Стивън Кинг
То (12)

1. Бил Денброу си хваща такси

Телефонът звънеше, изтръгваше го от тежката дрямка без сънища. Пипнешком затърси слушалката без да отваря очи, без да се пробуди докрай. Ако звънът бе секнал в този миг, той отново щеше да се унесе и даже нямаше да усети прекъсването; щеше да го стори също той просто и лесно, както някога се пързаляше с пластмасовата шейна по заснежения склон в парка Маккарън. Тичаш с шейната в ръце, после се мяташ върху нея и политаш надолу — сякаш със скоростта на звука. Но такива неща могат да вършат само децата; ако си възрастен, топките ти ще станат на пестил.

Пръстите му напипаха шайбата, подхлъзнаха се и пак запълзяха нагоре. Имаше смътното предчувствие, че се обажда Майк Хенлън — Майк Хенлън от Дери, за да му каже, че трябва да се върне, да си спомни, защото бяха дали обещание, Стан Юрис бе нарязал дланите им с парче от строшена бутилка и всички обещаха…

Само че всичко това вече бе станало.

Вчера бе пристигнал късничко — малко преди шест вечерта. Предполагаше, че ако е бил последен в списъка на Майк, другите трябва да са дошли по-рано; някои даже навярно бяха прекарали тук почти целия ден. Но не бе видял никого, а и нямаше желание за това. Просто мина през рецепцията, качи се в стаята си, поръча да му донесат вечеря, от която не хапна и залък, а след това се просна в леглото и заспа непробудно.

Бил открехна едно око и продължи да опипва за слушалката. Тя се търкулна край телефона. Отваряйки и другото си око, той плъзна длан по шкафчето. В главата му царуваше абсолютна пустота, чувствуваше се напълно откъснат от света, сякаш караше само на вътрешни резерви.

Най-сетне успя да докопа слушалката. Надигна се на лакът и я притисна към ухото си.

— Ало?

— Бил?

Гласът наистина беше на Майк — поне в това имаше право. Допреди два дни изобщо не помнеше този човек, а ето че сега го позна от първата дума. Истинско чудо… само че някак зловещо.

— Да, Майк.

— Събудих те, а?

— Да, събуди ме. Няма нищо.

На стената над телевизора висеше бездарно нарисувана картина: рибари с жълти дъждобрани и широкополи шапки залагат капани за омари. Бил си спомни къде е — хотел „Градски дом“ в горния край на Главната улица. Отсреща, на около осемстотин метра, беше Баси парк… Мостът на целувките… Каналът.

— Кое време е, Майк — запита той.

— Десет без четвърт.

— Кой ден?

— 30-ти — леко се развесели Майк.

— Аха. Добре.

— Уредих малка среща — каза Майк. Сега гласът му звучеше колебливо.

— Тъй, а? — Бил смъкна нозе на пода. — Дойдоха ли всички?

— Всички освен Стан Юрис — уточни Майк. В гласа му се прокрадна някаква странна нотка. — Бев беше последна. Пристигна късно снощи.

— Защо казваш „последна“, Майк? Стан може да довтаса днес.

— Бил, Стан е мъртъв.

— Какво? Как? Самолетът ли…

— Нищо подобно — каза Майк. — Слушай, ако нямаш нищо против, смятам да поизчакам с тоя въпрос докато се съберем. Предпочитам да ви го кажа наведнъж.

— Свързано ли е с онова?

— Да, струва ми се. — Майк помълча. — Сигурен съм, че е свързано.

Бил усети как познатата тежест на страха отново притиска сърцето му — гледай ти, нима и с това се свиквало толкова бързо? Или просто през цялото време бе носил страха в себе си без да го усеща, без да мисли за него, също като неизбежния факт, че все някога ще трябва да умре?

Пресегна се за цигара, запали и духна клечката с първата струйка дим.

— Срещнаха ли се вече някои от тях?

— Не… не ми се вярва.

— А ти да си виждал някого?

— Не… само разговаряхме по телефона.

— Добре — каза Бил. — Къде е срещата?

— Помниш ли къде беше старата стоманолеярна?

— Естествено, на Пасчър роуд.

— Изоставаш от времето, мой човек. Вече е Мол роуд. Имаме там нов търговски център — трети по размери в целия щат. Четиридесет и Осем Различни Магазина Под Един Покрив За Вашето Удобно Пазаруване.

— Е, т-това вече е а-а-американска приказка.

— Бил?

— Какво?

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

Но сърцето му биеше ускорено, а връхчето на цигарата потрепваше. Бе заекнал. И Майк бе чул това.

След кратко мълчание Майк продължи:

— Щом минеш край търговския център, ще видиш ресторант „Ориенталски нефрит“. Там имат отделни сепарета за приятелски срещи. Вчера резервирах едно. Можем да разполагаме с него чак до вечерта.

— Мислиш ли, че ще се забавим чак толкова?

— Не знам, просто не знам.

— Може ли да се стигне с такси?

— Естествено.

— Добре — каза Бил и записа името на ресторанта в бележника край телефона. — Защо там?

— Навярно защото е нов — бавно изрече Майк. — Струваше ми се… не знам…

— Неутрална територия? — подсказа Бил.

— Да. Мисля, че е така.

— Как е кухнята?

— Не знам — отвърна Майк. — Как си с апетита?

Бил издиша дима и издаде странен звук — полусмях, полукашлица.

— Май не съм много добре, братче.

— Аха — каза Майк. — Личи си.

— Кога се срещаме? По обяд?

— По-добре към един. Да си отспи Бевърли.

Бил смукна от цигарата.

— Омъжена ли е?

Майк отново се поколеба, преди да каже:

— Има време, ще поговорим за всичко.

— Като съученическа сбирка десет години след завършване на гимназия, а? — подхвърли Бил. — Срещаме се да разберем кой е понатрупал килограми, кой е оплешивял, кой колко д-деца има.

— Де да беше така — въздъхна Майк.

— Аха. Де да беше така, Мики. Де да беше така.

Той остави слушалката, дълго стоя под душа и след това неохотно си поръча закуска, от която хапна едва-едва. Не, днес наистина не беше много добре с апетита.

Позвъни в агенция „Жълтото такси“ и поръча кола за един без четвърт, като си мислеше, че петнайсет минути са предостатъчни за пътуването до Пасчър роуд (все още не можеше да свикне с новото название и нямаше да го възприеме дори след като видеше търговския център), но бе подценил обедния трафик… и новите размери на града.

През 1958 година Дери беше най-обикновено градче. Заедно с крайните квартали в него живееха около тридесет хиляди души плюс още около седем хиляди из съседните малки общини.

Днес градчето бе станало град — съвсем малък в сравнение с Лондон или Ню Йорк, но напълно приемлив за мащабите на Мейн, където най-голямото селище, Портланд, можеше да се похвали едва с триста хиляди жители.

Докато таксито караше бавно по Главната улица (сега сме над Канала, помисли Бил; не го виждам, но той е под нас, тече бавно из мрака) и завиваше към Сентър стрийт, първото впечатление бе просто и естествено — колко се е разраснал градът. Но заедно с естественото впечатление идваше и дълбока покруса, каквато не бе очаквал. Помнеше тукашното си детство като страшно, тревожно време… не само заради лятото на 58-ма, когато седмината се изправиха пред ужаса, но и заради гибелта на Джордж, заради дълбокото вцепенение на родителите му след тая смърт, заради вечните подигравки с пелтеченето му, заради неуморните засади на Бауърс, Хъгинс и Крис след боя с камъни в Пущинака

(Бауърс, Хъгинс и Крис, Боже мой! Бауърс, Хъгинс и Крис, Боже мой!)

и просто заради чувството, че Дери е студен, че Дери е жесток, че на Дери не му пука дали ще живеят или ще умрат и определено не се интересува дали ще победят Пениуайз клоуна. Тукашните хора бяха живели с многоликия Пениуайз дълго, прекалено дълго… и навярно по някакъв безумен начин даже бяха взели да го разбират. Да го харесват, да се нуждаят от него. А да го обичат? Може би. Да, може би дори и да го обичат.

Е, добре, защо беше тая покруса?

Навярно просто защото промените изглеждаха някак унили. Или пък защото в очите на Бил градът сякаш бе загубил нещо важно от облика си.

Кино „Бижу“ бе изчезнало, заместено от паркинг (САМО С АБОНАМЕНТ, гласеше табелата над входа, НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ОТСТРАНЯВАТ ПРИНУДИТЕЛНО). В съседство трябваше да са закусвалнята на Бейли и магазин „Всичко за нозете“, но от тях нямаше и помен. Заместваше ги клон на Нортърн нешънъл банк. Над грозната бетонна сграда стърчеше електронен часовник-термометър — температурата се отчиташе едновременно по Фаренхайт и Целзий. Нямаше го и свърталището на мистър Кийн — аптеката на Сентър стрийт, откъдето Бил бе взел лекарство за Еди в онзи далечен ден. Алеята Ричардс се бе превърнала в причудлив хибрид, наречен „минитърговски център“. Докато таксито чакаше на светофара, Бил надникна към уличката и зърна магазин за грамофонни плочи, бакалница за екологични храни и магазинче за играчки с обява за масова разпродажба на ВСИЧКИ ПРОГРАМНИ ПРОДУКТИ ЗА „ДРАКОНИ И ТЪМНИЦИ“.

Таксито рязко потегли напред.

— Ще се позабавим — подхвърли шофьорът. — Господ да ги тръшне тия проклети банки, що не вземат да си поразместят малко обедните почивки? Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.

— Няма нищо — каза Бил.

Навън беше облачно, след малко по предното стъкло се поръсиха първите капки дъжд. Радиото гъгниво предупреждаваше, че беглецът от еди-коя си лудница бил много опасен, сетне взе да коментира мачовете на „Ред сокс“, с които пък беше точно обратното. Превалявания в ранните следобедни часове, после проясняване. Когато Бари Манилоу се разпя за Манди, дето идвала и давала без да взима, шофьорът щракна радиото.

— Кога ги построиха? — запита Бил.

— Кое? Банките ли?

— Ъхъ.

— А, повечето са от края на шейсетте и началото на седемдесетте — отвърна шофьорът. Беше облечен с ловджийско яке на червени и черни карета. Върху главата му стърчеше плътно прихлупено оранжево каскетче, изцапано с машинно масло. — Изкопчиха мангизи за обновяване на града. Подялба на доходите, тъй му викат. И кво поделиха? Взеха, че сринаха всичко из основи. Пък после изникнаха банките. Мене ако питате, друго не моеше и да изникне. Отде толкоз мангизи? И туй ми било обновяване на града. Да ми ядат гъза. Прощавайте за френската приказка, ако сте религиозен. Сума ти дивотии издрънкаха, как щели да съживят централната градска част. Дадено бе, хубавичко я съживиха. Сринаха почти всички стари магазинчета и нагъчкаха банки и паркинги. Ама от мен да го знаете — тръгнеш ли да търсиш място за паркиране, мама му стара, пак няма де да си завреш колата. И туй ми било Градски съвет. До един заслужават да ги обесят за патките. Само с оная женска, Полок, няма как да стане. Нея — за циците. Ама пак не върви, щото тя и цици няма. Плоска е като дъска. Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.

— Много съм религиозен — ухили се Бил.

— Тогаз да ми се пръждосваш от таксито и марш в църквата, твойта мама — отсече шофьорът и двамата избухнаха в смях.

— Отдавна ли живеете тук? — запита Бил.

— Откак се помня. Роден съм в Общинската болница, а пък като хвърля топа, ще ме заровят в гробището Маунт хоуп.

— Добре звучи — каза Бил.

— И аз тъй мисля — рече шофьорът. Той се изкашля, свали страничното прозорче и изстреля под дъжда колосална жълто-зеленикава храчка. Държеше се грубовато, но и някак привлекателно, едва ли не пикантно — със странна смесица от униние и оптимизъм. — Голям късмет ще извади, който намери туй нещо, цяла седмица няма да дава пари за дъвка. Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.

— Не се е променило съвсем — каза Бил. Докато се изкачваха по Сентър стрийт, потискащата върволица от банки и паркинги постепенно изоставаше назад. Прехвърлиха билото, минаха край Фърст нешънъл банк и увеличиха скоростта. — „Аладин“ още си е на място.

— Ъхъ — съгласи се шофьорът. — Ама едвам се задържа. Ония скапаняци искаха и него да сринат.

— Пак за банка ли? — запита Бил.

С насмешка осъзна, че част от съзнанието му е настръхнала при тая мисъл. Не му се побираше в главата как някой здравомислещ човек би дръзнал да срине този внушителен дворец на развлечението с лъскавите стъклени полилеи, с просторните стълбища отляво и отдясно, водещи по спирала към висините на балкона, с колосалната плюшена завеса, която не просто се разтваряше преди всяка прожекция, а бавно плъзваше нагоре, цялата във вълшебни гънки и дипли, осветени изотдолу в приказни червени, сини, жълти и зелени оттенъци, докато отстрани скритите лебедки скърцат и претракват. Само не и „Аладин“, крещеше тая стъписана част от съзнанието му. Как са посмели, как изобщо са си помислили да сринат „Аладин“ заради някаква си БАНКА?

— Че за кво друго? — рече шофьорът. — Банка, ясна работа. Надушихте ги, мамка им… да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен. От Първа търговска областна бяха хвърлили око на „Аладин“. Искаха да му теглят секирата и на негово място да турят нещо, дето му викат „комплексен банков център“. Пробутаха бумагите през Градския съвет и „Аладин“ беше обречен. Ама се намериха хора да организират комитет — хора, дето живеят тука отдавна. Писаха петиции, правиха демонстрации, вдигаха аларма, накрая свикаха общоградско събрание и Хенлън здравата го зачука на всички скапаняци.

В гласа му звучеше дълбоко удовлетворение.

— Хенлън ли? — смаяно запита Бил. — Майк Хенлън?

— Ъхъ — кимна шофьорът. За миг той врътна глава да огледа Бил, разкривайки обветрено бузесто лице и очила в рогови рамки със застарели петънца от бяла боя по дръжките. — Библиотекарят. Чернокож. Познавате ли го?

— Познавах го някога — каза Бил и си спомни как бе срещнал Майк през юли 1958. Пак заради Бауърс, Хъгинс и Крис… разбира се. Бауърс, Хъгинс и Крис

(Боже мой)

които дебнеха под път и над път, които играеха своята роля на безмозъчни инструменти, за да сглобят, да затегнат седмината един до друг — плътно, още по-плътно, съвсем плътно. — Като хлапета играехме заедно. Преди да се преселя.

— Я гледай ти — възкликна шофьорът. — Вярно казват, малък бил тоя шибан свят… да ме прощавате…

— … за френската приказка, ако сте религиозен — довърши Бил едновременно с него.

— Гледай ти — доволно повтори шофьорът и известно време кара безмълвно, преди да заговори отново. — Дума да няма, доста се е променил Дери, ама пък от друга страна и доста е поостанало. Например „Градски дом“, отдето дойдох да ви взема. Или Водонапорната кула в Мемориал парк. Помните ли я, мистър? Като бяхме хлапета, мислехме, че вътре бродят призраци.

— Помня я — каза Бил.

— Гледайте сега болницата. Познахте ли я?

Минаваха вляво от Общинската болница. Зад нея Кендъскиг бавно течеше надолу, за да се влее в Пенобскот. Под навъсеното пролетно небе реката лъщеше мътно като олово. Болницата от спомените на Бил — бяла дървена сграда на три етажа с пристройка — все още стоеше на място, но сега изглеждаше смалена, обгърната от цял комплекс здания, може би десетина на брой. Отляво се простираше паркинг с гъмжило от коли — навярно над петстотин.

— Боже мой, това не е болница, ами някакво шибано студентско градче! — възкликна Бил.

Шофьорът се изкиска.

— Ще ви прощавам за френската приказка, щото не съм религиозен. Право го рекохте, още малко и ще стане колкото Щатския университет в Бангор. Имат си радиационна лаборатория, терапевтичен център, шестстотин стаи, собствена пералня и Бог знае още какво. Старата болница още стои, ама сега там са само канцеларии.

Из мозъка на Бил плъзна някакво странно раздвоение — спомняше си, че бе изпитал подобно чувство, когато за пръв път видя прожекция на стереофилм. Опит да сглобиш два образа, които не пасват напълно. Можеш да подлъжеш съзнанието и очите си за този фокус, но като нищо можеш и да си докараш адско главоболие… и тъкмо подобно главоболие се прокрадваше на пръсти в главата му. Ето го новият Дери, чудесно. Но старият Дери още си беше на място, също като дървената болнична сграда. В общи линии старият Дери беше погребан под всички тия нови строежи… но нещо по-властно от волята заставяше окото да го види… да го търси.

