Стивън Кинг
То (22)

Дери:
Четвърта интерлюдия

Трябва да загубиш,

не се печели вечно.

Трябва да загубиш,

не се печели вечно, чу ли?

Знам, хубавице,

по пътя се задават тежки дни.

Джон Ли Хукър

„Трябва да загубиш“

6 април 1985

Знаете ли какво ще ви кажа, приятели и съседи — тази вечер съм пиян. Пиян-залян. Ръжено уиски. За разгрявка първо отскочих до Уоли, после наминах в магазинчето на Сентър стрийт половин час преди да затворят и се сдобих с бутилка ръжено уиски. Знам какво правя. Утре ще ме навести онзи с големия чук. И тъй, гледайте го кърканото негро — седи си по тъмно в затворената общинска библиотека, драска в бележника и час по час посяга към шише „Олд Кентъки“. „Кажи си истината, та да посрамиш дявола“ — тъй обичаше да казва мама, обаче сигурно е забравила да уточни, че понякога няма как да посрамиш рогатия симпатяга на трезва глава. Ирландците знаят това, но разбира се, те са белите негри на добрия дядо Господ и сигурно имат едни гърди преднина по въпроса.

Сега се каня да пиша за пиенето и дявола. Помните ли „Островът на съкровищата“ и стария морски вълк адмирал Бенбоу? „Тепърва ще им видим сметката, Джеки!“ Бас държа, че горкият дъртак си е вярвал на думите. Накъркаш ли се с ром — или ръжено уиски — всичко става възможно.

Пиенето и дяволът. Добре.

Понякога се забавлявам с пресмятане колко ли ще изтрая, ако публикувам нещичко от това, което драскам в потайна доба. Ако измъкна някой скелет от гардероба на Дери. Библиотеката има управителен съвет. С единадесет настоятели. Единият е седемдесетгодишен писател, който преди две години преживя мозъчен удар и сега при всяко заседание се нуждае от помощ, за да открие името си в отпечатания дневен ред (а понякога съм го виждал как вади от косматите си ноздри грамадни засъхнали сополи и грижливо ги прибира на съхранение в ухото си). Има и една припряна госпожа, която пристигна от Ню Йорк със съпруга си лекар и вечно се увлича в страдалчески монолози колко провинциално градче е Дери, как никой от местните не разбира ЕВРЕЙСКОТО БИТИЕ и как трябвало да ходи чак до Бостън, за да си купи що-годе прилична пола. Последният ми разговор без посредници с тази кльощава кобила се състоя по време на библиотечното коледно празненство преди година и половина. Беше се натоварила с джин до козирката и ме запита дали някой в Дери разбира НЕГЪРСКОТО БИТИЕ. Аз също си бях подложил солидно и отговорих: „Мисис Гладри, евреите може да са голяма загадка, обаче негрите цял свят ги разбира.“ Тя едва не се задави с питието, врътна се толкова рязко, че изпод късата й пола надникнаха гащичките (скучна гледка, между нас казано; де да беше Керъл Данър) и така завърши последният ми неформален разговор с мисис Рут Гладри. Много важно.

Другите в управителния съвет са потомци на богаташите от дърводобива. Подкрепата за общинската библиотека е наследствен акт на покаяние; те са обезчестили горите, а сега полагат грижи за нашата книжнина както някой застарял развратник внезапно решава да обезпечи състояние на копелетата, които е наплодил в буйните млади години. Именно техните деди и прадеди са разчекнали бедрата на горите северно от Дери и Бангор, за да изнасилят тия зелени девици с топори и триони. Секли, кълцали и дълбали просеки без да им мигне окото. Започнали да лишават от девственост тия необятни гори още по времето на президента Гроувър Кливланд, а когато президентът Удро Уилсън рухнал от сърдечен удар, работата вече била на привършване. Тия префърцунени злодеи обезчестили горските дебри, осеяли ги с купища борови трески и превърнали Дери от сънливо корабостроителско градче в буйно свърталище, където кръчмите никога не затваряли, а курвите въртели задници по цяла нощ. Един стар кореняк, деветдесет и три годишният Егбърт Тараугуд, ми разказа как веднъж му се случило да легне с кльощава проститутка в някакъв бардак на Бейкър стрийт (днес тази улица не съществува; на мястото на някогашните пиянски свърталища сега се издигат спокойни апартаменти за средната класа).

