Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- It, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Дарк фентъзи
- Духове; призраци; демони
- Мистично фентъзи
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 208 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- maskara (2008)
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Допълнителна корекция
- zelenkroki (2012-2013 г.)
Издание:
Стивън Кинг. То. Книга първа
Първа публикация за България
Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1992
Превод от английски: Любомир Николов, 1992
Художник: Петър Станимиров, 1992
Страници: 759. Цена: 35.00 лв.
Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“
Печат: „Полипринт“, Враца
ISBN: 954-409-084-3
First published in the USA
by Viking in 1986
© 1986 by Stephen King
Издание:
Стивън Кинг. То. Книга втора
Първа публикация за България
Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1992
Превод от английски: Любомир Николов, 1992
Художник: Петър Станимиров, 1992
Страници: 759. Цена: 35.00 лв.
Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“
Печат: „Полипринт“, Враца
ISBN: 954-409-084-3
First published in the USA
by Viking in 1986
© 1986 by Stephen King
История
- — Корекция
- — Редакция от maskara
- — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
- — Добавяне
- — Корекция на правописни грешки и добавени картинки
Четвърта част
Юли 1958 година
В летаргия очакваш мен, очакваш огъня, а аз
стоя над теб, сразен от хубостта ти.
Сразен от хубостта ти.
Сразен.
Родих се с празничен костюм,
а докторът брадат
ми рече „Брей, че тут-тут-тут“
и плесна ме отзад.
Тринадесета глава
Апокалиптичният бой с камъни
1.
Бил пристига пръв. Сяда на едно от креслата с извити облегалки край входа на читалнята и гледа как Майк изпровожда последните окъснели посетители — стара дама с куп готически романи, мъж с огромен исторически том за Гражданската война и мършав юноша, който търпеливо чака с книжка в ръка — както личи от етикета в горния ъгъл на найлоновата подвързия, книжката е от особено търсените и се дава само за седмица. Бил забелязва без изненада или самодоволство, че това е най-новият му роман. Вече нищо не може да го изненада, а самодоволството е просто вяра в една реалност, която в крайна сметка се оказва безплоден сън.
Красива девойка с грамадна златна безопасна игла на шотландската поличка (Господи, от години не съм виждал безопасна игла, мисли си Бил, пак ли излизат на мода?) пуска в ксерокса монета след монета и копира вестникарски изрезки, хвърляйки погледи към старинния часовник с махало зад бюрото на библиотекаря. Звуците наоколо носят оная позната, спокойна библиотечна мекота: подметките на читателите скърцат приглушено по червено-черния линолеум; часовникът с равномерно тиктакане отпраща секундите към вечността; ксероксът мърка като доволен котарак.
Юношата пъхва под мишница романа от Бил Денброу и тръгва към копирната машина, където девойката вече е приключила и бърза да си подреди листовете.
— Можеш да оставиш изрезките на масата, Мери — обажда се Майк. — Аз ще ги прибера.
Момичето го озарява със сърдечна усмивка.
— Благодаря, мистър Хенлън.
— Лека нощ. Лека нощ, Били. Прибирайте се право у дома.
— Торбалан ще те спипа, ако… не се… пазиш! — подвиква мършавият Били и със собственически жест прегръща момичето през тънката талия.
— А, не ми се вярва да му хареса чак толкова грозна двойка — усмихва се Майк, — но все пак внимавайте.
— Ще внимаваме, мистър Хенлън — сериозно отвръща девойката, после с тих кикот щипва приятеля си по рамото. — Идвай, торбаланец такъв.
Кискането я преобразява от симпатична и умерено съблазнителна гимназистка в невръстно девойче, надарено с буйната и малко тромава пъргавина на жребче — такава бе някога единайсетгодишната Бевърли Марш… и докато двамата отминават към изхода, Бил е потресен от нейната хубост… ала изпитва и страх; иска му се да каже на юношата с най-сериозни думи, че трябва да се прибира само по осветените улици и в никакъв случай да не се озърта, ако някой го заговори.
На скейтборд не можеш да внимаваш, мистър, отеква в главата му призрачен глас и Бил се усмихва с печалната усмивка на възрастен мъж.
Гледа как момчето отваря вратата пред момичето. На излизане към вестибюла двамата се притискат един до друг и Бил е готов да се обзаложи на целия приход от книжката, която момчето стиска под мишница, че преди да се озоват на тротоара, мършавият Били ще си открадне една целувка. Голям глупак ще си, ако не го сториш, мой човек, мисли той. А сега я изпрати до вкъщи жива и здрава. За Бога, изпрати я жива и здрава!
— Ей сега идвам, Шеф Бил — обажда се Майк. — Само да попълня картоните.
Бил кимва и прехвърля крак върху крак. Книжната кесия в скута му тихичко шумоли. Вътре има половинка бърбън и му се струва, че никога през живота си не се е нуждаел толкова отчаяно от една-две чашки алкохол. Майк сигурно ще намери лед или в краен случай студена вода… а както е тръгнало, и без вода може да мине.
Мисли си за Силвър, подпрян до стената в гаража на Майк. А сетне мисълта му най-нормално отскача към деня, когато се събраха в Пущинака — всички освен Майк — и всеки повтори разказа си: за прокажения под верандата; за мумията на леда; за кръвта в мивката; за мъртвите момчета от Водонапорната кула; за оживелите снимки и за върколака, който преследва деца по пустите улици.
Сега си спомня, през онзи ден в навечерието на Четвърти юли бяха навлезли по-навътре из Пущинака. Над града тегнеше жега, но в гъстата сянка по източния бряг на Кендъскиг беше прохладно. Спомня си, че наблизо стърчеше един от ония бетонни цилиндри и отвътре долиташе тихичко бръмчене — съвсем като мъркането на ксерокса преди малко. Спомня си още, че след последния разказ всички втренчиха погледи в своя Шеф Бил.
Искаха той да им каже как да постъпят сега, какво да предприемат, а той просто не знаеше. И от това го обземаше отчаяние.
Бил гледа как огромната сянка на Майк танцува по тъмната дъбова ламперия на стените и изведнъж го изпълва увереност: на онзи 3 юли не знаеше, защото тогава още не бяха затворили кръга. Кръгът се затвори по-късно, в изоставената кариера отвъд бунището, където Пущинакът съвсем се стесняваше и човек лесно можеше да се измъкне наляво — към Канзас стрийт, или надясно — към Мерит стрийт. Днес горе-долу на същото място минава магистралата. Кариерата нямаше име; беше стара, порутена, обрасла с храсталаци и бурени. По дъното все още се търкаляха купища боеприпаси — предостатъчно за апокалиптичния бой с камъни.
Ала преди това, на брега на Кендъскиг, Бил не знаеше какво да каже — какво всъщност искаха да им каже. И какво искаше той да им каже. Спомня си как прехвърляше поглед от лице на лице — Бен, Бев, Еди, Стан, Ричи. Спомня си музиката. Литъл Ричард. „Умп-бумп-а-лумп-бумп…“
Музика. Тиха. И слънчеви зайчета в очите му. Спомня си слънчевите зайчета, защото
2.
се подпираше на едно дърво и транзисторът на Ричи висеше под най-долния клон. Макар че бяха на сянка, слънчевите зайчета откъм реката падаха върху хромираната рамка и отскачаха право в лицето на Бил.
— М-махни го т-туй чу-у-удо, Ръ-ръ-ричи — каза той. — Ще ми изгъ-гъ-гори о-очите.
— Дадено, Шеф Бил — веднага отвърна Ричи и без дори да си помисли за майтап, смъкна транзистора от клона. Изключи го и Бил недоволно се намръщи; наоколо изведнъж увисна глуха тишина, нарушавана само от ромона на вода и тихия бръм на каналните помпи. Всички погледи бяха впити в него и му се искаше да им кресне да си намерят друго зрелище — ама че сеирджии се извъдили!
Но знаеше, че не може да го стори, защото те просто чакаха да им каже какво ще правят. Бяха стигнали до ужасното знание и Бил трябваше да ги научи как да го използуват. Защо аз? — искаше му се да изкрещи, ала и сам разбираше. Защото волю-неволю бе поел тази длъжност. Защото беше човекът с идеи, защото незнайният ужас бе отнесъл брат му… и най-вече защото по някакъв тайнствен, неразбираем докрай начин се бе превърнал в Шеф Бил.
Погледна към Бевърли и побърза да извърне глава от спокойната вяра в очите й. Щом видеше Бевърли, изпитваше странно чувство ниско в корема. Сякаш нещо пърхаше там.
— Не мо-ххо-ожем да идем в п-п-полицията — каза той най-сетне. Гласът му звучеше прекалено високо и дрезгаво. — Не мо-ххо-ожем да к-кажем и на р-р-ро-о-дителите си. Освен… — Той се озърна с надежда към Ричи. — К-какво ще ре-ххе-ечеш за в-вашите, очиларко? И-ххи-зглеждат с-свестен на-на-народ.
— Добри ми чоуече — заяви Ричи с Гласа на Камериера Тудълс, — тий очеуидно не разбиъ нищо за май матър енд патър. Те…
— Говори човешки бе, Ричи — обади се Еди иззад Бен. Беше седнал там по простата причина, че Бен хвърляше солидна сянка. Лицето му изглеждаше дребно, сбръчкано и изплашено — старческо лице. Здраво стискаше инхалатора в юмрук.
— Те ще решат, че съм право за „Джунипър хил“ — каза Ричи.
Днес Ричи си носеше старите очила. Предния ден, докато излизаше от млечния бар с фунийка фъстъчен сладолед, зад гърба му изникна Гард Джагърмайер, старо приятелче на Хенри Бауърс. „Пу за мен!“ — ревна дангалакът, който тежеше поне с двайсет кила повече от Ричи, и го блъсна с все сила. Ричи отхвръкна в канавката, губейки при катастрофата сладоледа и очилата си. Лявото стъкло стана на сол и майка му вдигна страшна аларма, без да се вслушва в подробните обяснения.
„Знам само, че не спираш да щурееш — викна тя. — Кажи си правичката, Ричи, мислиш ли, че очилата растат по дърветата и можем да ти наберем нови щом счупиш старите?“
„Ама онова голямо момче ме блъсна, мамо, дойде отзад и ме блъсна…“ — обясняваше Ричи, готов да се разплаче. Неразбирането на майка му изглеждаше далеч по-мъчително, отколкото унижението да бъде съборен в канавката от Гард Джагърмайер, който беше толкова тъп, че даже не си направиха труда да го оставят на лятно училище.
„Не искам да слушам — твърдо каза Маги Тозиър. — Като видиш татко си да се прибира грохнал от умора след три нощи работа до късно, седни и си помисли, Ричи. Помисли си.“
„Ама…“
„Стига толкова, казах.“
Гласът й звучеше рязко и категорично. Даже по-лошо — май беше готова да се разплаче. После тя излезе от кухнята и засили звука на телевизора в хола. Ричи остана да се свива тъжно край масата.
Именно този спомен го накара отново да тръсне глава.
— Нашите не са лоши, но за нищо на света не биха приели подобна история.
— Ами ако по-о-отърсим дръ-други д-деца?
След години Бил щеше да си припомни как всички се огледаха, сякаш търсеха още някого.
— Кой? — запита недоверчиво Стан. — Освен вас не знам на кого бих се доверил.
— Все па-па-пак… — тревожно изрече Бил и всички замлъкнаха, докато той се чудеше какво да им каже.
3.
Ако някой го попиташе, Бен Ханском би казал, че от целия Клуб на Неудачниците Хенри Бауърс мрази най-силно него — заради онзи ден, когато двамата се сгромолясаха от Канзас стрийт по сипея над Пущинака, заради другия ден, когато заедно с Ричи и Бевърли избягаха от засадата край „Аладин“, а най-вече защото с отказа си да му помогне на контролното Бен прати Хенри на лятно училище и му навлече свирепия бащин гняв на смахнатия Бъч Бауърс.
Ако някой попиташе Ричи Тозиър, той би казал, че Хенри мрази най-силно него — заради успешното измъкване от потерята в универмага.
Стан Юрис би казал, че Хенри мрази най-силно него, защото е евреин (когато беше в трети клас, петокласникът Хенри веднъж се зае да му разтрива лицето със сняг и не го пусна, докато окървавеният Стан не се разпищя като луд от болка и страх).
