Серия
Легенди за Войната на разлома (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder in LaMut, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 32 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2011)

Издание:

Реймънд Фийст. Легенди за Войната на разлома

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN 954-585-729-3


Глава 16
Истина

Навън беше тъмно.

Но това беше навън, а те бяха вътре и запалените лампи правеха стаята уютно светла.

Седяха до огъня в квартирата си, бутилката вино от стаята на лейди Мондегрийн бе на масичката до Кетол, който се беше улисал, в преплитането на кожените каишки на една дървена рамка.

Малкото им вещи като че ли се бяха увеличили по време на службата им в Ламът и се беше наложило да си осигурят още четири пътни торби от склада, за да вземат онова, което не искаха да оставят тук. Товарен кон щеше да им свърши работа, но Пайроджил някак не можеше да си представи кон на брезенедени.

С характерния си скептицизъм Дърайн бе решил да изхвърли част от багажа, но Кетол набързо импровизира нещо като шейна от една стара врата, още няколко парчета дърво и въже — би трябвало лесно да я теглят по снега.

— Няколко дни клатушкане с тези нелепи на вид брезенедени и след това…

След това трябваше да си купят коне, макар че това можеше да се окаже скъпо. От друга страна, имаха достатъчно пари.

Всякакви коне щяха да свършат работа — нали след това трябваше да ги продадат в Ябон, а мъже, които все едно се канят да вземат кораб — за далече, толкова далече, колкото могат да стигнат — едва ли щяха да са в най-добрата позиция за пазарене. Щяха да им трябват пет коня най-вероятно…

Някой почука и отвори, без да изчака да го поканят. Беше Макин, разбира се.

— Влизай — каза Кетол. — Тъкмо говорехме за вас.

— Майло каза, че тръгваме заедно.

— Добре сте дошли да напуснете града с нас — каза Дърайн бавно, много предпазливо. — Макар че ако ще идвате с нас, има някои неща, с които трябва да сме наясно още отсега.

— Тъй ли? — Джуджето се ухили, изпъна дебелите си ръце и изпука пръсти. — Чакам с нетърпение.

— След като ги обсъдим. Ние решаваме нещата с обсъждане и гласуване, тримата, не с бой. Боя си го пазим за когато ни плащат.

Макин сви рамене.

— Добре, може да го обсъдим. Ако не се получи, вие тримата може да си тръгнете по своя път, а ние с Майло — по своя. Стига да не ми се налага да те наричам „капитане“ и да казвам „да, сър“, може и да се получи. Или пък не. Казва ли ти някой?

— Аз не съм капитан — каза Кетол. Беше първият, който съблече сивия офицерски табард: сега и трите лежаха спретнато скатани на стола до вратата. — Пък и не бях кой знае какъв капитан.

— Аз също. — Дърайн кимна. — Ние сме просто трима мъже, които убиват хора за пари — добави той, сви яките си рамене и погледна Кетол и Пайроджил.

Може би вече щяха да им стигнат парите да намерят някое място за кръчмата „Трите меча“? Или вече трябваше да са „Петте меча“?

Макин кимна.

— Тогава май ще се разберем. Призори ли тръгваме?

— Вълчата опашка — отвърна Пайроджил. Така я наричаха в Долината сивкавата светлина преди разсъмване.

Макин кимна и каза:

— Значи няма да е зле да му ударя няколко половници ейл и да поспя, а?

И излезе, без да дочака отговор.

— Мислите ли, че ще се получи нещо? — попита Кетол. — Защо да взимаме още двама?

— Можем да намерим работа за петима толкова лесно, колкото и за трима — рече Пайроджил. — А и на Майло му се налага да напусне Ламът. За това можем да поговорим утре обаче.

Кетол се върна към работата си.

— Нищо против.

Пайроджил не беше готов да отреже Майло и джуджето, не и без да са си откупили дяла с кръв и пари, но пък човек никога не знае колко пари има един наемник, не и ако не го претърси грижливо, а беше напълно възможно двамата да разполагат с достатъчно за дяла си.

А и вече имаше намесена кръв, макар той да не искаше дори да мисли за това, не и сега, и нямаше да поиска да говори за това — никога.

Отрязването им обаче щеше да е тема за обсъждане. Дори само за да се избегне обсъждането на други неща. „Тайни“, помисли си той. „Мамка му“.

Двамата с Майло си имаха тайна.

