Виктор Пелевин
Generation „П“ (5)

Бедни хора

Приключението в гората край Москва се отрази благоприятно върху професионалните способности на Татарски. Сценариите и концепциите започнаха да му се удават много по-лесно, а за слогана на „Парламент“ Пугин дори му отпусна малък аванс: каза, че Татарски направо бил улучил деветката, понеже до деветдесет и трета кутия „Парламент“ струвала колкото кутия „Марлборо“, а след известните събития „Парламент“ бързо бил станал най-популярната в Москва марка и сега струвал два пъти по-скъпо. Впоследствие „димът отечествен“ все пак потъна в Лета, по-точно в зимния сняг — зимата дойде неочаквано рано. Единственото съмнително ехо на този слоган в заснеженото рекламно пространство на Москва се оказа фразата: „от кораба — на бал“, взета от някакъв неизвестен колега на Татарски от същия споменат Грибоедов. Известно време тя можеше да се види по рекламите на някакви ментолови цигари — яхта, лазур, капитанска фуражка и дълги крака. По този повод Татарски малко изревнува — но съвсем мъничко: момичето на ментоловата реклама беше подбрано според вкусовете на толкова широка целева група, че текстът самопроизволно се четеше като: „След кораба — ебал.“

Вълната мухоморна енергия, преминала по нервната му система, кой знае защо, го понесе към текстовете за цигари — сигурно по същата причина, поради която първият истински сполучлив опит в любовта или в употребата на наркотици определя пристрастията ни за цял живот. Следващият му голям успех (не само според собственото му мнение, но и според мнението на Пугин, който пак го учуди, понеже пак му даде малко пари) беше текст за цигарите „Давидофф“, което си беше чисто символично, доколкото кариерата му бе почнала именно от тях. Текстът се базираше на рекламата на „Давидофф Класик“, която можеше да се види навсякъде в центъра: мрачни тонове, повехнало мъжко лице, в чиито очи проблясва някакво непоносимо тежко знание, и надпис:

Още щом видя това мъдро сбръчкано лице, Татарски си зададе въпроса какво ли толкова знае този пушач чужденец. Първата хрумнала му версия беше изключително мрачна: на преглед в онкологията, рентген и страшна диагноза.

Неговият проект беше изцяло противоположен: светъл фон, младо лице, озарено от щастието на невежеството, бяла кутия със светлозлатни букви и текст:

Пугин каза, че това едва ли щяло да очарова представителя на „Davidoff“, но че било много вероятно да привлече някой друг дилър на цигари. „Ще поговоря с Усиевич — подметна той на Татарски. — Той държи шестнайсет бренда на ексклузив.“ Татарски си записа тази фраза в бележника и после от време на време я употребяваше уж между другото при разговор с клиенти; вродената му срамежливост се проявяваше в това, че обикновено намаляваше брендовете наполовина.

Работата, с която си вадеше основния къшей хляб, беше скучна, тягостна и дори, ако погледнеш, позорна. „Не ще ли някой да ми каже — къде се вдигат днес гаражи?“ Или: „Прочутият Panten-pro V! О, Господи, благослови!“ Остатъчният литературоцентризъм на редакторите и издателите — своего рода реликтов бял шум на съветската психика — все пак даваше оскъдните си съсухрени плодове.

В началото на зимата Татарски успя да направи частичен ремонт на едностайното си жилище (скъпата италианска батерия на фона на падащите от стената бледосини плочки от отминалата съветска епоха приличаше на златен зъб в устата на прокажен, но пари за основен ремонт нямаше). Освен това си купи нов компютър, макар това да не бе кой знае колко необходимо — просто бяха започнали да се появяват проблеми при разпечатката на набраните на стария текстове. Сиреч още един глух стон под желязната пета на „Майкрософт“. Но Татарски не се косеше много от това, макар да си отбеляза дълбоко символичния характер на станалото: програмата посредник се превръщаше в най-основното в цялата работа, като привличаше невероятно количество компютърна памет и ресурси, и с това много напомняше на някой нагъл нов руснак, който например върти през банката си учителските заплати.

