Стивън Кинг
То (2)

2.

В стаята за разпити в дъното на коридора двама местни полицаи разговаряха със седемнайсетгодишния Стив Дюбей на горния етаж; в кабинета на съдебния секретар, други двама разпитваха осемнайсет годишния Джон Гартън по прякор Паяка; а на петия етаж, в кабинета на полицейския началник Андрю Радмейкър, младшият прокурор Том Бутилие и самият Радмейкър разпитваха петнайсетгодишния Кристофър Ънуин. Момчето беше облечено с избелели джинси, омазнена тениска и тежки полуботуши. Плачеше. Радмейкър и Бутилие се бяха захванали с него, защото безпогрешно усещаха, че тъкмо той е най-слабото звено във веригата.

— Хайде да повторим отначало — каза Бутилие в мига, когато Джефри Рийвс изричаше същите думи два етажа по-долу.

— Не искахме да го убием — изхълца Ънуин. — Всичко стана заради шапката. Просто не можехме да повярваме, че още я носи, нали разбирате, след онова, дето му го рече Паяка първия път. Мисля, че само искахме да го сплашим.

— Заради това, което е казал — вметна Радмейкър.

— Да.

— На Джон Гартън, при срещата им на 17-ти.

— Да, на Паяка. — Ънуин отново се разрида. — Но ние опитахме да го спасим, като видяхме, че е загазил… е, поне аз и Стиви Дюбей опитахме… не искахме да го убием!

— Стига, Крис, не ни будалкай — каза Бутилие. — Хвърлили сте педеругата в канала.

— Да, но…

— А после сте дошли тук, за да не ви тежи на съвестта. Ние с началника Радмейкър високо ценим доблестта ви, нали, Анди?

— И още как. Само истински мъж може да си признае грешката.

— Тъй че не се прецаквай сега с разни тъпи лъжи. Решили сте да го метнете в канала още щом сте зърнали как извежда от „Сокола“ сбърканото ви приятелче, нали така?

— Не! — енергично възрази Крис Ънуин.

Бутилие извади от джобчето на ризата си пакет „Марлборо“ и захапа цигара. После протегна пакета към Ънуин.

— Цигара?

Ънуин си взе. Устните му трепереха и за да запали. Бутилие трябваше дълго да гони крайчето на цигарата с кибритеното пламъче.

— Значи сте решили след като видяхте, че още носи шапката? — запита Радмейкър.

Ънуин смукна дълбоко, наведе глава, тъй че мазната му коса падна пред лицето и накрая пусна две струйки дим през носа си, осеян с черни точки.

— Ъхъ — прошепна той едва чуто.

Бутилие се приведе напред и кафявите му очи припламнаха. Лицето му бе свирепо, като хищник, но гласът му си оставаше добродушен.

— Какво каза, Крис?

— Казах „да“. Сигурно тъй беше. Да го метнем долу. Но не и да го убием. — Той вдигна насреща им трескаво, измъчено лице, все още неспособен да осъзнае поразителните промени, които бяха настанали в живота му откакто снощи към седем и половина бе излязъл от къщи с двамата си приятели, за да посети последната вечер от Дните на Канала. — Не да го убием! — повтори той. — А онзи тип под моста… и досега не знам кой беше.

— Кой тип? — запита Радмейкър без особен интерес.

Вече бяха чули тази част от историята и не вярваха на нито една думица — обвинените в убийство рано или късно започват да повтарят за появата на някакъв загадъчен пришълец. Бутилие даже бе измислил название за подобни случаи — наричаше ги „Синдром на едноръкия“, както в старата телевизионна поредица „Беглецът“.

— Онзи с клоунския костюм — каза Ънуин и потрепери. — Онзи с балоните.

3.

Повечето жители на Дери единодушно смятаха, че проведените от 15 до 21 юли Дни на Канала са имали невероятен успех — градчето бе усетило благотворното им влияние върху общественото настроение, добрата репутация… и банковите сметки. Едноседмичният фестивал беше устроен в чест на стогодишнината от откриването на Канала, който минаваше през центъра на града. Именно Каналът бе спомогнал за пълното приобщаване на Дери към търговията с дървен материал от 1884 до 1910 година именно на Канала се дължаха най-успешните десетилетия на градчето.

В очакване на празника бе започнало трескаво разкрасяване из всички квартали. Улични дупки, за които местните жители се кълняха, че са стояли незабелязани от десет години, изведнъж се превръщаха в загладени петна от новичък асфалт. Най-очебийните драсканици из Баси парк — предимно хладнокръвни и логични призиви против хомосексуалистите от типа на СМЪРТ НА ДУХАЧИТЕ или СПИН ДА ВИ ТРЪШНЕ, ПЕДАЛИ ПРОКЛЕТИ! — бяха изчегъртани от пейките и стените на закритото мостче над Канала, известно под името Мост на целувките.

Три изоставени магазина в центъра се превърнаха в Музей на Канала, запълнен с експонати от Майкъл Хенлън — общински библиотекар и любител на историята. Най-старите родове в градчето охотно му услужиха с безценните си съкровища и през дните на фестивала почти четиридесет хиляди посетители платиха по четвърт долар, за да се любуват на ресторантски менюта от 1890, дърварски сечива от 1880, детски играчки от 1920, над две хиляди фотографии и девет ролки филмова лента със сцени от живота на Дери през последните сто години.

Музеят получи финансова подкрепа от местното Дамско дружество, което забрани някои предложени от Хенлън експонати (например знаменитият скитнически стол от 1930) и снимки (например снимките на Брадли и бандата му след знаменитата престрелка). Но всички единодушно смятаха, че изложбата е имала голям успех, а колкото до ония отколешни кръвопролития — кому ли бе притрябвало да ги гледа? Най-добре беше да подчертаеш доброто и да забравиш злото, както се казва в старата песен.

В градския парк бе разпъната огромна раирана шатра с щандове за безалкохолни напитки, където всяка вечер свиреха любителски естрадни състави. В Баси парк имаше панаир с гастроли на Смоуки, Грейтър Шоу и увеселителни игри, организирани от местните жители. Специално туристическо влакче потегляше на всеки кръгъл час из историческите квартали на града и приключваше пътешествието си сред тази пищна и весела безвкусица, където туристите можеха да облекчат джобовете си от излишния баласт.

