Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- It, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Дарк фентъзи
- Духове; призраци; демони
- Мистично фентъзи
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 208 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- maskara (2008)
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Допълнителна корекция
- zelenkroki (2012-2013 г.)
Издание:
Стивън Кинг. То. Книга първа
Първа публикация за България
Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1992
Превод от английски: Любомир Николов, 1992
Художник: Петър Станимиров, 1992
Страници: 759. Цена: 35.00 лв.
Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“
Печат: „Полипринт“, Враца
ISBN: 954-409-084-3
First published in the USA
by Viking in 1986
© 1986 by Stephen King
Издание:
Стивън Кинг. То. Книга втора
Първа публикация за България
Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1992
Превод от английски: Любомир Николов, 1992
Художник: Петър Станимиров, 1992
Страници: 759. Цена: 35.00 лв.
Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“
Печат: „Полипринт“, Враца
ISBN: 954-409-084-3
First published in the USA
by Viking in 1986
© 1986 by Stephen King
История
- — Корекция
- — Редакция от maskara
- — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
- — Добавяне
- — Корекция на правописни грешки и добавени картинки
Пета глава
Бил Денброу се надбягва с дявола — I
1.
Бил Денброу си мисли: По дяволите, та аз летя едва ли не в космоса; все едно, че съм седнал в артилерийски снаряд.
Макар и съвършено вярна, тази мисъл не му се струва твърде успокоителна. Честно казано, през първия час след излитането на „Конкорд“ (а може би „изстрелване“ е по-точната дума) е трябвало да се пребори с лек пристъп на клаустрофобия. Самолетът е тесен — обезпокоително тесен. Обядът е просто превъзходен, но докато го сервират, стюардесите са принудени да се въртят и да приклякат, за да се справят криво-ляво с работата; приличат на гимнастическа трупа. Гледката на мъчителните им усилия отчасти лишава Бил от апетит, но съседът му по кресло не изглежда особено развълнуван.
Съседът го дразни. Той е шишкав и нечистоплътен, напръскал се е с нещо, което мирише на одеколон „Тед Лапидъс“, но ароматът не скрива характерния дъх на мръсотия и пот. Не обръща особено внимание и на левия си лакът, който от време на време с глух удар се врязва в ребрата на Бил.
Бил все не може да откъсне очи от електронния циферблат в предния край на салона. Цифрите показват колко бързо се движи този английски снаряд. В момента „Конкорд“ е достигнал обичайната си скорост, малко над Max 2. Бил вади химикалка от джобчето на ризата си и натиска с нея бутоните на часовника-компютър, подарък от Одра за миналата Коледа. Ако циферблатът не греши — а Бил няма съвършено никакъв повод да го подозира в неточност — излиза, че се носят напред с тридесет километра в минута. Пита се защо ли му трябваше да го знае.
Прозорчето е мъничко и дебело като илюминатор на космическа капсула „Мъркюри“ и небето зад него изглежда не синьо, а мътно и пурпурно като в късна привечер, макар че още е пладне. Там, където се срещат морето и небосводът, линията на хоризонта е леко заоблена. Ето ме тук, мисли си Бил, седя с чаша Блъди Мери в ръката, някакъв мръсен дебелак ме ръчка с лакът, а аз наблюдавам със собствените си очи, че Земята е кръгла.
Той се усмихва лекичко и си мисли, че човек, който спокойно възприема подобна ситуация, не би трябвало да се бои от нищо. Ала все пак се бои — и то не от факта, че лети с тридесет километра в минута, защитен само от тясната крехка черупка. Усеща едва ли не физически как Дери връхлита върху него. Да, това е най-точната дума. Независимо от тридесетте километра в минута, той има чувството, че седи напълно неподвижно, а Дери връхлита върху него като някакъв огромен хищник, който дълго е дебнал в засада и най-сетне изскача от укритието. Дери, ах, Дери! Да напишем ли ода за Дери? Но за какво точно? За вонята на фабриките и реките? За достолепния покой на зелените улици? За библиотеката? За Водонапорната кула? За Баси парк? За началното училище?
За Пущинака?
В главата му лумват светлини, грамадни сценични прожектори. Сякаш цели двадесет и седем години е седял в сумрачна театрална зала, очаквайки нещо да се случи и ето че то най-сетне започва. Ала сцената, която се разкрива част по част и прожектор по прожектор, не е някаква безобидна комедия от типа на „Арсеник и стари дантели“; за Бил Денброу тя е по-скоро като „Кабинетът на доктор Калигари“.
Всички разкази, които съм написал, мисли той с глуповато удивление. Всички романи. Та те произхождат все от Дери; Дери е техният извор. Те идват от онова далечно лято и от предишната есен, когато загина Джордж. Толкова много журналисти са ми задавали ТОЗИ ВЪПРОС… а аз съм отговарял погрешно.
Дебелакът отново го сръчква с лакът и той разлива част от питието. Отваря уста да каже нещо, но решава да премълчи.
Разбира се, ТОЗИ ВЪПРОС е: „Откъде черпите идеи?“ Бил предполага, че всички писатели са принудени да дават отговора — или поне да се преструват, че го дават — поне по два пъти седмично, но човек като него, който си изкарва хляба с писане за нереални и абсолютно невъзможни неща, трябва да отговаря — или да се преструва — много по-често.
„Всички писатели си имат личен тръбопровод надолу към подсъзнанието — казва най-често той, премълчавайки, че от година на година все по-дълбоко се съмнява дали изобщо съществува нещо, наречено подсъзнание. — Но навярно за да пише разкази на ужаса, мъжът или жената трябва да притежава тръбопровод, проникващ още по-дълбоко… в под-подсъзнанието, ако приемете този израз.“
Елегантен отговор, не ще и дума, само че Бил никога не е вярвал в него. Подсъзнание ли? Е, да, там долу наистина има нещо, но Бил смята, че хората вдигат прекалено много шум около тази скромна функция, която може да се сравни с насълзяването на окото от попаднала в него песъчинка или с пръднята след обилна вечеря. Втората метафора навярно е по-добра, само че няма начин да кажеш на журналистите, че лично за тебе разни явления от типа на сънища, смътни копнежи и предчувствия се свеждат до най-обикновени духовни пръдни. Те явно се нуждаят от нещо, всички ония журналисти с бележници и японски касетофончета в ръцете, а Бил е готов да им помогне от сърце. Знае, че писането е тежка работа, адски тежка работа. Няма смисъл да я прави още по-тежка, казвайки: „Драги мой, със същия успех можеш да ме запиташ кой е нарязал сиренето. Хайде да свършваме.“
Сега той си мисли: Винаги, даже още преди обаждането на Майк, си знаел, че те задават погрешен въпрос; а вече знаеш и какъв е верният въпрос. Не откъде черпиш идеите, а защо ги черпиш. Вярно, има тръбопровод, но той не идва нито от Фройдовия, нито от Юнговия вариант на подсъзнанието; няма дълбока дренажна система на човешкия ум, няма потайни подземия, претъпкани с морлоци, които чакат своя час, за да изскочат навън. На другия край на тръбопровода е само Дери. Просто Дери. И…
… и кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?
Той рязко трепва и този път неговият лакът се забива дълбоко в ребрата на тлъстия съсед.
— По-внимателно, братче — подхвърля дебелакът. — Тясно е, сам виждаш.
— Като спреш да ме ръчкаш с твоя, и аз ще спра да те ръ-ръчкам с м-моя.
Дебелакът го оглежда с кисело недоумение, сякаш иска да запита какво става, по дяволите. Бил просто се втренчва насреща му, докато накрая онзи промърморва нещо и извръща глава.
Кой е тук?
Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?
Той пак надзърта през прозореца и мисли: Ние се надбягваме с дявола.
По ръцете и шията му полазват мравки. Той пресушава чашата на един дъх. Лумнал е още един от грамадните прожектори.
Силвър. Неговият велосипед. Така го бе кръстил, като коня на Самотния Рейнджър. Грамаден германски велосипед със седемдесет сантиметрови колела. „Ще се претрепеш с това чудо, Били“ — каза баща му, но без особена тревога в гласа. Той като че не се вълнуваше от нищо след гибелта на Джордж. Преди това беше строг. Справедлив, но строг. А след нещастието гледаше всичко през пръсти. Можеше да говори като баща, да се държи като баща, но си оставаше само с говора и държанието. Сякаш все се ослушваше да чуе кога ще си дойде Джордж.