Бил Денброу би казал, че Хенри мрази най-силно него, защото е мършав, заеква и се облича спретнато („Гъ-гъ-глей го тоя ш-ш-шибан же-же-ЖЕНЧО!“ — провикна се Хенри, когато Бил дойде с вратовръзка на училищния празник през април; още същия ден вратовръзката бе смъкната и запокитена върху едно дърво на Чартър стрийт).
Хенри наистина люто ненавиждаше и четиримата, ала момчето, което заемаше първо място в личната му класация на омразата, даже не знаеше за Неудачниците през онзи юлски ден; беше едно негърче на име Майкъл Хенлън и живееше има-няма на половин километър от занемарената ферма на Бауърс.
Бащата на Хенри беше точно толкова смахнат, колкото говореха злите езици. Казваше се Оскар Бауърс, но всички му викаха Бъч. Бъч Бауърс свързваше целия си финансов, телесен и духовен упадък със семейство Хенлън и по-специално с бащата на Майк. Както често разправяше на Хенри и малцината си приятели, Уил Хенлън го вкарал в затвора заради някакви скапани пилета. „Искаше да вземе пари от застраховката, затуй го направи — казваше Бъч, оглеждайки слушателите със зловещ пиратски поглед, сякаш само чакаше някой да му възрази. — Намери си лъжесвидетели и ме оставиха без кола тия гадове.“
„Кои бяха гадовете, тате?“ — запита веднъж осемгодишният Хенри, пламнал от гняв срещу неправдата, сторена на баща му. Обещаваше си щом порасне да намери лъжците, да ги намаже с мед и да ги върже над мравуняк, също като в уестърните, дето ги прожектираха всяка събота в „Бижу“.
И тъй като синът му беше неуморен слушател (ако някой го запиташе, Бъч би заявил, че така и трябва да бъде), Бауърс Старши ден след ден изливаше в детските уши вечната ария на омразата и лошия късмет. Обясняваше на момчето, че негрите са глупави по природа, но сред тях се срещат и хитреци — те мразят от дън душа всеки бял мъж и мечтаят да катурнат в плявата всяка бяла жена. Може и да не е било само заради застраховката, казваше Бъч; може би Хенлън му е трупнал умрелите пилци на гърба, за да се отърве от работливия съсед. Както и да е, сторил го — лепнал му вината като лайно на чаршаф. А после домъкнал от града цяла тайфа негролюбци да лъжат и да заплашват Бъч със затвор, ако не плати на черната маймуна. „И защо не? — питаше Бъч ококореното мърляво хлапе, което го слушаше със затаен дъх. — Защо не? Аз бях само един скромен войник, дето си е проливал кръвта за родината. Таквиз като мен с лопата да ги ринеш, ама той беше единствената черна мутра в цялата област.“
След тая история с пилетата му тръгнало все наопаки — първо изгърмял тракторът; после хубавата брана се строшила на северната нива; излязла му пришка на врата, възпалила се, срязали я, ама пак се възпалила и трябвало да ходи на операция; негърът се замогнал за негова сметка, взел да подбива цените и Бъч останал без купувачи.
В ушите на Хенри звучеше само една песен: негърът, негърът, негърът. За всичко беше виновен негърът. Негърът имаше бяла двуетажна къщичка с нафтово отопление, а Бъч се свираше с жена си и хлапето в прогнила паянтова барака. Негърът беше виновен, когато Бъч не изкара пари от фермата и трябваше да се хване на работа като секач. Негърът беше виновен задето им пресъхна кладенецът през 1956 година.
След пресъхването на кладенеца десетгодишният Хенри взе да подхранва кучето на Майк, мистър Чипс, с оглозгани кокали и обелки от салам. Не мина много време и Чипс свикна да дотичва с размахана опашка още от първото повикване. Когато кучето напълно престана да се бои, Хенри му поднесе половин килограм кайма, смесена с отрова за насекоми. Отровата бе намерил под сайванта; за каймата бе пестил цели три седмици.
Мистър Чипс изгълта половината месо и се поотдръпна.
— Хайде, дояж си манджата, Маймунско псе — рече Хенри.
Мистър Чипс завъртя опашка. Хенри го наричаше така от самото начало и кучето бе решило, че това му е второ име. Когато започнаха болките, Хенри извади парче въже и върза мистър Чипс за една брезичка, та да не избяга при стопаните си. После седна на припек, подпря брадата си с длани и зачака кучето да умре. Агонията трая дълго, но Хенри си прекара чудесно. Накрая мистър Чипс взе да се гърчи и по челюстите му изби зеленикава пяна.
— Хареса ли ти, Маймунско псе? — запита Хенри, а то завъртя мътни очи натам, откъдето долиташе гласът, и се помъчи да размаха опашка. — Хареса ли ти манджата, помияр дрислив?
Когато кучето умря, Хенри свали въжето, прибра се и разказа на баща си какво е сторил. По онова време Оскар Бауърс вече беше съвсем луд; една година по-късно жена му избяга, след като я беше потрошил от бой. Хенри трепереше пред баща си и понякога го мразеше жестоко, ала и го обичаше. А през онзи следобед имаше чувството, че най-сетне е открил ключ за сърцето на стария, защото Бъч го тупна по гърба (толкова яко, че Хенри едва не се просна долу), отведе го в дневната и извади две бири. Това бе първата бира в живота на Хенри и до края на дните си той щеше да свързва вкуса й с най-прекрасните чувства: победа и обич.
— За добре свършената работа — рече смахнатият баща на Хенри.
Двамата се чукнаха с кафявите шишета и ги изпиха до дъно. А черните маймуни така и не разбраха кой им е претрепал псето, но Хенри предполагаше, че се досещат. Тъкмо това искаше — да се досещат.
Неудачниците знаеха кой е Майк — би било странно да не са виждали единственото негърче в града — но връзките им свършваха дотук, защото Майк не учеше в прогимназията. Като усърдна баптистка майка му го пращаше в Църковното училище на Нийбълт стрийт. Освен география, четене и аритметика, там зубреха Библията, слушаха лекции на теми като „Смисълът на Десетте Божии заповеди в един безбожен свят“ и провеждаха дискусии по моралните проблеми на ежедневието (например какво да правиш, ако видиш другарчето си да краде или ако чуеш учителя да споменава напразно името Божие).
Майк харесваше Църковното училище. Понякога смътно подозираше, че е лишен от нещо — може би от по-близко общуване с връстниците си — но търпеливо изчакваше да порасне и да постъпи в гимназията. Тази перспектива мъничко го плашеше, защото имаше тъмна кожа, ала доколкото знаеше Майк, в града се отнасяха добре към родителите му и той вярваше, че щом постъпва добре, и другите ще му отвърнат със същото.
Ако не се брои Хенри Бауърс, естествено.
Макар че се мъчеше да го крие, чернокожото момче живееше в постоянен страх пред Хенри. През 1958 година Майк беше строен и мускулест, по-висок от Стан Юрис, но малко по-нисък от Бил Денброу. Вродената ловкост и бързина неведнъж го бяха спасявали от юмруците на Хенри. Пък и нали ходеха в различни училища. Като се прибавеше и разликата в годините, ставаше ясно защо пътищата им се кръстосваха толкова рядко. Майк полагаше енергични усилия нещата да продължават по същия начин. И в това се криеше голямата ирония на съдбата: Майк Хенлън най-рядко си патеше, макар че Хенри го мразеше повече от всяко друго дете в Дери.
О, не винаги му вървеше по мед и масло. В един пролетен ден, няколко месеца след смъртта на мистър Чипс, Майк тъкмо крачеше към града с намерение да отскочи до библиотеката, когато от храстите изскочи Хенри. Беше краят на март, чудесно време за разходка с колело, но през ония години асфалтът по Уичъм роуд свършваше до фермата на Бауърс, а по-нататък почваше глинест път, който напролет се превръщаше в непроходимо тресавище.
— Здрасти, черна маймуно — ухили се Хенри, изскачайки от храстите.
Майк се отдръпна и стрелна очи насам-натам в търсене на спасителен изход. Знаеше, че ако успее да заобиколи врага, ще може да му избяга. Хенри беше едър и силен, но тромав.
— Сега ще си направя катранена кукличка — каза Хенри, пристъпвайки към по-малкото момче. — Не си достатъчно черен, ама туй лесно се оправя.
Майк врътна очи и килна плещи наляво. Хенри захапа въдицата и се хвърли натам — прекалено бързо и мощно, за да спре веднага. С природна ловкост и грация Майк кръшна надясно (през последната си гимназиална година щеше да играе краен защитник и само едно досадно счупване на крака му попречи да влезе в златната книга на футболния отбор). Този финт лесно можеше да го отърве от Хенри, ако не бяха локвите. Майк се подхлъзна в рядката кал и падна на колене. Още преди да се надигне, врагът го връхлетя.
— Негронегронегро! — виеше Хенри в едва ли не религиозен екстаз, докато въргаляше жертвата насам-натам.
Калта нахлу под ризата и панталона на Майк. Усещаше я как жвака в обувките му. Но се разплака чак когато Хенри грабна две шепи кал и взе да я тъпче в ноздрите му.
— Сега си черен! — злорадо крещеше Хенри, размазвайки кал по косата на Майк. — Сега си БААААШ черен! — Той раздра поплиновото яке на Майк, дръпна тениската и плесна шепа кал върху пъпа му. — Сега си черен като бой на негри в ЧЕРНА НОЩ! — победоносно изкрещя Хенри, тъпчейки кал в ушите на Майк. После отстъпи, затъкна кални палци под колана си и изрева: — Аз ти претрепах псето, черна маймуно.
Но отчаяните ридания и калта в ушите попречиха на Майк да чуе последните думи.
Хенри ритна една последна буца лепкава кал върху Майк и се отправи към къщи без да поглежда назад. След малко разплаканата жертва побърза да стори същото.
Разбира се, майка му побесня; искаше Уил Хенлън да грабне телефона и тутакси да прати шерифа Бортън в дома на Бауърс. „Не му е за сефте да тормози Мики — чу гласа й Майк. Докато родителите му разговаряха в кухнята, той се плискаше във ваната. Беше сменил водата — първата почерня още щом седна вътре. От ярост майка му бе преминала на гърлен тексаски диалект и Майк едва я разбираше. — Да ги отмъкнеш у съдилището, Уил Хенлън! И палето, и дъртия пес! У съдилището, чу ли?“
Уил чу отлично, но не постъпи така. След време, когато жена му се поусмири (дотогава бе паднала нощ и Майк беше заспал преди два часа), той й напомни някои прости житейски факти. Бортън не приличаше на някогашния полицейски шеф Съливан. Ако той беше шериф по време на историята с отровените пилета, Уил щеше да си получи двестате долара на куково лято. Едни хора могат да те подпрат с рамо, други не могат; Бортън беше от вторите. Безгръбначна медуза беше, честно казано.
— Да, Майк и преди си е имал неприятности с онова хлапе — рече той на Джесика. — Но не е патил много, защото знае как да се пази от Хенри Бауърс. А сега ще се пази още повече.
— Искаш да кажеш, че просто ще си затвориш очите?
— Бауърс сигурно е разправил на сина си туй-онуй за старите спречквания — каза Уил. — Момчето ни мрази заради тях, а и защото е чуло от баща си, че белият човек трябва да мрази негъра. Дотам опира всичко. Не мога да променя факта, че синът ни е негър, както не мога да ти обещая, че подир Хенри Бауърс вече никой няма да го тормози заради тъмната кожа. Ще трябва до сетния си ден да живее с това — като мене и тебе. Ами че нали тъкмо в онуй Църковно училище, дето ти скимна да го пратиш, учителката им разправяла, че черните са по-лоши от белите, щото Ноевият син Хам видял голотията на пияния си баща, а пък другите две момчета извърнали глави. Затуй синовете на Хам били обречени навеки да са дървари и водоносци, тъй рекла. И Мики разправяше, че докато говорела, зяпала право него.
Занемяла и нещастна, Джесика гледаше мъжа си. Две сълзи бавно се отрониха от очите й.
— Няма ли да има край някога?
Отговорът му бе кротък, но безмилостен; по онова време жените вярваха на мъжете си и Джесика нямаше повод да се съмнява в думите на Уил.
— Не. Няма спасение от думата „негър“ — поне днес, в този свят, който ни е орисан на нас с тебе. Може и да сме фермери в Мейн, но си оставаме негри. Понякога си мисля, че дойдох пак в Дери, защото тая истина важи най-силно тук. Обаче ще поговоря с момчето.
