Стивън Кинг
То (4)

Дери:
Първа интерлюдия

Колко ли човешки очи… са хвърляли година подир година мимолетни погледи към своята потайна анатомия?

Клайв Баркър

„Кървави книги“

Приведеният по-долу откъс, както и всички други откъси под заглавие „Интерлюдия“, е взет от ръкописа на Майкъл Хенлън „Дери: забранена история на града“. Всъщност това е серия непубликувани записки и придружаващи ги ръкописни пояснения (които силно напомнят личен дневник), открити в хранилището на Общинската библиотека в Дери. Заглавието е взето от корицата на папката, в която са лежали документите до сегашната им публикация. Самият автор обаче неведнъж споменава в записките си за този труд и под друго название — „Дери: поглед през задната порта на ада“.

Можем да предположим, че мистър Хенлън сериозно е възнамерявал да публикува резултатите от своите проучвания.

2 януари 1985

Може ли цял град да бъде обитаван от призраци?

Както понякога се говори за къщи с призраци. Или, ако трябва да употребим многозначителната английска дума — haunted.

Не само една отделна къща в този град, нито пък ъгълът на една отделна улица или отделно баскетболно игрище в някоя малка градинка, където по залез-слънце голият железен обръч стърчи като загадъчен инструмент за кървави мъчения, не даже един отделен квартал — а всичко. Целият град.

Възможно ли е?

Слушайте:

Haunted: „Често посещаван от призраци или духове“ — из речника на Фънк и Уогнълс.

Haunting: „Упорит спомен; нещо, което трудно се забравя“ — същите двама приятели.

To haunt: „Често се появявам или завръщам, особено като призрак.“ Но я чуйте по-нататък! „Често посещавано място: курорт, жилище, сборище…“ Разбира се, курсивът е мой.

И още едно значение. То, както и предишното, е съществително и тъкмо от него най-много се боя: „Място за хранене на животни“.

Може би като животните, които пребиха Ейдриън Мелън, а после го хвърлиха от моста?

Или като животното, което е чакало под моста?

Място за хранене на животни.

Какво животно се храни в Дери? Какво животно се храни от Дери?

Знаете ли, даже е някак интересно — не бих и подозирал, че човек може да изпитва такъв страх, какъвто изпитвам след историята с Ейдриън Мелън, и все пак да остане жив, дори да работи нормално. Сякаш съм попаднал в книга, а всички знаят, че не бива чак толкова да се страхуваш преди края на книгата, когато незнайният обитател на мрака най-сетне излиза от леговището, за да се нахрани… с тебе, разбира се.

С тебе.

Но ако е книга, не са я написали класици на ужаса от ранга на Лавкрафт, Бредбъри или По. Нали разбирате, знам нещичко — не всичко, но доста. Не съм започнал от онзи септемврийски ден миналата година, когато разгърнах „Дери нюз“, прочетох показанията на Ънуин и осъзнах, че може би пак се завръща клоунът, който уби Джордж Денброу. Всъщност започнах някъде през 1980 година — мисля, че точно тогава в мен се събуди нещо задрямало отпреди… нещо, което знаеше, че пак наближава времето на То.

Какво се събуди всъщност? Навярно пазачът в душата ми.

Или пък гласът на Костенурката. Да… склонен съм да повярвам. Знам, че и Бил Денброу би казал същото.

Откривах вести за стари ужаси в старите книги; четях описания на стари жестокости в старите вестници; непрестанно, все по-силно от ден на ден чувах как в дъното на съзнанието ми шуми като в морска раковина тътенът на някаква растяща, набъбваща сила; струваше ми се, че усещам острия озонов мирис на бъдещи мълнии. Започнах да водя записки за книга, която едва ли ще доживея да видя написана. И същевременно влачех скучното си ежедневие. До едно определено ниво на съзнанието винаги съм живял и все още живея сред най-нелепи, лудешки ужаси; над него продължавам да водя простичкия живот на библиотекар в малко градче. Подреждам книги по лавиците; надписвам картони за новите посетители; изключвам проекторите за микрофилми след разсеяни читатели; шегувам се с Керъл Данър, че много ми се ще да преспим заедно, тя се шегува, че има същото желание и двамата отлично знаем, че тя наистина се шегува, а аз не, както знаем, че тя няма да се задържи в глухата провинция, а аз ще си бъда тук докато умра — ще подлепвам скъсаните страници на „Бизнес уик“, ще сядам на ежемесечните заседания за планиране на нови покупки с лула в едната ръка и „Библиотечен журнал“ в другата… и ще се събуждам посред нощ с юмруци в устата, за да заглуша писъците.

