Включено в книгата
Оригинално заглавие
Generation „П“, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 17 гласа)

Homo zapiens

Сложена на бюрото, планшетката напомняше на танк на централния площад на някое малко европейско градче. Затворената бутилка „Johny Walker“ до нея пък приличаше на градска управа. Съответно бутилката червено, което Татарски тъкмо допиваше, също влизаше в този ред. Беше висока и тънка и можеше да мине за готическа катедрала, в която се е нанесъл градският партиен комитет, а това, че беше празна, напомняше за идеологическата изчерпаност на комунизма, за безсмислието на историческите кръвопролития и за общата криза на руската идея. Татарски я надигна, допи последното останало вино, хвърли я в кошчето за боклук и си помисли: „Това е то нежната революция“.

Беше облякъл потника с надписа „Rage Agains the Machine“ и дочиташе инструкцията към планшетката. Новата химикалка, която беше купил до станцията на метрото, пасна идеално на дупката и той я стегна с винтчето. Към дупката имаше и устройство с пружинка, която да притиска химикалката към хартията. Хартията пък — цяло топче — вече бе нагласена под планшетката. Можеше да почва.

Той огледа стаята и понечи да сложи ръце върху планшетката, но изведнъж нервно стана и закрачи насам-натам, после пусна завесите. Помисли още малко, сложи на бюрото една свещ и я запали. Друга подготовка би била просто смешна. Смешна всъщност беше и тази.

Татарски пак седна и сложи ръце на планшетката. „И сега какво? — помисли си. — Трябва ли да казвам нещо на глас, или не?“

— Викам духа на Че Гевара. Викам духа на Че Гевара — каза той и веднага си помисли, че не би трябвало само да вика духа, а да му зададе някакъв въпрос. — Искам да науча… да речем, нещо ново за рекламата, което да го няма у Ал Райс и другаря Огилви — каза той. — Та да знам повече от всички.

В същата секунда планшетката епилептично се затресе под ръцете му и пъхнатата в отвора химикалка изписа в горната част на листа с големи печатни букви:

Идентиализмът като висш стадий на дуализма

Татарски дръпна ръцете си и няколко секунди уплашено гледа написаното. После пак сложи ръце върху планшетката и тя пак се раздвижи, само че сега буквите бяха мънички.

Първоначално тези мисли бяха предназначени за списанието на кубинските въоръжени сили „Oliva Verde“. Би било глупаво обаче да обръщаме внимание на тези дребни подробности сега, когато знаем със сигурност, че целият план на битието, в което излизат списания и действат въоръжени сили, е просто последователност на моменти на осъзнаване, обединени единствено от това, че във всеки нов момент съществува представата за предходния. Макар тази последователност да е непрекъсната в безначалното време, самото осъзнаване никога не се осъзнава. Затова състоянието на човека в този живот е плачевно.

Великият борец за освобождаване на човечеството Сидхарта Гаутама обаче в много от своите трудове ни сочи, че главната причина за плачевното житейско състояние на човека е преди всичко самата представа за съществуването на човека, на живота и на състоянието на плачевност, тоест на дуализма, който ни кара да делим на субект и обект онова, което всъщност никога не е било и никога няма да го има.

Татарски измъкна изписания лист, пак сложи ръце върху планшетката и тя пак се разтресе:

Сидхарта Гаутама е съумял да убеди в тази проста истина много хора, понеже по негово време човешките чувства са били прости и силни, а вътрешният свят на хората — ясен и непомътен. Дори само една чута дума е можела изцяло да промени целия живот на даден човек и мигновено да го пренесе на другия бряг, при неограничаваната от нищо свобода. Оттогава обаче са минали много векове. Сега мъдростта на Буда е достъпна за всички, но просветление постигат малцина. Без съмнение това е свързано с новата културна ситуация, която древните текстове във всички религии наричат идващия „тъмен век“.

Съратници!

Този тъмен век вече е дошъл. И това на първо място е свързано с онази роля, която в човешкия живот започнаха да играят така наречените визуално-психически генератори, или обекти от втори род.

Като говори за това, че дуализмът е породен от условното делене на света на субект и обекти, Буда има предвид субектно-обектното делене номер едно, или първо субектно-обектно делене. Основна отличителна черта на тъмния век е, че определящо влияние върху човешкия живот оказва така нареченото второ субектно-обектно делене, което по времето на Буда просто не съществува.

