална служба, „Народна воля“. Над сто души, бивши десари, Азадовски ги храни. Това им е работата — да ходят и да разправят, че току-що са видели нашите вождове. Кого пред триетажна вила, кого с малолетна проститутка, кого в жълто ламборджини на Рубльовското шосе. „Народна воля“ обаче работи предимно по кръчмите и по гарите, а ти там не ходиш.

— Сериозно ли говориш? — попита Татарски.

— Съвсем сериозно.

— Но това е грандиозно мошеничество.

— Е, де — намръщи се Морковин. — Недей така. Нали ни ръкопляскат. После, ти как си ги представяш тия неща? По самата си същност всеки политик е най-обикновено телевизионно предаване. Добре де, слагаме пред камерата жив човек. И какво от това? Нали има цял екип спичрайтъри, които му пишат речите, екип стилисти да му избират саката, а решенията се вземат от Междубанковия комитет. И ако му стане нещо — какво, наново ли да почваме, друг ли да търсим?

— Добре, съгласен съм — каза Татарски. — Но как се прави в толкова голям обем?

— Технологията ли те интересува? Мога да ти я опиша най-общо. Първо ни трябва изходен модел — восъчен манекен или човек. От него се снема облачното тяло. Знаеш ли какво е това облачно тяло?

— Нещо като астрално ли?

— Не, това са те преметнали някакви мистици. Облачното тяло си е чист цифров облак. Най-обикновен облак от точки. Снема се или с датчици, или с лазерен скенер. После точките се съединяват — налагат им цифрова мрежа и кърпят дупките. Там си има няколко процедури — stitcing, clean-up и така нататък.

— И как ги кърпят?

— С цифри. Едните цифри се кърпят с други. Бе и аз не го разбирам съвсем, нали знаеш, че съм филолог. Та с две думи, когато изкърпят и оправят всичко, получаваме модела. Моделите са два вида — полигонални и така наречените nurbs patch. Полигоналните са от триъгълничета, а „нърбс“ са от криви, това е напреднала технология, за сериозни триизмерници. Депутатите ги правим полигонални — хем е по-лесно, хем приличат на хора от народа. И значи когато моделът е готов, му пъхат вътре скелет. Също цифров. Все едно клечици на шарнири — и наистина прилича на скелет на монитора, само дето е без ребра. И значи този скелет се анимира като мултфилмче — ръката насам, кракът натам. Вече не се прави ръчно, разбира се. Имаме си специални хора, които работят като скелети.

— Работят като скелети?

Морковин си погледна часовника.

— В момента тъкмо снимат в трети павилион. Ела да видиш. Иначе ще трябва да ти обяснявам чак до довечера.

Помещението, в което Татарски плахо влезе след няколко минути, приличаше на ателие на художник концептуалист, получил голяма субсидия за работа с шперплат. Всъщност си беше цяла зала, висока два етажа и пълна с множество шперплатови конструкции с най-различна форма и неясно предназначение — имаше наникъде неводещи стълби, недовършени трибуни, плоскости, спускащи се към пода под най-различни ъгли, и дори дълга шперплатова лимузина. Татарски не забеляза нито камери, нито прожектори, но пък до една от стените се извисяваха десетки странни електроуреди — приличаха на музикална апаратура — и до тях седяха четирима души, очевидно инженери. На пода между столовете им имаше преполовено шише водка и десетки кутии от бира. Един от инженерите, със слушалки на ушите, се взираше в монитора. И четиримата махнаха на Морковин за добре дошъл, но никой не се откъсна от работата си.

— Ей, Аркаша — каза човекът със слушалките. — Извинявай, обаче ще трябва да го направим още веднъж.

— Какво? — чу се пресипнал глас от центъра на залата.

Татарски се обърна натам и видя някакво странно приспособление — нещо като детска пързалка от шперплат, само че много по-висока и с алуминиева стълбичка. Зад пързалката имаше опънат на две дървени стойки хамак. На пода под хамака седеше възрастен едър мъж с физиономия на ветеран от милицията. Беше по анцуг и фланелка с надпис „Sick my duck“[2]. На Татарски надписът му се стори прекалено сантиментален и не съвсем грамотен.