И точно там Ейдриън Мелън спечели шапката, заради която щяха да го убият — евтиния картонен цилиндър с изкуствено цвете и панделка с надпис АЗ LOVE ДЕРИ!

4.

— Не мога повече — каза Джон Гартън по прякор Паяка.

И той, както и двамата му приятели, имитираше неволно облеклото на Брус Спрингстийн, макар че ако някой му споменеше това, би нарекъл Спрингстийн „слабак“ или „педеруга“ и би подчертал възхищението си от „шашави“ хевиметъл групи като „Деф Лепард“, „Туистед Систърс“ или „Джудас Прийст“. От простичката му синя тениска с откъснати ръкави се подаваха мощни бицепси. Над едното му око надвисваше кичур гъста кестенява коса — с това вече наподобяваше не Спрингстийн, а Джон Каугър Меленкамп. По ръцете му се синееха татуировки — мистични символи, изрисувани с детинска несръчност.

— Не искам да говоря — добави той след кратко мълчание.

— Само разкажи какво стана във вторник на панаира — подкани го Пол Хюз.

Хюз беше уморен, потресен и отчаян от цялата тази гнусна история. Из главата му отново и отново се въртеше мисълта, че Дните на Канала сякаш са завършили с финална церемония, за която всички са се досещали, ала никой не е събрал кураж да я запише в ежедневната програма. Ако някой го бе сторил, програмата щеше да изглежда така:

Събота, 21:00 — Заключителен концерт с участието на Гимназиалния оркестър и Музикалните бръснари.

Събота, 22:00 — Поразителни фойерверки и илюминации.

Събота, 22:35 — Ритуалното жертвоприношение на Ейдриън Мелън слага край на Дните на Канала.

— Да ти таковам панаира — отвърна Паяка.

— Искам само да знам какво си рекъл на Мелън и той какво ти е отговорил.

— О, Господи! — възкликна Паяка и вдигна поглед към тавана.

— По-живо, Паяк — обади се партньорът на Хюз.

Гартън Паяка завъртя очи към тавана и подхвана отначало.

5.

Когато Гартън видя Мелън и Хагарти, двамата ситнеха по улицата прегърнати през кръста и се кискаха като момичета. Отначало той помисли, че наистина са момичета. После разпозна Мелън, за когото вече бе чувал. Пред очите му Мелън завъртя глава към Хагарти… и за миг двамата се целунаха по устните.

— Леле, братче, ще се издрайфам! — викна отвратеният Паяк.

До него стояха Крис Ънуин и Стив Дюбей. Когато Паяка посочи към Мелън, Стив Дюбей спомена, че другият педал май се казвал Дон някой си и че веднъж взел на автостоп едно момче от местната гимназия, а после почнал да му прави мили очи.

Мелън и Хагарти се задаваха право срещу тримата младежи. Бяха излезли от барачката за хвърляне на топки по мишена и отиваха към изхода от панаира. По-късно Паяка Гартън щеше да каже на полицаите Хюз и Коноли, че почувствал „гражданската си доблест“ накърнена, като видял някакъв шибан духач да носи шапка с надпис АЗ LOVE ДЕРИ. Шапката беше просто нелепа — фалшив картонен цилиндър с щръкнало над него цвете, което се люшкаше насам-натам. И това явно бе накърнило още по-болезнено гражданската доблест на Паяка.

Докато Мелън и Хагарти отминаваха, здраво прегърнати през кръста, Паяка Гартън изрева:

— Що ли не те накарам да изядеш тая шапка, шибано дупе бандитско?

Мелън се завъртя към Гартън, кокетно запърха с клепки и отвърна:

— Ако ти се яде, миличък, мога да ти предложа нещичко много по-вкусно от шапката.

Паяка Гартън незабавно реши, че ще трябва да смачка мутрата на тоя педал. По картата на физиономията му щяха да изникнат нови планини и континенти. Никой нямаше право да му намеква, че е с обратна резба. Никой.

Той се засили към Мелън. Разтревоженият Хагарти задърпа приятеля си към изхода, но Мелън стоеше като закован на място и продължаваше да се усмихва. По-късно Гартън щеше да каже на полицаите Хюз и Коноли, че според него в онази вечер Мелън явно бил „надрусан“. Вярно, щеше да признае Хагарти след намеците на полицаите Гарднър и Рийвс за „нещо възбуждащо“. Беше възбуден от две кнедли с мед, от карнавала, от целия ден. И затова не бе успял да осъзнае, че Паяка Гартън представлява реална заплаха.

— Такъв си беше Ейдриън — изхълца Дон, размазвайки с хартиена кърпичка грима по очите си. — Не умееше да се спотайва. Беше от ония наивници, които искрено вярват, че нищо лошо не може да им се случи.

Мелън навярно щеше да бъде пребит на място, ако Гартън не бе усетил как някакъв предмет го потупва по лакътя. Предметът се оказа полицейска палка. Завъртя глава и пред погледа му изникна пазителят на реда в Дери Франк Мейкън.

— Трай си, мой човек — посъветва го Мейкън. — Гледай си работата и зарежи тия сбъркани момчурляци. Върви да се повеселиш.

— Ама ти чу ли какъв ме нарече? — възмутено запита Гартън.

В това време Ънуин и Дюбей застанаха от двете му страни — усещайки, че става напечено, двамата се опитаха да отведат Гартън към средата на парка, но той гневно ги отблъсна, готов да размаха юмруци и срещу тях, ако продължават да го дърпат. Засегнато бе мъжкото му достойнство и смяташе, че обидата трябва да се измие с кръв. Никой нямаше право да му намеква, че е с обратна резба. Никой.

— Не чух да те е нарекъл с нещо обидно — отвърна Мейкън. — И мисля, че ти пръв го заговори. Хайде, момко, размърдай се. Не ме карай да ти повтарям.

— Нарече ме педераст!

— Ти какво, май се боиш, че може да е вярно? — запита Мейкън с жив интерес и Гартън се изчерви до уши.

Докато траеше този разговор, Хагарти все по-отчаяно се мъчеше да отведе Ейдриън Мелън от местопроизшествието. Най-сетне усилията му се увенчаха с успех.