Колкото повече задълбаваше в джунглите на рекламния бизнес, толкова повече въпроси се пораждаха и толкова по-малко отговори успяваше да намери не само в „Positioning: a battle for youf mind“ на Ал Райс, но и дори в последната книга на тази тема, „The final positioning“^[1]. Някакъв цивилен изкуствовед от Кензо се кълнеше пред Татарски като пред читател, че всички теми, които Ал Райс не бил засегнал, били разработени в „Confessions of an Advertising Man“^[2] на Дейвид Огилви. Татарски уважаваше Огилви и без рекламата на този изкуствовед; в дъното на душата си той беше сигурен, че Огилви е всъщност персонажът на Джордж-Оруеловата „1984“, онзи, който се появява за секунда във въображението на главния герой, извършва виртуален подвиг и изчезва в океана на небитието. Това, че другарят Огилви въпреки удвоената си нереалност все пак беше успял да се добере до брега, да си запали лулата, да си облече сакото от туид и да стане световнопризнат ас в рекламата, изпълваше Татарски с мистично възхищение от собствената му професия.

Особено му помогна обаче една книга на Росър Рийвс — той откри в нея два термина, „внедряване“ и „въвличане“, които се оказаха много полезни в ошашавяването на клиентите. Първият проект, който създаде на базата на тези две понятия, беше за „Нескафе Голд“.

„Отдавна е известно — написа Татарски двадесет минути след като това му стана известно, — че има два основни показателя за ефективността на всяка рекламна кампания — внедряването и въвличането. «Внедряването» определя процента хора, които са запомнили рекламата. «Въвличането» — процента на въвлечените към потребление с помощта на рекламата. Проблемът обаче е там, че една ярка скандална реклама, способна да осигури високо внедряване, изобщо не гарантира високо въвличане. По аналогичен начин една умно разкриваща предимствата на стоката кампания, способна да осигури високо въвличане, не гарантира високо внедряване. Затова ние предлагаме прилагането на нов подход — да се създаде един вид бинарна реклама, в която функциите на внедряването и въвличането да се изпълняват от различни информационни блокове. Да разгледаме този подход на базата на пример от рекламната кампания на «Нескафе Голд».

Първата стъпка на кампанията е насочена към внедряването в съзнанието на максимален брой хора на търговската марка «Нескафе Голд» (приемаме, че за това могат да се използват всички средства). Например се организира фиктивно поставяне на бомби в няколко големи магазина и по гарите — по възможност на повече места. В полицията и службите за сигурност се обаждат от името на анонимна терористична организация и съобщават за поставените взривни устройства. Но при обиските и претърсванията на посочените места се откриват единствено големи количества бурканчета и кутии «Нескафе Голд», опаковани в кашони и чанти. На следващата сутрин за това се съобщава във всички вестници, списания и по телевизията, с което етапът на внедряване може да се смята за приключен (неговият успех зависи пряко от масовостта на акцията).

Веднага след това започва вторият етап — въвличането. На този етап кампанията се провежда според класическите правила: с първия етап я сближава единствено базовият слоган — «Нескафе Голд»: Взрив на вкуса!“ Прилагаме сценария за рекламния клип.

Градинка. Пейка. На пейката седи млад мъж с червен анцуг, със сурово волево лице. Срещу градинката, пред нова луксозна къща е паркиран „Мерцедес-600“, до него са спрели два джипа. Младият мъж си поглежда часовника. Смяна на кадъра. От къщата излизат няколко души със строги тъмни костюми и с тъмни очила — това е охраната. Охраната заема позиция на подходите към мерцедеса, един от членовете й говори по преносима радиостанция. От къщата излиза нисичък дебеланко с порочно лице, оглежда се уплашено и бърза по стълбите към мерцедеса. След като се скрива зад тъмните му стъкла, охраната се качва в джиповете. Мерцедесът потегля и в този момент една след друга трите коли се взривяват. Хвърчат ламарини; улицата се забулва в пушек. Смяна на кадъра — младият мъж на пейката вади от чантата си термос и червена чашка с позлата. Налива си кафе и отпива, притворил очи от наслада. Глас зад кадър: „Гръмна го, нали? «Нескафе Голд» — истинският взрив на вкуса.“

Терминът „въвличане“ не беше просто нещо полезно в работата. Той накара Татарски да се замисли за това кого и къде въвлича той и, което е по-важно, кой и къде въвлича него самия.