— Чу ме, Аркаша, чу ме. Хайде пак.

— Докога бе — измърмори Аркаша. — Свят ми се зави вече.

— Удари още едно. Много сковано го даваш. Сериозно, удари още едно.

— То още предното не ми е влязло — изсумтя Аркаша, надигна се от пода и тръгна към инженерите. Татарски забеляза, че на китките, лактите, коленете и глезените му са залепени малки кръгчета от черна пластмаса. Кръгчета имаше и по тялото му — Татарски ги изброи до четиринайсет.

— Кой е този? — попита той шепнешком.

— Аркаша Коржаков. Не, не — просто съвпадение на имената. Работи като скелет на Елцин. Същото тегло, същите габарити. Освен това е артист — играл е Шекспирови роли в Театъра на младия зрител.

— И какво прави тук?

— Сега ще видиш. Бира искаш ли?

Татарски кимна. Морковин донесе две кутии „Туборг“ и някаква снимка. Татарски изпита странно усещане, когато видя на кутията си познатия мъж с бялата риза — Tuborg man-ът все така бършеше потта от челото си и се страхуваше да продължи пътешествието си към нищото.

Аркаша обърна чаша водка, покатери се по стълбичката, застина над шперплатовата пързалка и попита:

— Почваме ли?

— Момент — каза човекът със слушалките. — Само да калибрираме още веднъж.

Аркаша клекна. Държеше се с една ръка за ръба на площадката и приличаше на огромен тлъст гълъб.

— Какви са тия шайби по него? — попита Татарски.

— Датчици — каза Морковин. — Технология „Motion capture“. Сложени са на местата, където са шарнирите на скелета. Когато Аркаша се движи, заснемаме траекторията им. После я филтрираме, налагаме я върху модела и машината изчислява всичко. Съвсем нова система, „Star trak“ се казва. Най-жестоката на днешния пазар. Няма жици, трийсет и два датчика, работи при всякакви условия — обаче струва майка си и баща си, разбираш ме…

Човекът със слушалките вдигна очи от монитора и каза:

— Готово. Значи повтарям: първо прегръщаш, после правиш подканващ жест гостът да слезе, после се спъваш. Само че като махаш с ръка надолу, по-бавно и по-величествено, нали? И падаш като подсечен, направо като дърво. Разбра ли ме?

— Аха — изсумтя Аркаша и внимателно се изправи. Лекичко се олюляваше.

— Старт.

Аркаша се обърна наляво, разпери ръце и бавно ги събра в пустотата. Татарски бе поразен — движенията на Аркаша бяха изпълнени с държавническо величие. За момент Татарски си спомни за системата на Станиславски, но тутакси разбра, че Аркаша просто едва се крепи на мъничката площадка високо над пода и с всички сили се старае да не падне. В следващия момент Аркаша разтвори обятията си, с широк жест подкани невидимия си спътник да слиза, пристъпи към него, люшна се на ръба на шперплатовата бездна и гротескно се изтърси. Докато падаше, се преобърна два пъти и ако не беше хамакът, в който тупна тежкото му тяло, нямаше да мине без счупени кости. След падането Аркаша остана да лежи в хамака и да стиска главата си. Инженерите се струпаха пред монитора и тихо заобсъждаха нещо.

— Какво ще е това? — попита Татарски.

Морковин мълчешком му подаде една снимка. Татарски я погледна и видя някаква кремълска зала с малахитови колони и широка мраморна стълба, застлана с червен килим.

— Ами защо трябва да е пиян, след като е виртуален?

— Вдигаме рейтинга.

— Искаш да кажеш, че от това рейтингът му се вдига?

— Не на него бе. Може ли една най-обикновена електромагнитна вълна да има рейтинг! На канала. Не си ли даваш сметка защо една минута в новините в праймтайма струва четирийсет бона?

— Вече си давам. И отдавна ли го… такова де…

— След танца в Ростов. Когато падна от сцената. Трябваше да прекодираме в авариен режим. Нали помниш шунтирането? Страшни проблеми имахме. Докато да свършим калибрирането, всички вече бяха с респиратори. Та оттогава действаме с шперплата.