На другия ден Уил привика Майк зад хамбара. Седна върху теглича на браната и потупа мястото до себе си.
— Да се пазиш от онзи Хенри Бауърс — каза той.
Майк кимна.
— Баща му е луд.
Майк кимна отново. Беше слушал тия приказки из града. А няколкото погледа отдалече към мистър Бауърс само подкрепяха чутото.
— Искам да кажа, че не е просто откачен — продължи Уил и взе да си навива цигара, без да откъсва очи от момчето. — С единия крак е в лудницата. Такъв си дойде от войната.
— Мисля, че и Хенри е луд — каза Майк.
Момчето говореше тихо, но твърдо и Уил усети как му олеква на сърцето… макар че дори след целия си тежък живот, в който едва не бе изгорял жив под развалините на една барака, наречена „Черното петно“, не можеше да повярва в лудостта на невръстно дете като Хенри.
— Е, може и да е слушал повечко глупостите на баща си, ама в това няма нищо нередно — поклати глава Уил.
И все пак синът му бе по-близо до истината. Постоянното общуване с лудия Бъч, а може би и още нещо — нещо вродено — тласкаше Хенри Бауърс към безумието бавно и неумолимо.
— Не искам цял живот да се завираш в миша дупка — каза Уил, — но щом си негър, ще има да си патиш. Разбираш ли?
— Да, татко — каза Майк, мислейки как веднъж в училище Боб Готие се опита да му обясни, че „негро“ не била чак толкова лоша дума, защото неговият татко я употребявал непрекъснато. И после заяви най-искрено, че думата даже била добра. Когато в петък вечер по телевизията показвали как на ринга някой издържа сума ти млатене без да падне, татко му викал: „Тоя има чутура като негро“, или пък когато някой във фабриката не си щадял силите (мистър Готие работеше в „Телешка звезда“), татко му казвал: „Бачка като негро“. „А моят татко е толкова християнин, колкото и твоят“ — победоносно завърши Боб. Майк си спомни как гледаше сериозното бяло лице на Боб Готие, обрамчено от пухкавата качулка на зимното яке, и как изведнъж изпита не гняв, а ужасна печал, от която му се прииска да заплаче. Беше открил в това лице искреност и добри намерения, ала усещаше самота, откъснатост, бездънна ледена пропаст между себе си и другото момче.
— Виждам, че разбираш — каза Уил и разроши косата на своя син. — Всичко опира до едно: подбирай кога да си траеш и кога да вирнеш глава. Сам решаваш дали да си цапаш ръцете с Хенри Бауърс. Струва ли си?
— Не — каза Майк. — Мисля, че не.
Имаше още доста време до деня, в който щеше да промени мнението си — 3 юли 1958 година.
4.
Докато на километър от тях Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс, Питър Гордън и един малоумен гимназист на име Стив Садлър (наричаха го „Лоса“, като един герой от комиксите) преследваха изнемощелия Майк Хенлън през депото по посока на Пущинака, Неудачниците седяха край Кендъскиг и разсъждаваха над кошмарния си проблем.
— Ми-ххи-исля, ч-че знам к-къде е То — най-сетне наруши тишината Бил.
— В каналите — каза Стан и всички подскочиха от някакво рязко съскане. Еди с виновна усмивка отпусна инхалатора в скута си.
Бил кимна.
— Т-тия дни ра-ххаз-питах тъ-тъ-татко за к-каналите.
„Първоначално цялата област е била блатиста — разказа Дзак на сина си, — а основателите си нямали друга работа, ами разположили днешния център точно на най-лошото място. Тази част от Канала, която минава под Главната улица и излиза край Баси парк, всъщност е най-обикновен дренаж за водите на Кендъскиг. Обикновено дренажните тръби са почти празни, но когато се случи дъждовна пролет или почнат наводнения, те имат важно значение… — Той помълча, може би прогонваше спомена как бе загубил детето си при последното наводнение. — … заради помпите.“
„Пъ-пъ-помпите ли?“ — запита Бил и без сам да усеща, завъртя глава настрани. Когато заекваше на звучна съгласна, от устните му пръскаше слюнка.
„Дренажните помпи — кимна баща му. — Те са в Пущинака. Бетонни цилиндри, които стърчат около метър над земята…“
„Бъ-бъ-бен Х-х-ханском им вика д-дупки на мо-ххо-рлоци“ — усмихнато съобщи Бил.
Баща му също се усмихна… ала това бе само бледа сянка на някогашната усмивка. Седяха в работилницата, където Дзак идваше понякога да се заеме неохотно с поправки на старите мебели.
„Всъщност са просто помпи за нечистотиите, момко — каза той. — Намират се на дълбочина три метра и прехвърлят отходните води през по-равните места и нагорнищата. Машинарията е овехтяла и би трябвало да закупим нова, но щом стане дума за това, Съветът все плаче, че нямало пари. Ако ми даваха по четвърт долар за всеки път, когато съм газил до колене из лайната да пренавивам електромоторите… ама не ти се слуша, нали, Бил. Тая вечер по телевизията май дават «Захарният крак». Я иди да го гледаш.“
„М-м-много ми се съ-съ-слуша“ — искрено възрази Бил и то не само защото бе стигнал до извода, че под Дери се спотайва нещо страшно.
„Какво толкова те интересуват някакви си канални помпи?“ — запита Дзак.
„У-хху-чилищно за-за-задание“ — излъга Бил.
„Нали сте във ваканция.“
„За д-д-догодина.“
„Скучна тема за съчинение — каза Дзак. — Най-много да приспиш учителя и да си докараш някоя двойка. Гледай сега, тук е Кендъскиг — той прокара с пръст черта през тънкия слой стърготини по плота на банцига, — а тук е Пущинакът. Центърът се намира по-ниско от другите квартали — например Канзас стрийт, Олд кейп или Западния булевард — затова отходните води трябва да се изпомпват в реката. По-нататък сами си изтичат към Пущинака. Разбираш ли?“
„Д-д-да“ — потвърди Бил и когато пристъпи да огледа чертите, рамото му докосна ръката на Дзак.
„Някой ден ще ни забранят да изливаме мръсните води в реката и всичко ще свърши. Но засега се оправяме с помпите в ония… как ги наричаше твоят приятел?“
„Дупки на морлоците“ — каза Бил, без изобщо да заекне. Не обърнаха внимание на това — нито той, нито баща му.
„Точно така. Затова са тия помпи в дупките на морлоците. Добра работа вършат, закъсват само когато е много дъждовно и реката прелее. Защото обикновените дренажи и помпената система уж трябва да са отделни, но се кръстосват из целия град. Виждаш ли? — Дзак надраска няколко пресечени линии край Кендъскиг и Бил кимна. — А за дренажите най-важно е да знаеш, че водата прониква навсякъде. Придойде ли реката, почва да пълни и дренажите, и канализацията. Когато залее помпите, става късо съединение. После аз трябва да си блъскам главата с моторите.“
„Татко, к-колко са г-големи каналите?“
„За диаметъра ли питаш?“
Бил кимна.
„Централните канали трябва да имат към два метра сечение. Периферните из жилищните квартали са до метър и двайсет. Може да има и по-широки. Чуй ме сега, Били, и го повтори на приятелите си: никога да не влизаш в тия тръби — нито на игра, нито на бас, нито за каквото и да било.“
„Защо?“
„От 1885 година насам са ги строили дванайсет различни градски управи. По време на Депресията Агенцията за борба с безработицата изгради цяла вторична дренажна система и периферна канализация; тогава отпускаха купища пари за благоустройство. Но онзи, дето ги беше проектирал, загина през Втората световна война, а пет години по-късно в кметството откриха, че почти всички проекти са изчезнали. Четири килограма чертежи просто се изпариха нейде по времето между 1937 и 1950 година. Искам да ти кажа, че никой не знае къде и защо минават тия проклети канали и шахти. Когато работят нормално, хората забравят за тях. А щом закъсаме, трима-четирима грешни дяволи от благоустройството трябва да открият коя помпа е изгърмяла и къде има задръстване. И като слизат, по-добре да си носят суха храна. Долу е тъмно, вони и има плъхове. Достатъчно убедителни причини, за да стоиш надалеч, но най-убедителната е, че можеш да се загубиш. И това е ставало.“
Да се загубиш под Дери. Да се загубиш из каналите. Да се загубиш сред мрака. В тази мисъл имаше нещо толкова вледеняващо и ужасно, че за момент Бил остана без глас. Накрая успя да изрече:
„Никога ли не са пъ-пъ-пращали хора да измерят…“
„Трябва да довърша тоя стол — рязко каза Дзак и му обърна гръб. — Върви да гледаш телевизия.“
„А-а-ама тъ-тъ-татко…“
„Върви, Бил“ — повтори Дзак и Бил отново усети студа. Вечерята сред този студ се превръщаше в истинско изтезание, когато баща му прелистваше електротехнически списания (надяваше се да го повишат догодина), а майка му четеше някоя от безконечните си английски кримки — Марш, Сейърс, Инес, Алингъм… Студът лишаваше ястията от всякакъв вкус; беше като да дъвчеш замразен полуфабрикат направо от хладилника. Понякога след вечеря Бил изтичваше горе да се просне на леглото с ръце върху парещия си стомах и мислено повтаряше: Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. След смъртта на Джорджи изречението взе да идва все по-често, макар че го бе научил от майка си още преди две години. То придобиваше в съзнанието му ореола на талисман: когато успееше да погледне майка си право в очите и да го изрецитира без нито едно запъване, всичко щеше да свърши; тя щеше да го прегърне с грейнало лице, а после щеше да възкликне: „Чудесно, Били! Ти си добро момче! Най-доброто момче!“
Разбира се, не споделяше с никого. Не би си признал, та дори и да го разчекнеха между четири коня; нито колелото на мъченията, нито испанският ботуш биха изтръгнали прекрасното видение от най-потайното кътче на неговото сърце. Ако успееше да изрече скоропоговорката, подхвърлена безгрижно от майка му в едно съботно утро, докато двамата с Джорджи гледаха по телевизията „Приключенията на дивия Бил Хайкок“, всичко щеше да стане като след целувката на принца, която пренесла Спящата красавица в топлия свят на обичта.
Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух.
Не го сподели и с приятелите си на онзи 3 юли… но им разказа какво бе узнал за дренажните и канализационни системи под Дери. Беше момче, надарено с жива и пъргава фантазия (понякога фантазията идваше по-лесно от истината), затова сцената в разказа му излезе съвсем различна от истинския разговор: оказа се, че двамата със стария обсъдили въпроса докато си пиели кафето пред телевизора.
— Ама дават ли ти да пиеш кафе? — запита Еди.
— Е-ххе-стествено — отвърна Бил.
— Уха! — възкликна Еди. — Мама никога не ми е давала. Разправя, че кофеинът бил опасен. — Той помълча. — Ама тя го пие колкото си ще.
— Когато поискам, татко ми дава да пия кафе — каза Бевърли, — но ако разбере, че пуша, ще ми откъсне главата.
— Откъде си толкова сигурен, че е в каналите? — запита Ричи, прехвърляйки поглед от Бил към Стан Юрис и обратно.
— Вси-и-ичко на-на-натам в-води — каза Бил. — Бе-ххе-евърли чу г-гласове от ка-ка-канала. И кръ-ххъ-ъвта е оттам. Когато к-к-клоунът ни г-гонеше, о-оранжевото къ-къ-копче лежеше край ша-а-ахтата. И Джъ-джъ-джордж…
— Не беше клоун, Шеф Бил — намеси се Ричи. — Казах ти вече. Знам, че е лудост, но беше върколак. — Той умолително се огледа към другите. — Честна дума. Видях го.
— Било е върколак за те-те-тебе — възрази Бил.
— Ъ?
— Н-не ра-а-збираш ли? Било е въ-въ-върколак за т-тебе, защото си г-гледал оня тъ-тъ-тъп филм в „А-а-аладин“.
— Нищо не схващам.
— Мисля, че схващам — тихо каза Бен.
— Про-о-верих в б-б-библиотеката. М-мисля, че е глъ-глъ-глъ… — Бил помълча, напъна гърло и изплю думата: — … гламър.
— Кламер ли? — недоверчиво запита Еди.
