Включено в книгата
Оригинално заглавие
Generation „П“, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 17 гласа)

Вовчик Маляка

Божията любов към човека се проявява във великия и неизразим с думи принцип „а бе може“. „А бе може“ означава безкрайно много неща — например това, че самият този принцип, въпреки абсолютната си неизразимост, все пак може да бъде изразен и проявен. Нещо повече, той може да бъде изразен безкрайно много пъти и всеки път по съвсем различен начин, благодарение на което съществува например поезията. Това е то Божията любов. И с какво й отвръща човек?

Татарски се събуди облян от студена пот, без да разбира защо от прозорците струи безжалостна бяла светлина. Имаше смътен спомен, че насън бе пищял и като че ли се беше оправдавал пред някого — сиреч, че е имал пиянски кошмар. А махмурлукът му бе толкова страшен и фундаментален, че не можеше и дума да става да гаврътне спасителните сто грама. Не можеше дори и да помисли за това, защото от самата мисъл за алкохол му се гадеше. За негов късмет обаче ирационално-мистичната ипостас на Божията любов, възпята от великия Ерофеев, вече бе простряла над него треперещото си крило.

Та значи все пак можеше да ги гаврътне тези сто грама. За това си има специален метод, казват му „влакче“. Методът е ошлайфан от цели поколения алкохолици и Татарски го бе научил от един привърженик на езотеричните науки от Санкт Петербург на сутринта след един чудовищен запой. „Методът всъщност е гурджиевски — беше му обяснил онзи. — Принадлежи към така наречения «път на хитреца». В него ти гледаш на себе си като на машина. Тази машина си има рецептори, нервни окончания и висш контролен център, който ясно заявява, че всеки опит да погълнеш алкохол ще доведе до незабавно драйфане. Какво прави тогава хитрецът? Мами рецепторите на машината. Практическата страна на нещата е следната. Пълниш си устата с лимонада. След това наливаш чаша водка и я вдигаш до устните си. После гълташ лимонадата и докато рецепторите съобщават на висшия контролен център, че пиеш лимонада, бързо изгълтваш водката. Тялото просто няма време да реагира, понеже умът е достатъчно бавен. Има обаче един нюанс. Ако преди водката пиеш не лимонада, а кока-кола, вероятността да се издрайфаш е петдесет процента. А ако пиеш пепси — сто процента.“

„Това да можех да го вкарам в някоя концепция“ — мрачно помисли Татарски и отиде в кухнята. В едното шише беше останала водка. Той я изля в една чаша и се обърна към хладилника. За миг го уплаши мисълта, че там няма нищо освен пепси-кола — купуваше я от преданост към идеалите на поколението, — но за щастие най-долу имаше кутийка „7-Up“ — беше я донесъл някакъв гостенин.

— Seven-Up — прошепна Татарски и облиза сухите си устни. — The Uncola…

Операцията излезе сполучлива. Татарски се върна в стаята, отиде до бюрото и видя няколко листа, изписани с разкривени букви. Оказа се, че вчерашната вълна на религиозни чувства бе изплискала на хартия цяла подборка текстове, които той не помнеше да е писал. Първият беше следният:

Комерческа идея: оферта за създаване на кока-колос с размерите на храма „Христос Спасител“, капачките са камбанки. Евентуално пепси-колос. Да помисля за шампоана pro-V. Инвестиции.

После душата му очевидно се беше увлякла в привичните реклами, но се беше засрамила и беше зачеркнала следващите редове.

Кока-колбаси, кока-колачета, кока-колимски разкази (да се наеме бригада писатели).

На следващия лист с четливи печатни букви бе написано:

КОКТЕЙЛ „ВЕЧЕН ЖИВОТ“

 

ЧОВЕКО! НЕ ИСКАЙ НИЩО ЗА СЕБЕ СИ.

КОГАТО ДОЙДАТ ТЪЛПИТЕ

ИМ СЕ РАЗДАЙ ДОКРАЙ.

 

КАЗВАШ, ЧЕ ОЩЕ НЕ СИ ГОТОВ?