Готическите романи дълбоко грешат. Косата ми не е побеляла. Не съм сомнамбул. Не вмъквам в речта си загадъчни коментари и не нося в джоба на якето си буквена дъсчица за спиритични сеанси. Навярно се смея по-рядко и толкоз. Може би смехът ми е станал писклив и странен, защото понякога хората ме заглеждат учудено щом се засмея.

Част от мен — онази част, която Бил нарича „гласът на Костенурката“ — настоява да ги повикам още тази вечер. Но мога ли даже сега да бъда напълно уверен? Искам ли да бъда напълно уверен? Не — разбира се, не. Но, Боже мой, случаят с Ейдриън Мелън толкова прилича на нещастието с Джордж, братчето на Бил Пелтека, през есента на 1957 година.

Ако наистина е започнало пак, тогава ще ги повикам. Длъжен съм. Но не сега. Както и да го гледам, рано е. Предния път всичко започна бавно и се развихри едва през лятото на 1958 година. Затова… чакам. Запълвам очакването с безсмислени думи в този бележник и дълго се взирам в огледалото, където някогашното момче отдавна се е превърнало в непознат мъж.

Момчешкото лице беше плахо, мечтателно; мъжът има лице на банков касиер от каубойски филм — артист, който не получава нито една реплика, само трябва да вдигне ръце и да се прави на уплашен, когато нахълтат крадците. А ако по сценарий се налага лошите момчета да гръмнат някого, той е първият.

Все същият стар Майк. Може би малко по-облещен, леко подпухнал от недоспиване, но това личи само отблизо… като за целувка например, а вече много отдавна не съм се приближавал чак толкова до когото и да било. Ако ме зърнете случайно, ще си помислите: Прекалява с четенето, нищо повече. Едва ли ще се досетите как отчаяно се бори този човек с кротко лице на банков чиновник, как е напрегнал сили, за да издържи, да съхрани разсъдъка си.

Ако ми се наложи да позвъня, може да убия някой от тях.

Това е едно от нещата, с които се сблъсквам в дългите безсънни нощи, когато лежа под завивките със старомодната си синя пижама, а до мене е нощното шкафче, където слагам очилата си и вечната чаша вода за в случай, че се събудя жаден. Лежа в тъмното, отпивам водата на малки глътки и се питам какво помнят — помнят ли нещо изобщо. Не знам защо, но твърдо вярвам, че не помнят нищо, защото не е необходимо. Аз съм единственият, който чува гласа на Костенурката и си спомня, защото единствен останах в Дери. И тъй като се разпиляха във всички посоки, те няма как да узнаят, че животът им е тръгнал по една и съща схема. Ако ги върна, ако им покажа схемата… да, това би могло да убие някой от тях. Би могло да убие всички.

Затова отново и отново прелиствам мислите си; прелиствам тях, опитвам се да ги пресътворя каквито бяха и каквито може би са днес, мъча се да реша кой е най-уязвим. Понякога ми се струва, че ще е Ричи Тозиър по прякор „Мръсната уста“ — ако не греша, той най-рядко успяваше да избяга от Крис, Хъгинс и Бауърс, нищо, че Бен беше толкова дебел. Ричи се плашеше най-много от Бауърс — всички треперехме от него — но и останалите не бяха цвете за мирисане. Ако му се обадя в Калифорния, няма ли тази вест да се превърне за него в някакво страховито Завръщане на Големите Побойници — двама от гроба, а третият от лудницата „Джунипър хил“, където беснее и до днес? Друг път си мисля, че най-слабият беше Еди — Еди с дебелата властна майчица и страховитите пристъпи на астма. Бевърли? Тя все се правеше на костелив орех, но беше изплашена до смърт както всички нас. Бил Пелтека, изправен пред ужас, който не ще изчезне когато той метне калъфа върху пишещата машина? Стан Юрис?

Над главите им е надвиснала гилотина, остра като бръснач, но колкото повече обмислям, толкова по-твърдо вярвам, че те не подозират за нея. Аз съм човекът с ръка на лоста. Мога да го дръпна, стига само да отворя тефтерчето с телефонни номера и да ги набера един по един.

