Стивън Кинг
То (20)

2.

в някакъв нелеп астероиден пояс. Боклукоиден пояс. Отначало нямаше нищо освен храсталаци, впили корени в гъбестата почва, сетне се мярваше първият боклукоид — може би ръждива кутия от сос за спагети „Принц“ или празно шише, из което гъмжат буболечки, привлечени към сладките лепкави остатъци от безалкохолно питие или брезов сок. Мяркаха се слънчеви отблясъци по парче станиол, закачено за някой клон. Ето вехта пружина от легло (можеш да я видиш, а можеш и да се препънеш в нея, ако не внимаваш), ето стар оглозган кокал, захвърлен от някое куче.

Самото бунище не беше чак толкова неприятно — Бевърли даже го смяташе за интересно в много отношения. Грозното (и някак зловещото) беше, че то умееше да се разширява. Да създава този боклукоиден пояс.

Вече наближаваше; дърветата — предимно ели — ставаха по-високи, а храстите оредяваха. Чайките крещяха и пискаха с остри, свадливи гласове. Из въздуха плъзваше тежкият мирис на изгоряло.

Отдясно се появи ръждив хладилник „Амана“, килнат в подножието на висок смърч. Бевърли хвърли поглед към него и през главата й мина смътен спомен как в трети клас един полицай беше дошъл да разкаже на децата колко опасни могат да бъдат изхвърлените хладилници. Някое хлапе може да се вмъкне вътре на игра — например по време на криеница — и да умре от задушаване. Макар че кому ли би хрумнало да се пъха в някакъв скапан стар…

Тя подскочи уплашено, защото съвсем наблизо се раздаде крясък, последван от смях. По устните й плъзна усмивка. Ето къде били. Излезли са от къщичката заради мириса на пушек и са дошли насам. Навярно замерят шишетата с камъни или просто търсят нещо интересно сред боклука.

Бевърли ускори крачка, почти забравила ожуленото си коляно. Сега жадуваше да ги види, да види него, с когото толкова си приличаха по рижавата коса, да види дали ще й се усмихне с оная негова вглъбена и някак странно обаятелна усмивка. Знаеше, че е прекалено малка, за да обича момче, на тази възраст й се полагаха само „детински увлечения“, но въпреки всичко обичаше Бил. И докато крачеше забързано натам, летните кънки тежко се полюшваха на рамото, а прашката в джоба меко отмерваше ритъма върху лявото й бедро.

Само миг преди да се сблъска с тях, Бевърли осъзна, че това не са нейните приятели, а бандата на Бауърс.

Беше излязла от прикритието на храстите и виждаше как на седемдесет метра отпред се извисява стръмният край на бунището — искряща лавина от боклуци, струпани по склона на някогашната кариера. Отляво стърчеше булдозерът на Манди Фейзио. По-наблизо, право срещу нея, имаше хаотична групичка стари коли. В края на всеки месец ги пресоваха и железата потегляха към металургичния завод в Портланд, но сега се бяха събрали десетина-петнайсет очукани таратайки — някои подпрени върху голите си джанти, други прекатурени на една страна, а две лежаха проснати по гръб като мъртви кучета. Стояха в две редици и Бевърли крачеше по боклучавия проход между тях като невеста от някакво нелепо пънкарско бъдеще, размишлявайки небрежно дали ще може да строши с прашката някое предно стъкло. Единият джоб на сините й джинси беше пълен със сачми от лагери — боеприпаси за тренировката.

Смехът и гласовете долитаха от края на сметището вляво, зад разнебитените коли. Бевърли заобиколи последния автомобил — Студебейкър с откъсната предница. Приветственият вик застина на устните й. Вдигнатата за поздрав ръка не се отпусна, а сякаш посърна.

Първата й мисъл бе пълна с потресаващ срам: Боже мой, защо всички са голи?

В следващия миг тя с ужас разбра кои са. Застина пред Студебейкъра, приковавайки към земята късата си сянка с подметките на гуменките. В този миг беше напълно открита; ако някой от четиримата наклякали в кръг се бе озърнал, непременно щеше да я види — стройно, дългокрако момиченце с преметнати през рамо летни кънки, с кръв по ожуленото коляно, с пламнали бузи и зяпнала от смайване уста.

Преди да се хвърли зад Студебейкъра, тя забеляза, че всъщност не са съвсем голи; бяха по ризи, а джинсите и долните гащи бяха само смъкнати над обувките им, сякаш се канеха за двете нули (в потресението мисълта на Бевърли автоматично прибегна до благоприличния израз, който бе научила още като дете), само че кой е чувал четири момчета да ходят едновременно до двете нули?

Щом се укри, първата й мисъл бе да побегне — и то час по-скоро. Сърцето й блъскаше с всичка сила, мускулите й натягаха от адреналин. Озърна се и забеляза онова, на което не бе обърнала внимание докато идваше насам, убедена, че гласовете са на нейните приятели. Отляво разбитите коли стояха съвсем нарядко — не врата до врата, както щеше да е след седмица, малко преди пресата да ги превърне в груби буци от лъскав метал. Преди да се озове тук, неколкократно бе минавала през открито пространство; ако опиташе да отстъпи, пак щеше да се изложи на погледите им и този път можеше да я видят.

А освен това я изпълваше някакво срамно любопитство: какво толкова можеха да вършат?

Боязливо надникна иззад Студебейкъра.

Хенри и Виктор Крис бяха обърнати горе-долу към нея. Патрик Хокстетър клечеше отляво на Хенри. Бълвоча Хъгинс беше с гръб към колите. Тя забеляза, че Бълвоча има извънредно едър, извънредно космат задник и истеричният кикот внезапно забълбука в гърлото й като мехурчета от глътка джинджифилово пиво. Притисна устата си с две ръце и пак се отдръпна зад Студебейкъра, полагайки отчаяни усилия да заглуши смеха.

Трябва да бягаш оттук, Бевърли. Ако те спипат…

Без да сваля длани от устата си, тя се озърна между разбитите коли. Проходът беше широк около три метра, обсипан с искряща мозайка от късчета автомобилно стъкло, консервни кутии и тлъсти бурени. Само да дръннеше нещо, ония можеха да чуят… особено ако загубеха част от живия интерес към странното си занимание. Кръвта й застина като си помисли колко небрежно бе дошла насам. А освен това…

Какво толкова могат да вършат?

Пак надзърна и този път различи повече подробности. Край четиримата се валяха накуп тетрадки и книги — учебници. Значи идваха от лятната занималня, която повечето хлапета наричаха „училище за тъпаци“ или „ужкимско училище“. И тъй като Хенри и Виктор бяха точно насреща, тя можеше да им види ония работи. За пръв път през живота си виждаше оная работа, ако не се броят снимките в една мръсна книжка, която Бренда Ароусмит й показа миналата година, а на тях не се различаваше кой знае какво. Сега Бев забеляза, че оная работа прилича на тръбичка, увиснала между краката. Нещото на Хенри беше малко и голо, но онова на Виктор изглеждаше доста едро и точно над него тъмнееше облаче от косми.

Бил има същото, помисли тя и изведнъж сякаш се изчерви с цялото тяло — от буйния прилив на кръв всичко наоколо се завъртя, като че беше готова да припадне, а в стомаха й се впиха болезнени тръпки. В този миг изпитваше почти същото, което бе изпитал Бен Ханском през последния училищен ден, когато видя как блести позлатената гривничка върху глезена й… само че към сегашното чувство се примесваше непосилен ужас.

Отново се озърна назад. Сега пътеката към спасителното укритие на Пущинака й се струваше много по-дълга. Не смееше да помръдне. Ако знаеха, че им е видяла ония работи, сигурно щяха да я пребият. Може би до смърт.

Изведнъж тя трепна, когато Бълвоча Хъгинс изрева, а Хенри се развика:

— Цял метър! Без майтап, Бълвоч! Беше цял метър! Нали, Вик?

Вик потвърди и всички се разхилиха гърлено като тролове.

Бевърли събра кураж да надзърне иззад разбития Студебейкър.

Патрик Хокстетър се бе надигнал и стоеше полуклекнал, с лице почти под носа на Бауърс. Хенри държеше някакъв лъскав, сребрист предмет. След кратко колебание Бевърли разбра какво е — запалка.

— Нали рече, че ти идвало? — каза Хенри.

— Да, идва — потвърди Патрик. — Ще ти кажа кога. Готви се!… Готви се, идва! Готви… сега!