Пайроджил беше почти сигурен, че убиецът е Верхайен, и беше планирал да притисне барона в ъгъла и да го принуди — знаеше се, че е избухлив — да направи нещо, което да разкрие вината му.

Но не беше съвсем сигурен.

Можеше да обвини Началника на мечовете, че ги е поставил в невъзможно положение. Или можеше да обвини себе си, че не се е доверил на инстинктите си.

Или просто можеше да забрави за това.

Последва ново чукане на вратата и този път, който там беше отвън изчака достатъчно, докато Дърайн каже: „Влез“.

Оказа се Майло, с равнодушно изражение и с пет кожени кесии в ръце.

— Началникът на мечовете ме изпрати, със заплатите ви.

— Заплатите ни? — Кетол го изгледа озадачено. — Но как са влезли в хранилището?

— Не обичам да питам много за хранилища — отвърна Майло и се ухили. — Но, доколкото разбирам, Стивън Арджънт ги е събрал от бароните: ще им ги върнат, като се върне графът. Недостатъчно, за да се разплатят с всички, забележете, но достатъчно за нас петимата, тъй че по-добре никой друг да не разбере, а? — Прибра двете по-малки кесии в джоба си и им връчи другите три. — Може да поискате да си ги преброите и да си поговорите с него, ако решите, че някоя монета е изпаднала по пътя.

Дърайн кимна и каза:

— Със сигурност ще ги преброим. Срам ще е да започнем с гаф, след като с джуджето ще пътувате с нас, както ми казаха.

— Да — отвърна Майло и очите му зашариха от Пайроджил към Дърайн. — Срамота ще е да почнем с недоразумения, тъй че по-добре да гледаме да не стане така.

— Спокойно. — Пайроджил вдигна ръка. — Няма да имаме никакви проблеми. Вие ако имате, просто си тръгнете по вашия път, а ние — по нашия.

Майло кимна и излезе.

Кетол остави последния чифт брезенедени на купчината при другите и се протегна.

— Е, като ще тръгваме утре рано, да вземем да поспим тая нощ. Залостваме вратата, редуваме се на три часа или и двете?

— И двете — каза Дърайн.

Пайроджил кимна.

Съвсем разумно си беше. Скоро щеше да се разчуе, щом всички барони поговореха с капитаните си, а това означаваше, че щяха да знаят, че имат доста пари, макар и съвсем не толкова, колкото имаха наистина — а човек никога не може да е сигурен дали няма да се изкушат разните там крадци.

— Аз ще поема първата смяна — каза Пайроджил. Отново към обичайното, поне в това.

— Де да знам. — Кетол погледна с копнеж към вратата. — Май ми се ще да се кача горе в Орловото да кажа довиждане на Фантус.

Дърайн се засмя.

— По-добре недей. Началникът на мечовете сигурно ще те уговори да останем, което ще значи, мен ако питаш, че ще останеш ти, защото аз държа да се махна оттук.

— И аз — каза Пайроджил. — А и никога не съм си падал много по сбогуванията.

— Да де, но това е с хора — отвърна Кетол, все едно имаше някаква разлика. — Драконите са друго нещо. В някой друг свят може би щеше да ми хареса да се запозная с някой, знаете ли.

— В този свят, излезеш ли навън, не се връщай да ни кажеш, че оставаме — твърдо заяви Дърайн.

Кетол се предаде, в лоша имитация на добро благоволение.

— Още нещо… — каза все пак, докато наливаше остатъка от виното в трите глинени чаши, и погледна с очакване Пайроджил. — Твой ред, е, мисля.

— Всички познавахме барона еднакво добре, но лейди Мондегрийн като че ли имаше особена слабост към теб — каза Пайроджил. Освен това си беше играла с него като с лютня, но вероятно го харесваше също така. А и на Кетол също му се беше завъртяла главата по нея. Както и на Пайроджил, по свой начин. Само защото го плашеше ужасно, не означаваше, че не я беше харесвал — просто предпочиташе да я харесва от разстояние, заради склонността й към манипулиране, съчетана с дарбата й да манипулира.

Което обаче в края на краищата не беше направило гърлото й по-устойчиво на рязане.

Кетол помисли за миг.

— За барон Морей и лейди Мондегрийн: един истински благородник и една истинска дама. — И изгълта виното си на една бърза глътка, също като Дърайн.

Пайроджил отпи леко от своето, последен.