За пръв път Бил видя велосипеда през витрината на магазина „Коло-мото-дюкянче“ на Сентър стрийт. Беше се подпрял унило на стойката — грамаден, по-грамаден от всички други, грапаво мътен сред лъскавото им стадо, ъгловат там, където другите бяха заоблени, заоблен там, където те бяха прави. Върху предното колело висеше табелка:
НА СТАРО
предложете цена
Всъщност в крайна сметка Бил просто влезе и собственикът му предложи цена, а той я прие — не би могъл да се пазари с човека от „Коло-мото-дюкянчето“ даже ако животът му зависеше от това, пък и посочената цена — двадесет и четири долара — изглеждаше съвсем почтена, едва ли не великодушна. Заплати Силвър с парите, които бе събирал през последните седем-осем месеца — пари за рождения ден, за Коледа, дребни възнаграждения за косенето на тревата пред къщи. Заглеждаше се по този велосипед още от Деня на благодарността. А когато снегът взе да се топи, Бил най-сетне връчи парите на продавача и подкара Силвър към дома. Чувствуваше се някак странно, защото до миналата година почти не му бе идвало на ум да си купи колело. Идеята сякаш му бе хрумнала изведнъж, може би в някой от безкрайните дни след смъртта на Джордж. След убийството.
Отначало Бил наистина едва не се претрепа. Първото яхване на Силвър приключи с умишлено падане, за да не се вреже в дъсчената ограда на края на улица Кошут (боеше се не толкова от сблъсъка, колкото от възможността да пробие оградата и да падне в Пущинака от двайсет метра височина). Онзи път му се размина с десетсантиметрова рана на лявата ръка. Има-няма седмица подир това спирачките му отказаха и той профуча с петдесетина километра в час през кръстовището на Уичъм и Джаксън стрийт — малко момченце, яхнало прашносив велосипеден мастодонт (Силвър можеше да бъде наречен сребрист само с енергични усилия на развинтеното детско въображение), по чиито предни и задни спици трещят като картечници здраво закрепени игрални карти — и ако в този миг се бе задала кола, Бил непременно щеше да замирише на пръст. Като Джорджи.
С идването на пролетта той овладяваше Силвър малко по малко. По онова време нито майка му нито баща му забеляза, че момчето всеки миг може да си строши главата. Предполагаше, че след първите няколко дни изобщо са престанали да обръщат внимание на велосипеда — за тях той беше просто вехта бракма с олющена боя, която в дъждовно време стоеше подпряна край стената на гаража.
Ала Силвър бе много повече от някаква си прашна вехта бракма. Нямаше вид, но летеше като вятър. Единственият истински приятел на Бил се казваше Еди Каспбрак и страшно си падаше по техниката. Той го научи как да оправи Силвър — кои болтове да стегне и да ги проверява редовно, къде да смазва зъбчатките, как да затегне веригата, как да сложи лепенка, ако спука гума.
„Трябва да му теглиш една боя“ — бе казал веднъж Еди, но Бил не желаеше да боядисва Силвър. Без сам да знае защо, той искаше да остави велосипеда такъв, какъвто си е. Колелото изглеждаше съвсем раздрънкано, сякаш някое небрежно хлапе редовно го е зарязвало под дъжда, и от пръв поглед човек очакваше цялото да се тресе, всичко по него да скърца, предавките да заяждат. Да, изглеждаше раздрънкано, но се носеше като вятър. Можеше…
— Можеше да надбяга и дявола — изрича той на глас и се разсмива. Дебелият съсед го поглежда втренчено; това е същият протяжен смях, който неотдавна накара Одра да изтръпне.
Да, изглеждаше скапана машинария с олющена боя, старомоден багажник над задното колело и антична тромба с черна гумена топка, затегната навеки за кормилото с ръждив болт колкото бебешко юмруче. Съвсем скапана.
Но летеше ли Силвър? Летеше ли? Божичко!
И добре че летеше, адски добре, защото тъкмо Силвър спаси живота на Бил Денброу през четвъртата юнска седмица на 1958 година — седмицата след първата му среща с Бен Ханском, седмицата след като тримата с Бен и Еди построиха бента, седмицата в която Бен, Ричи Тозиър по прякор „Мръсната уста“ и Бевърли Марш дотичаха в Пущинака след съботната сутрешна кинопрожекция. В деня, когато Силвър спаси живота на Бил, Ричи седеше отзад на багажника… тъй че колелото навярно бе спасило и него. Да, спомняше си и къщата, от която бягаха. Отлично си я спомняше. Проклетата къща на Нийбълт стрийт.
В онзи ден караше тъй, сякаш сам дяволът го гонеше по петите, о, да, ясна работа, ами че то си беше точно така. Някакъв дявол с лъскави очи като сребърни монети върху клепачите на покойник. Някакъв дърт дявол с безброй кървави зъби в зиналата паст. Но всичко това бе станало по-късно. Ако в онзи ден Силвър ги бе спасил двамата с Ричи, то навярно бе спасил и живота на Еди Каспбрак в деня, когато срещнаха Бен край жалките останки от разрушения бент в Пущинака. Хенри Бауърс — който изглеждаше тъй, сякаш току-що излизаше от боклукчийски камион — бе размазал носа на Еди, а сетне астмата го налетя с пълна сила и инхалаторът се оказа празен. Тъй че и в онзи ден героят пак беше Силвър — верният спасител.
Бил Денброу, който вече почти седемнадесет години не е яхвал велосипед, поглежда към прозорчето на самолета — през 1958 година подобен самолет би изглеждал невероятен, дори направо немислим извън страниците на научно-фантастичните списания. Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — мисли си той и стиска клепачи, за да задържи внезапно бликналите горещи сълзи.
Какво ли е станало със Силвър? Не помни. Тази част от сцената все още тъне в мрак; прожекторите тепърва ще блеснат натам. Може би няма значение. Може би има късмет, че е така.
Хай-йо.
Хай-йо, Силвър.
Хай-йо, Силвър,
2.
— НАПРЕЕЕД! — изкрещя той.
Вятърът отметна думите през рамото му като пърхащ копринен флаг. Тия думи излитаха звучно и мощно, с победоносен рев. Единствено те.
Настъпи педала по Канзас стрийт към центъра на градчето и отначало скоростта растеше бавно. Потеглеше ли веднъж, Силвър не си поплюваше, но да го подкараш беше работа и половина. Набирайки скорост, сивият велосипед представляваше изумителна гледка, досущ като грамаден самолет, който се засилва по пистата. Изпървом просто не можеш да повярваш, че такава тромава машинария някога ще се отдели от земята — идеята е абсурдна. Но сетне виждаш сянката под него и преди още да се зачудиш дали не е мираж, сянката изостава далече назад, а самолетът е във въздуха и прорязва синевата, строен и изящен като мечта в безметежен ум.
Такъв бе Силвър.
Отпред се зададе неголямо надолнище и Бил завъртя педалите още по-живо, заподскача нагоре-надолу, изправен над рамката на велосипеда. Много бързо се бе научил — след два-три удара на същата тази рамка по най-болезненото за едно момче място — че преди да яхне Силвър трябва да си придърпа гащетата колкото може по-нагоре. Наблюдавайки действието, по-късно през това лято Ричи щеше да каже: Бил го прави, защото мисли, че някой ден може да навъди челяд. Не ми се види много умна идея, ама — ехей! — какво толкова, може пък дечурлигата да се метнат на жена му.
Двамата с Еди бяха свалили седалката до най-ниското възможно положение и сега тя го блъскаше в кръста при всяко завъртане на педалите. Една жена, която плевеше цветните лехи пред дома си, засенчи очи с длан и се загледа подир него. Поусмихна се. Някога бе видяла маймуна да кара колело в цирка на Барнъм и Бейли — момчето с грамадния велосипед приличаше на нея. Току-виж се претрепало някъде, помисли тя докато се привеждаше над лехите. Прекалено е дребно за такова колело. Но реши, че не е нейна работа.
3.
Бил благоразумно реши да не спори когато големите момчета изскочиха от храстите като разярени ловци по дирите на звяр, който вече е разкъсал един от тях. Еди обаче побърза да си отвори устата и Хенри си изкара яда върху него.
Бил ги познаваше много добре — Хенри, Бълвоча и Виктор се славеха като най-големите хулигани в началното училище. На два-три пъти бяха пердашили едно от приятелчетата на Бил, Ричи Тозиър. Според него и самият Ричи си беше виновен донякъде; неслучайно го наричаха Мръсната уста.
Веднъж през април Ричи подметна нещо за яките им, докато славната тройка пресичаше училищния двор. Яките бяха вдигнати, като на Вик Мороу в „Ученическа джунгла“. Бил, който седеше край сградата и безгрижно подхвърляше камъчета, не схвана точния смисъл на коментара. Хенри и приятелите му също… но колкото чуха им стигаше, за да се запътят към Ричи. Бил предположи, че момчето е искало да подметне забележката съвсем тихичко. Лошото бе, че Ричи изобщо не можеше да говори тихичко.
— Какво рече, ситна очиларко? — заинтересува се Виктор Крис.