Хенри щракна запалката. В същия миг се раздаде характерното пращене на солидна пръдня. Този звук не можеше да се сбърка с нищо друго; Бевърли често го бе чувала у дома, особено след пържения боб в събота вечер. Баща й страхотно си падаше по боба. Но когато Патрик пръдна и Хенри щракна запалката, тя видя нещо, от което челюстта й провисна. Над дупето на Патрик сякаш изригна синкав огнен фонтан. Изглеждаше досущ като пламъка на газова горелка.

Момчетата пак се разхилиха като тролове и Бевърли отскочи зад колата, заглушавайки с длани лудешкия си кикот. Смееше се, но не от веселие. Да, беше някак смахнато и забавно, ала смехът се пораждаше най-вече от дълбоко отвращение и своеобразен ужас. Смееше се защото не познаваше друг начин за преодоляване на видяното. Чувството бе свързано с факта, че е видяла ония работи на момчетата, ала не свършваше дотам, това даже не беше най-главното. В края на краищата, тя отдавна знаеше, че всяко момче си има оная работа, както и всяко момиче има по-друга работа; сега догадките просто се потвърждаваха на практика. Но онова, което вършеха, й се струваше толкова странно, толкова нелепо и в същото време изпълнено с толкова убийствена диващина, че въпреки пристъпа на смях тя отчаяно се бореше да запази самообладание.

Престани, помисли тя, сякаш това беше търсеният отговор, престани, ще те чуят, веднага престани, Беви!

Но нямаше сили да престане. Успя само да изключи от смеха гласните си струни, тъй че в шепите й излиташе тихо, задавено пъшкане. Бузите й се изчервиха като зимни ябълки, от очите й капеха сълзи.

— Мама му стара, много боли! — ревна Виктор.

— Четири метра! — изкрещя Хенри. — Пред Бога се кълна, Вик, четири шибани метра! Кълна се в майка си!

— Не ми дреме, ако ще да са били и десет шибани метра! — заяви Виктор. — Подпали ми задника!

Отново прогърмя гърлен смях; продължавайки да се киска задавено зад разбитата кола, Бевърли си спомни един телевизионен филм с Джон Хол. Беше за някакво племе в джунглите, дето има таен ритуал и който го види, бива принесен в жертва на боговете пред грамаден каменен идол. Вместо да я усмири, тази мисъл само засили истеричния пристъп на кикот. Смехът й се превръщаше в поредица от беззвучни писъци. Коремът я болеше непоносимо. По лицето й струяха сълзи.

3.

Ако в този горещ юлски следобед Хенри, Виктор, Бълвоча и Патрик Хокстетър се бяха озовали на сметището, увлечени да си палят пръдните, причината за това се наричаше Рена Дейвънпорт.

Хенри познаваше резултата от консумацията на значителни количества зрял фасул. Навярно този резултат се изразяваше най-добре в една детска песничка, която бе усвоил още на бащиното коляно: Боб, боб, боб, музикален плод! Като го ядеш, много ти е гот! Като ти е гот, правиш пър-пър-пър! Хайде, лапай още, много е добър!

Рена Дейвънпорт навестяваше баща му вече осем години. Беше четиридесетгодишна, дебела и нечистоплътна. Хенри предполагаше, че понякога баща му я чука, макар че не можеше да си представи откъде намира куража да се цапа с такава повлекана.

Фасулът беше най-голямата гордост на Рена; накисваше го в събота вечер и през целия неделен ден го вареше на бавен огън. Хенри нямаше нищо против — важното беше да има с какво да си натъпче корема — но за осем години всяко ястие почва да си губи чара.

А Рена не се задоволяваше да сготви някоя и друга порция; вареше фасула в промишлени количества. Когато пристигаше в събота вечер с раздрънканата си зелена кола (под огледалото като най-невръстният обесник в света се подмяташе гола гумена кукла), на седалката до нея димеше петдесетлитров стоманен варел, пълен догоре с боб. Тримата сядаха да вечерят (на масата Рена неуморно хвалеше готварските си умения, смахнатият Бъч Бауърс глухо сумтеше и обираше соса от чинията си със залък хляб или й казваше да си затваря човката, ако по радиото предаваха бейзбол, а Хенри мълчаливо дъвчеше, зяпаше през прозореца и си мислеше за нещо свое — тъкмо над паница съботен фасул бе съзрял планът му да отрови кучето на Майк Хенлън). На следващата вечер Бъч пак затопляше боба. Във вторник и сряда Хенри си носеше фасула в училище. Към четвъртък или петък вече не можеха да го гледат. Въпреки отворените прозорци и двете спални воняха на застояли пръдни. Бъч сипваше останалия боб в помията и го отнасяше на двете прасета Бип и Боп. В събота Рена задължително довтасваше с още един димящ варел и цялата история започваше отново.

Тази сутрин Хенри бе заделил огромно количество студен фасул и по пладне четиримата се натъпкаха яко в парка, под сянката на един стар бряст. Ядоха до пръсване.

Патрик пръв подхвърли идеята да отидат на сметището, където щеше да е съвсем спокойно в този делничен летен следобед. Още докато бяха на път, бобът успешно започна познатото си действие.

4.

Малко по малко Бевърли се овладя. Знаеше, че трябва да се измъква; въпреки рисковете, отстъплението беше далеч по-безопасно от стоенето тук. Те бяха увлечени в заниманието си и дори да се случеше най-лошото, щеше да има значителна преднина (а в дъното на съзнанието си бе решила, че ако най-страшното се превърне в ужасно, няколко изстрела с прашката могат да вразумят противника).

Канеше се да пропълзи назад, когато Виктор каза:

— Трябва да се прибирам, Хенри. Баща ми иска днес следобед да съм на нивата, ще берем царевица.

— Майната му — рече Хенри. — Няма да умре без теб.

— Да, ама и без туй е побеснял. Заради историята от онзи ден.

— Да му го начукам, като не разбира от майтап.

Бевърли се вслуша по-внимателно, защото подозираше, че разговарят за счупената ръка на Еди.

— Не, трябва да се прибирам.

— Май го боли задникът — подметна Патрик.

— Я си затваряй устата, скапаняк — сряза го Виктор. — Че ако взема аз да ти я затворя…

— И аз трябва да си вървя — обади се Бълвоча.

— Царевица ли ще береш с баща си? — ядно запита Хенри. В неговите представи това навярно минаваше за шега; бащата на Бълвоча беше починал.

— Не. Обаче си намерих работа, разнасям списание „Седмичен купувач“. До довечера трябва да свърша.

— Какъв е тоя лайнарски купувач? — запита Хенри, вече не само сърдит, но и разтревожен.

— Това е работа — търпеливо обясни Бълвоча. — Припечелвам пари.

Хенри изсумтя презрително и Бевърли пак се осмели да надникне иззад колата. Виктор и Бълвоча закопчаваха коланите си. Хенри и Патрик продължаваха да клечат със смъкнати гащи. Запалката блестеше между пръстите на Хенри.

— Обаче тебе не те е шубе, нали? — запита Хенри.

— Хич даже — каза Патрик.

— Не си ли зает с царевица или някаква друга путкинска работа?

— Хич даже — повтори Патрик.

— Ами… — неуверено рече Бълвоча, — довиждане, Хенри.

— Добре де — отвърна Хенри и плю край грубите селски обувки на Бълвоча.

Вик и Бълвоча поеха към двете редици смачкани коли… към Студебейкъра, зад който се криеше Бевърли. Отначало тя нямаше сили да стори друго, освен да се свие, вцепенена като изплашен заек. После тихо пристъпи наляво от Студебейкъра и се вмъкна в процепа между него и някакъв очукан Форд без врати. За момент спря там и се озърна, чувайки наближаващите им стъпки. Устата й бе пресъхнала като памук, по гърба й се стичаха парещи струйки пот; част от съзнанието й тъпо се питаше как ли ще изглежда в гипс като Еди с подписите на всички Неудачници. После се хвърли в кабината на Форда. Сгуши се долу, като се мъчеше да потъне в мръсното килимче на пода. Вътре беше непоносимо горещо и тегнеше толкова плътен мирис на прах, прогнила тапицерия и миши изпражнения, че само с отчаяни усилия се удържа да не кихне. Чу как Бълвоча и Виктор минаха съвсем наблизо, увлечени в тих разговор. Стъпките им бавно затихнаха.

Бевърли тихичко кихна в шепи, после още веднъж и още веднъж.

Навярно вече можеше внимателно да се оттегли. Най-добрият маршрут беше покрай волана, после през задната седалка и навън. Мислеше, че ще може да го направи, но засега бе останала без кураж след потресението от риска да бъде разкрита. В кабината на Форда се чувствуваше по-сигурна. А може би подир Виктор и Бълвоча скоро щяха да си тръгнат и другите двама. Тогава щеше да се върне при къщичката. Вече нямаше настроение за тренировки.

А освен това й се пишкаше.