— Гламър — поправи го Бил и повтори думата буква по буква. После разказа какво открил в енциклопедията и в някаква книга, озаглавена „Нощни истини“. Гламър било галското название на чудовищното създание; в различни епохи други народи и култури му измислили още имена, но всички те означавали едно и също. Индианците го наричали маниту — дух, който можел да се явява ту като пума, ту като лос или орел. Те вярвали, че маниту понякога можел да се вселява в тях и тогава им давал сила да извайват от облаци свещените животни на племето. Хималайските народи го наричали талус или телус — зло свръхестествено същество, способно да чете мисли и да се преобразява в онова, от което най-много се боиш. В Централна Европа го наричали ейлак, брат на вурдерлака, или с други думи вампир. Във Франция се разказвало за loup-garou (Бил го произнесе „лу-гару“) — звяр, който си сменя кожата. Това донякъде съвпадало с върколака, обясни Бил, само че лу-гару можел да се превръща в каквото и да било — вълк, ястреб, овца и даже буболечка.
— А пише ли някъде как се унищожава гламър? — запита Бевърли.
Бил кимна, но без особена надежда.
— Х-х-хималайците имали ри-и-туал за п-прогонване, ама б-бил много стъ-стъ-страшен.
Всички го гледаха напрегнато. Не искаха да слушат, ала трябваше.
— Р-р-ритуалът се на-а-ричал Чю-чю-чюд.
И Бил им разказа какво представлявал този ритуал. Ако си благочестив хималайски монах, можеш да тръгнеш по следите на телуса. Когато го намериш, той изплезва език. И ти се изплезваш. Преплитате езици, захапвате ги и се озовавате приковани очи срещу очи.
— Олеле, ще се издрайфам! — възкликна Бевърли и се търкулна на една страна.
Бен леко я погали по гърба и веднага се озърна да види дали другите не го гледат. Не гледаха; всички слушаха като хипнотизирани разказа на Бил.
— А после? — запита Еди.
— А-а-ами м-може да ви зву-у-учи с-с-смахнато, обаче в к-к-книгата пише, ч-че почвате да си к-казвате смешки и га-хха-атанки.
— Какво? — сепна се Стан.
Бил кимна и върху лицето му се изписа изражението на журналист, който иска хората да разберат — без да им казва направо — че той не измисля новините, а само ги предава.
— Т-точно така. П-първо те-е-елусът к-казва смешка, после тъ-тъ-ти к-казваш, и тъй на-на-нататък, поред…
Бевърли пак седна и обгърна с ръце свитите си колене.
— Не ми е ясно как се говори с прехапан език.
Ричи незабавно изплези език, стисна го с пръсти и съобщи:
— Татко ми работи в стоманолайнарна!
Макар че майтапът беше детински, всички избухнаха в смях.
— М-може да става по те-ххе-лепатия — каза Бил. — К-както и да е, а-ако ч-ч-човекът пръв се ра-хха-азсмее в-въпреки б-б-б-б…
— Болката? — подсказа Стан.
Бил кимна.
— … тогава телусът г-го у-у-убива и го и-ххи-зяжда. Мисля, че му взима душата. Н-но ако чъ-човекът ра-ра-разсмее т-телуса, чудовището т-трябва да си о-о-отиде за сто го-го-години.
— Пишеше ли откъде идват подобни твари? — запита Бен.
Бил поклати глава.
— Вярваш ли тия в приказки? — запита Стан с такъв глас, сякаш искаше да му се присмее, но не намираше нито морални, нито интелектуални сили да го стори.
— По-о-очти в-вярвам — сви рамене Бил. Накани се да добави още нещо, после наведе глава и млъкна.
— Това обяснява много — бавно изрече Еди. — Клоуна, прокажения, върколака… — Той се озърна към Стан. — И мъртвите момчета, навярно.
— Звучи ми като работа за Ричард Тозиър — заяви Ричи с Гласа на Говорителя от седмичните кинопрегледи. — Ричард Тозиър, човекът с хиляда смешки и шест хиляди гатанки.
— Ако оставим на теб, всички ще загинем — подметна Бен. — Бавно. В страшни мъки.
И всички отново се разсмяха.
— Добре де, какво ще правим? — запита Стан.
Бил само поклати глава… но имаше чувството, че всеки миг може да се досети. Стан махна с ръка и се изправи.
— Дайте да идем някъде. Сплеска ми се задникът.
— Харесва ми тук — каза Бевърли. — Сенчесто и прохладно. — Тя хвърли поглед към Стан. — Сигурно ще предложиш някоя детинщина, например да замеряме бутилки на сметището.
— Аз обичам да замерям бутилки — каза Ричи и се изправи до Стан. — Престъпен съм си по душа. — Той вдигна яка и закрачи насам-натам с котешка стъпка като Джеймс Дийн в „Бунтовник без кауза“. После сбръчка унило чело и се почеса по гърдите. — Те ме измъчват. Не мога да ги търпя. Родителите. Училището. Обществото. Всички. Това е натиск, скъпа. Това е…
— Дрън-дрън — въздъхна Бевърли.
— Имам фишеци — обади се Стан и другите мигом забравиха разните истории за духове и мизерната имитация на Ричи, когато Стан измъкна от джоба си пакетче фишеци „Черна котка“. Дори Бил изглеждаше впечатлен.
— Б-божичко, Стъ-стъ-стан, откъде г-ги на-хха-амери?
— Трампих ги с оня дебелак, дето го срещам от време на време в синагогата. Дадох му цяла камара комикси за Супермен и Малкия Лулу.
— Дай да ги гръмнем! — викна Ричи, готов да припадне от радост. — Дай да ги гръмнем, Стани, и никому няма да кажа, че двамата с татко ти сте разпнали Христа, честна дума, навит ли си? Навсякъде ще разправям, че имаш малък нос, Стани! И че не си обрязан!
При тия думи Бевърли вече се задави от кикот и преди да закрие лицето си с длани, наистина изглеждаше на път да припадне. Бил се разсмя, Еди също се изкиска, след кратко колебание дори и Стан им заприглася. Звънкият детски смях полетя над плитките разливи на Кендъскиг в този предпразничен ден — летен звук, ясен и бистър като слънчевите отблясъци по водата — и никой от тях не забеляза оранжевите очи, които ги гледаха иззад гъсто преплетените трънки и къпини отляво. Къпинаците бяха облепили десетина метра от стръмния бряг и точно в средата им се спотайваше кладенец на морлоците, както би го нарекъл Бен. А в отвора на стърчащата бетонна тръба лъщяха чифт грамадни очи с диаметър цели две педи.
5.
Причината, поради която в същия този миг Майк бягаше отчаяно от Хенри Бауърс и неговата не чак толкова сговорна дружина, беше, че на следващия ден щеше да дойде славният национален празник. Църковното училище имаше оркестър и Майк свиреше в него на тромбон. На Четвърти юли оркестърът взимаше участие в тържествения парад, свирейки „Боен марш на републиката“, „Напред, християнско воинство“ и „Прекрасната Америка“. Вече от месец насам Майк нетърпеливо очакваше вълнуващото събитие. На последната репетиция трябваше да отиде пеша, защото велосипедът му беше със скъсана верига. Репетицията започваше чак в два и половина, но той тръгна още в един — искаше да вземе тромбона от музикалната зала в училище и да го излъска като огледало. Макар че музикалните му способности бяха горе-долу на едно ниво с Гласовете на Ричи, Майк си обичаше инструмента и станеше ли му тъжно, лесно си оправяше настроението с половин час свирене на маршове, химни и патриотични мелодии. В джобчето на тютюневата си риза носеше кутийка с паста за лъскане на медни съдове, а джобът на джинсите му се издуваше от два-три чисти парцала. Хенри Бауърс бе последната личност на света, за която би помислил в онзи миг.
Докато наближаваше Нийбълт стрийт и Църковното училище, един поглед през рамо би променил коренно настроението му, защото по улицата го следваха в разгъната верига Хенри, Виктор, Бълвоча, Питър Гордън и Садлър Лоса. Ако пък те бяха излезли от дома на Бауърс пет минути по-късно, Майк щеше да е изчезнал от поглед отвъд нагорнището; апокалиптичният бой с камъни нямаше да се състои и всички последвали събития щяха да бъдат съвсем различни, или изобщо нямаше да се случат.
Ала самият Майк щеше да подхвърли след години хипотезата, че може би в събитията от онова лято никой не е бил изцяло господар на постъпките си; че дори и да е имало място за шанса и свободния избор, ролята им е била твърде ограничена. На срещата в ресторанта щеше да изтъкне редица подозрителни съвпадения, но имаше поне едно, за което не подозираше. През този ден беседата в Пущинака се прекъсна, когато Стан Юрис извади кутия фишеци „Черна котка“ и целият Клуб на Неудачниците се втурна да ги гръмне на бунището. А Виктор, Бълвоча и останалите бяха дошли във фермата на Бауърс, защото Хенри имаше фишеци, бомбички и каменарски капсули М-80 (само след няколко години властите щяха да обявят извън закона безконтролното притежаване на М-80). Смятаха да отидат зад депото и да взривят съкровищата на Хенри в стария въглищен склад.
При нормални обстоятелства всички те, дори и Бълвоча, избягваха да припарват до фермата — не само заради смахнатия Бъч Бауърс, но и защото в крайна сметка винаги им се налагаше да помагат на Хенри в полската работа: плевене, безконечно събиране на камъни, цепене на дърва, мъкнене на вода, пластене на сено, бране на зеленчуците за съответния сезон — грах, цвекло, домати, картофи… Не можеше да се каже, че бяха алергични към труда, но и без това у дома им се намираше достатъчно работа, та не горяха от желание да превиват гърбини за шантавия баща на Хенри, който пердашеше без да гледа (веднъж подгони с грамадна цепеница Виктор Крис, който бе изтървал кошница домати, докато я мъкнеше към края на нивата). Сам по себе си пердахът с брезова върлина беше кофти работа; но още по-кофти ставаше от това, че през цялото време на боя Бъч Бауърс си тананикаше: „Ще претрепя всички жълти мутри! Ще претрепя всички шибани жълти мутри!“
Макар и тъп, Бълвоча Хъгинс се бе изразил най-добре по въпроса. „С откачени не се ебавам“ — заяви той на Виктор преди около две години. Виктор се изкиска и подкрепи мнението му.
Но непреодолимият зов на фишеците бе по-омаен от песента на морска сирена.
— Знаеш ли какво, Хенри — каза Виктор, когато Хенри му позвъни в девет сутринта с покана за предстоящото събитие. — Дай да те чакам около един часа при склада за въглища, а?
— Отидеш ли там към един, хич няма да ме видиш — отвърна Хенри. — Знаеш ли колко работа ми се е трупнала? Ако отидеш към три, тогава ще те чакам. И първия каменарски капсул ще ти го завра право в гащите, Вик.
Вик се поколеба, после неохотно обеща да вземе участие в работата.
Другите също пристигнаха. Събраха се пет едри момчета и както се бяха захванали да работят като бесни из фермата, всичко приключи малко подир пладне. Когато Хенри попита баща си дали вече е свободен, Бауърс старши само лениво му махна с ръка. Бъч беше заседнал в люлеещия се стол на задната веранда с бутилка от мляко (само че с доста по-греховно съдържание) в скута и с портативен радиоприемник върху парапета. Същия следобед щяха да предават бейзболен мач между „Червените чорапи“ и „Вашингтонските сенатори“ — перспектива, пред която всеки нормален човек би се облял в студена пот. Освен шишето, в скута на Бауърс лежеше гол японски меч — Бъч твърдеше, че взел този боен трофей от един умиращ японец на остров Тарава (всъщност го бе трампил на остров Хонолулу срещу шест бутилки „Будвайзер“ и три строшени лоста за управление на самолет). Напоследък щом пийнеше, мечът редовно изникваше на коленете му. И тъй като всички момчета, включително Хенри, бяха убедени, че рано или късно ще хвръкне нечия глава, най-разумното беше в такива моменти да не се навъртат много-много наоколо.
Едва бяха излезли на пътя, когато Хенри зърна отпред Майк Хенлън.
— Негрото! — възкликна той и в очите му грейна възторженият поглед на малко дете, размишляващо в навечерието на новогодишните празници за скорошното пристигане на Дядо Коледа.
— Негрото ли? — озадачи се Бълвоча Хъгинс, защото рядко бе виждал семейство Хенлън, после и в неговите очи просветна пламъче. — Да бе! Негрото! Дай да го сбараме, Хенри!
С гръмко трополене Бълвоча се втурна в тръс. Другите се канеха да последват примера, когато Хенри сграбчи дангалака и го дръпна назад. Имаше богат опит от гонитбата на Майк Хенлън и знаеше, че едно е да искаш, друго — да можеш. Проклетият негър умееше да бяга.