„И чак кога се изпразних връз нея, гледам — ам’че тя лежи в два пръста семе. Гаче свинска пача има под кълките. Абе, момиче, думам, не се ли подмиваш? Оная фърля едно око и вика: Ако речеш да ме завтаряш, може да турна нов чаршаф. Май ми останаха два у буфета. Докъм десет часа знам кво имам отдоле, ама кога наближи полунощ толкоз ми изтръпва пичката, че хич не ме е еня — все едно аз съм тук, а па тя чак у Елсуърт.“

Такъв е бил Дери през първите двайсетина години на нашия век — само къркане, чукане и побоища. Кендъскиг бил препълнен с трупи от априлското размразяване, та чак до ноемврийските ледове. През двайсетте години секнали големите доставки за Световната война и бизнесът взел да запада, а Депресията го доубила. Богаташите вложили капитала си в оцелелите след Големия крах нюйоркски и бостънски банки, а икономиката на Дери зарязали да живее — или да умира — както може. Оттеглили се в своите изящни резиденции на Западния булевард и разпратили дечурлигата си по частни училища в Ню Хампшър, Масачузетс и Ню Йорк. От тогава насетне можели да лежат върху лихвите и политическите си връзки.

Днес, седемдесет и пет години след като Егбърт Тараугуд прекарал любовните си мигове с оная евтина курва върху обляно в сперма легло на Бейкър стрийт, от тяхното господство са останали само обезобразените гори в окръзите Пенобскот и Ароустук, два реда великолепни викториански сгради по Западния булевард… и разбира се, моята библиотека. Само че ония добри хора от Западния булевард за нула време ще ми отнемат „моята“ библиотека, а после ще ми зачернят живота (двусмислицата е преднамерена), ако публикувам нещо за Легиона, за пожара в „Черното петно“, за смъртта на Брадли и неговата банда… или за Клод Еру и историята в „Сребърния долар“.

От една страна „Сребърният долар“ е име на кръчма. От друга — място на може би най-странното масово убийство в историята на Америка, станало през септември 1905 година. В Дери все още са живи неколцина кореняци, които твърдят, че си го спомнят, но за мене единствено достоверен е разказът на Тараугуд. По онова време той е бил осемнадесетгодишен.

Днес Тараугуд живее в старческия дом на Полсън. Няма нито един зъб и говори на толкова ужасна смесица от всички диалекти в щата, че ако записвам думите му фонетично, навярно ще ги разбере само някой друг стар кореняк от Мейн. За да прехвърля разказа му от касетофона върху хартия, трябваше да потърся помощта на вече споменатия фолклорист Санди Айвис от Мейнския университет.

Според Тараугуд, Клод Еру бил „Таквъз’дин гад канъцки дек’та гледа гаче коняга на месечина“. (Превод: Такъв един гад канадски, който те гледа като кобила под лунна светлина.)

Тараугуд твърди, че според него — а и според всички, които са работили с Еру — човекът бил лукав и страхлив като крадливо псе… което прави още по-изненадващи кървавите му подвизи в „Сребърния долар“. Постъпката просто не е в негов стил. Дотогава дърварите от Дери смятали, че талантите на Еру са насочени главно към палене на горски пожари.

През дългото горещо лято на 1905 година имало доста горски пожари. Най-големият от тях — по-късно Еру признал, че го предизвикал, слагайки запалена свещ в купчина трески и клони — опустошил Голямата индианска гора край Хейвън. Изгорели осемдесет хиляди декара превъзходна дървесина и мирисът на пушек преодолял цели шестдесет километра, за да стигне чак до Дери, където конските трамваи бавно пъплели по Горната миля.

През пролетта на оная година били плъзнали слухове за обединяване в профсъюз. Четирима секачи взели участие в организационната дейност (не че имало кой знае какво за организиране; от онова време, та чак до ден-днешен работниците в Мейн не изпитват особени симпатии към профсъюзите) и един от тях бил Клод Еру, който вероятно си представял профсъюзната работа като възможност да приказва на едро и да прекарва цялото си време из кръчмите по Бейкър стрийт. Еру и другите трима се наричали „активисти“; царете на дърводобива ги нарекли „подстрекатели“. Една прокламация, разлепена по бараките из дърварските лагери от Монроу до Хейвън Вилидж и от Съмнър Плантейшън до Милинокът, уведомявала секачите, че всеки, който се разприказва за профсъюзи, ще бъде изритан от работа незабавно.