За пръв път тези мисли го посетиха, докато четеше една статия, озаглавена „И ето го възторга в нарастващия трепет…“ и разглеждаща „култовите порнофилми“. Авторът се беше подписал „Саша Бло“. Ако се съдеше по текста, авторът бе студенокръвно и отегчено създание с неопределена полова принадлежност, което пишеше в паузите между оргиите си, за да сподели мнението си с още десетина-двайсет други такива низвергнати свръхчовеци. Саша Бло пишеше така, че веднага ставаше ясно: Дьо Сад и Захер-Мазох не могат да му вържат и обувките, а Чарли Менсън в най-добрия случай може да му бъде портиер. С две думи, статията беше съвършена по форма ябълка на порока, проядена, без никакво съмнение, от библейската змия.

Татарски обаче беше в бизнеса от достатъчно дълго време. Първо, той знаеше, че всичките такива ябълки са само примамка за гимназистите от Подмосковието да излязат от Райската си градина. Второ, той се съмняваше, че съществува такова нещо като култови порнофилми — беше готов да повярва в тях само ако му покажат живи поклонници на култа. И трето, най-важното, много добре познаваше Саша Бло.

Саша Бло беше вече позастаряващ, възпълен, плешив и тъжен баща на три деца. Казваше се Едик. За да си плати поне наема, той публикуваше с три-четири псевдонима в няколко списания и на всякакви теми. Псевдонима „Бло“ го бяха измислили с Татарски — бяха го взели от едно пластмасово шише с яркосин препарат за почистване, което намериха под ваната (търсеха къде жената на Едик е скрила водката). В думата „БЛО“ се долавяха неизчерпаеми запаси жизнена сила и същевременно нещо нехуманоидно, така че Едик ценеше този псевдоним и подписваше с него само онези статии, в които трептеше такава безгранична свобода и, така да се каже, амбивалентност, че да ги подпишеш просто „Сидоров“ или „Петухов“ би било нелепо. В по-лъскавите московски списания тази амбивалентност се харчеше до такава степен, ама наистина до такава, че възникваше въпросът — кой я внедрява? Честно казано, дори да се мисли на тази тема си беше страшничко, но като прочете статията за възторга и нарастващия трепет, Татарски внезапно осъзна: внедряваше я не някакъв демоничен шпионин, не някакъв паднал дух, приел човешки облик, а Едик.

Естествено, не сам — в Москва имаше сигурно поне двеста-триста такива Едиковци, универсални личности, задушавани от кухненска смрад и обременени с деца. Животът им минаваше не в смъркане на кокаин, оргии и спорове за Бъроуз и Уорхол, както би могло да се заключи от съчиненията им, а сред опикани пелени и неизтребимите московски хлебарки. Те не бяха нито високомерни сноби, нито пък плъзгави похотливци, нито хладнокръвни дендита, нямаха и склонност към луциферизма, дори нито веднъж не бяха пробвали „киселинна марка“ — въпреки че ежедневно употребяваха думата „киселини“. Защото имаха проблеми с храносмилането, с парите и с жилищата, а и външно не приличаха на Гари Олдман, както на човек му се щеше да повярва след запознаване с творчеството им, а по-скоро на Дани де Вито.

Татарски не можеше да отправи доверчив поглед в далнините, обрисувани от Саша Бло, понеже физиологията на възникването на тези далнини му беше ясна — те се бяха родили в плешивата глава на смачкания от живота Едик, прикован към компютъра си също както навремето австрийските войници са били приковавани за картечниците. Да повярва в този продукт беше дори по-трудно, отколкото да се възбуди от телефонен секс, след като знаеше, че зад дрезгавия от страст глас на събеседницата му не се крие обещаваната от снимката блондинка, а някоя настинала бабка, която плете поредния чорап и чете стандартни фрази от накапания със сополи предварително приготвен „пищов“.

„Но откъде ние — аз и Едик — разбираме в какво да въвличаме другите? — мислеше си Татарски. — От една страна, е ясно — интуицията ни, разбира се. Ясно ни е какво и как да правим — когато стигнеш до определен градус на отчаянието, не ти трябват никакви насоки, всичко започваш да го усещаш сам. Чувстваш, така да се каже, основната тенденция с празния си корем. Но откъде се взима самата тази тенденция? Кой я измисля, след като по целия свят — а в това съм сигурен — всички просто се опитват да се докопат до нея и да я продадат, както ние с Едик, или да я разгадаят и да я напечатат като редакторите на всичките тези лъскави списания?“

Тези мрачни мисли се отразиха и в сценария на клипа за праха за пране „Ариел“, който той написа скоро след този случай.

