Стивън Кинг
То (13)

2. Еди Каспбрак хваща топката

Еди слезе от автобуса на ъгъла на Канзас стрийт и Кошут. Улица Кошут слизаше около половин километър надолу и изведнъж свършваше пред порутения стръмен бряг на Пущинака. Сам не знаеше защо е решил да напусне автобуса тъкмо тук; Кошут не му напомняше абсолютно нищо, а и никого не бе познавал в тоя край на Канзас стрийт. Просто мястото му се стори подходящо. Друго не знаеше, но засега стигаше и толкова. Бевърли вече бе слязла на една от спирките по Долна главна улица. Майк бе потеглил с колата си към библиотеката.

Докато гледаше подир малкия и някак абсурден автобус Мерцедес, Еди се запита какво всъщност търси тук, на някакъв затънтен ъгъл в затънтено провинциално градче, почти на осемстотин километра от Майра, която несъмнено се тревожи до сълзи за него. За миг го обзе болезнен шемет. Докосна джоба на якето и си спомни, че е оставил драмамина в хотела заедно с другите лекарства. Обаче имаше аспирин. По-скоро би излязъл без гащи, отколкото без аспирин. Глътна на сухо две хапчета и пое по Канзас стрийт със смътното намерение да отскочи до Общинската библиотека, или пък да пресече към Костело авеню. Небето вече се проясняваше и навярно нищо не би му попречило да продължи чак до Западния булевард, за да се порадва на старите викториански къщи в единствения истински красив квартал на Дери. Понякога в детството си правеше точно това — тръгваше небрежно по Западния булевард, уж че отива нейде другаде. На пресечката с Уичъм стрийт беше къщата на семейство Мюлер — червена сграда с две кулички на покрива и жив плет отпред. Имаха си градинар, който винаги изпровождаше Еди с подозрителен поглед.

Четири къщи по-нататък, от същата страна на булеварда, беше домът на Бауи — навярно една от причините Грета Бауи и Сали Мюлер да са тъй неразделни в прогимназията. И тази сграда имаше кулички над зелените керемиди… но за разлика от квадратните кулички на Мюлеровия дом, тия тук завършваха със странни високи конуси — малко като „магарешките калпаци“, с които увенчават в началните класове непослушните ученици. През лятото на ливадата отстрани винаги имаше изящни мебели — масичка с жълт плажен чадър над нея, плетени кресла, хамак между двете дървета. Зад къщата пък имаше игрище за крокет, Еди знаеше това, макар че Грета никога не го бе канила на гости. Докато отминаваше с небрежна походка (уж че отива нейде другаде), той понякога чуваше тракането на топки, смях и разочаровани стонове при „избиването“ на нечия топка. Веднъж бе зърнал как самата Грета с чаша лимонада в едната ръка и чукче за крокет в другата, стройна и по-прекрасна от всички фантазии на поетите (за деветгодишния Еди Каспбрак даже загорелият й гръб изглеждаше поразително красив), отива да търси „избитата“ си топка; топката бе отскочила от едно дърво, довеждайки по този начин Грета в полезрението на Еди.

От онзи миг той мъничко се влюби в нея — в сиянието на русите коси, които се лееха по раменете на бледосинята лятна рокля. Грета се озърна и отначало Еди помисли, че го е видяла, но явно не беше така, защото когато срамежливо вдигна ръка за поздрав, тя не му отговори, а само отпрати топката зад къщата и изтича след нея. Той продължи по-нататък, без да я кори за пренебрежението (искрено вярваше, че не го е забелязала), или пък за това, че никога не го кани на крокет в събота следобед — от къде на къде хубавата Грета Бауи ще кани хлапе като него: мършаво, астматично, с физиономия на удавен плъх.

Да, помисли той, докато безцелно слизаше назад по Канзас стрийт, трябваше да отскоча до Западния булевард и пак да огледам ония къщи… на Мюлер, на Бауи, на доктор Хейл, на Тракър…

При последното име мислите му внезапно секнаха, защото — за вълка говорим! — ето че стоеше пред товарния гараж на братя Тракър.

— Още си е тук — изрече той на глас и се разсмя. — Мътните да го вземат!

Заклетите ергени Фил и Тони Тракър имаха навярно най-красивата къща на Западния булевард — безукоризнено бяла викторианска сграда с просторна изумрудена ливада и огромни цветни лехи, из които пламтяха буйни багри (разбира се, грижливо поддържани) през цялата пролет и лято. Всяка есен асфалтираха алеята пред дома, та да си остава гладка и лъскава като черно огледало, а керемидите по островърхите стрехи имаха идеално зелен цвят, почти в тон с тревата долу. Понякога хората спираха колите си, за да правят снимки на удивителните старинни колонки около прозорците.

— Щом двама мъже си дават труд да поддържат толкова хубава къща, трябва да са от обратните — бе промърморила една вечер майката на Еди толкова недоволно, че той не посмя да попита какво значи това.

Товарният гараж нямаше съвършено нищо общо с Тракъровия дом на Западния булевард. Беше ниска сграда от вехти, напукани тухли, чийто зацапан оранжев цвят потъмняваше надолу до пълна чернота от полепналия в основите слой сажди. Всички стъкла бяха еднакво мръсни, с изключение на едно от прозорчетата на канцеларията. Още преди Еди и дълго подир него хлапетата поддържаха там безупречно чисто кръгче, защото над бюрото на управителя висеше календарът на „Плейбой“. На път към игрището зад гаража нито едно момче не устояваше на изкушението да избърше стъклото с бейзболната си ръкавица и да зърне коя е разголената красавица на месеца.

От трите страни на гаража се простираха широки чакълести площадки. От време на време там се сбираха безредно камионите за далечни курсове — на Джими Питърс, на Кенуърт, на Рио — с огромни надписи отстрани: БРАТЯ ТРАКЪР. ДЕРИ-НЮТЪН-ПРОВИДЪНС-НЮ ЙОРК. Понякога бяха цели, друг път стояха само шасита или товарни каросерии, застинали безмълвно на задни колела и масивни дървени подпори.

Братята се стараеха да използуват задната площадка колкото е възможно по-рядко, защото бяха страстни поклонници на бейзбола и обичаха детските игри. Фил Тракър сам караше камион, затова момчетата почти не го срещаха, но Тони Тракър, мъжага с грамадни ръчища и не по-малко грамаден търбух, поддържаше счетоводните книги, тъй че Еди (който никога не играеше — майка му би го претрепала, ако чуеше, че играе бейзбол, търчи насам-натам, гълта прахоляк с деликатните си дробчета и рискува да си навлече я счупен крак, я контузия или Бог знае още какво) бе свикнал да го вижда наоколо. Постепенно гласът му бе станал за Еди част от самата игра — по късно на мястото му щеше да дойде гласът на коментатора Мел Алън. Грамаден, ала и някак призрачен с искрящо бялата си риза сред летния вечерен здрач, из който плъзват първите светулки, Тони Тракър крещи гръмовно: Ей, Рижия, първо стигни под топ’та, пък тогава я хващай!… Къде зяпаш бе, Дребосък? Как да улучиш топ’та, мама му стара, като не я гледаш?… Скачай, Подкова! Прасни му един кец в мутрата на втория защитник, пък да видим как ще те изкара от игра!

Никога не ги наричаше по имена, спомни си Еди. Винаги бяха ей, Рижия, ей, Русия, ей, Очилатия, ей, Дребосък. Топката неизменно се превръщаше в топ’та. А вместо бухалка в коментарите на Тони Тракър се вмъкваше някаква си „държалка“, тъй че се получаваше: „Ей, Подкова, захапи яко държалката, че инак все си изтървал топ’та.“

Широко усмихнат, Еди продължи нататък… и усмивката му помръкна. Над дългата тухлена сграда, където някога приемаха поръчки, поправяха камиони и складираха товари по за ден-два, днес тегнеше безмълвие. През чакъла бяха избуяли плевели и на страничните площадки не се виждаше нито един камион… само към края се беше килнало потъмняло, ръждиво ремарке.

Когато се приближи, забеляза зад стъклото на прозореца табела ЗА ПРОДАН.

Свършено е с братята, помисли той и сам се изненада от дълбоката печал, която му донесе тази мисъл… сякаш бе узнал за смъртта на близък човек. Сега се радваше, че не е отишъл към Западния булевард. Щом братя Тракър бяха рухнали — самите братя Тракър, дето изглеждаха вечни като света — то какво ли бе сполетяло улицата, където с радост минаваше в детството си? Тревожно осъзна, че не желае да разбере. Не желаеше да види Грета Бауи с прошарени коси, със затлъстели бедра от заседнал живот и неумерено ядене и пиене; много по-добре — много по-безопасно — беше просто да стои настрани.

Точно това трябваше да направим всички, просто да си стоим настрани. Нямаме работа тук. Да се завръщаш там, където си израснал, е като опит да направиш безумен йогистки трик — да си лапнеш краката и да се поглъщаш малко по малко, докато накрая изчезнеш съвсем; невъзможно е, и всеки нормален човек би трябвало да се радва на това, мътните да го вземат… а всъщност какво ли е станало с Тони и Фил Тракър?

Тони навярно се беше гътнал от сърдечен удар; човекът мъкнеше поне четиридесет кила наднормено тегло. А пък сърцето трябва да се щади. Поетите могат да дрънкат романтични приказки за разбити сърца и Бари Манилоу да пее за тях колкото си ще (двамата с Майра имаха всичките му плочи), но лично за своето Еди предпочиташе по една хубава електрокардиограма всяка година. Ясна работа, сърцето на Тони беше прещракало като евтин часовник. Ами Фил? Вероятно транспортна злополука. Еди, който сам си изкарваше залъка зад волана (или поне доскоро; напоследък возеше само знаменитостите, а през останалото време киснеше в канцеларията), знаеше какво означава транспортна злополука. Може би старият Фил бе изхвръкнал от заледения път на остър завой в Ню Хампшър или край Хейнсуил Уудс в северните райони на Мейн, или пък в някой дъждовен пролетен ден спирачките му бяха отказали на дългото надолнище към Хейвън южно от Дери. Да, можеше да го е сполетяло това или кой знае още какво от нещата, ставащи в печалните кънтри балади с разни товарни шофьори, които носят високи каубойски шапки и все си мислят кого да измамят. Вярно, зад бюрото е скучно и самотно, но Еди неведнъж бе седял зад волана с единствената компания на инхалатора върху таблото (плюс камара хапчета в жабката) и знаеше, че цветът на истинската самота е мътночервен — цветът на автомобилни стопове, отразен в мокрия черен асфалт.

— Дявол да го вземе, как минава времето — въздъхна едва чуто Еди Каспбрак, без дори да усети, че го е казал на глас.

Размекнат и нещастен — сам не би повярвал доколко е привикнал с подобно чувство — Еди закрачи с луксозните си мокасини по хрущящия чакъл и мина зад ъгъла на сградата, за да погледне площадката, където бе наблюдавал безброй бейзболни мачове като хлапе — в ония времена хлапетата сякаш бяха деветдесет на сто от световното население.

Теренът си беше почти същият, но още от пръв поглед ставаше безпощадно ясно, че тук вече не се играе — през изминалите години традицията просто бе отмряла по някаква незнайна причина.

През 1958 година ромбовидното игрище беше очертано не с бели линии между базите, а с дълбоки пътечки, утъпкани от бягащи нозе. Всъщност те и бази нямаха — ония момчета, които някога играеха тук (и които днес бяха по-стари от Неудачниците, макар че Еди си спомняше как Стан на няколко пъти се включи в играта; с ударите се справяше едва-едва, но пък тичаше страхотно и имаше направо вълшебни рефлекси). Просто криеха под навеса зад дългата тухлена сграда четири парчета мръсен брезент и тържествено ги изнасяха, щом успееха да съберат отбор, а сетне ги прибираха също тъй тържествено, когато гъстите вечерни сенки сложеха край на играта.

Днес нямаше и следа от някогашните утъпкани пътечки. Тук-там през чакъла бяха прорасли гъсти буренаци. На места проблясваха строшени бирени бутилки; в старите времена хлапетата биха ги отстранили с благоговейно старание. Само едно си оставаше както някога — вехтата метална мрежа в края на терена, висока четири метра и цялата ръждясала, сякаш покрита със засъхнала кръв. Брънките й деляха небето на хиляди ромбчета.

Натам отбиваха топката, унесено помисли Еди, застанал с ръце в джобовете на мястото, където беше началната база преди двайсет и седем години. Отвъд мрежата и право долу в Пущинака. На такъв удар му викаха Автоматична точка. Той се разсмя и тутакси нервно погледна наоколо, сякаш бе чул смеха на някакъв призрак, а не на човек с мокасини за шейсет долара — солиден човек, реален като… ами… реален като… като…

И му се стори, че чува шепота на Ричи: Зарежи, Едс. Изобщо не си реален. Напоследък я ти се случи някоя хилка, я не, пък и да се случи, пукната пара не струва. Тъй ли е?

— Да, тъй е — глухо изрече Еди и подритна няколко камъчета.

Всъщност бе виждал само две топки да изхвръкват отвъд мрежата зад гаража на братя Тракър; и двете бяха отбити от едно и също момче — Бълвоча Хъгинс. Бълвоча беше нелепо едър, на дванайсет години вече надхвърляше метър и осемдесет и тежеше към осемдесет килограма. Прякорът му идваше от таланта да се оригва поразително протяжно и гръмко — най-добрите му постижения напомняха нещо средно между жабешко квакане и песен на щурец. Понякога потупваше устата си с длан и тогава оригването се превръщаше в боен вик на прегракнал индианец.

Припомни си, че макар и едър, Бълвоча всъщност не беше дебел, ала сякаш сам Бог не бе пожелал дванайсетгодишно момче да израсне дотолкова; ако не бе умрял през онова лято, навярно щеше да стигне до два метра и постепенно щеше да се научи как да управлява грамадното си тяло сред този свят на дребосъци. Може би даже щеше да се научи на милосърдие и добрина. Но на дванайсет години беше само тромав и злобен — не особено глупав, ала едва ли не слабоумен на вид, защото всичките му движения изглеждаха поразително грубовати и мудни. У него нямаше и капчица от вродения ритъм на Станли; тялото на Бълвоча сякаш изобщо не разговаряше с мозъка и съществуваше в някаква своя вселена, пълна с грохота на застинали светкавици. Еди си спомни как една вечер бавен, далечен удар отпрати топката извън полето, точно срещу Бълвоча, а той дори не помръдна. Просто стоеше и гледаше към небето, надигнал ръка в безцелен замах, но вместо да се лепне за ръкавицата му, топката го фрасна право по темето със звънко бонк! Сякаш бе паднала от третия етаж върху покрива на новичък Форд. После отскочи метър и половина нагоре и кротко тупна в дланта на Бълвоча. Едно злощастно хлапе на име Оуън Филипс се разсмя. Без да бърза, Бълвоча пристъпи към него и му тегли такъв шут по задника, че Филипс се разпищя и хукна към къщи с раздрани джинси. Никой друг не дръзна да се разсмее… поне на глас. Ако Ричи беше наоколо, навярно не би се удържал и Бълвоча непременно щеше да го вкара в болницата.

На базите Бълвоча беше също тъй муден. Лесно го изкарваха от игра, а когато хвърляше, и най-големият левак нямаше проблеми с отбиването. Но пък удареше ли, топката хвръкваше навъзбог. Еди помнеше, че и двата удара отвъд мрежата бяха просто изумителни. Едната топка просто изчезна, макар че цяла дузина момчета дълго я търсиха насам-натам по склона над Пущинака.

Ала втората бе открита. Принадлежеше на някакъв шестокласник (Еди не помнеше името му; всички момчета го наричаха Сопола, защото вечно имаше настинка) и беше останала в игра от ранната пролет, та чак до лятото на 1958 година. И в резултат от това нямаше нищо общо с някогашната идеална сфера от бяла конска кожа, нашарена с червени шевове; беше протрита, зацапана и сцепена на няколко места от безбройните си отскоци по чакъла извън полето. На едно място бе взела да се разшива и Еди, който тичаше за избитите топки, стига астмата да не го тормозеше (посрещайки с тиха радост всяко „Благодаря, хлапе!“, когато мяташе топката към игрището), знаеше, че скоро някой ще домъкне ролка изолирбанд, та да я балсамират за още седмица-две.

Но преди да се стигне дотам, един седмокласник с невероятното име Стрингър Дедхам реши да изненада Бълвоча Хъгинс с бавен удар. Бълвоча не се подведе, изчака точно колкото трябваше (бавните удари, простете за неволното остроумие, бяха негова стихия) и цапардоса вехтата топка на Сопола с такава сила, че кожената обвивка отхвръкна настрани и запърха чак над втора база като голяма бяла пеперуда. Самата топка летеше все нагоре и нагоре през пищния вечерен небосвод и пресованият канап отвътре бавно се размотаваше, а хлапетата с тъпо смайване въртяха глави подир нея; продължавайки да се издига, тя прехвръкна над телената мрежа, и Еди помнеше как Стрингър Дедхам възкликна със страхопочитание: „Е-е-ега ти!“, докато топката описваше безкрайна дъга в небето, всички виждаха ясно провлачения канап, и още преди да бе паднала в далечината, шест момчета вече се катереха като маймуни по мрежата, и Еди помнеше още как Тони се смееше като луд и крещеше: „Тая можеше да изхвръкне и от «Янки стадион»! Чувате ли? Тая можеше да изхвръкне и от «Янки стадион», мама му стара!“

Питър Гордън откри топката близо до потока, който Неудачниците щяха да преградят след по-малко от три седмици. Жалките останки нямаха и седем сантиметра в диаметър; същинско чудо бе, че канапът не се е скъсал.

С мълчаливо единодушие момчетата отнесоха съдраната топка при Тони Тракър, който я огледа, без да каже нито дума, сред тълпа от занемели хлапета. Погледнат отдалече, този момчешки кръг около едрия шкембест мъж навярно изглеждаше като религиозна сбирка за преклонение пред някаква светиня. Бълвоча Хъгинс даже не си бе направил труда да обиколи базите. Просто стоеше сред другите, като че нямаше представа къде е попаднал. Предметът, който му подаде Тони Тракър, беше по-дребен от топка за тенис.