Хайде де, помисли тя. Хайде, по-скоро се махайте, побързайте, МОЛЯ ВИ!

След малко чу Патрик да крещи едновременно от смях и болка.

— Два метра! — изрева Хенри. — Мама му стара, същинска бензинова лампа! Бога ми!

Настана тишина. По гърба й се стичаше пот. Слънцето я напичаше изотзад през напуканото стъкло на Форда. Болезнената тежест в мехура й се засилваше.

Хенри ревна толкова гръмко, че Бевърли, която бе взела да задрямва въпреки неудобната поза, едва не изпищя.

— Дявол да те вземе, Хокстетър! Опърли ми задника! Какво правиш с тая запалка?

— Три метра — изкиска се Патрик (самият му глас накара Бевърли да изтръпне от погнуса, като че бе видяла червей в салатата си). — Три метра и нито сантиметър по-малко, Хенри. Яркосин. Три метра и нито сантиметър по-малко. Бога ми!

— Дай ми я — изръмжа Хенри.

Хайде бе, простаци, хайде, вървете, махайте се!

След малко Патрик заговори отново с глух, едва доловим глас. Ако в жаркия следобед бе полъхнал и най-слаб ветрец, Бевърли навярно нямаше да чуе нищо.

— Дай да ти покажа нещо — каза Патрик.

— Какво? — запита Хенри.

— Нещо. — Патрик помълча. — Хубаво е.

— Какво? — повтори Хенри.

После настана тишина.

Не искам да гледам, не искам да виждам какво правят сега, освен това може да ме забележат, даже сигурно ще ме забележат, защото за днес вече си изчерпа всичкия късмет, момиченце. Тъй че кротувай тук и недей да надничаш…

Но любопитството беше по-силно от здравия разум. В това мълчание имаше нещо странно и малко зловещо. Тя надигна глава сантиметър по сантиметър, докато успя да надникне през прашното напукано стъкло на Форда. Нямаше опасност да я забележат; двете момчета бяха изцяло погълнати от онова, което вършеше Патрик. Бевърли не разбираше какво вижда, но знаеше, че е мръсно… пък и какво друго да очаква от Патрик, който беше толкова смахнат.

Патрик бе пъхнал едната си ръка между бедрата на Хенри, а другата — между своите. С едната ръка леко галеше онова на Хенри; с другата търкаше своето. Всъщност не го търкаше — някак го… изстискваше, изтегляше го, после го пускаше да отскочи назад.

Ама какво прави? — слисано се запита Бевърли.

Не знаеше със сигурност, но това я плашеше. Не помнеше да е изпитвала такъв страх откакто кръвта бликна през канала на мивката и опръска цялата баня. От дъното на душата й някакъв стреснат глас крещеше, че ако разберат какво е видяла, двамата не само ще я смажат от бой, а сигурно ще я убият.

И все пак не можеше да откъсне очи от тях.

Видя, че нещото на Патрик е станало малко по-дълго, обаче продължава да виси между краката му като умряла змия. Но онова на Хенри бе пораснало невероятно. Стърчеше вдървено нагоре, почти докосвайки пъпа му. Ръката на Патрик се плъзгаше нагоре-надолу, нагоре-надолу, ту спираше, за да стисне малко по-силно, ту гъделичкаше странната, тежка торбичка под оная работа на Хенри.

Това са му топките, помисли Бевърли. Значи момчетата трябва да ги мъкнат през цялото време? Божичко, на тяхно място бих откачила! А после някаква друга част от съзнанието й прошепна: И Бил ги има. Неволно си представи как ги докосва, как ги поема в шепа, как опипва меката плът… и отново се изчерви до кръв, усещайки мощния прилив на предишната гореща вълна.

Хенри гледаше ръката на Патрик като хипнотизиран. На каменистия сипей до него забравената запалка лъщеше под следобедното слънце.

— Искаш ли да го лапна? — запита Патрик и се усмихна с дебелите си, месести устни.

Хенри сякаш се стресна от сън.

— Ъ?

— Ако искаш, ще го лапна. Нямам нищо про…

Хенри замахна с полусвит юмрук. Патрик се просна на земята. Главата му глухо изкънтя върху чакъла. Бевърли мигом приклекна, стиснала зъби, за да заглуши тихия, жален стон, а сърцето й яростно блъскаше в гърдите. След като повали Патрик, Хенри се бе завъртял и погледите им сякаш се срещнаха за миг, преди тя да се свие на топка край изкъртения волан.

Моля Ти се, Боже, той гледаше срещу слънцето. Моля Ти се, Боже, съжалявам, че надничах. Моля Ти се, Боже.

Настана непоносима, мъчителна тишина. Бялата й блуза лепнеше от пот. По загорелите й ръце искряха бисерни капки пот. Пикочният й мехур тръпнеше болезнено. Усещаше, че съвсем скоро ще подмокри гащичките. Очакваше всеки миг през изкъртената врата на Форда да надникне яростното, безумно лице на Хенри. Беше сигурна в това — как можеше да не я забележи? Щеше да я измъкне навън и да я пребие. Щеше…

Ненадейно й хрумна една още по-страшна мисъл и тя поднови болезнените усилия да запази гащичките си сухи. Ами ако Хенри й стори нещо с онова? Ами ако поиска да й го вкара някъде? Тя изведнъж разбра къде трябва да се вкара; знанието сякаш изникна в съзнанието й наготово. Помисли, че сигурно ще полудее, ако Хенри опита да й вкара онова.

Не, Господи, не, моля Те, нека не ме е видял, няма да му позволиш, нали?

После Хенри заговори и тя осъзна с нарастващ ужас, че гласът звучи нейде съвсем наблизо.

— Не ми минават тия педалски номера.

Отдалече долетя гласът на Патрик:

— Хареса ти.

— Не ми хареса! — изкрещя Хенри. — Само да кажеш на някого, ще те убия, педераст скапан!

— Беше се надървил — каза Патрик. По гласа му личеше, че се усмихва. Въпреки целия си страх от Хенри Бауърс, Бевърли не се учуди. Патрик беше луд, може би по-луд и от Хенри, а когато човек е толкова луд, вече нищо не го плаши. — Видях те.

По чакъла захрущяха стъпки — все по-близо и по-близо. Изцъклена от страх, Бевърли надигна очи. През прашното стъкло зърна тила на Хенри. В момента той гледаше към Патрик, но ако се обърнеше…

— Ако кажеш на някого, аз пък ще кажа, че го духаш — закани се Хенри. — После ще те убия.

— Не ме плашиш, Хенри — изкиска се Патрик. — Обаче ако ми дадеш един долар, може и да не кажа.

Хенри неспокойно пристъпи от крак на крак. Леко се извъртя; сега Бевърли виждаше не само тила, но и част от профила му. Моля Те, Боже, моля Те, трескаво мислеше тя, а тръпките в препълнения й мехур се засилваха.

— Ако кажеш — глухо и заплашително изрече Хенри, — аз ще кажа какво правиш с котките. И с кучетата. Ще им кажа за хладилника. Знаеш ли какво ще стане, Хокстетър? Ще дойдат и ще те приберат в най-шибаната лудница.

Патрик мълчеше.

Хенри почука с пръсти по предния капак на Форда, в който се криеше Бевърли.

— Чу ли ме?

— Чух те. — Сега гласът на Патрик звучеше унило. Унило и малко стреснато. После той избухна. — Хареса ти! Беше се надървил! По-надървена патка не съм виждал!

— Да де, сигурно доста си ги виждал, дупедавец шибан. Само да не забравиш какво ти рекох за хладилника. За твоя хладилник. И ако пак те видя да се навърташ насам, ще ти спраскам тиквата.

Патрик продължаваше да мълчи.

Хенри си тръгна. Бевърли извърна глава и го видя да минава отляво на Форда. Ако беше погледнал поне мъничко настрани, щеше да я види. Но той не погледна. След миг тя го чу как се отдалечава по дирите на Виктор и Бълвоча.

Оставаше само Патрик.

Бевърли търпеливо зачака, но нищо не се случи. Минаха пет безкрайни минути. Вече трябваше да се изпишка на всяка цена. Щеше да издържи още не повече от две-три минути. А най-много я тревожеше това, че не знаеше със сигурност къде е Патрик.

Тя отново надникна през стъклото и го видя да седи на същото място. Хенри си беше забравил запалката. Патрик бе прибрал учебниците в брезентова торба и я бе преметнал през врата си като първолак, но гащите му още висяха около глезените. Играеше си със запалката. Щракваше колелцето и отвътре бликваше пламъче, почти невидимо в яркия летен ден. После затваряше капачето и подхващаше отново. Беше като хипнотизиран. Устните му се подуваха и от ъгълчето им слизаше към брадата алена вадичка. Той сякаш не обръщаше внимание на това и Бевърли пак изтръпна от погнуса. Патрик наистина беше луд; никога през живота си не бе искала толкова отчаяно да избяга от някого.