През май същата година край Трапъм Ноч избухнала кратка стачка и макар че тя била потушена безцеремонно от стачкоизменници и „градски полицаи“ (а това, знаете, е доста странно, защото в разгара на събитията тридесетина полицаи радостно се заели да трошат глави с дръжки от брадви, а до този момент никой не бил чувал в Трапъм Ноч — с население 79 души според преброяването от 1900 година — да е имало и един-единствен полицай), Еру и неговите приятели я смятали за голям успех на профсъюзната кауза. По този повод те пристигнали в Дери да се напият и да свършат нещичко като „активисти“… или като „подстрекатели“, зависи от коя страна ще погледнете. Обходили повечето кръчми из Дяволския декар и накрая се озовали пияни-опикани в „Сребърния долар“. Прегърнати през рамо, четиримата редували профсъюзните маршове със сантиментални песни от рода на „Майчиният взор ме гледа от небето“, макар че според мен лично всяка майка с право би извърнала глава, ако надникне отгоре и зърне сина си в подобно състояние.

Според Егбърт Тараугуд всички единодушно смятали, че единствената причина за влизането на Еру в профсъюзното движение се нарича Дейви Хартуел. Хартуел бил главен „активист“ или „подстрекател“ и Еру го обичал безумно. Не бил единствен; повечето участници в движението обичали Хартуел дълбоко и страстно, с онази горделива обич, която мъжете даряват само на своите събратя, надарени с едва ли не божествено обаяние. „Дъви Ардуел беъ мъж дека стъпя гаче гудил у джобо полвинта свят и фатил хиптека връз дургото“ — каза ми Тараугуд.

(Превод: Дейви Хартуел беше мъж, който стъпва сякаш е пъхнал в джоба си половината свят и е хванал ипотека върху другото.)

„Голем челяк беъ отдека да га гледаш; шо да си кри’им душата. Голем глас имъе, голема гордост у стъпката и думата. Не мой да та лажем дека бил добър челяк. Голем беъ, викам, и толкоз.“

Еру последвал Хартуел в профсъюзната дейност, както би го последвал, ако бе решил да стане корабостроител в Брюстър или Бат, да прави мостове във Върмонт или да полага железопътни линии из западните щати. Еру бил подъл и зъл — ако пишех роман, това навярно щеше да заличи всичките му добри качества. Но понякога след цял живот под товара на недоверието, след като винаги е бил самотник (или Неудачник) отчасти по собствен избор и отчасти под натиска на общественото мнение — след всичко това човек може да открие приятел или любим и просто да заживее за него както кучето живее за господаря си. Изглежда, така са стояли нещата между Еру и Хартуел.

Както и да е, през оная нощ четиримата легнали да спят в хотел „Брентууд армс“, наричан от дърварите „Плаващото куче“ (причината за прозвището отдавна е потънала в неизвестност — дори Егбърт Тараугуд не можа да си я припомни). Четирима влезли; никой не излязъл на сутринта. Единият на име Анди Делесепс просто изчезнал безследно; историята премълчава съдбата му — кой знае, може пък да е прекарал приятно остатъка от живота си нейде в Портсмут. Но не ми се вярва да е било точно така. Други двама „подстрекатели“, Амсъл Бикфорд и Дейви Хартуел, били открити да плават по очи из водите на Кендъскиг. Бикфорд бил без глава; някой я бил отсякъл с един замах на дърварска секира. Двата крака на Хартуел били изчезнали и ония, които го открили, се кълнели, че никога не са виждали върху човешко лице толкова болка и ужас. Устата му била разтегната, бузите се издували и когато хората го обърнали по корем и разтворили устните, в калта се изсипали седем пръста от краката му. Някои смятали, че Хартуел е изгубил останалите три в дългата си кариера на секач; други били на мнение, че може да ги е глътнал преди да умре.

Върху гърба на всеки от убитите било забодено листче с думата ПРОФСЪЮЗ.