Унесен в тия спомени, Еди закрачи от някогашната начална база през могилката на хвърляча (всъщност никога не бе имало могилка, а плитка ямка, очистена от камъчета) и излезе извън игрището. Поспря за миг, поразен от тишината, после продължи към оградата. Макар и по-ръждива от всякога, обрасла с някакви грозни повивни плевели, мрежата още си беше на място. Като надзърна през нея, Еди видя полегатия склон, покрит с отровнозелена растителност.

Пущинакът съвсем бе заприличал на джунгла и Еди за пръв път се зачуди от къде на къде тия буйни, непроходими дебри са си заслужили подобно име — можеха да се сравнят с всичко друго, само не и с пустиня. Защо не Гъсталакът? Или Джунглата?

Пущинак.

Думата звучеше мрачно, почти зловещо, но не пораждаше представа за гъсто преплетени шубраци и дървета, които се борят за място под слънцето; по-скоро напомняше за бавно пълзящи пясъчни дюни или голи простори, осеяни със сиви каменни късове и дебела кора от напукана глина. Пущинак. Безплодна пустош. Майк бе казал, че всички са безплодни и навярно имаше право. Седем души — и нито едно дете. Дори в днешните времена на семейно планиране това излизаше извън рамките на нормалното.

Гледаше през ръждивите ромбове, заслушан в далечното бръмчене на коли по Канзас стрийт и тихото бълбукане на потока в подножието на склона. Тук-там пролетното слънце проблясваше над водата като по късчета натрошено стъкло. Долу продължаваха да растат бамбукови гъсталаци, но сега изглеждаха някак нездраво бледи, като петна от плесен сред зеленината. Отвъд тях започваха мочурищата край Кендъскиг, където уж имало тресавище.

Най-щастливите си детски дни съм прекарал сред тая мръсотия, помисли той и потръпна.

Канеше се да тръгне назад, когато още нещо привлече погледа му — бетонен цилиндър с тежък железен капак. Леговища на морлоци — тъй ги наричаше Бен и се смееше гръмогласно, но в очите му нямаше веселие. Приближиш ли се до някой от тях, ще ти стигне до кръста (ако си хлапе) и ще видиш върху капака полукръг от релефни букви: ОБЩИНСКО БЛАГОУСТРОЙСТВО — ДЕРИ. А от дълбините до ушите ти ще долети глухо бръмчене. Нейде работят машини.

Леговища на морлоци.

Там слязохме. През август. Накрая. Слязохме в едно от леговищата на морлоци, в каналите, но по-надолу вече не бяха канали. Бяха… бяха… какво?

Там, долу, лежеше Патрик Хокстетър. Преди То да го отвлече, Бевърли видяла как Патрик прави нещо лошо. Станало й смешно, но знаела, че е лошо. Май беше свързано с Хенри Бауърс, нали? Да, така мисля. И…

Той рязко се завъртя и закрачи към изоставения гараж. Вече не искаше да гледа надолу, не му се нравеха мислите, които навяваше Пущинакът. Искаше да се прибере у дома, при Майра. Не искаше да е тук. Не…

— Хващай, хлапе!

Обърна се към гласа и в този миг иззад оградата право насреща му полетя някаква топка. Падна и отскочи от чакъла. Еди протегна ръка и я хвана. Стори го без да мисли, с инстинктивен, почти елегантен жест.

Погледна какво е хванал и изведнъж сякаш всичко в гърдите му се разпадна сред смразяващ хлад. Някога предметът наистина бе заслужавал името топка. Сега беше само топче, омотано с канап, защото кожената обвивка липсваше. Еди виждаше накъде се провлачва канапът. Премяташе се над мрежата като самотна паяжинка и изчезваше надолу в Пущинака.

О, Господи, помисли той. О, Господи, То е тук, до мене, СЕГА…

— Слез да си поиграеш, Еди — подкани го гласът иззад оградата и премалял от ужас, той осъзна, че това е гласът на Бълвоча Хъгинс, убит в тунелите под Дери през август 1958.

Ето го и самият Бълвоч, катереше се по склона оттатък мрежата. Беше облечен в раиран бейзболен екип на „Нюйоркските янки“, омазан с петна от зеленина и осеян с полепнали лански листа. Прогнилата плът по масивното му лице провисваше на парцали и нишки. На мястото на едното око зееше черна кухина. Из косата му пъплеха дребни гадинки. На едната си ръка бе надянал бейзболна ръкавица, обрасла с лигав мъх. Разложените пръсти на другата се провряха в ромбовете на мрежата и когато Бълвоча ги сви, Еди чу ужасно, подлудяващо скърцане.

— Тая можеше да изхвръкне и от „Янки стадион“ — ухили се Бълвоча. Отвратително белезникава, сгърчена жаба изпълзя от устата му и тупна на земята. — Чуваш ли? Тая можеше да изхвръкне и от „Янки стадион“, мама му стара! И между другото, Еди, искаш ли да ти духам? Ще го сторя за петаче. Не, по дяволите, и без пари ще ти духам.

Лицето на Бълвоча се преобрази. Издутият пихтиест нос хлътна навътре, разкривайки две възпалени червени дупки, които Еди сънуваше в кошмарите си. Косата му загрубя, отдръпна се от слепоочията, стана сивкавобяла като паяжина. Прогнилата кожа на челото му се разцепи, разкривайки бяла кост, облепена със слузеста ципа като зацапана леща на фенерче. Бълвоча бе изчезнал; на негово място стоеше изчадието, което бе излязло изпод верандата на Нийбълт стрийт 29.

— Боби духа за петаче — изграчи то и започна да се катери по оградата. Късчета от разложената плът полепваха по телените ромбове. Мрежата дрънчеше и тракаше под тежестта му. Когато докосна повивните плевели, стъблата им се сгърчиха и почерняха. — Ще го търсиш пак, юначе. Със доплащане обаче.

Еди се помъчи да изпищи. От устата му излетя само тихичко, безсилно свистене. Дробовете му сякаш се превръщаха в най-древните окарини на света. Пак погледна топката в дланта си и изведнъж измежду намотките канап изби кръв. Тя прокапа по чакъла, изцапа мокасините му.

Захвърли я и изцъклен залитна две крачки назад, бършейки длан в ризата си. Прокаженият бе стигнал до върха на оградата. Главата му се очерта като черен силует на фона на небето — кошмарно видение, напомнящо грамаден тиквен фенер от вечерта на Вси светии. Езикът му провисваше на метър и половина, може би два. Пълзеше като змия от ухилената уста на прокажения надолу по мрежата.

Беше тук… и в следващия миг изчезна.

Не избледня като призрак от филмите; просто мигна и престана да съществува. Но Еди чу звук, който потвърждаваше реалността му — глухо пуф!, като изхвръкнала тапа от шампанско. Това бе звукът на въздуха, нахлуващ на мястото, където преди секунда стоеше прокаженият.

Еди се завъртя и побягна, но още преди да бе изминал десетина крачки, изпод сенчестия навес на изоставената тухлена сграда изхвръкнаха четири пърхащи силуета. Отначало ги сметна за прилепи и с писък вдигна ръце над главата си… После разбра, че са квадратни парчета брезент — брезентът, с който някога големите момчета бележеха базите.

Парчетата кръжаха и се премятаха из неподвижния въздух; Еди приклекна, за да избегне сблъсъка с едно от тях. Едно по едно заеха старите си места, вдигайки облачета прах — начална, първа, втора, трета.

Задъхан, със свито, хъхрещо гърло, Еди пробяга край началната база. Озъбеното му от ужас лице бе пребледняло като сирене.

УОК! — отекна ударът на бухалка по призрачна топка. А сетне…

Силата изведнъж напусна нозете на Еди и той спря с тихичък стон. Земята се издуваше по права линия от началната към първата база, сякаш някаква грамадна къртица дълбаеше под самата повърхност с изумителна бързина. Камъчетата се сипеха настрани. Подземното създание достигна базата и брезентът отхвръкна нагоре. Отхвръкна тъй мощно и бързо, че се раздаде пукот, какъвто издава парцалът, рязко разпънат от весело ваксаджийче. Сега земята се издуваше между първа и втора база. Вторият брезент изхвръкна със същия пукот и още преди да падне долу, съществото бе минало през трета база и стремглаво се връщаше към началната.

Началната база също излетя, но преди да се върне на място, създанието изскочи изпод земята като някаква злокобна играчка и се оказа Тони Тракър — вместо лице имаше оголен череп, по който полепваха черни бучици плът, а от бялата му риза оставаше само валмо разложени нишки. Подаде се до кръста и взе да се люшка напред-назад като отвратителен грамаден червей.

— И да хапеш държалката, и да не я хапеш, все тая — изрече Тони Тракър със стържещ, безжизнен глас. Оголените зъби се хилеха в безумна имитация на дружелюбие. — Все тая, Хърбо. Ще те спипаме. Теб и приятелчетата ти. Ще хванем ТОП’ТА!

Еди изпищя и се люшна настрани. Нечия ръка го хвана за рамото. Той се сви и отскочи. Пръстите стиснаха за миг, после го изтърваха. Завъртя се. Беше Грета Бауи. Мъртва. Половината й лице бе изчезнало; червеникавото разложено месо на остатъка гъмжеше от червеи. В едната си ръка стискаше зелено балонче.

— Автомобилна катастрофа — изрече оцелялата част от устата й, сетне се ухили. Устните се разлепваха с неописуемо гнусно пращене и Еди зърна как оголените сухожилия се размърдват като ремъци на някаква чудовищна предавка. — Бях осемнайсетгодишна, Еди. Пияна и тъпкана с хапчета. Твоите приятели са тук, Еди.

Вдигнал длани пред лицето си, Еди отстъпваше от нея. Тя прекрачи напред. Кървави струи бяха засъхнали по краката й на дълги петна. Беше обута с евтини мокасини.

И неочаквано зад нея изникна най-страшното: Патрик Хокстетър се тътреше към игрището. Той също носеше екип на „Нюйоркските янки“.

Еди побягна. Грета пак се вкопчи в него, раздра яката на ризата му и по гърба му бликна някаква ужасна течност. Тони Тракър се измъкваше от грамадната къртичина. Патрик Хокстетър се препъваше по чакъла. Еди бягаше, без сам да знае откъде намира дъх за това, но бягаше въпреки всичко. И докато бягаше, зърна отпред да се реят думи — думи, изписани върху зеления балон на Грета Бауи:

ЛЕКАРСТВОТО ПРОТИВ АСТМА ПРЕДИЗВИКВА РАК НА БЕЛИТЕ ДРОБОВЕ!

СЪРДЕЧНИ ПОЗДРАВИ ОТ АПТЕКАТА НА СЕНТЪР СТРИЙТ

Еди бягаше. Бягаше, пак бягаше, докато накрая рухна като мъртъв нейде край парка Маккарън и някакви хлапета го заобиколиха отдалече, защото им заприлича на пиян лумпен, от когото могат да хванат някоя щура болест, пък и отде да знаят, може тъкмо той да беше убиецът, и се зачудиха дали да не повикат полицията, но в крайна сметка се отказаха.

3. Бев Рогън отива на гости

Бевърли крачеше разсеяно по Главната улица, след като бе отскочила до „Градски дом“ да се преоблече с джинси и прилепнала яркожълта блуза. Не мислеше накъде отива. Вместо това из главата й се въртеше стихчето:

Коси от зимен плам

и януарска жар —

сърцето ми гори.

Беше го скрила в най-долното чекмедже, под бельото си. Майка й можеше и да го открие, но това не беше страшно. Важното бе, че баща й никога не надничаше в долното чекмедже. Защото ако видеше картичката, можеше да я стрелне с онзи блеснал, едва ли не дружелюбен, но същевременно вцепеняващ поглед и да запита почти ласкаво: „Правиш ли нещо нередно, Бев? С някое момче ли го правиш?“ Каквото и да отвърнеше, да или не, следваше мълниеносно буф-туп, толкова бързо и жестоко, че отначало изобщо не болеше — минаваха няколко секунди, преди вакуумът да се разсее и болката да запълни мястото му. После пак се раздаваше почти гальовният глас на баща й: „Много се тревожа за теб, Бевърли. Ужасно много се тревожа. Трябва да пораснеш, нали?“

Той може би още живееше в Дери. Поне така беше последният път, когато узна нещо за него, но от тогава бяха минали… колко? Десет години? Във всеки случай, още не познаваше Том. Бе получила от баща си пощенска картичка — не простичка и безлична като оная със стихчето, а илюстрована със статуята на Пол Бъниън пред Градския център. Издигната през петдесетте години, статуята бе една от забележителностите на нейното детство, ала картичката не разбуди нито носталгия, нито спомени; със същия успех би могла да изобразява Арката в Сейнт Луис или моста Голдън гейт в Сан Франциско.

„Дано да си здрава и да я караш добре — гласеше текстът. — Надявам се да ми пратиш нещичко, ако можеш, щото съм позакъсал. Обичам те, Беви. Татко.“

Той наистина я обичаше и навярно в известен смисъл тъкмо това я бе тласнало да се влюби тъй отчаяно в Бил Денброу през дългото лято на 1958 година — защото от всички момчета само Бил излъчваше чувството за власт, което тя свързваше с баща си… ала някак различна власт — власт, която се вслушва в думите ти. Нито в очите, нито в постъпките му личеше да споделя вярата, че тревоги като бащините й са единствената истинска цел на властта — сякаш хората са домашни животни, които се нуждаят както от ласка, тъй и от пердах.

Каквато и да бе причината, след първата им истинска среща като група през онзи далечен юли — срещата, на която Бил изцяло и без колебания пое ръководството — тя хлътна по него безумно, до уши. Да се нарече онова чувство ученическо увлечение би било също тъй нелепо, като да се каже, че Ролс-Ройсът е превозно средство с четири колела, един вид селска каруца. Когато го срещаше, тя не се кискаше до премала, нито пък се червеше, не драскаше с тебешир името му по дърветата или по стените на Моста на целувките. Просто във всеки миг образът му изпълваше сърцето й със сладка, пронизваща болка. Беше готова да умре за него.

Навярно беше напълно естествено желанието й да вярва, че точно Бил е изпратил любовното стихче… макар че така и не бе успяла да се убеди в това. Напротив, бе узнала кой е авторът. А по-късно… по някое време… не беше ли си признал сам? Да, Бен си беше признал (макар че за нищо на света не можеше да си спомни кога и при какви обстоятелства го е чула от устата му), а дотогава бе крил чувствата си към нея почти тъй умело, както и тя таеше обичта си към Бил

(но ти му каза Беви каза му да каза му че го обичаш)

ала и бездруго нещата бяха ясни за всеки, които умее да наблюдава (и да не бъде груб) — личеше по вечното му старание да стои мъничко настрани от нея, по сподавените му въздишки, щом Бев го докоснеше, по невероятната му спретнатост, когато очакваше да я срещне. Милият, нежният шишко Бен.

Този мъчителен, недозрял юношески триъгълник се бе разпаднал някак, ала все още не можеше да си спомни как точно е свършило всичко. Струваше й се, че Бен е признал за любовния стих. Струваше й се, че е казала на Бил, че го обича и ще го обича навеки. И някак, незнайно как, тия две признания бяха спасили живота на всички тях… но наистина ли? Не помнеше. Тия спомени (а навярно би било по-точно да се нарекат спомени за спомените) бяха като островчета, даже не истински островчета, а дребни коралови израстъци, случайно надникнали над вълните — на вид разделени, ала в действителност едно цяло. И все пак щом опиташе да гмурне и да разгледа останалото, насреща връхлиташе влудяващ образ: гаргите, които всяка пролет се завръщат в Нова Англия, отрупват телефонни жици, дървета и покриви, боричкат се за места и огласят влажния мартенски въздух с дрезгави клюкарски крясъци. Този образ я спохождаше отново и отново — чужд и тревожен като мощен радиосигнал, заглушаващ станцията, която искаш да чуеш.

Внезапно потресена, тя осъзна, че стои край автоматичната пералня, където бе дошла в онзи далечен юнски ден заедно със Стан Юрис, Бен и Еди, за да изчистят парцалите — парцалите, напоени с кръв, която виждаха само те. Сега прозорците бяха замазани със сапун, а на вратата висеше ръкописна табелка: ЗА ПРОДАН, СПРАВКИ ПРИ СОБСТВЕНИКА. Надничайки между сапунените ивици, Бевърли зърна празния салон със светли правоъгълници по мръсножълтите стени там, където бяха стояли машините.

Отивам си у дома, помисли тя с отчаяние, но въпреки всичко продължи напред.

Кварталът почти не се бе променил. Тук-там липсваха дървета, навярно повалени от болест брястове. Къщите изглеждаха малко по-мизерни; счупените прозорци като че се срещаха по-често, отколкото в детството й. На места липсващите стъкла бяха заменени с картон. Другаде не.

И ето че стоеше пред жилищния блок на Долна главна улица 127. Още си беше на място. Нейде през отминалите години олющената бяла боя от спомените й се бе превърнала в също тъй олющено кафяво, но други промени нямаше. Ето прозорецът към някогашната им кухничка; ето прозорецът на нейната стая.

(Джим Дойън, да се махаш от тая улица! Идвай тук незабавно, да не искаш да те претрепе някоя кола?)

Тя потрепери, скръсти ръце пред гърдите си и стисна лактите в шепи.