НИЕ ВЯРВАМЕ, ЧЕ УТРЕ ЩЕ МОЖЕШ!

А ДНЕС — ДЖИН „BOMBAY SAPHIRE“

С ТОНИК, СОК ИЛИ ПРОСТО БУЧКА ЛЕД.

Най-последният текст очевидно бе получен от огромната рекламна агенция отвъд, когато вече Татарски бе прехвърлил и последния стадий на опиянението — трябваха му няколко минути дори само за да разчете собствените си драсканици. Слоганът явно бе написан след отшумяването на молитвения екстаз, когато съзнанието му окончателно се бе върнало към прагматичния рационализъм:

DO IT YOURSELF, MOTHERFUCKER.[1]

REEBOK

Телефонът иззвъня. „Ханин“ — уплашено си помисли Татарски, докато вдигаше слушалката. Но се оказа, че е Гиреев.

— Ваван? Как си?

— Горе-долу — отговори Татарски.

— Извинявай за нощес. Много късно беше. Жената се разсмърдя. Мина ли ти?

— Горе-долу.

— Знаеш ли защо ти се обаждам? Сигурно ще ти е интересно като на професионалист. Наскоро идва един лама — Урган Джамбон Тулку Седми, от сектата гелгуп. Изнесе цяла лекция за рекламата. Имам я на касета, ще ти я дам да я чуеш. Има най-различни неща, обаче най-интересна е основната мисъл. От гледна точка на будизма смисълът на рекламата е съвсем прост. Тя се стреми да те убеди, че потребяването на рекламирания продукт води до високо и благоприятно прераждане, при това не след смъртта, а веднага след акта на потребяването. Тоест дъвчеш си „Орбит“ без захар — и вече си асур. Дъвчеш „Дирол“ — и си бог с бели-пребели зъби.

— Нищо не разбирам — каза Татарски и се намръщи, понеже му се повдигна адски гадно.

— Казано по-просто, той има предвид, че главната задача на рекламата е да показва на хората други хора, които са успели да се излъжат и да намерят щастие в притежаването на материални обекти. И че всъщност такива излъгани живеят единствено в клиповете.

— Защо? — попита Татарски, напразно опитвайки се да догони пъргавата мисъл на приятеля си.

— Защото винаги се рекламират не вещите, а човешкото щастие. Винаги виждаме еднакво щастливи хора, само че в различните случаи щастието им е породено от различни придобивки. Тоест човек отива в магазина не за някаква вещ, а за това щастие, обаче там то не се продава. По-нататък ламата критикува теорията на някой си Че Гевара. Казва, че Че Гевара не е истински будист и затова не може да бъде истински авторитет за един будист. И че изобщо не бил дал на света нищо освен автоматни откоси и търговската си марка. Вярно, светът също не му бил дал нищо, но…

— Давай по-сбито — прекъсна го Татарски. — Бездруго не мога да разбера нищо — главата ми се цепи. Я по-добре ми кажи каква беше тая мантра, дето ми я даде?

— Не е мантра — отговори Гиреев. — Това си е най-обикновено изречение на иврит от един учебник. На жена ми.

— На жена ти? — повтори Татарски и обърса студената пот от челото си. — Всъщност да де. Щом имаш син, трябва да имаш и жена. И защо учи иврит?

— Иска да се маха оттук. Наскоро имаше страшно видение. Без никаква дрога, просто по време на медитация. И значи вижда един огромен камък и на него лежи гола девица, и тази девица е Русия. А над нея се навел един такъв… Не му се вижда лицето, но бил с нещо като шинел с пагони. Или наметало. И той значи…

— Стоп — каза Татарски. — Драйфа ми се. Дай ще ти се обадя после, става ли?

— Става — съгласи се Гиреев.

— Само момент. Защо ми даде това изречение, а не мантра?

— Никаква разлика няма. В състояние като твоето няма значение какво ще повтаряш. Важното е мислите ти да са заети и да изпиеш повечко водка. Освен това никой не може да ти даде мантра без контакт.

— И какво значи тази фраза?