Не беше най-лошото, което бе пил, макар да бе леко горчиво и стипчиво. Не че един мъж с неговата професия трябваше да е, придирчив за такива неща. Все пак „Трите меча“ — или навярно „Петте меча“ — щеше да си има винарска изба, както и добър джуджешки ейл, и свястно човешко пиво, и може би трябваше да се сдобие с известни познания за такива неща, въпреки че сигурно изобщо нямаше да може да си позволи придирчивост.

Кетол угаси лампите й двамата с Дърайн легнаха на наровете си и почти моментално заспаха.

Пайроджил опря стола си на залостената врата и си позволи за миг да склопи уморените си очи.

Да, за много неща имаше да помисли и за малко — да говори. Но да поотдъхне първо. Отпи отново от виното. Твърде горчиво всъщност. Може би се криеше нещо във всичко това, нещо, което му се губеше.

Сигурен беше, че не е пропуснал много. Верхайен вероятно щеше да се измъкне с убийството, макар че в края на краищата нямаше да свърши като граф на Ламът, не и след като убийството останеше неразкрито и след като всички останеха под постоянно подозрение. Нямаше да са и двамата дебнещи барони на Батира, макар че накрая Ги дьо Батира сигурно щеше да извлече изгода, като постави начело на графството някой свой васал. Вандрос едва ли щеше да може да устои на натиска на вицекраля, не и при такива обстоятелства. Жалко, че се беше оказал прав.

Беше се надявал да се намерят следи от прясна кръв в капията на Лангахан. Визтрия бе прекалено надут и свадлив, за да е убиец, но Лангахан бе от по-кротките и вероятно по-опасен.

Отпи още от виното. Не много, но защо да не му се понаслади.

Не, Верхайен си беше. Верхайен по свой си начин бе изпитвал също толкова респект към лейди Мондегрийн, колкото и Пайроджил. Щеше да е хубаво, ако беше погледнал предварително канията на Верхайен, но нямаше да има същото въздействие.

Да накара Майло да свие ножа на Верхайен, да пореже собствения си пръст и да го разтрие в канията на Верхайен, преди да върне ножа, беше правилното решение и макар Пайроджил да не знаеше със сигурност дали кръвта на Майло беше покрила тази на барон Морей и на лейди Мондегрийн, можеше да го преживее някак. Може би Верхайен беше просто малко по-деликатен, отколкото си беше мислил за него.

А може би не.

Най-добре беше проблемът да се реши и той го беше направил. На Стивън Арджънт едва ли щеше да му хареса, ако научеше как точно го е решил, но…

По дяволите всичко.

Кажи на някой войник да ти реши проблема и той ще направи точно това, и ще го направи със стомана и кръв, и ще направи всичко, за да не е собствената му кръв, и най-добре беше началниците на Пайроджил просто да не разберат как е решил проблема. Това беше в сила и за Кетол и Дърайн също, поне засега, макар че след време щеше да им го каже, когато бъдеха далече-далече оттук.

Далече-далече… звучеше добре.

Следващото, което осъзна, беше, че Кетол го разтърсва, за да го събуди. Сивата предутринна светлина вяло се процеждаше през зацапаното стъкло на прозореца.

И веднага щом се събуди, осъзна, че ужасно е сбъркал.

 

Намери убиеца в кухнята. Дори в този ранен час тя гъмжеше от готвачи и помощници, миризмата на печащ се хляб надделяваше над всичко друго.

— Добро утро, Иривън.

— Добро утро и на вас, капитан Пайроджил — отвърна икономът навъсено както винаги, ни повече, ни по-малко. — Разбрах, че напускате — искате ли да ви опаковам малко провизии за път?

— Не. Няма нужда. — Пайроджил поклати глава. — Искам просто да ми отделиш няколко минути — сметнах, че е редно да се сбогувам с теб. И вече не съм капитан — не че съм искал да бъда.

Иривън кимна.

— Времето ми е ваше, разбира се, капитане. За какво ще говорим?

— Ела с мен навън, само за малко.

Парадният плац все още беше покрит със сняг, но започваше да се топи и беше хлъзгаво.

— Знам — каза Пайроджил.

Изражението на Иривън не се промени.

— Какво знаете, капитане?

— Знам, че в бутилката вино, която си дал на барон Морей, е имало опиат. Както и, предполагам, във вечерята на бедния Ерлик.

— Представа си нямам за какво говорите, сър.