— Нищо не съм рекъл — отвърна Ричи и това опровержение (плюс напълно оправданият израз на отчаяние и ужас по лицето му) би приключило цялата история. Само че устата на Ричи беше като полуопитомен жребец, който понякога съвсем безпричинно се впуска в галоп. Ненадейно от нея излетя: — Трябва да си изринеш калта от ушите, мой чорап. Да ти услужа ли с динамит?
Няколко секунди тримата гледаха смаяно, сетне го погнаха. Седнал край сградата, Бил стана безмълвен свидетел на цялата неравна надпревара — от старта до неминуемия финал. Нямаше смисъл да се меси; тримата галфони с радост биха натупали още едно момче след добрата загрявка.
Ричи тичаше диагонално през детската площадка, прескачаше ниските люлки, лъкатушеше сред по-високите и чак когато налетя върху металната мрежа между училищния двор и съседния парк, осъзна, че е попаднал в задънена улица. Опита да се прекатери, като отчаяно се вкопчваше в мрежата с пръсти и с връхчетата на гуменките и вече наближаваше върха, когато Хенри и Виктор Крис го докопаха — Хенри за якето, а Виктор за дъното на джинсите. Докато го откъсваха от оградата, Ричи се разпищя. После грохна по гръб на асфалта. Очилата му отхвръкнаха. Посегна към тях, но Бълвоча Хъгинс ги ритна и затова цяло лято едната им дръжка беше залепена с лейкопласт.
Бил болезнено сбръчка лице и побърза да мине от другата страна на сградата. Бе забелязал една от преподавателките в четвърти клас, мисис Моран, да тича към местопроизшествието, но знаеше, че ония ще имат време да спипат жертвата и додето учителката успее да се намеси, Ричи вече ще плаче с пълна сила. Рев-рев-ревльо, глей го ревливото бебе!
Бил сравнително рядко се спречкваше с тройката. Естествено, ония си правеха майтап със заекването му. Понякога шегите им преминаваха в жестокост; в един дъждовен ден, когато трябваше да обядват в гимнастическия салон, Бълвоча Хъгинс събори тенекиената кутия на Бил и я смаза с няколко удара на войнишкия си ботуш, превръщайки обяда му в пихтия.
— О-о-олеле Божке! — провикна се Бълвоча с подигравателен ужас, закривайки лицето си с длани. — И-и-извинявай за м-м-манджата, ска-ска-скапаняко!
И той се отправи с широка крачка към коридора, където Виктор Крис се подпираше на чешмичката пред момчешката съблекалня и се превиваше от смях с риск да си докара херния. Е, не беше чак толкова зле; Бил си изкрънка от Еди Каспбрак половин пудинг, а Ричи охотно се раздели с едно твърдо сварено яйце — драйфало му се от тия яйца, заяви той, а пък майка му през ден ги тъпчела в кутията.
Но във всеки случай не биваше да им се изпречваш на пътя, а за целта трябваше да бъдеш по-тих от тревата.
Еди забрави правилата и затова му размазаха физиономията.
Докато големите момчета слизаха надолу и прегазваха реката, той не изглеждаше много зле, макар че носът му течеше като чешма. Когато съвсем си накваси кърпата с кръв, Бил му подаде своята, после го накара да сложи ръка на врата си и да отметне глава назад. Спомняше си, че майка му караше Джорджи да прави така, защото понякога му течеше кръв…
О, колко болезнен бе споменът за Джордж.
Най-сетне стихна и последният звук от провирането на стадото дангалаци през Пущинака, носът на Еди постепенно засъхна — и чак тогава дойде ред на астмата. Той взе да се задъхва, пръстите му немощно се разтваряха и свиваха, а диханието едва-едва свистеше и пърхаше в гърлото му.
— По дяволите! — изпъшка Еди. — Астма! Божичко!
Той заопипва с треперещи ръце за инхалатора и най-сетне го измъкна от джоба си. Приличаше на шишенце препарат за миене на прозорци с пръскалка отгоре. Еди пъхна пръскалката в устата си и натисна спусъка.
— По-добре ли си? — тревожно запита Бил.
— Не. Празен е.
И Еди се втренчи в Бил с разширени от ужас очи, които сякаш говореха: Загазих, Бил! Загазих!
Празният инхалатор се търкулна от пръстите му. Реката продължаваше да ромоли, без да се интересува дали Еди Каспбрак ще диша или не. През главата на Бил прелетя нелепата мисъл, че дангалаците имаха право — бентът си беше детинска работа. Но нали се забавляваха, дявол да го вземе. Изведнъж в гърдите му пламна глуха ярост, че всичко трябваше да свърши така.
— Н-не се па-па-панирай, Е-еди — каза той.
Около четиридесет минути седя край Еди с надеждата, че астмата всеки миг ще отстъпи, ала постепенно го обземаше безпокойство. Когато се появи Бен Ханском, безпокойството вече бе прераснало в истински страх. Пристъпът не само че не отслабваше, но и се влошаваше. А до аптеката на Сентър стрийт, откъдето Еди си взимаше лекарства, имаше почти пет километра. Ами ако изтичаше дотам и на връщане завареше Еди в безсъзнание? В безсъзнание или
(без глупости моля те недей да мислиш такива работи)
или дори мъртъв, безмилостно настоя мисълта.
(като Джорджи мъртъв като Джорджи)
Не ставай тъпак! Няма да умре!
Да, навярно нямаше да умре. Но какво щеше да прави, ако на връщане завареше Еди в скалична смърт? Бил знаеше всичко за скаличната смърт; сам се бе досетил, че думата е измислена от сърфистите в Хавай, дето се носят върху приливните вълни и вечно внимават да не изхвръкнат на някоя скала. Нормално — в края на краищата, какво друго е скаличната смърт, освен грамадна вълна, която ти грабва мозъка и го запокитва върху скалите? В разните докторски сериали от типа на „Бен Кейси“ хората редовно изпадаха в скалична смърт и понякога си оставаха там въпреки всички ядосани крясъци на главния герой.
И затова той седеше до Еди, макар да знаеше, че с това не му помага, че трябва да бърза към аптеката, ала просто нямаше сили да го напусне. Някаква неразумна, суеверна частица от съзнанието му беше уверена, че щом обърне гръб, Еди тутакси ще изпадне в скалична смърт. После се огледа нагоре по течението и видя неподвижния Бен Ханском. Разбира се, Бил знаеше кой е това; макар и печална, славата на най-дебело момче в цялото училище си остава слава. Бен учеше в другия пети клас. Понякога Бил го виждаше в междучасията да стои настрани — най-често в някое ъгълче — с книга в ръка и да нагъва закуска, която си носеше в торбичка с размерите на чувал за пране.
Щом го видя сега, Бил помисли, че Бен изглежда по-зле и от Хенри Бауърс. Невероятно, но факт. Трудно му бе даже да си представи през какви ли епични сражения са минали тия двама. Косата на Бен стърчеше на кални чорлави фитили. Пуловерът или анцугът — не личеше какво е било тази сутрин, но вече нямаше абсолютно никакво значение — приличаше на сплъстена дрипа, омазана с гнусна смес от кръв и трева. Джинсите му бяха раздрани до коленете.
Бен срещна погледа на Бил и боязливо отстъпи назад.
— Не-не-не-е-дей да б-б-бягаш! — извика Бил и вдигна ръце с дланите напред, за да покаже, че не замисля нищо лошо. — Т-т-трябва ни пъ-пъ-помощ.
Продължавайки да го гледа боязливо, Бен пристъпи напред. Куцаше ужасно, сякаш и двата му крака бяха изкълчени.
— Отидоха ли си? Бауърс и останалите, искам да кажа.
— Дъ-дъ-да — отвърна Бил. — Слушай, ще мо-о-жеш ли да постоиш при моя п-п-приятел докато му донеса ле-ле-е-карството? Той е болен от а-а-а-а…
— Астма ли?
Бил кимна.
Бен се приближи към останките от бента и с болезнено пъшкане коленичи до Еди, който лежеше по гръб с полузатворени очи и отчаяно се мъчеше да диша.
— Кой го удари? — запита Бен след дълго мълчание. Надигна глава и Бил видя по лицето на дебелото момче същия безпомощен гняв, който сам бе изпитал преди малко. — Хенри Бауърс ли беше?
Бен кимна отново.
— Така си и мислех. Дадено, бягай. Аз ще стоя при него.
— Бла-бла-благодаря.
— О, няма защо да ми благодариш — каза Бен. — Ако искаш да знаеш, аз съм виновен, задето ви се натресоха на главите. Бягай. И по-бързичко, че за вечеря трябва да съм си у дома.