Може би няма да се наложи. Вкопчвам се в изтънялата надежда, че съм сбъркал крехките писъци на собствения си боязлив ум с дълбокия, откровен глас на Костенурката. С какво разполагам, в края на краищата? През юли — Мелън. Мъртво дете, намерено на Нийбълт стрийт миналия октомври, още едно — в Мемориал парк през декември, малко преди първия сняг. Може да е бил скитник, както твърдят вестниците. Може да е някой луд, който вече е напуснал Дери или се е самоубил от погнуса и угризения, както се предполага в някои книги за Джек Изкормвача.

Може би.

Но дъщеричката на Албрехт бе открита точно срещу онази проклета стара къща на Нийбълт стрийт… и бе загинала точно като Джордж Денброу преди двайсет и седем години. А после момчето на Джонсън, намерено в Мемориал парк с откъснат до коляното крак. Разбира се, сред Мемориал парк стърчи Водонапорната кула, а детето бе намерено почти в нейното подножие. Водонапорната кула е на хвърлен камък от Пущинака; пак там Стан Юрис беше видял ония момчета.

Мъртвите момчета.

Знам, всичко може да се окаже просто пушилка и миражи. Може. Или пък съвпадение. Или нещо средно — някакво злокобно ехо. Възможно ли е? Да, усещам го. Тук, в Дери, всичко е възможно.

Мисля, че прежното нещо все още е тук — нещото, което се появи през 1957 и 1958 година; което е било тук през 1929 и 1930 година, когато Легионът за бяла нравственост опожарил „Черното петно“; което е било тук през 1904, 1905 и началото на 1906 година — поне до експлозията в стоманолеярната на Кичънър; което е било тук през 1876 и 1877 година; онова нещо, което се появява на интервали от около двадесет и седем години. Понякога идва малко по-рано, понякога малко по-късно… но винаги идва. Колкото по-назад се връщаш, толкова по-трудно откриваш фалшивите нотки, защото източниците постепенно обедняват, празнотите растат и местната история заприличва на проядена от молци дреха. Но ако знаеш къде — и кога — да потърсиш, задачата става доста по-лека. Разбирате ли, То винаги се връща.

То.

Затова… да, мисля, че ще трябва да набера номерата. Мисля, че трябва да бъдем ние. По някаква незнайна причина именно ние сме били избрани да сложим завинаги край. Каприз на съдбата? Лош късмет? Или пак онази проклета Костенурка? Може би тя не само говори, но и заповядва? Не знам. И не вярвам да има значение. Преди всичките тия години Бил каза: Костенурката не може да ни помогне, а ако е било вярно тогава, значи е вярно и днес.

Спомням си как стояхме сред водата, хванати ръка за ръка, и обещавахме да се върнем, ако всичко започне отново — стояхме в кръг, почти като древните друиди, длан върху длан, за да се слее кръвта на обещанието. Ритуалът навярно е древен като човечеството — тъничко чучурче, забито в дървото на вселенската мощ, израсло на границата между страната на всичко, което знаем и територията на онова, което подозираме.

Заради приликата…

Но ето че сам взех да се правя на Бил Денброу, пелтеча и тъпча на място, изреждайки няколко факта и куп неприятни (и доста мъгляви) предположения, които от ред на ред стават все по-маниакални. Излишно. Безполезно. Дори опасно. Но е толкова трудно да чакаш събитията.

Тези записки са усилие да проникна отвъд натрапчивите идеи като разширя собствения си мислен обзор — в края на краищата разказът ми не е само за шест момчета и едно момиче, все нещастни, все отритнати от връстниците си, които се сблъскаха с кошмара в едно горещо лято, когато Айзенхауер още беше президент. Ако ви звучи по-добре, това е опит да поотдръпна фотоапарата — да видя цялото градче, в което почти петдесет и три хиляди души работят, хранят се, спят, съвокупляват се, пазаруват, разхождат се, карат коли, ходят на училище, попадат в затвора и понякога изчезват сред мрака.

Искрено вярвам, че за да разбере какво представлява един град, човек трябва да узнае какъв е бил преди. А ако трябва да посоча конкретния ден, когато всичко започна отново, това ще е ранната пролет на 1980 година. Тогава отидох да се срещна с Албърт Карсън, който почина миналото лято — на деветдесет и една години, след дълъг и достоен за похвала живот. Беше работил като главен общински библиотекар от 1914 до 1960 година, невероятен срок (но той си беше невероятен по природа) и смятах, че ако някой знае от кое съчинение да почна проучването на местната история, това ще е Албърт Карсън. Докато му задавах въпросите си, двамата седяхме на верандата и той отговаряше с продран глас — вече се бореше с рака на гърлото, който след време щеше да го вкара в гроба.