— О, мисля, че знаеш точно за какво говоря, Иривън. Мога дори да рискувам с предположение за „защо“, но „как“ е съвсем ясно. Колкото до „кой“, изкусен съм да кажа, че хората, заговорничили с покойния барон Верхайен, сте ти и дъщеря ти.

Това вече стигна до ума на Иривън и той пребледня.

— Капитане, аз…

— Но дори не знам дали Верхайен наистина е бил замесен. Той мразеше Морей и беше достатъчно умен, за да съзре хитрината в договореното от лейди Мондегрийн споразумение, но дали е бил убиецът заедно с вас? — Пайроджил сви рамене. — Това не знам. А искам да го науча. И ако не получа отговора тук и веднага, бележката, която съм оставил — все едно на кого, — ще се озове в ръцете на Началника на мечовете. И тогава той ще ти зададе същия въпрос. Освен ако…

— Ако какво?

— Освен ако не ми обясниш, тук и сега. Частта с „как“ е лесна и трябваше да се сетя и сам. Пазач, заспал на пост? Благонадежден мъж, до въпросната нощ. И изведнъж заспива на пост. Много удобно.

— Странно съвпадение обаче — продължи той. — Освен, разбира се, ако в храната му не е било сложено нещо, както и в бутилката вино, което обяснява как си успял да им прережеш гърлата, без да се събудят. Един добър кухненски нож, добре наточен, както би трябвало да са всички добри кухненски ножове, внесен в стаята на покрит с кърпа поднос. Изобщо не би било странно, че икономът измива някакъв нож в кухнята, нали? — Пайроджил кимна. — Смятам, че дъщеря ти ти е помогнала.

— Тя не знае нищо. Моля ви, не я въвличайте в това. Не е…

— Не е справедливо? В смисъл, че да се прережат гърлата на двама души не е справедливо? Или…

— Той се държа с нея като с играчка — отвърна Иривън без никаква промяна в тона. Добитият през целия му живот навик да държи изражението и гласа си под контрол не го напускаше дори сега. — Примами я в леглото си и й даде какви ли не обещания — не е съвсем необичайно благородник да вземе жена от простолюдието и един джентълмен, направил копеле, да го признае за законно дете.

— Но баронът не го направи.

— Не го направи. Излъга я, а тя си мислеше, че я обича. Беше добро момиче и не беше познавала мъж преди барона. Надявах се да я омъжа за сина на Григсби, търговеца на зърно. Той е заможен човек и синът му един ден ще поеме търговията му. Но кухненска пачавра с копеле на благородник? Тя си мислеше, че Морей я обича, но той не каза нищо, когато коремът й се наду, сър. Мисля… — Гласът му затрепери. — А след това да се ожени за жена, която носи негово бебе — не е тайна, че Мондегрийн беше болен и дамата му беше много пъти с Морей. — В гласа на Иривън се долови горчивина. — Що за мъж би отрекъл своето? Да не признае, че е баща на детето на дъщеря ми, а после да позволи друг мъж да обяви за свое друго дете от жената, с която ще се женят? Двамата с лейди Мондегрийн бяха зли хора.

— И това беше последният ти шанс да ги накажеш, нали? Верхайен нямаше да го остави за ковчежник, то си е ясно. И Морей и лейди Мондегрийн щяха да си заминат и да правят всичко възможно, за да не стъпват повече в Ламът, от страх Верхайен да не си помисли, че събират подкрепа срещу него, каквото и да се е заклел Морей.

— Да, сър.

Пайроджил кимна.

— Този опиат или отрова, каквото си сложил във виното и в храната. Имаш ли още?

Иривън се поколеба за миг.

— Да, сър.

— Тогава имам предложение. Теб няма да спася, но…

— Но дъщеря ми?

Пайроджил кимна.

— Ще оставя тя да се измъкне от това, ако ти го поемеш на гърба си. Изгълтай цялата отрова, която имаш, и ако мислиш, че може да не е достатъчно, за да те убие със сигурност, намери нещо друго и изгълтай и него. Отмий го с бутилка от най-хубавото вино на графа — но преди да направиш това, напиши бележка, че ти си сложил опиат в храната на Ерлик — можеш да кажеш, че си го направил по заръка на Верхайен, ако искаш, но ако кажеш, че си го направил по моя заръка… всичкото зло ще се струпа на главата ти, можеш да си сигурен. Всичкото — плюс как дъщеря ти те е накарала да убиеш бащата на бебето й.