Клод Еру не е бил изправен пред съда за престъплението, извършено в „Сребърния долар“ вечерта на 9 септември 1905 година, тъй че няма начин да узнаем как е избягнал участта на другите трима през онази майска нощ. Можем да градим хипотези; той е водил дълъг самотен живот, научил се е да бяга бързо, може би даже е развил онзи талант, с който някои бродещи псета подвиват опашка и изчезват миг преди да започнат сериозните неприятности. Но защо не е взел и Хартуел със себе си? Или пък е бил отвлечен в гората заедно с другите „подстрекатели“? Може би похитителите са го оставили последен и той е успял да се изплъзне, докато писъците на Хартуел (все по-глухи с всеки нов пръст, натъпкан в устата му) огласяли мрака и подплашвали горските птици. Няма как да узнаем със сигурност, но последната хипотеза ми допада най-много.

Клод Еру се превърнал в призрак. Явявал се в някой дърварски лагер, заставал с другите работници на опашка пред кухненската барака, взимал паница яхния, изяждал я и пак изчезвал преди някой да разбере, че е чужд. След седмица-две изниквал в някоя кръчма, агитирал за профсъюзите и се кълнял, че ще отмъсти на ония, които убили другарите му — най-често споменавал имената на Хамилтън Тракър, Уилям Мюлер и Ричард Бауи. И тримата живеели в Дери; изящните им къщи с кулички над стръмните покриви си стоят и до днес на Западния булевард. След години те и техните потомци щели да опожарят „Черното петно“.

Няма съмнение, че някои хора силно желаели да се отърват от Клод Еру, особено след като през месец юни започнали горските пожари. Но макар да го виждали често, Еру бил бърз и притежавал животински нюх за опасностите. Доколкото успях да установя, никога не е била издавана официална заповед за издирването му и полицията не се намесвала. Може би някои хора се опасявали от онова, което би казал, ако го изправят пред съда за подпалвачество.

Каквато и да е причината, през цялото лято около Дери и Хейвън бушували горски пожари. Изчезвали деца, зачестили побоища и убийства, а когато човек застанел на Горната миля, освен мириса на пушек долавял и тежкия дъх на страх.

На първи септември най-сетне заваляло и дъждовете продължили цяла седмица. Както често ставало, центърът бил наводнен, но големите къщи по Западния булевард се издигали високо над града и в някои от тия големи къщи хората сигурно са въздъхнали с облекчение. Нека смахнатият канадец се крие цяла зима из горите, щом му е скимнало, казвали са си те. Свърши се вече лятната суша, а до другия юни все ще го спипаме някак.

И тогава дошъл 9 септември. Не мога да обясня станалото; Тараугуд също не може; доколкото знам, никой не е в състояние да го обясни.

„Сребърният долар“ бил претъпкан с дървари, които пиели бира подир бира. Здрачът гъстеел навън. Придошлите мътносребристи води изпълвали руслото на Кендъскиг от бряг до бряг и според Егбърт Тараугуд „дуеше шантав ветар — от оноя дека се глее да ти са пъъне през некоя дупка у гащите и да ти бръкне баш у гъзо.“ Улиците приличали на тресавища. На една маса в дъното на кръчмата неколцина мъже играели карти. Били от хората на Уилям Мюлер. Мюлер владеел част от областната железопътна линия, както и милиони декари превъзходна дървесина, а мъжете, които през оная вечер играели покер върху покритата с мушама маса, били наполовина дървари, наполовина железничари и сто на сто негодници. Двама от тях — Тинкър Маккъчън и Флойд Калдърууд — знаели как изглежда небето на квадратчета. Заедно с тях били Латроп Раундс (прякорът му Ел Катук си остава също тъй необясним, както и прозвището на хотела „Плаващото куче“), Дейвид Грениър по прякор Стъгли и Еди Кинг — брадат мъжага с дебели очила и дебело шкембе. Правдоподобно е да допуснем, че всички те са били сред хората, които през последните два месеца и половина търсели Клод Еру под дърво и камък. Също тъй вероятно изглежда — макар да няма и помен от доказателства — че са взели участие в последната нощна разходка на Хартуел и Бикфорд през месец май.

Тараугуд разказва, че кръчмата била претъпкана; десетки мъже стояли рамо до рамо, пиели бира, дъвчели безвкусни мезета и водата от мокрите им дрехи капела по обсипания със стърготини под.