— Ей сега ще погледна. Тука някъде беше… Аха, ето я. „Од мелафефон бва кха ша“. Значи: „Моля, дайте ми краставичка“. Жестоко, а? Направо си е мантра. Вярно, почва с „од“, а не с „ом“ — аз го смених. И ако му сложиш „ом“ и накрая…

— Чао — каза Татарски. — Ще ти звънна. Сега отивам за бира.

 

 

Утрото беше ясно и свежо; в прохладната му чистота се долавяше непонятен укор. Татарски излезе от входа, спря и се замисли. До денонощния, където обикновено ходеше за пиене, трябваше да се влачи десет минути — и още толкова обратно. Съвсем наблизо обаче, на две крачки, беше пазарчето, където беше работил и където не се беше вясвал оттогава. Сега обаче не му беше до смъртни страхове. И като се пребори с нежеланието си за живот, Татарски тръгна към пазарчето.

Няколко будки вече бяха отворени, включително тази за вестници. Татарски си купи три кутийки „Туборг“ и един аналитичен таблоид — купуваше си го заради рекламите, към които изпитваше силен интерес дори когато беше махмурлия. Разгърна таблоида и изгълта първата бира. Вниманието му бе привлечено от една реклама на „Аерофлот“ — по стълбичката, подпряна на отрупана с райски ябълки палма, се качваше семейна двойка. „Идиоти — каза си Татарски. — Как може да се пуска такава реклама? Човек иска да лети например за Новосибирск. А му обещават, че ще попадне в рая. Може да му е рано още за рая, нали? Може да иска първо да си свърши работата в Новосибирск… Остава да измислят някой аеробус «Икар»…“ На съседната страница имаше шарен плакат с реклама на шампанско „Вдовицата Довган № 57“: ослепителна блондинка караше водни ски на фона на обрасъл с палми жълт остров и си говореше с някого по мобилен телефон. На следващата страница пък се кипреше рекламата на американския ресторант на площад „Въстание“ — снимка на входа, над който светеше весел неонов надпис:

BEVERLY KILLS

A CHUK NORRIS ENTERPRISE.

Татарски сгъна вестника, постла го на някаква мръсна щайга между две будки, седна и отвори втората бира.

Почти веднага му олекна. За да не гледа околния свят, Татарски заоглежда кутията. На нея, под изписаното с жълто „Туборг“, имаше рисунка: дебел мъж с презрамки бършеше потното си чело с бяла кърпа. Над него блестеше синьо небе, а самият той стоеше на тясна пътечка, която изчезваше на хоризонта; с две думи, рисунката бе дотолкова натоварена със символи, че Татарски чак се зачуди как тънката ламаринка на кутията я издържа. И автоматично започна да съчинява слоган.

„Горе-долу следното — мислеше той. — Животът е самотно странстване под знойното слънце. Пътят, по който вървим, води в нищото. И не се знае къде ще ни срещне смъртта. Когато си помислиш за тези неща, всичко на света ти изглежда безсмислено и нищожно. И тогава идва прозрението. Туборг. Мисли за главното!“

Част от слогана можеше да се напише и на латински — той обичаше този номер още от първата си реклама. Например: „Пътнико, спри“ — нещо с viator беше, Татарски не си го спомняше точно, трябваше да провери в речника. Бръкна в джоба си за химикалка, за да запише току-що намисленото. Нямаше химикалка. Реши да помоли някой от минувачите, вдигна очи и право над себе си видя Хусейн.

Хусейн се усмихваше с крайчеца на устните си, ръцете му бяха в дълбоките джобове на кадифения му панталон, лъскавите му очи не изразяваха нищо — сигурно съвсем скоро си беше взел дозата. Почти не се беше променил — е, може би беше понапълнял мъничко. И носеше рошава кавказка шапка.

Татарски изпусна бирата и една символична жълта струйка направи на асфалта тъмно петно. Чувствата, които прелетяха през душата му за този миг, идеално се вписваха в току-що измислената концепция за „Туборг“ — с изключение на това, че не го осени никакво прозрение.

— Хайде с мене — каза Хусейн и го привика с пръст.