— Сигурно са махнали и железопътното депо, нали? — запита той.

Шофьорът пак се разсмя доволно.

— За човек, който е напуснал още като хлапе, имате добра памет, мистър. — (Да ме беше видял миналата седмица, скъпи френскоезични приятелю, помисли Бил.) — Депото си е на място, ама сега няма нищо освен развалини и ръждиви релси. Вече не спират и товарните влакове. Напоследък някакъв тип си науми да купи терена и да разгърне цял крайпътен лунапарк — мятане на топки, стрелбища, силомери, въртележки, колички, барачка за електронни игри и де да знам още кво — обаче със собствеността се е забъркала някаква голяма каша и не се знае кое на кого е. Сигурно ще го купи в крайна сметка — инат е момчето — ама засега още се влачи по съдилищата.

— И Каналът — прошепна Бил, докато завиваха от края на Сентър стрийт към Пасчър роуд… не, както бе казал Майк, сега зелената крайпътна табела напомняше новото име МОЛ РОУД. — Каналът си е още тук.

— Ъхъ — кимна шофьорът. — Сигурно и след сто години ще си е тук.

Търговският център остана отляво и докато отминаваха, Бил отново изпита странното чувство на раздвоение. Когато бяха хлапета, тук нямаше нищо освен просторно поле, обрасло с тлъсти буренаци и грамадни клюмнали слънчогледи по северозападната граница на Пущинака. По-нататък на запад се издигаше бедняшкият квартал Олд кейп. Спомняше си как изследваха заедно това поле, като внимаваха да не паднат в зеещата яма, останала на мястото, където по Великден през 1906 година бе избухнала стоманолеярната на Кичънър. Из тревата се валяха безброй находки и момчетата ги измъкваха от пръстта с дълбокомислен интерес, като археолози сред древни египетски руини: тухли, тигли, късове желязо с ръждиви болтове по тях, стъклария, шишета с неописуема мътилка, воняща по-гнусно от най-гадната отрова на света. И нейде там, в каменната кариера край бунището, се бе случило нещо лошо, ала още не можеше да си спомни какво точно. Помнеше само името Патрик Хумболт и че цялата история имаше нещо общо с хладилник. А някаква птица… някаква птица бе преследвала Майк Хенлън. Каква?…

Той тръсна глава. Откъси. Плява, литнала по вятъра. Нищо повече.

Сега полето бе изчезнало заедно с останките от стоманолеярната. Внезапно Бил си припомни грамадния комин. Облицован с тухли, почернели към края от сажди и дим, коминът се валяше сред високата трева като парче от великанска лула. Спомни си как успяха да се изкатерят отгоре и тръгнаха напред с разперени ръце като въжеиграчи. Смееха се… Пак тръсна глава, сякаш за да прогони като мираж гледката на търговския център — групичка грозновати сгради с десетки крещящи надписи: СИЪРС… ДЖ. С. ПЕНИ… ПРИ УУЛУЪРТ… ВИДЕОКАСЕТИ… ЗАКУСВАЛНЯ ЙОРК… КНИЖАРНИЦА УОЛДЪН… Паркинги и отклонения към тях. Гледката не изчезваше, защото не беше мираж. Изчезнала бе стоманолеярната на Кичънър и буренясалото поле около руините. Търговският център беше реалност. Спомените си оставаха спомени.

И все пак нещо не му даваше да повярва в това.

— Ето, че пристигнахме, мистър — обади се шофьорът. Таксито свърна към паркинга пред сграда, напомняща грамадна пластмасова пагода. — Закъсняхме мъничко, ама по-добре късно, отколкото никога, нали тъй?

— Съвършено вярно — каза Бил и му подаде пет долара. — Задръжте рестото.

— Брей, мама му стара! — провикна се шофьорът. — Ако пак ви потрябва кола, звънете направо в „Жълтото такси“ и търсете Дейв. Всички ме знаят на малко име.

— Ще питам за най-религиозния — усмихна се Бил. — Дето вече си е подбрал парцела в Маунт хоуп.

Дейв се разсмя.

— Е, така няма да ме сбъркат. Приятен ден, мистър.

— И на теб, Дейв.

Бил постоя под лекия дъждец, гледайки след отминаващото такси. Чак сега осъзна, че бе пропуснал да зададе на шофьора още един въпрос… или пък нарочно го бе избягнал.

Не бе запитал Дейв харесва ли му да живее в Дери.

Бил Денброу рязко се завъртя и влезе в „Ориенталски нефрит“. Във фоайето Майк Хенлън седеше на плетено кресло с огромна разперена облегалка. Той скочи на крака и Бил усети как го залива… как го пронизва дълбокото чувство за нереалност. Раздвоението се завръщаше, само че този път беше много, много по-жестоко.

Спомняше си стройно и пъргаво черно момче, високо метър и петдесет и седем. Сега виждаше мъж, висок към метър и седемдесет. Мършав. Дрехите му висяха като на закачалка. А бръчките по лицето му подсказваха, че отдавна е отминал четиридесетте и навлиза в сянката на старостта.

Потресението навярно се бе изписало по лицето му, защото Майк спокойно каза:

— Знам как изглеждам.

Бил се изчерви.

— Не е чак толкова зле, Майк, просто те помнех като хлапе. Нищо повече.

— Нищо ли?

— Изглеждаш поизморен.

— И наистина съм поизморен — каза Майк, — но ще издържа някак. Надявам се.

После той се усмихна и лицето му грейна. Сега Бил отново съзря момчето, с което дружеше преди двайсет и седем години. Както старата дървена Общинска болница бе потънала в сянката на модерните сгради от бетон и стъкло, тъй и някогашното момче се криеше под неизбежните белези на възрастта. В челото му се впиваха бръчки, дълбоки бразди слизаха от крайчетата на устните към брадичката, косата му беше прошарена над слепоочията. Но прежният приятел на Бил все още си беше на мястото — също като обкръжената, притисната болница.

Майк протегна ръка.

— Добре дошъл в Дери, Шеф Бил.

Вместо да протегне ръка на свой ред, Бил го прегърна. Майк го стисна с все сила и той усети по рамото и шията си допира на острата, къдрава коса.

— Каквото и да е станало, Майк, ще се справим — каза Бил. Чуваше собствения си глас, изтънял от напиращите сълзи, ала не се срамуваше. — Вече го бихме веднъж, значи можем п-пак да го би-би-бием.

Без да го пуска, Майк се отдръпна на една ръка разстояние; продължаваше да се усмихва, но блясъкът в очите му едва ли беше само от това. Той извади кърпичка и ги избърса.

— Че как иначе, Бил. Ха на бас.

— Бихте ли ме последвали, джентълмени? — запита управителката, усмихната азиатка в нежно розово кимоно, на което се премяташе грамаден дракон с навита люспеста опашка. Черната й коса беше събрана на висок кок, прикрепен с гребени от слонова кост.

— Знам пътя, Роза — каза Майк.

— Добре, мистър Хенлън. — Тя се усмихна на двамата. — Мисля, че виждам добра среща на стари приятели.

— И аз така мисля — каза Майк. — Насам, Бил.

По сумрачен коридор минаха зад общия ресторант и отпред се появи врата със завеса от мъниста.

— Ами другите… — започна Бил.

— Вече всички са тук — каза Майк. — Всички, които могат да дойдат.

За миг Бил се поколеба пред вратата, обзет от внезапен страх. Не го плашеше неизвестното или свръхестественото; боеше се от простия факт, че за двадесет и седем години е пораснал с четиридесет сантиметра и е останал почти без коса. Изведнъж го изпълни боязън — едва ли не ужас — от перспективата да ги види отново, да открие детските им лица почти напълно изхабени, почти погребани под промените, както беше погребана старата болница. С новопостроени банки в главите им, където някога е имало вълшебни киносалони.

Пораснали сме, помисли той. Тогава не вярвахме в това — с всички други можеше да стане, но не и с нас. Ала ето, че все пак се случи и ако вляза, то ще се превърне в реалност: вече сме възрастни.

Объркан и боязлив, Бил се озърна към Майк.

— Как изглеждат? — чу той собствения си трепетен глас. — Майк… как изглеждат?

— Влез да видиш сам — кротко отвърна Майк и въведе Бил в малкото сепаре.

2. Бил Денброу хвърля поглед

Илюзията бе траяла само кратък миг и навярно се дължеше просто на сумрака в стаята, ала по-късно Бил често се питаше дали това не е било някакво послание, предназначено единствено за него: напомняне, че съдбата може да бъде и милостива.

В този кратък миг му се стори, че никой от тях не е пораснал, че по някакво чудо неговите приятели са открили тайната на Питър Пан и си остават деца.

Ричи Тозиър бе отметнал стола си назад и подпрян на стената тъкмо говореше нещо с Бевърли Марш, която приглушено се кискаше в шепа; по лицето на Ричи се разливаше широка, дяволита и съвършено позната усмивка. Еди Каспбрак седеше вляво от Бевърли, а на масата пред него, до чаша вода, имаше пластмасова пръскалка с извита пистолетна дръжка. Формите на тая чудесия изглеждаха малко по-съвременни и изящни, но предназначението явно си беше все същото — инхалатор. От другия край на масата Бен Ханском се вглеждаше в триото със смесено изражение на тревога, веселие и дълбок размисъл.

Бил усети как ръката му бавно се надига и с горчива насмешка осъзна, че в тази секунда е бил готов да си опипа кубето, за да види дали някакво вълшебство не му е възвърнало косата — изящната рижава коса, която бе почнала да окапва още в първия курс на колежа.

Насмешката пукна сапунения мехур. Забеляза, че Ричи не носи очила и си помисли: Сигурно носи контактни лещи… както трябваше да се очаква. Мразеше ония черчевета. Вместо някогашните тениски и кадифени панталони беше облечен с изящен костюм, и то не какъв да е, а специална поръчка за около деветстотин долара.

Бевърли Марш (ако все още се казваше Марш) бе станала поразителна красавица. Вместо познатата конска опашка, косите й — почти толкова червеникави, колкото бяха някога и косите на Бил — се разливаха като мътно блестящ водопад по раменете на простичката бяла моряшка блузка. Под слабото осветление цветът им напомняше гаснеща жарава. Ала под слънчевите лъчи — дори в мрачен ден като днешния — навярно щяха да пламтят. И Бил неволно се запита какво ли би изпитал, ако зарови пръсти из тия къдрици. Най-старата история на света, кисело помисли той. Обичам жена си, но… какво изкушение.

Еди — невероятно, но факт — се бе поизточил и малко приличаше на Антъни Пъркинс. Преждевременни бръчки прорязваха лицето му (макар че в движенията изглеждаше по-млад от Ричи и Бен), а очилата без рамки го състаряваха още повече — с подобни очила човек можеше да си го представи като британски адвокат, който излиза пред съда за пледоария или прелиства документи по предстоящото дело. Беше подстриган късо и старомодно — подобни спортни прически се носеха в края на петдесетте и началото на шейсетте години. Дългото спортно сако на ярки карета сякаш бе грабнато в навалицата от последната разпродажба на фалирал магазин за конфекция… но часовникът на лявата му ръка беше „Патек Филип“, а върху малкия пръст на лявата блестеше пръстен с рубин. Камъкът изглеждаше ужасно грамаден и чудовищно претенциозен, тъй че нямаше начин да е фалшив.

Ала най-промененият беше Бен и докато се взираше в него, Бил усети как отново го грабва чувството за нереалност. Лицето си оставаше същото; косата, макар и прошарена, бе сресана на познатия път отдясно. Само че Бен беше отслабнал. Седеше удобно отпуснат на стола и изпод простичкото му кожено сако се подаваше карирана работна риза. На краката си имаше каубойски ботуши и джинси „Леви“, пристегнати с очуканата сребърна катарама на вехт кожен колан. Дрехите прилепваха по стройното му тяло с тънка талия и тесни бедра. На китката му висеше масивна верижка — не злато, а обикновена мед. Отслабнал е, помисли Бил. Бледа сянка от спомена, както се казва… Нашият Бен да отслабне. Какво ли не става по тоя свят.

Между шестимата настана миг на неописуемо мълчание. Това бе един от най-странните мигове в живота на Бил Денброу. Стан не бе дошъл, ала все пак сред тях имаше и седми участник. Тук, в уединеното ресторантско сепаре, Бил долови незнайното присъствие с такава сила, че то сякаш се материализира — но не като скелет в бял саван с коса на рамо. То беше бялото петно върху картата на годините от 1958 до 1985, зоната, която някой пътешественик би нарекъл Великото неизвестно. Бил се запита какво ли се крие там. Бевърли Марш с къса поличка над стройните девичи бедра, Бевърли Марш с права и сресана на път коса? Ричи Тозиър с две големи значки: отляво СПРЕТЕ ВОЙНАТА, отдясно — ВЪН ЗАПАСНЯЦИТЕ ОТ СТУДЕНТСКИЯ ГРАД? Бен Ханском с жълта пластмасова каска, седнал в брезентовата кабина на грамаден булдозер — гол до кръста, с провиснало над колана шкембе, което се топи ден подир ден? А дали пък седмият гост не е негър? Не, не го бъркайте с прочутите певци и проповедници — не е от тях този момък, той носи простички бели ризи и светлокафяви панталони от магазините за конфекция, посещава библиотекарски курсове в Мейнския университет, пише курсови работи за произхода на бележките под линия и предимствата на издателските индекси при каталожната номерация, докато навън крачат демонстранти и Фил Окс пее: „Ричард Никсън, намери си друга страна, тук не те щем“, а нейде далече мъжете умират с раздрани кореми заради села, чиито имена не могат да произнесат; седи, прилежно сведен над ръкописа (Бил го вижда), отвън косо падат лъчите на бледото зимно слънце и в тях лицето на младежа е сериозно, замислено, защото той знае, че от всички човешки професии библиотекарството стои най-близо до тесничката седалка на валяка, наречен Вечност. Той ли е седмият? Или един друг младеж, който съзерцава в огледалото как челото му става все по-високо, който гледа кичури рижава коса сред зъбите на гребена, който се взира в отражението на камара университетски тетрадки, съдържащи току-що завършения калпав ръкопис на роман със заглавие „Джоана“, без да знае, че след година романът ще бъде отпечатан?

Донякъде… точно така… нищо подобно.

Всъщност нямаше значение. Седмият беше тук, в този миг всички го усетиха… и може би разбраха по-ясно страховитата мощ на онова, което отново ги сбираше. То е живо, помисли Бил, изтръпнал от студ под дрехите си. Окото на тритона, опашката на дракона, Десницата на славата… както и да го наречем, То пак е тук, в Дери. То.

И внезапно усети, че То е седмият гост; че То и времето са някак взаимозаменяеми, че То може да надене техните лица, както надява лицата на хиляди други, които е ужасявало и убивало… и кой знае защо, най-страшна бе тъкмо мисълта, че То може да се превърне в тях. Каква част от себе си сме изоставили в този град? — запита се той с внезапно бликнал ужас. Каква част от нас изобщо не е напуснала каналите и подземията, където живееше То… където се хранеше? Затова ли забравихме? Защото част от нас просто не е имала бъдеще, не е пораснала, не е напуснала Дери. Затова ли?

Не откри отговор в лицата на другите… там само се отразяваше собственият му въпрос.

Мислите се зараждат и прелитат за секунди, за хилядни от секундата, създавайки свои собствени коловози из времето, и всичко това мина през съзнанието на Бил Денброу за не повече от пет секунди.

После Ричи Тозиър, както си беше подпрян на стената, отново се ухили и изтърси:

— Леле Божичко, я го вижте — Бил Денброу взел, че лъснал кубето. С паркетин ли го мажеш, Шеф Бил?

А Бил, без ни най-малка представа какво ще отвърне, отвори уста и чу собствения си глас:

— Абе, Мръсна уста, да ти го начукам и на теб, и на коня ти.

Настана миг тишина… после дружен смях разтърси сепарето. Бил изтича напред, започна да се здрависва и макар че го изпълваше необясним ужас, той усети и нещо приятно: най-сетне си беше у дома.