Татко може би още живее тук; о, да, може да е тук. Само насила биха го преместили. Просто тръгни натам, Бевърли. Огледай пощенските кутии. Три кутии за три апартамента, както някога. И ако видиш надпис МАРШ, можеш да натиснеш звънеца и скоро ще чуеш как по коридора се тътрят чехли, сетне вратата ще се отвори и ще зърнеш човека, чиято сперма те е създала червенокоса и левичарка, дала ти е таланта да рисуваш… спомняш ли си го как рисуваше? Можеше да нарисува каквото си поиска. Е, стига да е в настроение, разбира се. Само че рядко беше в настроение. Сигурно е имал доста тревоги. Но когато му дойдеше настроението, можеше с часове да седиш и да гледаш как рисува котки, кучета, коне и крави, от чиито муцуни излита балонче с надпис МУУУ. Ти се смееше, той също се смееше, а после казваше: „Хайде ти, Беви“ и когато поемаше молива, той направляваше ръката ти и ето че изпод собствените пръсти се размотаваха очертанията на котка или усмихнато човече, а ти вдъхваше аромата на бръснарски одеколон и топлия дъх на кожата му. Тръгни натам, Бевърли. Натисни звънеца. Той ще излезе състарен, лицето му ще е прорязано с дълбоки бръчки, а зъбите — колкото са останали — ще са жълти, той ще те погледне и ще каже: „Я, ами че туй е Беви, Беви е дошла у дома да навести стария си татко, влизай, Беви, толкова се радвам да те видя, много се радвам, защото се тревожа за теб, Беви, МНОГО се тревожа.“

Тя бавно закрачи по пътеката и край джинсите й шумоляха листата на плевелите, израсли между напуканите бетонни плочи. Взря се в прозорците на първия етаж, но завесите навсякъде бяха дръпнати. Огледа пощенските кутии. Трети етаж — СТАРК и УЕДЪР. Втори етаж — БЪРК. Първи етаж — дъхът й секна — МАРШ.

Но няма да позвъня. Не искам да го виждам. Няма да натисна звънеца.

Твърдо решение, най-сетне! Решение, което отваря пътя към пълноценен и плодотворен живот, изпълнен с непоколебимост! Тръгва обратно по пътеката! Към центъра! Към „Градски дом“! Куфари! Такси! Самолет! Чупката, Том! Жизнени успехи! Щастливи старини!

Натисна звънеца.

От хола долетяха познатите трели — някога този звън й напомняше име на китаец: Чинг-Чонг! Тишина. Никакъв отговор. Изведнъж тя усети, че ужасно й се пишка и смутено пристъпи от крак на крак.

Няма никой, помисли си с облекчение. Сега мога да си вървя.

Но вместо това отново натисна звънеца — Чинг-Чонг! Никакъв отговор. Пак се сети за чудесния стих на Бен и опита да си припомни точно кога и как бе признал, че го е писал, и защо за част от секундата бе свързала това с първия си менструален период. На единайсет години ли бе дошло за пръв път? Едва ли, макар че болезненият растеж на гърдите й бе почнал още през зимата. Защо…? После в главата й нахлу досадният образ на хиляди гарги по телефонни жици и покриви, огласящи бледото пролетно небе с клюкарски крясъци.

Сега си тръгвам. Позвъних два пъти; стига толкова.

Ала пак натисна звънеца.

Чинг-Чонг!

Този път чу нечии стъпки и звукът беше точно такъв, какъвто го очакваше — морно шушнене на вехти чехли. Тя се озърна отчаяно и беше почти, даже съвсем готова да хукне назад. Имаше ли време да изтича по бетонната пътека и да изчезне зад ъгъла, оставяйки баща си с убеждението, че всичко е било само хлапашка лудория? Хей, мистър, имате ли принц Албърт в кутия?…

Внезапно от гърдите й се отрони дълбока въздишка и тя се помъчи да овладее гърлото си, защото подир въздишката напираше смях на облекчение. Все пак не беше баща й. От прага я гледаше висока старица, наближаваща осемдесетте. Косата й беше дълга й пищна, почти чисто бяла, само тук-там нашарена със златисти нишки. Иззад очилата без рамки надничаха ясносини очи с цвета на водата във фиордите, откъдето навярно бяха дошли нейните прадеди. Беше облечена в пурпурен пеньоар от моарирана коприна.

— Какво ще обичате, мис?

— Извинявайте — каза Бевърли. Желанието за смях бе отминало също тъй бързо, както се появи. Забеляза върху шията на старицата медальон. Навярно беше истинска слонова кост, обрамчена с тъничка, едва забележима златна ивица. — Сигурно съм сбъркала звънеца. — Или нарочно си избрала грешен звънец, нашепна коварно гласче в главата й. — Търсех Марш.

— Марш? — Старицата изящно сбръчка чело.

— Да, разбирате ли…

— Тук няма никакъв Марш — заяви жената.

— Но…

— Освен ако… да не би да говорите за Алвин Марш?

— Да! — възкликна Бевърли. — Баща ми!

Старицата надигна ръка и докосна медальона. Втренчи се в посетителката и Бевърли изведнъж се почувствува смехотворно млада, сякаш стоеше тук с кутия курабийки от скаутския отряд или пък с наръч лепенки: подкрепете гимназиалния отбор „Тигрите от Дери“. После старицата се усмихна… любезно и все пак някак тъжно.

— Ама вие наистина сте му позагубили дирите, мис. Чужда съм и не бих искала първа да ви го кажа, обаче баща ви почина още преди пет години.

— Но… на звънеца…

Бевърли погледна отново и от устните й се изтръгна тихичък, объркан звук — бледо подобие на смях. Вълнението и твърдата подсъзнателна увереност, че нейният старец още е тук, я бяха накарали да прочете МАРШ вместо КЪРШ.

— Вие ли сте мисис Кърш? — запита тя. Беше потресена от вестта за баща си, но и се стесняваше от грешката — старата дама щеше да я сметне едва ли не за неграмотна.

— Да, мисис Кърш — кимна жената.

— Вие… познавахте ли татко?

— Съвсем слабо — отвърна мисис Кърш. Гласът й звучеше като на Йода от филма „Империята отвръща на удара“ и Бевърли усети как отново я напушва смях. Откога ли не бе изпитвала тъй вихрена смяна на настроенията? Честно казано, не помнеше… но ужасно се боеше, че скоро ще си спомни. — Той беше предишният наемател на партера. Зърнахме се за няколко дни, докато аз се нанасях, а той напускаше. Пресели се на Рауърд лейн. Знаете ли къде е?

— Да — каза Бевърли. Рауърд лейн се отделяше от Долна главна четири пресечки по-нататък, там блокчетата бяха още по-малки и отчайващо порутени.

— Понякога го виждах из пазара на Костело авеню — продължаваше мисис Кърш, — а и в автоматичната пералня, преди да я закрият. От време на време си казахме по някоя дума. Ние… девойче, ама вие съвсем пребледняхте. Извинявайте. Влезте да пийнете чаша чай.

— Не, не мога — глухо изрече Бевърли, но наистина се чувствуваше пребледняла, почти прозирна като матово стъкло. И наистина желаеше да поседне с чаша чай в ръката.

— Можете и ще пиете — сърдечно заяви мисис Кърш. — Това е най-малкото, което мога да ви предложа след толкова неприятна новина.

Преди да възрази, Бевърли се озова в сумрачния коридор и закрачи подир старицата към кухнята на някогашния си апартамент, който днес изглеждаше много по-малък, но някак безопасен — навярно защото всичко беше променено. Вместо трите стола и масата с розов гетинакс сега имаше съвсем малка кръгла масичка с букет изкуствени цветя в глинена ваза. Вместо вехтия хладилник „Келвинейтър“ с тенекиен цилиндър отгоре (баща й го поддържаше с непрестанно човъркане) имаше медночервен „Фрижидер“. Печката беше мъничка, но явно удобна. На стената над нея беше прикрепена микровълнова фурна „Амана“. През стъклата зад сините завески се виждаха саксии с цветя. Линолеумът от детството й бе изчезнал, разкривайки някогашния паркет. Дълго и старателно натриване с паркетин му бе придало мек блясък.

Докато слагаше чайника на печката, мисис Кърш се озърна.

— Тук ли израснахте?

— Да — каза Бевърли. — Но сега е съвсем различно… толкова спретнато и чисто… великолепно!

— Колко сте мила — възкликна мисис Кърш и усмивката я подмлади. Беше лъчезарна. — Имам нещичко, знаете. Не е кой знае колко, но с парите от социалната осигуровка стига за сносен живот. Някога бях шведско девойче. Пристигнах в тази страна през 1920, четиринайсетгодишна и без пукната пара — а това е най-добрият начин да разбереш стойността на парите, не смятате ли?

— Да — съгласи се Бев.

— Работих в болницата — продължи мисис Кърш. — Дълги години бях там — още от 1925. Съпругът ми вложи парите удачно. А сега си имам тихо пристанище. Поогледайте, мис, докато кипне водата.

— Не, аз…

— Моля ви… все още се чувствувам виновна. Обиколете, ако ви се иска.

И тя обиколи. Родителската спалня сега бе станала спалня на мисис Кърш и разликата беше огромна. Стаята изглеждаше някак по-светла и просторна. Голям кедров скрин с инкрустирани инициали РГ пръскаше из въздуха нежен аромат. Леглото беше покрито с грамаден китеник. Върху него бяха изтъкани жени край извор, пастирчета, косачи. Великолепен китеник.

Детската стая се бе превърнала в шивашко ателие. На масичка от ковано желязо под две ярки шарнирни лампи стоеше черна машина „Сингер“. На едната стена висеше образът на Исус, срещу него — снимка на Джон Кенеди. Под Кенеди имаше изящно бюфетче — вместо китайски порцелан по лавичките бяха подредени книги, но това не го загрозяваше.

Най-сетне влезе в банята.

Стените бяха пребоядисани в розово — тъкмо толкова бледо и меко, колкото да не изглежда безвкусно. Фаянсът беше подновен, и все пак докато пристъпваше към мивката, тя усети как отново я сграбчва старият кошмар; щеше да надникне в онова черно, изцъклено око, щеше да чуе шепота, сетне кръвта…

Докато се привеждаше над мивката, тя зърна в огледалото бледото си лице с тъмни кръгове под очите, после надникна в мрачния канал, очаквайки гласовете, смеха, стоновете, кръвта.

Нямаше представа колко е стояла приведена над мивката, очаквайки видения и звуци отпреди двайсет и седем години; от унеса я изтръгна гласът на мисис Кърш:

— Чаят е готов, мис!

Отскочи, изтръгна се от хипнозата и напусна банята. И да бе имало някога мрачна магия в този канал, днес вече я нямаше… или спеше.

— О, не биваше!

Мисис Кърш я изгледа лъчезарно и се подсмихна.

— О, мис, нямаше да говорите така, ако знаехте колко рядко ми идват гости напоследък. Да знаете само как отрупвам масата като дойде инкасатор да види водомера! На излизане едвам се крепи!

На кухненската масичка имаше чашки и чинийки от изящен костен порцелан със сини ръбчета. До тях — поднос със соленки и курабийки. Над калайдисаното чайниче се вдигаше ароматна пара. Развеселена, Бев си помисли, че липсват само мънички сандвичета от хлебна среда — лелинисандвичи, така ги наричаше някога, без пауза между думите. Обикновено биваха три вида: със сирене крема и маслини, с кресон и с яйчена салата.

— Заповядайте, мис — каза мисис Кърш. — Седнете да ви налея.

— Не съм мис — поправи я Бевърли и вдигна лявата си ръка, за да покаже халката.

Мис Кърш се усмихна и небрежно махна с ръка: чудо голямо!

— Тъй казвам на всички хубави девойчета. Просто навик. Не се обиждайте.

— Ни най-малко — отвърна Бевърли. Но кой знае защо, тревогата плъзна из душата й меко, като перце: в усмивката на старицата сякаш имаше нещичко… какво? Неприятно? Фалшиво? Многозначително? Не, просто нелепо бе да мисли така, нали?

— Тъй сте преобразили всичко, че просто се влюбих в къщата.

— Наистина ли? — запита мисис Кърш и наля. Чаят изглеждаше черен, мътен. Бевърли вече не бе уверена дали й се пие… и изведнъж разбра, че изобщо не иска да бъде тук.

На звънеца наистина пишеше Марш, внезапно прошепна някой в главата й. Обзе я страх.

Мисис Кърш й подаде чашката.

— Благодаря — каза Бевърли. Вярно, чаят изглеждаше мътничък, но ароматът беше вълшебен. Отпи. Чудесно. Престани да се плашиш от сенките, каза си тя. — Онзи кедров скрин е просто изумителен.

— Антична работа! — кимна мисис Кърш и се разсмя. Бевърли забеляза, че красотата на старицата има само един недостатък, доста често срещан из тия северни области. Зъбите й бяха развалени — яки, но развалени. Имаха жълт цвят и предните два се застъпваха. Кучешките изглеждаха много дълги, почти като бивни.

Бяха бели… когато отвори вратата, тя се усмихна и ти се учуди колко са бели.

Изведнъж разбра, че не е само поизплашена. Обзе я внезапното желание — стремеж — да се измъкне оттук.

— Много е стар, о, да! — провикна се мисис Кърш и изгълта чая си до дъно с рязко, противно гъргорене. Усмихна се на Бевърли — ухили се — и Бевърли видя, че очите на старицата също са се променили. Сега роговиците бяха жълтеникави, старчески, прошарени с мътни червени жилки. Косата бе оредяла, някак болнава; вместо сребро със златни нишки вече имаше само мътна, безжизнена сивота.

— Много стар — замислено повтори мисис Кърш над празната чашка, гледайки Бевърли с крайчеца на пожълтелите си очи. Отново оголи кривите си зъби в гнусна, почти злорада усмивка. — Пристигна с мене от родния дом. Ами инкрустацията РГ? Забелязахте ли я?

— Да. — Гласът сякаш долиташе отдалече, а част от съзнанието й крещеше: Ако не разбере, че си забелязала промяната, може би всичко ще се размине, ако не разбере, ако не усети…

— Тейко ми — каза мисис Кърш и при думата тейко Бевърли забеляза, че пеньоарът също се е променил. Бе придобил някакъв петносан, мръсночерен цвят. Медальонът изобразяваше череп с болнаво зяпнала челюст. — Казваше се Робърт Грей, известен като Боб Грей, а още по-известен като Пениуайз Танцуващият клоун. Макар че и това не му беше истинското име. Обаче много си падаше по майтапите тейко ми. — Тя пак се разсмя. Част от зъбите й бяха почернели като пеньоара. Бръчките се впиваха все по-дълбоко. Млечнорозовата кожа бе придобила болезнено жълт оттенък. Пръстите й се сгърчваха като хищни лапи. — Хапни нещо, миличка.

Гласът й бе отскочил нагоре с половин октава, но навярно тъкмо тая октава беше спукана и скърцаше като врата на гробница, която се люшка безсмислено върху панти, зацапани с черна пръст.

— Не, благодаря — чу от собствените си устни Бевърли изтънялото гласче на дете, което трябва да бяга час по-скоро. Думите сякаш не се зараждаха в мозъка й; всъщност първо излитаха от устата и трябваше да заобиколят до ушите, за да узнае какво е казала.

— Не? — запита вещицата и се ухили.

Провлачвайки сгърчени лапи към подноса, тя взе да тъпче в устата си шепи конфитюрени курабийки и тънки резенчета кейк с искряща глазура. Ужасяващите й зъби подскачаха нагоре-надолу, нагоре-надолу; дългите, мръсни нокти се впиваха в сладкишите; по костеливата щръкнала брадичка се сипеха трохи. Дъхът й вонеше на мъртви твари, пукнати от газовете на разложението. Смехът й звучеше като задгробен кикот. Косата продължаваше да оредява. Тук-там прозираше кожа, облепена с люспи пърхот.

— О, много си падаше по майтапите тейко ми! Чуйте един майтап, мис, сигурно ги обичате и вие: не ме е родила майната, ами тейко ми. Издриска ме през гъза! Хиии! Хиии! Хиии!

— Трябва да тръгвам — чу Бевърли от устата си същия тъничък, дълбоко засегнат глас — глас на момиче, срещнало потресаващо безсрамие на първия си бал. В краката й нямаше капчица сила. Смътно осъзна, че това в чашката не е чай, а говна, течни говна, дружески дар от каналите под града. И тя бе отпила от тях — не много, но поне глътчица, о, Боже, о, Боже, о, благи Исусе, моля те, моля те…

Старицата се съсухряше, изтъняваше пред очите й; сега отсреща седеше дърта вещица с лице като сбръчкана ябълка — седеше, люшкаше се напред-назад и се кикотеше с писклив, пронизителен гласец.

— О, аз и тейко сме едно и също — избъбри тя, — хвани единия, та удари другия, и ако имаш капчица мозък, миличка, хуквай да бягаш право откъдето си дошла, бързо бягай, защото останеш ли, чака те нещо по-лошо от смъртта. Никой умрял в Дери не умира наистина. Знаеш го отпреди; повярвай сега.

Като в забавен кадър Бевърли притисна нозе към пода. Зърна се сякаш отстрани как става на крака, как отстъпва от масичката и вещицата в непоносим изблик на ужас и неверие — неверие, защото за пръв път осъзна, че кокетната масичка не е от черен дъб, а от карамел. Пред очите й вещицата с кикот отчупи парче от плота и лакомо го натъпка в хлътналата си полуразложена уста.

Сега виждаше, че чашите са от бял фондан, умело поръбен със синя глазура. Исус и Джон Кенеди бяха изобразени върху почти прозрачни захарни плочици; докато ги гледаше, Исус се изплези, а Кенеди намигна похотливо.

— Всички те чакаме! — изкрещя вещицата и ноктите й заскърцаха по карамелената масичка, оставяйки дълбоки бразди върху лъскавия плот. — О, да! О, да!

Абажурите бяха от бял шоколад. Ламперията — от дъвчащи бонбони. Сведе очи и видя, че обувките й оставят отпечатъци по паркета, който изобщо не беше паркет, а блокчета шоколад. От сладките миризми взе да й призлява.

О, Господи, това е приказката за Хензел и Гретел, това е вещицата, която ме плашеше най-много, защото яде дечица…

— Тебе и твоите приятели! — гръмко се кискаше вещицата. — Тебе и твоите приятели! В клетката! В клетката, докато пламне пещта!

Тя се задъха от смях и Бевърли хукна към вратата, ала сякаш тичаше в забавен кадър. Кикотът на вещицата кънтеше и пърхаше около главата й като ято прилепи. Бевърли изпищя. Коридорът вонеше на захар, халва, карамел и отвратителни синтетични ягоди. На влизане бе видяла, че дръжката на вратата е от изкуствен кристал. Сега вместо нея имаше чудовищен захарен диамант.