С бавни, извънредно предпазливи движения, тя отстъпи назад и се промъкна под изкривения волан. Стъпи на земята и пропълзя зад Форда. После бързо побягна натам, откъдето бе дошла. Когато навлезе сред боровете зад старите коли, тя се озърна през рамо. Не видя никого. Сметището дремеше на припек. Тя с облекчение усети как напрежението отпуска железните си обръчи около гърдите и стомаха й, оставяйки само непоносимото желание да се изпишка.

Изтича още малко по пътеката и скочи в храстите отдясно. Преди вейките да се затворят зад гърба й, тя вече бе смъкнала шортите. С бърз поглед се увери, че наоколо няма отровен бръшлян, после клекна, като се придържаше за жилавото стъбло на някакъв храст.

Докато вдигаше шортите си, Бевърли чу как по пътеката откъм бунището се задават стъпки. През храстите видя само част от джинси и избеляла ученическа риза. Беше Патрик. Тя се приведе, очаквайки той да отмине към Канзас стрийт. Сега беше много по-спокойна. Имаше добро укритие, не й се пишкаше, а Патрик се бе зареял в своя смахнат вътрешен мир. Щеше да го изчака малко, после щеше да се върне към къщичката.

Но Патрик не отмина. Спря на пътеката почти точно срещу нея и се вторачи в ръждивия хладилник.

Бевърли можеше да го наблюдава през една естествена пролука в храстите, почти без риск да бъде открита. След като се бе облекчила, тя откри, че отново я обзема любопитство — а дори и да я видеше Патрик, беше уверена, че лесно ще му избяга. Макар и не чак толкова дебел колкото Бен, той беше отпуснат. За всеки случай Бевърли измъкна прашката и прехвърли десетина стоманени топчета в джобчето на избелялата си блуза. Луд или не, дори Патрик Хокстетър набързо щеше да загуби всякакви мераци след една сачма по коляното.

Сега тя си спомняше за хладилника. Из сметището се валяха сума ти стари хладилници, но изведнъж й хрумна, че не е виждала друг такъв — Манди Фейзио обезопасяваше всички останали като изтръгваше с клещи бравите им или направо смъкваше вратичките.

Патрик започна да тананика и да се люшка напред-назад пред вехтия ръждив хладилник. По гърба на Бевърли плъзнаха нови тръпки. Той напомняше някакъв тип от филм на ужасите, който се мъчи да призове мъртвец от гроба.

Какво си е наумил?

Но ако знаеше какво си е наумил и какво ще се случи, когато Патрик привърши тайния си ритуал и отвори ръждивата врата на изхвърления хладилник… ако знаеше всичко това, тя щеше да побегне с всичка сила още сега.

5.

Никой — дори и Майк Хенлън — нямаше ни най-малка представа колко луд беше в действителност Патрик Хокстетър. Той беше дванайсетгодишен и баща му търгуваше с бои. Майка му беше ревностна католичка и щеше да умре от рак на гърдата през 1962, четири години след като Патрик бе погълнат от мрачното създание, обитаващо подземията на Дери. Макар че според тестовете за интелигентност се нареждаше в долната граница на нормалното, Патрик вече бе повтарял два класа — първи и трети. Тази година ходеше на лятно училище, за да не остане в пети. Учителите го смятаха за немарлив (неколцина от тях бяха записвали това мнение в шестте оскъдни реда на бележника, отделени за БЕЛЕЖКИ НА УЧИТЕЛЯ) и някак заплашителен (това не записваха — чувството бе толкова смътно и разлято, че не можеше да се изрази в шестдесет, камо ли в шест реда). Ако беше роден десет години по-късно, училищният психолог би могъл да го насочи към детски психиатър, който на свой ред навярно би осъзнал (или не би осъзнал; Патрик беше далеч по-хитър, отколкото подсказваха мизерните резултати от тестовете) какви ужасяващи бездни се крият зад кръглото бледо лице.

Той беше социопат, а през онзи горещ юли на 1958 година може би окончателно се превръщаше в психопат. Не си спомняше някога да е вярвал, че другите хора — или каквито и да било живи твари — са „истински“. Смяташе себе си за реално същество, може би единствено в цялата вселена, но далеч не бе убеден, че това го прави „истински“. Не изпитваше пълноценни чувства за болка и страдание (типичен пример бе неговото безразличие към удара на Хенри). Но макар да считаше реалността за съвършено безсмислено понятие, Патрик отлично разбираше думата „правила“. Всичките му учителки го смятаха за не съвсем нормално дете (както мисис Уимс в трети клас, така и мисис Дъглас в пети знаеше за кутията с умрели мухи; и двете осъзнаваха какво може да значи това, обаче всяка от тях си имаше грижи и проблеми с поне още двадесетина ученици), но никога не го бяха уличавали в сериозни нарушения на дисциплината. На контролните му се случваше да предава листа празен — или украсен с голяма, грижливо изписана въпросителна — и мисис Дъглас бе открила, че трябва да го държи настрани от момичетата, защото имаше твърде палави пръсти, но иначе беше кротък, толкова кротък, че понякога заприличваше на грамадна буца глина, оформена в грубо подобие на момче. Лесно им бе да не обръщат внимание на този кротичък Патрик, когато си имаха купища неприятности с момчета като Хенри Бауърс и Виктор Крис — брутални, избухливи бунтари, които обираха джобните пари на децата или при пръв удобен случай с радост унищожаваха училищната собственост — и момичета като печално известната съименница на Елизабет Тейлър, която беше епилептичка, оскъдните й мозъчни клетки работеха само от време на време и учителките полагаха големи усилия да я убедят, че не бива да се съблича в междучасието, за да покаже новите си гащички. С други думи, Общинската прогимназия беше типичен продукт на образователния карнавал — цирк с толкова много арени, че самият Пениуайз би минал незабелязано. Разбира се, нито един от учителите на Патрик (както, впрочем, и родителите му) не подозираше, че на петгодишна възраст той е убил братчето си Ейвъри.

Патрик не бе доволен, когато майка му се завърна от болницата с Ейвъри. Нямаше нищо против (поне така си каза отначало) родителите му да си имат две, пет или петдесет хлапета, стига тия хлапета да не засягат личния му живот. Но откри, че Ейвъри го засяга твърде сериозно. Почнаха да го хранят по-късно. Нощем бебето плачеше и му пречеше да спи. Родителите му сякаш по цял ден висяха над люлката и често се оказваше невъзможно да привлече вниманието им. Патрик изпита един от малкото пристъпи на страх в своя живот. Хрумна му, че след като него, Патрик, го бяха донесли от болницата и беше „истински“, то и Ейвъри можеше да е „истински“. След време Ейвъри щеше да порасне, да проходи и да проговори, а това стигаше, за да носи на татко от верандата новия брой на „Дери нюз“ и да подава на мама тавичките за кейк. Току-виж тогава им хрумнало да се отърват от Патрик. Не се боеше, че ще обичат Ейвъри повече (макар да смяташе, че наистина е така и навярно имаше право). Интересуваше го: а) че откакто пристигна Ейвъри, правилата се нарушават и променят; б) че Ейвъри може да се окаже „истински“; и в) че може да се отърват от него в полза на Ейвъри.

Един ден Патрик влезе в стаята на Ейвъри около два и половина следобед, малко след като училищният автобус го докара от забавачницата. Беше през януари. Навън започваше да прехвърча сняг. Откъм парка Маккарън налиташе бурен вятър и громолеше по заледените стъкла на горния етаж. Майка му дремеше в спалнята; Ейвъри бе плакал цяла нощ. Баща му беше на работа. Ейвъри спеше по корем, с извърната настрани главичка.

Без никакво изражение върху кръглата си физиономия, Патрик извъртя главата на бебето и притисна лицето му към възглавницата. Ейвъри изсумтя и върна глава в предишното положение. Патрик го гледаше и размишляваше, а снегът по жълтите му ботушки бавно се топеше и мокреше пода. Минаха може би пет минути (Патрик не се отличаваше с особено пъргава мисъл), после той пак завъртя главата на Ейвъри към възглавницата и я задържа там. Бебето се задърпа под ръката му, опита да се бори. Но движенията му бяха слаби. Патрик го пусна. Ейвъри пак изви глава настрани, проплака носово и продължи да спи. Бурните пориви на вятъра разтърсваха прозорците. Патрик зачака да види дали тихото проплакване ще събуди майка му. Не я събуди.