3. Бен Ханском измършавява

Майк Хенлън поръча напитките и сякаш за да компенсират предишното мълчание, всички се разбъбриха едновременно. Оказа се, че Бевърли Марш вече е станала Бевърли Рогън. Имала си чудесен мъж в Чикаго, който не само преобразил целия й живот, но и като по вълшебство превърнал простичките шивашки навици на своята съпруга в блестящ моделиерски талант. Еди Каспбрак притежавал компания за лимузини под наем в Ню Йорк. „Де да знам, жена ми може тъкмо в момента да сваля Ал Пачино“ — кротичко се усмихна той и сепарето пак гръмна от смях.

Всички знаеха с какво се занимават Бил и Бен, но Бил имаше странното чувство, че съвсем доскоро не са свързвали имената им — на архитекта и писателя — със спомена за приятели от детинство. Бевърли носеше в чантичката си евтини издания на „Джоана“ и „Черните бързеи“ и го помоли за автограф. Докато надписваше книгите, Бил забеляза, че и двете са чисто новички, навярно закупени от аерогарата на слизане от самолета.

Все в същия дух Ричи разправи на Бен колко се е възхищавал от сградата на Би-Би-Си в Лондон… ала в очите му трептеше озадачено пламъче, сякаш още не можеше да свърже оная сграда със стоящия пред него мъж… или със сериозното шишкаво момче, което ги бе научило как да наводнят половината Пущинак с няколко крадени дъски и ръждива врата от автомобил.

Ричи работел като дискожокер в Калифорния. Похвали се, че го наричали Човекът с Хилядата Гласове и Бил жално изстена:

— Боже мой, Ричи, всичките ти Гласове бяха отвратителни!

— Не ще ме подкупите с ласкателства, благородни сър — високомерно заяви Ричи.

Бевърли го попита дали сега носи контактни лещи, а Ричи отвърна със страшен шепот:

— Я ела насам, маценце. Гледай ме право в очите.

Бевърли пристъпи към него и весело възкликна, когато Ричи леко килна глава, за да й покаже ръбовете на меките контактни лещи.

— Ами библиотеката все същата ли си е? — обърна се Бен към Майк Хенлън.

Майк измъкна от портфейла си фотография на библиотеката от птичи поглед. Стори го с горд жест, като човек, който представя снимки на своето домочадие.

— Един приятел я щракна от самолет — обясни той, докато снимката обикаляше от ръка на ръка. — Иска ми се да я увелича, много хубаво ще стои на стената в детския отдел. Мъча се да изкрънкам пари за тая работа от Градския съвет или от някой добронамерен дарител, обаче засега все удрям на камък. Но снимката е екстра, нали?

Всички се съгласиха. Бен позадържа снимката и дълго се взира в нея. Накрая потупа с пръст по стъкления коридор между двете сгради.

— Да си виждал и другаде нещо подобно, Майк?

Майк се усмихна.

— Твоят лондонски строеж — каза той и всички пак прихнаха.

Напитките пристигнаха. Шестимата седнаха на масата.

Изведнъж отново натегна неловка, напрегната тишина. Мълчаха и се споглеждаха.

— Е? — запита Бевърли с мелодичен, леко дрезгав глас. — За какво ще пием?

— За нас — внезапно каза Ричи.

Вече не се усмихваше. Очите му срещнаха погледа на Бил и с огромна, почти непоносима сила върху Бил се стовари споменът как двамата с Ричи се прегръщаха и ридаеха насред Нийбълт стрийт след изчезването на оная твар — може би клоун, а може би върколак. Когато надигна чашата, ръката му трепереше и няколко капки се разляха върху покривката.

Ричи бавно стана на крака. Останалите го последваха един по един: първо Бил, после Бен, Еди, Бевърли и накрая Майк Хенлън.

— За нас — каза Ричи и гласът му трепереше, също като ръката на Бил. — За Клуба на Неудачниците от 1958 година.

— За Неудачниците — повтори насмешливо Бевърли.

— За Неудачниците — изрече Еди. Зад очилата без рамки лицето му изглеждаше бледо и състарено.

— За Неудачниците — кимна Бен. В крайчеца на устните му трептеше сянката на слаба, измъчена усмивка.

— За Неудачниците — тихо каза Майк Хенлън.

— За Неудачниците — завърши Бил.

Чашите се докоснаха. Отпиха.

Тишината пак ги обгърна, но този път Ричи не я наруши. Сега тя беше необходима.

Седнаха по местата си и Бил се обади пръв:

— Хайде, Майк, изплюй камъчето. Разправяй какво става тук и какво можем да сторим.

— Най-напред хапнете — каза Майк. — После ще говорим.

И те похапнаха… дълго и с апетит. Като в старата поговорка за осъдения на смърт, помисли Бил, но така или иначе, не помнеше толкова да се е наслаждавал на масата от… още от детството, изкуши го ненадейна мисъл. Кухнята не можеше да се нарече прекалено изтънчена, но не беше и за пренебрегване, а най-важното — от всичко имаше по много. Шестимата се заеха да си прехвърлят ястия — свински ребра, му гу гайпан, чудесно задушени пилешки крилца, яйчени руладини, шунка пълнена с водни кестени, телешко на дървени шишчета.

Започнаха от китайските ордьоври пу-пу. В средата на всяко блюдо гореше пламъче и Ричи се захвана с детинско усърдие да слага в паничката над огъня от всичко по малко — включително половин яйчена руладина и няколко червени бобчета.

— Страшно си падам по фламбетата — сподели той с Бен. — И лайно на керемида бих изял, стига да е фламбе.

— Сигурно вече си пробвал — подметна Бен.

Бевърли се разкикоти до премала и трябваше да изплюе хапката в салфетката си.

— О, Боже, май ще ми призлее — каза Ричи, имитирайки с поразителна точност гласа на Дон Пардо и Бевърли се задъха от смях.

— Престани, Ричи — изпъшка тя. — Предупреждавам те.

— Прието — каза Ричи. — Добър апетит, скъпа.

Роза лично поднесе десерта — огромен фламбиран кейк Аляска — на почетното място, където седеше Майк.

— Още фламбе за моята трапеза — възкликна Ричи с глас на човек, пристъпващ през райските порти. — Това май ще е най-приятният обяд в целия ми живот.

— Прав сте, разбира се — скромно отвърна Роза.

— Ако духна пламъка, може ли да си пожелая нещо? — запита той.

— В „Ориенталски нефрит“ всички желания се сбъдват, сър.

Усмивката на Ричи помръкна изведнъж.

— Горещо подкрепям доброто ви чувство — промълви той, — но, знаете ли, просто не ми се вярва да е така.

Унищожиха кейка почти до последната троха. Когато Бил се облегна назад и поотпусна колана си, погледът му плъзна по чашите върху масата. Изглеждаха стотици. Той леко се усмихна, като си спомни, че лично беше унищожил две мартинита за аперитив и Бог знае колко бутилки бира „Кайрин“ след това. Другите също не си бяха губили времето. Както ги беше налегнала жаждата сигурно не биха се отказали и от спирт за горене. И все пак не се чувствуваше пиян.

— Не съм хапвал така откакто бях хлапе — въздъхна Бен. Всички се озърнаха към него и по бузите му изби лека руменина. — Истина ви казвам. Последното ми подобно ядене май беше в началния клас на гимназията.

— На диета ли си минал? — запита Еди.

— Да — кимна Бен. — Свободната диета на Бен Ханском.

— И как тъй се престраши? — запита Ричи.

Бен смутено се размърда на стола.

— Едва ли ви се слушат разни вехти истории…

— За останалите не знам — каза Бил, — но на мен ми се слуша. Хайде, Бен. Давай. Какво чудо е превърнало Кълаун Камарата в днешния строен манекен?

Ричи весело изсумтя.

— Вярно, Камарата. Бях забравил.

— Не е кой знае каква история — каза Бен. — Даже изобщо не е история. След онова лято… след 1958… останахме в Дери още две години. После майка ми остана без работа и накрая потеглихме за Небраска, защото сестра й живееше там и предлагаше да ни приюти докато си стъпим на краката. Тъжна работа. Леля Джийн беше дърта усойница и всекиму гледаше да напомни на кое стъпало стои, все ни дуднеше какъв късмет сме извадили, че мама има великодушна сестра, колко било добре, че не разчитаме на подаяния и тъй нататък. Много се отвращаваше от моето шкембе. Само то й беше в устата. „Бен, трябва повечко да спортуваш. Бен, ако не отслабнеш, ще те тръшне сърдечен удар на млади години. Бен, засрами се, знаеш ли колко дечица измират от глад по света?“ — Той помълча и отпи глътка вода. — Най-лошото беше, че ако оставех нещичко недоядено, пак ми натякваше за гладните дечица.

Ричи се разсмя и кимна.

— Както и да е, страната едва излизаше от рецесията и майка ми почти цяла година стоя без работа. Когато напуснахме Ла виста, където живееше леля Джийн, и се преселихме в Омаха, бях наддал още четиридесет кила, а пък вие ме помните какъв бях. Мисля, че дебелеех просто напук на леля Джийн.

Еди подсвирна.

— Значи си станал към…

— Към деветдесет и пет — бавно изрече Бен. — Както и да е, посещавах гимназията Ист сайд в Омаха и часовете по физкултура бяха… да не ви разправям. Момчетата ми викаха Бъчвата. Представете си как съм изглеждал. Подигравките продължиха около седем месеца. Един ден, докато се преобличахме след физкултурата, две-три момчета взеха… взеха да ме пляскат по корема. На това му викаха „мазна баня“. Скоро се лепнаха още две-три момчета. После още пет-шест. Накрая всички ме подгониха из съблекалнята, след това по коридора и през цялото време ме шляпаха по шкембето, по задника, по гърба, по краката. Изплаших се и закрещях. А ония се хилеха като шантави.

Забил поглед в масата, Бен съсредоточено подреждаше приборите си.

— Знаете ли — каза той, — тогава май за последен път си припомних Хенри Бауърс и после го забравих чак докато Майк ми се обади преди два дни. Хлапето, което подхвана закачките, беше селяче с едри, мазолести ръце и както бягах, изведнъж ми щукна в главата, че Хенри се е върнал. Мисля… не, не мисля, а знам, че точно тогава се паникьосах. Гонеха ме по коридора покрай шкафчетата за дрехи. Бях гол и червен като рак. Вече нямах и капчица достойнство… не знаех на кой свят съм, както се казва. Не помнех къде съм. Пищях за помощ. А те търчаха подире ми с крясъци: Мазна баня! Мазна баня! Мазна баня! В края на коридора…

— Бен, защо се измъчваш така? — рязко го прекъсна Бевърли. Лицето й беше пепеляво. Нервно посегна към водната чаша и едва не я разля.

— Остави го да свърши — каза Бил.

Бен го поогледа, после кимна.

— В края на коридора имаше скамейка. Спънах се, паднах и си ударих главата. Момчетата постояха наоколо минута-две, после някой каза: „Добре. Стига толкова. Бягайте да се преобличате.“ На вратата стоеше треньорът по анцуг — бяло горнище и син панталон с бели кантове. Не знам откога е бил там. Всички го гледаха — някои с усмивка, други виновно, трети се правеха на отнесени. След малко си тръгнаха. И аз се разплаках. Треньорът просто си стоеше пред вратата на салона и ме гледаше — гледаше голото шишкаво момче, цялото зачервено от мазната баня, гледаше го как лежи и плаче. Накрая каза: „Да ти го набутам в човката, Бени, що не вземеш да млъкнеш?“ За пръв път чувах такива думи от учител и толкова се стреснах, че наистина млъкнах. Вдигнах очи към него, а той пристъпи напред и седна на скамейката, в която се бях спънал. Приведе се и свирката около врата му ме чукна по челото. За миг си помислих, че ще ме целуне или нещо подобно и цял изтръпнах, но той ми сграбчи циците в шепи и стисна яко. После ме пусна и избърса длани в анцуга си, сякаш бе пипнал нещо мръсно. „Да не мислиш, че ще те утешавам? — запита. — Хич даже. Момчетата се отвращават от теб и аз също. По различни поводи, но нали и на възраст сме различни. Те не знаят защо си им противен. Аз знам. Защото виждам, че Господ Бог ти е дал хубаво тяло, а ти го погребваш в гадна лоена камара. Драйфа ми се като гледам мекушавата ти тъпотия. Слушай ме сега, Бени, защото друг път няма да ти го кажа. Чака ме футболният отбор, и баскетболният, и леката атлетика, а нейде между тях трябва да наместя плувците. Тъй че ще го кажа само веднъж. Ти си шишкав ей тук. — И ме почука по челото точно там, където ме бе закачила гадната му свирка. — Оттам затлъстяват всички. Наложи си диета в куфалницата и ще вземеш да губиш килограми. Обаче такива като тебе нямат воля да го сторят.“

— Какъв мръсник! — възмути се Бевърли.

— Аха — ухили се Бен. — Само дето не знаеше, че е мръсник, толкова беше тъп. Сигурно беше гледал стотина пъти филма „Учител по физкултура“ с Джак Уеб и искрено си въобразяваше, че ми прави добро. А всъщност така и стана. Защото точно тогава си помислих нещо. Помислих си…

Той извърна глава, навъси се… и Бил изпита странното чувство, че знае какво ще последва, още преди да го чуе.

— Казах ви, че за последен път си припомних Хенри Бауърс докато ме гонеха момчетата. Е, когато треньорът стана да си върви, за последен път си помислих какво бяхме сторили през лятото на петдесет и осма. Помислих си…

Той пак се запъна и ги огледа един по един, сякаш диреше нещо в лицата им. После колебливо продължи:

— Помислих си колко страхотни бяхме седмината заедно. Помислих си какво сторихме, как го сторихме и изведнъж ме порази мисълта, че ако треньорът се беше сблъскал с нещо подобно, косата му тутакси щеше да побелее, а сърцето му щеше да клъцне и да спре като вехт часовник. Непочтена мисъл, разбира се, обаче и той не беше почтен с мене. А след това всичко стана съвсем просто…

— Побеснял си — каза Бил.

Бен се усмихна.

— Да, точно така. Викнах му: „Треньоре!“ Той се завъртя и ме изгледа. „Нали казахте, че тренирате отбора по лека атлетика?“ — запитах аз. „Да — отвърна той. — Само че не виждам какво общо имаш с тая работа.“ „Слушай сега, тъпо безмозъчно копеле — рекох аз. Той зяпна и очите му станаха като палачинки. — През март ще се надбягвам с отбора по лека атлетика. Какво мислиш по въпроса?“ „Мисля, че ще е най-добре да си затвориш човката, преди да ти навлече големи неприятности“ — каза той. „Когото и да ми пуснеш, ще го надбягам — отсякох аз. — Ще ти надбягам и най-добрия състезател. А после, мамицата ти гадна, ще искам да се извиниш.“ Той сви юмруци. За момент помислих, че ще се върне и ще ме смаже от бой. Но после отпусна ръце и тихо рече: „Само дрънкаш, шишко. Много ти знае устата. Но видя ли да надбягаш най-добрия ми състезател, още същия ден зарязвам гимназията и отивам на село да бера царевица.“ Каза го и си тръгна.

— Свали ли килограмите? — запита Ричи.

— И още как — кимна Бен. — Само че треньорът грешеше. Не дебелеех от главата. Цялата работа беше в майка ми. Вечерта се прибрах и казах, че искам да отслабна. Стана страхотен скандал, накрая и двамата се разплакахме. Тя пак подхвана старата песен: всъщност не съм бил дебел, просто съм имал едър кокал, а от едро момче става едър мъж, затова трябва и да яде на едро, та да се държи на крака. Мисля, че за нея това беше… един вид успокоение. Страшничко е било да отглежда дете сам-самичка. Нямаше образование, нямаше дарби — нищо нямаше, освен готовност да работи от тъмно до тъмно. И когато можеше да ми сипе допълнително… или да ме погледне отвъд масата и да види как наддавам…

— Тогава е усещала, че печели битката — обади се Майк.

— Аха. — Бен допи бирата и избърса с опакото на дланта пенестото мустаче от горната си устна. — Това беше най-голямото сражение — не вътре в главата ми, а с нея. Месеци наред тя просто не искаше да се примири. Отказваше да изхвърли старите дрехи и да ми купи нови. По това време тичах — тичах навсякъде и понякога сърцето ми блъскаше толкова силно, че се боях да не припадна. След първото бягане на хиляда метра се издрайфах и ми причерня. По-нататък само драйфах. А като мина още малко време, трябваше да си придържам панталоните по време на бягането. Хванах се да разнасям вестници. Премятах чантата на шия и тя ме блъскаше по гърдите, защото си стисках панталоните с две ръце. Вечер се прибирах и изяждах само половин порция, а майка ми плачеше, че ще се уморя от глад, че си копая гроба, че не я обичам вече, че не ме е еня как се претрепва от работа.