— Ами лицето как се прави? — попита Татарски. — И жестовете, и мимиката?

— Същото е. Само че системата не е магнитна, а оптична, „Adaptive optics“. За ръцете пък е „CyberGlove“. Отрязахме два пръста на едната и нямаме проблеми.

— Ей, момчета — обади се един от инженерите. — Не можете ли по-тихо? Аркаша пак ще скача. Нека си почине малко.

— Какво? — викна Аркаша и се надигна в хамака. — Вие да не сте луди бе?

— Хайде да тръгваме — каза Морковин.

Следващото помещение, където влязоха, се казваше „Виртуално студио“. Въпреки името му в него имаше обикновени камери и прожектори, които излъчваха приятна топлина. Студиото беше голямо, със зелени стени и под, и в момента снимаха няколко души в модерни селскостопански дрешки. Наобиколили празен участък, те кимаха умно, като един държеше узрял пшеничен клас. Морковин обясни, че това били преуспяващи фермери и че било по-евтино да ги снимат на „Кодак“, отколкото да ги анимират.

— Казваме им горе-долу къде да гледат — каза той — и кога да си отварят устата. После можем да ги наложим върху когото си щем. Нали си гледал „Starship troopers“[3]? Ония, дето се бият с бръмбарите?

— Гледал съм го.

— Значи абсолютно същото е и тук. Само че вместо десантници слагаме фермери или хора от малкия и средния бизнес, вместо автомати — жито и така нататък, а вместо бръмбари — Зюганов или Лебед. После напасваме нещата, за фон слагаме храма „Христос Спасител“ или Байконур, минаваме на бетакам — и в ефира… Ела сега да те заведа в апаратната.

Апаратната зала, в която се влизаше през врата с двусмисления надпис „Машинно отделение“, не направи на Татарски кой знае какво впечатление. Впечатление му направиха двамата автоматчици пред нея. Самото помещение беше скучно — стая със скърцащ паркет и прашни тапети на зелени гладиоли, които явно помнеха съветските времена. Нямате никакви мебели; на едната стена бе закачена цветна снимка на Гагарин с гълъб в ръце, а до другата бяха наредени метални стелажи с безброй еднакви сини кутии, чието единствено украшение беше приличащата на снежинка емблема на „Silicon Graphics“. На външен вид кутиите почти не се различаваха от апарата, който Татарски бе видял навремето в „Драфт Подиум“. И нямаха никакви шарени лампички или индикатори — по същия начин би могла да изглежда някоя най-обикновена трансформаторна подстанция. Морковин обаче изглеждаше необикновено въодушевен.

— Азадовски каза, че обичаш животът да е с големи цици — каза той. — Е, това тук е най-голямата. И ако засега не те възбужда, то е просто защото не си си изградил навици.

— Какво е това?

— Рандър-сървър 100/400. „Силикон Графикс“ ги прави специално с тази цел — хай енд. За американците системата е вече позастаряла, но на нас ни върши работа. Цяла Европа работи с такива. Дават възможност да броим до сто главни и четиристотин второстепенни политици.

— Страхотен компютър — каза Татарски без особен ентусиазъм.

— Повече от компютър. Това са двайсет и четири компютъра, управлявани от една клавиатура. Всеки с по четири процесора, честота осемстотин мегахерца. Всеки блок брои кадрите поред, а цялата система работи приблизително като самолетно оръдие, което се върти, нали разбираш. Американците направо ни одраха кожицата. Обаче нямаше как — когато се почна, ние си нямахме такава техника. А сега, знаеш го, вече никога няма да имаме. Между другото, точно американците са главният ни проблем. Режат ни както си искат.

— В какъв смисъл?

— Режат мегахерците. Първо отрязаха двеста за Чечня. За нефтопровода, ясно ти е. После за това, че им свихме кредита. И така по всеки повод. Нощем ги вдигаме де, обаче нали и те имат телевизори в посолството. И щом вдигнем мъничко честотата, веднага забелязват и пращат инспектори. Абсолютен позор, да ти кажа. Велика страна сме, а да сме на четиристотин мегахерца. Че и те да не са наши.