Вратата се отворила и влязъл Клод Еру. Носел двуостра дърварска секира. Размахвайки лакти, той си пробил път до бара. Егбърт Тараугуд стоял вляво от него; казва, че Еру вонял на яхния от пор. Кръчмарят подал на новодошлия халба бира, солница и две твърдо сварени яйца в паничка. Еру платил с банкнота от два долара и прибрал рестото — долар и осемдесет и пет — в широкия джоб на дърварското си яке. Посолил яйцата и ги изял. Посолил бирата, изпил я и се оригнал.

„Май навън има повече място, отколкото вътре, Клод“ — рекъл Тараугуд спокойно, сякаш не знаел, че цяло лято сума ти наемни убийци са обикаляли северен Мейн по дирите на Еру.

„Знаеш ли, вярно го рече“ — казал Еру. Само че с канадския му акцент сигурно е прозвучало като: „Знаъ ли, верно га рече.“

Поръчал си още една халба, пресушил я и пак се оригнал. Народът край тезгяха продължавал да бъбри; не настанала тишина като в каубойските филми, когато добрият или лошият герой бута летящата врата и заканително се отправя към бара. Няколко души поздравили Еру. Той кимал, размахвал ръка, но не се усмихвал. Тараугуд казва, че приличал на човек, който не знае буден ли е или сънува. На масата в дъното покерът продължавал. Ел Катук раздавал картите. Никой не си направил труда да уведоми картоиграчите, че Клод Еру е в кръчмата… макар че е трудно да си представим как са могли да продължат играта без да усетят убийственото присъствие на Еру, когато той стоял само на пет-шест метра от тях и разни познати неведнъж изричали гръмогласно неговото име. Изглежда невероятно, но такива са фактите.

След като допил втората бира, Еру казал на Тараугуд, че има да свърши една работа, взел секирата и тръгнал към масата, където хората на Мюлер играели покер. После започнала касапницата.

Флойд Калдърууд тъкмо си бил налял чаша уиски и оставял бутилката, когато Еру налетял и съсякъл ръката му над китката. Калдърууд погледнал и изпищял; китката още държала шишето, но изведнъж се оказала свързана само с кървави хрущяли и провлачени вени. За миг отсечената ръка стиснала още по-здраво, после се търкулнала на масата като мъртъв паяк. От раната шурнала кръв.

Край бара някой подвикнал да му дадат още една бира. Друг попитал кръчмаря Джоунси дали продължава да си боядисва косата. „Никога не съм я боядисвал“ — сърдито отвърнал Джоунси; той много се гордеел с черната си коса.

„Една от курвите на Мама Кортни разправя, че космите по патката ти са бели като сняг“ — рекъл зевзекът.

„Лъже“ — заявил Джоунси.

„Свали си гащите да видим“ — предложил един дървар на име Фолкланд, с когото беседвал Тараугуд малко преди да влезе Еру. Идеята предизвикала всеобщ смях.

Зад тях кънтели писъците на Флойд Калдърууд. Неколцина клиенти подпрели лакти на бара и небрежно извърнали глави точно навреме, за да видят как Клод Еру разцепва с дърварската секира черепа на Тинкър Маккъчън. Тинкър бил едър мъжага с прошарена черна брада. Успял да се надигне с обляно в кръв лице, после пак тупнал на стола. Еру издърпал брадвата от главата му. Тинкър отново опитал да стане, но Еру завъртял секирата настрани и забил острието в гърба му. Тараугуд разказва, че звукът бил като от тежък вързоп мръсно пране върху килим. Тинкър се проснал на масата и картите излетели от ръката му.

Другите играчи надали адски вопли. Продължавайки да пищи, Калдърууд се мъчел да вдигне с лява ръка отсечената си китка, а кръвта му шуртяла на потоци. По думите на Тараугуд Стъгли Грениър имал „хитър пищов“ (тоест пистолет в кобур под мишницата) и правел безуспешни опити да го извади. Еди Кинг се помъчил да стане от стола и паднал по гръб. Преди да се изправи, Еру изникнал до него с високо вдигната секира. Кинг протегнал ръце нагоре и изпищял: „Моля те, Клод, миналия месец се ожених!“

Секирата полетяла надолу и потънала почти до дръжката в търбуха на Кинг. Кървавият фонтан опръскал таванските греди на „Долара“. Еди взел да се мята по пода. Клод разклатил дръжката насам-натам, както правят опитните дървари, за да освободят острието от яката хватка на смолист дънер. Щом измъкнал секирата, отново я развъртял над главата си. Замахнал повторно и Еди Кинг спрял да пищи. Клод Еру обаче не бил свършил; взел да го кълца като дърво за подпалки.