— Нито една от тия лайнарски драсканици не струва пукната пара. Отлично го знаеш, мътните да те вземат.

— Откъде да започна тогава?

— Какво да започнеш, за Бога?

— Проучването на местната история. Историята на Дери.

— А. Добре. Започни от Фрик и Мишо. Те се смятат за най-добри.

— И след като ги прочета…

— Да ги прочетеш ли? Божичко, в никакъв случай! Хвърли ги на боклука! Това ти е първата стъпка. После прочети Бъдинджър. Брансън Бъдинджър е бил адски немарлив автор и върховен празноглавец, ако мога да вярвам на онова, което съм чувал на младини, но си личи, че му идвало сърце на място щом стане дума за Дери. Объркал е почти всички факти, но ги е объркал с чувство, Хенлън.

Аз се позасмях и Карсън също разтегли в усмивка загрубелите си устни — доброто му настроение малко ме плашеше. В онзи миг приличаше на щастлив хищник, застанал на стража над току-що убита плячка, очаквайки месото да стигне до най-вкусния стадий на разложение, за да пристъпи чак тогава към пиршеството.

— Като приключиш с Бъдинджър, прочети Айвис. Запиши си всички хора, с които е разговарял. Санди Айвис все още е в Мейнския университет. Фолклорист. Като изчетеш какво е написал, иди да го видиш. Покани го на вечеря. Лично аз бих го завел в „Оринока“, защото там вечерята изглежда безкрайна. Изцеди го. Гледай да напълниш цял бележник с имена и адреси. Иди да говориш със всички старци, които ти посочи… стига да са живи; малко сме, но държим, ха-ха-ха-ха!… и събери от тях още имена. Дотогава вече ще имаш поле за действие, ако си поне наполовина толкова умен, колкото те мисля. Ако си упорит и обикаляш от човек на човек, ще откриеш доста неща, дето ги няма по книгите. И може да откриеш, че с тях по-трудничко се заспива.

— Дери…

— Какво Дери?

— Дери не е наред, нали?

— Наред ли? — запита той с продран шепот. — Че кое е наред? Какво означава тази дума? „Наред“ ли са хубавите снимки на Кендъскиг по залез-слънце от еди-кой си на лента „Кодахром“ с еди-каква си скорост и бленда? Ако е тъй, значи Дери е наред, защото има купища хубави снимки на града. Наред ли е някакъв тъп комитет от спаружени стари моми да настоява за запазване на Губернаторския дом или за слагане на паметна плоча пред Водонапорната кула? Ако това е наред, то от Дери по-наред няма, защото тука е пълно с дърти кранти, дето всекиму се бъркат в работата. Наред ли е оная грозна пластмасова статуя на Пол Бъниън пред Градския център? Ох, де да можех да докопам един камион напалм и вехтата си запалка, щях да й видя сметката на оная шибана грозотия, гарантирам ти… но ако човек има чак толкова разтегливи естетически представи, че да приема пластмасовите статуи, тогава Дери е наред. Въпросът е какво означава думата „наред“, Хенлън. А? И още по-важно — какво не означава?

Аз само поклатих глава. Старецът или знаеше, или не. Или щеше да каже, или нямаше.

— Може би имаш предвид неприятните разкази, които навярно ще чуеш, ако вече не си ги чувал? Винаги има неприятни разкази. Историята на един град е като безредно построен старинен замък, гъмжащ от стаи, стаички, люкове към пералнята, мансарди и всякакви ексцентрични потайни кътчета… да не говорим за някой и друг таен тунел. Тръгнеш ли да проучваш Замъка Дери, ще откриеш всевъзможни неща. Да. По-късно може да съжаляваш, но ще ги откриеш, а щом се открие нещо, вече няма начин да бъде закрито, нали? Някои стаи са заключени, но има ключове… има. — Очите му проблеснаха насреща ми със старческо лукавство. — По някое време може да решиш, че си се натъкнал на най-грозните тайни на Дери… но винаги се намира още една. И още една. И още една.

— Значи…

— Извинявай, но мисля, че трябва да се прибирам. Днес гърлото съвсем ме изтормози. Време е да си взема лекарството и да дремна.