Бил хукна без повече приказки. Искаше му се да каже на Бен да не го взима присърце — нямаше вина за станалото, както и Еди нямаше вина, че допусна глупостта да се раздрънка. Типове като Хенри и приятелите му бяха природно бедствие, което само чака удобен момент, за да се разрази; в детския свят те заемаха мястото на смерчовете, наводненията и градушките. Искаше да каже всичко това, но в момента беше зациклил толкова зле, че подобна реч щеше да му отнеме поне двайсет минути, а дотогава Еди можеше да изпадне в скалична смърт (и това бе научил от „Бен Кейси“ — човек не попада, а изпада в скалична смърт).
Втурна се надолу по течението и само веднъж погледна назад. Видя как Бен Ханском с мрачна решителност събира камъни край водата. За момент Бил се зачуди защо ли го прави, после разбра. Складираше боеприпаси. За в случай, че ония се върнат.
4.
Пущинакът нямаше тайни за Бил. Цяла пролет бе играл тук, понякога с Ричи, понякога сам, а най-често с Еди. В никакъв случай не можеше да каже, че е изследвал цялата територия, но знаеше как да се добере от Кендъскиг до Канзас стрийт и в момента правеше тъкмо това. Излезе край дървения мост, по който Канзас стрийт пресичаше едно от безименните поточета, извиращи от градската дренажна система, за да се влеят долу в реката. Силвър го чакаше под моста, вързан с канап за една от подпорите, за да не му се мокрят гумите.
Бил размота канапа, натъпка го в пазвата си и с нечовешки усилия помъкна велосипеда нагоре към тротоара, при което се изпоти, задъха и на два пъти тупна по задник.
Ала най-сетне улицата бе достигната. Бил преметна крак над високата рамка.
И както винаги, щом възседна Силвър, той се преобрази.
5.
— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД!
Думите отекнаха по-басово от нормалния му глас — в тях се долавяше едва ли не гласът на мъжа, в който щеше да се превърне след време. Силвър бавно набираше скорост и същевременно се засилваше плющенето на игралните карти, закрепени по спиците с щипки за пране. Бил стоеше прав върху педалите, стиснал здраво кормилото с китките навътре. Приличаше на човек, който се напъва да вдигне непосилна тежест. Жилите по врата му се изпъваха като въжета. Вените по слепоочията му пулсираха. Разтрепераните му устни се кривяха надолу в мъчителна гримаса докато той водеше познатата битка срещу масата и инерцията, напрягайки сетни сили, за да подкара Силвър.
И както винаги, резултатът си струваше труда.
Силвър ускори ход. Къщите вече не пъплеха, а плавно прелитаха наоколо. Отляво, където Канзас пресичаше Джаксън стрийт, освободеният Кендъскиг се преливаше в Канала. Отвъд кръстопътя Канзас стрийт слизаше стръмно към Сентър стрийт и главната улица — там бе деловият квартал на Дери.
Тук улиците се пресичаха начесто, но всички стопове даваха предимство на Бил, а колкото до възможността в един прекрасен ден някой водач да профучи покрай знака и да го размаже на кървава пихтия върху асфалта — и през ум не му минаваше подобно нещо. Пък и едва ли щеше да промени поведението си. Би могъл да го стори в по-ранен или по-късен етап от своя живот, но сегашната пролет и ранното лято бяха за него странно, буреносно време. Бен би се изумил, ако някой го запиташе дали е самотен; Бил също тъй би се изумил, ако някой го запиташе дали не си играе със смъртта. Ра-ра-разбира се, ч-ч-че не! — би отвърнал той незабавно (и с възмущение), ала това не променяше факта, че със затоплянето на времето спусканията му към центъра по Канзас стрийт все по-силно наподобяваха атака на японски камикадзе.
Тази отсечка от Канзас стрийт беше известна под името Горната миля. Бил я преодоля с максимална скорост, приведен над кормилото, за да намали съпротивлението на въздуха. С една ръка стискаше напуканата гумена топка на тромбата, за да предупреждава непредпазливите минувачи, а рижата му коса буйно се вееше назад. Плющенето на картите бе прераснало в монотонен рев. Мъчителната гримаса се превръщаше в широка идиотска усмивка. Жилищата отдясно отстъпиха място на стопански сгради (предимно складове и колбасарски работилници), замъглени от страховитата, но и опияняваща бързина. С крайчеца на окото си зърна отляво огнени отблясъци по водите на Канала.
— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — победоносно изкрещя той.
Силвър прелетя през първия бордюр и както ставаше почти винаги на това място, краката му се откъснаха от педалите. Сега се носеше по инерция, изцяло отдаден във властта на онова незнайно божество, което е поело неблагодарната задача да закриля малките момчета. Свърна по улицата, надхвърляйки навярно с двайсетина километра официално разрешената скорост от четиридесет километра в час.
Всичко оставаше зад гърба му — заекването, безжизнената болка в очите на баща му, докато се тутка с някаква работа из гаража, ужасяващата гледка на прашното пиано със затворен капак в горната стая — прашно, защото майка му вече не свиреше. За последен път бе изсвирила три методистки химна преди погребението на Джордж. Джордж, който излиза под дъжда с жълтата си мушама, стиснал в ръка лъсналото от парафин книжно корабче; мистър Гарднър, който влиза след двадесет минути, носейки детското телце в окървавено одеяло; пронизителният писък на майка му. Тревогите изчезваха. Той беше Самотният рейнджър, беше Джон Уейн, беше Бо Дидли, беше въплъщение на всички свои кумири, а не някакво си хлапе, което плаче, бои се и иска да иде при мъ-мъ-мама.
Силвър летеше и Бил Пелтека летеше с него; ъгловатата им сянка ги гонеше по петите. Заедно профучаха по Горната миля сред трясъка на игралните карти. Бил отново настъпи педалите и завъртя с все сила; копнееше да се понесе още по-бързо, да достигне някаква въображаема скорост — не на звука, а на спомените — и да разкъса бариерата на страданието.
Хвърчеше стремглаво, приведен над кормилото; хвърчеше тъй, сякаш искаше да надбяга самия дявол.
Отсреща стремително се задаваше кръстовището на Канзас стрийт, Сентър стрийт и главната улица. Ужасно място с еднопосочно движение, противоречиви пътни знаци и светофари, които би трябвало да са синхронизирани, но не бяха. Според една миналогодишна уводна статия на „Дери нюз“, резултатът напомняше някаква сатанинска въртележка.
Както винаги, Бил бързо стрелна очи насам-натам, за да прецени движението и да открие пролуки. Ако сбъркаше в преценката — ако заекнеше, образно казано — отиваше право в болницата или в моргата.
Вряза се на червено в ленивия трафик, който задръстваше кръстовището и свърна надясно, за да избегне удара с грамаден вехт Буик. С един светкавичен поглед през рамо се увери, че средното платно е свободно. Пак погледна напред и видя, че след около пет секунди ще се размаже върху задницата на някакъв пикап, спрял насред пресечката, докато иззад волана плешив тип с физиономията на Айзенхауер протягаше шия навън да огледа пътните знаци и да разбере дали пък случайно не е поел по грешен път, който ще го откара нейде в Маями Бийч.
Дясното платно беше заето от междуградския автобус Дери-Бангор. Независимо от това Бил отби натам и с шейсет и пет километра в час профуча през пролуката между пикапа и автобуса. В последната секунда рязко изви глава като ентусиазиран войник при команда „Равнис“, за да спаси зъбите си от страничното огледало на пикапа. Горещите изгорели газове от ауспуха на автобуса нахлуха в гърлото му като глътка силен алкохол. Чу как едната ръкохватка с тъничко скърцане прорязва дълга бразда в лъскавия алуминий на шофьорската врата. За миг зърна лицето на самия шофьор, пребледняло като платно под каскетчето с надпис „Автобусна компания Хъдсън“. Човекът размахваше юмрук и крещеше нещо. Едва ли му честитеше рождения ден.
Три престарели дами пресичаха главната улица от Ню Ингланд Банк към „Всичко за нозете“. Чуха оглушителния трясък на игралните карти и се озърнаха. Челюстите им провиснаха от изумление, докато само на педя от тях прелиташе като мираж дребно момченце върху грамаден велосипед.
Най-лошата — но и най-добрата — част от пътуването вече отминаваше. Пак бе погледнал в лицето съвсем реалната възможност да загине и пак бе успял да извърне очи. Не бе попаднал под колелата на автобуса; не бе претрепал нито себе си, нито трите стари дами с техните пазарски чанти и чекове от Социалната осигуровка; не се бе размазал върху раздрънкания Додж на плешивия Айзенхауер. Отпред отново се зададе нагорнище и скоростта бавно гаснеше. А заедно с нея гаснеше и още нещо — о, нека го наречем желание, защо пък не? Всички мисли и спомени довтасваха изотзад — здрасти, Бил, ехей, без малко да те изпуснем за момент, но вече пак сме тука — догонваха го, катереха се по ризата, скачаха в ухото му и се хлъзваха към мозъка като хлапета по пързалка. Усещаше как хлътват по обичайните си места, как трескавите им телца се блъскат едно в друго. Уха! Ех-ха! Ето ни пак в главата на Бил! Я сега да си помислим за Джордж! Дадено! Кой ще започне?