За да обясним какво се има предвид под обекти от първи и втори род при съответното делене, ще дадем един прост пример — телевизора. Когато телевизорът е изключен, той се явява обект от първи род. Тоест той е някаква кутия със стъкло отпред, която поглеждаме като най-обикновена вещ. Когато човек гледа тъмния му екран, движението на очите му се управлява изключително от вътрешните нервни импулси или от протичащия в съзнанието му мисловен процес. Човек например може да забележи, че екранът е оплют от мухи. Или да реши, че няма да е зле да си купи нов телевизор, с по-голям екран. Или да си помисли, че ще е добре да премести телевизора на ново място. Неработещият телевизор с нищо не се различава от предметите, с които хората са си имали работа във времената на Буда — било то камък, капка роса на стрък трева или стрела с раздвоен връх — тоест всички онези неща, които Буда дава за пример в беседите си.

Но когато включваме телевизора, той се превръща от обект от първи род в обект от втори род. Той става феномен от съвършено различен тип. И макар гледащият екрана да не забелязва тази привична метаморфоза, тя е грандиозна. За зрителя телевизорът изчезва като материален обект, който има тежест, размери и други физически характеристики. Вместо това у зрителя се поражда усещане за присъствие в друго пространство, усещане, добре познато на всички, които са се събрали тук.

Татарски се озърна да види кои пък толкова са се събрали, но, разбира се, не видя никого. Извади поредния изписан лист изпод планшетката, погледна дали хартията няма да свърши и пак сложи длани върху парчето шперплат.

Съратници!

Въпросът е единствено в това кой именно присъства. Можем ли да кажем, че това е самият зрител? Повтаряме въпроса, тъй като той е изключително важен — можем ли да кажем, че телевизорът се гледа от този човек, който го гледа?

Ние твърдим, че не. И ето защо. Докато човек гледа изключения телевизор, движението на очите му и потокът на вниманието му се управляват от собствените му волеви импулси, та дори те да са хаотични. Тъмният екран без никакъв образ на него не им оказва никакво влияние, или дори да оказва, то е само като фон.

Включеният телевизор на практика никога не показва статичен кадър от една неподвижна камера, така че изображението на екрана не може да се определи като фон. Напротив, това изображение интензивно се променя. На всеки няколко секунди или се сменя кадърът, или виждаме даден предмет по-отблизо, или се включва друга камера — изображението непрекъснато се модифицира от оператора и естествено от режисьора. Тази промяна на изображението се нарича техномодификация.

Тук ще помолим за изключително внимание, понеже следващото положение е достатъчно сложно за разбиране, макар по същество да е съвсем просто. Освен това човек може да си помисли, че става въпрос за нещо несъществено. Осмеляваме се да отбележим, че става въпрос за най-важния психически феномен от края на второто хилядолетие.

Смяната на изображението на екрана в резултат на различните техномодификации може да се опише и като условен психически процес, който заставя наблюдателя да превключва вниманието си от едно събитие на друго и да определя кое от гледаното е най-интересно, тоест да управлява вниманието си така, както всъщност го прави снимачният екип. С други думи, възниква виртуален субект на този психически процес и по време на телевизионното предаване този субект съществува вместо човека, като влиза в съзнанието му като ръка в гумена ръкавица.

Това може да се сравни с обладаване от дух; разликата е, че такъв дух няма, а ги има само симптомите на обладаването. Тоест този дух е условен, но в момента, когато телевизионният зрител позволява на снимачния екип произволно да пренасочва вниманието му от обект на обект, той един вид се превръща в този дух, а духът, който всъщност не съществува, обладава и него, и милиони други телевизионни зрители.

Уместно е да наречем това опит за колективно небитие, още повече че виртуалният субект, заместващ собственото съзнание на зрителя, не съществува абсолютно

— той е само ефект, възникващ в резултат на колективните усилия на монтажистите, операторите и режисьора. От друга страна, за гледащия телевизора няма нищо по-реално от този виртуален субект.

Нещо повече. Лабсанг Сучанг от манастира Пу Ер твърди, че ако дадена програма — например футболен мач — се гледа едновременно от повече от четири пети от населението на Земята, този виртуален ефект ще може да измести от съвкупното съзнание на хората колективното кармическо виждане за човешката цел на съществуване, при което последиците може да са непредсказуеми (вероятността в допълнение към ада с кипящата смола, дърветата-ножове и т.н. да възникне нов ад — вечно футболно първенство — съвсем не била малка). От друга страна, твърденията му не са проверени, а и при всички случаи това е въпрос, който ще се решава в бъдеще. В случая ние се интересуваме не от плашещите перспективи на утрешния ден, а от не по-малко ужасяващата реалност на настоящето.