За секунда Татарски се поколеба дали да не побегне, но реши, че ще е по-умно да не го прави. Доколкото си спомняше, Хусейн рефлекторно възприемаше като мишена всички бързо движещи се обекти по-големи от куче и по-малки от автомобил. Разбира се, за изтеклото време под въздействието на морфина и суфийската музика във вътрешния му свят можеше да са настъпили сериозни промени, но на Татарски нещо не му се щеше да проверява това на практика.

Фургонът, в който живееше Хусейн, също почти не се беше променил — само дето на прозорчетата вече имаше плътни пердета, а на покрива — зелена сателитна антена. Хусейн отвори вратата и побутна Татарски в гърба.

Вътре беше почти тъмно. Светеше огромен телевизор — на екрана под клонесто дърво бяха застинали три фигури. Картината леко потрепваше — до телевизора имаше видеомагнетофон, сложен на „пауза“. Срещу телевизора имаше пейка и на нея, подпрян на стената, седеше отдавна небръснат и повмирисан човек с клубно сако със златни копчета. Десният му крак беше закопчан за дясната ръка с белезници, прокарани под пейката, поради което тялото му бе застинало в трудно за описване полулегнало положение, което пък напомни на Татарски оу-аналната поза на пътника от бизнес класа от рекламата на „Кореан Еър“ (на рекламата на „Кореан Еър“ обаче тялото бе снимано от такъв ъгъл, че белезниците не се виждаха). Щом видя Хусейн, човекът трепна. Хусейн извади от джоба си клетъчен телефон и го показа на прикования за пейката. Той завъртя глава в знак на отказ и Татарски забеляза, че устата му е залепена с широка лепенка с телесен цвят, върху която с червен маркер бе нарисувана усмивка.

— Ей че инат — промърмори Хусейн.

После взе дистанционното управление и го натисна. Фигурите на екрана бавно се раздвижиха — видеото работеше на забавен кадър. Татарски позна незабравимите по отношение на политическата си коректност кадри от „Кавказки пленник“ — май така се казваше филмът. Един руски десантчик се озърташе весело и малко неуверено; двама огненооки кавказци с национални носии го държаха за ръцете, а трети, с шапка досущ като на Хусейн, опираше в гърлото му дълга музейна сабя. На екрана се смениха няколко близки плана — очите на десантчика, острието, притиснато до кожата (Татарски си помисли, че това е съзнателно цитиране на „Андалуското куче“ на Бунюел с цел да се впечатли канското жури), а после ръката на убиеца рязко дръпна сабята вдясно. Веднага след това на екрана се върна началото на сцената: убиецът пак опираше сабята в гърлото на жертвата. Фрагментът се повтори и Татарски разбра, че всъщност гледа нещо като рекламна лента — като онези по изложбите и панаирите. И дори не „нещо като“ — това си беше жива реклама: Хусейн също се бе запознал с информационните технологии и сега с помощта на определен визуален ред се позиционираше в съзнанието на клиента, като му обясняваше какви услуги предлага неговото предприятие. Може би кадърът с близкия план на сабята, опряна в гърлото, беше дори монтиран допълнително — Татарски не си го спомняше от филма. Клиентът обаче очевидно беше добре запознат и с клипа, и с бизнеса на Хусейн — пролича си по това как очите му се затвориха и главата му клюмна.

— А, не — гледай, гледай — каза Хусейн, хвана го за косата и вдигна главата му. — И ще ми се хилиш, а, скапаняк шибан…

Нещастникът тихо измуча нещо. И може би тъкмо заради сияещата на лицето му широка усмивка Татарски изпита към него някаква ирационална неприязън.

Хусейн пусна вързания, оправи си шапката и се обърна към Татарски.

— Бе само трябва да звънне на едно място, обаче не ще. И себе си мъчи, и мен. Ей, какви хора имало бе!… Ти как си? Доза ти трябва като гледам.

— Не — каза Татарски. — Препих снощи.

— Че що не каза? — възмути се Хусейн, отиде до огнеупорната каса, извади бутилка „Хенеси“ и две не особено чисти чаши и наля. — Хайде, за добре дошъл.

Чукнаха се и пиха.

— И как я караш? — попита Хусейн.