С други думи: ето ти нож, приятелю, ето ти и вилица; иди и виж какво ще си отрежеш.

Започнах от съчиненията на Фрик и Мишо. Последвах съвета на Карсън и ги хвърлих на боклука, но най-напред ги прочетох. Прав беше — некадърни писания. Прочетох историята на Бъдинджър, преписах бележките под линия и тръгнах по дирите им. Тук вече имах известен успех, но трябва да знаете, че бележките под линия са странни твари — като пътечки, които се вият из дива, непокорна страна. Разделят се, пак се разделят; непрестанно рискуваш да свърнеш по грешен път, който те отпраща или след къпинаци, или към коварни тресавища. „Срещнеш ли бележка под линия, каза ни веднъж преподавателят по библиотечно дело, смажи й главата преди да се е размножила.“

Те наистина се размножават и понякога излиза нещо свястно, но според мен най-често се раждат изроди. Бележките на Бъдинджър във високопарно написаната му „История на стария Дери“ (Издателство на Мейнския университет, 1950) се лутат из вековна камара от забравени книги, прашни докторски дисертации по история и фолклор, статии в отдавна изчезнали списания и умопобъркващи купища общински отчети и летописи.

Разговорите ми със Санди Айвис бяха по-интересни. От време на време източниците му се кръстосваха с тези на Бъдинджър, но нищо повече. Айвис бе пожертвал значителна част от живота си, за да събира устни предания — празни приказки, другояче казано — почти дословно; Брансън Бъдинджър несъмнено би сметнал подобен похват за унижение.

През 1963–66 година Айвис бе написал поредица статии за Дери. Когато започнах изследванията си, повечето му някогашни събеседници бяха починали, но имаха синове, дъщери, племенници, братовчеди. А разбира се, една от големите истини на света е следната: почине ли някой стар кореняк, на негово място неизменно идва друг. Интересните разкази не умират; винаги се предават от човек на човек. Минах през безброй веранди и дворчета, изпих безброй чаши чай, бира „Блек Лейбъл“, домашно пиво, домашно билково пиво, чешмяна вода, изворна вода. Изслушах безброй истории и през цялото време касетофонът ми работеше.

Бъдинджър и Айвис единодушно твърдят, че първоначалната група бели заселници е наброявала около триста души. Били са англичани. Имали грамота за заселване и били официално известни под името „Група Дери“. Отредените им земи заемали територията на днешния Дери, значителна част от Нюпорт и късчета от съседните землища. А през 1741 година всички жители на Дери изчезнали безследно. През юни все още били там — населението на общината наброявало около триста и четиридесет човека, — но през октомври вече нямало никого. Дървените къщички на селцето останали пусти. Една от тях, приблизително там, където днес се пресичат Уичъм и Джаксън стрийт, била изгоряла до основи. В съчинението си Мишо твърди категорично, че всички заселници са били изклани от индианците, но за подобна идея няма никакви основания, ако не се брои изгорялата къща. Най-вероятно пожарът се дължи на нечия забравена печка.

Индианско нападение? Едва ли. Не са останали нито кости, нито трупове. Наводнение? Не е имало през онази година. Болест? Нито дума за епидемия в съседните градчета.

Те просто изчезнали. Всички. Триста и четиридесет души. Безследно.

Доколкото знам, единственият що-годе сходен случай е изчезването на колонистите от Роунок Айланд в щата Вирджиния. За него знае всеки първолак в страната, но кой е чувал за изчезването в Дери? Никой, дори и тукашните жители. Разпитах неколцина гимназисти, които задължително изучават историята на Мейн, и се оказа, че нито един не знае за случая. После разрових справочника „Мейн някога и сега“. Вътре има над четиридесет параграфа за Дери, свързани главно с разцвета на дърводобивната промишленост. Нито дума за изчезването на първите заселници… и все пак това — как да го нарека? — това безмълвие също подсказва нещичко.

Някаква безмълвна завеса забулва част от тукашното минало… ала въпреки всичко хората продължават да говорят. Навярно няма сила, която да им запуши устата. Но човек трябва да слуша старателно, а това е рядко умение. Лаская се с мисълта, че съм го развил през последните четири години. Нормално след толкова тренировки — иначе би трябвало да призная, че хич не ме бива за тая работа. Един старец ми разказа как жена му чувала гласове от канала на кухненската мивка три седмици преди смъртта на дъщеря им — било е в началото на зимата на 1957–58 година. Това момиче беше една от първите жертви на убийствената вълна, която започна с Джордж Денброу и продължи чак до следващото лято.