— Тревожа се за теб, Беви… МНОГО се тревожа!

Завъртя се и през политналите пред лицето й рижи къдрици зърна баща си да се тътри по коридора, облечен в черния пеньоар на вещицата, с медальона-череп на врата; подутата плът висеше по лицето му като превтасало тесто, очите му напомняха черен обсидиан, юмруците му се свиваха и разпускаха, устата му се хилеше гнусно, сластолюбиво.

— Биех те, защото исках да те ЧУКАМ, Беви, само това исках, да те НАЕБА, исках да те ИЗЯМ, исках да ти изям ПУТЕНЦЕТО, исках да ти СМУКНА мъничкото КЛИТОРЧЕ между зъбите, ЦУНИ-ЦУНИ, Беви, ооооххххх, ЦУНИ-ЦУНИ-ТУМБАЧЕ, исках да те пъхна в клетка… и да запаля пещта… и да ти опипам ПУТКАТА… тлъстичката ти ПУТКА… и като стане тлъста и крехка, да ям… да ям… ДА ЯМ…

С писък на ужас тя сграбчи лепкавата дръжка и изхвръкна отвън на площадка от карамел, украсена с пралинови шарки. Нейде далече, сякаш размити и мътни, сновяха автомобили, някаква жена влачеше количка със зеленчуци от пазара на Костело авеню.

Трябва да се добера дотам, едва свързано помисли тя. Онова е реалност, стига само да се добера до тротоара…

— Бягството няма да ти помогне, Беви — подвикна през смях

(тейко ми)

баща й. — Отдавна ви чакаме да дойдете. Много ще е весело. Ще има ЦУНИ-ЦУНИ и после — хоп в ТУМБАЧЕТО.

Тя пак се озърна и този път мъртвият й баща не беше облечен в черния пеньоар на вещицата, а в сребрист клоунски костюм с големи оранжеви копчета. На главата му се бе килнала енотова шапка стил 58-ма година, станала популярна от филма на Дисни за Дейви Крокет с Фес Паркър в главната роля. В едната си ръка държеше грозд балони. В другата стискаше като пилешка кълка откъснато детско краче. И на всеки балон пишеше: ТО ПРИСТИГНА ОТ КОСМОСА.

— Кажи на приятелите си, че аз съм последен представител на една загиваща раса — зловещо се ухили изчадието, залитайки по стъпалата подир нея. — Единственият оцелял от една мъртва планета. Дойдох да обера всички жени… да изнасиля всички мъже… и да науча как се танцува пепърминт туист!

И то се впусна в безумно приклякане и въртене с грозда балони в едната си ръка и кървавия откъснат крак в другата. Клоунският костюм се вееше и плющеше, ала Бевърли не усещаше вятър. Нозете й се заплетоха и тя рухна на тротоара, протегнала длани, за да поеме удара, който я блъсна чак в раменете. Жената с количката поспря, огледа я подозрително и ускори крачка.

Продължавайки да пристъпва напред, клоунът захвърли крачето. То тупна на тревата с неописуемо страшен, глух звук. Бевърли все още лежеше на тротоара и нейде дълбоко в себе си твърдо вярваше, че скоро ще се събуди, че това не е истина, че трябва да е сън…

Осъзна заблудата си миг преди кривите ноктести лапи на клоуна да я докоснат. Истина беше; можеше да я убие. Както бе убило децата.

— Гаргите знаят истинското ти име! — кресна тя изведнъж.

Чудовището отскочи и за миг й се стори, че сред широката изрисувана усмивка истинските му устни се сгърчват в гримаса на болка, ненавист… а може би и страх. Или пък само така си въобразяваше, още повече, че нямаше ни най-малка представа защо бе изтърсила тия смахнати думи, ала те й спечелиха една безценна секунда.

Скочи на крака и побягна. Изскърцаха спирачки, нечий прегракнал от яд и страх глас изрева:

— Къде зяпаш ма, скубло шантава?

В премрежения й поглед се мярна хлебарският камион, който едва не я бе прегазил, когато изхвръкна на улицата като хлапе подир топка, а сетне вече стоеше на отсрещния тротоар, задъхана от пареща болка под ребрата. Камионът отмина по Долна главна.

Клоунът бе изчезнал. Крачето бе изчезнало. Къщата още си стоеше на място, но сега Бевърли я видя порутена и изоставена, със заковани прозорци и напукани, потрошени стъпала пред входа.

Наистина ли бях вътре или само съм сънувала?

Но джинсите й бяха мръсни, жълтата блуза беше поръсена с прах.

А по пръстите й имаше шоколад.

Избърса ги в крачола на джинсите и забърза по улицата с пламнало лице, с вледенен гръб, а очните й ябълки сякаш пулсираха навън-навътре в такт с припрените удари на сърцето.

Не можем да го победим. Каквото и да е То, не можем да го победим. То дори иска да опитаме — иска да си разчисти старите сметки. Май не ще да се задоволи с реми. Трябва да се махаме оттук… просто да си заминем.

Нещо се плъзна край прасеца й лекичко, като котешка лапа.

Тя отскочи с тихичък писък. Сведе очи и се сгърчи, закрила устата си с длан.

На тротоара лежеше балонче, жълто като блузата й. Отстрани беше изписано с крещящи сини букви: ПУАВИЛНО, БУАТКО ЗАЙО.

Докато го гледаше, балончето бавно заподскача по улицата, гонено от нежния пролетен ветрец.

4. Ричи Тозиър тръгва по следите

Е, веднъж компанията на Хенри ме подгони — още преди ваканцията…

Ричи бавно вървеше по Канал стрийт покрай Баси парк. Спря с ръце в джобовете и се озърна към Моста на целувките, но всъщност не гледаше него.

Успях да се измъкна през детския щанд на универмага…

След безумния завършек на срещата дълго бе крачил без цел и посока, опитвайки да забрави ужасяващите находки, които бяха видели в курабийките… или поне им се бе сторило, че ги виждат. Всъщност в сладкишите навярно нямаше никакви страхотии. Просто масова халюцинация, предизвикана от идиотските дрънканици. И най-добре го доказваше фактът, че Роза не бе видяла нищичко. Разбира се, някога и родителите на Бевърли не виждаха кръвта от канала на мивката, но онова не беше същото.

Тъй ли? Защо не?

— Защото сега сме възрастни — промърмори той и откри, че мисълта е абсолютно лишена от логична сила; със същия успех би могъл да изтърси безсмислено откъсче от детска броилка.

Отново закрачи напред.

После седнах на една пейка в градинката пред Градския център и ми се стори, че виждам…

Навъси се и пак спря.

Какво видя?

… не, просто го сънувах.

Нима? Наистина ли?

Той се озърна наляво и видя голямата сграда от тухли, стъкло и стомана, която изглеждаше тъй модерна в края на петдесетте, а днес беше просто вехта и паянтова.

И ето ме пак тук, помисли той. Право при шибания Градски център. Точно където се разигра оная халюцинация. Или сън. Или нещо си там.

За другите той си бе останал Училищният смешник, Щурият майтапчия и днес хлътваше гладко и безпрепятствено в старата роля. Хайде, хайде, всички хлътнахме гладко и безпрепятствено в старите роли, не го ли забеляза? Но имаше ли нещо необичайно в това? Навярно подобни истории се случваха на всяка десета или двадесета съученическа среща — класният шегобиец, който в колежа е решил да се посвети на църквата, обръща две-три чашки и почти автоматично почва да ръси някогашните пиперливи приказки; Големият Отличник по Английски, който се е сдобил с търговска фирма за камиони на Дженерал Мотърс, ненадейно подхваща разговор за Джон Ървинг или Джон Чийвър; момчето, което всяка събота вечер е свирило в състава „Лунните кучета“, а сетне е станало професор по математика в Корнелския университет, изведнъж изниква на сцената с електрическа китара през рамо и в пристъп на буйно пиянско веселие дрънка „Глория“ или „Сърфистът“. Как го казваше Спрингстийн? Няма връщане, бейби, не вдигай ръце… само че на тия вехти песни от грамофона най-лесно се вярва след втората чашка или след някое хубаво червено хапче.

Ала Ричи твърдо вярваше, че халюцинацията е точно в това възраждане, а не в сегашния живот. Може би детето наистина е баща на бъдния мъж, но бащи и синове твърде често се различават по интереси, пък и външната прилика рядко е очебийна. Те…

Но ти каза възрастни, а сега тая дума звучи ужасно нелепо; звучи като детски брътвеж. Защо е така, Ричи? Защо?

Защото Дери е все тъй безумен. Защо ли не го оставим какъвто си е?

Защото нещата не бяха толкова прости, ето защо.

В детските си години беше щурчо, комедиант — понякога вулгарен, друг път забавен — защото нямаше друг начин да се справи с тоя живот, без да го претрепят типове като Хенри Бауърс, или пък напълно да откачи от скука и самота. Сега разбираше, че основната част от проблема е била в собствения му ум, който хвърчеше десет, двайсет пъти по-бързо от умовете на другите хлапета. Те го смятаха за чудак, смахнат или дори самоубиец, в зависимост от поредната словесна щуротия, но може би всичко се свеждаше до най-обикновено умствено претоварване — ако подобно състояние изобщо може да се нарече „обикновено“.

Така или иначе, след време тия неща се овладяват — овладяваш ги или си намираш отдушник, например в образи като Бръмси Папката и Буфорд Кисдрайвъл. Ричи го бе разбрал само за няколко месеца, след като веднъж съвършено случайно намина в радиостанцията на колежа и откри зад микрофона въплъщението на всичките си мечти. Отначало не беше добър; прекалено се вълнуваше, за да успее. Но бе осъзнал, че в тая професия му се разкриват не просто чудесни, а направо велики възможности и мисълта го запокити чак до седмото небе сред облаци от блаженство. И същевременно бе почнал да схваща великия принцип, който движи вселената, или поне оная й част, свързана с успеха и кариерата: първо откриваш оня смахнат тип, дето се спотайва в теб и все гледа да ти преебе живота. Гониш го до дупка и най-сетне го набарваш. Обаче не го убиваш. О, не. Смъртта е благодеяние за копеле като него. Мяташ му хомота и подхващаш дълбоката оран. Вкараш ли го в браздата, смахнатият бачка като демон. От време на време даже ти осигурява по някоя хилка. И толкоз. Повече не ти трябва.

Да, веселяк беше, майтап подир майтап, но в крайна сметка бе успял да надрасне страховете, спотаени в черната сянка на всички ония майтапи. Или си мислеше, че е успял. До днес, когато думата възрастни изведнъж престана да му говори каквото и да било. А сега изникваше нещо ново, с което да се бори… или поне да поразмисли над него — грамадната и съвършено идиотска статуя на Пол Бъниън, щръкнала пред Градския център.

Аз трябва да съм изключението, което потвърждава правилото, Шеф Бил.

Сигурен ли си, че не е имало нищо, Ричи? Съвсем нищо?

Пред Градския център… стори ми се, че виждам…

Остра болка проряза очите му за втори път от сутринта насам и той надигна ръце към тях с изненадан стон. Сетне болката изчезна също тъй бързо, както бе възникнала. Но бе усетил и някакъв мирис, нали? Нещо, което не съществуваше днес, но бе съществувало, нещо, което го караше да си мисли

(Тук съм до теб Ричи дръж ми ръката можеш ли да я хванеш)

за Майк Хенлън. Очите му пареха и сълзяха от пушека. Преди двайсет и седем години бяха дишали тоя пушек; накрая бяха останали само двамата с Майк и бяха видели…

Споменът изчезна.

Пристъпи към пластмасовия Пол Бъниън и веселяшката вулгарност на статуята го изуми също тъй дълбоко, както някога го смайваха колосалните й размери. Легендарният Пол беше висок цели шест метра, а пиедесталът му добавяше още два. Извисен над градинката пред Градския център, великанът усмихнато гледаше колите и пешеходците по Канал стрийт. Градският център беше построен през 1954–55 година, уж за някакъв бъдещ баскетболен отбор, който така и не се появи. Една година по-късно, през 1956, Общинският съвет отпусна пари за статуята. Проектът предизвика горещи дебати както на открити събрания, така и в читателските писма до „Дери нюз“. Мнозина смятаха, че статуята ще бъде просто чудесна и непременно ще привлече куп туристи. Други намираха, че идеята за пластмасов Пол Бъниън е ужасна, просташка и поразително недодялана. Доколкото си спомняше Ричи, гимназиалната преподавателка по рисуване бе писала до „Дери нюз“, че ако в Дери наистина изникне подобна грозотия, тя незабавно ще я вдигне във въздуха. Ричи се ухили и се запита дали на оная симпатяга са й подновили договора за следващата учебна година.

Словесните престрелки — сега Ричи разбираше, че са били типична провинциална буря в чаша вода — бушуваха около шест месеца и, разбира се, не донесоха никаква полза; статуята вече беше закупена и дори ако Съветът вземеше безпрецедентното (особено за Нова Англия) решение да не използува нещо, за което са дадени грешни пари, къде, за Бога, можеха да я приберат? А после статуята — всъщност не изваяна, а просто отлята фабрично нейде в Охайо — гордо застана на място, омотана в парче плат колкото цяло корабно платно. Откриването стана на 13 май 1950, когато се чествуваше сто и петдесетата годишнина на общината. Както можеше да се очаква, едната фракция нададе отчаяни вопли, а другата се задъха от възхищение.

В деня на откриването Пол беше облечен с работен гащеризон и червено-бяла карирана риза. Брадата му беше великолепно черна и гъста, истинска дърварска брада. На рамо бе преметнал пластмасова секира, същинска Годзила сред всички пластмасови секири, и неуморно се усмихваше към северните небеса, които през онзи ден бяха също тъй сини, както и легендарният спътник на Пол (но синият вол Бейб не присъствуваше на откриването; нарасналите цени на пластмасата бяха наложили да го съкратят от първоначалния проект на скулптурната група).

Децата, присъствуващи на церемонията (бяха стотици, сред тях и десетгодишният Ричи Тозиър, стиснал татко си за ръка), посрещнаха пластмасовия великан с единодушен възторг и без капчица критика. Родителите наместваха отрочетата си върху масивния пиедестал на Пол, щракваха някоя снимка, а сетне тревожно-развеселени гледаха как хлапетата се катерят и лазят със смях по грамадните му черни ботуши (не, поправка: грамадните черни пластмасови ботуши).

А през март следващата година Ричи рухна задъхан от изтощение и страх на една от пейките пред статуята, след като се бе откъснал — просто по чудо — от господата Бауърс, Крис и Хъгинс в едно преследване, започнало от прогимназията и минаващо почти през целия център на градчето. В крайна сметка бе успял да духне през детския щанд в универсалния магазин „Фрийз“.

Местният клон на веригата „Фрийз“ беше слаба работа в сравнение с разкошния универмаг в центъра на Бангор, но точно тогава на Ричи хич не му беше до сравнения — чувствуваше се като пилот, търсещ място за аварийно кацане. Вече едва се тътреше, а Хенри Бауърс го гонеше по петите. Почти без надежда за спасение, той се хвърли във въртящата се врата на универмага. Хенри, който явно си нямаше и хабер от подобни приспособления, едва не остана без пръсти, опитвайки да го сграбчи, докато Ричи хлътваше в магазина.

Тичайки надолу по стълбите с разгащена риза, Ричи чу как зад гърба му вратата изтрещя на няколко пъти почти като гърмежи от телевизионен филм и разбра, че тримата глупаци не са го изпуснали. Докато слизаше към щандовете в сутерена, той се разсмя, но това си беше чисто нервна реакция; трепереше като заек в телена примка. Този път ония наистина се канеха да смачкат от бой (не си и представяше, че след десетина седмици ще очаква от тях, и по-специално от Хенри, всичко — може би даже убийство; навярно би пребледнял от ужас, ако имаше как да узнае за апокалиптичната битка с камъни през идния юли, когато думите „може би“ щяха да станат излишни). А всичко бе започнало типично за него, тоест невероятно глупаво.

Заедно с другите петокласници Ричи тъкмо влизаше в гимнастическия салон. Шестокласниците излизаха и Хенри стърчеше сред тях като вол между крави. Макар че все още беше в пети клас, той играеше физкултура с големите момчета. Тръбите на парното пак протичаха и мистър Фейзио още не бе сколасал да закачи табелката ПАЗЕТЕ СЕ! МОКЪР ПОД! Хенри се подхлъзна в локвата и пльосна по задник.

И преди Ричи да разбере какво става, коварната му уста изтърси:

— Ега ти скиора!

Над двата класа избухна смях, но когато Хенри се надигна, по лицето му нямаше и помен от веселие — то бе придобило мътния цвят на прясно изпечена тухла.

— Пак ще се видим, очиларко — рече той и продължи към вратата.

Смехът веднага заглъхна. Момчетата в салона гледаха Ричи като бъдещ покойник. Хенри не си направи труда да огледа реакцията им; просто излезе с наведена глава, зачервени от падането лакти и голямо мокро петно отзад на джинсите. Гледайки петното, Ричи усети как устата му се отваря за нов самоубийствен залп… но този път побърза да я затвори тъй яростно, че езикът му едва се изтръгна от гилотината на челюстите.

Нищо де, ще забрави, тревожно си каза той, докато обличаше екипа. Ясна работа. Нашият славен Ханк няма чак толкова колелца в куфалницата. Сигурно и като кляка да дриска, чете указания от наръчника, ха-ха.

Ха-ха.

— Лека ти пръст, Мръсна уста — заяви Винс Талиендо по прякор Църното, опъвайки бандажа си върху пишле с размерите и формата на рахитичен фъстък. Изрече го с известна доза печално уважение. — Обаче не се тревожи. Ще ти нося цветя.