— Господи — промърмори Ричи, палейки цигара. — Чудя се как си издържал, Бен.

— Просто не забравях лицето на треньора — каза Бен. — Просто си спомнях как ме гледаше, след като ме бе стиснал за циците в коридора пред съблекалните. Така издържах. С парите от вестниците си купих нови джинси и още туй-онуй, а старецът от долния апартамент ми проби с шило нови дупки на колана — пет или шест, доколкото си спомням. И тогава май пак се сетих за предния път, когато трябваше да си купя джинси — когато Хенри ме блъсна в Пущинака и бях целият в дрипи.

— Аха — широко се усмихна Еди. — Тогава измисли номера с шоколадовото мляко. Помниш ли?

Бен кимна.

— Не знам как е било, но и да съм си спомнил, отминало е за секунда. Горе-долу по същото време в гимназията имахме курс по здраве и хранене. Открих, че човек може да яде колкото си ще сурови зеленчуци, без да наддава. И ето че една вечер майка ми сложи на масата салата от марули и суров спанак с ябълкови резенчета и мъничко шунка. Никога не съм си падал по заешките деликатеси, обаче онзи път изпразних три чинии и все повтарях колко е вкусно. Това кажи-речи оправи нещата. Тя не се интересуваше какво ям, стига да е много. Затрупа ме със салати. Три години само с това преживявах. Понякога тичах пред огледалото да видя дали не са ми пораснали ушите.

— А какво стана с треньора? — запита Еди. — Имаше ли надбягване.

И той опипа инхалатора, сякаш мисълта за бягане беше пряко свързана с астмата.

— О, имаше — каза Бен. — Двеста и четиристотин метра. Дотогава бях смъкнал трийсетина килограма и пораснах с пет сантиметра, тъй че останалото тегло си пасна на място. Още в първия ден на квалификациите всички ми гълтаха праха и на двете дистанции. После отидох при треньора, който беше готов газ да пикае от яд и му рекох: „Май ви е време да зарежете тая работа и да се захващате с царевицата. Кога потегляте за Канзас?“ Отначало той не продума — просто ме просна по гръб с един як тупаник. Заяви, че не щял в отбора си устато копеле като мен. „Няма да вляза в тоя отбор, та ако ще сам президентът Кенеди да ме моли — рекох аз, бършейки кръвта от устата си. — В крайна сметка ми направихте услуга, тъй че не държа да си устоите на думата… но случи ли ви се да хапнете варена царевица, спомняйте си за мене.“

Бен се поусмихна… ала в усмивката нямаше нито веселие, нито носталгия.

— Той каза, че ако не изчезна незабавно, ще ме бие до посиране. Точно така се изрази. Всички ни гледаха, включително и момчетата, които бях надбягал. Идеше им да потънат вдън земя. Но аз само рекох: „Ето какво ще ви кажа, треньоре. Един тупаник имате гратис, защото не умеете да губите и сте много стар за превъзпитание. Обаче пипнете ли ме с пръст още веднъж, ще се погрижа да останете без работа. Не знам дали ще успея, но мога да си направя труда. Смъкнах килограмите, значи имам право на малко достойнство и спокойствие. За такива неща се воюва.“

Бил се обади:

— Звучи великолепно, Бен… но писателят в душата ми не вярва някакво си хлапе да е говорило с подобни изрази.

Бен кимна със същата странна усмивка.

— И аз не вярвам, ако хлапето не е минало през нашите изпитания. Но казах точно това… и не се шегувах.

Бил се позамисли, после кимна.

— Прав си.

— Треньорът стоеше с ръце на кръста — продължи Бен. — Отвори уста и пак я затвори. Всички мълчаха. Тръгнах си и повече нямах вземане-даване с треньора Уудли. Когато си получих свидетелството за първата гимназиална година, в графата за физкултура беше натракано на машина „освободен“ и отдясно се мъдреше неговият подпис.

— Значи му натри носа! — провикна се Ричи и разтърси над главата си здраво стиснати ръце. — Голяма си работа, Бен!

Бен поклати глава.

— По-скоро натрих носа на част от самия себе си. Навярно всичко започна от треньора… но само мисълта за вас, момчета, ме накара да повярвам, че ще успея. И успях. — Той небрежно сви рамене, но Бил като че зърна ситни капчици пот в коренчетата на косата му. — Край на изповедите. И май няма да се откажа от още една бира. Пресъхна ми гърлото от приказки.

Майк повика сервитьорката.

Шестимата си поръчаха по още едно и в очакване на напитките се разбъбриха за дреболии. Бил гледаше как мехурчетата пълзят по стените на халбата му. Насмешливо и в същото време тревожно осъзна, че се надява още някой да подхване разказ за отминалите години — Бевърли да им разправи какъв чудесен съпруг си е намерила (дори да е ужасно скучен, каквито са повечето чудесни съпрузи), Ричи Тозиър да се раздрънка за весели случки пред микрофона, Еди Каспбрак да опише как изглежда отблизо Теди Кенеди, какви бакшиши дава Робърт Редфорд… или да обясни защо не е успял да се отърве от инхалатора, докато Бен е смъквал излишните килограми.

Истината е, помисли Бил, че всеки момент Майк може да заговори, а не съм сигурен дали искам да го изслушам. Истината е, че сърцето ми се е поразтупкало, а ръцете — поизстинали. Истината е, че двайсет и пет излишни години ми идват множко за подобен страх. Стари сме вече. Хайде, кажете нещо, каквото и да било. Дайте да си говорим за кариери, за съпруги, за това колко е странно да срещнеш приятели от детинство и да откриеш, че сам не си избягнал шамарите на времето. Дайте да си говорим за секс, за бейзбол, за цените на бензина, за бъдещето на страните от Варшавския договор. За всичко друго, но не и за онова, което ни е събрало. Хайде, кажете нещо.

И сякаш чул молбата му, Еди Каспбрак заговори. Но не за облика на Тед Кенеди, не за бакшишите на Робърт Редфорд, дори не за безпомощната си привързаност към машинката, наречена някога от Ричи „дробосмукачката на Еди“. Той запита Майк кога е умрял Стан Юрис.

— По-миналата вечер. След като му се обадих по телефона.

— Имало ли е нещо общо с… с това, за което сме тук?

— Бих могъл да изклинча от въпроса и да кажа, че никой не знае, щом не е оставил бележка — отвърна Майк. — Но нещастието е станало веднага след разговора, тъй че изводите са ясни.

— Самоубил се е, нали? — глухо изрече Бевърли. — О, Господи… горкият Стан.

Останалите гледаха Майк, който допи бирата си и каза:

— Да, самоубил се е. Доколкото разбрах, малко след разговора ни отишъл да напълни ваната, влязъл в нея и си прерязал вените.

Бил се огледа и изведнъж масата му се стори обградена от бледи, потресени лица — без тела, само кръгли бели лица. Като бели балони, лунни балони, довеяни насам от ехото на едно старо обещание, което би трябвало отдавна да е заглъхнало.

— Как узна? — запита Ричи. — Имаше ли го в тукашните вестници?

— Не. Отдавна съм се абонирал за вестници от местата, където живеете. Държах ви под око през всичките тия години.

— Великият надзирател — кисело промърмори Ричи. — Благодаря, Майк.

— Това ми беше работата — простичко отвърна Майк.

— Горкият Стан — повтори Бевърли. Изглеждаше зашеметена, неспособна да повярва. — А някога беше толкова храбър. Толкова… решителен…

— Хората се променят — каза Еди.

— Дали? — усъмни се Бил. — Стан беше… — Той размърда длани по масата, търсейки подходящите думи. — Беше човек на реда. Човек, който непременно си разделя книгите в библиотеката по жанрове… а после подрежда всеки раздел по азбучен ред. Сещам се какво каза веднъж — поне засега не помня къде бяхме и какво правехме, но мисля, че беше към края на цялата история. Каза, че може да изтърпи страха, но не понася да е мръсен. И според мен в това е целият Стан. Може би се е прекършил след обаждането на Майк. Виждал е само два пътя: да живее мръсен или да умре чист. Може би хората не се променят чак толкова, колкото мислим. Може би просто… просто закостеняват.

За миг всички затихнаха, после Ричи каза:

— Добре, Майк. Какво става в Дери? Разправяй.

— Мога да ви разкажа нещичко — въздъхна Майк. — Например какво става в момента… или да ви разкрия какви сте били. Но не мога да ви разкажа всичко за лятото на 1958, пък и не вярвам да се наложи. Рано или късно ще си припомните сами. А освен това мисля, че ако разкажа прекалено много преди съзнанието ви да е укрепнало за спомените, може да ви сполети…

— Онова, което се случи на Стан? — тихо запита Бен.

Майк кимна.

— Да. Точно от това се боя.

— Щом е тъй, разкажи ни каквото можеш, Майк — предложи Бил.

— Добре — рече Майк. — Ще ви разкажа.

4. Неудачниците се запознават с историята

— Убийствата започнаха отново — каза Майк без предисловия.

Той надигна глава, плъзна поглед по лицата им и накрая се втренчи в Бил.

— Първото от „новите убийства“ — ако ми разрешите този доста злокобен израз — започна върху моста на Главната улица и свърши под него. Жертвата беше хомосексуалист, или по-скоро наивник на име Ейдриън Мелън. Страдаше от тежки пристъпи на астма…

Ръката на Еди крадешком пропълзя да докосне инхалатора.

— Случи се на 21 юли миналото лято, през последната вечер на фестивала, наречен Дни на Канала — нещо като тържество… един вид…

— Местен ритуал — глухо изрече Бил.

Дългите му пръсти бавно масажираха слепоочията и за останалите не бе трудно да се досетят, че мисли за братчето си Джордж… Джордж, който по всяка вероятност бе сложил начало на някогашните ужаси.

— Ритуал — спокойно повтори Майк. — Да.

И той разказа набързо за тъжната участ на Ейдриън Мелън, гледайки с неохота как очите им стават все по-широки и по-широки. Разказа им какво е описано в „Дери нюз“ и какво е премълчано… включително показанията на Дон Хагарти и Кристофър Ънуин за някакъв клоун, който дебнел под моста досущ като трола от старата детска приказка… и според Хагарти представлявал нещо средно между Роналд Макдоналд и Бозо.

— Той е бил — дрезгаво прошепна Бен. — Онзи скапан, гаден Пениуайз.

— Има и още нещо — каза Майк, без да откъсва очи от Бил. — Един от участниците в разследването… всъщност полицаят, който измъкна Ейдриън Мелън от канала… се казва Харолд Гарднър.

— Исусе Христе! — възкликна Бил с немощен, пресеклив глас.

— Бил? — Бевърли се озърна и го хвана за рамото. Гласът й трепереше от изненада и тревога. — Бил, какво ти е?

— По наше време Харолд трябва да е бил около петгодишен — каза Бил. Смаяният му поглед диреше потвърждение по лицето на Майк.

— Да.

— Какво има, Бил? — запита Ричи.

— Х-х-харолд Гарднър е с-син на Дейв Гарднър — обясни Бил. — Когато у-убиха Джордж, Дейв живееше на нашата улица. Той пръв стигна до Джъ-джъ… до брат ми и го донесе у дома, увит в одеяло.

Всички седяха мълчаливо, нямаха какво да кажат. Бевърли плъзна длан пред очите си.

— Май всичко си пасва, нали? — каза най-сетне Майк.

— Да — тихо потвърди Бил. — Всичко си пасва.

— Както вече казах, дълги години ви държах под око — продължи Майк, — но едва тогава взех да разбирам защо го правя, с каква реална и конкретна цел. И все пак изчаквах, исках да видя как ще се развият събитията. Разбирате ли, усещах, че трябва да бъда абсолютно уверен, преди… да объркам живота ви. Не деветдесет, или даже деветдесет и пет на сто. Само стопроцентова гаранция ми вършеше работа. През декември миналата година в Мемориал парк откриха трупа на осемгодишния Стивън Джонсън. Също като Ейдриън Мелън, детето е било жестоко обезобразено малко преди или малко след смъртта си, но има вероятност да е умряло просто от страх.

— А следи от сексуално насилие? — запита Еди.

— Не. Просто беше обезобразено.

— Колко са общо? — запита Еди с вид на човек, който изобщо не желае да чуе отговора.

— Зле е — каза Майк.

— Колко? — повтори Бил.

— Девет. Засега.

— Не може да бъде! — провикна се Бевърли. — Щеше да пише във вестниците… щяха да ги показват по телевизията! Когато онзи смахнат полицай застреля жените в Касъл Рок… когато избиваха деца в Атланта…

— Да — каза Майк. — Дълго размислях за това. Наистина, убийствата в Атланта са най-близки по дух до тукашните събития и Бев има право: онова беше сензация от национален мащаб. В известен смисъл тъкмо това сравнение ме плаши най-много. Девет убити деца… тук трябваше да е тъпкано с телевизионни екипи, шантави екстрасенси, репортери от „Атлантик монтли“ и „Ролинг стоун“… с две думи — пълен журналистически цирк.

— Но не е така — каза Бил.

— Да — кимна Майк, — не е. О, писаха в неделното приложение на портландския седмичник „Телеграм“. За последните две престъпления имаше статия и в бостънския „Глоуб“. През февруари бостънската телевизионна програма „Добър ден!“ имаше предаване за неразгаданите убийства и един от поканените специалисти спомена мимоходом за Дери… но не личеше да знае, че е имало подобни серии от убийства през 1957–58 и 1929–30. Разбира се, за мълчанието има и други, очевидни причини. Атланта, Ню Йорк, Чикаго, Детройт — това са все големи журналистически центрове и стане ли нещо там, вдига се олелия. А в Дери и радиостанция няма, ако не се брои малкият УКВ предавател в гимназията. В сравнение с нас, Бангор е журналистически рай.

— Е, имате си „Дери нюз“ — подметна Еди и всички се разсмяха.

— Знаете обаче, че в днешния свят разстоянията нямат значение. Радиото и телевизията са оплели цялата страна. Рано или късно, сензацията трябваше да избухне в национален мащаб. Но не избухна. И мисля, че причината е една: То не желае.

— То — промърмори Бил, сякаш сам на себе си.

— То — потвърди Майк. — Щом ще го наричаме някак, поне да е както преди. Знаете ли, напоследък си мисля, че То е тук отдавна… каквото и да представлява… че То е станало част от Дери, свързана неразделно с градчето — като Водонапорната кула, като Канала, като Баси парк или библиотеката. Обаче не е част от външността, разбирате ли? Може някога да е било така, но сега е… вътре. Някак е проникнало в душата на градчето. Само така мога да разбера всички ужасни събития, които са ставали тук — както трудно обяснимите, така и съвсем необяснимите. През 1930 година избухнал пожар в негърски увеселителен клуб, наречен „Черното петно“. Година преди това банда тъпоумни разбойници от времето на Депресията били избити на Канал стрийт посред бял ден.

— Бандата на Брадли — уточни Бил. — Имали са престрелка с агенти на ФБР, нали?

— Тъй казват историческите книги, но не е съвсем точно. Доколкото успях да открия — и какво ли не бих дал, за да се окаже невярно, защото обичам този град — седемчленната банда на Брадли всъщност била опушкана от почтените граждани на Дери. Някой път ще ви разправя историята. През 1906 година стоманолеярната на Кичънър избухнала по време на великденския лов на яйца. Същата година имало поредица от ужасяващо жестоки убийства на животни и следите в крайна сметка довели до Андрю Рулин (днес внукът на брат му владее множество ферми край града). По всяка вероятност Андрю бил пребит до смърт от тримата помощник-шерифи, които трябвало да го арестуват. Нито един от тях не бил изправен пред съда.

Майк Хенлън извади от вътрешния си джоб малък бележник, запрелиства го и продължи да говори, без да надига глава.

— През 1877 година на територията на общината е имало четирима линчувани. Един от тия, които намазали въжето, бил пасторът на Методистката църква — твърди се, че удавил и четирите си деца във ваната като котета, после пръснал черепа на жена си. Сложил пушката в ръцете й, за да прилича на самоубийство, обаче никой не му повярвал. Предната година в една колиба край Кендъскиг били намерени труповете на четирима дървари, буквално накълцани на парчета. Изчезнали деца, даже цели семейства — за тия неща се споменава в откъси от стари дневници… а в официалните документи не срещаме нито дума. Мога да продължа още и още, но навярно вече схващате.