— Тра-ла-ла, скъпи! — нагло подвикна през рамо Ейдриън.

— Затваряй си човката, дупе сладко — сопна се Мейкън. — Изчезвай оттук.

Гартън се хвърли към Мелън, но Мейкън го сграбчи за раменете.

— Мога да те прибера на топло, приятел — заяви полицаят. — И като те гледам как се държиш, май точно това трябва да сторя.

— Видя ли те пак, ще ти смачкам фасона! — изрева Гартън подир отдалечаващата се двойка й околните минувачи завъртяха глави към него. — А ако носиш тая шапка, ще те убия! В тоя град няма място за педеруги като тебе!

Без да се обръща, Мелън игриво му махна с пръстите на лявата си ръка — ноктите бяха покрити с вишненочервен лак — и още по-подчертано разлюля бедра. Гартън опита да се изтръгне от ръцете на полицая.

— Да не си мръднал повече — кротко го предупреди Мейкън. — Само още една думичка и отиваш на топло. Без майтап, момче, щом съм рекъл, ще го сторя.

— Хайде, Паяк — тревожно се обади Крис Ънуин. — Да се чупим.

— Харесваш ли ги тия мръсници? — обърна се Паяка към Мейкън, без да удостоява с внимание Крис и Стив. — А?

— По въпроса за втората класа съм неутрален — заяви полицаят. — Държа само да има ред и спокойствие, а ти нарушаваш и двете, тъпа муцуно. Решавай сега, ще си траеш ли или да те водя?

— Хайде, Паяк — тихо промърмори Стив Дюбей. — Ела да си купим хот-дог.

Паяка бавно се отдалечи, като приглаждаше ризата си с подчертано бавни движения и отмяташе кичура от очите си. На сутринта след убийството на Ейдриън Мелън полицаят Мейкън спомена в показанията си: „Докато се отдалечаваше със своите приятели, последните му думи бяха «Видя ли го пак, има да си пати».“

6.

— Моля ви, трябва да говоря с майка си — изрече за трети път Стив Дюбей. — Онзи ми е втори баща и като се прибера, ще ме смаже от пердах, ако тя не заглади нещата.

— След малко — отвърна полицаят Чарлс Ейвърино.

Ейвърино и колегата му Варни Морисън знаеха, че тая вечер Стив Дюбей няма да се прибере у дома, а може би още дълго нямаше да види родната стряха. Момчето изглежда не осъзнаваше колко зле е загазило и малко по-късно Ейвърино нямаше да се учуди, узнавайки, че Дюбей е напуснал училище на шестнайсетгодишна възраст. По онова време още не бе успял да завърши прогимназията на Уотър стрийт. През една от трите си години в седми клас бе попълнил тест за интелигентност с отчайващ резултат — само 68 точки.

— Разкажи какво стана като видяхте Мелън да излиза от „Сокола“ — подкани го Морисън.

— А, не, мой човек, май ще е по-добре да си трая.

— Че защо? — запита Ейвърино. — Не е ли така?

— Ами… да… обаче…

— Слушай сега — сърдечно изрече Морисън, докато сядаше до момчето и му подаваше цигара. — Мислиш ли, че аз и Чарли си падаме по сбърканите?

— Не знам…

— Приличаме ли ти на такива?

— Не, но…

— Ние сме ти приятели, Стиви — тържествено заяви Морисън. — Помни ми думата, сега на вас с Крис и Паяка страшно ви трябват приятели. Защото утре всяка милозлива душа в градчето ще гракне против вас.

По лицето на Стив Дюбей се изписа смътна тревога. За Ейвърино мозъчето на тъпия дангалак беше едва ли не като отворена книга и той предположи, че хлапакът отново мисли за втория си баща. И макар че изпитваше неприязън към хомосексуалните среди в Дери — както всяко друго ченге би си отдъхнал с облекчение при вестта, че „Соколът“ е затворен веднъж завинаги — тази вечер му се искаше лично да откара Дюбей до дома му. Нещо повече, искаше му се да държи ръцете на хлапака, докато вторият му баща го прави на кайма. Не обичаше хомосексуалистите, но и не смяташе, че трябва да бъдат измъчвани и убивани. А Мелън бе убит зверски. Когато го извлякоха изпод моста, ужасените му очи бяха изхвръкнали от орбитите. А тоя хлапак нямаше съвършено никаква представа в какво се е замесил.

— Не искахме да му сторим нищо лошо — повторни Стив. Щом почнеше да се обърква, неизменно се връщаше към тая фраза.

— И точно затова трябва да сме на чисто — подчерта Ейвърино. — Казвай сега всичко както си е било, пък може да излезе, че вдигаме много шум за нищо. Нали така, Варни?

— Ясна работа — съгласи се Морисън.

— Още веднъж те питам — ласкаво изрече Ейвърино. — Как стана цялата история?

— Ами то… — промърмори Стив и бавно подхвана разказа си.

7.

При откриването на „Сокола“ през 1973 година Елмър Кърти си мислеше, че ще обслужва главно пътници — през съседната автогара минаваха автобуси на три транспортни компании: местни линии „Трейлуейс“ и „Грейхаунд“. Едва по-късно бе открил колко много от пътниците се оказват жени или семейства с малки деца. Значителна част от останалите си носеха отдалече шишета, маскирани в книжни кесии, и изобщо не напускаха автобусите. А слизащите обикновено бяха войници и моряци, които гледаха да пийнат на крак по една-две бири и рядко поръчваха нещо друго — десетината минути престой не предразполагаха към пиршества.

Към 1977 година Кърти бе взел да осъзнава тия простички истини, но вече бе твърде късно — беше затънал до уши в дългове и както и да се въртеше, все излизаше на червено. Понякога му минаваше идеята да подпали заведението заради застраховката, но предполагаше, че ще го опипат, ако не наеме професионалист… а нямаше представа как да намери професионален подпалвач.

През февруари 1977 той реши да изчака до 4 юли ако дотогава не се появяха изгледи за обрат, просто щеше да се качи на някой от минаващите автобуси и да провери как стоят нещата във Флорида.

Но през следващите пет месеца покоят и благоденствието най-неочаквано се възцариха сред черно-златистите стени на бара, украсени с множество препарирани птици (покойният брат на Елмър Кърти се увличаше по препарирането и птиците бяха наследство от него). От шейсет бири и двайсет коктейла на вечер поръчките изведнъж отскочиха до осемдесет бири и сто коктейла… сто и двайсет… понякога даже сто и шейсет.