— Още не ни вижда. Дайте засега само да ускорим крачка. Ще го настигнем постепенно.
Така и сториха. Отстрани навярно представляваха забавна картинка — сякаш и петимата тренираха за олимпийския отбор по спортно ходене. Солидното шкембе на Садлър Лоса подскачаше под мърлявата тениска с емблемата на Общинската гимназия. По зачервеното лице на Бълвоча скоро протекоха вадички пот. Но разстоянието между преследвачите и Майк се топеше — двеста метра, сто и петдесет, сто… а черното маймунче от джунглите все още не подозираше. Чуваха го как си подсвирква.
— Какво ще му сториш, Хенри? — тихо запита Виктор Крис.
Говореше с небрежен интерес, но всъщност беше изплашен. Напоследък Хенри го тревожеше все повече и повече. Охотно би се съгласил, ако станеше дума да напердашат черното хлапе, или дори да го съблекат и да му метнат дрехите на някое дърво, обаче не беше сигурен дали работите ще свършат дотам. Тази година бяха имали няколко неприятни срещи с дребосъците от Общинската прогимназия, които Хенри наричаше „ситни лайна“. Хенри имаше навика да властвува над ситните лайна чрез терор и насилие, но от месец март насам все по-често се случваше дребосъците да го прецакат. В универмага бяха подгонили един от тях — очиларката Тозиър — и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата го бяха изтървали, тъкмо когато мислеха, че им е паднал безвъзвратно в ръчичките. По-късно, през последния учебен ден, дебелакът Ханском…
Ала Виктор не обичаше да си спомня за това.
Безпокоеше го една простичка истина: Хенри можеше да ПРЕКАЛИ. Виктор крайно рядко и крайно неохотно си задаваше въпроса какво ли ще е това ПРЕКАЛЯВАНЕ… но този път мисълта упорито изплува от тревожното му сърце.
— Ще го спипаме и ще го отмъкнем в ямата за въглища — поясни Хенри. — Мисля да му пъхнем по един фишек в патъците, че да го видим как ще танцува.
— Ама не от каменарските капсули, нали, Хенри?
Ако Хенри се канеше да върши нещо подобно, Виктор щеше да зареже компанията. Чифт М-80 щяха да оставят негрото без крака, а това беше повече от ПРЕКАЛЕНО.
— А, те са ми само четири — отвърна Хенри, без да откъсва поглед от гърба на Майк Хенлън. Вече бяха скъсили дистанцията на седемдесет и пет метра и всички говореха шепнешком. — Да не мислиш, че ще ги хабя за някаква скапана чернилка?
— Не, Хенри. Разбира се, че не.
— Само ще му пъхнем по една „Черна котка“ в гуменките — добави Хенри, — после ще го съблечем по гол гъз и ще му метнем дрехите в Пущинака. Дано да налети на отровен бръшлян, додето ги търси.
— Трябва и да го овъргаляме в кюмюра — обади се Бълвоча. Мътните му очи сега искряха от възторг. — Навит ли си, Хенри? Нали е гот?
— Адски гот — небрежно каза Хенри и гласът му не се понрави на Виктор. — Ще го овъргаляме в кюмюра, както го овъргалях в калта тая пролет. И… — Хенри се ухили, разкривайки зъби, които бяха почнали да прогниват още на дванайсетгодишна възраст. — И освен това имам да му кажа нещо. Мисля, че предния път не ме чу.
— Какво, Хенри? — обади се Питър.
Питър Гордън изпитваше само интерес и спортна възбуда. Беше от заможно семейство; живееше на Западния булевард и след две години щеше да постъпи в подготвителния курс на колежа в Гротън… или поне така си мислеше през онзи юлски ден. Имаше повече ум от Виктор Крис, но не скиташе с компанията достатъчно често, за да усети бавния упадък на Хенри.
— Ще разбереш — каза Хенри. — Сега си затваряйте човките. Наближаваме.
Бяха само на двайсет и пет метра от Майк и Хенри тъкмо отваряше уста да даде заповед за атака, когато откъм Садлър Лоса долетя първата експлозия за деня. Предната вечер Лоса бе изплюскал три паници боб и пръднята му отекна почти като гърмеж от ловна пушка.
Майк се озърна. Хенри видя как очите му се разшириха.
— Дръжте го! — изрева Хенри.
За миг Майк застина; после хукна да си спасява живота.
6.
Неудачниците се провираха през бамбуковите гъсталаци в следния ред: Бил; Ричи; след него Бевърли, стройна и красива в чисти джинси и бяла блузка без ръкави, с джапанки на бос крак; зад нея Бен се мъчеше да не пухти прекалено шумно (макар че температурата наближаваше трийсет градуса, той пак беше с един от раздърпаните си анцузи); Стан; и в края на колоната крачеше Еди с щръкнал от задния джоб инхалатор.
Както често му се случваше из тая област на Пущинака, Бил фантазираше на тема „сафари в джунглата“. Високите белезникави стъбла закриваха всичко освен пътечката, която си бяха проправили. Земята беше черна и лепкава, осеяна с мочурливи петна, които трябваше да заобикаляш или да прескачаш, ако не искаш да си напълниш обувките с кал. По локвичките застояла вода трептяха странни дъгоцветни отблясъци. Из въздуха се носеше противен мирис на боклук и гниещи растения.
На първия завой след потеглянето от речния бряг Бил спря и обърна глава към Ричи.
— Т-т-тигър отпред, Т-т-тозиър.
Ричи кимна, завъртя се към Бевърли и прошепна:
— Тигър.
— Тигър — съобщи тя на Бен.
— Човекоядец ли? — запита Бен, полагайки героични усилия да не пухти.
— Целият е в кръв — кимна Бевърли.
— Тигър-човекоядец — промърмори Бен на Стан, а той предаде известието на Еди, чието личице бе пламнало от вълнение.
Шестимата потънаха в бамбуковия гъсталак и лъкатушната черна пътека опустя като по вълшебство. Тигърът мина пред тях и всички имаха чувството, че го виждат: тежък, може би двеста килограма, с черни ивици по копринената козина, под която изящно играят могъщи мускули. Стори им се, че виждат зелените очи и муцуната, опръскана с кръвта на последните неколцина пигмеи, които е изял живи.
Над бамбука се разнесе мелодично и призрачно шумолене, сетне всичко затихна отново. Може би из върхарите полъхваше летен ветрец… или пък африкански тигър пресичаше Пущинака на път към Олд кейп.
— Отиде си — каза Бил.
Той дълбоко си пое дъх и излезе на пътеката. Останалите го последваха.
Единствено Ричи бе дошъл въоръжен — носеше строшен тапешник, омотан с лейкопласт.
— Трябваше да мръднеш малко настрани, Шеф Бил, щях да го гръмна — зловещо изрече той и побутна очилата си нагоре с дулото на пистолета.
— Н-наоколо има цъ-цъ-цяло п-племе ватуси — отвърна Бил. — Н-никаква стре-е-елба. И-ххи-искаш ли да ни п-п-погнат?
— О — искрено се стресна Ричи.
Бил махна с ръка и отново пое по пътеката, която изтъняваше преди да излезе от бамбука. Озоваха се на брега на Кендъскиг, където преди няколко дни бяха направили брод. Бен им беше показал как става. Хвърляш голям камък във водата, после взимаш втори, стъпваш върху първия и го мяташ по-навътре, след това трети и тъй нататък, докато пресечеш цялата река (през този сезон тя беше дълбока само педя и тук-там стърчаха песъчливи островчета), без да си намокриш краката. Номерът се оказа безкрайно прост, едва ли не детински, но без Бен никога нямаше да се сетят. Много го биваше за такива работи, а най-хубавото беше, че не ги караше да се чувствуват глупаци, докато им обясняваше.
Спуснаха се надолу в индийска нишка и закрачиха по сухите заоблени камъни.
— Бил! — тревожно подвикна Бевърли.
Без да се обръща, той застина на място с леко разперени ръце. Водата се плискаше и бълбукаше наоколо.
— Какво?
— Тук гъмжи от пирани. Преди два дни видях как изядоха цяла крава. Падна вътре и след минута останаха само кокали. Гледай да не се подхлъзнеш!
— Правилно — каза Бил. — Внимавайте, братчета.
Петимата предпазливо заподскачаха от камък на камък. Бяха насред реката, когато по близкия железопътен насип профуча товарен влак и от изненадващия рев на свирката Еди Каспбрак загуби равновесие. За миг надникна в бистрата вода между слънчевите зайчета, които отскачаха в очите му, и наистина видя как долу сноват пирани. Те не бяха измислица, не бяха част от фантазията на Бил за сафари в джунглата; нямаше никакво съмнение. Напомняха грамадни златни рибки с несъразмерно едри, мощни челюсти. Между дебелите им устни стърчаха остри зъби… и също като златните рибки тия хищници имаха оранжев цвят. Оранжевия цвят на помпоните, които понякога красят костюмите на цирковите клоуни.
Зловещо озъбени, пираните кръжаха из плитката вода.
Еди отчаяно размаха ръце. Падам, помисли той. Падам и те ще ме изядат жив…
После Станли Юрис здраво го стисна за китката и Еди се удържа на крака.
— Размина се — каза Стан. — Ако беше паднал, майка ти щеше да вдигне голям скандал.
Но точно сега Еди изобщо не мислеше за майка си. Другите вече бяха на отсрещния бряг и брояха товарните вагони. Еди слисано се втренчи в очите на Стан, после пак сведе поглед надолу. По дъното пробяга смачкано пакетче от пържени картофки… и нищо друго. Той надигна глава.
— Стан, видях…
— Какво?
Еди тръсна глава.
— Май нищо нямаше — каза той. — Просто съм малко
(но те бяха тук да тук бяха и щяха да ме изядат жив)
изнервен. Сигурно от тигъра. Да вървим.
По време на дъждовете и пролетните наводнения западният бряг на Кендъскиг — откъм квартала Олд кейп — се превръщаше в истинско тресавище, но в Дери не бе валяло от две седмици и сега напуканата глинеста кора по сухия бряг приличаше на другопланетен пейзаж, от който стърчаха няколко бетонни цилиндъра, хвърлящи зловещи къси сенки. Двайсетина метра по-надолу широка циментова тръба изливаше в реката струйка зловонна кафява течност.
— Страшничко е тук — тихо промърмори Бен и другите кимнаха.
Бил ги поведе по брега към гъстите шубраци, където жужаха бръмбари и щурци. От време на време подплашена птица излиташе с шумно пърхане. Веднъж през пътеката пробяга катеричка, а около пет минути по-късно, докато наближаваха неравния нисък насип зад края на градското сметище, пред Бил изскочи едър плъх с парче целофан в зъбите, устремен по някаква своя тайна задача из тези миниатюрни дебри.
Сега тежкият мирис на сметището висеше навсякъде; стълб черен дим се издигаше към небето. Гъсталакът още не свършваше, но тук-там сред храстите взеха да се мяркат боклуци. Веднъж Бил бе нарекъл това „сметищен пърхот“ и когато го чу, Ричи се разсмя до сълзи. „Непременно си го запиши, Шеф Бил — заръча той. — Страхотен лаф.“
Смачкани хартии се люшкаха по вейките като мизерни хоругви; през зеления гъсталак лятното слънце хвърляше отблясъци по купища смачкани тенекиени кутии; ослепителни искри танцуваха над назъбени парчета от бирени бутилки. Бевърли забеляза пластмасова кукла с толкова ярко розово телце, че изглеждаше като попарена. Вдигна я и веднага я захвърли с тих вик на погнуса, когато видя гъмжилото белезникави бръмбари по прогнилите крака под мухлясалата рокличка. После избърса пръсти в джинсите си.
Изкатериха се по насипа и отправиха погледи към сметището.
— Мама му стара! — възкликна Бил и пъхна ръце в джобовете, докато останалите идваха подир него.
Днес гореше северният край, но тук, точно под тях, пазачът на сметището — стар ерген на име Армандо Фейзио (приятелите го наричаха Манди) и по-голям брат на прислужника в Общинската прогимназия — човъркаше двигателя на вехтия булдозер от времето на Втората световна война, с който събираше боклуците на купища преди да ги подпали. Беше гол до кръста. От седалката под брезентовия навес на булдозера портативен радиоприемник предаваше подготовката за бейзболния мач между „Червените чорапи“ и „Сенаторите“.