— Да, схващаме — каза Бен. — Нека става каквото ще, стига само да не се разчуе.

Майк затвори бележника, прибра го и мрачно огледа приятелите си.

— Ако не бях библиотекар, а застрахователен агент, навярно щях да ви представя диаграма. От нея би проличало невероятно високото ниво на всички най-жестоки престъпления, включително изнасилвания, кръвосмешения, обири, кражби на коли, пребити съпруги, деца и просто случайни минувачи. В Тексас има един неголям град, където нивото на престъпленията е далеч по-ниско от средностатистическите данни за страната. Необичайното добродушие на местните жители се дължало на питейната вода — в нея имало някакви природни успокояващи примеси. Тук става точно обратното. Даже в най-обикновена година Дери не е приятно място за живеене. Но веднъж на всеки двайсет и седем години — макар че цикълът никога не е съвсем точен — насилието бясно излита нагоре… и този факт никога не е бил национална сензация.

— Искаш да кажеш, че градчето е болно от рак — обади се Бевърли.

— Нищо подобно. Ако не се лекува, ракът неминуемо води до смърт. Дери не умира; напротив, процъфтява… разбира се, скромно, потайничко, без сензации. Обикновено преуспяващо градче в един рядко населен щат, където прекалено често стават неприятни неща… а на всеки четвърт век се падат и по няколко чудовищни събития.

— И от самото начало ли е така? — запита Бен.

Майк кимна.

— От самото начало. През 1715–16, после от 1740 до 1743 — лошо време трябва да е било — после 1769–70 и тъй нататък. Чак до ден-днешен. Имам чувството, че става все по-зле, може би защото при всеки нов цикъл в Дери има повече хора, а може би и по друга причина. Но през 1958 година цикълът сякаш свършва преждевременно. По наша заслуга.

Бил Денброу се приведе напред и очите му пламнаха.

— Наистина? Сигурен ли си?

— Да — каза Майк. — Всички други цикли достигат максимума си някъде през септември и после бързо приключват. Обикновено към Коледа животът вече е що-годе нормален… Най-много да се провлачи до Великден. С други думи, веднъж на всеки двайсет и седем години настъпват лоши периоди, траещи от четиринайсет до двайсет месеца. Но мрачният период, започнал с убийството на брат ти през октомври 1957, свършва внезапно през август 1958.

— Защо? — рязко запита Еди. Дишаше тежко, мъчително; Бил долови познатото тъничко свистене в дъха му и разбра, че не след дълго Еди ще се вкопчи в дробосмукачката. — Какво сме направили?

Въпросът увисна във въздуха. Майк се позамисли… сетне тръсна глава.

— Ще си спомните — каза той. — Малко по малко ще си спомните.

— Ами ако не си спомним? — запита Бен.

— Тогава Господ да ни е на помощ.

— Девет убити деца за една година — промълви Рич. — Исусе!

— Лайза Албрехт и Стивън Джонсън в края на 1984 — каза Майк. — През февруари изчезна Денис Торио. Ученик от гимназията. Към средата на март намериха тялото му в Пущинака. Обезобразено. Наблизо лежеше това.

Той извади снимка от вътрешния си джоб, където бе прибрал бележника. Фотографията тръгна от ръка на ръка. Бевърли и Еди я огледаха с недоумение, но Ричи Тозиър реагира незабавно. Изтърва снимката, сякаш беше нажежена.

— Господи! Господи, Майк!

Той изправи глава и огледа останалите с разширени, потресени очи. След малко вдигна снимката и я подаде на Бил.

Бил се взря в нея и усети как целият свят наоколо бавно потъва в трептяща сива пелена. За миг очакваше да припадне. Чу стон и разбра, че е излетял от собственото му гърло. Изпусна снимката.

— Какво има? — долетя до слуха му гласът на Бевърли. — Какво означава това, Бил?

Той мълча, докато намери сили да избъбри:

— Ученическата снимка на брат ми. На Джъ-джорджи. Снимката от неговия албум. Оная, която се раздвижи. И ми намигна.

Фотографията отново обиколи масата, а Бил седеше като вкаменен и гледаше в пустотата. Беше преснимана. На бял фон лежеше омачкана ученическа снимка — широко усмихнатите устни разкриваха две щърби дупки, в които никога нямаше да пораснат нови зъби (освен ако растат и в ковчега, помисли Бил и потрепери). На ръба, под снимката на Джордж, личаха думите УЧИЛИЩНИ ПРИЯТЕЛИ 1957–58.

— Тази година ли е намерена? — запита Бевърли. Майк кимна и тя се обърна към Бил. — Кога я видя за последен път, Бил?

Той облиза устни, помъчи се да заговори. От гърлото му не излиташе нито звук. Опита пак. Чуваше в главата си ехото на думите, разбираше, че заекването се връща, бореше се с него, бореше се с ужаса.

— Не съм виждал тази снимка от 1958 година. От пролетта след като умря Джордж. Когато поисках да я покажа на Ричи, беше и-изчезнала.

Раздаде се гръмко хриптене и всички стреснато завъртяха глави. Еди смутено остави инхалатора на масата.

— Еди Каспбрак пали двигателя! — весело се провикна Ричи и изведнъж от устата му прозвуча зловещо познатия Глас на Коментатора от кинопрегледите. — Днес в Дери целият град се събра да гледа Парада на Астматиците и звездата на събитието бе нашият славен Ед Сополивеца, известен в цяла Нова Англия под името…

Внезапно той млъкна и бавно вдигна ръка, сякаш искаше да закрие очите си, а Бил помисли: Не… не е това. Не да закрие очи, а да побутне очилата. Очилата, които отдавна не съществуват. О, Господи Исусе, какво става тук?

— Извинявай, Еди — каза Рич. — Беше жестоко. Не знам какво ме прихвана.

И той се огледа с недоумение.

Сред тишината прозвуча гласът на Майк Хенлън:

— След като откриха трупа на Стивън Джонсън, си дадох обещание, че ако се случи още нещо — ако има още един ясен случай — ще ви се обадя. Но в крайна сметка изчаках още два месеца. Бях като хипнотизиран от станалото, от неговата преднамереност… даже целенасоченост. Снимката на Джордж бе намерена край едно паднало дърво, само на три метра от трупа на Торио. Не беше скрита; напротив. Сякаш убиецът е искал да я открият. И съм сигурен, че е точно така.

— Как се добра до тая фотография, Майк? — запита Бен. — Тя е от полицейските архиви, нали?

— Да, оттам е. Имам един познат в полицейското управление, който гледа да си докара нещичко извънредно. Плащам му по двайсет долара месечно — повече не мога да си позволя. Той пък ме затрупва със сведения… Четири дни след Торио бе открит трупът на Доун Рой. В парка Маккарън. Тринайсетгодишен. Обезглавен… Тази година, двайсет и трети април. Адам Теро. Шестнайсетгодишен. Обявен за изчезнал, когато не се прибрал у дома след репетиция на ученическия оркестър. На следващия ден открит край пътеката през парковата зона в района на Западния булевард. Също обезглавен… Шести май. Фредерик Кауън. Две годинки и половина. Удавен в тоалетната чиния у дома си.

— О, Майк! — възкликна Бевърли.

— Да, ужасно е — прекъсна я той почти гневно. — Мислиш ли, че не знам?

— Полицията не допуска ли, че може да става дума за… за някакъв нещастен случай? — запита Бев.

Майк поклати глава.

— Майката простирала пране в задния двор. Чула звуци от борба… чула сина си да пищи. Хукнала презглава. Разказва, че докато тичала по стълбите към втория етаж, чула непрекъснатото бучене на казанчето… и нечий смях. Според нея гласът бил човешки.

— И нищо ли не е видяла? — запита Еди.

— Видяла сина си — тихо каза Майк. — С прекършен гръбнак и счупен череп. Стъклената кабинка на душа била разбита. Навсякъде било опръскано с кръв. Майката сега е в Бангорската психиатрична клиника. Моят… моят полицейски източник твърди, че е напълно обезумяла.

— Нищо чудно след тая шибана гледка — дрезгаво промълви Ричи. — Дайте една цигара.

Бевърли му подаде. Рич я запали с треперещи ръце.

— Според полицейската версия убиецът е влязъл през предната врата, докато майката простирала пране в задния двор. Предполага се, че когато тя хукнала по стълбите, той е скочил през прозореца на банята в същия двор и веднага изчезнал. Но сами знаете какви са тия прозорчета — и седемгодишно дете едва ще се провре. А височината е седем метра и вътрешното дворче е покрито с калдъръм. Радмейкър не обича да приказва на тая тема, пък и никой от пресата не го е подхващал с по-сериозни въпроси.

Майк отпи глътка вода и им подаде нова снимка. Не полицейска, а пак ученическа. Усмихнато тринайсетгодишно момче, облечено с новички дрехи, беше скръстило кротко в скута си чисти ръце с грижливо изрязани нокти… но в очите му блестяха дяволити искрици. Негърче.

— Джефри Холи — каза Майк. — На 13 май. Една седмица след убийството на малкия Кауън. Изкормен. Намериха го в Баси парк, близо до Канала… Девет дни по-късно, на 22-ри, трупът на петокласника Джон Фиъри бе открит на Нийбълт стрийт…

Еди нададе остър, пресеклив писък. Посегна с разтреперана ръка за инхалатора и го събори от масата. Шишенцето се търкулна към Бил, който го вдигна. Еди бе прежълтял. Дъхът болезнено свистеше в гърлото му.

— Дайте му нещо за пиене! — изрева Бен. — Дайте му нещо…

Но Еди поклати глава. Пъхна инхалатора в гърлото си и натисна спусъка. Гърдите му конвулсивно подскочиха, докато се мъчеше да поеме огромна глътка въздух. Пак стисна инхалатора и се облегна назад задъхан, с притворени очи.

— Ще се оправя — изпъшка той. — Само минутка и пак съм в компанията.

— Еди, сигурен ли си? — запита Бевърли. — Може би трябва да полегнеш…

— Ще се оправя — свадливо повтори той. — Просто… се стреснах. Разбирате ме. Стреснах се. Съвсем бях забравил за Нийбълт стрийт.

Никой не отговори; беше излишно. Бил помисли: Тъкмо повярваш, че вече нищо не може да те стресне, но Майк изведнъж вади ново име, после още и още, като черен магьосник с куп злокобни фокуси в цилиндъра — и пак се пльосваш по задник.

Това бе свръх човешките сили — да възприемат наведнъж целия изблик на необяснима жестокост, насочена кой знае защо пряко срещу шестимата в тази зала… поне така подсказваше снимката на Джордж.

— И двата крака на Джон Фиъри бяха откъснати — продължи тихичко Майк, — но съдебният лекар казва, че е станало след смъртта. Изглежда, че е умрял от страх в буквалния смисъл на думата. Намерил го пощенският раздавач, който забелязал изпод верандата да се подава ръка…

— Било е на номер 29, нали? — запита Рич и Бил го стрелна с очи. Рич отвърна на погледа, кимна лекичко и пак се завъртя към Майк. — Нийбълт стрийт двайсет и девет.

— О, да — потвърди Майк все със същия спокоен глас. — Било е на номер 29. — Той отпи още глътка вода. — Добре ли си, Еди?

Еди кимна. Дишаше по-леко.

— Един ден след като откриха Фиъри, Радмейкър арестува предполагаемия убиец — продължи Майк. — Между другото, същия ден в уводна статия на „Дери нюз“ поискаха оставката му.

— Само след осем убийства? — подметна Бен. — Какви прибързани хора.

Бевърли запита кой е бил арестуван.

— Един тип, който живееше в барачка край шосе №7 — далече от града, почти в землището на Нюпорт. Същински отшелник. Палеше си печката със съчки от гората, а покривът му беше от крадени керемиди и вехти автомобилни тасове. Името му е Харолд Ърл. Сигурно през целия си живот не е виждал двеста долара накуп. Когато откриха убитото момче, някакъв минаващ шофьор го зърнал да стои пред барачката си и да зяпа небето. Дрехите му били целите в кръв.

— Щом е тъй, може би… — обнадежди се Рич.

— Под сайванта му имало три одрани елена — прекъсна го Майк. — Бракониерствувал из горите. Кръвта по дрехите му се оказа животинска. Радмейкър го попитал дали е убил Джон Фиъри и според моя човек Ърл казал: „Ам’че да, сума ти народ съм изтрепал. Най-вече през войната.“ Освен това разправил, че нощем виждал разни работи из гората. Понякога срещал сини светлинки, които се реели ниско над земята. Наричал ги „мъртвешки лампички“. Бил виждал и Снежния човек. Пратиха го в Бангорската психиатрична клиника. Според медицинските изследвания, от черния му дроб не е останало кажи-речи нищо. Пиел е разредител за боя…

— Боже мой — прошепна Бевърли.

— … и страдал от халюцинации. Полицията се заинати и допреди три дни Радмейкър продължаваше да смята Ърл за най-вероятния извършител. Беше пратил осем души да копаят около колибата и да търсят липсващите глави, или абажури от човешка кожа, или Бог знае какво.

Майк помълча с наведена глава, после продължи. Гласът му изтъняваше.

— Все отлагах и отлагах. Но когато видях тая последна снимка, посегнах към телефона. Бог ми е свидетел, съжалявам, че не ви повиках по-рано.

— Дай да я видим — рязко каза Бен.

— Жертвата пак беше петокласник — поясни Майк. — Съученик на Фиъри. Откриха го край Канзас стрийт, недалече от мястото, където Бил си криеше колелото, когато ходехме в Пущинака. Името му е Джери Белууд. Разкъсан на парчета. Неговите… неговите останки бяха намерени в подножието на дългата циментова стена, изградена преди двайсет години почти край цялата Канзас стрийт за борба с ерозията. Полицейската снимка на част от стената над трупа на Белууд е направена само половин час след откриването му. Ето я.

Той връчи снимката на Рич Тозиър, който се взря и я подаде на Бевърли. Тя хвърли кратък поглед, навъси се и протегна ръка към Еди, който се загледа унесено, преди да предаде фотографията на Бен. Бен я прехвърли на Бил, почти без да поглежда.

По бетонната стена се разтегляха едри букви:

Бил мрачно надигна очи към Майк. Допреди малко беше объркан и изплашен; сега усещаше първите тръпки на прииждащ гняв. И това го радваше. Гневът не е кой знае колко приятно чувство, но все е за предпочитане пред стъписването и вледеняващия страх.

— Правилно ли се досещам с какво е написано?

— Да — каза Майк. — С кръвта на Джери Белууд.

5. Бибипкане за Ричи

Майк прибра фотографиите. Очакваше Бил да поиска ученическата снимка на Джордж, но Бил премълча. Когато снимките изчезнаха във вътрешния му джоб, всички — включително и Майк — въздъхнаха от облекчение.

— Девет деца — тихо изрече Бевърли. — Не мога да повярвам. Искам да кажа… разбирам го, но не мога да повярвам. Девет деца — и нищо? Съвсем нищо?

— Не е съвсем така — каза Майк. — Хората са гневни, хората се боят… или поне така изглежда. Наистина няма начин да разбереш кои са искрено развълнувани и кои се преструват.

— Преструват ли се?

— Бевърли, помниш ли как някога онзи човек просто си сгъна вестника и се прибра, докато ти крещеше за помощ?

За миг сякаш нещо изплува пред нея и по лицето й се разля ужасът на разбирането. Сетне остана само недоумение.

— Не… кога е било, Майк?

— Няма значение. Ще си спомниш. Засега мога само да кажа, че всичко в Дери върви според предвижданията. Изправени пред поредица от чудовищни убийства, хората реагират както се полага, а мнозина вършат точно каквото вършеха и през 1958, когато загиваха и изчезваха деца. Пак заседава Комитет за спасение на децата, само че вече не в гимназията, а в началното училище. В града са пристигнали шестнайсет детективи от екипа на щатската прокуратура и група агенти на ФБР — не знам колко са, а макар че Радмейкър се прави на много важен, сигурно и той не знае. Пак въведоха полицейски час…

— О, да. Полицейският час. — Бен се почеса по врата бавно и съсредоточено. — Големи чудесии бяха с него през 58-ма. Това поне помня.

— … и организираха групи от майки-придружителки, та нито едно дете, от детската градина до осми клас включително, да не се прибира самичко. Само за последните три седмици в „Дери нюз“ се получиха над две хиляди писма с настоявания за решителни мерки. И, разбира се, пак започна изселването. Понякога си мисля, че то е единственият начин да разбереш кой искрено желае всичко да свърши и кой се преструва. Искрените хора се плашат и напускат града.