Прекалено много мислиш, Бил.
Не… бедата не беше там. Лошото беше, че си въобразява прекалено много.
Зави по алеята Ричард и след малко излезе на Сентър стрийт. Караше бавно, усещайки как потта се стича по косата и гърба му. Спря пред аптеката, скочи от Силвър и влезе.
6.
Ако беше преди смъртта на Джордж, Бил би заговорил с мистър Кийн независимо от затрудненията. Аптекарят не спадаше към най-благите хора — поне така си мислеше Бил — но проявяваше търпение и не си правеше шеги. Ала сега заекването му съвсем се бе влошило, а се боеше, че ако не побърза, с Еди може да стане нещо страшно.
Затова щом мистър Кийн рече: „Здравей, Бил Денброу, с какво мога да ти бъда полезен?“, Бил грабна някаква рекламна диплянка за витамини, обърна я и надраска на гърба: Двамата с Еди Каспбрак играехме в Пущинака. Хвана го лош пристъп на хасма, искам да кажа, че едвам диша. Може ли да ми дадете лекарство за енхалатора?
Той бутна бележката по стъкления тезгях към мистър Кийн, който я прочете, взря се в тревожните сини очи на Бил и кимна.
— Разбира се. Чакай тук и не пипай където не ти е работа.
Мистър Кийн изчезна в задната стаичка, а Бил нетърпеливо запристъпва от крак на крак. Аптекарят се забави само пет минути, но сякаш бе минала цяла вечност докато се завърна с пластмасова пръскалка в ръка. Подаде я на Бил, усмихна се и каза:
— Това ще оправи нещата.
— Бла-благодаря — каза Бил. — С-с-само че ня-а-а-мам пъ-пъ-пъ-пъ…
— Всичко е наред, момко. Мисис Каспбрак има открита сметка при мен. Просто ще добавя и това. Сигурен съм, че тя ще ти благодари за добрината.
Бил въздъхна от облекчение, благодари и изтича навън. Мистър Кийн излезе иззад тезгяха и се загледа подир него. Видя как Бил метна инхалатора в кошницата за багаж и тромаво възседна велосипеда. Наистина ли може да кара такова грамадно колело? — зачуди се мистър Кийн. — Съмнявам се. Дълбоко се съмнявам. Но хлапето на Денброу все пак успя някак да яхне колелото без да си строши главата и бавно подкара по улицата. Велосипедът, който приличаше на нечия шега с всички закони на механиката, застрашително залиташе настрани. Инхалаторът се подмяташе из кошницата.
Мистър Кийн се ухили под мустак. Ако можеше да зърне тази усмивка, Бил само би затвърдил мнението си, че мистър Кийн едва ли има шанс да се включи сред най-добродушните хора на тоя свят. Усмивката беше кисела — гримаса на човек, който е открил куп удивителни неща, ала сред тях почти нищо не прави чест на човешкия род. Да… щеше да добави лекарството против астма към сметката на Соня Каспбрак и както винаги тя щеше да се изненада — не с радост, а с подозрение — от ниската му цена. Другите лекарства са толкова скъпи, казваше тя. Мистър Кийн знаеше, че Соня Каспбрак спада към хората, според които нищо евтино не носи полза. Можеше да я оскубе колкото си ще с тоя „ХидрОкс Аерозол“ за детето и понякога се изкушаваше да го стори… но защо ли да злоупотребява с женската глупост? Не беше опрял до нейните пари.
Евтино? Ами да! „ХидрОкс Аерозол“ (върху всяко пластмасово шишенце имаше грижливо залепено етикетче с надпис: Да се прилага при необходимост) беше изумително евтин препарат, но дори мисис Каспбрак трябваше да признае, че независимо от това действува чудотворно върху астмата на нейния син. А беше евтин, защото не представляваше нищо друго освен съединение на водород и кислород плюс мъничко камфор, за да има вкус на лекарство.
С други думи, лекарството на Еди се наричаше чиста вода.
7.
Обратният път му отне повече време, защото трябваше да кара по нанагорнището. На няколко пъти се наложи да слезе и да тика Силвър. Бил просто не разполагаше с необходимата мускулна сила, за да преодолее с велосипеда по-солиден наклон.
Когато прибра Силвър в укритието и хукна към реката, вече бе четири и десет. Из главата му се въртяха най-мрачни мисли. Онзи хлапак Ханском е зарязал Еди да умира в самота. Или пък хулиганите са се върнали да ги смажат от бой. Или… най-лошото… човекът, дето убива малки деца, може да е спипал единия или двамата. Както спипа Джордж.
Знаеше, че около убийствата се трупат купища клюки и фантазии. Може и да заекваше, но не беше глух — макар че понякога хората явно си мислеха точно това, защото Бил говореше само в краен случай. Някои смятаха, че убийството на брат му няма нищо общо с убийствата на Бети Рипсъм, Черил Ламоника, Матю Клемънтс и Вероника Гроган. Други твърдяха, че Джордж, Рипсъм и Ламоника са убити от един човек, а останалите двама са жертви на „подражател“. Третата версия бе, че момчетата са убити от един престъпник, а момичетата от друг.
Бил смяташе, че всички са убити от един човек… ако наистина беше човек. Понякога го обземаха съмнения. А понякога се питаше какви ли са всъщност чувствата му към Дери през това лято. Още ли не беше отминала горчивата вълна от гибелта на Джордж, както можеше да се предположи по пълното пренебрежение на родителите му — тъй дълбоко потопени в скръбта за по-малкия си син, та не забелязваха простия факт, че Бил все още е жив и може би страда? Взаимодействуваше ли това с другите убийства? Ами гласовете, които напоследък сякаш говореха, нашепваха в главата му (ала определено не бяха варианти на неговия глас, защото не заекваха — те бяха тихи, но уверени), съветваха го да върши едно и да избягва друго? Заради това ли Дери му се струваше някак променен? Някак заплашителен, осеян с неизследвани улици, които сякаш са загубили прежното очарование и зеят насреща сред злокобно безмълвие. Заради това ли някои лица изглеждаха потайни и боязливи?
Не знаеше, но вярваше — както вярваше, че убийствата са дело на една и съща зла сила — че Дери наистина се е променил и смъртта на брат му е възвестила началото на тази промяна. Мрачните предположения в главата му се пораждаха от спотаената идея, че сега в Дери може да се случи каквото и да било. Каквото и да било.
Но когато изскочи иззад последния завой, всичко изглеждаше тип-топ. Бен Ханском си беше на място, до Еди. Самият Еди вече седеше, с ръце в скута и клюмнала глава, макар че продължаваше да хъхри. Залязващото слънце хвърляше върху реката дълги зелени сенки.
— Леле братче, страшно си бърз — каза Бен и се изправи. — Чаках те най-рано след половин час.
— Имам бъ-бъ-бързо к-колело — отвърна Бил с нескрита гордост.
За миг двамата се спогледаха сдържано, предпазливо. После Бен плахо се усмихна и Бил отвърна на усмивката. Момчето може и да беше дебело, но изглеждаше свястно. Само голям куражлия можеше да стои тук, знаейки, че Хенри и компанията му навярно все още бродят наоколо.
Бил намигна на Еди, който го гледаше с неопределена благодарност.
— Г-г-готов си, Е-е-еди.
Подхвърли му инхалатора. Еди зяпна, пъхна пръскалката в устата си, дръпна спусъка и конвулсивно си пое дъх. После се облегна назад със затворени очи. Бен го гледаше загрижено.
— Божичко! Яката е закъсал, нали?
Бил кимна.
— По едно време бая се уплаших — тихо каза Бен. — Чудех се какво ще правя, ако изпадне в гърч или нещо подобно. Все опитвах да си припомня какво ни учиха през април в червенокръстките курсове. Сетих се само, че трябва да му пъхна клечка в устата, за да не си прехапе езика.
— Туй м-май беше за е-е-епилепсия.
— А? Да бе, сигурно си прав.
— К-к-както и да е, н-няма да има гъ-гъ-гърч — каза Бил. — Т-това ле-лекарство ще го о-о-оправи. Гле-гле-едай.
Мъчителното дишане на Еди постепенно затихваше. Той отвори очи и се взря в двамата.
— Благодаря, Бил. Тоя път ми беше спукана работата.
— Сигурно е започнало като ти размазаха носа, а? — запита Бен.
Еди печално се разсмя, стана и пъхна инхалатора в задния си джоб.
— Хич не ме беше еня за носа. Мислех си за мама.
— Ами? Сериозно? — Гласът на Бен звучеше изненадано, но ръката му се надигна и нервно заопипва парцаливия анцуг.