Да направим първия извод. На обект номер две, тоест на включения телевизор, съответства субект номер две, тоест виртуалният зрител, който „управлява“ вниманието си така, както го прави монтажно-режисъорската група. Чувствата и мислите, отделянето на адреналин и други хормони в организма на зрителя се диктуват от външния за него оператор и са обусловени от чужди желания. При което субект номер едно, разбира се, не забелязва момента, в който бива изместен от субект номер две, тъй като след изместването просто няма кой да забележи това — нали субект номер две е нереален.

Но той не е само нереален (всъщност тази дума е приложима към всичко в човешкия свят). Просто няма думи, за да се опише степента на неговата нереалност. Това е чудовищно струпване на едно несъществуване върху друго, въздушна кула, чиито основи са в пропаст. Може да попитате — какво толкова ни интересуват тези несъществувания и степента на тяхната нереалност? Но тази разлика между субектите от първи и втори род е много важна.

Субектът от първи род вярва, че реалността е материалният свят. А субектът от втори род вярва, че реалността е материалният свят, който му показват по телевизията.

Като продукт на погрешното субектно-обектно делене, субект номер едно е илюзорен. Но хаотичното движение на неговите мисли и настроения поне си има зрител — метафорично можем да кажем, че субект номер едно непрекъснато гледа телевизионно предаване за самия себе си, като постепенно забравя, че е зрител, и се отъждествява с предаването.

От тази гледна точка субект номер две е нещо абсолютно невероятно и неописуемо. Той е телевизионно предаване, което гледа друго телевизионно предаване. В този процес има емоции и мисли, но изобщо го няма онзи, в чието съзнание те възникват.

Бързото превключване на телевизора от една програма на друга, към което се прибягва, за да не гледаш рекламите, се нарича zapping. Буржоазната наука доста подробно е изследвала психическото състояние на хората, практикуващи запинга, както и съответния тип мислене, който постепенно се превръща в базисен в съвременния свят. Типът запинг обаче, който проучват изследователите на този феномен, се базира на превключването на програмите от самия зрител.

Превключването на телевизионния зрител, което се извършва от режисьора и оператора (тоест насилственото индуциране на субект номер две чрез използването на техномодификациите), е друг тип запинг, насилствен, и изучаването му е на практика забранено във всички страни освен в Бутан, където пък е забранена телевизията. Принудителният запинг обаче, при който телевизорът се превръща в пулт на дистанционно управление на телевизионния зрител, не е просто един от методите на организация на видеореда, а основа на телевизионните излъчвания, главен метод за въздействие на рекламно-информационното поле върху съзнанието. Затова по-нататък ще наричаме субекта от втори род Homo Zapiens, или ХЗ.

Нека повторим този изключително важен извод: по същия начин, както телевизионният зрител, който не иска да гледа даден рекламен блок, превключва телевизора, мигновените и непредсказуеми техномодификации на изображението превключват самия телевизионен зрител. Като влиза в състоянието на Homo Zapiens, той сам се превръща в телевизионно предаване, което се управлява дистанционно. И в това си състояние прекарва значителна част от живота си.

Съратници! Положението на съвременния човек не само е плачевно — може да се каже, че положение няма, защото и самия човек почти го няма. Няма нищо, което можем да посочим и за което да кажем: „Ето това е Homo Zapiens“. ХЗ е просто остатъчното светене на луминофора на заспалата душа; той е филм за снимането на друг филм, показан по телевизора в къща, в която няма никого.

Закономерно възниква въпросът — защо съвременният човек се е озовал в тази ситуация? Кой се опитва да подмени бездруго заблудения Homo Zapiens с един кубичен метър празнота в състоянието му на ХЗ?

Отговорът, разбира се, е ясен — никой. Но нека се абстрахираме от горчивия абсурд на тази ситуация. За да вникнем в нея по-дълбоко, нека си припомним, че основната причина за съществуването на телевизията е нейната рекламна функция, която пък е свързана с движението на паричните маси. Така че ще ни се наложи да се насочим към онова направление на човешката мисъл, което е известно като икономика.

Икономиката е псевдонауката, която разглежда илюзорните отношения на субектите от първи и втори род във връзка с халюцинаторния процес на тяхното въображаемо забогатяване.

От гледна точка на тази дисциплина всеки човек е клетка на организма, който древните икономисти наричат мамона. В учебните материали на фронта за пълно и окончателно освобождаване той се нарича просто ORANUS (на руски „устогъз“). Това по-добре отговаря на неговата истинска природа и не оставя място за излишни мистични спекулации. Всяка от тези клетки, тоест всеки човек, взет в своето икономическо качество, има своеобразна социално-психическа мембрана, способна да пропуска парите (които в организма на орануса играят ролята на кръв или лимфа) навътре и навън. От гледна точка на икономиката, задачата на всяка клетка на мамената е да пропусне през мембраната колкото се може повече пари навътре и колкото се може по-малко — навън.

Императивът на съществуването на орануса обаче като цяло налага през клетъчната му структура да преминава все по-усилващ се паричен поток. Затова в процеса на своята еволюция оранусът (а той се намира на стадий на развитие близък до този на молюските) развива подобие на елементарна нервна система, така наречената „медиа“, чиято основа се явява телевизията. Тази нервна система разпраща по виртуалния му организъм нервни сигнали, управляващи дейността на клетките монади.

Тези сигнали биват три вида и се наричат орални, анални и изтласкващи оу-импулси (от търговско-рекламното междуметие „wow!“).

Оралният оу-импулс подтиква клетката да поглъща пари, за да унищожи страданието от конфликта между собствения си образ и образа на идеалния „свръх-аз“, създаван от рекламата. Трябва да отбележим, че въпросът не е във вещите, които могат да се купят с пари, за да се въплъти този идеален „аз“ — въпросът е в самите пари. И наистина — много милионери ходят със стари дрехи и карат бракми — но за да си позволиш това, трябва да си милионер. В такава ситуация един бедняк би страдал ужасно от когнитивния дисонанс и тъкмо затова мнозина бедни хора се стараят да се облекат в скъпи и хубави дрехи дори с последните си пари.

Аналният оу-импулс кара клетката да отделя пари, за да изпита наслада при съвпадането на споменатите по-горе образи.

Доколкото двете описани действия — поглъщането на парите и отделянето им — взаимно си противоречат, аналният оу-импулс действа в скрита форма и хората са убедени, че удоволствието само по себе си не е свързано с акта на харченето на средства, а с придобиването на една или друга вещ. Макар да е очевидно, че един часовник за петдесет хиляди долара като физически обект не може да достави на човек повече удоволствие, отколкото един часовник за петдесет долара — цялата работа е в сумата пари.

Оралният и аналният импулс са наречени така по аналогия със сфинктерните функции, макар че би било по-точно да ги съотнесем с вдишването и издишването: чувствата, които предизвикват, приличат на своего рода психическо задушаване или, във втория случай, на хипервентилация. Най-интензивно орално-аналното дразнене бива в казиното или по време на спекулации на фондовата борса, макар начините за оу-стимулация да могат да бъдат най-различни.

Изтласкващият импулс потиска и изтласква от човешкото съзнание всички психически процеси, които могат да попречат на пълното отъждествяване с клетката на орануса. Той възниква, когато в психическия дразнител отсъстват орално-аналните съставляващи. Изтласкващият импулс е заглушител-jammer, който пречи на предаването на нежелателната радиостанция, като генерира интензивен шум. Действието му е изразено великолепно в пословиците „Money talks, bullshit walks“ и „If you so clever show me your money“, тоест „Парица е царица“ и „Акъл не ща, пари ми дай“. Без това въздействие оранусът не би могъл да накара хората да изпълняват ролята на негови клетки. Вследствие въздействието на изтласкващия импулс, който блокира всички фини психически процеси, несвързани с движението на парите, светът започва да се възприема изключително като въплъщение на орануса. Това довежда до ужасни резултати. Ето как описва вижданията си един брокер от Лондонската борса: „Светът е място, където се срещат бизнесът и парите“.

Няма да е преувеличение, ако кажем, че това психическо състояние е широко разпространено. Всичко, с което се занимават съвременната икономика, социология и културология, всъщност е описанието на процесите на обмяна и на соматичните процеси в орануса.

По своята природа оранусът е примитивен виртуален организъм от паразитиращ тип. Особеното при него е в това, че той не паразитира върху един определен организъм донор (приемник), а превръща другите организми в свои клетки. Всяка негова клетка всъщност е човешко същество с безгранични възможности и право на свобода по рождение. Парадоксът е в това, че оранусът като организъм еволюционно стои много по-ниско от всяка от своите клетки. Абстрактното мислене му е недостъпно, недостъпна му е дори саморефлексията. Може да се каже, че прочутото око в триъгълник, изобразено на банкнотата от един долар, в действителност не вижда нищо. То просто е нарисувано на пирамидата от роден в Одеса художник — и толкова. Така че, за да не се притесняват предразположените към шизофрения конспиролози, би било най-добре да му се сложи една черна превръзка.

Татарски бе осенен от внезапна мисъл. Той пусна планшетката, грабна молива, с който беше набил навътре тапата на бутилката червено, и бързо надраска в полето на листа:

1) Клип за очила „Ray-Ban“: освобождаването на Дуче, край — в едър план Ото Скорцени, на превръзката на окото му пише „Rax-Ban“. 2) Да не забравя — рекл. клип/фотоплакат за „Sony Black Trinitron“. Статуята на Свободата. Вместо факел държи кинескоп.

Като помисли малко, Татарски смени „Sony“ с „Panasonic“ и дописа: „а вместо книга — брошурка с телевизионните програми“. После малко засрамено пак сложи ръце на планшетката. Тя очевидно се бе обидила и не помръдваше. Татарски изчака минутка-две. Не стана нищо. Да, професионалистът у него все пак беше по-силен от романтика и за това трябваше да се плаща.

Хрумна му нова идея. Той пак взе молива и под първата си бележка написа:

Рекл. клип/фотоплакат за „Sony Black Trinitron“. Едър план — ръкави на кител. Пръсти, които късат „Херцеговина флор“. Глас с грузински акцент:

— Хайде да отидем в личния ми киносалон, другарю Горки, да изгледаме най-новия съветски филм.

— Никога, другарю Сталин.

— И защо?

— Защото, другарю Сталин, вождът на световния пролетариат трябва да гледа само „Тринитрон-плюс“!

 

(Възм. вариант: „Мацушита“ — монитори „ViewSonic“.) Да помисля.

Татарски пак сложи ръце върху планшетката, макар да беше почти сигурен, че пак няма да стане нищо и че духът няма да му прости предателството. Щом обаче пръстите му я докоснаха, тя се раздвижи.

Оранусът няма нито уши, нито нос, нито очи, нито ум. И естествено изобщо не е въплъщение на злото или изчадие на ада, както твърдят мнозина представители на религиозния бизнес. Сам по себе си той не желае нищо, тъй като просто не е способен да желае нещо абстрактно. Той е неразумен полип без никакви емоции или намерения и просто поглъща и бълва пустота. При което всяка от клетките му потенциално е способна да осъзнае, че всъщност изобщо не е клетка на орануса, а напротив — именно оранусът е един от нищожните обекти на нейния ум. Тъкмо за да блокира тази възможност оранусът е развил изтласкващия импулс.

Първоначално оранусът е имал само вегетативна нервна система; появата на електронните СМИ означава, че в процеса на еволюцията той си е изработил централна. Основното нервно окончание на орануса, с което той стига до всеки човек в наши дни, е телевизорът. Вече говорихме за това как съзнанието на телевизионния зрител се измества от съзнанието на виртуалния Homo Zapiens. Да разгледаме сега механизма на въздействие на трите оу-импулса.

В нормалното си състояние човек е способен да осъзнава оу-импулсите и да им се противопоставя. Несъзнателно слелият се с телевизионното предаване Homo Zapiens обаче вече не е личност, а просто състояние. Субект номер две не е способен да анализира ставащото, също както на това не е способен например един магнетофонен запис на кукуригане. Дори пораждащата се илюзия за критична оценка на ставащото на екрана е част от индуцирания психически процес.

На всеки няколко минути в предаването — тоест в съзнанието на субект номер две — се показва блок рекламни клипове, всеки от които е всъщност сложна и обмислена комбинация от анални, орални и изтласкващи оу-импулси, резониращи с различни културни пластове на психиката.

Ако направим една груба аналогия с физическите процеси, можем да кажем, че пациентът първо бива приспиван (заместването на субект номер едно със субект номер две), след което бива подлаган на ускорен хипнотичен сеанс, като всички етапи на паметта му се обвързват с условнорефлекторна връзка.

В даден момент субект номер две изключва телевизора и пак става субект номер едно, тоест нормален човек, и вече не получава пряко трите оу-импулса. Възниква обаче ефект, подобен на остатъчно намагнетизиране. Умът започва да изработва посочените въздействия сам. Те възникват спонтанно и приличат на фон, на който се появяват и всички останали мисли. Тоест ако субектът в състояние ХЗ е бил подложен на въздействието на трите оу-импулса, при връщането му в нормално състояние той е подложен на въздействието на същите три оу-фактора, които умът му генерира автоматично.

Постоянното и редовно изпадане в състояние ХЗ и облъчването с изтласкващия оу-импулс довеждат до това, че в съзнанието се формира своеобразен филтър, който позволява проникването единствено на информация, наситена с орално-анално оу-съдържание. Поради това човек няма възможност дори да си зададе въпроса за истинската си природа.

Но каква е истинската му природа?

Поради редица причини, на които нямаме възможност да се спрем тук, всеки може да отговори на този въпрос единствено сам. Колкото и да е жалко състоянието на един обикновен човек, той все пак има възможност да намери отговор. Колкото до субект номер две, то той няма тази възможност, тъй като не съществува и самият той. И въпреки това (а възможно и именно поради това) медиасистемата на орануса, която разпраща в информационното пространство трите оу-импулса, поставя пред ХЗ въпроса за неговата самоидентификация.

И тук започва най-интересното и най-парадоксалното. Тъй като субект номер две няма никаква вътрешна природа, единствената му възможност да получи отговор е да се самоопредели чрез комбинирането на показваните по телевизора материални неща, които по презумпция не са нито самият той, нито негови съставни части. Това напомня на апофатичното богословие, където Бог се определя чрез онова, което не е, с тази разлика, че тук си имаме работа с апофатична антропология.

За субект номер две отговорът на въпроса „Какво съм аз?“ може да е единствено: „Аз съм този, който кара еди-каква си кола, живее в еди-каква си къща и носи еди-какви си дрехи.“ Самоидентификацията е възможна единствено чрез съставянето на списък на потребяваните продукти, а трансформацията — единствено чрез неговата промяна. Тъкмо затова повечето рекламирани обекти се свързват с определен тип личност, с определена черта на характера, склонност или свойство. В резултат се получава съвсем убедителна комбинация на тези свойства, склонности и черти, която прави впечатление за реална личност. Броят на възможните комбинации е на практика неограничен, възможността за избор — също. В рекламата това се формулира по следния начин: „Аз съм спокоен и уверен в силите си човек, затова си купувам червени пантофи.“ Субектът от втори род, който желае да добави в колекцията си от свойства спокойствието и увереността в себе си, постига това, като запомня, че трябва да си купи червени пантофи, което и прави под въздействието на аналния оу-фактор. В класическия случай орално-аналната стимулация става кръгова, като в известния пример със змията, захапала опашката си: трябват ти един милион долара, за да си купиш къща в престижен район, къщата ти трябва, за да има къде да си носиш червените пантофи, а червените пантофи ти трябват, за да се сдобиеш със спокойствие и увереност в себе си, които пък ти помагат да спечелиш един милион долара, за да си купиш къща, където да ходиш по червени пантофи, за да постигнеш спокойствие и увереност в себе си.

Когато орално-аналната стимулация се затваря по този начин, можем да смятаме, че целта на рекламната магия е постигната: поражда се илюзорна структура, която няма център, макар всички предмети и свойства да се взаимосъотнасят чрез фикцията на този център, която се нарича identity[1].

Identity е субект от втори род на такъв стадий на развитието си, когато е способен да съществува самостоятелно, без постоянното активиране от страна на трите оу-импулса, а само под въздействието на трите остатъчни оу-фактора, които умът му генерира самостоятелно.

Identity — това е фалшивото его, и тези думи изчерпват всичко. Буржоазната мисъл, която се занимава с анализ на положението на съвременния човек, смята, че да успееш да разкъсаш identity и да се върнеш към собственото си его е огромен духовен подвиг. Възможно е и да е така, доколкото егото не съществува относително, а identity — абсолютно. Бедата е там, че това е невъзможно, понеже няма какво и от кого да се разкъсва. Въпреки това може да се допусне, че призивите „Назад към егото!“ или „Напред към егото!“ в тази ситуация придобиват ако не смисъл, то поне естетична оправданост.

Налагането на трите оу-импулса върху по-фините процеси, протичащи в човешката психика, поражда цялото посредствено многообразие на съвременната култура. Особена роля тук играе изтласкващият импулс. Той прилича на грохот на чук върху наковалня, който заглушава всички други звуци. Всички външни дразнители освен оу-оралния и оу-аналния се филтрират и човек губи интерес към всичко, в което липсва орална или анална компонента. В тази наша кратка работа ние не разглеждаме сексуалната страна на рекламата, но все пак ще отбележим, че сексът все по-често се оказва привлекателен единствено защото символизира жизнената енергия, която може да се трансформира в пари — а не обратното. Това ще ви го потвърди всеки що-годе начетен психоаналитик. В крайна сметка съвременният човек изпитва дълбоко недоверие към всичко, което не е свързано с поглъщането или отделянето на пари.

Външно това се проявява във факта, че животът става все по-скучен и по-скучен, а хората — все по-големи сметкаджии и сухари. Буржоазната научна мисъл обикновено обяснява този нов поведенчески код с опита да се запази и дори консервира емоционалната енергия, което било свързано с изискванията, налагани от корпоративната икономика и съвременния начин на живот. Всъщност емоциите в човешкия живот не са станали и не стават по-малко. Постоянното влияние на изтласкващия оу-фактор обаче довежда до това цялата емоционална енергия на човека да се насочи към областта на психическите процеси, свързани с оралната или анална оу-тематика. Мнозина буржоазни специалисти инстинктивно чувстват ролята на средствата за масова информация в тази смяна на парадигмата, но, както казваше другарят Алиенде-младши, „търсят черна котка, която никога не е съществувала, в тъмна стая, която никога няма да съществува“. И дори някои от тях да наричат телевизията протеза за сбръчкалия се, съсухрен „аз“, или да казват, че медиите раздуват личността, която вече е станала нереална, те все пак пропускат най-важното.