Морковин отиде до рафтовете, извади един от сините блокове и вдигна капака му — всъщност монитор с течни кристали. Под него имаше клавиатура с тракбол.

— От тази клавиатура ли се управлява? — попита Татарски.

— Глупости! — възкликна Морковин. — За да влезеш в системата, ти трябва допуск. Всички терминали са горе. Това е просто контролен монитор — искам да видя какво броим.

Той натисна няколко клавиша и в долната част на монитора се появи прозорец с прогрес-индикатор и някакви неразбираеми надписи: memory used 5184 M, time elapsed 23:11:12 и още нещо със съвсем дребни буквички. После се появиха големи:

C:/oligarhs/berezka/excesses/vo_pole/slalom.prg.

— Ясно — каза Морковин. — Това е Березовски в Швейцария.

Екранът започна да се изпъстря с квадратчета, сякаш някой редеше пъзел. След няколко секунди Татарски видя познатото му от телевизията лице, в което чернееха няколко недонапаснати дупки — и особено го впечатли безумната радост, която сияеше в дясното, вече готово око.

— Ски кара тоя мръсник — каза Морковин. — А ние с тебе се потим тук.

— А защо е в „exesses“? Какво толкова лошо има да покараш ски?

— Защото според сюжета вместо колчетата на вратите там има голи балерини — каза Морковин. — Едните със сини ленти, другите с червени. Снимаха ги на „Кодак“ направо на пистата. Много бяха доволни — гратис в Швейцария, нали разбираш. Две направо си останаха там.

Той изключи монитора, затвори го и сложи контролния блок на мястото му. Татарски внезапно се притесни от нещо и разтревожено попита:

— Я ми кажи нещо… При американците същото ли е?

— Естествено. И то от много по-рано. През втория си мандат Рейгън вече беше анимационен. А Буш… Помниш ли го до вертолета, как косата му непрекъснато се вееше и трептеше над плешивината му? Направо шедьовър. Върхът в компютърната графика за онова време. Абе Америка си е Америка…

— А вярно ли е, че техни копирайтъри работят в нашата политика?

— Виж, това вече е лъжа. Те и за тях си не могат да измислят нищо свястно. Разделителната способност, броят на точките, специалните ефекти — това го могат. Обаче като цяло страната им е бездуховна. Политическите им криейтъри са абсолютни бездарници. Разбираш ли, кандидатите им за президент са двама, а екипът сценаристи е един. И то от хора, изритани от Медисън авеню, понеже там политиката не прави пари. Наскоро им преглеждах предизборните материали — направо ужас. Ако единият каже нещо за поглед към миналото, на следващия ден другият непременно говори за поглед към бъдещето. На Боб Доул просто му преправиха слогана на „Найки“ — от „just do it“ на „just don’t do it“. И не могат да измъдрят нищо по-позитивно от някой минет в Оралния кабинет… Нашите сценаристи са сто пъти по-добри. Виж само колко ясно очертават характерите. Вземи Елцин например, Зюганов, Лебед. Направо Чехов — „Три сестри“. Така че всички, които разправят, че Русия нямала свои собствени брендове, ряпа да ядат. Ние имаме такива таланти, че… Виж това там например!

И кимна към снимката на Гагарин. Татарски се вгледа по-внимателно и видя, че това всъщност не е Гагарин, а генерал Лебед с парадна униформа и че не държи гълъб, а бяло зайче, прилепило уши към гърба си. Снимката до такава степен приличаше на своя прототип, че лъжеше окото — в първия момент заекът в ръцете на Лебед се възприемаше като неприлично затлъстял гълъб.

— Едно момче миньорче го направи — каза Морковин. — За обложката на „Плейбой“. Слоганът е — „Русия ще бъде красива и охранена“. Жесток е за гладните райони. Та това момченце значи навремето е хапвало веднъж на два дни, а сега е един от най-способните ни криейтъри. Е, вярно, все набляга на храната в работата си. Нали помниш какво казва Ахматова: „Ако да знаехте какъв боклук…“

— Момент — каза Татарски. — Хрумна ми нещо. Чакай да си го запиша.