— Бачкам по малко.

— Къде?

Трябваше да каже нещо, при това такова нещо, че Хусейн да не му иска пари, понеже е излязъл от бизнеса му. Още повече че в момента Татарски пари нямаше. Очите му се спряха на екрана на телевизора, където за пореден път идваше смъртта. „И мене ще ме заколят така — помисли си той — и никой и едно цвете няма да сложи на гроба ми…“

— Къде де? — повтори Хусейн.

— В цветарския бизнес — неочаквано и за самия себе си каза Татарски. — С едни азербайджанци.

— С азербайджанци? — недоверчиво повтори Хусейн. — С кои азербайджанци?

— С Рафик — вдъхновено отговори Татарски. — И с Елдар. Наемаме самолет значи и караме тук цветя, а там… Знаеш какво. Не го наемам аз, разбира се. Аз съм така, момче за всичко.

— Сериозно? Ами защо не ми обясни всичко като човек? Защо трябваше да ми подхвърляш ключовете като на куче?

— Пиян бях — каза Татарски.

Хусейн се замисли, после каза:

— Не знам, не знам… Цветята са хубаво нещо. Ако ми беше казал като мъж на мъж, щяхме да се разберем. Обаче сега… Трябва да си поприказвам с тоя твой Рафик.

— Той е в Баку — каза Татарски. — И Елдар също.

В този момент иззвъня пейджърът на колана му.

— Кой се обажда? — попита Хусейн.

Татарски погледна екранчето и видя номера на Ханин.

— Един познат. Няма нищо общо с…

Хусейн само протегна ръката си и Татарски покорно пусна пейджъра в шепата му. Хусейн извади телефона си, набра номера и многозначително изгледа Татарски. Чу се щракане.

— Ало — каза Хусейн. — С кого говоря? С Ханин? Здрасти, Ханин. От кавказката задруга те безпокоим. Аз съм Хусейн. Виж сега за какво ти се обаждам — тука при мене е твоят приятел Вова. Има един проблем — дължи ни пари. И не може да намери. Та заръча да ти се обадим — да му помогнеш, нали така. И ти ли караш цветя с него?

Намигна на Татарски, послуша малко, после се намръщи и каза:

— Какво? Питам те — и ти ли караш цветя с него? Как така метафорично ги караш? Каква персийска роза бе? Какъв Ариосто? Кой? Кой? Дай го тоя твой приятел… Да?

По изражението му Татарски разбра, че в момента му казват нещо ужасно.

— Изобщо не ме интересува кой си — каза Хусейн след дълга пауза. — Бе пращай когото си щеш… Да… Цял танков полк, ако щеш. Само че за всеки случай ги предупреди, че не съм ви ранено пионерче пред Белия ви дом, разбра ли ме? Какво? Лично ще дойдеш? Идвай… Запиши си адреса…

Хусейн затвори и въпросително погледна Татарски.

— Нали ти казах, не трябваше — каза Татарски. Хусейн се подсмихна.

— За мен ли те е страх? Много мило. Но не е нужно. После извади от огнеупорната каса две гранати, охлаби им взривателите и ги пъхна в джобовете си. Татарски се престори, че не го гледа.

След половин час на няколко крачки от фургона спря фолклорен „Мерцедес-600“ с тъмни стъкла и Татарски се лепна на пролуката между пердетата. От мерцедеса слязоха двама души — първият беше накокошиненият Ханин, втория Татарски не го познаваше.

Според всички оу-идентификатори това беше представител на така наречената средна класа — як като бик червендалест пехотинец, служил в някой оказион на Южното пристанище. Беше с черно кожено сако, тежка златна верижка и долнище на анцуг. Ако се съдеше по колата обаче, той олицетворяваше онзи рядък случай, когато от редник ставаш генерал. Мъжът каза нещо на Ханин и тръгна към фургона. Ханин остана навън.

Вратата се отвори. Непознатият тежко стъпи във фургона, погледна първо Хусейн, после Татарски, а накрая и заключения за пейката. На лицето му се изписа изумление, той замръзна, сякаш не вярваше на очите си, а после направи крачка напред, хвана пленника за косата и два пъти фрасна лицето му в коляното си. Онзи се помъчи да се защити със свободната си ръка, но не успя.