— Сума ти гласове били и всички бърборели едновременно — каза ми той. Имаше бензиностанция на Канзас стрийт и докато разговаряхме, от време на време излизаше с бавна, накуцваща походка да налее бензин, да провери маслото на някоя кола или да забърше стъклата. — Жената загубила ума и дума от страх, ама веднага им отговорила. Навела се над мивката, тъй разправяше, и креснала вътре: „Кои сте, да ви дяволите вземат? Как се казвате?“ И всичките онез гласове отвърнали — стонове, бъбрене, вой, крясъци, писъци, смях и де да знам какво още. Жената разправяше, че рекли онуй, дето го рекъл обладаният от бяс на Исуса: „Името ни е Легион“, тъй рекли. Подир туй цели две години не посмя да припари до мивката. А пък аз през тия две години превивах тука гърбина по двайсет часа на ден, след туй се прибирах да мия гадните чинии.

Човекът беше на седемдесет и две-три години, облечен в излинял сив работен комбинезон. Цели потоци от бръчки струяха край ъгълчетата на очите и устните му. Пиеше пепси от автомата край вратата на бензиностанцията.

— Сигур вече си мислите, че съм по-смахнат от дървеница — каза той, — обаче ще ви река и още нещо, само я изключете тая чудесия.

Изключих касетофона, усмихнах се и казах:

— След разказите, които съм чувал през последните две години, доста ще трябва да се потите докато повярвам, че сте луд.

Той също се усмихна, но очите му бяха мрачни.

— Една вечер миех чиниите както винаги — беше през есента на петдесе и осма, след края на голямата дандания. Жената спеше на горния етаж. Бети беше едничкото чедо, което ни даде Господ, и откакто я убиха, жена ми прекарваше почти цялото си време в сън. Както и да е, дръпнах аз запушалката и водата взе да изтича от мивката. Нали знаете какъв звук издава сапунената вода като се стича в канала? Един такъв смучещ шум. Точно тъй шумеше, ама аз не обръщах внимание, само си мислех, че трябва да нацепя подпалки в бараката и тъкмо когато звукът взе да затихва, чух дъщеря си нейде долу. Чух Бети нейде долу из ония проклети тръби. Смееше се. Беше нейде долу из мрака и се смееше. Само че, ако се повслуша човек, май звучеше като писъци. Или пък едното и другото. Пищеше и се смееше долу из тръбите. Друг път не бях чувал такова нещо. Може да съм си въобразявал. Но… не ми се вярва.

Той ме погледна и аз отвърнах на погледа му. Мътната светлина, падаща през зацапаните стъкла, го отрупваше с товара на годините и той изглеждаше по-стар от Матусал. Спомням си какъв студ ме прониза в онзи миг; какъв невероятен студ.

— Да не мислите, че ви будалкам? — запита ме старецът, който през 1957 година навярно е бил около четиридесет и пет годишен и комуто Господ бе дал една-едничка дъщеря на име Бети Рипсъм. Малко след Коледата на оная страшна година трупът на Бети бе открит в покрайнините на Джаксън стрийт — замръзнал и изкормен.

— Не — отвърнах аз. — Не мисля, че ме будалкате, мистър Рипсъм.

— И говорите искрено — промърмори той с учудване. — По лицето ви познавам.

Мисля, че се канеше да ми каже още нещо, но в това време една кола пресече опънатия пред помпите маркуч и звънчето зад нас рязко издрънка. Двамата подскочихме, а аз дори тихичко изписках. Рипсъм стана и закуцука към колата, бършейки ръце с топка парцали. Когато се върна, той ме изгледа тъй, сякаш бях някакъв натрапник, нахълтал току-що от улицата. Сбогувах се и си тръгнах.

Бъдинжър и Айвис са единодушни и по друг въпрос: в Дери нещата наистина не са наред и никога не са били.

За последен път се видях с Албърт Карсън само месец преди смъртта му. Гърлото му съвсем се беше влошило и той едва говореше с глух, свистящ шепот.

— Още ли се каниш да пишеш история на Дери, Хенлън?

— Да, още ми се върти тая муха из главата — отвърнах аз, но, разбира се, изобщо нямах намерение да пиша история на градчето в истинския смисъл на думата… и мисля, че старецът беше наясно.