Клиентите бяха предимно млади, възпитани мъже. Мнозина от тях се обличаха скандално, но по онова време скандалното облекло все още бе масово явление и трябваше да минат още три-четири години, докато Елмър Кърти разбере, че клиентелата му се състои почти изцяло от хомосексуалисти. Ако го кажеше на местните жители, те биха му отвърнали със смях, че не са вчерашни… и все пак това бе чистата истина. Също като измамен съпруг, Елмър Кърти узна истината едва ли не последен… а тогава вече му бе все едно. Барът носеше печалба и макар че в Дери имаше още четири печеливши бара, „Соколът“ беше единственото заведение, в което никога не се случваше буйни клиенти да разгромят цялото обзавеждане. Другаде побоищата най-често почваха заради жени, но тук жени нямаше, а мъжете, сбъркани или не, явно знаеха някаква тайна, която им помагаше да се спогаждат помежду си много по-умело, отколкото нормалните им събратя.

След като бе осъзнал сексуалните предпочитания на своите посетители, страховитите клюки за „Сокола“ сякаш взеха да го преследват навсякъде — всъщност клюките се разнасяха отдавна, но до 1981 година Кърти просто не ги бе чувал. Откри, че най-запалени разпространители на тия истории са мъже, които за нищо на света не биха припарили в „Сокола“ от страх да не им окапят мускулите или нещо подобно. Чудно тогава, откъде знаеха толкова много?

Според слуховете, вътре можело всяка вечер да се види как на дансинга мъжете танцуват плътно прегърнати и преспокойно си опипват патките на бара се целували между две питиета в тоалетната правели френска любов. Говореше се още, че отзад имало стаичка, където ходели любителите на трик, наречен „Могъщата кула“ — там чакал някакъв грамаден тип с нацистка униформа, който си мажел ръката с вазелин чак до рамото и охотно обслужвал всеки желаещ.

Но в действителност нямаше нищо подобно. Когато зажаднели пътници идваха от автогарата да пийнат бира или коктейл, те не забелязваха в „Сокола“ нищо нередно — вярно, клиентите бяха все мъже, но така беше в хиляди барове из цялата страна. Макар и хомосексуалисти, редовните посетители не бяха глупави. Ако им хрумнеше да скандализират общественото мнение — в стил „тъпкач и половина“ или „дай да те цункам, сладурче“ — пътуваха чак до Ню Йорк или Бостън. Дери беше малко провинциално градче и местната хомосексуална среда отлично разбираше, че живее под буреносни облаци.

Дон Хагарти бе започнал да посещава „Сокола“ — две-три години преди онази мартенска вечер през 1984, когато за пръв път доведе там Едриън Мелън. Дотогава го знаеха като момче, което избягва сериозните ангажименти и рядко се появява с един и същ кавалер повече от пет-шест пъти. Но към края на април стана явно дори за Елмър Кърти, който почти не обръщаше внимание на тия неща, че Хагарти и Мелън здравата са хлътнали един по друг.

Хагарти работеше като чертожник за една конструкторска фирма в Бангор. Мелън беше писател на свободна практика и публикуваше статии във всевъзможни издания — авиационни, сантиментални, сексуални, областни вестничета и неделни подлистници. Пишеше роман, но навярно нямаше сериозно намерение да го довърши — беше захванал ръкописа още в трети курс на колежа, а това бе преди дванайсет години.

В Дери бе пристигнал с командировка от „Кътчета на Нова Англия“ — лъскаво двуседмично списание, издавано в град Конкорд. Трябваше да напише очерк за Канала. Едриън Мелън бе приел поръчката, защото редакцията му отпускаше командировъчни за цели три седмици, в които се включваше и сметката за съвсем прилична стая в местния хотел. Можеше да събере необходимата информация за пет дни, а през останалото време да подготви поне още четири статии на местна тематика.

Но преди да бяха привършили трите седмици, той срещна Дон Хагарти и след края на командировката не се върна в Портланд, а си нае апартаментче на улица „Кошут“. Живя там само шест седмици. После се пренесе при Дон Хагарти.

8.

Това лято, разказваше Хагарти на Харолд Гарднър и Джеф Рийвс, било най-щастливото лято в целия му живот и навярно би трябвало да бъде нащрек би трябвало да знае, че Господ разстила килимче пред такива като него само за да им го дръпне изпод краката.

Смущавал го единствено нелепият възторг на Ейдриън от живота в Дери. Ейдриън си бил купил тениска с надпис МЕЙН Е МНОГО ХУБАВ ЩАТ, ДЕРИ Е СТРАХОТЕН ГРАД! Имал и спортно яке с емблемата на гимназиалния отбор „Тигрите от Дери“. И шапката, естествено. Твърдял, че тукашната атмосфера го ободрява и му вдъхва творчески сили. Може би имал право — за пръв път от цяла година насам отново вадел от чекмеджето полузабравения си роман.

— Значи наистина работеше върху ръкописа? — запита Гарднър, не толкова от желание да узнае, колкото за да насърчи словоохотливостта на Хагарти.

— Да, страниците хвърчаха една след друга. Казваше, че романът може да е страхотен, може и да не е, но във всеки случай вече няма да бъде недовършен. Смяташе да приключи с работата до рождения си ден през октомври. Разбира се, той не знаеше какво представлява това градче. Мислеше си, че знае, но беше прекарал тук твърде кратко, за да подуши истината за Дери. Все се мъчех да му го кажа, но той не ме слушаше.

— И каква е истината за Дери, Дон? — запита Рийвс.

— Това градче прилича на мъртва курва с червеи из прогнилата пичка — отвърна Дон Хагарти.

Двамата полицаи зяпнаха от изумление.

— Градчето е зло — продължаваше Хагарти. — То е помийна яма. Нима сами не го разбирате, момчета? Цял живот сте прекарали тук, как може да не го разбирате?

Двамата полицаи мълчаха. След малко Хагарти продължи разказа си.

9.