Сега го обливаше върховна възбуда. Сякаш за пръв път светът се очертаваше пред него съвършено отчетливо. Емоционалните му способности бяха дълбоко дефектни и в тия кратки мигове той се почувствува като абсолютен далтонист, комуто са инжектирали лекарство, даряващо за броени минути способността да се различават цветовете… или като наркоман, който изпитва нормални усещания само в краткия отрязък от време преди дрогата да изстреля мозъка му към безкрая. Сблъскваше се с нещо ново. Не бе подозирал, че то съществува.

Съвсем лекичко извъртя лицето на Ейвъри към възглавницата. Този път не го пусна, когато опита да се изтръгне. Напротив, притисна лицето му още по-надолу. Сега бебето надаваше упорит приглушен рев и Патрик разбра, че е будно. Мина му смътната мисъл, че ако престане, Ейвъри може да се оплаче на мама. Продължи да натиска. Бебето се дърпаше. Патрик натискаше. Бебето пръдна. Движенията му отслабваха. Патрик натискаше упорито. Най-сетне Ейвъри се отпусна неподвижно. Патрик го държа още пет минути, усещайки как възбудата прелива през върха и бавно започва да гасне; ефектът от инжекцията се разсейваше и светът пак ставаше сив, наркотичният транс потъваше в познатата полудрямка.

Патрик слезе долу и седна да похапне курабийки с чаша мляко. Половин час по-късно майка му влезе в кухнята и каза, че даже не го е чула да се прибира, била толкова уморена (вече няма да си уморена, мамо, помисли Патрик, не се бой, аз оправих нещата). Тя седна до него, взе си от курабийките и попита как е било в забавачницата. Патрик каза, че е било много добре, после й показа картинката си — къща и дърво. Листът беше покрит с безсмислени криви драскулки в черно и кафяво. Майка му каза, че е много красиво. Патрик носеше всеки ден едни и същи черно-кафяви драскулки. Веднъж казваше, че е нарисувал пуйка, друг път ги наричаше коледна елха или момче. Майка му винаги казваше, че са много красиви… но понякога тревогата потрепваше дълбоко в душата й — толкова дълбоко, че тя самата едва я усещаше. Имаше нещо плашещо в мрачната неизменност на широките черно-кафяви криволици.

Тя откри смъртта на Ейвъри едва около пет часа; дотогава просто бе предполагала, че бебето спи малко по-дълго от друг път. Междувременно Патрик седна пред седеминчовия телевизор да гледа „Рицар Зайо“ и продължи да гледа през цялото време на последвалата паника. Беше започнала поредната серия на „Железни птици“, когато дотърча съседката мисис Хенли (майка му с писъци държеше мъртвото бебешко телце на отворената кухненска врата, вярвайки сляпо, че хладният въздух може да го съживи; на Патрик му стана студено и той отиде да си вземе пуловер от гардероба). Когато мистър Хокстетър се върна от работа, по телевизията даваха любимия сериал на Бен Ханском, „Пътен патрул“. Докато пристигне докторът, вече бе започнал „Фантастичен театър“ с Труман Брадли в главната роля. „Кой знае колко ли странни тайни крие вселената?“ — разсъждаваше Труман Брадли, докато обезумялата майка крещеше и се мяташе в прегръдките на съпруга си. Докторът забеляза дълбокото спокойствие и безметежния поглед на Патрик. Реши, че момчето е изпаднало в шок и го накара да глътне хапче. Патрик не възрази.

Диагнозата гласеше: бебешка смърт от задушаване. След години подобно нещастие би предизвикало недоумение, биха излезли наяве отклоненията от обичайния синдром на смъртност при кърмачетата. Но по онова време хората просто регистрираха фактите и погребваха бебетата. Патрик установи със задоволство, че щом нещата се уталожиха, храненето му отново стана редовно.

Сред безумието на онзи късен следобед — хората с трясък нахълтваха и изтичваха навън, лампата на линейката хвърляше по стените трепетни червени отблясъци, мисис Хокстетър пищеше, стенеше и не приемаше никакви утешения — само бащата на Патрик мина на косъм от истината. Двадесетина минути след изнасянето на трупчето той стоеше тъпо край празната люлка, просто стоеше и още не можеше да повярва, че всичко е станало наистина. Наведе глава и видя върху дъсчения под две следи. Бяха оставени от топящия се сняг по жълтите гумени ботушки на Патрик. Гледаше ги и в съзнанието му за миг се надигна задрямала мисъл като отровен газ от дълбините на изоставена мина. Пред очите му започна да се оформя образ. Но преди образът да се проясни, той изскочи от стаята и затръшна вратата с такава сила, че рамката се пропука.

Не запита Патрик за нищо.

Патрик не повтори тази постъпка, макар че навярно би я повторил при удобни обстоятелства. Не изпитваше вина, не страдаше от кошмари. След време обаче осъзна какви биха били последиците, ако някой бе открил истината. Имаше правила. Можеше да те сполети нещо неприятно, ако не се придържаш към тях… или ако те хванат в нарушение. Можеше да попаднеш в затвора и даже на електрическия стол.

Но споменът за възбудата — за усещането на цветове и чувства — просто бе прекалено могъщ и вълшебен, за да се откаже докрай от него. Патрик започна да убива мухи. Отначало ги мачкаше с мамината мухобойка; след време установи, че пластмасовата линийка върши по-добра работа. Откри и радостите на мухоловката. Дългата лепкава ивица можеше да се купи за два цента от магазина на Костело авеню и понякога Патрик стоеше по цели часове в гаража, гледайки със зяпнала уста как мухите кацат, а сетне подхващат безнадеждна борба за свобода. В мътните му очи блестеше оная скъпоценна възбуда, по кръглото му лице и възпълното тяло се стичаха ручейчета пот. Патрик убиваше и бръмбари, но предпочиташе да ги хване живи. Често открадваше от маминия игленик дълга губерка, нанизваше бръмбара върху нея и сядаше с кръстосани крака в градината да го гледа как умира. В тия моменти по лицето му плъзваше изражение на момче, което чете много увлекателна книга. Веднъж той откри прегазена котка, агонизираща в канавката на Долна главна улица. Седна и се загледа в нея, докато една старица, която метеше тротоара пред къщи, го забеляза как подмята с крак смачканата, мяукаща животинка. Жената дотича и го запердаши с метлата. Да си бягаш у дома! — крещеше тя. Луд ли си или що? Патрик си тръгна. Не се сърдеше на старицата. Просто го бяха хванали да нарушава правилата.

А миналата година (по онова време нито Майк Хенлън, нито някой от другите би се учудил, ако можеше да узнае, че е било точно в деня, когато загина Джордж Денброу) Патрик откри ръждивия хладилник „Амана“ — един от най-едрите боклукоиди в пояса около сметището.

Също като Бев, той бе чувал предупрежденията, че тия захвърлени машинарии били много опасни и че всяка година еди-колко си милиона тъпи хлапетии пукясвали вътре. Патрик дълго стоя тъпо загледан в хладилника, опипвайки разсеяно слабините си през джоба. Възбудата се завръщаше, по-силна от всеки друг път, ако не се брои онзи единствен случай, когато видя сметката на Ейвъри. Възбудата се завръщаше, защото сред ледената, изпепелена пустош на своето съзнание Патрик Хокстетър бе срещнал идея.

Една седмица по-късно семейство Люс, което живееше три къщи по-долу от дома на Хокстетър, откри изчезването на домашния любимец Боби. Дни наред децата дириха котето си из околните храсталаци. Даже събраха пари за обява в „Дери нюз“. Но обявата не помогна. А и да бяха видели през онзи ден как Патрик мъкне кашона, по-прегърбен от друг път във вмирисаното на нафталин зимно яке (почти веднага след наводнението през есента на 1957 година бе налетял свиреп студ), нямаше да помислят нищо лошо за това.

Около седмица преди Деня на благодарността изчезна малкият кокер-шпаньол на семейство Енгстрьом, живеещо на другата улица, почти точно зад къщата на Хокстетър. През следващите седем-осем месеца доста семейства се лишиха от кучета и котки — естествено, всички бяха попаднали в ръцете на Патрик заедно с още десетина безпородни твари, бродещи из Дяволския декар.

Той затваряше жертвите една по една в ръждивия хладилник край сметището. При всяко донасяне на нова животинка сърцето му бясно подскачаше в гърдите, а просълзените му очи пламтяха от възбуда — очакваше да открие, че Манди Фейзио е разбил бравата или пантите с големия си чук. Но Манди нито веднъж не се приближи до хладилника. Може би изобщо не подозираше за него, а може би го отпъждаше волята на Патрик… или някаква друга сила.