— Само да ми види кръвта по ризата и след пет секунди съм в спешното отделение.
— Защо? — запита Бен. — Нали спря? Божичко, помня как в детската градина едно момче падна от катерушката и си цепна носа. Откараха го в спешното, ама то беше защото кръвта не спираше.
— Т-тъй ли? — с интерес запита Бил. — Умря ли?
— Не, но лежа цяла седмица.
— Няма значение дали е спряло или не — унило каза Еди. — Все едно, ще ме отмъкне в болницата. Ще реши, че е счупен и някоя костичка може да ми влезе в мозъка или нещо от сорта.
— Ч-ч-че може ли да ти влезе кост в мо-мо-мозъка? — запита Бил. От седмици насам не бе водил толкова интересен разговор.
— Де да знам. Ако слушаш майка ми, всичко може да стане. — Еди отново се завъртя към Бен. — Мъкне ме в спешното по два пъти на месец. Мразя го онова място. Веднъж някакъв санитар рече, че трябва да й взимат наем. Направо й бръкна в здравето.
— Уха! — възкликна Бен. Реши, че майката на Еди трябва наистина да е смахната. Не усещаше, че вече и двете му ръце опипват останките от анцуга. — Защо не вземеш просто да се опънеш? Речи й: „Слушай, мамо, добре съм. Искам да си стоя у дома и да гледам «Морско преследване».“ Или нещо подобно.
— Оуууу — стреснато изстена Еди и замълча.
— Ти си Бен Х-х-х-ханском, н-нали? — запита Бил.
— Аха. Ти пък си Бил Денброу.
— Дъ-да. А това е Е-е-е-ех-е-е…
— Еди Каспбрак — обади се Еди. — Много мразя да ми пелтечиш името, Бил.
— Из-ви-винявай.
— Е, много се радвам, че ви срещнах — каза Бен.
Думите прозвучаха превзето и някак недодялано. Между трите момчета увисна тишина. Но те вече не се смущаваха от мълчанието. В този миг станаха приятели.
— Защо те гонеха ония диваци? — запита най-после Еди.
— Те ви-ви-винаги го-о-нят н-някого — каза Бил. — М-мразя ги тия к-курове сплескани.
За миг Бен занемя — най-вече от възхищение — като чу да се изрича онова, което майка му понякога наричаше Много Лоша Дума. През целия си живот не бе изговарял подобна дума, обаче миналата есен бе написал една (със съвсем ситни буквички) върху телефонен стълб.
— На контролните Бауърс се падна до мен — каза той, когато си възвърна дар слово. — Искаше да препише от моята тетрадка. Не му дадох.
— Ти май се каниш да мреш млад, братко — възхитено възкликна Еди.
Бил Пелтека избухна в смях. Бен подозрително извърна глава, реши, че смехът не е насочен срещу него (макар сам да не знаеше откъде го разбра) и се ухили.
— Сигурно си прав — каза той. — Както и да е, сега Хенри ще трябва да ходи на лятно училище, затова тримата ме причакаха и стана тя каквато стана.
— Чу-чу-удя се к-как не са те у-у-убили — обади се Бил.
— Паднах от Канзас стрийт. По стръмното. — Бен се обърна към Еди. — Като стана дума за спешното отделение, може и да се срещнем там. Само да види майка ми как съм се разкрасил, тя ще ме вкара в болница.
Този път Бил и Еди се разкикотиха едновременно, а след кратко колебание и Бен се присъедини към тях. Веднага го заболя корем, но той продължаваше да се смее пискливо и малко истерично. Накрая не можа да се удържи на крака и глухият плясък, с който тупна по задник, предизвика нов взрив от веселие. Харесваше звънтенето на собствения си смях, преплетен със смеха на Бил и Еди. Никога до днес не бе чувал подобен звук: не просто задружен смях — с такова нещо се бе сблъсквал сума ти пъти — а задружен смях, в който се вплита и неговият глас.
Вдигна глава към Бил Денброу, погледите им се срещнаха и това бе достатъчно, за да прихнат отново.
Бил си пооправи панталона, вдигна яката на ризата си и закрачи прегърбен насам-натам с провлачена апашка походка. Гласът му стана глух и заплашителен:
— Ша та претрепя, момченце. На мен ли тия номера? Може и да съм тъп, ама съм голям. С тая куфалница орехи мога да троша. Мога да пикам оцет и да дрискам цимент. Казвам се Хубавеца Бауърс и да знайш, че тъдява из Дери аз съм голямата клечка.
Стиснал корема си с две ръце, Еди бе рухнал край потока, търкаляше се и виеше от смях. Бен седеше прегънат, с глава между коленете, и се кискаше като хиена; от очите му капеха сълзи, а под носа му провисваха дълги бели сополи.
Бил седна до тях и малко по малко тримата мирясаха.
— Обаче едно е добро — обади се Еди по някое време. — Щом Бауърс ще ходи на лятно училище, значи няма да се мярка насам.
— Често ли играете из Пущинака? — запита Бен.
До неотдавна подобна идея не би му хрумнала за нищо на света — знаеше каква репутация има Пущинакът — но след като бе попаднал тук, мястото съвсем не изглеждаше зле. Даже си беше много приятно на този полегат бряг, докато следобедът бавно отминаваше към здрача.
— А-а-ами д-да. Тук е с-спокойно. И н-най вече н-никой не ни за-за-закача. Щу-щу-щуреем к-както си щем. Във всеки случай Б-бауърс и дру-у-гите т-типове не идват н-насам.
— Само двамата с Еди ли?
— Ръ-ръ-ръ… — Бил тръсна глава. Бен си помисли, че когато заеква, лицето му става на топка като мокър парцал, и изведнъж се сети за нещо странно: докато имитираше Хенри Бауърс, Бил не бе заекнал нито веднъж. — Ричи! — изрева изведнъж Бил, после помълча и продължи по-спокойно. — О-обикновено идва и Ричи Т-тозиър. Само че д-днес трябваше с т-татко си да почиства та-та-та…
— Тавана — преведе Еди и метна камъче във водата. Пльок.
— Да, знам го Ричи — каза Бен. — Значи често идвате насам, а?
Идеята му се струваше пленителна и го изпълваше с безнадежден копнеж.
— Мъ-мъ-много често — отвърна Бил. — Що не д-д-дойдеш и ти у-у-у-утре? Дъ-дъ-двамата с Е-е-еди искахме да п-построим бе-бе-е-ент.
Бен отново онемя. Изумяваше го не толкова самото предложение, колкото простичката, естествена небрежност, с която бе подхвърлено.
— Може пък да измислим нещо друго — добави Еди. — С бента и без това хич не ни вървеше.
Бен се изправи и слезе до водата, изтупвайки праха от грамадните си бутове. Край двата бряга все още имаше купчинки преплетени клони, но течението бе отнесло всичко останало.
— Трябват ви дъски — каза Бен. — Намерете отнякъде дъски и ги сложете в редица… една срещу друга… като филии за сандвич.
Бил и Еди го гледаха озадачено. Бен се отпусна на коляно.
— Гледайте сега — каза той. — Дъските тук и тук. Забивате ги в дъното една срещу друга. Нали така? После, преди водата да ги отнесе, вие запълвате между тях с камъни и пясък…
— Нъ-нъ-ние — прекъсна го Бил.
— Ъ?
— Нъ-ние ще го направим.
— О — промълви Бен. Чувствуваше се (а бе сигурен, че и изглежда) безкрайно тъп. Но не му пукаше как изглежда, защото изведнъж го изпълни безгранично щастие. Изобщо не помнеше някога да е бил толкова щастлив. — Точно тъй. Ние. Както и да е, ако вие… ние… запълним между дъските с камъни и пясък, течението няма да ги отмие. Като се събере вода, предната дъска ще натисне камъните. След време задната дъска сигурно ще падне, обаче ако има трета дъска… гледайте сега.
Той взе клечица и бързо надраска нещо на пясъка. Бил и Еди Каспбрак се наведоха, оглеждайки с жив интерес следната картинка:
— Ти някога строил ли си бент? — запита Еди. В гласа му звучеше уважение, може би дори страхопочитание.
— Ами, къде ти.
— Тогава о-о-откъде знаеш, ч-че ще с-с-стане?
Бен озадачено се втренчи в Бил.
— Ясно е, че ще стане — каза той. — Защо не?
— Ама о-о-откъде зна-зна-знаеш? — настоя Бил. По тона му Бен усети, че това не е подигравателно недоверие, а искрен интерес. — К-к-как го разбра?
— Просто знам — каза Бен.
Сякаш за да се увери сам, той сведе очи към рисунката на пясъка. Никога през живота си не бе виждал как се изгражда временен шлюз — дори на картинка — затова нямаше представа, че е изобразил подобно съоръжение и то доста успешно.
— До-добре — каза Бил и го тупна по гърба. — Д-д-до утре.