Преди Ейдриън Мелън да се появи в живота му, Дон възнамеряваше да напусне Дери. Бе прекарал в градчето три години, най-вече защото имаше дългосрочен договор за наем на апартамент, откъдето се разкриваше най-великолепният речен пейзаж на света, но срокът на договора вече изтичаше и Дон беше доволен. Край на ежедневното пътуване до Бангор и обратно. Край на глухото мъртвило — веднъж бе казал на Ейдриън, че Дери сякаш завинаги е замрял в часа на обедната почивка. Ейдриън мислеше, че градчето е страхотно, но Дон се боеше от Дери. Не само заради всеобщата дълбока ненавист от хомосексуалистите, изразявана недвусмислено както от градските проповедници, така и от драсканиците в Баси парк. Просто това бяха конкретните признаци, които можеше да посочи. Но Ейдриън му отвърна със смях:

— Дон, всяко градче в Америка си има среди, които мразят такива като нас. Не ме питай защо. В края на краищата, нашият век е златно време за тъпаци и махленски клюкарки.

— Ела с мен в Баси парк — помоли го Дон, когато разбра, че Ейдриън говори искрено и смята Дери за не по-лошо място, от което и да било друго провинциално градче. — Искам да ти покажа нещо, любими.

Качиха се в колата и потеглиха към Баси парк — беше средата на юни, около месец преди убийството на Ейдриън. Хагарти поведе приятеля си към Моста на целувките, където из сенките се носеше лек, неопределено противен мирис. Посочи му една от драсканиците. Ейдриън трябваше да запали клечка кибрит, за да разчете надписа.

ПОКАЖИ СИ ПАРЧЕТО, ПЕДАЛ, ДА ТИ ГО ОТРЕЖА.

— Знам какво е отношението към хомосексуалистите — тихо каза Дон. — Още като ученик ме пребиха на автогарата в Дейтън пред една закусвалня в Портланд няколко юначаги ми подпалиха обувките, а на пет метра от нас един дебел полицай си седеше в колата и се хилеше. Погледни и онова там. Прочети го.

Нова клечка кибрит разкри призива: ЗАБИЙТЕ ПИРОНИ В ОЧИТЕ НА ВСИЧКИ ДУХАЧИ (ЗА БОГА)!

— Онзи, който пише тия благочестиви лозунги, е неизлечим безумец. Бих се почувствал малко по-добре, ако вярвах, че е само един човек, някакъв нещастен маниак, но… — Дон неопределено размаха ръка към другия край на моста. — Има още много подобни гадости… и просто не ми се вярва да ги е писал само един човек. Ето защо искам да напусна Дери, Ейд. Тук твърде много квартали и твърде много хора са обзети от неизлечимо безумие.

— Добре де, нека само да си довърша романа, съгласен ли си? Моля те. Най-много до октомври, обещавам. Тук въздухът е по-добър от другаде.

— Той не знаеше, че всъщност ще трябва да се пази от водата — тъжно каза Дон Хагарти.

10.

Том Бутилие и Андрю Радмейкър безмълвно се приведоха напред. Крис Ънуин седеше с клюмнала глава и монотонно говореше към пода. Точно това искаха да чуят; точно това щеше да прати поне двама от непрокопсаниците в затвора „Томастън“.

— Панаирът беше жива скука — каза Ънуин. — Вече разглобяваха по-готините работи, нали ги знаете — Дяволското колело и Парашутния скок. Електрическите колички не работеха, отпред висеше табелка „затворено“. Нищо не работеше, имаше само разни въртележки за дечурлигата. Тогава отидохме да поиграем на нещо и Паяка видя барачката дето се хвърлят топки, плати петдесет цента и искаше да спечели шапка като оная, дето я носеше сбърканият, ама все не улучваше и колкото повече губеше, толкова повече се ядосваше, нали ме разбирате. А пък Стив… той обикновено все вика: „зарежи го туй, зарежи го онуй, не си троши нервите за тая шибана работа“, нали ме разбирате. Ама оная вечер се дуеше като папуняк, щото беше глътнал хапче. Хич не го знам какво беше. Червено хапче. Може и да си е било съвсем законно. Обаче все се заяждаше с Паяка, по едно време даже си мислех, че Паяка ще му тегли един тупаник, нали ме разбирате. Да бе, заяждаше се. На един педал, вика, шапката не можеш да спечелиш. Хич те няма, щом и на педала шапката не можеш да спечелиш. И накрая жената му даде награда, нищо че не беше улучил, сигурно искаше да се отърве от нас. Не знам. Може пък и да не е искала. Ама все си мисля, че искаше. Надушваш го, то се размотава и издава звук като пръдня. Едно време и аз имах такова. Бяха ми го дали за някакъв шибан празник, не помня Вси светии ли беше или Коледа, много си го харесвах, ама го изгубих. А може някой скапаняк да ми го е свил от джоба през междучасието, нали ме разбирате. Накрая затвориха панаира и ние си тръгнахме, а пък Стив все се заяждаше с Паяка, дето не бил спечелил шапката на сбъркания, нали ме разбирате, обаче Паяка все си мълчеше и аз бях наясно, че туй не е на добро, ама съвсем бях изкуфял, нали ме разбирате. Много ми се щеше да приказваме за нещо друго, ама не можех да измисля за какво, нали ме разбирате. Стигаме до паркинга и Стив пита къде ще ходим сега. Прибираме ли се? А Паяка вика да се помотаем около „Сокола“ и да видим дали пък няма да срещнем оня педал.

Бутилие и Радмейкър се спогледаха. Бутилие потупа бузата си с пръст, макар че не осъзнаваше какво говори, в момента тъпото хлапе описваше подготовката на предумишлено убийство.

— Не, викам аз, ще си ходя, а пък Паяка пита страх ли ме е да ида до бара на духачите. Как тъй ще ме е страх, тяхната мамица, отвръщам аз. Стив още беше на кеф от хапчето. Хайде, вика, да очистим някой педеруга! Хайде да очистим някой педеруга! Хайде да очистим…

11.

Сякаш за нещастие на всички, събитията се развиваха като по план. След като изпиха по бира, Ейдриън Мелън и Дон Хагарти излязоха от „Сокола“, минаха край автогарата и се хванаха за ръце. Сториха го естествено, без да мислят. Часът беше десет и двайсет. Стигнаха до ъгъла и завиха наляво.