Хората край бара обсъждали замислено каква ли ще е предстоящата зима. Върнън Станчфийлд, фермер от Палмира, смятал, че сигурно ще е мека — според него дъждовете отнемали част от зимния сняг. Алфи Ноглър, който имал ферма край Ноглър роуд близо до Дери (тя е изчезнала отдавна; там, където някога Алфи Ноглър садял грах, фасул и цвекло, днес минават петнайсет километра от новата междущатска магистрала с шест платна), твърдял противното. Заявил, че бил видял мъхнати гъсеници с по цели осем пръстена, а такова нещо не се помнело из тоя край. Трети предсказвал ледове; четвърти вещаел киша. Както се полага, не пропуснали да отворят дума за виелицата през 1901 година. Джоунси пързалял по тезгяха халби бира и панички с твърдо сварени яйца. Отзад писъците не стихвали и кръвта се леела като река.

 

 

В този момент от разказа на Егбърт Тараугуд изключих диктофона и го запитах:

— Как стана това? Нима ще речете, че не сте разбрали за клането, или сте знаели, но сте оставили всичко да си върви по реда? Или какво?

Брадичката на Тараугуд клюмна към горното копче на изпоцапаното с храна сако. Веждите му се сключиха. Мълча дълго, много дълго. Навън беше зима и чувах — едва-едва — смеха и веселите крясъци на децата по пързалката на големия хълм в парка Маккарън. В тясната, претъпкана и вмирисана на лекарства стаичка тишината се проточи толкова дълго, че бях готов да повторя въпроса, когато Тараугуд отговори:

— Знаехме. Обаче ни се струваше някак незначително. Беше като с политиката. Аха, точно така. Като общинските дела. Който разбира от политика, да си гледа политиката; който разбира от общински дела, да си разчепква тия истории. А пък трудовият човек по-добре да не се меси.

— Може би просто намеквате за съдбата, но не смеете да го кажете направо? — внезапно запитах аз. Въпросът изскочи въпреки волята ми и изобщо не се надявах на отговор от стария, глуповат и неук Тараугуд… но той отговори без да се изненада.

— Аха — каза старецът. — Може и да намеквам.

 

 

Докато клиентите край бара продължавали да обсъждат идващата зима, Клод Еру неуморно въртял секирата. Стъгли Грениър най-сетне бил успял да извади „хитрия пищов“. Брадвата отново се спускала над накълцаните останки от Еди Кинг. Първият куршум на Грениър избил искри от острието и рикоширал с пронизителен вой.

Ел Катук се изправил на крака и взел да отстъпва. Все още държал тестето; най-долните карти се ръсели по пода. Клод се запътил към него. Ел Катук протегнал ръце да се защити. Стъгли Грениър стрелял отново и куршумът минал на три метра от Еру.

„Престани, Клод — рекъл Ел Катук. Тараугуд твърди, че опитвал да се усмихне. — Не бях с тях. Изобщо не съм се месил.“

Еру само изръмжал.

„В Милинокът бях — продължил Ел Катук и гласът му изтънял до писък. — В Милинокът бях, кълна се в майка си! Питай когото щеш, ако не вярваш на мееееееее…“

Клод вдигнал кървавата брадва и Ел Катук запокитил последните карти в лицето му. Острието изсвистяло през въздуха. Ел Катук приклекнал. Секирата се забила в дъсчената задна стена на „Сребърния долар“. Ел Катук се опитал да побегне. Клод изтръгнал брадвата от дъските и го препънал с нея. Ел Катук се проснал по очи. Стъгли Грениър пак стрелял по Еру и този път бил малко по-точен. Целел се в главата на лудия дървар; куршумът заседнал в бедрото.

Междувременно Ел Катук енергично пълзял към вратата и пред лицето му провисвали кичури коса. Озъбеният Еру избъбрил нещо неясно, завъртял секирата и след миг отсечената глава на Ел Катук се търкулнала с нелепо изплезен език по стърготините. Спряла край ботуша на един дървар — някой си Варни, който киснел в „Долара“ още от пладне и вече бил толкова наквасен, че не знаел на суша ли е или плава по море. Той я подритнал настрани без дори да погледне какво има долу и ревнал на Джоунси да донесе още една бира.