И като извади бележника си, написа:

Silicon Graphics/големи цици — нова емблема. Вместо снежинка — контур на огромна цица, издута от силиконова протеза (небрежно очертана, нали е graphics). Действие (клип) — от цицата изпълзява кремъчно-силициев червей и се извива на $ (модел — species-II). Да помисля.

— Вдъхновението ли те налегна? — попита Морковин. — Направо ти завиждам. Хайде в бюфета. Екскурзията свърши.

Бюфетът беше все така празен. Все така без звук работеше телевизорът, а на масата под него стояха двете чаши и недопитата „Smirnoff citrus twist“. Морковин наля, мълчаливо се чукнаха и обърнаха чашите. След екскурзията Татарски бе обладан от някакво смътно безпокойство.

— Виж сега — каза той, — едно нещо не мога да разбера. Добре, копирайтърите пишат всички текстове. Обаче кой отговаря за текстовете? Откъде взимаме темите и как определяме накъде ще поеме утре националната политика?

— Въпрос на бизнес — кратко отговори Морковин. — За олигарсите си чувал, нали?

— Чувал съм. И какво значи — те се събират и решават, така ли? Или си пращат концепциите написани?

Морковин запуши с палец гърлото на бутилката, раздруса я и загледа мехурчетата — очевидно нещо в тях го омайваше. Татарски мълчеше и чакаше отговор.

— Е как според теб могат да се събират някъде — каза накрая Морковин, — при положение че ги правят отгоре. Нали току-що видя Березовски.

— Аха — замислено каза Татарски. — Да, разбира се. Но кой им пише на тях сценариите?

— Пак копирайтъри. Всичко си е същото, само че на по-горния етаж.

— Ясно. И как избираме какво ще решат олигарсите?

— Според политическата ситуация. То само така се казва — „избираме“. Всъщност няма никакъв избор. Има само жестока необходимост. И за едните, и за другите. И за мен и теб също.

— Значи какво излиза, че няма никакви олигарси? Обаче долу табелата… „Междубанков комитет“…

— Това е, за да ни имат страха и да не цицат пари — обясни Морковин. — Комитетът е междубанков, вярно е, обаче всичките тези банки са междукомитетски. А комитетът — това сме ние. Това е то.

— Разбрах — каза Татарски. — Май разбрах… Тоест момент, как така?… Излиза, че едните управляват другите, а другите… Другите управляват първите. Но как тогава… Чакай, чакай… На какво се гради всичко тогава и как…

И спря и изпищя от болка — Морковин с всичка сила го ощипа по китката — толкова силно, че чак го одра.

— За това — каза той и се наведе над масата и се взря в Татарски с почернели очи, — за това не мисли никога. Никога, разбра ли ме?

— Ама как така? — попита Татарски. Усещаше, че болката току-що го е отдръпнала от ръба на някаква ужасно дълбока тъмна пропаст. — Как така да не мисля?

— Има си техника — каза Морковин. — Щом усетиш, че ще ти дойде тази мисъл, веднага се щипеш или се бодеш с нещо остро. Няма значение къде — по ръката ли, по крака ли. Важното е да е там, където има повече нервни окончания. Както се бодат плувците, когато се схванат. За да не се удавят. А после постепенно около тази твоя мисъл се образува нещо като мазол и ти вече можеш да я заобикаляш без проблеми. Тоест усещаш, че я има, но не я мислиш. И постепенно свикваш. Осмият етаж се крепи на седмия, седмия го крепи осмият и навсякъде, във всяка конкретна точка във всеки конкретен момент има определена устойчивост. И като те затрупа работата, смръкваш малко кокос и цял ден нямаш проблеми с конкретните въпроси. А за абстрактните не ти остава време.