— Тука си бил, а, мръснико! — кресна непознатият и лицето му почервеня още повече. — Две седмици те търсим, целия град преровихме! Ще се криеш, а? Ще се спотайваш, комерсант разгембен?

Татарски и Хусейн се спогледаха.

— Ти по-полека с него — неуверено каза Хусейн. — Че е комерсант, комерсант е, спор няма, обаче е мой комерсант все пак.

— Кво? — попита непознатият и пусна окървавената глава. — Твой? Тоя ми е комерсант знаеш ли откога? Ти тогава още си пасъл козите по планините.

— Пасях не кози, а пръчове — спокойно отговори Хусейн. — А ти, ако ще ми се правиш на бик, ще ти надяна халката на носа, сериозно ти казвам.

— Какво, какво? — намръщи се непознатият и си разкопча сакото. Под левия му пеш имаше нещо издуто. — Каква халка?

— Ей тази — каза Хусейн и извади гранатата от единия си джоб.

Видът й мигновено успокои непознатия и той каза:

— Тоя гад ми дължи пари.

— И на мене — каза Хусейн и прибра гранатата.

— На мене първо.

— Не. Първо на мене.

Гледаха се около минута.

— Добре — каза непознатият. — Дай утре да се срещнем и да се разберем. В десет вечерта. Къде?

— Идвай направо тука.

— Няма проблем — каза непознатият и посочи Татарски. — Младежчето го взимам с мен. Мой човек е.

Татарски погледна Хусейн въпросително. Хусейн му се усмихна мило.

— Нямам претенции към тебе. Твоят човек поема нещата. А иначе — отбивай се. Цветя можеш да ми донесеш — рози. Обичам розите.

Хусейн излезе след тях, запали цигара и се облегна на фургона. Татарски направи две крачки, обърна се и каза:

— Забравих си бирата.

— Влез си я вземи — каза Хусейн.

Татарски влезе във фургона и взе последната кутийка „Туборг“. Заключеният за пейката замуча и вдигна свободната си ръка. Татарски видя в нея някакво пъстро картонче, взе го и бързо го пъхна в джоба си. Пленникът нададе тих стон — с една октава по-висок, — завъртя с пръст шайбата на невидим телефон и притисна ръка към сърцето си. Татарски кимна и излезе. Хусейн все така пушеше до вратата и май не беше забелязал нищо. Непознатият и Ханин бяха вече в колата и щом се качи и Татарски, потеглиха веднага.

— Запознайте се — каза Ханин. — Ваван Татарски, един от най-добрите ни специалисти. А това — Ханин кимна към непознатия, който тъкмо завиваше към булеварда — е Вовчик Маляка, почти твой адаш. Викат му още и Ницшеанеца.

— Е, това са глупости — бързо измърмори Вовчик и премигна. — От едно време.

— Вовчик — продължи Ханин — е човек с изключително важна икономическа функция. Може да се каже — ключово звено в либералния модел в страните с ниска средногодишна температура. Ти от пазарна икономика отбираш ли?

— Децул — отговори Татарски и събра палеца и показалеца си, като почти ги докосна.

— Тогава трябва да знаеш, че на абсолютно свободния пазар по силата на самото определение трябва да има и услуги от страна на ограничителите на абсолютната свобода. Вовчик е именно такъв ограничител. Ясен съм, нали?

Спряха на един светофар и Вовчик Маляка обърна към Татарски мъничките си неизразителни очи. Не беше ясно защо са го кръстили Маляка — беше едър мъж и вече на възраст. Лицето му беше типично бандитско разпльокано кюфте, непредизвикващо впрочем особено отвращение. Той огледа Татарски и каза:

— С руската идея как си?

Татарски трепна и каза:

— Не… не съм мислил на тази тема.

— Още по-добре — намеси се Ханин. — Нови хора — нови идеи, както се казва.

— Но защо? — попита Татарски.

— Имаш поръчка — каза Ханин.

— От кого?