Сценарият е базиран на Шекспировата „Буря“. Гърми страховита и тържествена музика. Виждаме скала над морето. Нощ. Под скалата, осветени от треперливата лунна светлина, се разбиват огромни вълни. В дъното виждаме древен замък — също осветен от луната. На скалата е застанала прекрасна девойка. Това е Миранда. Облечена е в средновековна рокля от червено кадифе и носи висока шапка с воал. Тя вдига ръце към луната и трижди повтаря някакво странно заклинание. Когато го казва за трети път, се чува далечна гръмотевица. Музиката се усилва, става все по-тревожна. Луната се показва сред облаците и хвърля лъч светлина, който озарява скалата в краката на Миранда. Миранда е смутена — личи, че хем я е страх от това, което трябва да стане, хем го иска. Чуват се пеещи женски гласове, пълни с ужас и щастие — те отразяват състоянието й. По лъча се плъзга сянка, приближава се и когато мелодията се издига до кресчендо, виждаме горд прекрасен дух с развени одежди и дълга коса, посребрена от лунната светлина. На главата му блести фина диадема с елмази. Това е Ариел. Той долита почти до Миранда, спира във въздуха и й подава ръка. След секундно колебание Миранда протяга ръка. Следващ кадър: две срещащи се ръце. Долу вляво тънката бледа ръка на Миранда, горе вдясно — прозрачната сияеща ръка на духа. Ръцете се докосват и пламва ослепителна светлина. Кадър: две кутии прах за пране. На едната пише „Ариел“. На другата, мръсносива, пише: „Обикновен Калибан.“ Гласът на Миранда зад кадър: „Една приятелка ми каза за Ариел.“

Възможно е конкретното решение на този клип да беше продиктувано от голямата черно-бяла снимка, окачена над бюрото на Татарски. Тя беше реклама на някакъв бутик и на нея беше изобразен млад мъж с дълга коса и грижливо поддържани бакенбарди, с разкошно широко палто, небрежно наметнато на раменете — вятърът го издуваше и това се повтаряше с платната на кораба зад него. Вълните се плискаха в камъните и пръските им почти докосваха лачените обуща на мъжа. Орловото му лице бе смръщено в мрачна гримаса и той по нещо приличаше на разперилите криле чайки, долетели в мъгливото небе от приложенията към последния „Фотошоп“ (като се вгледа в снимката по-внимателно, Татарски реши, че и корабът зад мъжа е доплувал оттам).

Композицията беше до такава степен бъкана с романтизъм и същевременно толкова неромантична, че Татарски, който се взираше в нея по цял ден, накрая разбра: всички представи, на които се мъчеше да заложи тази снимка, бяха изработени някъде през деветнайсети век; останките им се бяха добрали до двайсетия заедно с мощите на граф Монте Кристо, но сега, на границата на двайсет и първия, наследството на графа вече беше изцяло разграбено. Прекалено много пъти човешкият ум беше продавал сам на себе си тази романтика, за да може сега да се направи някакъв бизнес с последните останали в него не-бизнес образи. Сега, дори при искреното желание да се излъже сам, човек нямаше как да повярва в съответствието на външнопродаваното на вътрешноподразбираното. Това тук си беше изпразнена форма, която отдавна не означаваше онова, което би трябвало да означава номинално. Всичко беше като проядено от молци: като гледаш условния нибелунг на снимката, не виждаш гордия готически дух, който се подсказваше от пяната на вълните и от бакенбардите, а си мислиш колко ли са платили на фотографа, колко е взел манекенът и дали са му удържали от парите, когато е успявал да изцапа с личния си лубрикант дънцето на панталона от съответната пролетна колекция. И това се отнасяше не само за снимката над бюрото на Татарски, но и за всички плакати, които го бяха вълнували през детството му: за палмите, за параходите, за синьото вечерно небе — човек трябваше да е освидетелстван идиот, та да запази способността си да проектира мъката си по несбъдното върху тези стопроцентово панаирджийски щампи.