Бълвайки струи кръв от съсечената шия, Ел Катук пропълзял още цял метър, преди да разбере, че е мъртъв и да се сгърчи на пода. Оставал само Стъгли. Еру се завъртял, но Стъгли бил изчезнал в нужника и се залостил отвътре.

С безумен рев и бръщолевене Еру накълцал вратата, пръскайки слюнки навсякъде. Когато нахълтал вътре, Стъгли бил изчезнал, макар че влажното мразовито помещение нямало прозорец. Еру постоял с наведена глава, погледнал мощните си ръце, облени в кръв и пот, после надал страшен вик и дръпнал капака на дупката. Сторил го тъкмо навреме, за да види как ботушите на Стъгли се изнизват под прогнилата дъсчена стена на нужника. Омазан с лайна от глава до пети, Стъгли Грениър запищял, че го убиват и хукнал под дъжда по Ексчейндж стрийт. Той единствен оцелял от клането в „Сребърния долар“… но след три месеца непрестанни майтапи по повод хитроумното му бягство, напуснал Дери завинаги.

Еру излязъл от тоалетната и спрял пред нея като изморен бик — с наведена глава и здраво стисната секира. Пъхтял, ръмжал и бил целият в кръв.

„Затваряй вратата, Клод, тоя кенеф вони, та се не трае“ — казал Тараугуд.

Клод захвърлил секирата и изпълнил молбата му. Тръгнал към обсипаната с карти маса, подритвайки мимоходом настрани отсечените крака на Еди Кинг. После кротко седнал и се хванал за главата. Край бара пиенето и разговорите продължавали. Пет минути по-късно отвън взели да прииждат хора, между които били трима или четирима от помощниците на шерифа (главен сред тях бил бащата на Лал Мейкън, но още щом видял касапницата, той се гътнал от сърдечен удар и трябвало да го отнесат в лечебницата на доктор Шрат). Отвели Клод Еру. Когато го арестували, той тръгнал покорно, като замаян.

През тази вечер новината за клането прогърмяла из всички кръчми по Ексчейндж и Бейкър стрийт. Праведният пиянски гняв бързо се натрупвал и когато вратите на кръчмите се затворили, повече от седемдесет мъже закрачили към центъра, където били затворът и съдилището. Носели факли и фенери. Били въоръжени с пушки, секири и лостове.

Областният шериф не бил там (очаквали го да пристигне от Бангор едва по обед на следващия ден), а Гъсока Мейкън лежал в лечебницата на доктор Шрат. Двамата помощници, които играели карти в шерифската кантора, чули идващата тълпа и побързали да изчезнат. Пияниците нахълтали и извлекли Еру от килията. Той почти не протестирал; изглеждал унесен, зашеметен.

Понесли го на ръце като футболен герой; отнесли го до Канал стрийт и там го обесили на един стар бряст, надвиснал над Канала. „Толкова беше замаян, че само ритна два пъти и издъхна“ — разказва Егбърт Тараугуд. Според градските архиви това е бил единственият случай на линч в тази област на Мейн. Едва ли е необходимо да споменавам, че в „Дери нюз“ няма нито ред за произшествието. Мнозина от хората, които спокойно си пиели бирата докато Еру въртял брадвата в „Сребърния долар“, по-късно се озовали сред групата борци за спешно правосъдие. Изглежда, че към полунощ им е дошло ново настроение.

 

 

Зададох на Тараугуд последния си въпрос: видял ли е някой непознат по време на ония бурни събития? Някой, чиято външност да му се е сторила странна, неуместна, смешна или дори клоунска? Някой, който може да е пил бира в кръчмата през онзи следобед, а привечер да се е озовал сред най-буйните пияници, докато в главите им постепенно зреело решението за линч?

— Може и да е имало такъв — отвърна Тараугуд. Вече беше изморен и клюмаше, защото бе наближило време за следобедната му дрямка. — Отдавна беше, мистър. Много вода изтече.

— Но вие си спомняте нещо — казах аз.