Ханин кимна към Вовчик, подаде на Татарски химикалка и бележник и каза:

— Слушай внимателно и си води бележки. После ще работиш по тях.

— Какво толкова има да слуша — изръмжа Вовчик. — Всичко си е съвсем ясно. Я ми кажи, Ваван, като си в чужбина, чувстваш ли се унизен?

— Никога не съм ходил в чужбина — призна Татарски.

— И правилно. Понеже, ако отидеш, ще видиш, че те унижават. Сериозно ти приказвам — те не ни броят за хора бе, за тях сме говна с лайна. Е, когато наемеш цял етаж в някой „Хилтън“, тогава на опашка ще се наредят да ти духат, нали ме разбираш. Обаче като идеш на някой фуршет там, или на коктейл, те гледат като маймуна. Защо носите толкова голям кръст, викат, да не сте богослов? Бе да ми дойдат тия педераси в Москва, ще им дам аз едно богословие, ама…

— А защо им е такова отношението? — прекъсна го Ханин. — Някакво мнение?

— Естествено — каза Вовчик. — Защото сме им като на издръжка. Техни филми гледаме, техни коли караме, тяхна храна даже кльопаме. И като си помислиш, май произвеждаме само пари… Които са си същите като техните долари, ако погледнеш, така че изобщо не е ясно как така пък успяваме да ги произвеждаме. Обаче явно струват нещо — никой не дава нещо за нищо, нали?… Аз, да ви кажа, не съм икономист, обаче усещам, че тук има нещо гнило, премятат ни някак…

Вовчик млъкна и се замисли дълбоко. Ханин понечи да каже нещо, но Вовчик изведнъж изрева:

— И си мислят, че сме културно изостанали! Все едно африканци от дърветата, нали разбираш! Все едно сме някакви животни с пари. Свине или бикове. А ние сме Русия! Страшно е да си го помислиш даже! Велика страна!

— Да — каза Ханин.

— Просто временно сме забравили корените си заради всичките тия идиотщини, дето стават. Виждаш какъв е животът — няма време да се обърнеш. Обаче това не значи, че сме забравили кои сме като някакви шибани негри…

— Дай без емоции — каза Ханин. — Обясни на момчето какво точно искаш. И по-простичко, без лирични отклонения.

— Значи обяснявам ти елементарно — каза Вовчик. — Нашият национален бизнес излиза на световната арена. А там се въртят всякакви пари — чеченски, американски, колумбийски, разбираш ме. И ако ги гледаме само като пари, те са си еднакви. Зад всяка пара обаче всъщност стои някаква национална идея. Навремето ние сме си имали православие, самодържавие и народност. После идва комунизмът. А сега, когато комунизмът свърши, си нямаме никаква идея освен парата. Обаче зад парата не може да стои само пара, нали така? Защото тогава изобщо не е ясно защо едни бичат напред, а ние сме все отзад.

— Това е то — каза Ханин. — Учи се, Ваван.

— И когато нашите руски долари се превъртат някъде из Карибско море — продължи Вовчик, — човек изобщо не може да вдене защо трябва да са именно руски долари. На нас ни липсва национална и-ден-тич-ност…

Така го каза — на срички.

— Загря ли? Чеченците си имат, а ние си нямаме. И точно затова ни гледат като лайна с говна. А трябва да имаме проста и ясна руска идея, та да можем да кажем на всеки харвардски педал: я си таковай таковата и няма какво да ме гледаш изотгоре. Пък и самите ние трябва да знаем кои сме и какви сме, нали така?

— Ти давай задачата — каза Ханин и намигна на Татарски в огледалото. — Това ми е главният криейтър. Една минута от времето му струва повече, отколкото ние с тебе изкарваме за цяла седмица.

— Задачата е фасулска — каза Вовчик. — Написваш ми руската идея на не повече от пет странички. И съкратена версия на една. Да е изложена реално, без въртели. Та да мога на всичките вносни педали и курви — бизнесмените там, певиците им и така нататък — да им я тикна под носа. Да не си мислят, че един вид — откраднал парите и си турил желязна врата. Да усещат духовност, разбираш ли, тия мръсници, ама такава духовност, като през четирийсет и пета в Сталинград.