Татарски се беше объркал окончателно. От една страна, излизаше, че той и Едик предлагат на другите фалшива панорама на живота (като музейно изображение на битка, където най-отпред е поръсен пясък и са сложени прокъсани ботуши и празни гилзи, а танковете и взривовете са нарисувани на стената), водени най-вече от предчувствието какво ще се купи и какво не. И той, и другите играчи в изтощителния рекламен бизнес нахълтваха във визуално-информационната среда и се опитваха да я променят така, че някой да се раздели с парите си. Целта беше проста — да спечелят една мъничка част от тези пари. От друга страна, парите бяха необходими, за да се опиташ да се приближиш до обектите на тази панорама. По същество това беше точно толкова глупаво, колкото да се опиташ да влезеш в нарисуваната на стената картина. Е, ако си богат, мислеше си Татарски, можеш и да се изплъзнеш от обятията на фалшивата реалност. Богатият може да излезе извън рамките на задължителната за бедните панорама. Всъщност на Татарски не му беше съвсем ясно какво точно представлява светът на богатите. В съзнанието му се въртяха единствено неясни образи, щампи от рекламите, които самият той ретранслираше вече достатъчно дълго, за да не им вярва. Но беше ясно, че човек може да разбере само от богатите какви хоризонти разкрива пред човека дебелият портфейл, и веднъж Татарски разбра за какво става дума — по чиста случайност.

Докато допиваше в „Бедни хора“ един мизерен хонорар, той подслуша разговора на двама известни телешоумени — минаваше полунощ и те продължаваха започналата си на съвсем друго място среща. Татарски седеше само на метър-два от тях, но те не му обръщаха повече внимание, отколкото на чучело на копирайтър, забодено на стената с цел създаване на интериор.

Въпреки че двамината шоумени бяха пияни като тараби, те не бяха изгубили лъскавата си светскост и във всяка гънчица на дрехите им се долавяше някакъв холографски блясък, сякаш не физическите им тела седяха на съседната маса, ами до Татарски бе включен огромен телевизор, по който ги показваха. Като забеляза този трудноразбираем, но очевиден ефект, Татарски си помисли, че в отвъдната баня на тези двамата сигурно дълго-дълго ще им се наложи да стържат кирта на човешкото внимание, проникнало чак в порите на душите им. И въпреки че беше доста пиян, Татарски се стресна — вечността пак напираше да приеме формата на баня. Той потисна тази мисъл и просто продължи да слуша. Шоумените си говореха за работа — единият, както разбра Татарски, имаше проблеми с договора.

— А бе до догодина поне да го продължат — сумтеше той и стискаше юмруци.

— Добре де, ще го продължат — каза другият, — И после какво? Ще мине още година — и пак същото. Пак ще си гълташ валидолчетата…

— Ще гушна много пари — тихо, сякаш споделяше голяма тайна, но някак и уж на шега каза първият.

— И после?

— После ли? После си имам много железен план…

Той се пресегна, наля си водка и обясни:

— Само че не ми стигат петстотин хилядарки. Точно тях мисля да гушна отнякъде.

— И какъв ти е планът?

— Железен. Нали няма да кажеш на никого? Слушай сега…

Той бръкна във вътрешния си джоб, дълго търси нещо там и накрая извади един сгънат на четири чист.

— Ето го — каза той. — Всичко си го пише… Кралство Бутан. Единствената страна на света, където телевизията е забранена. Разбираш ли? Абсолютно забранена. Тук пише, че близо до столицата им имало цяла колония, където живеели бивши телемагнати. Ако цял живот си работил в телевизията, най-хитрото, което можеш да направиш, когато се оттеглиш, е да идеш в Бутан.

— И за това ти трябват петстотин хиляди?

— Не бе. Тях ще ги платя тук, та да не ме търсят в Бутан. Представяш ли си? Забранена! Нито един телевизор, има ги само в контраразузнаването! И в посолствата!

Вторият взе листа от ръцете му, разгъна го и почна да чете.

— Разбираш ли — продължи първият, — ако някой има телевизор и властите научат за това, идва полицията, разбираш ли? И го хващат това педи и го вкарват в затвора. А може и да ги разстрелват, не знам.