— По-добре карфиол, ако си отрежеш ушите, тъкмо ще свършат работа — остроумно отвърна Ричи и всички наоколо се разсмяха, даже Църното се ухили. Защо пък не, можеха да си го позволят. Кой, те ли да се боят? Ами че нали щяха да си гледат по телевизията Джими Дод и Мускетарите в „Мики Маус клуб“ или да слушат как Франки Лаймън пее „Аз не съм млад престъпник“, докато разтрепераният Ричи щеше да тича през щандовете за дамско бельо и домашни потреби към детския отдел, усещайки как потта от гърба му се стича в цепката на дупето и стегнатите му от страх топки се вдигат все по-високо, сякаш искат да увиснат чак на пъпа. Можеха да се посмеят, ясна работа. Хи-ху-ха-ха.

Хенри не бе забравил. За всеки случай Ричи напусна училище през задната врата, откъм детската градина, но Хенри пък бе заредил там Бълвоча Хъгинс — също за всеки случай. Хи-ху-ха-ха.

Ричи зърна засадата навреме — и слава Богу, иначе изобщо нямаше да има преследване. Зазяпан към градския парк, Бълвоча стискаше незапалена цигара в едната ръка, а с другата разсеяно измъкваше от задника си гънката на панталона. Усещайки как сърцето му бясно подскача в гърдите, Ричи тихичко прекоси детската площадка и вече се отдалечаваше по Чартър стрийт, когато Бълвоча извърна глава и го видя. Незабавният му рев уведоми останалите и преследването започна.

Когато Ричи стигна до дъното на магазина, детският отдел беше ужасно, отчайващо пуст. Не се мяркаше дори продавач — поне един възрастен, който да прекрати побоя преди играта съвсем да загрубее. Отзад с тропот се задаваха тримата динозаври на страшния съд. А Ричи просто нямаше сили да бяга. При всяко вдишване го пронизваше остра болка отляво под ребрата.

Отпред изникна врата с надпис: АВАРИЕН ИЗХОД! НЕ ЗЛОУПОТРЕБЯВАЙТЕ, ВКЛЮЧВА СЕ СИРЕНА! В гърдите му припламна надежда.

Ричи хукна през щандовете, претъпкани с пластмасови фигурки на Доналд Дък, американски танкове Made in Japan, пищови на Самотния Рейнджър и роботчета с пружинки. Стигна до изхода и дръпна резето с все сила. Иззад отворената врата нахлу хладен мартенски въздух. Нейде пронизително зави сирена. Ричи мигом отскочи назад и хлътна на четири крака под най-близкия щанд. Още преди вратата да хлопне, той вече бе изчезнал от поглед.

Хенри, Бълвоча и Виктор пристигнаха с гръм тъкмо когато изходът се затвори и сирената млъкна. Водени от мрачния, решителен Хенри, тримата хукнаха натам.

Най-сетне в отдела дотърча продавач. Беше наметнал синя найлонова престилка над поразително грозно спортно сако. Рамките на очилата му бяха розови като заешки очи. Ричи си помисли, че продавачът прилича на комика Уоли Кокс в ролята на мистър Пипърс и отчаяно затисна коварната си уста, за да не избухне в див кикот.

— Хей, момчета! — провикна се мистър Пипърс. — Не може да се излиза оттам! Това е авариен изход! Хей! Вие! Хей, момчета!

Виктор се озърна с лека тревога, но Хенри с Бълвоча изобщо не трепнаха и той ги последва. Сирената пак изпищя, този път малко по-дълго, докато тримата изхвръкваха на задната улица. Преди да е замлъкнала, Ричи скочи на крака и се втурна към щанда за дамско бельо.

— Хей, момчета, повече да не сте стъпили в магазина! — кресна продавачът зад гърба му.

Ричи изписука през рамо с Гласа на баба Мърморана:

— Казвал ли ви е някой, че сте досущ като мистър Пипърс, млади човече?

А сетне беше спасен. И се озова на километър и половина от универмага, пред Градския център… с горещата надежда, че страшното е отминало. Поне засега. Беше грохнал. Седна на една пейка вляво от статуята на Пол Бъниън с едничкото желание за малко покой преди да си тръгне. След минутка щеше да стане и да поеме към къщи, но за момента просто се наслаждаваше на отдиха под топлите следобедни лъчи. Денят бе започнал с прохладно, дъждовно утро, ала сега човек можеше наистина да повярва, че пролетта наближава.

Сред тревата отсреща стърчеше таблото за обяви на Градския център, известяващо в този мартенски ден с грамадни искрящо-синкави букви:

ХЕЙ, МЛАДЕЖИ!

ОЧАКВАЙТЕ НА 28-МИ МАРТ

РОКЕНДРОЛ ШОУ НА АРНИ „У-У“ ГИНЗБЪРГ!

ДЖЕРИ ЛИ ЛУИС

„ПЕНГУИНС“

ФРАНКИ ЛАЙМЪН И „ТИЙНЕЙДЖЪРС“

ДЖИН ВИНСЪНТ И „БЛУ КАПС“

ФРЕДИ „БУМ-БУМ“ КЕНЪН

ЕДНА ВЕЧЕР НА ЗДРАВОСЛОВНИ ЗАБАВЛЕНИЯ!!

Ричи от все сърце копнееше за това шоу, но знаеше, че няма никакъв шанс. Представите на майка му за здравословни забавления не се покриваха с гръмогласните крясъци на Джери Ли Луис пред целокупната американска младеж, че има пилета в хамбар, чий хамбар, ’къв хамбар, мой хамбар. А още по-малко се покриваха с Фреди Кенън, според когото Ласи от Талахаси голяма джабула си гласи. Тя охотно признаваше, че като хлапачка е куфяла до припадък по Франк Синатра (когото днес наричаше Франк Със Мутра), но както и майката на Бил Денброу, беше смъртен враг на рока. Чък Бери я ужасяваше, а колкото до Ричард Пениман, известен на юношеското и хлапашко население под името Литъл Ричард — заявяваше, че от него я хващало желание „да се изчвока като пиле“.

Ричи така и не посмя да помоли за превод на загадъчната фраза.

По въпросите на рокендрола баща му спазваше строг неутралитет и навярно би се поддал, но Ричи тайничко подозираше, че в тая област майчината воля ще бъде закон — поне докато навърши шестнайсет или седемнайсет — а дотогава, според твърдото й убеждение, маниашката музика щяла да потъне в забрава.

Ричи смяташе, че Дани и „Джуниърс“ са много по-наясно от майка му — рокендролът не умира. Обичаше си го, макар че имаше достъп само до два източника — „Американски подиум“ по Седми канал всеки ден следобед и предаванията на Бостънската радиостанция нощем, когато смущенията намаляваха и възторженият дрезгав коментар на Арни Гинсбърг ту нахлуваше, ту се отдръпваше на вълни като глас на призрак от спиритически сеанс. С тътена на рока се чувствуваше не просто щастлив. Чувствуваше се по-голям, по-силен, по-истински. Когато Франки Форд пееше „Морска разходка“ или Еди Кокран подхващаше „Летен блус“, Ричи направо се възнасяше от радост. В тая музика имаше сила — сила, която сякаш по право се падаше на всички мършави, шишкави, грозни, непохватни хлапета, с две думи — на световните неудачници. В нея усещаше безумно-весело свръхнапрежение, способно както да убива, така и да извисява. Той обожаваше Фетс Домино (пред когото даже Бен Ханском изглеждаше строен като фиданка), и Бъди Холи, който носеше очила също като него, и Джей Хоукинс Кречеталото, който на сцената изскачаше от ковчег (поне така бе чувал Ричи), и „Довълс“ които танцуваха едва ли не по-добре и от негрите.

Е, почти де.

Някой ден щеше да слуша рокендрол колкото му душа иска — вярваше, че рокът ще си е жив, когато майка му най-сетне отстъпи и го остави на мира — но този ден явно нямаше да е 28 март 1958… или 1959… или…

Очите му се зареяха настрани от таблото и после… ами… после трябва да бе задрямал. Друго разумно обяснение просто нямаше. Онова, което стана после, можеше да се случи само насън.

И ето, че днес отново стоеше тук — един поостарял Ричи Тозиър, който най-сетне се бе наслушал на рокендрол колкото му душа иска… и с радост бе открил, че няма насищане. Погледът му плъзна към таблото пред Градския център и в някакъв миг на потресаващо прояснение насреща му изпъкнаха същите сини букви:

14-ТИ ЮНИ

ХЕЙВИ МЕТЪЛ МАНИЯ!!

„ДЖУДАС ПРИЙСТ“

„АЙРЪН МЕЙДЪН“

БИЛЕТИ ТУК И НА ВСИЧКИ ГРАДСКИ КАСИ

Номерът със здравословните забавления се е затрил нейде из годините, помисли Ричи, но друга разлика комай не забелязвам.

И сякаш чу Дани и „Джуниърс“ — глухи и далечни, като гласове от евтин транзистор, включен в края на дълъг коридор: Рокендролът не умира, ще го дъним век след век… и в читанките ще влезе, тъй да знаеш, мой човек…

Ричи се озърна към Пол Бъниън, славния патрон на Дери — според легендите градчето възникнало, защото точно тук реката изхвърляла на брега пуснатите по-горе трупи. В стари времена щом свършела зимата, Пенобскот и Кендъскиг се задръствали от бряг до бряг с черни дънери, мътно проблясващи под пролетното слънце. С малко повечко сръчност човек можел да пресече от пивничката на Уоли в Дяволския декар до кръчмата на Рампър в Брюстър (кръчма с тъй ужасна репутация, че честичко я наричали „Кървавата кофа“) без даже да си намокри обущата над третата кръстоска на кожените ремъчки. Поне така бе чувал Ричи в детските си години и предполагаше, че всяка подобна легенда носи късче от самия Пол Бъниън.

Е, старче Пол, помисли той, гледайки пластмасовата статуя. Какво си правил, откакто напуснах града? Създал ли си някое ново речно корито, докато си се тътрил морно към къщи, влачейки секирата по земята? Създал ли си някое ново езеро, та като се къпеш седнал, да ти стига поне до шията? Плашил ли си пак хлапетата, както уплаши мен?

Аха, ето че изведнъж си спомни всичко, както понякога човек си спомня дума, която отдавна се инати на езика му.

Да, точно тук бе седял тогава — унасяше се под меките мартенски лъчи и разсеяно си мислеше дали да не се прибере за последния половин час на „Американски подиум“, когато в лицето му внезапно лъхна топъл въздух. Ветрецът отметна кичурите от челото му. Вдигна очи и зърна право пред себе си грамадното пластмасово лице на Пол Бъниън — по-грамадно от лице върху филмов екран, то закриваше всичко останало. Ветрецът бе предизвикан от навеждането на Пол… макар че той вече не приличаше на предишния Пол. Челото му беше ниско и изпъкнало; от червендалестия пиянски нос стърчаха снопчета жилави косми; гъсти кървави жилки прошарваха очите му и едното беше малко кривогледо.

Вече не държеше брадвата на рамо. Подпираше се на нея и горният край на острието бе хлътнал дълбоко в бетонния тротоар. Пак се усмихваше, но сега в усмивката нямаше нищо весело. Иззад огромните жълтеникави зъби долиташе воня като от трупове на прогнили животинки сред храстите.

— Ще те изям — глухо изтътна гласът на великана. Напомняше гръмовния трясък на канари по време на земетресение. — Ей сегичка ще те излапам, ако не ми върнеш квачката, арфата и торбите със злато, твойта мамица!

От дъха му ризата на Ричи се издуваше и плющеше като корабно платно под напора на ураган. Обгърнато от непоносимата воня на екарисаж, момчето се сгуши назад, към облегалката, с широко разтворени очи и щръкнала на кичури коса.

Великанът се разсмя. Прихвана по-здраво дръжката на брадвата, също както Тед Уилямс би прихванал любимата си бейзболна бухалка (или държалка, ако предпочитате) и я изтръгна от дупката в тротоара. Острието плавно се издигна във въздуха. Издаваше глухо, убийствено фучене. Изведнъж Ричи разбра, че гигантът се кани да го разцепи на две.

Но нямаше сили да помръдне; из вдървеното му тяло се разливаше хладна апатия. Какво толкова? Беше задрямал, сънуваше. Само след миг някой шофьор щеше да натисне клаксона, за да прогони от платното играещите дечурлига, и той щеше да се събуди.

— Точно така — изтътна великанът, — ще се събудиш в пъкъла!

И в последния момент, когато секирата бавно достигна най-високата точка и застина там, Ричи разбра, че това не е никакъв сън… или ако е, то такива сънища могат да убиват.

Напъвайки гърло в безгласен писък, той се търкулна от скамейката върху чакълестата площадка около онова, което преди малко беше статуя, ала сега оставаше само пиедестал с два грамадни стоманени болта, стърчащи на мястото на краката. Свистенето на падащата брадва изпълни света с настоятелен, забързан шепот; усмивката на великана се превърна в кръвожадна гримаса. Устните му се бяха обтегнали далече над зъбите и изпод тях лъснаха отвратително червени пластмасови венци.

Острието на секирата се сгромоляса върху пейката, където само преди миг седеше Ричи. Беше толкова остро, че почти не издаде звук, но скамейката моментално се разпадна на две. Половинките се килнаха настрани и под слоя зелена боя просветна някак нездраво белезникава дървесина.

Ричи лежеше по гръб. Все още опитвайки да изпищи, той се заотблъсква с пети. Чакълът нахлуваше под яката на ризата, под колана на джинсите му. А високо отгоре грамадният Пол го гледаше с очи колкото капаци на канални шахти; стоеше и гледаше сгърченото върху чакъла дете.

Великанът пристъпи напред. Ричи усети как потрепери земята под удара на черния ботуш. Над алеята избухна облак от прах и чакъл.

Ричи се превъртя по корем и залитайки се надигна на нозе. Още преди да стъпи здраво, краката му се опитаха да побегнат и в резултат той отново се просна по очи. Въздухът избухна от гърдите му и изхвръкна през гърлото. Пред очите му бяха увиснали кичури коса. Виждаше как колите сноват деловито напред-назад по Канал стрийт и Главната улица, сякаш хората в тия коли нито забелязваха, нито пък се интересуваха, че оживелият Пол Бъниън е слязъл от пиедестала, за да извърши убийство със секира колкото луксозен автофургон.

Слънчевите лъчи помръкнаха. Ричи лежеше в огромна сянка с човешки очертания.

Пролази на колене, едва не се търкулна настрани, успя да се изправи и хукна стремглаво — размахваше лакти с все сила, а коленете му подскачаха чак до гърдите. Зад гърба му отново се надигна онзи напорист, ужасяващ шепот, който сякаш не бе истински звук, а плавен натиск върху кожата и тъпанчетата: Фиииууууу!…

Земята подскочи. Зъбите на Ричи затракаха като чаен сервиз по време на земетръс. И без да се озърта разбираше, че секирата на Пол е потънала в тротоара чак до дръжката, само на сантиметри зад нозете му.

Сред цялото безумие в главата му кънтеше песента на „Довълс“: Нашите от Бристъл имат бърза мисъл. Щом се друсат в Бристъл…

Великанската сянка остана назад, Ричи изскочи под слънчевите лъчи и от гърлото му тутакси излетя смях — същият изтормозен смях, с който преди малко бе изтичал от универмага. Задъхан, отново прорязван от остра болка под лъжичката, той най-сетне дръзна да хвърли поглед през рамо.

Както винаги, Пол Бъниън си стоеше на пиедестала с брадва на рамо и гледаше към небето, леко открехнал устни във вечната оптимистична усмивка на легендарния герой. Там, където грамадният Пол (Всичко ми е той на тоя свят, лудешки пееше Анет Фуничело в главата на Ричи) бе стъпил с чудовищните си ботуши, сега нямаше нищо, освен грижливо подравнен чакъл. Разхвърляни камъчета издаваха само мястото, на което Ричи бе паднал, докато

(бягаше от великана)

сънуваше. Нямаше отпечатъци, нямаше разцепен бетон. Нямаше нищичко, освен едно момче, току-що избягало от други момчета и в резултат от това сънувало мъничък (но поразително мощен) кошмар за Колоса-убиец… или, ако предпочитате, за Хенри Бауърс в промишлени мащаби.

— Майната ти — промълви Ричи с тъничък, треперлив гласец и после неуверено се разсмя.

Постоя още малко, очаквайки статуята пак да помръдне — може би да намигне, или да прехвърли секирата от рамо на рамо, или отново да слезе и да го погне. Ала, разбира се, не стана нищо подобно.

Разбира се.

Кой, аз ли да се боя? Хи-ху-ха-ха.

Дрямка. Сън. Нищо повече.

Но както бе казал Ейбрахам Линкълн, или Сократ, или някой си там, дайте да си знаем мярката. Ставаше време да се прибира и да отдъхне; просто да се откъсне от всичко като Кук в сериала „Сънсет булевард 77“.

И макар че беше по-пряко да пресече през градинката край Градския център, той реши да заобиколи. Не искаше пак да се приближава до оная статуя. Затова мина по страничните улици и още същата вечер забрави за произшествието.

До днес.

Погледнете го тоя човек, помисли той. Седи си, облечен в тревистозелено спортно сако, каквото се намира само в най-скъпите магазини на Родео булевард; седи си с мокасини „Бас Уиджънс“ на нозете и бельо „Келвин Клайн“ върху задника; седи си с меки и удобни контактни лещи под клепачите; седи си човекът и си припомня какво е сънувало едно момче, което смяташе за връх на модата бейзболните фланелки с голям номер на гърба и чепиците „Снап Джак“; седи си възрастният човек и гледа същата стара статуя — хей, Пол, старче Пол, идвам тук и съм открил, че не си се променил, все си толкоз скапан бил.

Някогашното обяснение все още звучеше най-правдоподобно в съзнанието му: сън.