Татарски гаврътна остатъка от водката и няколко пъти се ощипа по бедрото. Морковин се усмихна тъжно и каза:

— Виж например Азадовски. Защо командва и разиграва всички ни? Защото изобщо не може да му хрумне, че във всичко това има нещо странно. Хора като него се раждат веднъж на сто години. Може да се каже, че той усеща живота в международен мащаб…

— Аха — каза Татарски и се ощипа още веднъж. — Обаче освен командване и разиграване не трябва ли да има и регулиране? Понеже обществото е сложно нещо, нали? А за да регулираш, трябва да имаш някакви принципи.

— Принципът е един и елементарен — каза Морковин. — Ако искаме всичко в обществото да е нормално, просто трябва да регулираме обема на парите, с които разполагаме. Всичко останало се нагажда автоматично. Така че не бива да се намесваме в нищо.

— И как да регулираме този обем?

— Така, че да е максимален.

— И това е всичко?

— Естествено. Понеже, ако имаме максимален обем, значи всичко се е напаснало идеално.

— Да — каза Татарски. — Има логика. Но все пак някой трябва да управлява всичко това, нали?

— Много бързаш да разбереш всичко докрай — намръщи се Морковин. — Нали ти казах — изчакай. Това е голям проблем, братче — да разбереш кой управлява всичко. Засега мога да ти кажа само едно — светът не се управлява от „кой“, а от „какво“. Има си определени фактори и импулси, за които ти е още рано да знаеш. Макар че според мен, Ваван, ти просто не може да не ги знаеш. Парадокс, обаче факт.

Морковин млъкна и се замисли. Татарски запали цигара — не му се говореше повече. През това време в бюфета влезе още един клиент и Татарски го позна веднага — това беше известният телевизионен анализатор Фарсук Сейфул-Фарсейкин. На живо изглеждаше много по-възрастен, отколкото на екрана. В момента очевидно се връщаше от ефира — лицето му беше покрито с големи капки пот, а прословутото му пенсне се беше изкривило на носа му. Татарски си помисли, че Фарсейкин веднага ще се втурне към бара за водка, но той се приближи до масата им и каза:

— Може ли да включа звука? Този клип е на сина ми. Още не съм го гледал.

Татарски вдигна очи. На екрана ставаше нещо странно познато: на някаква полянка, заобиколена от брезички, се беше строил моряшки хор — моряците изглеждаха някак подозрително. Татарски веднага видя Азадовски — той стоеше в центъра на групата и беше единственият, на чиито гърди блестеше медал. Прегърнали се през раменете, моряците се люшкаха наляво-надясно и беззвучно пригласяха на русокосия солист, който приличаше на Есенин на куб. Отначало на Татарски му се стори, че солистът е стъпил на пъна на гигантска бреза, но като видя идеално цилиндричната форма на предполагаемия пън и нарисуваните по него жълти лимончета, се сети, че това е увеличена многократно кутия софт-дринк, боядисана като бреза, а може би и като зебра. Качеството на клипа показваше, че е от най-скъпите.

„Бом-бом-бом“ — избомкаха люшкащите се моряци, а солистът, който се беше хванал за сърцето, простря ръце към камерата и изпя сладкогласно:

И щедро родината

нас ни пои

с брезов Спрайт,

с брезов Спрайт!

Татарски рязко натисна цигарата си в пепелника и изръмжа:

— Мръсници!

— Кой това? — попита Морковин.

— Де да знаех… Я кажи, за кой отдел ме гласят?

— Ще бъдеш старши криейтър в отдела за компромати. И ако има нещо спешно — ще помагаш и на другите отдели. Така че сега сме рамо до рамо, братле. Ей като тези морячета. Рамо до рамо… И прощавай, ако има нещо, нали? Да ти кажа, на простаците, дето не знаят как стават тия работи, им е по-лесно. Те даже си мислят, че има различни канали, различни телевизионни компании… Обаче простакът затова си е простак, нали така?

Бележки

[1] Лайно (фр.). — Бел.ред.

[2] Патето ми е болно (англ.).

[3] „Звездни десантчици“ (англ.); филм на Пол Верховен, при излизането на който на екран в България заглавието му беше неправилно преведено като „Звездни рейнджъри“ — Б. NomaD.