— Но тя не ме е карала! Тя дори не знае!

— И какво от това? Думата на дъщерята на самопризнал се убиец срещу тази на капитана, който е разкрил загадката около убийството на Мондегрийн и Морей? На кого ще повярва графът? Може да я изчака да роди, преди да я обеси. Избирай, икономе. Но го направи веднага и го направи мъдро. Друга възможност няма да имаш.

Безстрастното изражение на Иривън се върна.

— Предложението ви е приемливо, капитане. — Кимна отсечено. После, само за миг, маската падна от лицето му. — И моята кръв ще полепне на ръцете ви наред с кръвта на барон Верхайен.

Пайроджил сви рамене.

— Много кръв лепне по ръцете ми, Иривън. Свикнал съм.

Иривън не беше единственият, който можеше да контролира изражението си, в края на краищата.

Пайроджил можеше да се опита да се оправдае пред себе си. В края на краищата въпреки сключеното примирие Верхайен беше враг на Морей и барон Морей изобщо нямаше да има нещо против Верхайен да е мъртъв и никога да не стане граф на Ламът. Можеше да обвини и Стивън Арджънт, че го беше поставил в положение, с каквото не можеше да се справи. Той беше войник, в края на краищата, а не някакъв си пристав, нито съдия.

Но това нямаше да свърши работа. И ако имаше начин да се върне кръвта в едно мъртво тяло, Пайроджил щеше да го е използвал много пъти досега.

Кръвта на Иривън обаче все още беше в тялото му и Пайроджил поне можеше да ограничи щетите.

Иривън кимна.

— Ще го изпълня точно, сър. И ако ми обещаете, че ще кажете добра дума за дъщеря ми, ще напиша, че е бил Верхайен.

Пайроджил поклати глава.

— Никакви обещания. Ако мина насам отново някой ден — едва ли, но човек не знае — ще се погрижа за нея. Това е най-доброто, което мога да направи.

— Достатъчно добре е, сър. — Иривън се стегна. — Ако нямате нещо повече…

— Не. Нищо повече.

— Тогава мен ме чака малко писане и бутилка вино, с която да отмия прашеца, и не е зле да се залавям, преди да сте решили нещо друго.

— Да.

Икономът се обърна и се прибра в кухнята. Пайроджил също се обърна и си тръгна.

Много неща имаше да свърши, а искаше да ги свърши, преди да намерят мъртвото тяло на иконома и бележката. Ако описанието на Дърайн на онези — как ги наричаше там, снежните обуща — беше вярно, щеше да им отнеме време да свикнат е тях, докато се измъкват от Ламът. А при мисълта, че един съвсем невинен барон — или поне толкова невинен, колкото можеше да е един барон — е умрял ненужно, Пайроджил предпочиташе да не е наоколо при непрестанните приказки за убийствата, за които бе убеден, че ще се дрънка още много дни от всеки благородник в херцогството. Предпочиташе да го запомнят като „онзи ужасно грозен капитан“, вместо твърде много хора да помнят името му. Дори никой никога да не откриеше истината, Верхайен имаше приятели, които можеха да си помислят, че донякъде ще е справедливо Пайроджил да изчезне.

Пайроджил искаше да изчезне от Ламът, но при свои условия, и искаше да се озове някъде на топло, но не и на погребална клада.

Трябваше да хващат пътя — и петимата, — колкото се може по-скоро. Пайроджил мина бързо по коридора, изкачи се по стъпалата и хвърли поглед през един прозорец към град Ламът. Не беше лошо място, като за град. Беше попадал и в по-лоши места, а и в няколко по-добри. Слънцето се канеше да изгрее и градът скоро щеше да се съживи. Замисли се разсеяно колко много други неща бяха объркали. Не че имаше значение. След няколко години всичко щеше да се забрави, с новия граф в Ламът и с Вандрос в Ябон.

Единственият въпрос, които го глождеше малко, бе как онзи огнедрейк, Фантус, непрекъснато успяваше да се добере до кабинета на Началника на мечовете. Трябваше да има таен проход някъде в замъка, за който дори икономът не знаеше. Все пак животът беше пълен с нерешени загадки и като така, това беше дреболия.

Пайроджил погледна отново през прозореца към новия ден, щастлив, че е жив, за да му се наслади.

Някъде отвън лаеше куче.

Край
Читателите на „Убийство в Ламът“ са прочели и: