Виктор Пелевин
Generation „П“ (11)

Институтът по пчеларство

Често става така: излизаш някоя лятна сутрин навън, виждаш огромния, прекрасен, забързан нанякъде свят, пълен с неясни обещания, и окъпаното в щастие небе и внезапно душата ти за частица от секундата е пронизана от чувството, че ето, целият живот е пред теб и можеш да минеш през него, без изобщо да му мислиш, да заложиш самия себе си и да спечелиш, и да прелетиш на бял катер през житейското море, и да профучиш на бял Мерцедес по житейските пътища. И юмруците ти се стискат сякаш самички, и зъбите ти се стискат самички, и си даваш дума, че ще изтръгнеш от тази враждебна пустота още много, много пари, че ако трябва, ще прегазиш всички, които се изпречат на пътя ти, и че никой няма да посмее да те нарече с американската думичка loser.

Да, така действа в душите ни оралният оу-фактор. Татарски обаче — в момента вървеше към метрото с папка под мишница — беше равнодушен към настоятелните му изисквания. Той се чувстваше именно „лузър“, тоест не само освидетелстван идиот, но и военнопрестъпник, и погрешна стъпка в биологическата еволюция на човечеството.

Вчерашният му опит да съчини руската идея бе свършил с първия в кариерата му пълен провал. Отначало задачата му се стори проста, но като седна да пише, той с ужас осъзна, че главата му не ражда нищо, ама абсолютно нищо. Не му помогна дори планшетката, чиято помощ той отчаяно потърси, когато стрелките на часовника прехвърлиха полунощ. Вярно, Че Гевара влезе в контакт, но в отговор на въпроса за руската идея избълва нещо съвсем странно:

За руската идея тук напомняше само обръщението „братя руси“, което пък напомни на Татарски за обръщението „брато“, прието в някои определени среди. Вовчик Маляка едва ли обаче щеше да остане доволен от тази допирна точка, както и от самото послание. Опитите на Татарски да влезе във връзка с някой по-компетентен по въпроса дух останаха без резултат. Вярно, след като Татарски повика духа на Достоевски, на когото възлагаше особени надежди, се получиха известни странични ефекти: планшетката се затресе и заподскача, като че ли няколко еднакво силни присъствия я дърпаха всеки към своята страна, но криволиците, които се появиха на хартията, едва ли щяха да бъдат приети от клиента, макар, от друга страна, мисълта, че търсената идея е дотолкова трансцендентна, че това е единственият начин да бъде записана на хартия, беше утешаваща. Както и да е, Татарски не си беше свършил работата.

В никакъв случай не можеше да покаже на Ханин страничката с текста за четката за зъби и за кивитата, която бе скътал в папката, обаче все трябваше да покаже нещо и сега умът му бе зает със самобичуване. Той преправяше всички бренд-нейми, където се срещаше думата „laser“ и със сладка болка ги прилагаше за себе си: „Loser-M“ и „Loser-Max“ шибаха душата му като с камшик и за секунда му помагаха да забрави за надвисналия над него позор.

Впрочем като наближи метрото, вниманието му бе привлечено от нещо друго. Там ставаше нещо странно. Районът беше отцепен от двайсетина милиционери с автомати: приказваха си нещо по радиостанциите и се въсеха героично и тайнствено. Зад тях качваха с кран на един влекач обгорелите останки на дълга лимузина. Пак там се мотаеха и няколко цивилни — внимателно оглеждаха асфалта, събираха разни неща и ги пускаха в найлонови торбички като за боклук. Всичко това Татарски го видя от стръмната улица, по която слизаше, а когато наближи станцията на метрото, тълпата му запречи пътя и нямаше никаква възможност да мине напред. Той се поблъска малко в потните гърбове на съгражданите си, въздъхна и се отдалечи.

 

 

Ханин не беше на кеф. Беше подпрял челото си с ръка и чертаеше с върха на цигарата си някакви кабалистични знаци в пепелника. Татарски седна на ръба на стола срещу бюрото, притисна папката към гърдите си и притеснено почна:

— Написах нещо. Каквото можах. Но според мен не става и не бива да се дава на Вовчик. Все пак такава тема… Много сложна тема… Може би ще мога да измисля слоган или да допълня brand essence на руската идея, или да поразширя онова, което ще напише Саша Бло, но за концепция ми е още рано. Не го казвам от скромност, а съвсем обективно. И изобщо…

— Вече няма значение — прекъсна го Ханин.

— Защо?

— Гръмнаха го нашия Вовчик.

— Как така?! — Татарски почти подскочи.

— Много просто — каза Ханин. — Снощи имал престрелка с чеченците. Съвсем близо до вас, между другото. И идва с две коли, с бойци, както си му е ред. Мислел, че всичко ще е по правилата. А ония гадове предната нощ да вземат да се окопаят на отсрещния хълм. И щом той спира, го бухват с два огнемета „Шмел“. Страшна работа е това. Обемен взрив с температура две хиляди градуса. Колата на Вовчик беше бронирана, разбира се, обаче бронята пази от нормални хора, не от такива изроди…

Ханин махна с ръка и тихо добави:

— Вовчик веднага… А бойците — оцелелите след взрива де — ги довършили с картечници. Е не мога да разбера как да правиш бизнес с такива хора. И хора ли са изобщо. Даа… Отиде си един добър човек…

Вместо подходящата за момента скръб, за свой срам Татарски почувства облекчение, граничещо с еуфория.

— Да — каза той, — сега ми е ясно. Преди малко видях една от колите. Като се видяхме, беше с друга, така че изобщо не си помислих, че… Пак са гръмнали някого, рекох си. Ама нали всеки ден стават такива работи… Сега обаче всичко съвпада. И какво означава това за нас в практически план?

— Отпуск — каза Ханин. — За неопределено време. Трябва да се реши един много важен въпрос. Хамлетовски. От сутринта вече два пъти ми се обаждаха.

— От милицията ли? — попита Татарски.

— Да. А после от кавказката задруга. Нали знаят, че комерсантът е на свобода. Като акули са, да ти кажа. Надушват кръвта. Така че въпросът сега е чисто конкретен. Кавказците обещават реална закрила, а ченгетата просто искат да измъкнат пари. Обаче и едните, и другите могат да ме гръмнат. Особено вторите, впрочем. Идват значи днеска и казват: „Знаем, че имаш брилянти“. Че какви брилянти мога да имам аз бе? Кажи — какви?

— Не знам — отговори Татарски и си спомни снимката на колието, обещаващо вечност, която бе видял в клозета на Ханин.

— Добре, ти не се притеснявай. Живей, обичай, работи… Между другото, в съседната стая те чакат.

— Кой? — Татарски трепна.

— Някакъв твой познат. Имал работа за тебе, така каза.

 

 

Морковин изглеждаше същият като при последната им среща, само дето в пътя му се бяха появили повече бели косми, а очите му бяха станали по-тъжни и по-мъдри. Беше със строг тъмен костюм, раирана връзка и също такава кърпичка в джобчето. Щом Татарски влезе, той стана, усмихна се широко и разпери ръце да го прегърне.

— Леле, Ваван! — възкликна той, докато тупаше Татарски по гърба. — Ама много си подпухнал! Откога така, а?

— Не бе, просто прекалих — виновно отвърна Татарски. — Такава задача ми бяха дали, че нямаше как иначе.

— За нея ли ми обясняваше по телефона?

— Кога?

— Не помниш ли? Така си и мислех. Направо не беше на себе си. Обясняваше ми, че си бил пишел концепция за Бога и че затова те преследвала древната змия. И ми заръча да ти намеря нова работа — каза, че си бил уморен от света и…

— Стига, стига… — Татарски вдигна ръка. — Не ме тъпчи в калта. Бездруго съм затънал до гуша.

— Значи наистина ти трябва работа, така ли?

— Страшно ми трябва. От едната страна ни дърпат чеченците, разбираш ли, от другата — ченгетата. Всички излизаме в отпуск.

— Хайде с мене тогава. Между другото, в колата имам бира.

Морковин беше дошъл с миниатюрно синьо „БМВ“ — приличаше на торпедо на колела. Беше странно да седиш в такава кола — тялото ти всъщност бе полулегнало, колената ти се повдигаха към гърдите, а дъното на купето бе толкова близо до асфалта, че коремните ти мускули се стягаха непроизволно всеки път, когато колата подскачаше в поредната дупка.

— Не те ли е страх да я караш? — попита Татарски. — Ако някой работник си забрави щангата в някой канал например? Или някакво желязо стърчи от асфалта…

— Разбирам те — ухили се Морковин. — Но с това усещане съм свикнал отдавна. На работа имам предвид.

Спряха на един светофар. Вдясно от тях спря червен джип с шест мощни фара на покрива. Татарски погледна шофьора му — нискочел мъж с гъсти вежди и също така гъсто черно окосмяване май навсякъде. Едната му ръка потупваше волана, в другата държеше пластмасово шише „Пепси“. И изведнъж Татарски осъзна, че колата на Морковин е много по̀ супер, и изпита изключително рядкото поне за него въздействие на аналния оу-фактор. Страхотно чувство обаче, трябваше да го признае. Намести лакътя си на прозореца, отпи от бирата и изгледа шофьора на джипа горе-долу така, както моряците на кърмата на някой самолетоносач гледат пигмеите, дошли със сал да им продадат гнили банани. Шофьорът се обърна към него и известно време се гледаха в очите. Татарски почувства, че мъжът с джипа възприема тази наистина дълга размяна на погледи като покана за схватка — когато колата на Морковин потегли, в плиткото дъно на очите му вече кипваше ярост. Татарски си помисли, че вече е виждал някъде това лице. „Артист май беше“ — каза си той.

Морковин мина вляво и подкара още по-бързо.

— Разбирам защо караш такава кола — замислено каза Татарски и погледна червените светлинки на таблото.

— И защо?

— Как да го кажа… За балансиране на усещанията. Морковин вдигна вежди.

— Е, може и така да се каже.

Татарски хвърли празната кутия през прозореца и попита:

— Всъщност къде отиваме?

— В нашата организация.

— Що за организация е това?

— Ще видиш. Не искам да ти развалям впечатлението. След няколко минути колата спря пред някакъв портал.

Оградата от двете му страни беше внушителна — беше направена от огромни чугунени копия с позлатени остриета. Морковин показа на милиционера на пропуска някаква карта и порталът бавно се отвори. Видя се огромна сграда в сталински стил от края на четирийсетте: приличаше на нещо средно между мексиканска пирамида и нисък небостъргач, построен с оглед на прихлупеното съветско небе. Горната част на фасадата беше покрита с орнаменти — сведени знамена, мечове, звезди и някакви странни копия; всичко това носеше лъх на древни войни, на барут и слава. Татарски присви очи и прочете релефния надпис току под покрива: „Вечна слава на героите!“

„Вечна слава им е малко множко — помисли си той недоволно. — Да им бяха дали пенсия — стига им.“

Татарски много пъти беше минавал покрай тази сграда; навремето, много отдавна, някой му беше казал, че това е секретен институт, в който се разработвали нови видове оръжие. И това може би беше истина, понеже до вратата имаше нещо като поздрав от античността: табела с герба на СССР и златен надпис „Институт по пчеларство“. Под нея Татарски видя друга табелка — малка, скромна и с надпис: „Междубанков комитет по информационни технологии“.

Паркингът беше претъпкан с коли и Морковин едва успя да се вмъкне между един огромен бял линкълн и сребриста състезателна мазда.

— Искам да те представя на началството — каза Морковин, докато заключваше колата. — Дръж се естествено. Но без излишни приказки.

— Какво значи „излишни приказки“? От чия гледна точка? Морковин го изгледа накриво.

— Тази твоя фраза например. Абсолютно е излишна. Заобиколиха сградата, влязоха през страничния вход и се озоваха в зала, облицована със сив мрамор и с невероятно висок таван. В залата имаше охрана — няколко души с черни униформи. Изглеждаха много по-сериозно от обикновени милиционери и въпросът не беше само в чешките „скорпиони“, които висяха на гърдите и раменете им. Милиционерите просто не бяха база за сравнение — сините им униформи, излъчвали навремето страхотен държавен гнет с всичките си копчета и отличителни знаци, отдавна вече предизвикваха у Татарски само презрително недоумение; зад тези сини униформи отдавна вече не стоеше нищо, и то до такава степен, че ставаше все по-неясно от къде на къде тези хора непрекъснато спират колите по улиците и пътищата и искат пари. Затова пък черната униформа на охраната беше върхът: дизайнерът (Морковин каза, че бил Юдашкин) гениално бе обединил в нея естетиката на зондеркомандите на СС, мотиви от филми-антиутопии за тоталитарното общество на бъдещето и някои носталгични теми от гей-модата от времената на Фреди Меркюри. Подплънките на раменете, дълбоко изрязаната предница и раблезианската яка се смесваха в такъв коктейл, че на човек просто му се отщяваше да си има работа с хора, облечени в такава униформа. Message-ът бе очевиден дори за идиот.

В асансьора Морковин извади някакво ключе, пъхна го в ключалката на таблото и натисна най-горното копче. После се огледа в огледалната стена, приглади си косата и каза:

— Още нещо. Не се страхувай да те вземат за глупак. Напротив — страхувай се да не те вземат за прекалено умен.

— Защо?

— Защото тогава незабавно изниква въпросът: като си толкова умен, защо търсиш работа, а не даваш работа на другите?

— Логично — каза Татарски.

— Колкото до цинизма — гледай да е повечко.

— Няма проблеми.

Вратата на асансьора се отвори и излязоха в коридор, застлан със сив мокет на жълти звезди. Татарски си спомни, че точно така изглежда не знам кой си булевард в Лос Анджелис. Коридорът свършваше пред черна врата без табелка, над която бе монтирана малка телевизионна камера. Морковин мина няколко крачки по коридора, спря, извади от джоба си телефон и набра някакъв номер. Тишина — цели две или три минути. Морковин чакаше търпеливо. Накрая му отговориха.

— Здрасти — каза Морковин. — Аз съм. Да, доведох го. Ето го.

И се обърна и махна на Татарски, който притеснено стоеше до асансьора. Татарски отиде до него и вдигна очи към камерата като послушно куче. Събеседникът на Морковин явно каза нещо смешно, защото Морковин се засмя, потупа Татарски по рамото и каза:

— Нищо му няма, ще го ошлайфаме.

Щракна брава и Морковин побутна Татарски напред. Влязоха и вратата веднага се затвори. Бяха в приемната. На едната стена бе окачено старинно бронзово огледало с дръжка, а над него — невероятно красива позлатена венецианска карнавална маска. „Виждал съм го това някъде — помисли си Татарски. — Маска и огледало. Или не съм? Днеска цял ден ми се привижда какво ли не…“ Под маската и огледалото имаше бюро, на което седеше секретарка — красива, но със студена, дори някак птича красота.

— Здравей, Ала — каза Морковин.

Секретарката му махна за поздрав и натисна някакво копче на бюрото. Чу се тихо бръмчене и високата звукоизолирана врата в другия край на приемната се отвори.

В първия момент на Татарски му се стори, че просторният кабинет със затъмнени с щори прозорци е празен. Във всеки случай поне на огромното бюро нямаше никого. Над бюрото — там, където през съветско време трябваше да е портретът на вожда — бе окачена картина с тежка кръгла рамка. Разположеното в центъра на бял фон ярко квадратче не можеше да се види хубаво от вратата, но Татарски го позна по цветовете — имаше си същото на шапката-идиотка. Най-стандартен лейбъл с американското знаме и надпис „Made in USA. One size fits all.“ На другата стена бе монтирана строга инсталация от наредени една до друга консервени кутии с портретите на Анди Уорхол с характерното за свинско в собствен сос оформление.

Татарски погледна надолу. Подът бе покрит с истински персийски килим с изящни мотиви, които му напомниха за изданието на „Хиляда и една нощ“, което бе чел като дете. Очите му проследиха мотивите по чудатата им спирала към центъра на килима — и се спряха на собственика на кабинета.

Той бе още млад човек, набит бабанко с вчесани назад остатъци от рижава коса и относително мило лице, и най-непринудено лежеше на килима. Заради дрехите си беше трудноразличим — те почти се сливаха с килима. Носеше сако модел „оргазмът на плебея“ — не делови костюм и дори не пижама, а нещо уникално-карнавално, дреха, каквато обличат особено хитрите бизнесмени, когато искат партньорите им да повярват, че бизнесът им върви толкова добре, че вече няма какво да се грижат за него и че дори най-идиотското поведение не може да им се отрази по никакъв начин. От сакото се подаваше ярка ретровратовръзка с развратна маймунка, покатерила се на палма — беше полегнала на килима като дълъг розов език.

Татарски обаче бе поразен не толкова от облеклото на младия човек, колкото от това, че неговото лице му беше познато, при това много добре, макар никога да не се бяха срещали лично. Беше виждал това лице в стотици второстепенни телевизионни сюжети и рекламни клипове, но не знаеше кой е този човек. Последният път беше снощи, когато, докато мислеше върху руската идея, Татарски разсеяно гледаше телевизора. Стопанинът на кабинета се бе появил в рекламата на някакви хапчета — беше с бяла престилка и шапчица с бродиран червен кръст, а на пълното му лице бяха залепени руси мустачки и брадичка, с които приличаше на добродушен млад Троцки. И значи той седеше в някаква кухня с някакво обзето от странна еуфория семейство и назидателно обясняваше:

— Човек лесно може да се обърка в рекламното море. Освен това рекламата често е и недобросъвестна. Е, не е страшно, ако сбъркате в избора на тенджера или прах за пране например, но когато става дума за лекарства, вие рискувате нещо много по-важно — здравето си. Помислете сами — на кого ще се доверите: на бездушната реклама или на семейния си лекар? Естествено! Отговорът е ясен! Само на своя семеен лекар, който ви съветва да вземате хапчетата „Сънрайз“!

„Ясно — помисли Татарски. — Значи това е нашият семеен лекар.“

Междувременно семейният лекар беше вдигнал ръка за поздрав и Татарски видя между пръстите му тънка пластмасова сламка.

— Няма ли да се включите? — каза той малко глухо.

— Отдавна сме се включили — отговори Морковин. Думите му явно бяха някаква тяхна редовна шега, понеже стопанинът на кабинета кимна снизходително.

Морковин взе от бюрото две сламки, подаде едната на Татарски и се просна на килима. Татарски последва примера му, полегна до тях и погледна въпросително стопанина, който в отговор му се усмихна мило. Татарски забеляза на китката му часовник с необичайна гривна — беше направена от различни по форма и размер звена. Главичката на механизма за навиване бе украсена с мъничък брилянт, около циферблата се виеха в спирала три диамантени пръстена. Татарски си спомни една редакционна статия за скъпите часовници — беше я чел в някакво радикално-дрогиращо списание — и преглътна с уважение. Стопанинът на кабинета забеляза погледа му, погледна часовника си и попита:

— Харесва ли ви?

— Че как — каза Татарски. — Ако не греша, това е „Peuaget Possesion“, нали? Седемдесет хиляди, доколкото съм чувал.

— Пежо позисион? — Стопанинът погледна циферблата. — Да, вярно. Не знам колко струва.

— Господин Пежо си струва парите — каза Морковин.

Стопанинът на кабинета очевидно не разбра шегата.

— И изобщо — бързо добави Морковин, — нищо не издава принадлежността на един човек към долните слоеве на обществото така, както способността му да се ориентира в скъпите часовници и скъпите автомобили.

Татарски се изчерви и сведе очи.

Участъкът пред тях бе с шарка, изобразяваща пъстри фантастични цветя с дълги листенца. Татарски забеляза, че власинките на килима са посипани като със скреж с мънички бели топченца, напомнящи на цветен прашец. Погледна крадешком към Морковин. Морковин пъхна единия край на сламката в едната си ноздра, запуши другата с пръст и с долния край на сламката обходи цветчето на някаква невероятно виолетова теменужка. Татарски най-после разбра какъв е номерът.

Няколко минути тишината в кабинета бе нарушавана единствено от съсредоточено сумтене. После стопанинът се надигна на лакът, погледна Татарски и попита:

— Е, как е?

Татарски вдигна глава от бледопурпурната роза, която обработваше в самозабрава. Беше му хубаво и леко.

— Върхът — каза той. — Направо върхът!

Думите му се лееха свободно; дори да бе изпитвал известна скованост на влизане в този огромен кабинет, сега тя беше изчезнала безследно. Кокаинът беше истински, почти без никакви примеси — долавяше се само съвсем лек привкус на аналгин.

— Не разбирам само — продължи Татарски — технологията. Много е изискано, разбира се, но е някак… необичайно!

Морковин и стопанинът на кабинета се спогледаха.

— Не видя ли табелата отпред? — попита стопанинът. — Дето пише: „Институт по пчеларство“.

— Видях я — каза Татарски.

— Тогава какво не разбираш? Ние сме пчеличките.

И тримата се засмяха и се смяха дълго-дълго, дори след като забравиха на какво се смеят. „Ех — умилно си помисли Татарски, — има все пак добри хора на този свят!“

Накрая веселието стихна. Стопанинът на кабинета се огледа, като че ли да си спомни защо е тук, и очевидно си спомни.

— Значи на работа — каза той. — Морков, изчакай при Ала. Трябва да си поприказвам с човека.

Морковин бързо-бързо събра прашеца на две райски метличинки, стана и излезе. Стопанинът също стана, протегна се, отиде зад бюрото, седна и каза:

— Сядай.

Татарски се настани на фотьойла пред бюрото. Беше много мек и толкова нисък, че пропадна в него като в пряспа. После вдигна очи и се вцепени. Бюрото бе надвиснало над него като танк над окоп и тази прилика очевидно не беше случайна. Двата реда чекмеджета отстрани, украсени с пластини гофриран никел, изглеждаха досущ като широки танкови вериги, а картината в кръгла рамка на стената сега беше точно зад главата на стопанина — все едно че беше вдигнат капак на люк — приликата се усилваше и от това, че над бюрото се виждаха само раменете и главата му. Няколко секунди стопанинът се наслаждава на постигнатия ефект, а после стана, наведе се над танка си, подаде ръка на Татарски и каза:

— Леонид Азадовски.

— Владимир Татарски — каза Татарски, надигна се и стисна меката му отпусната ръка.

— Не си Владимир, а Вавилен — каза Азадовски. — Знам го много добре. Само че и аз не съм Леонид. И моят старец беше голям педал. Знаеш ли как ме е кръстил? Легион. И сигурно изобщо не е знаел какво значи тази дума. Отначало и на мен ми беше много кофти. Обаче после разбрах, че и в Библията пише за мен, и се успокоих. Та така…

Азадовски запрелиства документите по бюрото си.

— Да видим сега… Аха. Видях ти работите. Харесаха ми. Браво. Такива хора търсим. Само че на места… просто не ме убеждаваш. Ето, пишеш например: „колективно несъзнателното“. Какво ще рече това, знаеш ли?

Татарски размърда пръсти във въздуха, сякаш за да напипа думи.

— Ами, на равнището на колективно несъзнателното…

— И не те ли е страх, че ще се намери някой, който знае какво означава?

Татарски подсмръкна и каза:

— Не, господин Азадовски, не ме е страх. И не ме е страх, защото всички, които знаят какво означава „колективно несъзнателно“, отдавна продават цигари по станциите на метрото. В една или друга форма, искам да кажа. И аз продавах цигари на една станция. А в рекламния бизнес се включих, понеже ми писна.

Азадовски мълча няколко секунди, за да обмисли чутото. После се усмихна и попита:

— А вярваш ли в нещо поне?

— Не — каза Татарски.

— Хубаво — каза Азадовски и пак погледна документите: този път някаква разграфена страница. — Така… Политически убеждения… да видим… Пише „upper left“^[1]. Не разбирам. Ей, до какво доживяхме бе! Скоро всичко в документите ни ще бъде на английски. Какъв си все пак според политическите си възгледи?

— Привърженик на пазарната икономика — каза Татарски. — Доста радикален.

— А по-конкретно?

— По-конкретно… Да кажем така: харесвам животът да е с големи цици. Но изобщо не ме вълнува така наречената кантовска цица в себе си, колкото и мляко да има в нея. И точно по това се различавам от безкористните идеалисти от типа на Гайдар…

Телефонът иззвъня и Азадовски с жест спря разговора. Вдигна слушалката и слуша минута-две; на лицето му постепенно се изписа отвратена гримаса.

— Търсете още — изръмжа той, затвори и се обърна към Татарски. — Какво беше почнал за Гайдар? Само по-сбито, че ей сега пак ще звъннат.

— По-сбито — каза Татарски — ще рече, че съм ги таковал всичките кантовски цици в себе си с всичките им категорични императиви. На пазара на циците съм горещ привърженик единствено на фойербаховската цица за нас. Така виждам ситуацията.

— И аз мисля така — съвсем сериозно каза Азадовски. — Може и да е мъничка, но да е фойербаховска…

Телефонът зазвъня пак. Азадовски вдигна слушалката, послуша малко и на лицето му разцъфна широка усмивка.

— Точно това исках да чуя! Контрола направихте ли? Браво!

Новината очевидно беше много добра — Азадовски стана, потри ръце, бодро отиде до секцията, извади от един шкаф голяма клетка, на чието дъно се мяташе нещо, и я сложи на бюрото. Клетката беше стара, на места ръждива, и приличаше на скелет на абажур.

— Какво е това? — попита Татарски.

— Това е Ростропович — отвърна Азадовски.

Той отвори вратичката на клетката и оттам на бюрото излезе мъничък бял хамстер. Погледна Татарски с червените си очички и потърка носа си с лапички. Азадовски въздъхна с наслада, извади от бюрото нещо като чантичка за инструменти, отвори я и сложи пред себе си шишенце японско лепило, пинцети и мъничка кутийка. После нареди:

— Подръж го. Не бой се, няма да те ухапе.

— Как да го държа? — попита Татарски и стана от фотьойла.

— Хвани го за лапичките и ги разпери. Все едно го разпъваш. Да, точно така.

Татарски видя на гърдите на хамстера няколко назъбени метални кръгчета — приличаха на зъбни колеленца. Вгледа се по-хубаво и видя, че това са миниатюрни копия на ордени, направени невероятно изкусно — в тях като че ли дори искряха скъпоценни камъчета, което подсилваше приликата с часовникови части. Не позна нито един от ордените — очевидно се отнасяха към друга епоха и повече напомняха наградите по мундирите на екатерининските пълководци.

— Кой му ги е дал? — попита той.

— Аз, кой друг — каза Азадовски, докато вадеше с пинцетите от кутийката мъничка лентичка от синьо моаре. — Дръж го здраво.

Капна на един лист капка лепило, ловко прокара лентичката отгоре й и я лепна на коремчето на хамстера.

— Ох — каза Татарски, — той май…

— Насра се — констатира Азадовски, докато топваше в лепилото една пак хваната с пинцетите диамантена снежинка. — От радост го прави. Готово!…

Хвърли пинцетите на бюрото, наведе се към хамстера и духна няколко пъти гърдичките му.

— Хваща моментално — съобщи Азадовски. — Можеш да го пуснеш.

Хамстерът затича по бюрото — стигаше до единия край и навеждаше муцунка, сякаш се взираше в далечния под, въртеше глава, после тичаше към другия край, където същото се повтаряше.

— За какво му дадохте орден? — попита Татарски.

— Просто съм в добро настроение. Защо, завиждаш ли му?

Азадовски хвана хамстера, навря го в клетката, затвори я и пак я отнесе в шкафа.

— А защо е с такова странно име?

— Знаеш ли, Вавилен — каза Азадовски и седна на стола си. — Точно ти май нямаш право да питаш.

Татарски си спомни съвета да не дрънка много и да не задава излишни въпроси. Азадовски прибра приспособленията за награждаване, смачка изцапания с лепило лист и го хвърли в кошчето. После каза:

— С две думи, вземаме те пробно, за три месеца. Имаме си собствен рекламен отдел, но не толкова разработваме реклами, колкото координираме работата на няколко големи агенции. В смисъл не играем, а броим точките. Така че засега отиваш в отдела за вътрешни рецензии, той е на третия етаж в съседния вход. Ще те понаблюдаваме, ще си помислим и после, ако ни подхождаш, ще те прехвърлим на по-отговорен участък. Видя ли колко много етажи имаме?

— Да — каза Татарски.

— Точно това имам предвид. Пространството за растеж е неограничено. Някакви въпроси?

Татарски се осмели да зададе въпроса, който го измъчваше още от първия миг на срещата им.

— Господин Азадовски, вчера гледах един клип за някакви хапчета — вие ли играете доктора?

— Да, аз — сухо каза Азадовски. — Защо, не може ли?

И взе бележника си и вдигна телефона. Татарски разбра, че аудиенцията е приключила, нерешително пристъпи от крак на крак и се загледа в килима.

— А може ли…

Азадовски го разбра веднага, усмихна се, извади една сламка от вазичката на бюрото и му я подхвърли с думите:

— Що за тъп въпрос!

И започна да върти по телефона.