— И откъде да я… — почна Татарски, но Ханин го прекъсна:

— Това вече е твой проблем, драги. Имаш един ден, работата е спешна. После ще ми трябваш и за друго. И имай предвид, че освен на теб сме възложили задачата на още един човек. Така че се постарай.

— На кого, ако не е тайна? — попита Татарски.

— На Саша Бло. Чувал ли си за него?

Татарски не каза нищо. Ханин направи знак на Вовчик и колата спря. Ханин подаде на Татарски една стотачка и каза:

— Това ти е за такси. Прибирай се да работиш. И не пий повече днеска.

Татарски стъпи на тротоара, изчака колата да се отдалечи и извади визитката на кавказкия пленник. Изглеждаше странно — в центъра беше нарисувана секвоя, а цялото останало място бе на звезди, ивици и орли. Над цялото това римско великолепие с маниерни златни букви пишеше:

СВОБОДНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО

„ТАМПОКО“

БЕЗАЛКОХОЛНИ НАПИТКИ И СОКОВЕ

Мениджър по разпространение на акциите

Михаил НЕХВАНЧИЧ

— Аха — измърмори Татарски. — Ясно.

Прибра картичката в джоба си, обърна се към потока коли, вдигна ръка и едно такси веднага спря.

Шофьорът беше дебелобузест бабанко и на лицето му бе изписана някаква съсредоточена обида. Татарски си помисли, че прилича на напълнен с вода презерватив — само да го докоснеш лекичко с нещо остро и ще плисне като водопад.

— Я ми кажете — неочаквано и за самия себе си попита Татарски, — случайно да знаете що е това руската идея?

— Ха — възкликна шофьорът, сякаш бе чакал тъкмо този въпрос. — Ей сега ще ти обясня. Значи аз съм наполовина мордовец. И като бях в казармата, новобранец още, имахме един сержант, Хърли му викаха. „Мразя — каже — мордовците и тъпанарите!“ Пращаше ме да чистя кенефите с четка за зъби. Два месеца се гавреше с мен тоя мръсник. И после, разбираш ли, прехвърлят при нас трима братя мордовци, и тримата щангисти, представяш ли си? Кой тука не обичал мордовците, викат?

Шофьорът се засмя щастливо и колата кривна и почти влезе в насрещното платно.

— Какво общо има това с руската идея? — попита уплашено притиснатият към седалката Татарски.

— Има, има. Така го наредиха тоя Хърли, че две седмици лежа в лечебницата. Така му се пада! И после го маризиха още пет-шест пъти, докато да се уволни. То да беше само маризът…

— Спрете тук, ако обичате — не издържа Татарски.

— Тука не може — каза шофьорът. — Трябва да обърна. И ти казвам, то само маризът да беше… Ама неее!…

Татарски се смири и кротко доизслуша шофьора, който го посвети в такива подробности от съдбата на сержанта шовинист, които унищожиха и най-малката възможност за състрадание — защото за състраданието е нужна поне секунда отъждествяване, а тук то бе невъзможно, понеже нито умът, нито душата не биха се осмелили на това. Най-обикновена казармена история впрочем. А когато Татарски слезе, шофьорът заяви:

— За тая идея да ти кажа — ебал съм я. Аз гледам да изкарам за бензин и за хапка. Пък Дудаев ли ще е, Мудаев ли ще е — не ме интересува, стига да не ме маризят.

Може би тъкмо поради последната дума Татарски пак си спомни за прикования мениджър и как той набираше някакъв телефонен номер в пустотата. Във входа спря, осъзнал какво всъщност трябва да направи. Извади картичката и написа на гърба й:

АКЦИИ „ТАМПОКО“!

ДНЕС ЛИСТ ХАРТИЯ.

УТРЕ — СОК НА КОРЕМ!

И си помисли:

„Иглолистно дърво значи. Добре. Ще му дадем още един шанс. Ще му се обадя, когато Хусейн го пусне. А засега да си свива доларите на фунийки.“

Бележки

[1] Направи го сам, дрисльо (англ.).