— По кое време?
— А-а-аз и Е-еди ще сме т-тук към о-о-осем и п-половина…
— Ако още не вися с мама в спешното отделение — въздъхна Еди.
— Ще донеса дъски — каза Бен. — При един дядка на съседната улица има цял куп. Ще отмъкна няколко.
— Донеси и провизии — посъветва го Еди. — Нещо за ядене. Нали знаеш — сандвичи, бисквити и прочие.
— Дадено.
— И-и-имаш ли пи-пищов?
— Имам въздушна пушка „Дейзи“ — похвали се Бен. — Мама ми я подари за Коледа, обаче страшно се ядосва, ако гърмя из къщи.
— Д-донеси и нея — каза Бил. — М-може да по-по-постреляме.
— Непременно — радостно обеща Бен. — Слушайте, вече трябва да си бягам, момчета.
— И н-н-ние — кимна Бил.
Тримата заедно се упътиха към границите на Пущинака. Бен помогна на Бил да измъкне Силвър по сипея. Еди, който се влачеше подир тях, печално огледа окървавената си риза и пак взе да хъхри.
Бил се сбогува и подкара по надолнището, крещейки колкото му глас държи:
— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД!
— Ама че грамадно колело — забеляза Бен.
— Дума да няма — съгласи се Еди. Отново си бе пръснал лекарство и дишаше нормално. — Понякога ме вози на багажника. Толкова бързо кара, че да се подрискаш от шубе. Голяма работа е Бил. — Каза го смутено и неловко, но очите му говореха далеч по-изразително. В тях блестеше истинско преклонение. — Нали знаеш какво стана с братчето му?
— Не… какво е станало?
— Умря миналата есен. Някакъв тип го пречука. Откъснал му едната ръка, все едно че е крилце на муха.
— Леле Боже!
— Едно време Бил заекваше съвсем малко. Сега е много зле. Ти нали го забеляза, че заеква.
— Ами… да, малко.
— Обаче акълът му не заеква — чаткаш ли?
— Аха.
— Нищо де, казах ти го само защото ако искаш да дружиш с Бил, не бива да споменаваш за братчето му. Хич даже не питай. Много е зян на тая тема.
— Абе, то и аз да бях, нямаше да съм цвете — каза Бен. Сега смътно си спомняше за убийството от миналата есен. Запита се дали когато му подари часовника, майка му си е мислила за Джордж Денброу или е имала предвид само тазгодишните убийства. — След голямото наводнение ли беше?
— Аха.
Бяха стигнали до ъгъла на Канзас и Джаксън стрийт, където трябваше да се разделят. Наоколо тичаха деца, подхвърляха си бейзболни топки и играеха на гоненица. Някакво наперено хлапе със сини шорти мина важно-важно край Бен и Еди. Носеше траперска шапка от енотова кожа, досущ като тая на Дейви Крокет, само че я беше обърнало наопаки и опашката висеше между очите му. Въртеше с бедра огромен обръч и подвикваше:
— Вие моете ли тъй? Моете ли, а?
Двете по-големи момчета го изгледаха развеселено, после Еди каза:
— Е, аз да си бягам.
— Чакай малко — спря го Бен. — Имам една идея, ако наистина не ти се ходи в спешното.
— Ами! — Еди се втренчи насреща му със съмнение, но и с надежда.
— Имаш ли пет цента?
— Десет имам. И какво?
Бен огледа засъхналите кафеникави пръски по ризата на Еди.
— Отскочи до магазина да купиш шишенце шоколадово мляко. Разлей половината по ризата си. А като се прибереш, кажи, че си го разсипал цялото.
Очите на Еди светнаха. През четирите години откакто бе починал татко му, зрението на мама постоянно се влошаваше. От суетност (а и защото не караше кола) тя отказваше да отиде на преглед и да си сложи очила. А засъхналата кръв наистина приличаше на петна от шоколадово мляко. Може би…
— Може да стане — каза той.
— Само да не й кажеш, че аз съм го измислил, ако те спипа.
— Няма — обеща Еди. — До нови срещи, омар със клещи.
— Добре.
— Не — търпеливо обясни Еди. — Като ти кажа така, трябва да отговориш: „Ще се видим пак, изгърбен рак“.
— А. Ще се видим пак, изгърбен рак.
— Чат си — усмихна се Еди.
— Знаеш ли какво — каза Бен. — Вие сте страхотни момчета.
Еди го изгледа плахо, едва ли не стреснато.
— Бил е страхотен — отвърна той и закрачи по Джаксън стрийт.
Бен го погледа как се отдалечава, после си тръгна към дома. Няколко пресечки по-нататък зърна три твърде познати фигури да седят край автобусната спирка на ъгъла между Джаксън стрийт и главната улица. Имаше адски късмет, че не гледаха към него. С разтуптяно сърце той се метна зад най-близкия жив плет. Пет минути по-късно пристигна междуградският автобус Дери-Нюпорт-Хейвън. Дружината на Хенри отлепи задници от тротоара и се качи.
Бен изчака автобусът да изчезне от поглед, сетне хукна към къщи.
8.
Тази вечер с Бил Денброу се случи нещо ужасно. За втори път.
Родителите му бяха долу в хола и гледаха телевизия почти без да приказват, седнали в двата края на канапето като подпорки за книги. Преди време из хола и съседната кухня щяха кънтят разговори и смях, понякога толкова гръмки, че съвсем да заглушават телевизора. „Млъквай, Джорджи!“ — щеше да крещи Бил. „Ами, да млъкна, че да изплюскаш всичките пуканки — щеше да отвърне Джордж. — Мамо ма, кажи на Бил да ми даде пуканки.“ „Бил, дай му пуканки. А ти, Джордж, не ме наричай ма. Така говорят невъзпитаните деца.“ Или пък татко му щеше да подхвърли някой майтап и всички щяха да се разкискат, дори мама. Бил знаеше, че Джордж невинаги схваща майтапа, но се смее, защото и другите се смеят.
И в ония дни мама и татко седяха като подпорки за книги, само че книгите бяха Бил и Джордж. След гибелта на Джордж Бил бе опитал да играе ролята на самотна книга докато гледат телевизия, но нищо не излезе. От двамата лъхаше леден студ, а той просто нямаше толкова топлина, че да го разсее. Поседеше ли малко, трябваше да избяга, защото от този хлад бузите му замръзваха и в очите му бликваха сълзи.
— И-искате ли да в-ви кажа какъв майтап чух днеска в у-у-училище? — бе опитал да ги развесели той преди няколко месеца.
Мълчание. На екрана някакъв престъпник молеше брата си свещеник да го укрие.
Татко надигна глава от списанието „Истински случки“ и с лека изненада огледа Бил. После пак заби нос в четивото. На едната страница ранен ловец лежеше с разперени ръце върху снежна пряспа, а над него се зъбеше огромна бяла мечка. „В зъбите на убиеца от Бялата пустош“ — гласеше заглавието. И Бил си помисли: Знам къде е Бялата пустош — тук, на канапето, между мама и татко.
Майка му изобщо не го погледна.
— П-п-пита се к-колко ф-ф-французи трябват, за да с-се за-за-завинти електрическа кру-у-ушка — продължи Бил с храбростта на отчаянието.
Усещаше избилите по челото му ситни капчици пот, както ставаше понякога в училище, когато знаеше, че учителката е гледала да не го изпитва колкото се може по-дълго, но вече няма накъде и наближава неговият ред. Гласът му звучеше прекалено високо, ала в този миг просто не можеше да говори по-тихо. Думите отекваха в главата му като луд камбанен звън, кънтяха, засичаха, бликваха пак.
— Зъ-зъ-зъ-наете ли к-к-колко?
— Един да държи крушката и четирима да въртят къщата — разсеяно отвърна Дзак Денброу и прелисти страницата.
— Каза ли нещо, скъпи? — запита мама, а на екрана свещеникът посъветва непрокопсания си брат да моли Бога за прошка.
Бил седеше потен и изтръпнал от студ — непоносим студ. Трепереше, защото в действителност не бе единствената книга между двете подпорки; Джордж все още седеше тук, само че сега беше невидим, не просеше пуканки и не врещеше, че Бил го щипе. Този нов Джордж не досаждаше никому. Беше еднорък, блед, умислен и мълчалив сред мътното синкаво сияние на телевизора, и може би не от мама и татко, а от Джордж лъхаше истинският, големият студ; може би Джордж беше истинският убиец от Бялата пустош. Накрая Бил не издържа, избяга в стаята си от този невидим леден брат и зарида, забил лице във възглавницата.