Кокерът на Енгстрьом издържа най-дълго. Въпреки лютия студ, той все още бе жив при третото от ежедневните посещения на Патрик, макар да бе загубил цялата си предишна игривост (отначало палето буйно размахваше опашка и лижеше ръцете му, докато Патрик го вадеше от кашона и отваряше вратата на хладилника). На втория ден проклетото псе едва не избяга. Патрик трябваше да го гони чак до сметището, преди да се вкопчи с плонж в задния му крак. Палето ухапа врага с острите си зъбки. Патрик не се разсърди. Въпреки раните, той отмъкна кокера до хладилника и го пъхна вътре. Докато вършеше това, пенисът му се бе втвърдил. Често ставаше така.

На третия ден кучето пак опита да избяга, но се движеше прекалено бавно. Патрик го натъпка обратно, затръшна вратата на хладилника и я подпря с гръб. Чуваше как отвътре палето драска с нокти. „Добро кученце — каза Патрик Хокстетър. Беше премрежил очи и дишаше ускорено. — Браво, добро кученце.“ На четвъртия ден кучето само извъртя очи към открехнатата врата, през която надничаше лицето на Патрик. Ребрата му подскачаха бързо и немощно. Когато се върна на следващия ден, Патрик завари кокера мъртъв, с корица замръзнала пяна по муцуната. Пяната приличаше на кокосов сладолед и Патрик дълго се смя, докато мъкнеше вкочаненото тяло от хладилника към храстите.

Със затоплянето на времето потокът от жертви (в редките случаи, когато се замисляше за тях, Патрик ги наричаше „опитни животни“) започна да оредява. Въпреки своите съмнения в реалността, той беше надарен с добре развит инстинкт за самосъхранение и превъзходна интуиция. Подозираше, че го подозират. Не знаеше от кого да се пази. От мистър Енгстрьом? Може би. Веднъж през пролетта мистър Енгстрьом срещна Патрик в магазина и го изгледа замислено. Патрик беше дошъл за хляб, а мистър Енгстрьом си купуваше цигари. Мисис Джоузефс? Може би. Тя често седеше край прозореца с далекоглед в ръка и според мисис Хокстетър „си вреше носа навсякъде“. Мистър Жакюбоа, който беше наслагал върху колата си лепенки на Дружеството за защита на животните? Мистър Нел? Някой друг? Патрик не знаеше, но интуицията му подсказваше, че го подозират, а той никога не спореше с интуицията. Трябваше да се ограничи с няколко бродещи животинки, хванати сред порутените кръчми на Дяволския декар, като подбираше само ония които изглеждаха измършавели и болни.

Ала откри, че хладилникът край сметището е придобил удивителна власт над него. Започна да го рисува, когато му ставаше скучно в час. Понякога го сънуваше и в сънищата му хладилникът беше висок над двадесет метра — белоснежна гробница, величествен заскрежен храм под хладните лунни лъчи. В тия видения титаничната врата се открехваше и той съзираше вътре огромни втренчени очи. Събуждаше се облян в студена пот, но нямаше сили да се откаже докрай от радостите на хладилника.

Днес най-сетне бе открил кой го подозира. Бауърс. Фактът, че Хенри Бауърс държи в ръцете си тайната на смъртоносния хладилник, тласна Патрик толкова близо до паниката, колкото изобщо можеше да я изпита. Тоест, не твърде близо, но все пак това чувство — не страх в истинския смисъл на думата, а по-скоро душевен смут — му се струваше досадно и потискащо. Хенри знаеше. Знаеше, че понякога Патрик нарушава правилата.

Последната му жертва беше един гълъб, намерен преди два дни на Джаксън стрийт. Гълъбът беше блъснат от кола и не можеше да лети. Патрик изтича да вземе кашона от гаража и пъхна птицата вътре. Гълъбът го накълва по ръката, оставяйки плитки кървави дупчици. Патрик не му се сърдеше. Когато след ден надникна в хладилника, гълъбът бе умрял, но Патрик не изхвърли трупа. Сега, след заплахата на Хенри, той реши час по-скоро да се отърве от мъртвата птица. Може би даже щеше да донесе кофа и парцал, за да измие хладилника. Не миришеше особено приятно. Ако Хенри го издадеше, мистър Нел беше способен да провери и да заподозре, че вътре е умряло някакво животно — или дори няколко животни.

Ако той каже, помисли Патрик, докато стоеше сред боровете и се взираше в ръждясалия хладилник, аз пък ще кажа кой счупи ръката на Еди Каспбрак. Разбира се, полицията отдавна знаеше, обаче нямаха доказателства, защото и четиримата заявиха, че цял ден са играли у Хенри, а смахнатият Бъч Бауърс потвърди. Ама издаде ли ме, и аз ще го издам. Танто за танто.

Е, това нямаше значение. Сега трябваше най-напред да се отърве от птицата. Щеше да остави хладилника отворен, а после щеше да се върне с кофа и парцал. Добре.

Патрик отвори вратата на хладилника, за да срещне собствената си смърт.

Отначало той бе само озадачен, неспособен да осъзнае какво вижда. Гледката му се стори съвършено безсмислена. Липсваше й контекст. Патрик просто стоеше, килнал глава настрани, и гледаше с разширени очи.

От гълъба не бе останало нищо освен гол скелет върху купчинка парцалива перушина. По костите нямаше и късче плът. А наоколо — по вътрешните стени на хладилника, под камерата, под решетестите лавици — провисваха десетки предмети с цвят на плът, напомнящи дебели макарони. Патрик видя, че те потрепват като разлюляни от вятъра. Само че нямаше никакъв вятър. Той се навъси.

Внезапно един от странните макарони разпери ципести криле. Още преди Патрик да осъзнае факта, предметът прекоси разстоянието от хладилника до лявата му ръка. Раздаде се мляскащ звук. За миг Патрик усети парване. Топлината изчезна и ръката му пак си беше както преди… но кожата на бледата макаронена гадина отначало порозовя, сетне с потресаваща бързина придоби пурпурен цвят.

Макар че Патрик не се боеше от нищо в общоприетия смисъл на думата (трудно е да се боиш от неща, които не са „истински“), имаше поне една твар, която го изпълваше със страх и ненавист. На седемгодишна възраст в един топъл августовски ден бе излязъл от езерото Брюстър с четири-пет пиявици, полепнали по корема и краката му. Докато баща му ги отлепваше, Патрик пресипна от рев.

В пристъп на гибелно вдъхновение той осъзна, че това са някакви невиждани летящи пиявици. Бяха нахлули в неговия хладилник.

Патрик нададе писък и заудря гадината. Ужасната твар се бе издула почти колкото топка за тенис. При третия удар се пръсна с отвратително хрущене. Кръвта — собствената му кръв — го опръска от китката до лакътя, но безоката пихтиеста глава не помръдна. Донякъде напомняше птича глава, завършваща с нещо като човка, само че не плоска или заострена; беше издължена и тъпа като хоботчето на комар. И този хобот потъваше в ръката на Патрик.

Продължавайки да пищи, той стисна с пръсти сплесканото създание и го дръпна. Хоботчето се изтръгна с лекота, последвано от рядко фонтанче кръв и някаква жълтеникавобяла течност, подобна на гной. Върху ръката на Патрик остана безболезнена дупка с размерите на монета от десет цента.

А гадината в пръстите му, макар и разкъсана, продължаваше да се гърчи, да мърда, да търси.

Патрик я захвърли, обърна се… и докато посягаше с треперещи пръсти към ръждивата дръжка на хладилника, отвътре се посипаха нови твари. Накацаха по ръцете, по китките, по шията. Една се лепна на челото му. Когато надигна ръка да я откъсне, Патрик видя, че още четири треперят ситно-ситно върху китката му, розовеят, почервеняват.

Не усещаше болка… но усещаше някакво ужасяващо изцеждане. Крещейки, подскачайки, блъскайки по врата и главата си с облепени от пиявици ръце, Патрик Хокстетър бръщолевеше мислено: Не са истински, всичко е само лош сън, не бой се, не са истински, нищо не е истинско…

Но бликащата от смазаните пиявици кръв изглеждаше съвсем истинска, бръмченето на крилцата им изглеждаше съвсем истинско… и собственият му ужас също изглеждаше истински.

Една пиявица хлътна под ризата и се лепна за гърдите му. Докато трескаво бъхтеше с юмрук и гледаше как по плата се разлива кърваво петно, друга кацна на дясното му око. Патрик стисна клепачи, но това не помогна; в мимолетно жарко избухване хоботчето прониза кожата и засмука очната течност. Той усети как окото му хлътва и пак закрещя. Друга пиявица нахлу в зиналата му уста и се срасна с езика.