— Няма начин да слезем — кимна Бен.
Манди Фейзио не беше лош човек, но видеше ли деца на сметището, прогонваше ги незабавно — заради плъховете, заради редовно разпръскваната отрова, с която се мъчеше да ограничи гъмжилото от гризачи, заради опасността от рани, травми и изгаряния… но най-вече защото смяташе, че бунището не е място за деца. „Не сте ли добри деца?“ — крещеше той по хлапетата, идващи да гърмят с флоберките си по бутилки (евентуално плъхове и чайки), или просто привлечени от екзотичното очарование на „сметищното иманярство“; тук можеше да намериш съвсем запазена играчка, сравнително здрав стол за бараката, в която се събираш с приятелите, или развален телевизор с цял-целеничък кинескоп — като му метнеш един камък, избухва разкошно, съвсем като бомба. „Не сте ли добри деца? — ревеше гръмогласно Манди (не толкова от яд, колкото защото беше глух и не носеше слухов апарат). — Не ва ли учат у дома да сте добри? Добрите момчета и момичета не одат по боклучарника! Бягайте у парка! Бягайте у билбутеката! Бягайте у младежкия дом да играйте хокей на маса! Искам да гледам добри деца!“
— Хич — потвърди Ричи. — Сметището отпада.
Поседяха да гледат как Манди човърка булдозера. Таяха смътна надежда, че ще му омръзне и ще си тръгне, но не им се вярваше; радиото на седалката подсказваше, че смята да стои тук до вечерта. Направо да се скапеш от яд, помисли Бил. В целия град нямаше по-хубаво място за хвърляне на бомбички от сметището. Тук човек можеше да захлупи фишеците с консервна кутия и да я гледа как хвръква във въздуха, или пък да им палне фитила, да ги пъхне в бирена бутилка и да си плюе на петите. Понякога бутилките оставаха здрави, но най-често се пръскаха.
— Ех, да имахме каменарски капсули — въздъхна Ричи, без да подозира колко скоро мечтаният експлозив ще полети към главата му.
— Мама казва, че човек трябва да се задоволява с каквото има — изрече Еди толкова поучително, че цялата компания се разсмя.
Когато смехът затихна, всички отново впиха погледи в Бил. Той се позамисли и заяви:
— Знъ-знъ-знам к-къде. О-ххо-ттатък П-пущинака зад де-е-епото има стара к-к-кариера…
— Аха! — възкликна Стан и скочи на крака. — Знам я! Ти си гениален, Бил!
— Страхотно ще кънтят там — подкрепи го Бевърли.
— Ами хайде да вървим — обади се Ричи.
И те се упътиха напред по дъгата на насипа край бунището — бяха шестима, до магическото число не им достигаше само още един. Манди Фейзио се озърна и ги видя да крачат на фона на синьото небе като индианско племе, тръгнало да дири плячка. Искаше да им викне, че Пущинакът не е място за деца, но вместо това поклати глава и пак се зае с двигателя. Добре поне, че не скитосваха из сметището.
7.
Майк Хенлън профуча без да спира край Църковното училище и хукна по Нийбълт стрийт право към депото. В училището имаше прислужник, но мистър Джендън беше стар и по-глух от Манди Фейзио. Освен това през лятото обичаше по цял ден да дреме на хлад долу в мазето край парния котел, изтегнат в кривия си вехт шезлонг с „Дери нюз“ в скута. Майк можеше да блъска по вратата и да крещи колкото си иска, но додето старецът дойде да отвори, Хенри Бауърс вече щеше да си е свършил работата.
Затова Майк продължи да бяга.
Но не слепешком; мъчеше се да влезе в ритъм, да овладее дишането си и да запази сили за по-късно. Хенри, Бълвоча и Садлър Лоса не представляваха заплаха; макар и сравнително отпочинали, те търчаха като ранени биволи. Обаче Виктор Крис и Питър Гордън бяха много по-бързи. Докато минаваше край къщата, където Бил и Ричи бяха срещнали клоуна — или върколака — Майк хвърли поглед през рамо и с тревога откри, че Питър Гордън вече съвсем е стопил дистанцията. По устните на Питър грееше радостна усмивка — достойна за конни състезания, футболен мач или комично представление — и Майк си помисли: Интересно дали щеше да се хили така, ако знаеше какво ще ме правят ония като им падна… Да не си въобразява, че ще рекат: „Ти гониш“ и ще хукнат обратно?
Когато отпред се извиси портата на депото с грамадна табела — ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ ВХОД ЗАБРАНЕН НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ПОДВЕЖДАТ ПОД ОТГОВОРНОСТ — Майк напрегна всички сили, за да ускори крачка. Още не усещаше болка — дишаше бързо, но отмерено — обаче знаеше, че ако поддържа този ритъм, скоро ще грохне.
Мрежестата порта беше открехната. Той отново хвърли поглед през рамо и видя, че се е откъснал от Питър. Виктор тичаше на десетина крачки зад Питър, а другите бяха изостанали с четиридесет-петдесет метра. Макар и само за част от секундата, Майк различи мрачната ярост, изписана по лицето на Хенри.
Шмугна се в депото, рязко се завъртя и захлопна портата. Чу как щракна резето. След миг Питър Гордън налетя върху металната мрежа, а в следващата секунда до него дотича и Виктор Крис. Усмивката на Питър бе изчезнала; сега по лицето му се изписваше унило, озадачено изражение. Той опипа портата, но, разбира се, нямаше смисъл да дири — резето беше от вътрешната страна.
После Питър изрече нещо невероятно:
— Хайде бе, момче, отвори портата. Не е честно.
— Ти кое смяташ за честно? — изпъшка Майк. — Петима срещу един ли?
— Не е честно — повтори Питър, сякаш изобщо не го бе чул.
Майк погледна Виктор, видя тревогата в очите му и се накани да заговори, но в това време дотичаха останалите.
— Отваряй, маймуно! — изрева Хенри и разтръска мрежата с такава ярост, че Питър го изгледа стреснато. — Отваряй! Отваряй незабавно!
— Няма — тихо отвърна Майк.
— Отваряй! — кресна Бълвоча. — Отваряй, чернилко шибана!
Майк отстъпи от вратата, усещайки как сърцето подскача в гърдите му. Не помнеше друг път да е бил толкова изплашен и объркан. Враговете се бяха струпали от другата страна и крещяха прозвища, каквито не бе и сънувал: кюмюрджия, черен дивак, къпина, катраносан задник и тъй нататък. Съвсем замаян, той едва различи как Хенри извади нещо от джоба си и драсна с нокът клечка универсален кибрит — после нещо кръгло и червено прелетя над портата и Майк инстинктивно се сви, когато бомбичката избухна отляво сред облак прах.
От гърмежа враговете млъкнаха за миг — Майк ги зяпаше изумено през мрежата, те пък зяпаха него. Питър Гордън явно беше дълбоко потресен, а дори и Бълвоча изглеждаше смаян.
Сега се боят от него, внезапно помисли Майк и може би за пръв път в главата му отекна нов, отчайващо възрастен глас. Боят се, но това няма да ги спре. Трябва да бягаш, Мики, инак ще стане нещо. Може би не всички го искат — Виктор е против, сигурно и Питър Гордън не иска — но то ще стане, защото Хенри ще го направи. Затова бягай. Бягай час по-скоро.
Той отстъпи още две-три крачки и в този момент Хенри каза:
— Псето ти аз го претрепах, негро.
Майк се вцепени. Имаше чувството, че са го блъснали в корема с топка за боулинг. Втренчи се в очите на Хенри Бауърс и разбра, че Хенри съобщава простата истина: той беше убил мистър Чипс.
За Майк този миг на осъзнаване трая сякаш цяла вечност — докато гледаше безумните очи на Хенри сред потното, изкривено от ненавист лице, той за пръв път проумя много неща от живота и най-незначителното сред тях бе фактът, че досега не е и сънувал колко смахнат е Хенри в действителност. Но най-вече разбра, че светът не е нито добър, нито милостив и точно това изтръгна от гърлото му яростния вик:
— Гадно, дрисливо, подло копеле!
Хенри изписка от злоба, скочи напред и се закатери по мрежата с маймунска сръчност и ужасяваща, първобитна сила. Майк постоя още малко, изчаквайки да разбере дали онзи възрастен глас в главата му е бил прав — да, прав беше; след едва доловимо колебание останалите се пръснаха наоколо и също атакуваха портата.
Майк се завъртя и хукна стремглаво през депото, влачейки под нозете си къса, безформена сянка. Товарният влак, видян от Неудачниците в Пущинака, бе отминал отдавна и сега наоколо царуваше тишина, нарушавана само от собственото му глухо дишане и музикалния звън на мрежата под тежестта на Хенри и останалите.
Вдигайки облачета черен прах, Майк дотича до три коловоза и се втурна да ги пресече. На втория се препъна и през глезена му пробяга огнена болка. Стана и продължи да тича. Чу как зад гърба му Хенри се приземява с глух тътен в подножието на портата.
— Ето ме, негро, идвам да ти спукам задника! — изрева Хенри.
Хладният разум подсказваше на Майк, че сега Пущинакът е единственото му спасение. Добереше ли се дотам, можеше да се скрие из храсталака, в бамбуковата горичка… а ако станеше съвсем напечено, можеше да пролази в някоя дренажна тръба докато заплахата отмине.
Навярно можеше да го стори… ала искрящият огън на яростта в гърдите му нямаше нищо общо с разума. В известна степен разбираше защо Хенри го тормози при всеки удобен случай — но мистър Чипс?… Да убие мистър Чипс. Моето КУЧЕ не беше негро, копеле подло, помисли в движение Майк и слепият гняв избухна с нова сила.
Сега чуваше още един глас — гласа на баща си. Не искам цял живот да се завираш в миша дупка… всичко опира до едно: подбирай кога да си траеш и кога да вирнеш глава. Сам решаваш дали да си цапаш ръцете с Хенри Бауърс…
Майк тичаше през депото право към заоблените покриви на складовите бараки. Металната мрежа зад тях ги делеше от Пущинака. Само преди минути той възнамеряваше да се изкатери през оградата и да скочи оттатък. Но сега рязко зави надясно, към кариерата.
До 1935 година на това място бе имало грамадна яма със запаси от въглища за преминаващите влакове. Сетне дойде времето на електричеството и дизела. След изчезването на въглищата (по неведоми пътища значителна част от запасите попадна в мазетата на някои хора, които се отопляваха с въглища) един местен предприемач превърна ямата в кариера за чакъл, но през 1955 година предприятието фалира и кариерата опустя. Един стар коловоз все още заобикаляше край нея в широка дъга и се насочваше към депото, но релсите отдавна бяха ръждясали и между прогнилите траверси избуяваха плевели. Същите плевели обгръщаха и самата кариера, вкопчени в жестока схватка за жизнено пространство със златничетата и клюмналите слънчогледи. Сред буренака и до днес се валяха купища сгурия.
Докато тичаше към това място, Майк смъкна в движение ризата си. На ръба на кариерата спря и се озърна. Хенри се задаваше по линията, следван от приятелите си. Е, навярно така беше по-добре.
С цялата бързина, на която бе способен, Майк нахвърля в ризата си куп корави сгурийни буци. После я грабна за ръкавите и хукна към задната ограда. Но вместо да се изкатери по мрежата, той спря в подножието и обърна гръб на Пущинака. Изсипа сгурията от ризата си, наведе се и взе две парчета.
Хенри не забеляза сгурията; виждаше само едно — че негрото е заклещен пред оградата. С боен вик той се втурна напред.
— Това да ти е за кучето, копеле! — изкрещя Майк, без да усеща, че е започнал да плаче.
Той отметна ръка и запрати първия снаряд. Буцата се стрелна направо, цапардоса врага по челото със звучно кънтене и отскочи нагоре. Хенри рухна на колене. Дланите му излетяха към челото. Като по вълшебство между пръстите мигом рукна кръв.
Другите рязко спряха и по лицата им се изписа единодушно изумление. Хенри пронизително изпищя от болка и се изправи, без да отлепва ръце от челото си. Майк запрати ново парче сгурия. Хенри отскочи. После тръгна напред и когато Майк го замери с трета буца, Хенри отдели ръка от раздраното си чело и небрежно отблъсна сгурията настрани. Хилеше се зловещо.
— О, сега те чака голяма изненада — изрече той. — Такава голяма… О БОЖЕ!
Опита се да каже още нещо, но от устата му излитаха само нечленоразделни бълбукащи звуци.