Каза „педи“ с характерния тембър, който докарват само латентните хомосексуалисти, отказали се от радостите на любовта в името на превратно разбрания от тях обществен договор. Вторият го разбираше и не се обиди — просто продължи да преглежда статията.

— Хм — каза той. — От наше списание. Интересно наистина… Я да видим кой я е писал?… Едуард Дебирсян? Кой е пък този?

Татарски стана и тръгна към клозета — за малко да събори стола си. Отношението на телевизионните журналисти към работата им не го учудваше, макар степента на извратеност на тези хора да даваше възможност да се допусне, че някои от тях дори обичат работата си. Потресе го друго. Саша Бло си беше малко луд и подписваше материалите, които му харесваха, с истинското си име. А най-много от всичко на света му харесваше да представя продукцията на развинтеното си въображение за хроника на реални събития — все пак си го позволяваше доста рядко.

Като стри кокаина направо върху студеното бяло лице на тоалетното казанче, Татарски го вдиша през навитата сторублова банкнота (доларите му бяха свършили), извади бележника си и си записа:

Сама по себе си стената, на която е нарисувана панорамата на несъществуващия свят, не се променя. Но с много пари можеш да си купиш пейзаж зад прозореца: нарисувано слънце, лазурен бряг и тиха вечер. За жалост авторът на този фрагмент също ще е Едик — но дори това не е важно, понеже самият прозорец, който купуваш заради пейзажа, също е нарисуван. Тогава може би и стената е нарисувана? Но от кого и на какво?

Той вдигна очи и погледна стената на клозета може би с надеждата да види отговора там. На плочките с червен фломастър и с отработен окръглен почерк беше изписан кратък слоган:

Той се върна в кръчмата, седна по-далечко от шоумените и се опита да последва народната мъдрост — да се отпусне и да не му пука. Но не успя — както винаги. Отвратителният московски кокаин, примесван с какво ли не от немитите ръце на безкрайна редица дилъри, тормозеше носоглътката му с цял букет аптекарски миризми — от стрептоциди до аспирин — и караше тялото му да се напряга и да трепери. Носеха се слухове, че това, за което в Москва искат по сто и петдесет долара за грам, изобщо не било никакъв кокаин, а смеска от естонски „спин“ с руски фармакологични моменти; не стига това, ами половината дилъри, кой знае защо, винаги го увиваха в гланцираната реклама на тойота „Camry“, изрязана от някое списание, и Татарски се измъчваше от непоносимото съмнение, че печелят не само от чуждото здраве, но и от PR-сървиса. И всеки път се питаше защо и той, и другите дават толкова пари, та за пореден път да се подложат на тази унизителна и нехигиенична процедура, в която нямаше дори една реална секунда удоволствие, а имаше само мигновено появяващ се и постепенно разсейващ се тремор. Единственото обяснение, което му идваше наум, беше, че хората не вдишват кокаин, а пари, и че навитата стодоларова банкнота, изисквана от неписания ритуал, е много по-важна от белия прашец. И че ако кокаинът се продаваше в аптеките по двайсет копейки за грам като лекарство за зъбобол, щяха да го вдишват само пънкарчетата — както всъщност е било в началото на века. И че ако например лепилото „Момент“ струваше хиляда долара за тубичка, щеше да го диша цялото московско висше общество и по коктейли и вечери щеше да е бонтон да ухаеш на неприятни химикали, да се оплакваш, че невроните ти измират, и за дълго да се свираш в тоалетната. Че жълтолъскавите списания щяха да публикуват проникновени cover stories, посветени на естетиката на найлоновата торбичка, която се слага на главата при съответната процедура (щеше да ги пише Саша Бло, естествено) и полекичка щяха да подпъхват в тези материали реклами за бельо, часовници и одеколони…

— О! — възкликна Татарски, плесна се по челото, извади бележника си и го отвори на буквата „О“.

Младежките одеколони (независимо кой е производителят им) — записа той. — Да се свържат с парите и с император Веспасиан (данък върху клозетите, слоган „Парите не миришат“). Видеоред — произволен. Пример:

ПАРИТЕ МИРИШАТ!