Всичко ставаше почти без болка.

Залитайки, размахвайки ръце, Патрик се запрепъва по пътеката към разбитите коли. Паразитите го облепваха отвсякъде. Някои се пресищаха и избухваха като балони; при това най-едрите опръскваха Патрик с почти четвърт литър от собствената му топла кръв. Пиявицата в устата бавно се издуваше и той разчекна челюстите си до предел, защото в главата му бе останала само една свързана мисъл — че тя не бива да се пръсне там; не бива, не бива.

Ала стана точно това. Патрик избълва чудовищна струя кръв, размесена с парчета от плътта на паразита. Продължавайки да крещи, той рухна на каменистата земя и почна да се премята. Постепенно собственият му глас ставаше все по-далечен и глух.

Малко преди да загуби съзнание, той видя как иззад последната смачкана кола излиза някаква смътна фигура. Отначало Патрик помисли, че това е човек, може би Манди Фейзио и сега всичко ще бъде наред. Но когато фигурата наближи, той видя, че лицето й се изменя и тече като разтопен восък. Понякога започваше да се втвърдява, заприличваше на нещо — или някой — сетне пак се разливаше, сякаш не можеше да реши в кого или в какво иска да се превърне.

— Здравей и сбогом — изрече бълбукащ глас откъм разплутото лице и Патрик отново се помъчи да закрещи. Не искаше да умира; като единствена „истинска“ личност не биваше да умира. Ако умреше, заедно с него щяха да умрат и всички други.

Човекоподобната фигура сграбчи Патрик за облепените с пиявици ръце и го повлече към Пущинака. Все още закачена за врата му, окървавената брезентова торба подскачаше край него. Патрик направи последен опит да изкрещи и загуби съзнание.

Свести се само веднъж — когато в някакъв мрачен, вонящ, подгизнал ад, където не грееше нито лъч светлина, То започна да се храни.

6.

Отначало Бевърли не беше наясно какво вижда и какво се е случило… разбираше само, че изведнъж Патрик Хокстетър е почнал да се върти и подскача с писъци. Тя се надигна боязливо, стиснала в едната си ръка прашката, в другата две стоманени сачми. Чуваше как Патрик се тътри слепешком по пътеката, продължавайки да крещи като луд. В този момент Бевърли изглеждаше истинска прекрасна жена, в каквато щеше да се превърне след време и ако Бен Ханском можеше да я види, сърцето му едва ли би издържало на удара.

Стоеше изправена и се вглеждаше напред с широко разтворени очи, а от двете страни на леко наклонената й глава висяха плитки, вързани с кадифени панделки, които бе купила от магазинчето на Далия за десет цента. Позата й беше изпълнена с върховно напрежение и съсредоточеност; в нея имаше нещо котешко, хищно. Полуизвърнала тяло подир Патрик, тя бе прехвърлила тежестта върху левия си крак и изпод обтегнатите избелели шорти се подаваха крайчетата на жълти памучни гащички. Дългите мускулести бедра бяха красиви въпреки многобройните драскотини, синини и петна от кал.

Това е номер. Видял те е и знае, че няма шанс да те надбяга, затова се мъчи да те подмами на открито. Не излизай, Беви!

Но друга част от съзнанието й твърдеше, че в ония крясъци имаше твърде много страх и болка. Съжаляваше, че не е успяла да види по-ясно какво се бе случило — ако изобщо имаше нещо за виждане — с Патрик. Но още повече съжаляваше, че не е пристигнала в Пущинака по друг път, та да се размине с цялата смахната история.

Писъците на Патрик секнаха. След миг до Бевърли долетя друг глас — но знаеше, че трябва да й се е счуло. Защото чу татко си да казва: „Здравей и сбогом.“ А днес баща й даже не беше в Дери — още в осем сутринта бе потеглил за Брунсуик. Двамата с Джо Тамърли щяха да ремонтират някакъв Шевролет. Тя тръсна глава, сякаш искаше да проясни мислите си. Гласът не се обади повече. Явно бе плод на въображението й.

Тя закрачи през храстите към пътеката, готова да побегне още щом зърне Патрик да тича насреща. Спусъкът на реакциите й бе станал тънък и чувствителен като котешки мустак. Сведе поглед към пътеката и очите й се разшириха. Долу имаше кръв. Локви кръв.

Фалшива кръв, настоя здравият разум. При Далия можеш да си купиш цяло шишенце за четиридесет и девет цента. Пази се, Беви!

Тя коленичи и бързо докосна кръвта с пръсти. Вдигна ръка пред очите си. Не беше фалшива кръв.

Нещо я жегна в лявата ръка, точно под лакътя. Бевърли завъртя глава и отначало помисли, че вижда някакъв репей. Не… не беше репей. Репеите не лазят и не пърхат. Нещото беше живо. След миг осъзна, че то я хапе. Перна го с длан и то се пръсна сред кървав фонтан. Тя отстъпи крачка назад, готова да изпищи след като всичко бе приключило… но видя, че още не е свършено. Безформената глава продължаваше да виси на хоботчето, впито в нейната плът.

С дрезгав вик на погнуса и страх, тя дръпна главата и видя как хоботчето се изтръгва от ръката й като мъничък окървавен кинжал. Сега разбираше откъде е кръвта по пътеката, да, отлично разбираше и погледът й се стрелна към хладилника.

Вратата отново се бе захлопнала, но множество паразити бяха останали навън и сега лазеха тромаво по ръждиво-белия емайл. Пред очите на Бевърли един от тях разпери като муха ципестите си криле и забръмча насреща.

Без да мисли какво върши, тя зареди в прашката едното стоманено топче и обтегна ластиците. Едновременно с плавното напрежение на мускулите видя как от дупката на ръката й бликва нова струйка кръв. Прицели се инстинктивно и разтвори пръсти.

Мамка му! Неточно! — помисли тя още щом ластикът изплющя и стоманената сачма полетя като лъскава искрица в навъсения следобед. По-късно щеше да разкаже на Неудачниците как от самото начало е знаела, че няма да улучи, също както опитният играч на боулинг усеща погрешния удар в мига, когато топката напуска ръката му. Но сетне видя сачмата да се отклонява. Всичко стана за част от секундата, ала бе видяла съвършено ясно: топчето кривна. Заби се в летящата твар и я направи на пихтия. По пътеката с трополене се поръси дъжд от жълтеникави капки.

Отначало Бевърли отстъпи бавно с изкривено от ужас пепеляво лице, върху което тъмнееха огромните очи и разтрепераните устни. Погледът й бе прикован към захвърления хладилник, очаквайки да види дали няма да я надуши още някоя от гадините. Но паразитите само лазеха тромаво напред-назад като вцепенени от студ есенни мухи.

Сетне тя се обърна и побягна.

Черна паническа вълна заливаше мислите й, ала Бевърли не се предаде докрай. Стискаше прашката в лявата си ръка и от време на време се озърташе през рамо. По пътеката и листата на околните храсти лъщяха капки кръв, като че бягащият Патрик се бе люшкал насам-натам.

Бевърли пак изскочи край разнебитените коли. Отпред ново, по-голямо кърваво петно бавно попиваше в каменистата почва. Сред белезникавия прах се тъмнееха разровени ивици. Сякаш тук се бе разиграла борба. От това място започваха две плитки успоредни бразди, на около седемдесет сантиметра една от друга.

Задъхана, Бевърли спря. Погледна ръката си и с облекчение откри, че кървенето най-после отслабва, макар че беше оплескана чак до китката. Сега в раната прииждаше неясна, тръпнеща болка. Случвало й се бе да усеща нещо подобно около час след посещение при зъболекаря, когато действието на упойката почваше да отминава.

Пак се озърна през рамо, не видя нищо и се загледа в двете бразди, водещи от бунището и изоставените коли към центъра на Пущинака.

Ония твари са били в хладилника. Облепили са го… да точно така, виж само колко кръв е изтекла. Добрал се е дотук, после

(здравей и сбогом)

е станало още нещо. Какво?

Ужасно се боеше, че знае. Пиявиците бяха част от То и бяха подкарали Патрик към другата част, също както касапинът подкарва обезумяло от ужас биче към скотобойната.

Бягай оттук! Бягай, Беви!

Но вместо това тя тръгна по браздите в пръстта, стискайки прашката с потни пръсти.

Поне доведи другите!

Ще ги доведа… след малко.

Вървеше подир браздите, а теренът се спускаше надолу и ставаше все по-влажен. Следата отново навлезе в гъсталака. Нейде гръмко избръмча цикада и пак настана тишина. По окървавената й ръка кацаха комари. Тя ги пропъждаше. Зъбите й се впиваха в долната устна.