Майк бе изстрелял следващото парче сгурия и то бе улучило противника право в гърлото. Хенри отново рухна на колене. Питър Гордън гледаше със зяпнала уста. Садлър Лоса бърчеше чело, сякаш се мъчеше да реши сложна математическа задача.
— Какво чакате бе, момчета? — изгъгна Хенри. Между пръстите му шуртеше кръв. Неузнаваемият му глас скърцаше като ръждива панта. — Дръжте го! Дръжте ситния дупедавец!
Майк не изчака да види дали ще го послушат или не. Заряза ризата и се хвърли върху оградата. Докато се катереше нагоре, усети как в крака му се впиват железни пръсти. Погледна надолу и видя сгърченото лице на Хенри, изпоцапано с кръв и въглищен прах. Майк отчаяно дръпна крак. Гуменката му остана у врага. Той стовари босото си ходило право в лицето на Хенри и чу как нещо изхрущя. Хенри пак нададе писък и се люшна назад, стискайки този път разквасения си нос.
За миг друга ръка — тази на Бълвоча Хъгинс — сграбчи крачола на Майк, но той успя да се изтръгне. Преметна крак през върха на оградата и в този момент го заслепи жесток удар над челюстта. По бузата му плъзна топла струйка. Още нещо го удари по бедрото, по челото, по задника. Обстрелваха го със собствените му боеприпаси.
Увисна на ръце, после падна и се претъркаля два пъти. Тук буренясалият терен слизаше към Пущинака и навярно това спаси зрението на Майк, а може би дори и живота му; Хенри отново пристъпи към оградата и изведнъж метна над нея един от каменарските капсули. Раздаде се страхотно ТРРРЯААС! и сред тревата изникна широк кръг оголена земя.
Оглушен от експлозията, Майк се преметна презглава и неуверено се надигна на крака. Сега се намираше сред високите треви в покрайнините на Пущинака. Избърса дясната си буза и дланта му се обагри с кръв. Кръвта не го изплаши особено; не бе очаквал да се отърве невредим.
Хенри го замери с фишек, но Майк забеляза това и пъргаво отскочи настрани.
— Да му видим сметката! — изрева Хенри и започна да се катери по мрежата.
— Бога ми, Хенри, не знам… — обади се Питър Гордън. Никога не бе изпадал тъй внезапно в толкова жестока ситуация. Някак не му изглеждаше правилно изведнъж да се стигне до кръв — поне за неговия отбор — когато численото превъзходство вещаеше лека и приятна победа.
— Гледай да узнаеш — озърна се към него Хенри от средата на мрежата. Висеше там като издут отровен паяк с човешка форма. Злокобните му очи се впиваха в Питър; от двете им страни струеше кръв. Ритникът на Майк му бе строшил носа, макар че Хенри щеше да го осъзнае едва след време. — Гледай да узнаеш, щото инак идва и твой ред, шубелия скапан.
Другите започнаха да се изкачват — Питър и Виктор малко неохотно, Бълвоча и Лоса с предишния безгрижен ентусиазъм.
Майк не ги дочака да стигнат до върха. Обърна се и хукна през шубраците. Зад гърба му кънтеше ревът на Хенри:
— Ще те намеря, негро! Ще те намеря!
8.
Неудачниците бяха стигнали до отсрещния край на кариерата, която днес, три години след ваденето на последния вагон чакъл, не беше нищо повече от грамадна буренясала яма сред полето. Когато отекна първата експлозия, те стояха струпани около Стан и оглеждаха изпитателно пакета фишеци. Еди подскочи — все още го тормозеше споменът за видението с пираните (не знаеше как изглеждат истинските пирани, но беше твърдо уверен, че не приличат на грамадни червени рибки с остри зъби).
— Успокой себе си Еди-сан — обади се Ричи с Гласа на Китайския кули. — Туй няма нищо, то други деца гърмял фъшлеци.
— Д-да го ду-у-ухаш, Ри-ри-ричи — посъветва го Бил. Другите се разсмяха.
— Старая се, Шеф Бил — заяви Ричи. — Вярвам, че ако постигна успех, някой ден ще заслужа любовта ти.
И му изпрати въздушна целувка. Бил отвърна със среден пръст. Бен и Еди се хилеха, опрели рамо до рамо.
— Млад съм аз, а стара ти — пропя изведнъж Стан Юрис, имитирайки изумително точно гласа на Пол Анка, — сбогом, мила и прости…
— Ама той бил певач! — изписка Ричи с Гласа на Пиканини. — Леле Божке, туй момче тука било певач! — И веднага добави с Гласа на Говорителя от седмичните кинопрегледи: — Подписвай тук, момче, на пунктирната линия. — Ричи прегърна Стан през рамото и го озари с широка обаятелна усмивка. — Ще ти пуснем дълга коса, момче. Ще ти дадем китар-ра. Ще те…
Бил лекичко го плесна през ръката. Всички бяха възбудени до предел от предстоящите фойерверки.
— Извади ги, Стан — каза Бевърли. — Аз имам кибрит.
Докато Стан предпазливо разкъсваше пакета, всички пак се струпаха наоколо. Върху черния етикет имаше китайски йероглифи, а под тях беше отпечатано предупреждение на английски и като го видя, Ричи отново се разкиска. „Не дръжте в ръка след запалване на фитила“ — гласеше текстът.
— Добре, че ми казаха — съобщи Ричи. — Все ми се щеше да подържа фишеците като пална фитила. Мислех си, че тъй най-добре се режат нокти.
С бавни, почти тържествени движения Стан смъкна червения целофан и подреди на дланта си картонените тръбички, оцветени в синьо, червено и зелено. Фитилите им бяха омотани заедно като китайска плитчица.
— Сега ще размотая… — започна Стан и в този миг отекна много по-мощна експлозия. Ехото бавно се затъркаля през Пущинака. Над източния край на бунището с крясъци литнаха чайки. Този път трепнаха всички. Стан изтърва фишеците и се наведе да ги вдигне.
— Динамит ли беше? — нервно запита Бевърли. Гледаше Бил, който бе надигнал глава и се озърташе с широко разтворени очи. Стори й се, че никога не го е виждала толкова красив — но в наклона на главата му се долавяше нещо прекалено тревожно и напрегнато. Приличаше на елен, надушващ горски пожар.
— Мисля, че беше М-80 — спокойно поясни Бен. — На Четвърти юли миналата година бях в парка и видях едни момчета от гимназията. Пъхнаха каменарски капсул в стоманена кофа за смет. Точно така изгърмя.
— Кофата пръсна ли се, Камара? — запита Ричи.
— Не, ама се изду от едната страна. Като че някое джудже блъскаше отвътре с чук. Ония избягаха.
— Тоя път беше по-наблизо — обади се Еди. И той гледаше Бил.
— Казвайте сега, ще ги гърмим ли или не? — запита Стан. Вече бе разплел десетина фишека, а другите подреди грижливо върху восъчната хартия за по-нататък.
— Естествено — каза Ричи.
— Пъ-пъ-пъ-прибери г-ги.
Всички се втренчиха в Бил с учудване и лека тревога — не толкова от думите, колкото от резкия тон.
— Пъ-пъ-при-ххи-бери г-ги — повтори Бил и лицето му се кривеше в усилието да изрече непокорните думи. От устните му хвърчеше слюнка. — Не-ххе-хещо ще с-с-се слу-у-учи.
Еди облиза устни, Ричи побутна с палец очилата нагоре по потния си нос, а Бен неволно пристъпи по-близо до Бевърли.
Стан отвори уста да каже нещо и в това време долетя нова, по-слаба експлозия — още един фишек.
— Къ-камъни — каза Бил.
— Какво рече, Бил? — запита Стан.
— Къ-къ-камъни. Б-б-боеприпаси.
Бил се наведе и взе да тъпче джобовете си с камъни. Другите го гледаха тъй, сякаш внезапно бе полудял… после Еди усети как по челото му избива пот. Изведнъж разбра какво е да си болен от малария. Беше усетил нещо подобно през онзи ден, когато двамата с Бил срещнаха Бен (когото вече дори и в мислите си наричаше Камарата); през онзи ден, когато Хенри Бауърс нехайно му разкървави носа — само че сега чувството беше много по-страшно. Сякаш само след минути Пущинакът щеше да се превърне в Хирошима.
Бен се зае да събира камъни, сетне Ричи последва примера — сръчно и без да каже нито дума. Очилата се хлъзнаха по носа му и тропнаха на каменистата земя. Той разсеяно ги сгъна и ги пъхна в пазвата си.
— Защо го правиш, Ричи? — запита Бевърли с изтънял, напрегнат глас.
— Не знам, обич моя — отвърна Ричи и продължи да събира камъни.
— Бевърли, що не вземеш за малко… ъъъ… да се поразходиш до сметището? — подхвърли Бен. Шепите му бяха пълни с камъни.
— Да ти пикая на приказката — сряза го тя. — Да ти пикая на цялата приказка, Бен Ханском.
И Бевърли се наведе за камъни.
Стан замислено ги гледаше как сноват насам-натам като полудели фермери. После плътно стисна устни и почна да трупа боеприпаси.
Еди усети онова познато стягане, което предвещаваше, че скоро гърлото му ще се задръсти.
Не сега, да те вземат дяволите, внезапно помисли той. Не сега, когато приятелите се нуждаят от мен. Както казва Бев, да ти пикая на цялото гърло.
Клекна и посегна за камък.
9.
Дангалакът Хенри Бауърс бе наедрял прекалено бързо и при нормални обстоятелства не беше способен нито на ловкост, нито на бързина — ала сега обстоятелствата не бяха нормални. Неистовото буйство на болка и ярост му вдъхваше мимолетен изблик на нечовешка мощ. Всякаква мисъл чезнеше от главата му; съзнанието му бе мътносиво и розовочервеникаво като степен пожар в късна лятна вечер. Носеше се след Майк Хенлън като бик подир ален плащ. Майк тичаше по някаква обрасла пътечка край кариерата, която щеше да го изведе до бунището, но обезумелият Хенри нямаше време да се занимава с подобни глезотии — провираше се направо през храсти и къпинаци, без да усеща плитките драскотини и ударите на вейки по лицето, шията и ръцете му. Само едно го вълнуваше — че къдравата глава на негрото подскача все по-наблизо. В дясната си ръка стискаше М-80, в лявата — клечка универсален кибрит. Щом набараше маймуната, щеше да драсне клечката, да палне фитила и да натъпче капсула право отпред в гащите на гадната чернилка.
Майк знаеше, че Хенри го догонва, а и останалите са по петите му. Опита да ускори ход. Сега беше изплашен до смърт и само с огромно усилие на волята успяваше да прогони паниката. Куцаше зле — при падането на релсите си бе навехнал крака много по-сериозно, отколкото изглеждаше отначало. Отзад Хенри си пробиваше път през гъсталака с трясък и пращене и тия звуци пораждаха неописуем ужас, като че го гонеше бясно куче или мечка стръвница.
Пътеката отпред изчезна и Майк се сгромоляса в кариерата. Претъркаля се до дъното, скочи на крака и чак когато дотича до средата, осъзна, че тук има още шест деца. Стояха в разгърната верига и лицата им изглеждаха някак странни. Едва след време щеше да преосмисли впечатленията си и да разбере кое е било толкова странно — те сякаш го очакваха.
— Помощ — безсилно изпъшка Майк, куцукайки насреща им. Инстинктивно се обърна към високото червенокосо момче. — Момчета… големи момчета…
Точно тогава Хенри нахълта в кариерата. Видя шестимата и се закова на място. За момент по лицето му се изписа неувереност и той хвърли поглед през рамо. Видя армията си и когато отново се обърна към Неудачниците (сега задъханият Майк стоеше сред тях, малко зад Бил Денброу), оголи зъби в самодоволна усмивка.
— Знам те, хлапе — каза той на Бил. После погледна Ричи. — И тебе те знам. Къде са ти черчеветата? — Преди Ричи да отговори, Хенри забеляза Бен. — Брей, мама му стара! Чифутинът и шкембето били тука! Ами оная там гадже ли ти е, шкембо?
Бен трепна като попарен.
В това време Питър Гордън изникна до Хенри. Виктор дотича и спря от другата му страна; последни пристигнаха Бълвоча и Садлър Лоса. Единият застана до Питър, другият до Виктор и двете враждебни групи се изпречиха една срещу друга в правилни, почти парадни редици.