— Ще ти отнеме двайсет години — прошепна той — и никой няма да я прочете. Никой няма да иска да я прочете. Зарежи, Хенлън. — Той помълча, сетне добави: — Знаеш, че Бъдинджър се самоуби.

Знаех, разбира се — но само защото хората обичат да приказват, а аз се бях наумил да слушам. В „Дери нюз“ споменаваха само за нещастно падане и не лъжеха — Брансън Бъдинджър наистина бе паднал. Просто бяха пропуснали да споменат, че е паднал от табуретка в килера си и по времето на нещастието е имал примка около врата.

— Знаеш ли за цикъла?

Трепнах и се вторачих в Карсън.

— О, да — прошепна той. — Известно ми е. През двайсет и шест или двайсет и седем години. Бъдинджър също знаеше. Както и мнозина от старите кореняци, макар че няма да обелят и думица от това, дори ако ги накъркаш до смърт. Зарежи, Хенлън.

Той протегна ръка, съсухрена като птича лапка. Стисна ме за китката и аз усетих жежкия полъх на рака, който се бе развихрил и беснееше из тялото му, разяждайки всичко, което му се услади — не че имаше кой знае какво за разяждане; от Албърт Карсън бе останал кажи-речи само скелетът.

— Майкъл… недей да се забъркваш. В Дери има неща, които хапят. Зарежи. Зарежи.

— Не мога.

— Пази се тогава — каза той. Изведнъж от полумъртвото старческо лице ме погледнаха огромни и изплашени детски очи. — Пази се.

Дери.

Моят роден град. Носещ името на графство в Ирландия.

Дери.

Роден съм тук, в общинската болница; учих в общинското начално училище; преминах в прогимназията на Девета улица; после в гимназията. След това учих в Мейнския университет — „не е в Дери, ама си е тукачка“, както казват кореняците — и се върнах веднага след завършването. Тук, в Общинската библиотека на Дери. Аз съм дребен човек, от дребно градче, с дребен живот — един от милионите.

Но.

Но:

През 1851, година група дървосекачи открили останките на друга група, която била блокирана от снеговете и презимувала в лагера си по горното течение на Кендъскиг — досами мястото, което децата все още наричат „Пущинака“. Били девет души, всички накълцани на парчета. Търкаляли се глави… да не говорим за ръце… някой и друг крак… а на една от стените на колибата бил закован човешки пенис.

Но:

През 1851 година Джон Марксън отровил цялото си семейство, а после подредил труповете в кръг, седнал на средата и изял цяла бяла мухоморка. Предсмъртните му страдания навярно са били непоносими. Градският полицай, който го открил, написал в отчета си как отначало помислил, че трупът му се хили; споменал за „ужасната бяла усмивка на Марксън“. Всъщност устата му била пълна със смъртоносната гъба — Марксън е продължавал да дъвче дори когато чудовищните болки на мускулните спазми са раздирали тялото му.

Но:

На Великден през 1906 година собствениците на стоманолеярната „Кичънър“ (днес на нейно място има новичка пешеходна зона и търговски център) организирали великденски лов на яйца за „всички добри деца от Дери“. Ловът се състоял в огромната сграда на стоманолеярната. Опасните зони били заградени и мнозина работници поели грижата да пазят, да не би някое палаво момченце или момиченце да се промъкне на експедиция под загражденията. Из останалата част от фабриката били укрити петстотин шоколадови яйца, омотани с пъстри панделки. Според Бъдинджър на всяко от тия яйца се е падало поне по едно дете. С весели крясъци, смях и възклицания децата търчали из неделното безмълвие на стоманолеярната, откривали яйцата под гигантските тигли, в чекмеджетата на управителя, между грамадните ръждиви зъбчатки, в леярските калъпи на третия етаж (на старите фотографии тия калъпи напомнят чашки от някаква великанска кухня). Три поколения от рода Кичънър се били събрали да гледат веселото буйство и да раздадат наградите след края на лова, който трябвало да приключи точно в четири следобед, независимо дали са открити всички яйца или не. Но краят настъпил четиридесет и пет минути по-рано. В три и петнайсет стоманолеярната избухнала. До залез-слънце от руините били извлечени седемдесет и два трупа. Окончателният брой на жертвите достигнал сто и двама души. Осемдесет и осем от загиналите били деца. Следващата сряда, докато вцепененият и смълчан град още не можел да се опомни от трагедията, една жена открила сред клоните на ябълката в задния си двор главата на деветгодишния Робърт Дуей. По зъбите на момчето имало шоколад, а по косата му кръв. Той бил последната известна жертва. Осем деца и един възрастен изчезнали безследно. Тази най-страшна трагедия в историята на Дери, по-страшна дори от пожара в „Черното петно“ през 1930 година, си останала завинаги необяснена. По време на експлозията и четирите пещи са били изгасени. Не просто спрени, а именно изгасени.