Мостът на целувките беше на около осемстотин метра по-нагоре по течението двамата възнамеряваха да минат по прозаичния каменен мост на главната улица. Край бетонните основи на моста неспокойно бълбукаха плитките води на Кендъскиг — през лятото реката беше съвсем плитка, не повече от метър.

Когато колата изскочи изотзад (Стив Дюбей пръв ги бе забелязал да излизат от „Сокола“ и със зловещ смях ги бе посочил с пръст), двамата тъкмо наближаваха моста.

— Засечи ги! Засечи ги! — изкрещя Паяка Гартън. Току-що бе забелязал в светлината на уличната лампа, че двамата се държат за ръце. Това го вбесяваше… но още повече го вбесяваше шапката. Грамадното книжно цвете се люшкаше нелепо насам-натам. — Засечи ги, по дяволите!

И Стив ги засече.

Крис Ънуин щеше да отрече активното си участие в последвалите събития, но Дон Хагарти твърдеше обратното. Според неговия разказ Гартън изскочил още преди колата да спре, след него изскочили и другите двама. Започнал разговор. Злобен разговор. Този път Ейдриън не си позволил нито кокетство, нито лекомислени шеги; разбирал, че са загазили здравата.

— Дай ми тая шапка — заповяда Гартън. — Дай я, педераст гаден.

— Ще ни оставите ли на мира, ако ви я дам? — запита Ейдриън със задъхан, почти ридаещ глас, като се вглеждаше с изплашени очи към Ънуин, Дюбей и Гартън.

— Недей да плямпаш, ами давай шибаната шапка!

Ейдриън я подаде. Гартън извади от джоба на джинсите си автоматичен нож и сряза шапката на две. Разтърка парчетата по задника си. После ги пусна на тротоара и ги стъпка.

Докато вниманието на момчетата беше приковано към Ейдриън и шапката, Дон Хагарти незабелязано отстъпи назад — по-късно щеше да каже, че се е оглеждал за полицай.

— А сега ще ни оставите ли на ми… — започна Ейдриън и в този миг Гартън го удари с юмрук в лицето.

Мелън отхвръкна назад и се блъсна в ниския парапет на моста. Изпищя и се хвана с две ръце за устата. През пръстите му протече кръв.

— Ейд! — извика Хагарти и се хвърли напред.

Дюбей го препъна. Гартън го ритна в корема и той отлетя на уличното платно. Насреща се зададе кола. Хагарти се надигна на колене и закрещя. Колата не намали ход. По-късно Хагарти щеше да каже на Гарднър и Рийвс, че шофьорът даже не се озърнал.

— Затваряй си човката, педал! — каза Дюбей и го ритна по скулата.

Зашеметен, Хагарти се просна на една страна в канавката. Няколко секунди по-късно нечий глас — гласът на Крис Ънуин — го посъветва да изчезва преди да си е изпатил като приятелчето. В показанията си Ънуин потвърждаваше този факт.

Хагарти чуваше глухи удари и писъците на любовника си. По-късно щеше да каже на полицаите, че Ейдриън пищял като заек в примка. Запълзя към пресечката, където светеха лампите на автогарата, и когато се поотдалечи, извърна глава назад. Гартън, Дюбей и Ънуин бяха обкръжили Ейдриън Мелън, който беше висок само метър и шейсет и пет, и даже с мокри дрехи не би тежал повече от шейсет килограма. Подмятаха си го като в игра на топка. Омекналото му тяло се гърчеше като парцалена кукла. Хагарти видя как Гартън рита Ейдриън в слабините. Косата на Ейдриън бе провиснала пред лицето. От устата му течеше кръв и по ризата му се разширяваше тъмно петно. Паяка Гартън имаше на дясната си ръка два масивни пръстена — единият беше с емблемата на местната гимназия, другия си бе изработил сам в час по трудово обучение — грамаден, с преплетени бронзови букви М и Б. Буквите бяха в чест на любимия му метъл състав „Мъртви буболечки“. Двата пръстена бяха разкъсали горната устна на Ейдриън и бяха избили три зъба чак до венеца.

— Помощ! — изкрещя Хагарти. — Помощ! Помощ! Убиват го! Помощ!

Сградите по главната улица се извисяваха мрачни и безмълвни. Никой не се притече на помощ, никой не се появи дори от бялото светло островче около автогарата и Хагарти просто не можеше да разбере как е възможно това — та там имаше хора. Беше ги видял преди малко, когато двамата с Ейдриън минаха оттам. Нима никой нямаше да помогне? Нито един човек?

— ПОМОЩ! ПОМОЩ! УБИВАТ ГО, ПОМОЩ, МОЛЯ ВИ, ЗА БОГА!

— Помощ — прошепна едва доловимо гласче нейде наляво от Дон Хагарти… после някой се изкиска.

— Дупедавец! — крещеше на моста Гартън… крещеше и се смееше. По-късно Хагарти щеше да разкаже на полицаите, че и тримата са се смеели през цялото време на побоя. — Дупедавец! През парапета!

— Дупедавец! Дупедавец! Дупедавец! — скандираше със смях Дюбей.

— Помощ — повтори тихото гласче и макар че звучеше сериозно, отново последва тъничък кикот — като смях на дете, което просто не може да се удържи.

Хагарти погледна надолу и видя клоуна — от този момент нататък Гарднър и Рийвс не вярваха на нито една негова дума, защото продължението напомняше бълнуване на безумец. И все пак след време Харолд Гарднър взе да се колебае. По-късно, когато узна, че Ънуин също е видял клоун — поне така разправяше момчето — той започна да си задава въпроси. Колкото до колегата му… той или си оставаше непоколебим, или пък умело се преструваше на такъв.

Както щеше да каже по-късно Хагарти, клоунът беше нещо средно между Роналд Макдоналд и някогашния телевизионен смешник Бозо — поне така изглеждаше от пръв поглед. Сравнението се натрапваше заради кичурите оранжева коса. Но след време Хагарти бе осъзнал, че клоунът не приличаше нито на единия, нито на другия. Изрисуваната върху млечнобялото лице усмивка беше червена, а не оранжева и очите лъщяха някак нелепо, като сребърни монети. Може би контактни лещи… но още тогава част, от съзнанието му бе възприела мисълта, от която никога нямаше да се отърве — че истинският цвят на онези очи е сребрист. Клоунът беше облечен в торбест костюм с големи оранжеви помпони вместо копчета, на ръцете си носеше бели ръкавици като герой от комиксите.