Отпред се валяше нещо. Бевърли вдигна предмета и го огледа. Беше грубо изработено портмоне, каквито правят децата в час по трудово обучение. Личеше, че майсторът не е бил много сръчен; широкият найлонов шев вече се развлачваше и отделението за банкноти зееше като беззъба уста. В другото отделение лежеше монета от четвърт долар. Освен нея в портмонето имаше само библиотечна карта на името на Патрик Хокстетър. Бевърли захвърли всичко и избърса пръсти в шортите си.

Двадесет метра по-нататък намери гуменка. Гъстите храсти вече закриваха браздите, но и без да е следотърсач, човек лесно можеше да забележи кървавите петна по листата.

Дирята продължаваше надолу по стръмен склон. На едно място Бевърли се подхлъзна, претъркаля се и хлътна в трънака. По бедрата й изникнаха нови кървави драскотини. Дишаше бързо, мократа й коса лепнеше по черепа. Кървавите петна водеха към една от тесните пътечки из Пущинака. Наблизо ромолеше Кендъскиг.

На пътеката се търкаляше другата гуменка на Патрик с окървавена връзка.

С готова за стрелба прашка в ръцете, Бевърли наближи реката. Отпред отново се появиха двете бразди. Сега бяха по-плитки — защото е останал без гуменки, помисли тя.

Отмина последния завой и излезе пред реката. Браздите се спускаха по брега и водеха към един от бетонните цилиндри, където се спотайваха помпите. Там дирята свършваше. Железният капак на цилиндъра беше леко отместен.

Докато стоеше на стръмното и гледаше натам, отдолу внезапно долетя чудовищен гърлен кикот.

Това бе последната капка. Надвисналата паника я обгърна. Бевърли се завъртя и хукна към поляната с къщичката, закривайки с окървавена ръка лицето си от ударите на жилавите вейки.

Понякога и аз се тревожа, татко, объркано мислеше тя. Понякога МНОГО се тревожа.

7.

Четири часа по-късно всички Неудачници с изключение на Еди клечаха в храстите близо до мястото, откъдето Бевърли бе наблюдавала тайно как Патрик Хокстетър отваря хладилника. В небето над тях тъмнееха буреносни облаци и из въздуха отново се носеше мирис на дъжд. Бил стискаше края на дълго въже за простиране. Обединявайки финансовите си възможности, шестимата бяха успели да купят въжето и превързочен пакет за Бевърли. Бил грижливо бе прикрепил върху раната марлен тампон.

— К-кажи на въ-въ-вашите, че си се о-ххо-драскала к-като си карала ле-ххе-етни к-кънки — посъветва я той.

— Леле, кънките ми! — сепна се Бевърли. Изобщо бе забравила за тях.

— Там са — посочи Бен.

Кънките наистина се търкаляха наблизо и тя изтича да ги вземе преди Бен, Бил или някой от другите да прояви инициатива. Сега си спомняше, че ги бе метнала настрани, преди да се изпишка. Не искаше момчетата да отиват натам.

Бил лично бе вързал края на въжето за дръжката на хладилника, макар че се приближиха всички накуп, готови да хукнат при първия знак за опасност. Бев бе предложила да върне прашката на Бил; той настоя да остане у нея. Пътеката пред хладилника беше опръскана с кръв, но от паразитите нямаше никаква следа. Навярно бяха отлетели.

— Можем да доведем шефа Бортън, и мистър Нел, и още сто ченгета, обаче все тая — мрачно каза Стан Юрис.

— Ами да. Нищо няма да видят — потвърди Ричи. — Как е ръката, Бев?

— Боли. — Тя помълча, прехвърляйки поглед от Бил към Ричи и пак към Бил. — Мама и татко ще видят ли дупката от хобота на оная гадина?

— Н-не ми се въ-въ-вярва — каза Бил. — Гхо-о-твете с-се да бъ-бъ-бягате. Ще г-го за-а-вържа.

Бавно и предпазливо, като сапьор, който работи със заредена бомба, той преметна въжето през ръждивата хромирана дръжка на хладилника. Върза го на панделка, после отстъпи назад.

Когато се отдалечиха, той огледа останалите и се усмихна с треперещи устни.

— Уффф! Д-добре, че свъ-ъ-ърши.

Приклекнаха на безопасно разстояние от хладилника (поне така се надяваха) и Бил още веднъж заръча да се приготвят за бягство. Над главите им изтрещя гръмотевица и всички подскочиха. Посипаха се първите редки дъждовни капки.

Бил опъна въжето с всичка сила. Възелът се развърза, но преди това все пак успя да дръпне вратата. Отвътре се изсипа лавина от оранжеви помпони и Стан Юрис изстена болезнено. Другите само зяпаха като хипнотизирани.

Дъждът заваля по-силно. Докато вратата бавно се отваряше докрай, гръмотевиците плющяха над главите им и децата неволно се свиваха, а наоколо играеха пурпурно-синкавите отблясъци на мълнии. Ричи видя пръв и изпищя като ударен. Бен нададе вик, пълен с ужас и гняв. Останалите мълчаха.

От вътрешната страна на вратата беше изписано със засъхваща кръв:

Сред поройния дъжд се посипа градушка. Бурният вятър люшкаше напред-назад вратата на хладилника и кървавите букви започваха да се разливат зловещо като заглавие от плакат за филм на ужасите.

Бев разбра, че Бил се е изправил едва когато го видя да крачи по пътеката към хладилника. Той размахваше юмруци. Ризата му бе залепнала за гърба, по лицето му се стичаха дъждовни струи.

— Н-ние ще т-те у-хху-бием! — изкрещя Бил.

Гръмотевиците трещяха и тътнеха. Мълниите избухваха толкова наблизо, че Бев усещаше мириса им. Нейде в гората с трясък рухна дърво.

— Бил, върни се! — викна Ричи. — Върни се, човече!

Той опита да се надигне, но Бен го дръпна обратно.

— Ти уби брат ми Джордж! Кучи син! Копеле! Курвар! Покажи се сега! Покажи се де!

Градушката блъскаше с ядна сила, удряше ги жестоко въпреки надвисналите храсти. Бевърли вдигна ръце да закрие лицето си. Забеляза по мокрите бузи на Бен алени белези.

— Бил, върни се! — отчаяно изкрещя тя, ала нова гръмотевица заглуши вика й; грохотът се търкулна из Пущинака под ниските черни облаци.

— Излез де, дай да те видим, педераст гаден!

Бил яростно разрита камарата помпони пред хладилника. После се завъртя и тръгна обратно с клюмнала глава. Той сякаш не усещаше градушката, която вече бе отрупала земята като подранил сняг.

Слепешком нагази в храсталака и ако Стан не го бе хванал за ръката, щеше да продължи през тръните. Плачеше.

— Няма нищо, Бил — рече Бен и неловко го прегърна през рамото.

— Да — потвърди Ричи. — Не се тревожи. Няма да ни хване шубето. — Той огледа другите с безумно втренчени очи сред мокрото лице. — Някой тук да се е шубелдисал, а?

Всички поклатиха глави.

Бил вдигна очи и избърса сълзите си. Всички бяха мокри до кости и приличаха на невръстни кученца, току-що измъкнати от реката.

— Зна-хха-аете ли, Т-т-то с-се стъ-стъ-страхува от нас, — каза той. — У-хху-сещам го. Бог ми е сви-ххи-идетел, усещам го.

Бев тъжно кимна.

— Мисля, че си прав.

— П-п-помогнете ми — изхълца Бил. — Мо-ххо-оля ви. П-п-помогнете ми.

— Ще ти помогнем — каза Бевърли и го прегърна.

Не бе и подозирала колко е слаб, колко лесно може да го обгърне с ръце. Усещаше как сърцето му подскача под ризата; усещаше го до своето. Помисли, че никога през живота си не е докосвала нещо толкова нежно и могъщо.

Ричи метна ръце през раменете им и отпусна глава върху рамото на Бев. Бен стори същото от другата страна. Стан Юрис прегърна Ричи и Бен. Майк се поколеба, после обви с една ръка талията на Бевърли, а с другата стисна треперещото рамо на Бил. Стояха прегърнати, а поройният дъжд се превърна във водопад — сякаш вече нямаше въздух, а само вода. Из небето пробягваха мълнии, тътнеха гръмотевици. Никой не проговаряше. Бевърли бе стиснала клепачи до болка. Стояха под дъжда плътно един до друг, прегръщаха се и слушаха как капките шумолят в листата. Това си спомняше най-добре: шума на дъжда, споделеното мълчание и смътната скръб, че сега Еди не е до тях. Помнеше всичко това.

И още — помнеше колко млада и силна се чувствуваше.