Да стане нереална може единствено личност, която е била реална. За да се сбръчка и да се съсухри, този „аз“ е трябвало да съществува. По-горе, а също и в предишните си работи (вж. „Руският въпрос“ и „Сендеро Луминосо“) ние показахме цялата погрешност на подобен подход.

Под въздействието на изтласкващия оу-фактор културата и изкуството на тъмния век се редуцират до орално-аналната тематика. Основната отличителна черта конкретно на изкуството може накратко да бъде определена като устогъзие.

Черната чанта, натъпкана със стодоларови банкноти, вече се превърна в основен културен символ и централен елемент в повечето филми и книги, а траекторията на движението й през живота — в главен сюжетоформиращ мотив. По-точно казано, именно присъствието в дадено произведение на изкуството на тази голяма черна чанта генерира емоционалния интерес на аудиторията към ставащото на екрана или в текста. Тук трябва да отбележим, че в някои случаи чантата с парите не присъства пряко: в такъв случай функцията и се изпълнява или от участието на така наречените „звезди“, за които със сигурност се знае, че си я имат вкъщи, или от натрапчивата информация за бюджета на филма и за приходите от него. В близко бъдеще нито едно произведение на изкуството няма да се създава просто така; съвсем скоро ще се появят книги и филми, чието основно съдържание ще е скритото прославяне на „Кока-кола“ и нападки срещу „Пепси-кола“ — или обратното.

Въздействието на мрежата орално-анални импулси довежда до формирането у човека на вътрешен одитор (характерен за пазарната епоха вариант на „вътрешен партиен комитет“). Този одитор непрекъснато прави оценка на реалността, сведена до оценка на имуществото, като същевременно кара съзнанието да страда непоносимо от когнитивния дисонанс. На оралния оу-импулс съответства показваното от вътрешния одитор флагче „loser“[2]. На аналния оу-импулс — флагчето „winner“[3]. На изтласкващия оу-импулс отговаря състоянието, при което вътрешният одитор вдига едновременно и двете флагчета — и „winner“, и „loser“.

Можем да изброим няколко устойчиви типа identity. Това са:

а) орален оу-тип (превалираща схема, около която се организира емоционалният и психическият живот — усилен стремеж: към натрупване на пари).

б) анален оу-тип (превалираща схема — сладострастно отделяне на пари или манипулиране със заместващи ги обекти, наричано също и анален оу-ексхибиционизъм).

в) изтласкващ оу-тип (във възможна комбинация с всеки от първите два типа) — когато човек на практика е глух към всички дразнители с изключение на орално-аналните.

Относителността на тази класификация се проявява във факта, че една и съща identity може да е анална за тези, които са на по-ниско стъпало на оу-йерархията, и орална — за тези, които са по-високо в нея (естествено никаква „identity в себе си“ не съществува — става дума за чист епифеномен). Линейната оу-йерархия, образувана от множество identity, подредени по този начин, се нарича корпоративна редица или линия. Това е своего рода социален вечен двигател и тайната на движението му е в това, че всяка identity непрекъснато трябва да се сверява със следващата, която е на по-горното стъпало. Във фолклора този велик принцип е отразен в поговорката „To keep up with the Joneses“[4].

Организираните на принципа на корпоративната линия хора приличат на нанизани на връв риби. В нашия случай обаче тези риби са още живи. Нещо повече — под въздействието на оралния и аналния оу-фактори те, ако може да се каже така, плуват по корпоративната линия натам, накъдето им се струва, че е върхът. Това се диктува от инстинкта им или, ако щете, от стремежа им да постигнат смисъла на живота. А смисълът на живота от гледна точка на икономическата метафизика е трансформацията на оралната identity в анална.

Тази ситуация не се свежда само до това, че субектът, подложен на въздействието на трите остатъчни оу-фактора, е принуден да възприема самия себе си като identity. Когато влиза в контакт с друг човек, той по същия начин вижда не него, а identity. Абсолютно всичко, което може да характеризира хората, вече е съотнесено от културата на тъмния век с орално-аналната координатна система и е поставено в контекста на безкрайното устогъзие.