Тежко задъхан, Хенри измуча като разярен бик:
— С някои от вас имам стари сметки за разчистване, обаче ще ги отложа за друг път. Искам онуй негро. Ситните лайна да се пръждосват.
— Точно тъй — мъдро се обади Бълвоча.
— Той ми уби кучето! — пресекливо изкрещя Майк. — Сам си призна!
— Идвай тук веднага — заповяда Хенри — и ако слушаш, може да не те претрепя.
Майк се разтрепера, но не помръдна.
Бил изрече тихо и ясно:
— П-пущинакът е наш. М-м-махайте се о-от тук.
Хенри се ококори като плеснат с мокър парцал.
— Кой ще ме изгони? Ти ли бе, пикльо?
— Нъ-нъ-ние — каза Бил. — П-писна ни от твоите ла-хха-айнарски номера, Б-б-бауърс. Въ-въ-вън!
— Мамка ти, пелтек уродлив! — ревна Хенри. Наведе глава и се втурна в атака.
Бил имаше шепа камъни; всички имаха по шепа освен Майк и Бевърли, която стискаше само един. Бил се зае да обстрелва Хенри — без да бърза, но с всичка сила и доста точно. Първият камък не улучи; вторият цапардоса врага по рамото. Ако и третият бе пропуснал целта, Хенри щеше да стигне до Бил и да го просне на земята, но камъкът улучи; вряза се право в приведеното му чело.
Хенри изкрещя от изненада и болка, надигна глава… и срещна още четири попадения: един нежен дар от Ричи Тозиър го перна през гърдите, посланието на Еди рикошира от плешката му, Стан Юрис го улучи по пищяла, а единственият камък на Бевърли се вряза в корема му.
Още докато ги гледаше и не вярваше на очите си, из въздуха засвистяха снаряд до снаряд. Хенри се просна по гръб все със същото измъчено, недоумяващо изражение на лицето.
— Хайде, момчета! — викна той. — Помогнете!
— А-а-атака! — глухо изрече Бил и без да се пита дали ще го послушат, побягна напред.
Неудачниците го последваха, обстрелвайки вече не само Хенри, но и останалите. Големите момчета диреха боеприпаси по земята, но загубите им почнаха още преди да се въоръжат както трябва. Питър Гордън изпищя, когато един от камъните на Бен разсече скулата му до кръв. Той отстъпи няколко крачки, спря, колебливо метна един-два камъка… и побягна. Стигаше му толкова; на Западния булевард нямаше такива работи.
С яростен замах Хенри награби шепа камъни. За щастие на Неудачниците повечето от тях бяха дребни. Най-едрият полетя пръв и разкървави ръката на Бевърли. Тя изкрещя.
С див рев Бен се юрна към Хенри Бауърс, който се озърна и го видя, но нямаше време да отскочи. Хенри стоеше нестабилно; Бен беше минал седемдесетте килограма и гонеше седемдесет и пет; резултатът лесно можеше да се предвиди. Хенри не падна, а отхвърча. После рухна и се пързулна по гръб. Бен хукна след него, почти без да усети избухналата топла болка в ухото си, когато Бълвоча Хъгинс го улучи с камък колкото топка за голф.
Докато Хенри немощно се надигаше на крака, Бен налетя и с всичка сила го ритна по лявото бедро. Хенри грохна по гръб. Изцъклените му очи се впиха в лицето на Бен.
— По момичета не се хвърлят камъни! — изрева Бен. Не помнеше друг път през живота си да е бил толкова възмутен. — По момичета…
После той зърна как в ръката на врага припламна кибритена клечка. Хенри докосна огънчето с късия фитил на каменарския капсул и метна снаряда в лицето на Бен. Без изобщо да мисли, Бен завъртя ръка като тенисист и отби с длан. Капсулът полетя обратно. Хенри го видя. Очите му се разшириха и той се запремята с вик. След част от секундата мощен взрив превърна гърба на ризата му в обгорени парцали.
В следващия миг Бен бе улучен от Садлър Лоса. Падна на колене и си прехапа езика до кръв. Примига и се огледа със замъглени от болка очи. Лоса тичаше към него, но преди да стигне до Бен, Бил изскочи отзад и обсипа дангалака с камъни. Лоса се завъртя с рев.
— Що удряш в гръб бе, гадняр? Копеле нечестно!
Готвеше се да нападне, но Ричи застана до Бил и на свой ред обстреля Лоса. Изобщо не се трогваше от словесните упражнения на тема кое е честно и кое не е; беше видял как петимата преследват едно изплашено момче и не му се вярваше този подвиг да ги поставя наред с крал Артур и Рицарите на Кръглата маса. Един от камъните сцепи лявата вежда на врага. Лоса зави от болка.
Еди и Стан Юрис дотичаха край Бил и Ричи. Бевърли ги следваше с окървавена ръка и свирепо блеснали очи. Посипаха се камъни. Бълвоча Хъгинс изпищя, когато един от тях го улучи по лакътя, точно където „удря ток“. Той заподскача тромаво, разтривайки ръката си. Хенри се изправи — ризата му висеше на парцали, но по някакво чудо кожата отдолу беше незасегната. Преди да се завърти, Бен го халоса с камък по тила и той отново рухна на колене.
През този ден Виктор Крис нанесе най-голямо поражение на Неудачниците — отчасти защото беше отличен бейзболист, но най-вече (колкото и да е странно) защото беше най-безстрастният от всички участници в схватката. Все по-малко му се искаше да бъде тук. Боят с камъни беше опасна работа; можеха да ти сцепят главата, да ти потрошат зъбите или дори да ти извадят око. Но щом беше тук, нямаше накъде да мърда. Поне щеше да им го върне тъпкано.
Благодарение на хладнокръвието си той пожертвува трийсет секунди, за да събере шепа едри камъни. Докато Неудачниците отново оформяха бойната редица, Лоса метна първия снаряд и улучи Еди по брадата. Еди изкрещя и падна окървавен. Бен се наведе над него, но той вече ставаше с присвити от болка очи и кръвта аленееше зловещо по бледата му кожа.
Виктор замахна повторно и камъкът отскочи от гърдите на Ричи. Ричи отвърна на удара, но Вик се приведе пъргаво и обстреля странично водача им. Бил отметна глава, ала не бе достатъчно бърз; камъкът дълбоко раздра бузата му.
Бил се обърна към Виктор. Погледите им се срещнаха и Виктор зърна в очите на пелтека нещо, което го смрази от страх. На устните му изплуваха нелепите думи Извинявай! Не исках!… само че такова нещо не се казва пред някакъв си малчуган. Освен ако искаш собствените ти приятели да те пердашат до сто и едно и обратно.
Бил тръгна срещу Виктор и Виктор закрачи насреща му. Сякаш по някакъв телепатичен сигнал, двамата едновременно почнаха да се замерят с камъни, продължавайки да скъсяват дистанцията. Сражението наоколо затихна и всички се обърнаха да ги гледат; даже Хенри извърна глава.
Виктор приклякаше и отскачаше, но Бил не си даваше труд да отбягва попаденията. Камъните го удряха по гърдите, по рамото, по корема. Един профуча край ухото му. Спокоен и невъзмутим, Бил изстрелваше камък подир камък с убийствена сила. Третият улучи с пукот коляното на врага и Виктор глухо изстена. Беше останал без боеприпаси. Бил имаше още един камък. Камъкът беше бял и гладък, осеян с кварцови люспици. По форма и размери напомняше паче яйце. Изглеждаше ужасно корав.
Бил беше само на метър и половина от Виктор.
— С-се-е-га с-се ма-ма-махай — каза той, — инак ще ти пъ-пъ-пръсна гла-а-вата. С-с-сериозно.
Виктор го погледна в очите и разбра, че казва истината. Безмълвно се завъртя и пое натам, накъдето бе избягал Питър Гордън.
Бълвоча и Садлър Лоса се оглеждаха неуверено. От устната на Лоса се стичаше алена струйка, а по лицето на Бълвоча шуртеше кръв от рана на главата.
Хенри размърда устни, но не издаде никакъв звук.
Бил се обърна към него.
— Мъ-мъ-махай се.
— Ами ако не се махна?
Хенри се мъчеше да говори предизвикателно, ала Бил виждаше истината в очите му. Врагът се боеше и щеше да избяга. Това би трябвало да му вдъхва радост — дори възторг — но Бил усещаше само умора.
— Ако не с-се мъ-мъ-махнеш — заяви той, — нъ-нъ-ние ще те м-махнем. Мисля, че ше-ххе-естимата м-можем да те вка-ка-караме в болница.
— Седмината — поправи го Майк Хенлън и пристъпи напред. Във всяка ръка държеше по един камък колкото бейзболна топка. — Само ела да се бием, Бауърс. Знаеш ли откога ми се ще?
— Ах ти, шибано НЕГРО! — Гласът на Хенри затрепери и секна пред прага на риданията. Този глас окончателно разби бойния дух на Бълвоча и Лоса; те отстъпиха и неизползуваните камъни се изръсиха от омекналите им длани. Бълвоча хвърли поглед наоколо, сякаш се питаше къде ли е попаднал.
— Омитайте се — каза Бевърли.
— Млък, путко скапана — сопна се Хенри. — Ти…
Четири камъка едновременно профучаха из въздуха и се стовариха върху него. Той изкрещя и пролази назад през буренака, развявайки парцаливите останки от ризата си. Прехвърли поглед от суровите детско-старчески лица на хлапетата към слисаните физиономии на Бълвоча и Лоса. Нямаше да дочака помощ от тях; никаква помощ. Лоса смутено извърна глава.
Ридаейки и подсмърчайки с разбития си нос, Хенри се изправи на крака.
— Ще ви избия всичките — закани се той и изведнъж хукна по пътеката. След миг изчезна сред храстите.
— Въ-въ-вървете — обърна се Бил към Бълвоча. — М-махайте се. И п-п-повече да не идвате ту-ту-тук. Пу-хху-ущинакът е н-наш.
— Ще съжаляваш, че си се изпречил пред Хенри, малчуган — каза Бълвоча. — Хайде, Лос, да си вървим.
И те поеха към храстите с наведени глави, без да поглеждат назад.
Седмината стояха в широк полукръг. Всички бяха окървавени. Апокалиптичният бой с камъни бе траял по-малко от четири минути, но Бил имаше чувството, че е минал през всички схватки на Втората световна война — две полувремена и продължение без нито една почивка.
Тишината бе нарушена от мъчително, стенещо хлипане — Еди Каспбрак се мъчеше да диша. Бен тръгна към него, после усети как в стомаха му почват да парят и подскачат трите вафли и четирите шоколадчета, които бе изял на идване към Пущинака… и стремително хлътна в храстите, за да повърне колкото се може по-тайно и безшумно.
Вместо него с Еди се заеха Ричи и Бев. Бевърли прегърна мършавото момченце през кръста, докато Ричи измъкваше инхалатора от задния му джоб.
— Гълтай, Еди — нареди той и щом Еди изпъшка задавено, Ричи натисна спусъка.
— Благодаря — изломоти Еди.
Изчервен като домат, Бен се измъкна от храстите, бършейки устата си с длан. Бевърли изтича към него и го хвана за ръцете.
— Благодаря, че се застъпи за мен — възкликна тя.
Бен кимна и се вторачи в мръсните си кецове.
— А, няма нищо — промърмори той.
Един по един Неудачниците се обръщаха да огледат Майк — момчето със странна, тъмна кожа. Гледаха го сдържано, предпазливо, замислено. Майк бе срещал подобно любопитство и преди — всъщност даже не помнеше някога да е било другояче — и им отвърна с кротък, свенлив поглед.
Бил се завъртя към Ричи. Ричи срещна очите му. И Бил сякаш съвсем ясно чу как нещо изщраква — как последната липсваща част хлътва на място в някаква машина с незнайно предназначение. По гръбнака му плъзнаха ледени тръпки. Вече сме всички заедно, помисли той и идеята бе толкова силна, толкова правилна, че за момент се запита дали не я е изрекъл на глас. Но разбира се, думите бяха излишни — виждаше същото в очите на Ричи, Бен, Еди, Бевърли, Стан.
Вече сме всички заедно, отново помисли той. Помогни ни, Боже. Сега се започва наистина. Моля ти се, Господи, помогни ни.
— Как се казваш, момче? — запита Бевърли.
— Майк Хенлън.
— Искаш ли да гръмнем няколко фишека? — запита Стан и Майк му отвърна с красноречива усмивка.