Ако му се наложеше, навярно би могъл да повярва в чудовища; чудовищата бяха фасулска работа. Нима не му се бе случвало толкова пъти да чете пред микрофона новини за юначаги като Иди Амин Дада, или Джим Джоунс, или онзи тип, дето беше взривил сума ти народ в закусвалнята „Макдоналдс“, та им се пръснаха червата по улицата? Дрискай огън, ще пестиш кибрит, евтина работа са чудовищата. Кой ще ти дава пет долара за филми на ужасите, като може да ги види във вестник за трийсет и пет цента, или пък да ги слуша по радиото без пари? Щом можеше да повярва в чудовища като Джим Джоунс, сигурно щеше да повярва и в онова от приказките на Майк Хенлън, поне за известно време; в него даже имаше известен злокобен чар, защото То бе дошло Отнякъде и не се налагаше някой да поема отговорност за него. Можеше да повярва в чудовище с безброй лица, също като гумените маски в магазинче за забавни играчки (ако купиш една, значи нищо не ти пречи да купиш цяла камара, помисли той, на дузина е по-евтино, нал’ тъй, момчета?), можеше да го приеме поне в интерес на дискусията… но цяла шестметрова статуя да слезе от пиедестала и да погне хлапетата с пластмасова секира? Тука вече майтапът съвсем загрубява. Както е казал гореспоменатият Ейбрахам Линкълн, или Сократ, или някой си там, риба ям и бяло вино пия, ама не се хващам на фъшкия. Просто не беше…

Ненадейно острата режеща болка отново се впи в очите му и той отчаяно изкрещя. Този път беше много по-зле — нажежената игла хлътна надълбоко, задържа се и го изплаши до смърт. Той захлупи очите си с длани и инстинктивно посегна с пръсти към долните клепачи, за да смъкне лещите. Може да е някаква инфекция, мина му смътна мисъл. Как боли, Исусе!

Опъна клепачите и беше готов с хилядократно тренирано примигване да изхвърли лещите (а в следващите петнайсет минути щеше да опипва късогледо из околния чакъл, но Боже Господи, на кой му пука за тия глупости, когато сякаш има пирони в очите), ала болката изведнъж изчезна. Не отслабна; просто изчезна. Току-що го караше да се превива, а след миг вече я нямаше. Очите му посълзиха още малко и постепенно засъхнаха.

С разтуптяно сърце, той бавно отпусна длани, готов мигновено да изхвърли лещите, ако болката се завърне. Не, нямаше я. И внезапно си спомни единствения филм на ужасите, който наистина го бе шашнал в детството, може би защото тогава го обсипваха с купища подигравки заради очилата и едва ли не постоянно мислеше за очите си. Филмът беше „Пълзящото око“ с Форест Тъкър в главната роля. Слабичък филм. Другите хлапета направо се спукаха от смях, но Ричи не се разсмя нито веднъж. Пребледнял, вцепенен от леден ужас, той дори не се сети да пусне някой Глас, докато онова пихтиесто око изпълзяваше от фалшивата мъгла на някаква английска снимачна площадка, размахвайки дълги лепкави пипала. Гледката беше непоносима, в нея се въплъщаваха хиляди неосъзнати страхове и тревоги. Няколко нощи по-късно Ричи сънува, че стои пред огледалото, вади грамадна игла, бавно я забива в черния ирис на окото си и усеща как изтичащата кръв изпълва орбитата с безчувствена, потрепваща влага. Спомняше си — сега си спомняше — как се събуди и откри, че е подмокрил чаршафа. И навярно най-доброто доказателство за непоносимия ужас на този сън бе, че в първия миг изпита не срам от среднощното напикаване, а истинско облекчение; прегърна с цялото си тяло топлото мокро петно и благодари на Господа, че все още може да вижда.

— Майната му — промърмори Ричи Тозиър с тихичък, неуверен глас и се накани да става от пейката.

Щеше да се върне в „Градски дом“ и да подремне. Ако на това му викат „сладки детски спомени“, предпочиташе да си е в Лос Анджелис. Или на магистралата в час пик. Болката сигурно беше просто от изтощение и безсъница плюс потресението да срещне цялото си детство в един кратък следобед. Стига толкова потресения; стига толкова обиколки. Не му се нравеха тия подскоци на мисълта от тема на тема. Как беше оная песен на Питър Гейбриъл? „Друсни маймуната“. Е, стигаше й толкова друсане на горката маймуна. Време беше да навакса малко сън, а после сигурно щеше да види всичко в нова светлина.

Докато се надигаше, погледът му отново срещна таблото пред Градския център. Изведнъж краката му омекнаха и той рухна на пейката. С цяла тежест.

РИЧИ ТОЗИЪР ЧОВЕК С 1000 ГЛАСОВЕ

СЕ ЗАВРЪЩА В ДЕРИ ГРАД НА 1000 ТАНЦИ

ПО СЛУЧАЙ ЗАВРЪЩАНЕТО НА МРЪСНАТА УСТА

ГРАДСКИЯТ ЦЕНТЪР С ГОРДОСТ

ПРЕДСТАВЯ

РОК-ШОУ „СТАРИТЕ ПОКОЙНИЦИ“ НА РИЧИ ТОЗИЪР

БЪДИ ХОЛИ РИЧИ ВАЛЪНС БИГ БОПЪР

ФРАНКИ ЛАЙМЪН ДЖИН ВИНСЪНТ МАРВИН ГЕЙ

ОРКЕСТЪР

ДЖИМИ ХЕНДРИКС СОЛО КИТАРА

ДЖОН ЛЕНЪН РИТЪМ КИТАРА

ФИЛ ЛИНЪТ БАС КИТАРА

КИТ МУН БАРАБАНИ

ГОСТ-ВОКАЛИСТ ДЖИМ МОРИСЪН

ДОБРЕ ДОШЪЛ ПРИ НАС РИЧИ!

И ТИ СИ ПОКОЙНИК!

Нямаше сили да диша, сякаш някой му бе стоварил юмрук в слънчевия сплит… и сетне отново чу онзи звук, който по-скоро е плавен натиск върху кожата и тъпанчетата, звука на връхлитащия убийствен шепот — Фиииууууу! Докато падаше от пейката върху чакъла, той си помисли: Значи на това му казват déjà-vu, е, вече знаеш и няма да питаш…

Падна на рамо, претъркаля се и впи поглед в статуята на Пол Бъниън… но това вече не бе Пол Бъниън. На негово място стоеше клоунът, великолепен и пищен, фантастично пластмасов, шестметрова фигура обагрена в искрящи шарки, с изрисуваното лице на всемирен смешник. Вместо копчета по сребристия му костюм стърчаха оранжеви пластмасови помпони с размерите на волейболни топки. Вместо секира стискаше грозд огромни пластмасови балони. Върху всеки от тях имаше по два надписа: ПАК МИ ДАЙТЕ РОКЕНДРОЛ и РОК ШОУ „СТАРИТЕ ПОКОЙНИЦИ“ НА РИЧИ ТОЗИЪР.

Ричи пролази по гръб, като се отблъскваше с пети и длани. Чу как се пукат шевовете под мишниците на скъпото му сако от Родео булевард. Превъртя се, стана на крака, залитна и се озърна. Клоунът го гледаше отвисоко. Очите му влажно се въртяха в орбитите.

— Шашнах ли те, мой човек? — изтътна гръмотевичен глас.

И Ричи чу собствената си уста да изрича съвършено независимо от вцепенения мозък:

— Тия евтини номера ги пробутвай на старата ми шапка, Бозо. Разкарай се.

Клоунът кимна и се ухили, сякаш бе очаквал точно това. Изрисуваните кървави устни се открехнаха, разкривайки грамадните зъби, остри като бръсначи.

— Ако поискам, мога да ти видя сметката още сега. Обаче чакам да стане по-весело.

— И за мен ще е по-весело — чу Ричи от устата си. — А пък най-весело ще стане като дойдем да ти откъснем шибаната тиква, пиленце.

Изрисуваната усмивка се разтегляше все по-широко и по-широко. Клоунът надигна ръка с бяла ръкавица и вятърът от движението отметна косата на Ричи както в онзи далечен ден преди двайсет и седем години. Показалецът щръкна насреща му. Беше грамаден като греда.

Грамаден като гре…, помисли Ричи и в този миг болката го проряза отново. Ръждиви пирони се впиха в меката влага на очите му. Той изкрещя и се хвана за лицето.

— Лицемерецо, първо извади гредата от твоето око, и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от братовото си око — издекламира клоунът. Думите му отекваха с тътен и Ричи отново потъна в сладникавата воня на мърша от неговия дъх.

Погледна нагоре и бързо отстъпи десетина крачки назад. Клоунът приклякаше, подпрял белите си ръце на коленете.

— Още ли ти се играе, Ричи? Ами ако взема да ти посоча патката с пръст и те хване рак на простатата? Или пък ще ти посоча главата, та да хванеш хубавичък мозъчен тумор, макар че хората сигурно ще се чудят как е станала тая работа, като нямаш и грам мозък. Мога да ти посоча устата и да облепя тоя глупав бъбрив език с гнойни язви. Мога, Ричи. Искаш ли да видиш?

Очите му бавно се разширяваха и в огромните черни зеници Ричи съзря онзи безумен мрак, който навярно царува отвъд пределите на вселената; съзря лайнарско самодоволство, способно да подлуди всеки нормален човек. В този миг разбра, че То може да изпълни заплахите… и даже да ги надмине.

Ала устата му пак заговори и този път гласът не беше негов, не беше който и да било от Гласовете, създавани сега или преди години; не го бе чувал никога през живота си. По-късно неуверено щеше да каже на другите, че донякъде е напомнял Гласа на Гъзифуксън Негрото — гърлен, горделив, продран и насмешлив.

— Завчас да ми са пръждосваш от къщата, дърт, скапан клоун! — изрева той и от гърлото му изригна буен смях. — Тез говна сам да си ги плюскаш! Имам си дружина, имам си комбина, имам патка педя и пол’вина! Много съм живял, много съм видял, нося си патлака, работа ма чака, ако ша ми дрискаш, по-добре да стискаш! Чуваш ли, белосан посерко?

Клоунът сякаш отскочи изплашено, но Ричи не губи време да проверява дали наистина е така. Побягна с размахани лакти и развяно спортно сако, без да се интересува от боязливия поглед на някакъв баща, който бе спрял с чедото си да се порадва на Пол. Човекът го гледаше като смахнат. Право да си кажа, братчета, помисли Ричи, чувствувам се точно като смахнат. Боже мой, чувствувам се по-смахнат от когато и да било. А пък имитацията беше просто историческа — най-идиотската имитация на света, но някак успя да свърши работа, някак…

В този миг зад гърба му прогърмя гласът на клоуна. Бащата не го чу, но детенцето изведнъж сбръчка лице и нададе вой. Обърканият татко грабна синчето си и го прегърна. Въпреки ужаса, Ричи внимателно наблюдаваше този страничен епизод. Стори му се, че в гласа на клоуна долавя гняв и злорадство, или пък само ярост:

— Тук долу е и окото, Ричи… чуваш ли? Онова, дето пълзи. Щом не щеш да заминаваш, със живота се прощаваш, слизай долу под града, готино око да видиш и така да си отидеш! Слез да му речеш здрасти когато искаш. Работим денонощно. Чуваш ли, Ричи? Донеси си йо-йо. Кажи на Бевърли да дойде с широка пола и четири-пет чифта кюлотки отдолу. И да си надене брачната халка на врата! Голяма джабула се заформя, Ричи! Ще свирим ВСИИИИИЧКИ ХИТОВЕ!

Когато достигна тротоара, Ричи събра кураж да хвърли поглед през рамо и онова, което видя, съвсем не го утеши. От Пол Бъниън все още нямаше и следа, клоунът също бе изчезнал. Вместо тях сега се извисяваше шестметрова пластмасова статуя на Бъди Холи. Върху единия от тесните ревери на вълненото му спортно сако висеше значка с надпис: РОК-ШОУ „СТАРИТЕ ПОКОЙНИЦИ“ НА РИЧИ ТОЗИЪР.

Едната дръжка на очилата му беше закрепена с лейкопласт.

Момченцето продължаваше да плаче истерично; баща му го понесе с бърза крачка към центъра на градчето. Заобиколи по страничната алея, за да не мине край Ричи.

Ричи тръгна по тротоара

(нозе не ми изневерявайте)

като се мъчеше да не мисли

(ще свирим ВСИИИИИЧКИ ХИТОВЕ!)

за станалото. Искаше да мисли само за чудовищната порция скоч, която щеше да си предпише в барчето на „Градски дом“, преди да се просне в леглото.

От мисълта за пиене — абе, дайте каквото поръчват най-често клиентите — му стана малко по-леко. Пак се озърна и съвсем му олекна като видя, че Пол Бъниън се е завърнал на мястото си с брадва през рамо и се хили идиотски към пролетното небе. Даже започваше да се пита дали всичко не е било халюцинация, когато непоносимата болка отново се впи дълбоко в очите му и той нададе дрезгав вик. Едно красиво момиче, което вървеше пред него и рееше поглед из разкъсаните облаци, трепна, озърна се и след кратко колебание изтича назад.

— Мистър, добре ли сте?

— От контактните лещи е — задавено избъбри той. — Проклетите контактни ле… о, Боже, как боли!

Този път вдигна пръсти толкова бързо, че едва не ги заби в очите си. Дръпна долните клепачи и си помисли: Няма да мога да ги изкарам, точно това ще стане, няма да мога да ги изкарам и просто ще боли, ще боли, ще боли докато ослепея, ослепея, осле… Но всичко стана както винаги, още от първото примигване. Просто наоколо изчезна ясният, отчетлив свят, където цветовете кротко си стоят в очертанията и лицата се разпознават от пръв поглед. Вместо него се разляха широки ивици пастелна мъгла. И макар че двамата с разтревожената любезна гимназистка опипваха тротоара почти петнайсет минути, не можаха да открият нито едната леща, нито другата.

А нейде зад тила на Ричи клоунът сякаш продължаваше да се смее.

5. Бил Денброу среща дух

Този следобед Бил Денброу не се сблъска с Пениуайз — ала все пак срещна дух, или нека го наречем призрак. Истински призрак. Така си помисли тогава и нито едно от последвалите събития не промени мнението му.

Отначало той тръгна по Уичъм стрийт и постоя край шахтата, където Джордж бе срещнал смъртта си през онзи дъждовен октомврийски ден на 1957 година. Приклекна и надникна през отвора, изрязан в масивния каменен бордюр. Сърцето му бясно подскачаше в гърдите, но въпреки това той продължаваше да гледа.

— Хайде, излизай, защо се криеш? — изрече тихичко Бил и през главата му мина не съвсем безумната мисъл, че неговият глас се рее надолу по мрачни и влажни коридори, че звукът не заглъхва, а продължава все напред и напред, като се подхранва от собственото си ехо и отскача от обрасли с мъх каменни стени и отдавна изоставени, мъртви машини. Усещаше го как кънти над черни, застояли води и може би излита глухо през стотици шахти в другите краища на града. — Излизай оттам, инак ще дойдем да ти в-видим сметката.

Нервно се вслуша за отговор, клекнал с ръце между коленете като хващач в очакване на следващия противник. Но отговор нямаше.

Тъкмо се канеше да стане, когато край него падна нечия сянка.

Бил се озърна рязко, тревожно, готов да види каквото и да било… но до него стоеше най-обикновено хлапе на десет или единайсет години. От избелелите му скаутски шорти стърчаха ожулени костеливи коленца. В едната си ръка държеше сладоледена близалка, а в другата скейтборд от фибростъкло, изподраскан почти колкото коленете му. Близалката беше ярко оранжева. Скейтбордът — яркозелен.

— Винаги ли разговаряте с каналите, мистър? — запита момчето.

— Не, само в Дери — отвърна Бил.

За миг двамата се спогледаха сериозно, после едновременно избухнаха в смях.

— Искам да ти задам един тъп въ-ъ-прос — каза Бил.

— Добре — кимна хлапето.

— Ч-чувал ли си някога глас отдолу?

Хлапето го изгледа тъй, сякаш се чудеше колко дъски му хлопат.

— Н-нищо де — рече Бил, — все едно не съм п-п-питал.

Той се завъртя и вече бе изминал десетина крачки — отиваше нагоре със смътното намерение да поогледа някогашния си дом — когато хлапето подвикна:

— Мистър?

Бил се обърна. Беше преметнал спортното си сако през рамо. Яката на ризата му беше разкопчана, вратовръзката разхлабена. Момчето го гледаше боязливо, като че вече съжаляваше за решението си да продължи разговора. После то сви рамене, сякаш си казваше: Е, какво пък толкова?

— Да.

— Да?

— Да.

— И какво каза?

— Не знам. Говореше на някакъв чужд език. Чух го да звучи от една помпена станция в Пущинака. Ония помпени станции, дето стърчат от земята като големи тръби…

— Знам ги. Дете ли говореше?

— Отначало беше дете, после взе да звучи като мъжки глас. — Момчето помълча. — Доста се изплаших. Изтичах у дома и казах на татко. Той рече, че може да е ехо или нещо подобно, идващо по тръбите от нечия къща.

— А ти повярва ли му?

Момчето се усмихна обаятелно.

— Веднъж четох в „Повярвай ако щеш“, че някакъв човек чувал музика от зъбите си. И новини. Пломбите му били като миниатюрни приемници. Щом на това повярвах, защо да не повярвам и нещо друго от тоя сорт?

— Тъй-тъй — кимна Бил. — О-обаче повярва ли му?

Момчето неохотно поклати глава.

— А друг път чувал ли си тия гласове?

— Само веднъж, докато се къпех — каза момчето. — Беше момичешки глас. Не каза нищо, просто плачеше. Без думи. Като свърших, не посмях да източа ваната, щото си мислех, нали разбирате, че може да я удавя.

Бил кимна отново.

Сега хлапето го гледаше открито, с блестящи от любопитство очи.

— Вие знаете ли за тия гласове, мистър?

— Чувал съм ги — каза Бил. — Много, много отдавна. Ти познаваше ли някое от убитите деца, синко?

Блясъкът в очите на момчето помръкна; на негово място дойдоха недоверие и тревога.

— Татко ми е заръчал да не разговарям с непознати. Той казва, че всеки срещнат може да се окаже онзи убиец.

Момчето отстъпи още крачка назад и навлезе под шарената сянка на бряста, в който преди двайсет и седем години се бе врязал велосипедът на Бил. Сериозен удар беше, после кормилото дълго стоя изкривено.

— Аз съм извън подозрение, приятел — каза Бил. — През последните четири месеца бях в Англия. Едва от вчера съм в Дери.

— И все пак не бива да разговарям с вас — отвърна хлапето.