— Ако ти трябва помощ, Дон — изрече клоунът, — вземи си балонче.

И той протегна напред ръка с цял грозд балони над нея.

— Те се реят — добави клоунът. — Тук долу всички се реем; скоро и твоят приятел ще се рее.

12.

— Значи тоя клоун ви е нарекъл по име — безстрастно констатира Джеф Рийвс.

Той погледна над сведената глава на Хагарти към Харолд Гарднър и лекичко му намигна.

— Да — отвърна Хагарти, без да вдига очи. — Знам, че звучи невероятно.

13.

— И след това го метнахте през парапета — каза Бутилие. — Дупедавеца.

— Аз не съм! — рязко вдигна глава Ънуин. Той отметна с ръка косата от очите си и втренчено изгледа събеседниците. — Когато разбрах, че наистина ще го сторят, опитах да спра Стив, щото знаех, че онзи може да се пребие… До водата май имаше към три метра.

Всъщност бяха седем. Началникът Радмейкър вече бе пратил един полицай да измери височината.

— Ама той беше като луд. Двамата все това викаха: „Дупедавец! Дупедавец!“ после го вдигнаха. Паяка го хвана под мишниците, а Стив го държеше отзад за панталона и… и…

14.

Когато видя какво правят, Хагарти се втурна към тях, крещейки пронизително:

— Не! Не! Не!

Крис Ънуин го блъсна назад, Хагарти се просна на тротоара и зъбите му изтракаха от силата на падането.

— И на тебе ли ти се скача? — прошепна Ънуин. — Не се ослушвай, ами бягай, бебчо!

После Ейдриън Мелън прелетя през перилата на моста и падна във водата. Хагарти чу плясъка.

— Да се махаме — каза Стив Дюбей и поведе Паяка към колата.

Крис Ънуин пристъпи към парапета и надникна надолу. Отначало видя как Хагарти отчаяно драска с ръце и опитва да се смъкне към водата по буренясалия, обсипан с боклуци склон. После видя клоуна. С едната си ръка той влачеше Ейдриън по отсрещния бряг в другата държеше грозд балони. Мокрият Ейдриън кашляше и стенеше. Клоунът вирна глава и се ухили на Крис. По-късно Крис щеше да разкаже, че видял лъскавите му сребристи очи и оголените зъби — страхотни, грамадни зъби.

— Като на лъва от цирка, мой човек — обясни той. — Толкоз големи, искам да кажа.

Според думите му, след това видял как клоунът извива нагоре ръката на Ейдриън Мелън.

— А после, Крис? — запита Бутилие.

Тази част от историята му навяваше скука. Детските приказки бяха престанали да го интересуват още на осемгодишна възраст.

— Де да знам — каза Крис. — Точно тогава Стив ме спипа за врата и ме помъкна към колата. Обаче… мисля, че го захапа под мишницата. — Той неуверено огледа събеседниците си. — Мисля, че точно това направи. Захапа го под мишницата. Като че искаше да го изяде, мой човек. Като че искаше да му изяде сърцето.

15.

Не, каза Хагарти, когато му представиха разказа на Крис Ънуин под формата на въпроси. Поне той не бе видял клоунът да влачи Ейд по отсрещния бряг — вярно, признаваше си, че в онзи момент не е бил безпристрастен наблюдател дявол да го вземе, в онзи момент бил направо обезумял.

В неговия разказ клоунът беше нагазил край отсрещния бряг и стискаше в прегръдката си мокрото тяло на Ейдриън. Вцепенената дясна ръка на Ейдриън беше отметната над главата на клоуна и клоунът наистина беше заровил лице под нея, но не хапеше; усмихваше се. Хагарти го виждаше как наднича изпод ръката на Ейд и се усмихва.

Клоунът пристегна ръце и Хагарти чу пукот на строшени ребра.

Ейд изпищя.

— Ела да се рееш с нас, Дон — изрече ухилената червена уста, после клоунът посочи с бялата си ръка, към моста.

Из тунела под моста се рееха балони — не десет, не сто, а хиляди, червени, сини, зелени и жълти, и на всеки от тях имаше надпис АЗ LOVE ДЕРИ!

16.

— Много интересно, трябва да са били доста балони — каза Рийвс и отново намигна на Харолд Гарднър.

— Знам, че е невероятно — повтори Хагарти с безжизнен глас.

— Значи видяхте балоните — намеси се Гарднър.

Дон Хагарти бавно вдигна ръце пред лицето си.

— Видях ги също тъй ясно, както виждам тези пръсти. Бяха хиляди. Толкова много, че просто не се виждаше долната част на моста. Лекичко се полюшваха и подскачаха нагоре-надолу. Чувах и звук. Странно, глухо скърцане. Това беше от триенето им един в друг. И връвчици. Надолу висеше цяла гора от бели връвчици. Приличаха на разкъсана бяла паяжина. Клоунът отмъкна Ейд натам. Виждах как връвчиците се провлачваха по костюма му. Ейд кашляше задавено, ужасно. Исках да изтичам след него… но клоунът се озърна. Видях очите му и веднага разбрах кой е.

— Кой беше, Дон? — тихо запита Харолд Гарднър.

— Беше Дери — отвърна Дон Хагарти. — Беше това градче.

— И какво направихте тогава? — обади се Рийвс.

— Побягнах, тъпако — каза Хагарти и се разплака.

17.

Харолд Гарднър мълча до 13 ноември — навечерието на деня, в който Районният съд на Дери трябваше да започне делото срещу Джон Гартън и Стив Дюбей, обвинени в убийството на Ейдриън Мелън. Но накрая не издържа и отиде при Том Бутилие. Искаше да поговорят за клоуна. Бутилие не искаше — но поомекна, когато разбра че Гарднър се нуждае от напътствия, за да не стори някоя глупост.

— Не е имало никакъв клоун, Харолд. Единствените клоуни в оная нощ са били тримата хлапаци. Знаеш го не по-зле от мен.