— Наистина ли напускат? — запита Ричи.

— Така е при всеки пореден цикъл. Не знам колко души напускат, защото от 1850 насам цикълът не е съвпадал с година на преброяване. Но трябва да са доста. Бягат като хлапета, които са влезли в изоставена къща и откриват, че там наистина има призраци.

— Елате си, елате си, елате си — тихо каза Бевърли. Когато откъсна поглед от ръцете си, тя се взря не към Майк, а към Бил. — То е искало да си дойдем. Защо?

— Наистина може да е искало — загадъчно потвърди Майк. — Естествено. Може да е искало. Например, за да си отмъсти. В края на краищата, нали ние му подляхме вода предния път.

— Да си отмъсти… или просто да оправи нещата — каза Бил.

Майк кимна.

— Знаете, че и в живота ви не всичко е наред. Нито един от вас не е напуснал Дери невредим… без неговия белег. Всички забравихте какво стана тук, а и до днес имате само откъслечни спомени за онова лято. Мимоходом да споменем любопитния факт, че всички сте богати.

— Е, хайде де! — обади се Ричи. — Чак пък…

— Кротко, кротко. — Майк се поусмихна и вдигна ръка. — Не ви обвинявам в нищо, просто опитвам да подредя фактите. Богати сте според аршина на един беден провинциален библиотекар, който след приспадане на данъците едвам си докарва единайсет бона годишно.

Рич смутено сви рамене под скъпия си костюм. Бен сякаш не се интересуваше от нищо друго, освен да къса парченца от ръба на книжната си салфетка. Никой освен Бил не смееше да погледне Майк.

— Нито един от вас не е попаднал във висшето общество — продължаваше Майк. — Всички сте хора със свободна професия, но твърде заможни, дори според мярката на отбраните слоеве. Тук сме си наши, тъй че няма какво да криете — който е декларирал за миналата година доход под деветдесет хиляди долара, нека си вдигне ръката.

Петимата се спогледаха едва ли не боязливо, типично по американски смутени от наглостта на собствения си успех — сякаш парите са като варени яйца и прекалената им консумация неминуемо води до миризливи пръдни. Бил усети в бузите си горещия прилив на кръв, но не можеше да го спре. Беше получил с десет хиляди долара повече от споменатата сума само за първия вариант на сценария по „Таванската стая“. Договорът предвиждаше още две евентуални преработки — по двайсет хиляди долара за всяка. После дял от печалбата… плюс солидния аванс по договора за две бъдещи книги… наистина, какъв доход бе декларирал за миналата година? Около осемстотин хиляди, нали? Не ще и дума, изглеждаше чудовищно пред жалките единайсет хиляди долара на Майк.

Значи толкова ти плащат, за да опазваш фара, приятелю Майк, помисли Бил. Боже мой, трябвало е по някое време да си поискаш повишение.

Майк продължаваше:

— Бил Денброу, преуспяващ писател в едно общество, където истинските писатели се броят на пръсти и имат голям късмет, ако могат да си изкарат хляба. Бевърли Рогън, видна фигура в търговията с модни парцали — област, където мнозина са звани, но малко са призваните. Казано по-точно, тя е най-търсената моделиерка в Средните щати.

— О, заслугата не е моя — възрази Бевърли. Тя се изкиска нервно и запали цигара от цигара. — Всичко дължа на Том. Той е истинската фигура. Без него още щях да подшивам дантелки и ръбчета. Нямам и капчица търговски нюх, даже Том го признава. Стана просто… заради Том. Останалото е късмет.

Тя смукна дълбоко от цигарата и веднага я изгаси.

— Чини ми са, че таз дама нещо много са опъва — лукаво подметна Ричи.

Изчервена, тя рязко се завъртя на стола и впери насреща му негодуващ поглед.

— Какво би трябвало да означава това, Ричи Тозиър?

— Недей да ма пердашиш, мис Скарлет! — изписка Ричи с треперливия Глас на Пиканини… и в този миг Бил зърна потресаващо ясно момчето, с което бе дружил някога; не беше просто бледа сянка, спотаена под облика на порасналия Рич Тозиър, а отделно, независимо същество, по-реално дори от възрастния мъж. — Недей да ма пердашиш! Аз ша ти носим друго ментов сироп, мис Скарлет! Ша одиш да си го изпиваш на верандата, дека е по-хладничко! Недей да го пердашиш горкото момче!

— Невъзможен си, Ричи — сухо го прекъсна Бевърли. — Кога ще пораснеш?

Ричи я погледна и усмивката му бавно отстъпи място на недоумение.

— Преди да дойда тук — каза той — мислех, че съм пораснал.

— Рич, ти навярно си най-популярният дискожокер в Съединените Щати — каза Майк. — Лос Анджелис ти е в малкото джобче. Освен това участвуваш в още две програми — едната е обикновена класация на хитове, другата се нарича „Хит-майтапи“…

— Недей да ми дрънкаш бе, тъпанар — изтърси Ричи с грубия Глас на мистър Т, но неволно се изчерви. — Като ми минеш през ръчичките, няма да се познава кое е предница, кое задница. С един тупаник ще ти прекроя мозъка. А пък…

— Еди — продължи Майк, без да обръща внимание на Ричи, — ти имаш преуспяваща агенция за лимузини под наем в един град, където човек и на пешеходните пътеки трябва да се провира между големи черни автомобили. Всяка седмица в Ню Йорк фалират по две таксиметрови компании, но ти се справяш чудесно… А ти, Бен, навярно си най-преуспелият млад архитект на света.

Бен отвори уста да възрази… и безмълвно я затвори.

Майк се усмихна и разпери ръце.

— Не искам да притеснявам никого, но нека играем с открити карти. Някои хора преуспяват от младини, някои печелят в тясно специализирани професии… ако никой не хващаше голямата печалба, навярно всички щяха да плюят на работата. Да бяхте един или двама, можехме да го приемем за съвпадение. Но не сте един или двама — всички спечелихте, включително и Стан Юрис, който беше най-перспективният млад счетоводител в Атланта… тоест, в целия Юг. Правя си извод, че успехът ви идва от онова, което стана тук преди двайсет и седем години. Ако тогава бяхте имали контакт с азбестов прах и днес всички страдахте от рак на белите дробове, изводът щеше да е също тъй ясен и убедителен. Иска ли някой да възрази?

Огледа ги. Никой не възрази.

— Всички освен теб — каза Бил. — Какво е станало с теб, Мики?

— Не е ли очевидно? — Майк се усмихна. — Останах тук.

— Като пазач на фара — обади се Бен. Бил подскочи и го изгледа с изненада, но Бен не забеляза, защото се взираше в Майк. — Не ми е много приятно да го узная, Майк. Честно казано, чувствувам се гадно, надуто лайно.

— Подкрепям израза — добави Бевърли.

Майк търпеливо поклати глава.

— Нито един от вас няма защо да се чувствува виновен. Мислите ли, че аз съм избрал да остана или вие — който и да било — да заминете? Дявол да го вземе, та ние бяхме хлапета! Родителите ви се преселваха по една или друга причина, а вие бяхте просто част от багажа. Моите останаха. И дали решението наистина е било тяхно — на което и да било от седемте семейства? Не ми се вярва. Как е било решено кой да замине и кой да остане? Късмет ли е било? Съдба? То? Някой Друг? Не знам. Но не сме били ние. Затова зарежете тия приказки.

— Не си ли… огорчен? — боязливо запита Еди.

— Нямах време за огорчения — отвърна Майк. — Прекалено дълго бдях и чаках… Мисля, че съм бдял и чакал още преди да го осъзная, но през последните пет години бях, тъй да се каже, в бойна тревога. От Нова година насам си водя дневник. А когато пише, човек размишлява по-дълбоко… или просто по-специфично. Едно от нещата, за които писах и размишлявах, е какво представлява То. То се променя, знаем това. Освен това мисля, че чрез самата си същност То управлява хората и слага своя белег върху тях — също както скунксът може да те бележи задълго с вонящата си течност и после даже банята не помага. Както скакалецът пуска кафява капчица на дланта ти, щом го хванеш.

Майк бавно се разкопча и разгърна ризата си. Всички видяха дългите розови белези върху гладката кафява кожа на гърдите му.

— Както ноктите оставят белези — добави той.

— Върколакът — глухо изстена Ричи. — Боже мой, Шеф Бил, върколакът! Когато се върнахме на Нийбълт стрийт!

— Какво? — запита Бил. Гласът му беше като на стреснат от сън човек. — Какво, Ричи?

— Не си ли спомняш?

— Не… а ти?

— Аз… почти…

Объркан и изплашен, Ричи млъкна.

— Искаш да кажеш, че онази твар не е зла? — рязко запита Еди. Гледаше белезите като хипнотизиран. — Че е просто част от… естествения ред на нещата?

— Не е част от естествения ред на нещата, както го разбираме или предполагаме — отвърна Майк, закопчавайки ризата си, — и не виждам причина да заставаме върху друга основа, освен онази, която разбираме: То убива, убива малки деца и това е зло. Бил го разбра преди всички ни. Помниш ли, Бил?

— Помня, че исках То да умре — каза Бил и за пръв (и последен) път позволи на гласа си да изрече местоимението като собствено име. — Но не гледах чак толкова философски на нещата, нали ме разбирате — просто исках да го убия, защото То уби Джордж.

— И още ли искаш.

Бил се замисли дълбоко. Сведе поглед към разперените си длани и отново видя Джордж в жълтия дъждобран с вдигната качулка, стиснал в ръка лъсналото от парафин книжно корабче. Изправи глава срещу Майк.

— П-п-повече от когато и да било.

Майк кимна, като че бе очаквал точно това.

— То остави белега си върху нас. То ни наложи волята си, както и върху целия град — ден подир ден, дори когато е изпадало в дрямка, или зимен сън, или каквото там прави между по-… по-бурните периоди. — Майк вдигна пръст. — Но ако То ни е наложило волята си, по някое време и ние намерихме начин да му наложим своята. Дали е загубило сили? Дали е изпитало болка? Всъщност, дали То не беше на косъм от смъртта? Мисля, че да. Мисля, че ние почти го убихме и си тръгнахме само защото вярвахме, че сме успели.

— Но и ти не помниш точно, нали? — запита Бен.

— Не. Съвършено ясно си спомням всичко до 15 август 1958. Но от този ден до 4 септември, когато тръгнахме на училище, царува пълна пустота. Не е мъгливо или неясно; просто изчезва безследно. С едно изключение: сякаш си спомням как Бил крещи за някакви мъртвешки светлини.

Ръката на Бил трепна конвулсивно. Една празна бирена бутилка отхвръкна на пода и се пръсна като бомба.

— Поряза ли се? — запита Бевърли, полунадигната от стола.

— Не — каза той. Гласът му звучеше сухо и дрезгаво. Ръцете му бяха настръхнали. Черепът му сякаш растеше; усещаше го как

(мъртвешките светлини)

разтяга кожата на лицето с болезнени, пулсиращи тласъци.

— Ще взема да събера…

— Не, седи си.

Искаше да я погледне, а не можеше. Не можеше да откъсне очи от Майк.

— Спомняш ли си мъртвешките светлини, Бил? — тихо запита Майк.

— Не — каза той. Устата му беше безчувствена, както когато зъболекарят прекали с упойката.

— Ще си спомниш.

— Опазил ме Бог.

— Рано или късно ще си спомниш — каза Майк. — Но засега… не. И аз не помня. А някой от вас?

Другите поклатиха глави един по един.

— Ние сторихме нещо — тихо продължи Майк. — В един момент успяхме да сътворим своя, обща воля. В един момент постигнахме неимоверно взаимно разбиране, било то съзнателно или подсъзнателно. — Той се размърда неспокойно. — Господи, как ми се ще и Стан да беше тук. Имам чувството, че Стан би избистрил нещата с практичния си ум.

— Може да ги е избистрил — каза Бевърли. — Може би точно затова се е самоубил. Може да е разбрал, че ако има магия, тя не ще се поддаде на възрастни хора.

— А аз мисля другояче — възрази Майк. — Защото и шестимата имаме още една обща черта. Питам се дали някому от вас е хрумнало за нея.

Този път Бил отвори уста и веднага я затвори.

— Давай — подкани го Майк. — Знаеш какво е. Разбирам по лицето ти.

— Не съм сигурен дали знам — отвърна Бил, — но мисля, ч-че всички сме бездетни. То-о-ва ли е?

Останалите мълчаха и гледаха смаяно.

— Да — каза Майк. — Това е.

— Всеблаги Исусе! — възмутено възкликна Еди. — Какво общо има това с цената на фасула в Перу? Откъде ти хрумна, че всички на тоя свят трябва да имат деца? Откачил си!

— Имаш ли деца? — запита Майк.

— Да те вземат дяволите, щом си ни държал под око, както казваш, отлично знаеш, че нямам. Но продължавам да твърдя, че това не доказва абсолютно нищо.

— Опитвали ли сте с жена ти да имате деца?

— Не използуваме противозачатъчни средства, ако това те интересува. — Еди бе заел поза на накърнено достойнство, но по бузите му плъзна руменина. — Просто жена ми е малко… О, по дяволите. Жена ми е много пълна. Ходихме на лекар и той каза, че може изобщо да не забременее, ако не отслабне. Какво толкова, престъпление ли е?

— Кротко, Едс — успокои го Ричи и се приведе към него.

— Не ме наричай Едс и да не си посмял да ме щипеш по бузата! — кресна яростно Еди. — Знаеш, че мразя това! Открай време го мразя.

Ричи се дръпна и примига стреснато.

— Бевърли? — запита Майк. — Как е при теб и Том?

— Нямаме деца. Макар че и ние не се предпазваме. Том иска деца… аз също, разбира се — побърза да добави тя, хвърляйки поглед наоколо. Бил имаше чувството, че очите й блестят прекалено ярко, като очи на усърдна актриса. — Просто засега не се случва.

— Ходихте ли на прегледи? — запита Бен.

— О, да, разбира се — каза тя с тъничък, почти момичешки смях. И в едно от ония мигновени прозрения, които понякога спохождат любопитните и проницателни хора, Бил внезапно разбра куп неща за Бевърли и нейния съпруг Том, Най-Великият Мъж на Света. Бевърли бе минала на прегледи. Навярно Най-Великият Мъж на Света отказваше да допусне и за миг, че може да има нещо нередно със спермата, сътворена в Свещените му Торбички.

— А при теб и жена ти, Шеф Бил? — запита Рич. — Опитахте ли?

Всички го гледаха любопитно… защото знаеха коя е жена му. Одра далеч не беше най-известната или най-обичаната артистка на света, но определено бе натрупала доста от звънката разменна монета на име „слава“, изместила старомодния талант през втората половина на двадесети век; когато си отряза косата, списание „Пипъл“ веднага отпечата нейни снимки, а по време на един особено досаден престой в Ню Йорк (бяха отменили пиесата, с която смяташе да се представи на Бродуей) името й цяла седмица липсваше от страниците на „Холивудски квадрати“ и нейният агент бе потресен. Тя беше непозната, но всички познаваха красивото й лице. Най-любопитна изглеждаше Бевърли.

— Вече шест години опитваме от време на време — каза Бил. — Но през последните осем месеца прекратихме заради филма… „Таванската стая“.

— Знаеш ли, имаме кратко забавно предаване всеки следобед от пет и петнайсет до пет и половина — съобщи Ричи. — Казва се „Срещи със звездите“. Миналата седмица разправяха за тоя пусти филм — стандартни глупости от типа Щастливи Съпрузи Работят Рамо до Рамо. Слушах имената ви, но изобщо не се сетих за кого става дума. Смешно, нали?

— Много — кимна Бил. — Одра казваше, че каквито сме късметлии, ще вземе да забременее тъкмо преди снимките и десет седмици ще трябва да се пази да не повърне пред камерите. Но наистина искаме деца. И непрекъснато опитваме.

— Ходихте ли на прегледи? — запита Бен.

— Аха. Преди четири години, в Ню Йорк. Лекарите откриха в матката на Одра малко туморче и казаха, че трябва да го отстраним. Не пречело на оплождането, но можело да предизвика извънматочна бременност. Иначе и двамата сме наред.

— По дяволите, това не доказва абсолютно нищо — упорито повтори Еди.

— И все пак е повод за размисъл — промърмори Бен.

— А при теб няма ли нещичко, Бен? — запита Бил. С весела изненада осъзна, че от устните му едва не бе изскочил прякорът Камара.