— Правилно — съгласи се Бил. — Ти си решаваш, нали живеем в свободна страна.

Детето помълча, сетне промърмори:

— Понякога си играех с Джони Фиъри. Той беше добро момче. Плаках — деловито съобщи то и излапа остатъка от сладоледа. Позамисли се и облиза клечката. Езикът му беше оцветен в оранжево.

— Пази се от шахти и канали — тихо каза Бил. — Пази се от пущинаци и изоставени къщи. Не скитай из депото. Но най-вече се пази от шахтите и каналите.

Очите на момчето отново заблестяха, но този път то мълча по-дълго. Накрая запита:

— Мистър, искате ли да чуете нещо смешно?

— Разбира се.

— Знаете ли го оня филм за акулата, дето ядеше хора?

— Всички го знаят. „Че-е-елюсти“.

— Е, знаете ли, аз имам един приятел. Казва се Томи Викананца и не е от най-умните. Вятър го вее, нали ме разбирате?

— Аха.

— Въобразява си, че видял оная акула в Канала. Преди две седмици се разхождал самичък из Баси парк и разправя, че зърнал плавника. Бил висок два-три метра, тъй казва. Само плавникът, представяте ли си? И вика: „Онуй нещо е утрепало Джони и другите деца. Изяли са ги Челюстите, знам, щото видях.“ А пък аз му рекох: „Каналът е толкова мръсен, че там и цаца не може да живее. Какво ще ми разправяш, че си видял Челюстите? Вятър те вее тебе, Томи.“ Ама той се инати и вика, че акулата изскочила от водата, както беше в края на филма. Опитала се да го захапе, та едвам успял да избяга. Много смешно, нали, мистър?

— Много смешно — кимна Бил.

— Вятър го вее, нали така?

Бил се позамисли.

— Пази се и от Канала, синко. Разбра ли ме?

— Ама вие да не би да му вярвате?

Бил се поколеба. Искаше да вдигне рамене. Но вместо това кимна.

Хлапето въздъхна дълбоко и глухо. После наведе глава, сякаш се срамуваше.

— Аха. Понякога имам чувството, че и мене вятър ме вее.

— Отлично те разбирам. — Бил пристъпи към момчето, което го изгледа втренчено, но този път не се отдръпна. — Съсипваш си коленете с тая дъска, синко.

Хлапето огледа ожулените си колене и се ухили.

— Да, май че сте прав. Катурвам се сегиз-тогиз.

— Може ли и аз да опитам? — внезапно запита Бил.

Хлапето първо зяпна от изненада, после се изкиска.

— Голям смях ще падне. Никога не съм виждал голям човек на скейтборд.

— Ще ти дам четвърт долар — обеща Бил.

— Татко ми е казвал…

— Никога да не взимаш пари или ш-шоколад от непознати. Добър съвет. Все пак ще ти дам ч-четвъртака. Съгласен? Само до ъгъла на Джъ-джаксън стрийт.

— Абе, зарежи го тоя четвъртак — каза момчето и пак избухна във весел, безгрижен смях. Гласът му звучеше свежо като ранно утро. — Хич не ми трябва. Имам си два долара. Днеска съм направо богат. Обаче такъв цирк не е за изпускане. Само не ме обвинявай, ако си потрошиш нещо.

— Не бой се — успокои го Бил. — Имам застраховка.

Взе скейтборда, побутна с пръст едно от ожулените колелца и с удоволствие усети колко леко се върти, издавайки звук, сякаш в лагера му имаше милион ситни сачми. Приятен звук. От него в гърдите на Бил се надигаше нещо забравено, нещо безкрайно старо. Някакво желание, топло като копнеж и прекрасно като обич. Той се усмихна.

— Е, какво мислиш? — запита хлапето.

— Мисля, че ще се претрепя — каза Бил и момчето се разсмя.

Бил остави скейтборда на тротоара и положи крак върху него. После изпробва как се търкаля напред-назад. Хлапето го гледаше. Бил си представи как се носи по Уичъм към Джаксън стрийт върху яркозеления скейтборд с развяно спортно сако, с лъснала гола глава под яркото слънце и с подгънати колене в оная вдървена поза, която заемат скиорите-новаци при първото си спускане по снежен склон. Самата поза подсказва, че мислено те вече са се примирили с падането. Беше готов да се обзаложи, че момчето не кара скейтборда така. Навярно летеше тъй, сякаш

(се надбягва с дявола)

утрешният ден никога няма да настъпи.

Топлото чувство в гърдите му бавно заглъхна. Прекалено ясно си представяше как скейтбордът изчезва изпод нозете му и се стрелва безгрижно по улицата като невероятно, фосфоресциращо зелено петно — цвят, какъвто може да хареса само дете. Видя се как тупва по задник, може би и по гръб. Плавно преливане на кадъра към единична стая в Общинската болница, като онази, в която посетиха Еди когато си счупи ръката. Бил Денброу лежи в гипсово корито, единият му крак е изпънат нагоре с колелца и телове. Докторът влиза, поглежда болничния лист, после се втренчва в него и казва: „Имате две сериозни провинения, мистър Денброу. Първото е небрежно отношение към скейтборда. А второто е, че сте забравил за възрастта си — вече наближавате четиридесетте.“

Наведе се, вдигна скейтборда и го подаде на момчето.

— Май няма да стане.

— Не ти стиска — добродушно подхвърли хлапето. — Мокра кокошка.

Бил пъхна палци под мишниците си и размаха лакти.

— Ко-ко-ко.

Момчето се разсмя.

— Слушай, вече трябва да се прибирам.

— Да внимаваш с тази чудесия — заръча Бил.

— На скейтборд не можеш да внимаваш — отвърна хлапето и го изгледа тъй, като че причисляваше и Бил към списъка на завеяните.

— Вярно — каза Бил. — Е, добре. Както казваме в кинобизнеса, прието. Но все пак се пази от каналите и шахтите. И гледай да си с приятели.

Хлапето кимна.

— Няма страшно, живея на две крачки.

И с брат ми беше така, помисли Бил.

— Както и да е, скоро всичко ще свърши — каза той.

— Тъй ли? — запита хлапето.

— Мисля, че да.

— Добре тогава. Довиждане… мокра кокошка!

Хлапето стъпи с единия крак на скейтборда и се отблъсна от тротоара. Щом набра инерция, вдигна и другия крак и громолейки се понесе надолу със самоубийствена скорост. Караше точно както бе очаквал Бил — с лениво и изящно полюшване на бедрата. В душата на Бил се надигна обич към момчето, опиянение и копнеж сам да стане дете, примесени с едва ли не зашеметяващ страх. Момчето караше тъй, сякаш на света нямаше нито смърт, нито старост. Развяло коса по вятъра, то изглеждаше някак вечно и неизбежно в тютюневите си скаутски шорти и изтъркани гуменки на босо, над които се подаваха зацапани глезени.

Пази се, момче, ще изхвръкнеш на завоя! — тревожно помисли Бил, но хлапето рязко изметна бедра наляво като брейкаджия, врътна се на палци върху зелената дъска и с лекота профуча край ъгъла към Джаксън стрийт, предполагайки простодушно, че нищо няма да се изпречи на пътя му. Ех, момче, помисли Бил, невинаги ще е така.

Обърна се и пое нагоре, но не спря край някогашния си дом; само забави крачка като ленив минувач. На моравата отпред имаше хора — майка със спящо бебе в ръцете седеше на сгъваем стол и гледаше как две деца на около осем и десет години играят бадминтон върху все още неизсъхналата трева. По-малкото момченце успя да отбие над мрежата и жената подвикна:

— Браво, Шон!

Къщата си беше със същия тъмнозелен цвят и над вратата още стоеше полукръглото прозорче, но цветните лехи на майка му бяха изчезнали. Доколкото можеше да види, нямаше я и успоредката, която баща му бе сглобил от стари тръби в задния двор. Спомни си как един ден Джорджи падна от нея и си счупи зъб. Какви писъци бяха само!

Виждайки всички тия неща (сегашните и отдавна отминалите), той се запита дали да не пристъпи към жената със спящото бебе. Представи си как й казва: Добър ден, името ми е Бил Денброу и някога живеех тук. А жената отвръща: О, това е чудесно. А после? Можеше ли да я запита дали лицето — онова, което бяха издялкали с Джорджи върху една от таванските греди и понякога мятаха стрелички по него — все още си е тук? Можеше ли да я запита дали понякога в душните августовски нощи децата спят под навеса на задната веранда и тихичко разговарят, гледайки танца на сухите летни мълнии по хоризонта? Навярно би могъл да зададе тия въпроси, но усещаше, че всеки опит да се държи чаровно ще му навлече ужасен пристъп на заекване… а и държеше ли наистина да узнае отговорите? След смъртта на Джорджи къщата бе изстинала. Още сам не знаеше за какво точно се връща в Дери, но твърдо разбираше, че то не е тук.

Продължи към ъгъла и зави надясно без да се обръща.

Скоро се озова на Канзас стрийт и пое обратно към центъра. За момент поспря на тротоара край парапета и надникна надолу към Пущинака. Парапетът беше същият както някога — вехти летвички, покрити с тънък слой олющена бяла боя. Пущинакът му се стори непроменен… може би само още по-обрасъл. Единствената забележима разлика беше, че сега нямаше и следа от облаците мазен пушек, които някога висяха над градското бунище (днес вместо бунището имаше модерен цех за преработка на отпадъците), а през гъстата преплетена растителност минаваха колоните на дълъг бетонен виадукт — новото отклонение на магистралата. Всичко друго изглеждаше толкова познато, сякаш го бе виждал миналото лято: гъсталакът от бурени и храсти слизаше по склона към мочурливата равнина отляво и към дебрите от хилави, недорасли дръвчета отдясно. Зърна плътната завеса на растенията, които наричаха „бамбук“ — сребристосивите им стъбла достигаха височина по четири-пет метра. Спомни си как веднъж Ричи опита да пуши от техните листа, твърдейки, че джазовите музиканти се „друсали“ с нещо подобно. Обаче от цялата работа само му прилоша.

Чуваше тихото бълбукане на безброй тънички поточета, виждаше примигващите слънчеви сигнали по разлятите води на Кендъскиг. И макар че бунището бе изчезнало, мирисът си оставаше същият. Тежкият аромат на буйна пролетна зеленина не можеше да потисне докрай вонята на боклук и човешки отпадъци. Мирисът беше слаб, но непобедим. Мирис на разложение; лъх от потайни подземия.

Там свърши всичко някога, там ще свърши и този път, помисли Бил и потръпна. Там, долу… под града.

Постоя още малко, вярвайки, че трябва да види нещо — някаква проява на злото, заради което се бе върнал в Дери. Ала не зърна нищо. Чуваше ромона на вода — жизнерадостен, пролетен звук, който му напомняше за строежа на бента в Пущинака. Виждаше как дървета и храсти се люшкат под ласката на ветреца. Нищо друго. Никаква поличба. Продължи напред, изтупвайки в движение няколко люспици боя от ръкава си.

Крачеше към центъра, унесен в някаква странна смес от сънища и спомени, когато отпред изникна ново хлапе — този път момиченце в избеляла червена блуза и кадифени панталони с висока талия. С едната ръка подхвърляше гумена топка, а с другата влачеше кукла за русите найлонови кичури.

— Хей! — подвикна Бил.

Момиченцето надигна глава.

— Какво?

— Кой е най-хубавият магазин в Дери?

Детето се позамисли.

— За мене или за другите?

— За тебе — каза Бил.

— Роза на старо, Дрехи на старо — заяви момиченцето без капка колебание.

— Моля?

— За какво молиш?

— Така се казва като искаш да питаш нещо. Това името на магазина ли е?

— Много ясно — отвърна детето и го изгледа като малоумен. — Роза на старо, Дрехи на старо. Мама казва, че е вехтошарник, обаче на мен ми харесва. Там има разни стари неща. Например плочи, дето не си ги и чувал. И пощенски картички. Мирише като на стар таван. А сега трябва да си вървя. Довиждане.

И момиченцето си тръгна без да се обръща, все тъй с топката в едната ръка и куклата в другата.

— Хей! — отново подвикна Бил.

Детето му хвърли недоволен поглед през рамо.

— Моля? Нали тъй се казва?

— Магазинът! Къде е?

Момиченцето се поогледа.

— Точно натам отивате. В подножието на Горната миля.

Бил отново изпита вече познатото чувство, че миналото се прегъва и го обгръща. Не бе имал намерение да пита за каквото и да било; въпросът сам бе излетял от устата му като тапа от шампанско.

Заслиза по Горната миля към центъра. Складовете и консервните фабрики, които помнеше от детството си — мрачни тухлени сгради, от чиито зацапани прозорци долиташе мирисът на титанични купища месо — бяха изчезнали почти повсеместно, оставаха само „Рицарят“ и „Телешка звезда“. Но „Хъмфил“ беше заменен от банка с рампи за директно обслужване на автомобилистите, а на мястото на „Орел“ и „Еврейски консерви“ сега имаше нова хлебарница. И точно както твърдеше момиченцето с куклата, над някогашната пристройка на братя Тракър беше изписано със старинни букви: РОЗА НА СТАРО, ДРЕХИ НА СТАРО. Тухлената стена беше измазана с жълта боя — може би ярка и весела преди десетина години, но днес само унила и скучна. Одра наричаше тоя цвят „уриненожълто“.

Бил бавно закрачи към сградата, усещайки как отново го обгръща чувството за déjà-vu. По-късно щеше да разкаже на другите, че знаел какъв дух ще срещне там, още преди да го види.

Витрината на „Роза на старо, Дрехи на старо“ беше не само унила, но и мръсна. Дюкянчето нямаше нищо общо с бостънските антикварни магазини, където скрити лампи хвърлят меко сияние над кокетни диванчета, старинни писалища и стъклария от времето на Депресията; някога майка му наричаше подобни заведения с презрителното прозвище „северняшки боклучарник“. Разхвърляни в хаотично изобилие, стоките се трупаха тук, там, навсякъде. Закачалките бяха натегнали от дрехи. Китарите висяха като обесени престъпници. Над кутия със стари плочи на 45 оборота имаше надпис: 10 ЦЕНТА ПАРЧЕТО, ДУЗИНА ЗА ДОЛАР. СЕСТРИ АНДРЮС, ПЕРИ КОМО, ДЖИМИ РОДЖЪРС И ДРУГИ. Пред куп детски дрешки и ужасяващи на вид обувки стърчеше табелка: ВЕХТИ, НО СИ ГИ БИВА. ПО ДОЛАР ПАРЧЕТО. Два телевизора се цъклеха безжизнено. По екрана на трети едва се мержелееха кадри от „Бандата на Брейди“. Кутия вехти списания с оръфани корици (2 ЗА 25 ЦЕНТА, 10 ЗА ДОЛАР, ВЪТРЕ ИМА ОЩЕ, ВКЛЮЧИТЕЛНО И „ПАРЛИВИ“) се мъдреше върху грамадно радио с мръсен пластмасов корпус и циферблат за настройка с размерите на будилник. Куца, нащърбена и прашна холна масичка беше отрупана с букети пластмасови цветя в зацапани вази.

Бил зърна всички тия неща само като смътен фон за онова, което мигом бе приковало погледа му. Стоеше и го гледаше с широко разтворени, недоверчиви очи. Безумно хладна вълна препускаше нагоре-надолу по настръхналото му тяло. Челото му пламтеше, дланите му се вкочаняваха и за миг имаше чувството, че вратите в главата му ще зейнат широко, за да разкрият път на всички спомени.

На дясната витрина стоеше Силвър.

Пак беше без подпорка и върху двата калника се разливаха широки ръждиви петна, но тромбата си стоеше на място, само гумената круша изглеждаше още по-изтъркана и напукана от безмилостния ход на времето. Медната фуния, която Бил някога лъскаше ежедневно, днес беше мътна и очукана. Макар и крив, закрепен с един-единствен болт, над задния калник все тъй стърчеше багажникът, върху който често бе возил Ричи. Преди време някой бе тапицирал седалката с изкуствена тигрова кожа, ала днес жълто-черните ивици едва личаха върху протритите, парцаливи останки.

Силвър.

Бил разсеяно вдигна ръка да изтрие сълзите, които бавно се стичаха по бузите му. После се сети за кърпичката и след като се избърса както трябва, влезе в магазина.

Въздухът в „Роза на старо, Дрехи на старо“ бе натегнал от прашния дъх на безброй години. Тавански дъх, точно както казваше момиченцето… ала не от онези приятни и носталгични аромати, които се срещат понякога в старите къщи. Не миришеше нито на ленено масло, втрито с обич в лъскавите плотове на старинни масички, нито на вехт плюш и кадифе. Тук се разливаше мирис на прогнили подвързии, на мръсни найлонови възглавнички, полуизпечени от жегата в отдавна забравени лета, на прах и миши изпражнения.

Откъм телевизора на витрината долитаха глухи крясъци и брътвежи. От някакво радио в дъното на магазина ги надвикваше веселяшкият глас на дискожокер, който се представяше като „вашият приятел Боби Ръсел“ и обещаваше новия албум на „Принс“ срещу правилния отговор на въпроса кой е играл Уоли във филма „Оставете на Бобъра“. Бил знаеше кой — едно хлапе на име Тони Доу — но не искаше новия албум на „Принс“. Радиото стоеше на една висока лавица сред куп портрети от миналия век. Под него седеше собственикът — мъж на около четиридесет години, облечен в джинси и мрежеста фланелка. Беше невероятно кльощав и зализаната назад коса подчертаваше още по-силно острите му черти. Четеше изтъркано книжле — едва ли би имало шансове да спечели наградата „Пулицър“, помисли си Бил — озаглавено „Юначагите от строежа“. На пода пред бюрото се валяше белосан стълб, около който се виеше към безкрая спирална червена ивица. Някога с такива стълбове се обозначаваха бръснарниците, също както дървеният индианец беше задължителен символ на магазинчетата за тютюн. От дъската в основата му като прегладняла змия се влачеше протрито въженце. Отпред стърчеше табелка: НЕ СЕ НАМИРВАТ ВЕЧЕ! $ 250.