„Изтласканият“ оу-човек анализира всеки срещнат като наситен с комерческа информация клип. Външният вид на другия, начинът му на говорене и поведението му незабавно се интерпретират като набор оу-символи. Започва един изключително бърз и неконтролируем процес, състоящ се от последователни анални, орални и изтласкващи импулси, които проблясват в съзнанието, и в резултат на този процес се определя отношението към другия. Homo homini lupus est, гласи една крилата латинска фраза. Човек за човека обаче от отдавна не е вълк. Човек за човека дори не е имиджмейкър, не е дилър и не е килър, и дори не е ексклузивен дистрибутор, както предполагат съвременните социолози. Всичко е много по-ужасно и много по-просто. Човек за човека е оу — и не за човека, а за същото такова оу. Иначе казано, в проекцията на съвременната система от културни координати тази латинска максима звучи така: Оу оу оу!

И това се отнася не само за хората, но и за всичко, което попада в полезрението на вниманието ни. Когато оценяваме онова, което гледаме, ние сме угнетени, ако не виждаме познатите ни стимулатори. Нашето възприятие претърпява своеобразна бинаризация — всеки компонент се разлага на линейна комбинация от анален и орален вектор. Всеки имидж придобива ясно определен паричен израз. И дори този имидж да е подчертано некомерчески, веднага изниква въпросът доколко е ценен комерчески подобен тип некомерсиализираност. Оттук идва и познатото на всички ни чувство, че всичко опира до парите.

И наистина всичко опира до парите — защото парите отдавна са опрели до самите себе си, а всичко друго е забранено. Орално-аналните изблици са единствената останала разрешена психическа реакция. Цялата останала дейност на разсъдъка се оказва блокирана.

Субектът от втори род е абсолютно механистичен, понеже се явява всъщност ехо на електромагнитните процеси в кинескопа на телевизора. Единствената свобода, с която разполага, е свободата да каже „Оу!“, когато купува нещо ново, което обикновено е нов телевизор. Именно затова управляващите импулси на орануса се наричат оу-импулси, а безсъзнателната идеология на идентиализма се нарича оуеризъм. Колкото до съответстващия на оуеризма политически режим, той бива наричан телекратия или медиакратия, понеже обектът на изборите (и дори техният субект, както показахме по-горе) при такъв режим е телевизионното предаване. Не бива да се забравя и че думата „демокрация“, която често се употребява в съвременните средства за масова информация, съвсем не е онази „демокрация“, за която се е говорело през XIX и в началото на XX век. Това е пример за така наречената омонимия: старата дума „демокрация“ е образувана от гръцкото „демос“, а новата — от израза „demo-version“[5].

Какви са изводите?

Идентиализмът е дуализъм на онзи стадий на своето развитие, когато големите корпорации завършват преформирането на човешкото съзнание, което, подложено на непрекъснатото въздействие на оралните, анални и изтласкващи оу-импулси, започва самостоятелно да генерира три оу-фактора, вследствие на което се стига до устойчиво и постоянно изместване на личността и появата на нейно място на така наречената identity. Идентиализмът е дуализъм с три характерни особености. Това е дуализъм: а) мъртъв; б) изгнил; в) изразен в цифри.

Можем да дадем безкрайно много определения на identity, но това е абсолютно безсмислено, понеже тя така или иначе не съществува реално. И ако в предишните стадии на човешката история е можело да се говори за потисничеството на човек от човека и на човека от някакви абстрактни представи, то в епохата на идентиализма вече не е възможно да се говори за потисничество. На стадия на идентиализма онзи, за чиято свобода бихме могли да се борим, вече не съществува.

Така че краят на света, за който от толкова време говорят християните и до който неизбежно ще доведе оуеризацията на съзнанието, ще е абсолютно безопасен във всяко отношение — понеже онзи, когото би могла да застрашава опасността, вече изчезва. Краят на света ще е просто едно най-обикновено телевизионно предаване. И това, съратници, изпълва всички ни с неизразимо блаженство.

Че Гевара,

планината Шумеру, вечността, лятото.

— И той шумерец. Всички сме шумери — тихо прошепна Татарски и вдигна очи.

Зад завесите трептеше сивкавата светлина на новия ден. Вляво от планшетката лежеше купчинка изписани листове. Мускулите на ръцете му се бяха схванали и го боляха. Единственото, което помнеше от записаното, беше изразът „буржоазната мисъл“. Той стана, отиде до леглото и се просна по гръб.

„Че за какво ли ще е тази буржоазна мисъл? — зачуди се Татарски. — Дявол я знае. За пари сигурно. За какво друго.“

Бележки

[1] Идентичност, тъждество (англ.).

[2] Неудачник (англ.).

[3] Победител (англ.).

[4] Тук: „Виж какво правят хората“.

[5] Рекламен синопсис на филм.