„БЕНДЖАМЕН“

НОВИЯТ ОДЕКОЛОН НА „ХУГО БОС“

Прибра бележника и почувства, че пикът на отвратителното усещане е отминал и че вече е в състояние да стигне до бара и да си вземе нещо за пиене. Пиеше му се текила, но когато стигна до бармана, кой знае защо, си взе „Смирнов“, която изобщо не понасяше. Гаврътна чашата направо на бара, взе си още една и тръгна към масата си. Оказа се, че се е обзавел със съсед, четирийсетинагодишен мъж с дълга мазна коса и с брада, облечен в някакво тъпо яке с бродерия — наглед типичен бивш хипи, един от онези, които не бяха успели да се впишат нито в миналото, нито в настоящето. На врата му висеше тежък бакърен кръст.

— Ще ме прощавате — каза Татарски, — ама аз седях тук.

— Ами сядай — каза новодошлият. — На цялата маса ли искаш да седиш?

Татарски вдигна рамене и седна срещу него.

— Аз съм Григорий — усмихна се непознатият.

Татарски го погледна с уморените си очи и каза:

— Аз съм Вова.

Григорий го погледна в очите, свъси вежди и съчувстващо поклати глава.

— Ама си се надрусал! Дишаш, а?

— От време на време — каза Татарски. — Рядко.

— Глупак — каза Григорий. — Не разбираш ли, че лигавицата на носоглътката е почти същото като мозъка… И не си ли даваш сметка откъде е дошъл този кокаин и кой къде си го е слагал, а?

— Точно това си мислех преди малко — призна Татарски. — Обаче какво значи — кой къде си го е слагал? Къде може да си го слагаш освен в носа?

Григорий се огледа предпазливо, измъкна изпод масата шише водка, надигна го и отпи голяма глътка. После скри шишето и каза:

— Имаше един американски писател — Харолд Робинс. Знаеш ли го?

— Не — каза Татарски.

— Абсолютен боклук. Обаче е любимец на всички учителки по английски. И точно затова в Москва е пълно с романчетата му, а децата не знаят езика. Значи в един от романите му има един негър, ебач професионалист, дето тъпче богатите бели госпожи. И значи преди процедурата тоя негър си ръси оная работа с…

— Ясно — каза Татарски. — Спри, че ще повърна.

— Ръси си оная огромна черна работа с чист кокаин — с удоволствие продължи Григорий. — Ще попиташ — от къде на къде ти разправям за този негър? Ще ти кажа. Наскоро препрочетох „Розата на света“, по-специално онова място, дето става дума за народната душа. Където Андреев пише, че тя е жена и се казва Навна. И значи после имах видение — тя лежи като заспала, нали ме разбираш, на един бял камък, и над нея се е навел един такъв черен, много неясно го видях, с едни такива къси крилца, лицето му не се вижда, и значи я…

Григорий придърпа към чреслата си невидим щурвал, после приближи разкривеното си лице към Татарски и прошепна:

— Да ти кажа ли какво употребявате всичките вие? Точно това. Онова, с което оня се ръси. И в момента, когато той го вкарва, вие се боцкате и вдишвате. А когато го изкарва, треперите и се чудите откъде да си намерите още… А той все го вкарва и го изкарва, вкарва го и го изкарва…

Татарски се наведе между масата и стената и повърна. После предпазливо погледна към бармана — той си говореше с един клиент и май не беше забелязал нищо. Татарски огледа стените и видя един рекламен плакат. На него беше изобразен поетът Тютчев — с пенсне, с чаша в ръка и с увити в шал колене. Тъжният му проницателен поглед беше взрян в прозореца, а с другата си ръка той галеше клекналото до него куче. Странното обаче беше това, че столът на Тютчев не беше на пода, а на тавана. Татарски погледна малко по-нагоре и прочете слогана:

Всичко беше спокойно. Татарски се изправи. Беше му доста по-добре. Григорий се облегна на стола си, отпра още една глътка и констатира:

— Отвратително. Трябва да се стремим към чистота.

— Сериозно? — попита Татарски и обърса уста с една салфетка. — И как точно?

— Само с ЛСД. И само с молитва.

Татарски разтърси глава като току-що излязло от вода куче.

— И откъде ще го намерим?

— Как откъде? — възмути се Григорий. — Я ела откъм мойта страна.

Татарски послушно стана, заобиколи масата и седна до него.