— Не съм се женил, винаги внимавам и засега не са ми приписвали бащинство — отвърна Бен. — Иначе… човек никога не знае.

— Искате ли да чуете една весела история? — запита Ричи. Усмихваше се, но в очите му нямаше веселие.

— Естествено — каза Бил. — Винаги си бил голям веселяк, Ричи.

— От моя задник на твойта мутра, момчурляк — изтърси Ричи с Гласа на Ирландското ченге. Гласът беше изумителен.

Станал си невероятно добър, Ричи, помисли Бил. Едно време хич не те биваше за Ирландското ченге, колкото и да се напъваше. Освен един… или два пъти… кога

(мъртвешките светлини)

беше това?

— От моя задник на твойта мутра; на туй му викат съ-по-став-ка, драги ми момко.

Изведнъж Бен Ханском се хвана за носа и викна с пронизителен момчешки глас:

— Бибип, Ричи! Бибип! Бибип!

След миг Еди се разсмя и му заприглася. Бевърли се присъедини към двамата.

— Убаво де! — провикна се Ричи и сам се разкиска. — Убаво! Предавам се! Йесусе!

— Ох, ще умра — изпъшка Еди и рухна на стола, просълзен от смях. — Тоя път те сбарахме, Мръсна уста. Браво, Бен.

Бен се усмихваше, но изглеждаше леко озадачен.

— Бибип — повтори Бев и тихичко се изкиска. — Съвсем бях забравила. Винаги ти бибипкахме, Ричи.

— Никога не сте ценили истинския талант и толкоз — спокойно заяви Ричи. Както в старите дни, човек можеше да го изкара от равновесие, но той се изправяше незабавно като кукла неваляшка. — Това беше от твоите нововъведения в Клуба на Неудачниците, нали, Камара?

— Да, май така беше.

— Какъв мъжага! — възкликна Ричи с тъничък, разтреперан гласец и взе да бие метани над масата, при което едва не заби нос в чаената си чашка. — Какъв мъжага! Ей, дечица, туй се вика мъжага и половина!

— Бибип, Ричи — сряза го Бен и после се разсмя със звучен баритон, който нямаше нищо общо с тъничкия детски глас. — Изобщо не си се променил.

— Ама искате ли да я чуете тая история или не? — запита Ричи. — Не че е кой знае колко интересна. Бибипкайте както си щете. Аз си знам колко струвам. Пред вас стои човек, който е взимал интервю от Ози Осбърн.

— Разправяй — каза Бил.

Той се озърна към Майк и видя, че сега Майк изглежда по-радостен — или поне по-спокоен — отколкото в началото на срещата. Дали защото откриваше, че е започнало почти несъзнателно сплотяване, леко и естествено навлизане в старите роли — нещо безкрайно рядко при среща на приятели от детинство? Навярно, каза си Бил. Ако за употребата на магия е необходима някаква предварителна подготовка, то може би тази подготовка неизбежно ще дойде сама по себе си. Мисълта не бе твърде успокояваща. Караше го да се чувствува като човек, вързан за носа на бойна ракета.

Май и на него трябваше да му бибипнат.

— Е, добре — каза Ричи. — Мога да разправям дълго и печално, или пък в стил музикална комедия, но ще избера средното положение. След като пристигнах в Калифорния, срещнах едно момиче и много се харесахме. Заживяхме заедно. Отначало тя взимаше противозачатъчни хапчета, но от тях й призляваше. Мислеше да си сложи спирала, обаче аз не се навих — тъкмо бяха взели да пишат из вестниците, че можело да има вредни последствия. Често говорехме за бебета и твърдо решихме, че не ни трябват, дори и да се оженим. Не бива, значи, да докарваме ново човешко същество в тоя освинен, обречен, пренаселен свят… и дъра-дъра-дъра-дъра, дай да заредим една бомба в тоалетната на Банк ъф Америка, пък после да си се приберем в кочината, да палнем по един хашиш и да поспорим за разликите между маоизма и троцкизма. Ясно ви е положението. А може би съдя прекалено строго. Дявол да го вземе, бяхме млади и вярвахме в идеали. В крайна сметка взех, че си „клъцнах кабелите“, както се казва на вулгарно-изискан жаргон в Бевърли Хилс. Операцията мина леко и без странични ефекти. Случва се и по-зле, знаете. На един мой приятел му се подуха топките колкото гуми на Кадилак модел 59-та. За рождения ден се канех да му подаря дисаги с тиранти — специална кройка — обаче дотогава му мина.

— Иначе щеше да го сториш с такт и достойнство, както винаги — подметна Бил и Бевърли прихна отново.

Ричи се усмихна широко и открито.

— Благодаря ти, Бил, за щедрата подкрепа. Доколкото си спомням, в последната ти книга се споменава за чукане около двеста пъти. Броил съм ги.

— Бибип, Ричи — тържествено изрече Бил и всички се разсмяха. Бил просто не можеше да повярва, че само преди десет минути са разговаряли за убити деца.

— Продължавай, Ричи — каза Бен. — Окъсняхме.

— Санди живя при мен две години и половина — продължи Ричи. — На два пъти едва не се оженихме. Но в крайна сметка не го сторихме и май си спестихме доста страдания и разните главоболия с подялба на имуществото. Тя получи предложение от голяма адвокатска кантора във Вашингтон, а на мен горе-долу по същото време ми се отвори работа като неделен дискожокер в една радиостанция. Не беше кой знае какво, но поне стъпвах на стълбичката. Тя заяви, че това е най-големият шанс в живота й, че вече не понася Калифорния и ако я задържам, значи съм най-безчувственият егоистичен мъжкар в Съединените Щати. Отговорих, че и аз имам шанс. От дума на дума, изпокарахме се, рекохме си каквото не трябваше и Санди ме заряза. Около една година по-късно реших да опитам обратната операция. Нямах някаква особена причина, пък и бях чел, че шансовете за възстановяване на семенните канали са слаби, но си рекох: какво пък толкова, дай да пробвам.

— Имаше ли стабилна връзка? — запита Бил.

— Не… тъкмо това е най-смешното — навъси се Ричи. — Просто една сутрин се събудих с тая… отде да знам, с тая прищявка да си направя операция.

— Трябва да си откачил — подхвърли Еди. — Обща упойка. Сериозна операция. После цяла седмица да лежиш в болницата.

— Да, и докторът това разправяше — отвърна Ричи. — А аз му казах, че не ме интересува, съгласен съм. Сам не зная защо. Докторът попита дали съм наясно, че последствията от операцията ще бъдат болезнени, а шансът в най-добрия случай е петдесет на петдесет. Казах, че съм наясно. Той се съгласи и аз го запитах кога ще стане — нали ме разбирате, колкото по-скоро, толкова по-добре. По-кротко, момче, вика той, първо трябва да вземем проба от спермата, за да проверим дали хирургическата намеса е необходима. А аз отговарям: „Я стига, вече ме проверяваха след операцията. Успешна беше.“ Той обаче каза, че понякога семенните канали се възстановявали сами. „Леле мамо! — викам аз. — Никой не ми го беше казвал.“ Докторът рече, че шансовете били много малки — направо нищожни — но при такава сериозна операция трябвало да се провери. Няма как, пъхнах се в тоалетната с едно лъскаво списание и се изцърках в чашката…

— Бибип, Ричи — обади се Бевърли.

— Да, права си — каза Ричи. — Излъгах за списанието — отде таквиз хубавини в докторски кабинет. Както и да е, след три дни докторът звънна по телефона и запита коя новина искам да чуя по-напред — добрата или лошата. „Почвай с добрата“ — казвам аз. „Добрата новина е, че няма нужда от операция — отговаря той. — Лошата е, че жените, с които си спал през последните две-три години, могат да те подгонят за бащинство.“ „Правилно ли съм те разбрал?“ — питам аз. „Казвам ти, че от доста време насам не си гърмял с халосни патрони — отвръща докторът. — В пробата ти открихме милиони човечета. Край на спокойните времена, Ричард, край на безгрижните креватни упражнения.“ Благодарих му и затворих. После се обадих на Санди във Вашингтон. „Рич! — вика тя. Гласът на Ричи изведнъж се превърна в глас на онази Санди, която никога не бяха виждали. Не беше подобие или имитация; по скоро напомняше талантлив шарж. — Колко се радвам да те чуя! Омъжих се!“ „Да, страхотно — отговарям аз. — Трябваше да ме предупредиш. Щях да ти подаря миксер.“ „Такъв ще те запомня, Ричи — казва тя, — голям майтапчия.“ „Да — съгласявам се аз, — такъв ще ме запомниш. Случайно да ти се е родило бебенце след като напусна Лос Анджелис? Или да си имала смущения в цикъла?“ „Това вече не е майтап, Ричи“ — казва тя. Усетих по телепатия, че се кани да тресне слушалката, затова побързах да й разправя какво е станало. Тя пак се разсмя, ама вече до премала — както се смеехме с вас някога, все едно, че някой й беше изтърсил най-голямата смешка на света. Когато поутихна малко, запитах какво толкова смешно има, за Бога. А тя рече: „Великолепно. Тоя път майтапът е на твой гръб. След толкова години чуваме майтап за сметка на Ричи Тозиър по прякор Плочата. Колко копелета си наплодил откакто те напуснах, Рич?“ „Ако правилно те разбирам, още не си опознала радостите на майчинството?“ — питам аз. „И това ще стане през юли — казва тя. — Имаш ли други въпроси?“ „Да — викам аз. — Откога реши, че си струва да докараш човешко същество в тоя посран свят?“ „Откакто срещнах мъж, който не е посерко“ — рече тя и затвори телефона.

Бил се разсмя. По бузите му протекоха сълзи.

— Да — каза Ричи. — Мисля, че прекъсна връзката само за да има последната дума, иначе щеше да бъбри цял ден. Знам си стоката. След една седмица наминах при доктора и го попитах не може ли да ми разкаже по-подробно какви са шансовете за самовъзстановяване на каналите. Той рече, че разговарял с колеги по въпроса. За тригодишния период от 1980 до 1982 в калифорнийския клон на Американската медицинска академия били регистрирани двайсет и три подобни случая. Шест от тях се оказали просто неумели операции. В други шест подозирали измама или шантаж — опит да се изкопчи някоя тлъста сума от докторите. Значи… единадесет случая за три години.

— От колко операции? — запита Бевърли.

— Двадесет и осем хиляди шестстотин и единадесет — спокойно отговори Ричи.

Мълчание около масата.

— Оттогава насам съвсем си разпасах пояса — каза Ричи, — обаче няма и помен от дечурлига. Голяма хилка, нали, Едс?

Еди упорито повтори:

— Това все още не доказва…

— Да — прекъсна го Бил, — не доказва нищо. Но определено навежда на разсъждения. Въпросът е какво да правим тепърва. Ти обмислял ли си, Майк?

— Разбира се, че съм обмислял — отвърна Майк, — но нищо не можех да реша преди да се съберем и да поговорим като сега. Нямаше начин да предвидя как ще протече срещата. — Той помълча и ги огледа замислено. — Имам една идея, но преди да ви я кажа, искам да се споразумеем дали имаме работа тук или не. Готови ли сме да предприемем отново онова, което извършихме някога? Още ли искаме То да загине? Или просто ще си поделим сметката и тръгваме кой откъдето е дошъл?

— Изглежда, че… — започна Бевърли, но Майк поклати глава. Не беше свършил.

— Трябва да разберете, че шансовете ни за успех са непредсказуеми. Знам, че са слаби, както знам и това, че щяха да са малко по-добри, ако Стан беше с нас. Не много големи, но все пак по-добри. Без Стан нашият някогашен кръг се разкъсва. Искрено казано, при това положение не вярвам, че То може да бъде унищожено или даже прогонено за известно време, както миналия път. Като деца ние сътворихме идеалния кръг по някакъв странен начин, който не разбирам и до днес. Мисля, че ако решим да действуваме, ще трябва да се помъчим да сътворим по-малък кръг. Не знам дали е възможно. Нищо чудно да си въобразим, че сме успели и сетне — когато вече е твърде късно — да открием, че… че е твърде късно.

Майк ги огледа отново. Уморените му очи бяха хлътнали дълбоко сред тъмното лице.

— Затова мисля, че трябва да гласуваме. Да останем и да опитаме пак, или да си отидем. Това са двете възможности. Тук ви доведе силата на едно старо обещание, за което не знаех дали ще си спомните, но само с него не мога да ви удържа. Нищо хубаво не би излязло от това.

Той погледна Бил и в този миг Бил разбра какво се задава. Боеше се, но нямаше сили да го спре и се предаде със същото облекчение, каквото навярно изпитва самоубиецът, когато откъсва ръце от волана на автомобила и затваря очи. Майк ги бе събрал. Майк бе изложил фактите… и сега сваляше короната на водач. Смяташе да я прехвърли на онзи, който я носеше през 1958 година.

— Какво ще кажеш, Шеф Бил? Гласуваме ли?

— Преди да гласуваме — каза Бил — п-п-питам дали всички разбират за какво става дума. Ти май щеше да казваш нещо, Бев.

Тя поклати глава.

— Добре. Според мен въ-ъ-просът е дали да останем и да се бием, или да зарежем всичко. Кой иска да останем?

Може би цели пет секунди никой не помръдна и Бил си припомни как понякога на търговете цената изведнъж отскача до небесата и поразените конкуренти буквално се вкаменяват; не смеят да се почешат или да прогонят муха от носа си — току-виж някой сметнал жеста за наддаване с още пет или двайсет и пет бона.

Спомни си за Джорджи — Джорджи, който не пречеше никому, който само искаше да излезе след цяла седмица домашна скука, Джорджи с грейнало лице, стиснал в едната ръка книжното корабче, докато закопчава жълтия дъждобран с другата, Джорджи, който му благодари… после изведнъж се навежда и целува горещата, трескава буза на Бил: Благодаря ти, Бил. Корабчето е чудесно.

Усети как в гърдите му се надига някогашната ярост, ала сега беше възрастен и виждаше нещата по-широко. Не ставаше дума само за Джорджи. Из главата му се нижеше ужасяваща върволица от имена: Бети Рипсъм, залепнала в смразената кал, Черил Ламоника, извадена от водите на Кендъскиг, Матю Клемънтс, грабнат от детското си велосипедче, деветгодишната Вероника Гроган, намерена в канализацията, и всички останали, и Бог знае колко от безследно изчезналите.

Бавно вдигна ръка и каза:

— То трябва да бъде убито. Нека този път го убием наистина.

За миг ръката му увисна самотно във въздуха, като ръката на единственото дете, което знае отговора и целият клас го мрази. После Ричи въздъхна, вдигна ръка и промълви:

— Майната му. Не може да е по-страшно от интервюто с Ози Осбърн.

Бевърли вдигна ръка. Отново се бе изчервила, само че на ярки петна по скулите. Изглеждаше невероятно въодушевена и в същото време изплашена до смърт.

Майк вдигна ръка.

И Бен.

Еди Каспбрак се беше притиснал към облегалката на стола, сякаш искаше да потъне в нея и да изчезне. Слабичкото му, крехко лице изразяваше непоносим страх, докато се озърташе надясно, после наляво и накрая напред, към Бил. За миг Бил бе уверен, че той просто ще блъсне стола и ще хукне навън, без да поглежда назад. После Еди вдигна дясната си ръка и сграбчи инхалатора с лявата.

— Върха си, Едс — каза Ричи. — Ха на бас, че тоя път ще паднат големи хилки.

— Бибип, Ричи — немощно отвърна Еди.

6. Неудачниците получават десерт

— Е, каква ти е идеята, Майк? — запита Бил.

Преди малко разговорът им беше прекъснат от Роза, която донесе за десерт курабийки с късметчета. Тя учтиво се направи, че не забелязва шестте вдигнати ръце. Гостите побързаха да ги свалят и мълчаха до излизането на управителката.

— Много проста — каза Майк, — но може да се окаже адски рискована.

— Изплюй камъчето — подкани го Ричи.

— Мисля, че за днес трябва да се разделим. Всеки от нас да се върне към онова кътче от Дери, което си спомня най-добре… с изключение на Пущинака, искам да кажа. Според мен, там не бива да ходим… засега. Ако искате, приемете го като пешеходна екскурзия.

— Каква е целта, Майк? — запита Бен.

— Не съм много сигурен. Трябва да разберете, че карам почти изцяло на интуиция…

— Но мелодията звучи добре и става за танци — подхвърли Ричи.

Другите се усмихнаха. Майк само кимна.