Но:

Броят на убийствата в Дери е шест пъти по-голям, отколкото в което и да било подобно градче на Нова Англия. Беше ми толкова трудно да повярвам в първоначалните си изводи по въпроса, че прибегнах към помощта на един от гимназиалните учители по математика, който по цял ден кисне или пред компютъра, или тук, в библиотеката. Той дори придвижи нещата на много по-високо ниво (на компютърджия само воля му дай) — включи в така наречената „статистическа извадка“ още десетина градчета и ми представи компютърна графика, където Дери стърчеше като уродлив пръст. „Тукашният народ май е доста избухлив, мистър Хенлън“ — бе единственият му коментар. Премълчах. Ако си бях отворил устата, можех да му кажа, че нещо в Дери май е доста избухливо.

Тук, в Дери, ежегодно изчезват безследно и без никакво обяснение от четиридесет до шестдесет деца. Повечето са на юношеска възраст. Смята се, че просто бягат от къщи. Кой знае, може някои наистина да са избягали.

А през години, които Албърт Карсън несъмнено би нарекъл „години на цикъла“, броят на изчезналите излита главоломно нагоре. Например през 1930 — годината на пожара в „Черното петно“ — от Дери са изчезнали над сто и седемдесет деца… а не забравяйте, че става дума само за случаите, когато полицията е била известена и трябвало да отрази произшествието. Нищо чудно, заяви сегашният полицейски шеф, когато му показах статистиката. Било е по време на Депресията. Сигурно на повечето от тях им е писнало да нагъват картофена супа или да си лягат гладни и са хванали пътя с надеждата за нещо по-добро.

През 1958 година в Дери е било съобщено за изчезването на сто двадесет и седем деца на възраст от три до деветнадесет години. Имало ли е Депресия през 1958? — запитах аз полицейския шеф Радмейкър. Не, каза той. Но хората непрестанно се местят насам-натам, Хенлън. А децата пък съвсем не ги свърта на едно място. Приберат се по-късничко след среща, скарат се с техните — и хайде, запрашват нанякъде.

Показах му снимката на Чад Лоу, отпечатана в „Дери нюз“ през април 1958. Мислите ли, че и той е избягал след скарване с родителите си заради закъснение подир среща, Радмейкър? По време на изчезването си момчето е било едва на три годинки и половина.

Радмейкър ме изгледа кисело и заяви, ме му било много приятно да беседва с мен, но си имал работа, тъй че ако нямало какво повече да кажа… Тръгнах си.

Haunted, haunting, haunt.

Често посещаван от призраци или духове, като канал под мивката; често се появявам или завръщам, например през двайсет и пет, двайсет и шест или двайсет и седем години; място за хранене на животни, като в случаите с Джордж Денброу, Ейдриън Мелън, Бети Рипсъм, дъщеричката на Албрехт, момченцето на Джонсън.

Място за хранене на животни. Да, това значение често посещава главата ми.

Случи ли се още нещо — каквото и да било — ще им се обадя. Длъжен съм. А засега съм насаме с предположенията, безпокойството и спомените — проклетите ми спомени. О, и още нещо — имам си този бележник, нали? Моята стена на плача. Ето ме, седя и ръката ми се тресе тъй силно, че едва разчитам какво пиша, седя в опустялата библиотека след края на работното време, вслушвам се в тихото шумолене сред сенчестите рафтове, взирам се в сенките, хвърляни от жълтеникавите лампи, за да се уверя, че не помръдват… че не се променят.

Ето ме, седя до телефона.

Полагам свободната си ръка върху нето… плъзгам я надолу… докосвам дупчиците в шайбата, които могат да ме свържат с всеки един от старите ми приятели.

Заедно слязохме надълбоко.

Заедно слязохме в мрака.

Ще се завърнем ли от мрака, ако слезем отново?

Не вярвам.

Моля Те, Господи, нека не се налага да ги повикам.

Моля Те, Господи.