— Спомням си, че се зачудих дали някъде към Бангор няма селски панаир — каза Тараугуд. — Онази вечер минах да пийна една бира в „Кървавата кофа“, тя беше през пет-шест врати от „Сребърния долар“. Вътре имаше един тип… смешен тип… подкачаше, премяташе се… жонглираше с чаши… правеше разни фокуси… можеше да крепи четири монети на челото си… смешен, нали разбираш…

Костеливата му брадичка отново клюмна към гърдите. Щеше да заспи пред очите ми. Мехурчета пяна забълбукаха в ъгълчетата на устата му, омачкана и сбръчкана като вехта дамска чанта.

— Подир оная вечер сегиз-тогиз съм го виждал да се навърта тъдява — добави Тараугуд. — Сигур му е било толкоз весело тогава… че е решил да се задържи по нашия край.

— Да — казах аз. — Отдавна е по нашия край.

Отговори ми само тихо сумтене. Тараугуд бе заспал на стола си край прозореца, по който бяха строени шишенца с лекарства като тъжен парад на старостта. Изключих касетофона и дълго се вглеждах в този странен пътешественик през времето, пристигнал от края на миналия век, когато не е имало автомобили, електрически лампи и самолети, а щатът Аризона още не съществувал. Но Пениуайз е бил там, за да води хората към още едно чудовищно жертвоприношение — просто още една брънка от дългата верига на насилие и кръв в Дери. Онзи случай през септември 1905 година положил началото на поредния кошмарен период, в който само след няколко месеца щяла да се включи и великденската експлозия на стоманолеярната Кичънър.

Това ни води към някои интересни (и доколкото знам, жизненоважни) въпроси. Например с какво се храни То в действителност? Знам, че труповете на някои деца са били частично изядени — във всеки случай по тях има следи от зъби — но може би ние го тласкаме към това. Нали от най-ранно детство ни учат, че когато чудовището те хване в горските дебри, първата му работа е да те изяде. По-страшно от това навярно не можем да си представим. Но всъщност чудовищата живеят от нашата вяра, нали? Неизбежно стигам до този извод: храната може да дава живот, но истинският източник на сила не е тя, а вярата. А кой друг освен детето е толкова склонен към безпрекословна вяра?

Но има едно затруднение: децата порастват. Силата на църквата се подновява и увековечава чрез периодични ритуални действия. В Дери силата сякаш също се подновява и увековечава чрез периодични ритуални действия. Възможно ли е То да се защитава благодарение на простия факт, че когато децата се превърнат във възрастни, те или губят способността да вярват, или биват осакатени от някакъв своеобразен артрит на духа и въображението?

Да. Мисля, че тук се крие разковничето. И ако сега им се обадя по телефона, какво ще си спомнят? Доколко ще повярват? Ще стигне ли вярата им, за да сложим веднъж завинаги край на ужаса… или само ще ни тласне към гибел? Те вече са призовани — поне това знам. Всяко убийство от сегашния цикъл е зов. На два пъти ние наранихме То почти смъртоносно и накрая го прокудихме дълбоко в бърлогата от тунели и вонящи пещери под града. Но мисля, че То знае и другата тайна: за разлика от неговото безсмъртие (или безкрайно дълголетие) ние сме тленни. Трябвало е просто да изчака докато за нас стане невъзможно да подновим искрената вяра, която ни превръщаше в източници на енергия и потенциални унищожители на чудовища. Двадесет и седем години. За него това може би е само кратък, освежителен сън като нашата следобедна дрямка. И когато се събуди, То ще си е все същото, а за нас ще е отлетяла една трета от живота. Нашият мироглед се е стеснил; нашата вяра в магията, която пораждаше вълшебствата, се е изтъркала като гланца на чифт новички обувки след дълго ходене.

Защо ни вика обратно? Защо просто не ни остави да си умрем? Мисля, че е защото ние едва не го убихме и То се страхува. Защото иска да си отмъсти.

И сега — сега, когато вече не вярваме в Дядо Коледа, Хензел и Гретел, Феята на зъбките и трола под моста — То е готово да ни срещне. Елате си, казва то. Елате си, имаме недовършена работа в Дери. Донесете си книжките, играчките и топчетата! Ще поиграем. Елате си и ще видим дали още помните най-простото нещо на света: какво е да бъдеш дете, надарено с твърдата вяра, която поражда страха от тъмното.

Поне за едно съм готов да се обзаложа хиляда на сто: страхувам се. Адски се страхувам.