— Осем месеца вече ги колекционирам — каза Григорий и извади изпод дрехата си класьор за марки. — Гледай!

Татарски отвори класьора и каза:

— Голяма работа си. Я колко са шарени!

— Нищо не е това — каза Григорий. — Тук са ми само за размяна и за продаване. Вкъщи си имам две лавици такива класьорчета.

— И какво, всички действат различно ли?

Григорий кимна.

— А защо?

— Първо, химическият състав е различен. Не съм се интересувал специално, но винаги се слага нещо допълнително — фенамини, барбитурати, такива работи. И когато всичко това действа заедно, ефектът е кумулативен. Обаче най-важното е картинката. Понеже не можеш да се абстрахираш от факта, че гълташ Мел Гибсън или червено карамфилче, нали ме разбираш. Умът ти го помни. И когато стафът стигне до него, всичко си тръгва както си му е ред. Трудно е да се обясни… Ти марки ял ли си?

— Не — каза Татарски. — Аз съм повече по мухоморките.

Григорий трепна и се прекръсти. После погледна Татарски с опасение и каза:

— Няма какво да ти обяснявам тогава. Всичко ти е ясно.

— За ясно — ясно ми е — каза Татарски небрежно. — Обаче тия с черепа и костите взимат ли ги? Намират ли се клиенти?

— Всичките ги взимат. Хора всякакви.

Татарски обърна на следващата страница и възкликна:

— Много са красиви! Това е Алиса в Страната на чудесата, нали?

— Да. Само че е блок. Двайсет и пет дози. Скъп е. Ето тази е хубава, с разпятието. Не знам обаче как ще се върже с твоите мухоморки. Хитлер не ти го предлагам. Отначало е гот, обаче после непременно имаш няколко секунди вечни мъки в ада.

— Как така няколко секунди вечни мъки? Как ще са вечни, като са само няколко секунди?

— Това се изживява, разбираш ли? Това е. А може и да не успееш да го изживееш.

— Разбрах — каза Татарски и обърна на следващата страница. — А твоята халюцинация за „Розата на света“ от какво беше? Има ли го тук?

— Не беше халюцинация, а откровение — поправи го Григорий. — Тук тази марка я няма. Тя е много рядка — с дракона победоносец. От немската серия „Bad trip-ът на Йоан Богослов“^[4]. И тях не ти ги препоръчвам. Те са малко по-височки от другите и по-тесни, и мъничко по-твърди. Всъщност не са точно марки, а таблетки с лепенка. Прекалено много стаф имат. Знаеш ли кое ще ти предложа — ето тази, със синия Реджниш. Много е мека и ще ти пасне идеално…

Вниманието на Татарски беше привлечено от три еднакви люлякови правоъгълничета, наредени между марка с „Титаник“ и друга с някакво смеещо се източно божество.

— Ами тези трите, еднаквите? Какви са те? — попита той. — И кой е на картинката? Не мога да разбера Ленин ли е, Чичо Сам ли е…

Григорий одобрително изхъмка и каза:

— Имаш нюх ти! Да ти кажа — не знам кой е нарисуван. Обаче са страшни. Вкаран им е и метаболик. Затова действат много бързо и много жестоко, само за двайсетина минути. А дозата стига за цял взвод. Да ти кажа, не бих ти дал от тях, но щом си ял мухоморки…

Татарски видя, че бодигардът се приближава към тях, и каза:

— Вземам една. Колко?

— Двайспет гущера — каза Гриша.

— Останали са ми само сто рубли.

Гриша за момент се замисли, после махна с ръка и се съгласи:

— Давай ги.

Татарски му мушна в ръката навитата на тръбичка банкнота, взе една от марките и си я прибра в малкото джобче.

— Готово — каза Гриша и затвори класьора. — И недей да дишаш повече оная гадост. Никой не е изкярил от нея. Само си скапан, срам те е какво си направил и ти тече кръв от носа.

— Ти знаеш ли какво е това сравнително позициониране? — попита го Татарски.

— Не — отговори Григорий. — Какво е?

— Рекламната техника, в която си се издигнал до висшия майсторлък.

Григорий понечи да му отговори, но не успя — над масата им се надвеси тежкото туловище на бодигарда.

— Момченца — каза той, — я се разкарайте в някой вход. Давам ви трийсет секунди.