— Имаме двама свидетели…

— Разбери, това са щуротии. — Ънуин усети, че е подпалил задниците на другите двама и веднага опря до Синдрома на едноръкия. „Ние не сме утрепали горкия педеруга, едноръкият го направи.“ А Хагарти си е истерик и половина. Видял е как ония хлапаци убиват най-добрия му приятел. Нямаше да се учудя, ако беше споменал за летящи чинии.

Но Бутилие сам знаеше, че лъже. Гарднър познаваше по очите му и уговорките на младшия прокурор го раздразниха.

— Не се прави на ударен — каза той. — Става дума за двама отделни свидетели. Тъй че не ми пробутвай бабини деветини.

— А, значи искаш да си говорим за бабини деветини? Може би ще ми кажеш, че под моста на главната улица е имало вампир, преоблечен като клоун? Защото точно такава е моята представа за бабини деветини.

— Не, не е точно това, но…

— Или че Хагарти е видял под моста един милиард балони и на всеки имало същия надпис, както и на шапката на любовника му? Защото това също ми прилича на бабини деветини.

— Не, но…

— Тогава защо се вълнуваш от тия глупости?

— Престани да ме разпитваш! — изрева Хагарти. — Всеки от двамата описа едно и също нещо, без да знае какво е казал другият!

До този момент Бутилие седеше зад бюрото и си играеше с някакъв молив. Сега той остави молива, стана и пристъпи към Харолд Гарднър. Беше с дванайсет сантиметра по-нисък, но Гарднър отстъпи назад, когато видя яростното му изражение.

— Искаш ли да загубим делото, Харолд?

— Не. Разбира се, че не, но…

— Искаш ли ония изроди да излязат на свобода?

— Не!

— Добре. Ясно. Щом се споразумяхме за главното, ще ти кажа какво мисля. Да, онази вечер под моста навярно е имало човек. Може дори да е бил с клоунски костюм, макар че съм си имал работа с доста свидетели и предполагам, че сигурно е бил някой скитник или пияница, облечен в парцаливи дрехи. Най-вероятно е търсел долу изтървани монети или нещо за ядене — я захвърлен сандвич, я пакетче от пържени картофи с нещичко на дъното. Всичко останало е плод на очите им, Харолд. Кажи сега, може ли да е било така?

— Не знам — каза Харолд.

Искаше му се да повярва, но като имаше предвид пълното съвпадение на подробностите от показанията… не. Мислеше, че е невъзможно.

— Това е главното. Не ме интересува дали е бил Кинко клоунът, или някой тип на кокили с костюма на Чичо Сам, или веселият педераст Хъбърт. Ако споменем в делото за тоя тип, още преди да мигнем, адвокатът на хлапаците ще се вкопчи в шанса. Ще каже, че тия две невинни агънца с нови костюмчета и спретнати прически не са сторили нищо лошо само искали да се пошегуват със сбъркания Мелън и го бутнали от моста. Ще посочи, че след падането Мелън все още е бил жив потвърждават го показанията както на Ънуин, така и на Хагарти. Неговите клиенти не са извършили убийство, не! Бил е смахнатият с клоунския костюм. Това ще стане, ако споменем за клоуна, и ти много добре го знаеш.

— Така или иначе, Ънуин ще разкаже какво е видял.

— Но не и Хагарти — отвърна Бутилие. — Защото той разбира. А кой ще повярва на Ънуин без подкрепата на Хагарти?

— Е, и ние двамата знаем как стоят нещата — каза Харолд Гарднър и сам се учуди на горчивината в гласа си, — но от нас сигурно никой няма да чуе истината.

— Я ме остави на мира! — изрева Бутилие, вдигайки ръце към тавана. — Убили са го! Не е било само хвърляне от моста — Гартън е имал автоматичен нож. Мелън е намушкан на седем места, включително веднъж в левия бял дроб и два пъти в тестисите. Раните съвпадат с острието. Има четири счупени ребра — явно Дюбей го е стиснал с всичка сила. Вярно, хапали са го. Открихме следи от ухапвания по ръцете, шията и лявата буза. Мисля, че това е било работа на Ънуин и Гартън, макар че всички отпечатъци от зъби са неясни освен един, а и той не е чак толкова добър, че да послужи за доказателство. Вярно е още, че липсва парче месо от дясната му подмишница. И какво от това? Явно един от тримата си е падал по хапането. Нищо чудно да се е бил надървил по онова време. Никога няма да го докажем, но се обзалагам, че е Гартън. Освен това е изчезнало и половината ухо на Мелън — Бутилие помълча, изпепелявайки с поглед Харолд. — Ако споменем за клоуна, никога няма да докажем останалото. Това ли искаш?

— Не, казах ти вече.

— Може и да е бил с обратна резба, но никого не е закачал — продължи Бутилие. — И изведнъж — раз-два, хайде наште! — пристигат тия трима тиквеници с подковани ботуши и му отнемат живота. Ще ги вкарам в дранголника, приятелю и ако чуя, че в „Томастън“ са им цепнали пъпчивите задници, ще им пратя картички с текст: „Дано да са ти лепнали СПИН“.

Пламенна реч, помисли Гарднър. А и успешното дело ще изглежда много добре в служебното ти досие, особено след две години, когато се кандидатираш за главен прокурор.

Но премълча и си тръгна, защото също искаше да види хлапаците на топло.

18.

Джон Уебър Гартън бе обвинен в предумишлено убийство и осъден на двадесет години лишаване от свобода в щатския затвор „Томастън“ с право на помилване след първите десет години.

Стивън Бишоф Дюбей бе обвинен в предумишлено убийство и осъден на петнадесет години лишаване от свобода в щатския затвор „Шоушенк“.

Като малолетен, Кристофър Филип Ънуин бе съден отделно по обвинение в непредумишлено убийство. Бе осъден условно на шест месеца в младежкия възпитателен център „Саут Уиндъм“.

Докато пиша тези редове, и трите присъди са върнати за обжалване. Всеки ден можете да видите как Гартън и Дюбей зяпат момичетата да си играят на хвърлени монети в Баси парк, недалече от мястото, където полицията бе открила обезобразеното тяло на Мелън да плува под моста на главната улица.

Дон Хагарти и Крис Ънуин са напуснали градчето. На съдебния процес срещу Гартън и Дюбей никой не спомена за клоуна.