Стаята на Джордж си беше точно същата, както в деня на неговата смърт. Около две седмици след погребението Дзак бе нахвърлял в един кашон няколко играчки — навярно за Армията на спасението или някоя друга благотворителна организация, предполагаше Бил. Когато Шарон Денброу го зърна да излиза с кашона под мишница, ръцете й литнаха нагоре като подплашени бели птици и се заровиха дълбоко в косите, готови да скубят кичур по кичур. Бил я видя, краката му изведнъж омекнаха и той се свлече до стената. Майка му изглеждаше обезумяла, съвсем като Елза Ланчестър в „Невестата на Франкенщайн“.
— Да не си ПОСМЯЛ да му пипаш нещата! — пронизително изпищя тя.
Дзак се прегърби и безмълвно отнесе кашона в стаята на Джордж. Даже наслага играчките точно откъдето ги бе взел. Бил влезе и видя баща си на колене пред детското легло (мама продължаваше да му сменя чаршафите, само че вече веднъж вместо два пъти седмично), обронил глава върху косматите си мускулести ръце. Разбра, че татко плаче и ужасът му нарасна още повече. Изведнъж му хрумна ужасна мисъл: може би понякога нещата не се оправят сами; може би понякога се трупат беда върху беда, докато накрая всичко съвсем се обърка.
— Тъ-тъ-татко…
— Върви си, Бил — каза татко. Гласът му беше глух и задавен. Плещите му подскачаха. Бил отчаяно искаше да го погали по гърба, да провери дали не ще успее да укроти с ръка тия мъчителни подскоци. Но не посмя. — Върви да си играеш.
Той излезе и се затътри по коридора, чувайки как майка му плаче долу в кухнята. В гласа й отекваше покъртително безсилие. Защо плачат тъй далече един от друг? — запита се Бил, после прогони тази мисъл.
9.
През първата вечер от лятната ваканция Бил влезе в стаята на Джордж. Сърцето му бясно подскачаше в гърдите, усещаше краката си тромави и вдървени от напрежение. Често идваше в тази стая, ала това не означаваше, че тук му харесва. Имаше чувството, че попада в свърталище на призраци — тъй силно бе невидимото присъствие на Джордж. Влезе и неволно си помисли, че всеки миг вратичката на шкафа може да изскърца, а вътре, сред грижливо закачените ризки и панталонки, ще чака Джорджи — Джорджи с червени пръски и струйки по жълтия дъждобран с провиснал ръкав. Очите му ще са безизразни и страшни, очи на зомби от филм на ужаса. Когато излезе от шкафа, галошите му ще жвакат, докато крачи към Бил, който седи на леглото с вкаменено от страх лице…
Беше уверен, че ако токът спре някоя вечер, докато седи на леглото на Джордж и гледа картинките по стената или корабните модели върху шкафа, само след десет секунди ще го сполети сърдечен удар — най-вероятно смъртоносен. Ала все пак идваше тук. По-силна от ужаса пред призрачния Джордж бе нямата, всеобхватна необходимост — жажда — да превъзмогне някак смъртта на брат си и да разбере как ще живее по-нататък. Не да го забрави, а само да открие начин да смъкне от него булото на тая проклета страховитост. Усещаше, че родителите му не се справят твърде добре с тази задача, следователно щом искаше да я реши, трябваше да разчита единствено на себе си.
Ала не влизаше тук само заради себе си; идваше и заради Джорджи. Бе го обичал и като братя двамата се погаждаха чудесно. О, не им липсваха скапани моменти — веднъж например беше направил на Джордж „телеграма“ с подпалена хартийка между пръстите на крака; друг път Джордж го напорти, че е слязъл посред нощ да излапа лимоновия сладолед от хладилника — но като цяло се погаждаха. Ужасно бе, че Джордж е мъртъв. Но че сам си създаваше от Джордж някакво страшилище… това бе още по-лошо.
Хлапето му липсваше — това бе истината. Жадуваше за неговия глас, за неговия смях… жадуваше за доверчивия поглед на Джордж, който твърдо вярваше, че Бил знае отговора на всеки въпрос. И нещо невероятно странно: понякога усещаше, че най-силно обича Джордж тъкмо когато се бои, защото дори сред страха — сред смътната боязън, че под леглото или в шкафа може да се спотайва зомби с облика на Джордж — си спомняше как е обичал Джордж в тази стая и как хлапето му е отвръщало със същото. Бил долавяше, че в усилията си да съвмести тия две чувства — обичта и ужаса — ще открие най-лесно сетното примирение със съдбата.
Не би могъл да разкаже за тия неща; в детинското му съзнание те се сплитаха на хаотично валмо от мъгляви идеи. Ала топлото, зажадняло сърце в гърдите му разбираше всичко и това бе най-важно.
Понякога прелистваше книжките на Джордж, друг път разместваше играчките.
От миналия декември не бе надничал във фотоалбума.
Вечерта след срещата си с Бен Ханском, Бил отвори шкафа в стаята на Джордж (стегнал мускули както винаги, готов да види сред закачените дрешки самия Джорджи с окървавения дъждобран, готов да види как от сянката излита бледа ръка с ципести пръсти, за да се впие в рамото му) и смъкна албума от горната лавица.
МОИТЕ СНИМКИ, гласеше златният надпис на корицата. Под него беше залепено със скоч (лентичката вече жълтееше и се лющеше) грижливо отпечатаното име: ДЖОРДЖ ЕЛМЪР ДЕНБРОУ, 6 ГОДИНИ. Бил понесе албума към леглото на Джорджи, а сърцето му туптеше по-буйно от когато и да било. Сам не знаеше защо посяга пак към снимките. След онова, което се случи през декември…
Само да видиш още веднъж, нищо повече. Колкото да се убедиш, че онзи път не е било вярно. Че тогава просто ти е прещракало нещо в главата.
Е, поне си струваше да опита.
Може пък и да се окажеше вярно. Но Бил подозираше, че цялата работа е в албума. Вътре се таеше някакво безумно, хипнотично обаяние. Онова, което бе видял или си мислеше, че е видял…
Отвори албума. Вътре бе пълно със снимки, изпросени от родителите, от лели и чичовци. Джордж изобщо не се интересуваше дали познава хората и местата от снимките или не — омайваше го самата представа за фотографията. Когато не успееше да изкрънка от някого поредната нова снимка, сядаше с кръстосани крака върху същото легло, на което сега седеше Бил, прелистваше страниците и съсредоточено се взираше в черно-белите фотографии. Ето майка му — млада и невероятно красива; ето баща им — на не повече от осемнайсет години, изпъчен заедно с двамина въоръжени приятели над трупа на елен с отворени очи; чичо Хойт, стъпил на мокър камък с млада щука в ръцете; леля Фортуна на областния земеделски събор, коленичила гордо край кошница домати от собствената си градина; вехт Буик; църква; кон; път отнякъде занякъде. Всички тия снимки, щракнати от незнайни хора по незнайни причини, се обединяваха тук, в албума на едно мъртво момче.
Ето го и тригодишният Бил, седнал в болнично легло с цяла чалма от бинтове върху главата. Бинтовете слизаха надолу и крепяха строшената му челюст. Беше го блъснала кола на паркинга пред универмага на Сентър стрийт. От престоя в болницата помнеше само, че му даваха да смуче през сламка полуразтопен млечен сладолед и че три дни имаше ужасно главоболие.
Ето цялото семейство на ливадата пред къщи — Бил държи мама за ръка, Джордж още е бебе и спи в прегръдката на Дзак. А ето и…
Албумът не свършваше дотук, но другите страници нямаха значение, защото бяха празни. Последната снимка показваше Джордж в училище през миналия октомври, няма и десет дни преди да загине. На нея Джордж беше с широко разкопчана яка. Буйната му коса беше пригладена с влажен гребен. Усмихваше се щастливо, разкривайки две щърби дупки, в които вече никога нямаше да пораснат нови зъби… освен ако продължават да растат и след смъртта, помисли Бил и потрепери.
За известно време той се втренчи в снимката и вече се канеше да затвори албума, когато отново се случи онова, което бе станало през декември.
На снимката Джордж завъртя очи. Погледът му се впи в лицето на Бил. Изкуствената усмивка (гледай откъде ще изхвръкне птиченце) се превърна в злорада гримаса. Дясното око намигна: До скоро, Бил. Ще се видим в моя шкаф. Може би довечера.
Бил запокити албума към отсрещната стена. Стисна устата си с две ръце.
Албумът се блъсна в стената и падна долу отворен. Страниците се запрелистваха, макар да нямаше течение. Отново изникна ужасната снимка с надпис под нея: УЧИЛИЩНИ ПРИЯТЕЛИ 1957–58.
От снимката потече кръв.
Бил седеше вкаменен, усещайки как езикът му се свива на топка и го души, как по гърба му полазват мравки, как настръхва косата му. Искаше да крещи, ала колкото и да се напрягаше, от устата му се отрони само тъничко стенание.
Кръвта преля от страницата и закапа по пода.
Бил побягна навън и затръшна вратата зад гърба си.