Когато дрънна звънчето над вратата, човекът зад бюрото пъхна между страниците на книжката картонено кибритче и надигна глава.

— Мога ли да ви услужа?

— Да — каза Бил и отвори уста да попита за велосипеда от витрината. Ала преди да заговори, в главата му отекна едно-единствено призрачно изречение — странна поредица от думи, които пропъждаха всяка друга мисъл:

Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух.

Какво става, за Бога?

(троши)

— Нещо конкретно ли търсите? — запита собственикът. Говореше любезно, но в погледа му се прокрадваше недоверие.

Гледа ме, помисли Бил с лека насмешка въпреки тревогата си, сякаш подозира, че съм пушил от онова, с което се „друсат“ джазовите музиканти.

— Да, и-ххи-нтересува м-ме…

(стобора с трясък сух)

… онзи стъ-стъ-стобор…

— Бръснарския стълб ли имате предвид?

В очите на собственика изплува нещо, което Бил помнеше отлично дори и в сегашното си объркано състояние — нещо, което бе намразил още от детските си години: напрегнатото вслушване в брътвежите на пелтека, непреодолимото желание да се довърши изречението, та завалията най-сетне да млъкне. Но аз не заеквам! Излекувах се! МАМКА МУ, АЗ НЕ ЗАЕКВАМ! Аз…

(и пак крещи)

Думите кънтяха в главата му тъй ясно, сякаш говореше някой друг, сякаш го бяха обладали демони като в библейските времена — злокобни пришълци от Незнайното. И все пак той разпознаваше собствения си глас. Усети как по челото му се стичат жарки струйки пот.

— Мога да ви

(че срещнал дух)

предложа изгодна цена — говореше собственикът. — Между нас казано, няма кой да го вземе за двеста и петдесет. Какво ще речете, ако сваля на сто седемдесет и пет? Това е единствената истинска антика в целия магазин.

(стобор)

— СТЪЛБ — почти изкрещя Бил и собственикът неволно се отдръпна. — Не ме интересува никакъв стълб.

— Добре ли сте, мистър? — запита собственикът.

Любезният тон не се връзваше с очевидната боязън в очите му и Бил забеляза как човекът плъзва ръка зад бюрото. В проблясък на интуиция (или по-скоро логична мисъл) той разбра, че нейде долу се спотайва отворено чекмедже и собственикът несъмнено посяга към пистолета в него. Може би се боеше от обир; може би сам не знаеше от какво се бои. В края на краищата, от пръв поглед личеше, че е хомосексуалист, а нали тъкмо в това градче веселите хлапаци бяха устроили последната баня на Ейдриън Мелън.

(троши стобора с трясък сух и пак крещи че срещнал дух)

Тая фраза прогонваше всяка друга мисъл; беше като пристъп на лудост. Откъде бе изникнала?

(троши)

Повтаряше се отново и отново.

Бил я отблъсна с внезапно, чудовищно усилие. Застави съзнанието си да преведе натрапчивото изречение на френски. По същия начин бе победил заекването като юноша. Докато думите се нижеха през главата му, той ги преобразяваше… и изведнъж усети как се разхлабва желязната хватка на недъга.

Чак сега осъзна, че собственикът говори нещо.

— М-моля?

— Казах, че ако смятате да припадате, по-добре го сторете навън. В моя магазин гадости не ща.

Бил дълбоко въздъхна.

— Дайте да з-започнем отначало — предложи той. — Представете си, ч-че влизам.

— Добре — поомекна собственикът. — Влизате. И какво?

— К-колелото от витрината — каза Бил. — Колко искате за колелото?

— Давам го за двайсетачка. — Сега човекът говореше по-спокойно, но още не бе извадил ръка иззад бюрото. — Едно време сигурно е било германско, но сега е миш-маш от чаркове. — Той огледа Бил от глава до пети. — Голямо колело. Тъкмо за човек като вас.

Бил си спомни за зеления скейтборд и поклати глава.

— Мисля, че вече съм старичък за к-к-колело.

Собственикът сви рамене. Ръката му най-сетне изпълзя върху бюрото.

— Момче ли имате?

— Д-да.

— На колко години?

— Е-е-единайсет.

— Няма ли да му е големичко?

— Ще приемете ли туристически чек?

— Стига да не надхвърля покупката с повече от десет долара.

— Имам чек точно за двайсет долара — каза Бил. — Ще разрешите ли да се обадя по телефона.

— Междуградски разговор?

— Не, местен.

— Заповядайте.

Бил набра номера на Общинската библиотека. Обади се Майк.

— Откъде звъниш, Бил? — запита той и веднага добави тревожно: — Добре ли си?

— Напълно. Видя ли някой от другите?

— Не. Ще се срещнем довечера. — Майк помълча. — Поне така се надявам. С какво мога да ти услужа, Шеф Бил?

— Купувам си колело — спокойно изрече Бил. — Чудех се дали ще е удобно да го докарам при теб. Имаш ли гараж или някакво навесче?

Мълчание.

— Майк? Чуваш ли…

— Чувам те — каза Майк. — Силвър ли е?

Бил се озърна. Собственикът отново четеше книжката… или пък само се преструваше и слушаше внимателно.

— Да — каза той.

— Къде си?

— Едно магазинче, казва се Роза на старо, Дрехи на старо.

— Добре. Аз живея на Палмър лейн 61. Ще трябва да минеш по Главната улица…

— Сещам се къде е.

— Добре, ще те чакам там. Да приготвя ли нещо за вечеря?

— Няма да е зле. Можеш ли да се измъкнеш от работа?

— Без проблеми. Керъл ще ме прикрие. — Майк пак се поколеба. — Тя казва, че малко преди да се върна, в библиотеката влязъл някакъв странен тип. Приличал на призрак. Накарах я да го опише. Изглежда, че е Бен.

— Сигурен ли си?

— Да. Пък и колелото… То също е част от мозайката, нали?

— Нищо чудно — каза Бил, продължавайки да следи с поглед собственика, който изглеждаше задълбочен в книгата.

— Ще те чакам у дома — повтори Майк. — Номер 61. Не забравяй.

— Няма. Благодаря, Майк.

— Бог да те пази, Шеф Бил.

Бил остави слушалката. Собственикът тутакси заряза четивото.

— Имате ли къде да го приберете, приятелю?

— Аха.

Извади туристическите чекове, подбра един за двайсет долара и се подписа. Собственикът сравни подписа със специмена толкова внимателно, че при по-нормални обстоятелства Бил непременно би се засегнал.

Най-сетне човекът му надраска разписка и пъхна чека в чекмеджето на вехтия касов апарат. Стана, разкърши се с ръце на кръста и тръгна към витрината. Неволно очарован, Бил го следеше как пристъпва с изящна небрежност сред купищата вехтории и що-годе прилични стоки.

Собственикът посегна, завъртя колелото и го избута към края на витрината. Бил прихвана кормилото и в същия миг по цялото му тяло пак пробяга тръпка. Силвър. Отново. Държеше Силвър в ръце и

(троши стобора с трясък сух и пак крещи че срещнал дух)

трябваше да прогони тая мисъл, защото от нея го обземаше някаква странна немощ.

— Задната гума е поомекнала — каза собственикът (всъщност беше сплескана като палачинка). Предната още се крепеше, но беше толкова протрита, че на места личеше кордата.

— Няма страшно — каза Бил.

— Ще можете ли да го откарате?

(Някога се справях отлично; а сега просто не знам.)

— Сигурно — каза Бил. — Благодаря.

— Няма защо. Ако размислите за бръснарския стълб, заповядайте пак.

Собственикът отвори вратата. Бил изкара колелото навън, зави наляво и се отправи към Главната улица. Минувачите оглеждаха с весело любопитство плешивия мъж, който тикаше грамаден велосипед със спукана задна гума и старомодна тромба над ръждивата телена кошница на кормилото, но Бил почти не им обръщаше внимание. С нямо изумление усещаше как удобно лягат ръкохватките в порасналите му длани, спомняше си как вечно се канеше да лепне на краищата им пъстри найлонови лентички, та да пърхат от вятъра. Ала така и не бе намерил време да го стори.

Спря край книжарницата на ъгъла на Сентър стрийт и Главната улица. Подпря колелото за малко, колкото да свали спортното сако. Не беше лесно да тикаш велосипед с пукната гума, а следобедното слънце припичаше. Метна сакото в кошницата и продължи.

Веригата е ръждясала, помисли той. Който и да е бил собственикът, явно не се е грижил добре за

(приятеля)

машината.

Спря за момент, навъси се и опита да си спомни какво бе станало със Силвър. Дали го беше продал? Подарил? Или може би изгубил? Не помнеше. Вместо това отново изплува

(стобора с трясък сух и пак крещи)

идиотското изречение, странно и неуместно като шезлонг сред бойно поле, като грамофон в камина, като моливи, стърчащи от бетонен тротоар.

Бил поклати глава. Изречението замлъкна и се разсея като дим. Подхвана Силвър и продължи към къщата на Майк.

6. Майк Хенлън прави изводи

Но най-напред се погрижи за вечерята — хамбургери със задушени гъби, лук и спаначена салата. Дотогава вече бяха привършили работата по Силвър и направо умираха от глад.

Къщичката беше бяла и спретната, с островръх покрив и зелени капаци на прозорците. Майк пристигна тъкмо когато Бил тикаше Силвър по Палмър лейн. Караше вехт Форд с ръждиви калници и пукнато задно стъкло. При тази гледка Бил си спомни факта, който Майк им бе споменал без капчица огорчение: напускайки Дери, шестима от Неудачниците бяха престанали да бъдат неудачници. Седмият бе останал тук и се влачеше на опашката.

Прибраха Силвър в гаража на Майк — с омазнен под от утъпкана глина, но иначе спретнат и чист като цялата къща. Инструментите висяха на гвоздейчета по стените, а лампите имаха тенекиени абажури като в билярдна зала. Бил подпря велосипеда до стената. Няколко минути двамата стояха мълчаливо, с ръце в джобовете, оглеждайки находката.

— Няма грешка, Силвър е — каза най-сетне Майк. — Мислех, че може да си сбъркал. Обаче е той. Какво ще го правиш?

— Да пукна, ако знам. Имаш ли велосипедна помпа?

— Аха. Май ми се намират и лепенки. Гумите са универсални, нали?

— Открай време са си такива. — Бил се приведе и огледа спуканата гума. — Да. Универсални.

— Пак ли се каниш да го яхнеш?

— Р-разбира се, че не! — рязко възрази Бил. — Просто не ми е приятно да гле-ххе-едам тая спукана гума.

— Както речеш, Шеф Бил. Ти си началникът.

Бил го изгледа втренчено, но Майк вече сваляше велосипедна помпа от стената в дъното на гаража. После измъкна от едно чекмедже лепенките. Бил пое тенекиената кутийка и я огледа любопитно. Изглеждаше точно като в детските му спомени; напомняше машинка за навиване на цигари, само че капачето беше пъстро и назъбено — с него можеше да изтъркаш гумата, преди да сложиш лепенка. Стори му се съвсем нова, а отстрани имаше книжно етикетче с цената — 7,23$. Ако не бъркаше, в детските му години подобен комплект струваше около долар и четвърт.

— Не си ги намерил случайно — каза Бил. Не питаше, просто установяваше факта.

— Не — призна Майк. — Купих ги миналата седмица. От търговския център.

— Имаш ли велосипед?

— Не — каза Майк и го изгледа право в очите.

— Значи просто ти хрумна да ги купиш.

— Просто нямаше къде да се дяна — кимна Майк, без да откъсва поглед от него. — Събудих се с мисълта, че може да потрябват. Цял ден все това ми се въртя из главата. Накрая… отидох да ги купя. И ето, че ти потрябваха.

— Ето, че ми потрябваха — повтори Бил. — Но както се казва в телевизионните сериали, какво означава това, скъпи?

— Питай другите — отвърна Майк. — Довечера.

— Как мислиш, дали ще дойдат всички?

— Не знам, Шеф Бил. — Майк помълча и добави: — Според мен не е изключено да намалеем. Току-виж един или двама решили да духнат от градчето. Или…

Той сви рамене.

— Какво ще правим тогава?

— Не знам. — Майк посочи лепенките. — Седем долара суха пара съм броил за тая чудесия. Смяташ ли да я вкараш в работа или само ще зяпаш?

Бил взе сакото си от кошницата и грижливо го закачи на един свободен гвоздей. После преобърна Силвър и бавно завъртя задното колело. Не му се нравеше ръждивото скриптене на оста и той си спомни колко тихичко мъркаха лагерите на скейтборда. С няколко капки смазка ще се оправи, помисли Бил. Май трябва да смажа и веригата. Адска ръжда е хванала… И карти. Трябват ми игрални карти за спиците. Бас държа, че Майк ги е приготвил. От хубавите. С целулоидно покритие, толкова твърди и гладки, че при първото разбъркване непременно ги разсипваш на пода. Да, трябват игрални карти и щипки за пране…

Изведнъж изтръпна от студ.

Какви ги мислиш, за Бога?

— Тревожи ли те нещо, Бил? — тихо запита Майк.

— Няма нищо.

Пръстите му докоснаха нещо дребно, кръгло и твърдо. Подхвана го с нокти и дръпна. От гумата се изтръгна тапицерско пиронче.

— Ето въ-въ-виновника — каза той и в главата му отново отекна с жестока мощ странното, неканено изречение: Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. Ала този път след своя глас чу и гласа на майка си: Опитай пак, Били. Без малко да успееш.

Потрепери.

(стобора)

Разтърси глава. Та аз и сега не бих могъл да го кажа без да заекна, помисли той и за част от секундата му се стори, че е пред прага на разбирането. После усещането изчезна.

Отвори кутийката и се захвана с гумата. Работата му отне доста време. Майк, с навити ръкави и разхлабена вратовръзка, се подпираше на стената под сноп слънчеви лъчи и тананикаше някаква песничка — след дълги усилия Бил разпозна „Тя умело ме омая“.

Докато чакаше лепенката да хване, Бил се зае — колкото да се намирам на работа, каза си той — да смаже веригата, венеца и осите на Силвър. От това велосипедът не стана по-красив, но скърцането изчезна. Засега стигаше толкова. И бездруго Силвър нямаше шансове да спечели конкурс по хубост. Единственото му истинско достойнство беше, че можеше да лети като мълния.

Към пет и половина Бил вече почти не забелязваше присъствието на Майк; беше се вглъбил в дребни, но учудващо приятни поправки. Закрепи помпата за вентила на задната гума и заработи усърдно, преценявайки налягането на око и на допир. С удоволствие отбеляза, че лепенката държи здраво.

Накрая реши, че всичко е наред. Откачи помпата и се канеше да преобърне Силвър, когато чу зад гърба си плющенето на карти. Завъртя се толкова рязко, че едва не събори велосипеда.

Майк му протягаше тесте игрални карти със сини гърбове.

— Искаш ли ги?

От гърдите на Бил се отрони дълга, трепетна въздишка.

— Сигурно имаш и щипки за пране?

Майк измъкна четири щипки от джобчето на ризата си.

— П-просто слу-у-чайно ти се намират, нали?

— Да, нещо такова — кимна Майк.

Бил пое тестето и опита да го разбърка. Картите се разсипаха от треперещите му пръсти. Пръснаха се навсякъде… ала само две паднаха с лицето нагоре. Бил ги погледна, после вдигна очи към Майк. Майк се бе вторачил в пода с гримаса на ужас.

И двете карти бяха асо пика.

— Невъзможно — промълви Майк. — Току-що ги извадих. Виж. — Той посочи варела за боклук край вратата на гаража и Бил зърна вътре целофановата опаковка. — Как може в едно тесте да има две аса пика?

Бил се наведе и вдигна картите.

— Ами как може цяло тесте да се разсипе и само две карти да паднат с лицето нагоре? Това е още по-…

Той преобърна асата и ги показа на Майк. Едното имаше син гръб, другото — червен.

— Всеблаги Исусе! В какво ни въвличаш, Майк?

— Какво ще правиш с картите? — глухо запита Майк.

— Много ясно, ще ги сложа на спиците — отвърна Бил и изведнъж се разсмя. — Ако за употребата на магия е необходима някаква предварителна подготовка, тя неизбежно ще дойде сама по себе си. Нали така?

Майк не отговори. Само гледаше как Бил пристъпва към задното колело и почва да прикрепва спиците. Не беше лесно, защото ръцете му още трепереха, но най-сетне той свърши, пое дълбоко дъх, стисна зъби и завъртя колелото. Картите затрещяха като картечница в безмълвието на гаража.

— Хайде — тихо каза Майк. — Ела, Шеф Бил. Ще приготвя нещичко за хапване.

След като излапаха хамбургерите, двамата седнаха на задната веранда да запалят по цигара, гледайки как здрачът се превръща в мрак. Бил извади портфейла си, намери нечия визитна картичка и надраска на гърба изречението, което го преследваше откакто бе зърнал Силвър във витрината на „Роза на старо, Дрехи на старо“. Майк го прочете внимателно, с плътно стиснати устни.

— Напомня ли ти нещо? — запита Бил.

— Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. — Майк кимна. — Да, знам го.

— Добре, обясни ми тогава. Или пак ще ми пробуташ оная тъ-ххъ-потия, че трябва сам да се сетя?

— Не — каза Майк, — в случая смятам, че нищо не пречи да ти кажа. Изречението е стара скоропоговорка, още от колониално време. Използуват го в терапията против фъфлене и заекване. Майка ти те караше да го повтаряш през онова лято. Лятото на 1958. И ти все си го мърмореше.

— Тъй ли? — учуди се Бил и после бавно отговори на собствения си въпрос: — Да, тъй беше.

— Сигурно много си искал да я зарадваш.

Бил само кимна, защото в гърлото му изведнъж се надигнаха ридания. Не смееше да отвори уста.

— Не успя нито веднъж — каза Майк. — Спомням си. Мъчеше се като грешен дявол, но вечно оплескваше работата.

— И все пак го казах — възрази Бил. — Поне веднъж.

— Кога?

Бил яростно стовари юмрук върху сгъваемата масичка.

— Не помня! — изкрещя той. После глухо повтори: — Просто не помня.