— Може и така да се каже. Действията по интуиция наистина са като да подбираш мелодия за танци. За възрастните е трудно да й се доверят и точно затова смятам, че ще е най-правилно да разчитаме на нея. В края на краищата, хлапетата действуват по интуиция в осемдесет на сто от случаите, докато навършат четиринайсет години.

— Значи предлагаш пак да се вживеем в обстановката — каза Еди.

— Навярно. Във всеки случай, това ми е идеята. Ако не се сетите за определено място, просто тръгнете накъдето ви видят очите. Довечера ще се срещнем в библиотеката да обсъдим каквото е станало.

— Ако изобщо стане нещо — подчерта Бен.

— О, мисля, че ще станат много неща.

— Какви? — запита Бил.

Майк поклати глава.

— Нямам представа. Мисля, че случките най-вероятно ще бъдат неприятни. Мисля дори, че довечера някой от нас може и да не дойде в библиотеката. Нямам основания за подобно предположение… освен интуицията.

Всички мълчаха.

— Защо да вървим сами? — запита най-сетне Бевърли. — Щом ще го правим заедно, защо искаш да почнем сами, Майк? Особено пък, ако рискът наистина се окаже толкова голям, колкото предполагаш.

— Мисля, че мога да ти отговоря — обади се Бил.

— Говори, Бил — подкани го Майк.

— За всеки от нас нещата са започнали насаме — каза Бил. — Не си спомням всичко — засега — но поне това помня със сигурност. Когато снимката се раздвижи в стаята на Джордж. Когато Бен срещна мумията. Когато Еди видя прокажения под верандата на Нийбълт стрийт. Когато Майк намери кръв по тревата край Канала в Баси парк. И птицата… имаше някаква птица, нали, Майк?

Майк мрачно кимна.

— Голяма птица.

— Да, само че не чак толкова весела, колкото оная от предаването „Сезам стрийт“.

Ричи се разкиска истерично.

— Джеймс Браун Пуска Една По-Якичка, а Дери му отговаря с местен вариант! Леле, дечица, голяма работа ли сме, или още по-голяма?

— Бибип, Ричи — каза Майк и Ричи млъкна.

— За теб бяха гласовете и кръвта от канализацията — обърна се Бил към Бевърли. — А за Ричи…

Изведнъж той млъкна смаяно.

— Аз трябва да съм изключението, което потвърждава правилото, Шеф Бил — каза Ричи. — През онова лято за пръв път се сблъсках с нещо странно… наистина странно, имам предвид… в стаята на Джордж. Когато двамата с теб отидохме у вас и взехме да разглеждаме албума. Снимката на Сентър стрийт се раздвижи. Помниш ли?

— Да — каза Бил. — Но сигурен ли си, че преди това не е имало нищо, Ричи? Съвсем нищо?

— Аз… — Нещо трепна в очите на Ричи и той бавно продължи: — Е, веднъж компанията на Хенри ме подгони — още преди ваканцията — и успях да се измъкна през детския щанд на универмага. После седнах на една пейка в градинката пред Градския център и ми се стори, че виждам… не, просто го сънувах.

— Какво беше? — запита Бевърли.

— Нищо — рязко отвърна Ричи. — Сън. Наистина беше сън. — Той се озърна към Майк. — Обаче за разходката съм съгласен. И без това нямам какво да правя до довечера. Изгледи от родния град.

— Значи се разбрахме? — запита Бил.

Всички кимнаха.

— И се събираме в библиотеката довечера… по кое време предлагаш, Майк?

— В седем. Който закъснее, да позвъни. До началото на лятната ваканция библиотеката се затваря в седем през делничните дни.

— Значи в седем — каза Бил и замислено огледа останалите. — Пазете се. Помнете, че всъщност нямаме представа с какво се на-на-наемаме. Тръгвате на разузнаване. Ако случайно видите нещо, не влизайте в схватка. Бягайте.

— Любовник съм, а не боец — добави Ричи с мечтателния Глас на Майкъл Джексън.

— Е, щом ще вървим, да не се туткаме — каза Бен. В лявото ъгълче на устните му потрепна лека усмивка. — Обаче да пукна, ако знам в момента къде ще отида, щом Пущинака е изключен. Това ми беше най-голямата радост — да ходим заедно там, долу. — Погледът му се стрелна към Бевърли, задържа се за миг и отскочи настрани. — Не се сещам да съм държал особено на някое друго място. Просто ще поскитам два-три часа, ще позяпам сградите и ще си намокря краката.

— Ще намериш къде да отидеш, Камара — каза Ричи. — Намери някое от вехтите магазинчета и се наплюскай до пръсване.

Бен се разсмя.

— Отдавна загубих тоя талант. Така се наядох, че ще трябва да ме търкаляте до изхода.

— Добре, аз съм готов — каза Еди.

— Секундичка! — викна Бевърли, докато останалите се надигаха от местата. — Курабийките с късметчета! Не ги забравяйте!

— Чудо голямо — промърмори Ричи. — Представям си моето. СКОРО ЩЕ БЪДЕТЕ СДЪВКАН ОТ ГРАМАДНО ЧУДОВИЩЕ. ЖЕЛАЕМ ВИ ПРИЯТЕН ДЕН.

Разсмяха се. Майк поднесе паничката с курабийки на Ричи, който си взе и я подаде по-нататък. Бил забеляза, че никой не отвори своята курабийка, преди паничката да обиколи всички; просто седяха, а малките топчести сладкиши лежаха на масата отпред или в дланите им. Когато усмихнатата Бевърли взе последната, Бил усети как в гърлото му напира вик: Не! Не го правете, не бива, върнете ги, не отваряйте!

Но беше късно. Бевърли бе разчупила курабийката, Бен се канеше да стори същото, Еди се мъчеше да среже своята с ръба на вилицата и миг преди усмивката на Бевърли да се превърне в гримаса на ужас, Бил успя да помисли: Знаехме, разбрахме отнякъде, защото никой не захапа курабийката. Това беше най-нормалният жест, но никой не го стори. Някаква частица от нас все още помни… всичко.

И това подсъзнателно познание бе най-ужасяващото откритие за деня; дори най-красноречивите слова на Майк не биха им доказали по-убедително, че То ги е белязало дълбоко и трайно… с белези, неизличени и до днес.

Над курабийката на Бевърли бликна кръв като от срязана артерия. Аленото фонтанче опръска ръката й, покапа върху бялата покривка, попи на яркочервено петно и плъзна наоколо розови пипала.

Еди Каспбрак нададе задавен вик и с отвращение се отблъсна от масата, размахвайки толкова стреснато ръце и крака, че едва не прекатури стола. От курабийката му се измъкваше като от пашкул грамадна буболечка с грозна, жълто-кафява хитинова броня. Обсидиановите й очи сляпо се взираха напред. Когато скочи върху чинията на Еди, от гърба й се посипаха трошици — Бил ясно чу тихото им шумолене и този звук изпълни с кошмари сънищата му, когато полегна да дремне същия следобед. Щом се озова на свобода, буболечката сбра задни крачка, разтърка ги със сухо бръмчене и Бил осъзна, че това трябва да е някакъв ужасно уродлив щурец. Насекомото пролази до ръба на чинията и тупна по гръб върху покривката.

— О, Господи! — едва изпъшка Ричи. — О, Господи, Шеф Бил, това е око, мили Боже, това е око, мамка му, око…

Бил рязко врътна глава и видя как Ричи се взира в курабийката си, озъбен от погнуса. Част от лъскавата коричка на сладкиша бе паднала върху масата и от дупката гледаше изцъклено човешко око. По бледокафявия ирис и роговицата имаше полепнали трохи.

Бен захвърли своята курабийка — не целенасочено, а с трескавия жест на човек, който ненадейно се сблъсква с отвратителна изненада. Докато сладкишът се търкаляше по масата, Бил зърна вътре два изкъртени зъба, потъмнели от спечена кръв. Потракваха като семена в суха кратуна.

Отново погледна Бевърли и видя, че тя си поема дъх за писък. Беше вперила очи в насекомото, което бе изпълзяло от курабийката на Еди и сега лежеше по гръб върху покривката, потрепвайки безсилно с крачета.

Бил пристъпи към действие. Не мислеше, само реагираше. Интуиция, мина му през ума, докато се хвърляше напред и притискаше с длан устата на Бевърли, преди да е изпищяла. Ето, че действувам по интуиция. Майк трябва да се гордее с мен.

Вместо писък, от устата на Бевърли излетя само задавено: Мммммфф!

Еди издаваше познатите свистящи хрипове. Бил реши, че няма страшно, едно по-яко пръскане с дробосмукачката щеше да го оправи. Ще му мине като на куче, както би казал Фреди Файърстоун, и Бил се зачуди — не за пръв път — защо на човек му хрумват толкова идиотски мисли в най-тежките моменти.

Свирепо огледа останалите и от устата му излетяха думи от онова далечно лято — невероятно архаични, ала в същото време поразително уместни:

— Млък и трайко! Всички! Гък да не чувам! Млък и трайко!

Рич плъзна длан по устните си. Лицето на Майк бе станало мръсносиво, но той намери сили да кимне. Всички се отдръпнаха от масата. Бил не бе разчупил курабийката си, но сега видя как двете половинки помръдват бавно — напън и отпускане, напън и отпускане — докато личният му подарък се мъчи да излезе.

— Ммммммфф! — изпъшка отново Бевърли, гъделичкайки дланта му с дъха си.

— Млък и трайко, Бев — каза той и отдръпна ръка.

Очите сякаш бяха изпълнили половината й лице. Устните й трепереха.

— Бил… Бил, видя ли?

Тя пак плъзна поглед към масата и се загледа в щуреца. Насекомото явно умираше. Фасетъчните му очи гледаха Бевърли и след миг тя започна да стене.

— Пре-пре-престани — свирепо заповяда Бил. — Върни се на масата.

— Не мога, Били, не мога да пристъпя до това съще…

— Можеш! Т-трябва да можеш! — Иззад мънистената завеса долетяха бързи, леки стъпки по коридора. Бил се завъртя. — Всички! Връщайте се на масата! Говорете! Дръжте се нормално!

Бевърли го изгледа умолително, но Бил поклати глава. После седна на стола и го придърпа към масата, като се мъчеше да не гледа курабийката. Тя се издуваше като някакъв невъобразим гноен цирей. И продължаваше бавно да пулсира. А можех да я захапя, безсилно помисли той.

Еди пак лапна инхалатора и лечебната мъгла плъзна в дробовете му с тъничко съскане.

— И според теб кой ще спечели купата? — обърна се Бил към Майк с идиотска усмивка.

Точно в този миг Роза изникна иззад завесата и ги огледа с учтиво недоумение. С крайчеца на окото си Бил забеляза, че Бевърли е седнала. Браво, момиче, помисли той.

— „Чикагските мечки“ изглеждат във форма — каза Майк.

— Наред ли е всичко? — запита Роза.

— А-абсолютно — каза Бил и посочи с палец към Еди. — Нашият приятел имаше пристъп на астма. Взе си лекарството. Вече е по-добре.

Роза загрижено се взря в Еди.

— Оправям се — изхъхри той.

— Искате ли да разтребя?

— След мъничко — отвърна Майк с широка фалшива усмивка.

— Вкусно ли беше?

Тя отново плъзна поглед по масата. Над бездънното спокойствие в очите й потрепваше лека тревога. Не забеляза щуреца, окото, зъбите и странно пулсиращата курабийка на Бил. Не видя и кървавото петно на покривката.

— Всичко беше много вкусно — каза Бевърли и се усмихна далеч по-естествено от Бил и Майк. Тази усмивка като че успокои Роза, убеди я, че и да е имало нещо нередно, не е виновна нито тя, нито кухнята. Мъжко момиче, помисли Бил.

— А късметите как бяха? — запита Роза.

— Ами… не знам за другите — каза Ричи, — но моят ми напълни окото.

Бил чу тихичко скърцане. Сведе очи и видя, че от курабийката му се подава членесто краче. Драскаше по чинията.

А можех да я захапя, отново помисли той, но се насили да изрече с усмивка:

— Чудесни късмети.

Ричи гледаше чинията на Бил. От натрошените останки на курабийката бавно изпълзяваше грамадна сиво-черна муха. Бръмчеше глухо, немощно. По покривката се стичаше жълтеникава гной. Наоколо се разнесе мирис — тежката сладникава воня на възпалена рана.

— Е, щом не желаете нищо за момента…

— Засега не — каза Бен. — Чудесен обяд. Просто… просто необикновен.

— Тогава няма да ви досаждам — каза тя и се промъкна през завесата.

Мънистата още се люшкаха, когато всички отскочиха от масата.

— Какво е това? — дрезгаво запита Бен, гледайки чинията на Бил.

— Муха — обясни Бил. — Муха-мутант. Дължа я на един писател, мисля, че се казваше Жорж Ланжелаан. Написал е разказа „Мухата“. Имаше и филм по него — доста слаб филм. Но разказът ме скапа от страх. Вече няма съмнение — То пак подхваща старите номера. Напоследък често си мисля за тая история с мухата, защото се каня да напиша подобен роман. Смятам да го озаглавя „Крайпътни буболечки“. Знам, че звучи м-малко глупаво, обаче…

— Извинявайте — замаяно изрече Бевърли. — Мисля, че ще повърна.

И преди някой да се изправи, тя изтича навън.

Бил тръсна салфетката си и закри мухата с размерите на малка лястовичка. Изобщо не би могла да се побере в толкова дребна курабийка… но точно оттам бе излязла. Мухата избръмча веднъж-дваж под салфетката и замлъкна.

— Исусе! — безсилно промълви Еди.

— Да се пръждосваме час по-скоро — каза Майк. — Ще изчакаме Бев във фоайето.

Докато стояха край касата, Бевърли излезе от дамската тоалетна. Изглеждаше бледа, но по-спокойна. Майк плати сметката, целуна Роза по бузата и всички излязоха в дъждовния следобед.

— Някой да е размислил? — запита Майк.

— Струва ми се, че не — каза Бен.

— Не — кимна Еди.

— Отде у мене мисъл? — ухили се Ричи.

Бил поклати глава и погледна Бевърли.

— Оставам — каза тя. — Бил, защо твърдиш, че То пак подхваща старите номера?

— Канех се да пиша роман за буболечки — обясни той. — Онзи разказ на Ланжелаан се е втъкал в мислите ми. Затова видях муха. А при теб имаше кръв, Бевърли. Защо си мислила за кръв?

— Навярно заради кръвта от канала — веднага отговори Бевърли. — Кръвта, която бликна от мивката в стария апартамент, когато бях на единайсет години.

Но наистина ли бе така? Сама не си вярваше. Защото когато топлата струйка обля пръстите й, най-напред се бе сетила за кървавите отпечатъци от порязания си крак. Том. И

(Беви понякога много се тревожа)

баща й.

— И при теб имаше буболечка — обърна се Бил към Еди. — Защо?

— Не просто буболечка — уточни Еди. — Щурец. Имаме щурци в мазето. Къща за двеста хиляди долара, а пък не можем да се отървем от някакви си щурци. Нощем ни докарват до полуда. Два дни преди обаждането на Майк сънувах ужасен кошмар. Че се събуждам и леглото ми е пълно с щурци. Мъчех се да ги прогоня с инхалатора, но като го стисках, той само пращеше. Точно преди да се събудя наистина, разбрах, че и той е пълен с щурци.

— Управителката не видя нищо — каза Бен и се обърна към Бевърли. — Както твоите родители не виждаха кръвта от канала, макар че беше навсякъде.

— Да — каза тя.

Стояха и се гледаха под ситния дъждец.

Майк погледна часовника си.

— След двайсетина минути ще има автобус. Ако се посгъстим, мога и да ви взема с колата. Или да повикам такси. Как предпочитате?

— Аз ще си хвана такси — каза Бен.

— И аз идвам, ако си към центъра — обади се Ричи.

— Добре. Къде отиваш?

Ричи сви рамене.

— Още не знам.

Останалите решиха да чакат автобуса.

— Довечера в седем — напомни Майк. — И се пазете.

Обещаха да се пазят, макар че Бил се питаше как могат да твърдят подобно нещо, когато се сблъскват с огромен брой неизвестни.

Искаше да го каже, но видя лицата им и разбра, че вече знаят.

Мълчаливо махна с ръка и се отдалечи. Влажният въздух разхлаждаше пламналото му лице. До града имаше много път, но така беше по-добре. Трябваше да обмисли доста неща. Радваше се, че срещата е свършила и тепърва ги чака работа.