Реймънд Фийст, Джоел Розенберг
Убийство в Ламът (8)

Глава 7
Повишения

Началникът на мечовете отвори вратата.

Пайроджил реши, че има нещо наум, след като не изчака според протокола да му я отвори той. Стивън Арджънт затаи мислите си по пътя от залата на Съвета до покоите си, макар все пак да спомена, че бил повикал Дърайн и Кетол да ги чакат още преди Съветът да започне.

Дърайн, според указанията на вестоносеца, вече се беше качил в Орлово гнездо с Кетол, когато Пайроджил и Началникът на мечовете влязоха като двама стари приятели — стига човек да не бе наясно с навъсената физиономия на грозното лице на Пайроджил.

Кетол явно бе изпреварил Дърайн, беше заел стола до камината и енергично чешеше издаденото над очите ръбесто чело на огнедрейка с дръжката на ножа си. Поне за Дърайн чесането не изглеждаше особено нежно, но Фантус бе извил гръб доволно като котарак-влечуго и бе разперил криле било от задоволство, или просто за да попие повечко от топлината на огъня.

Дърайн беше отпуснал едрото си туловище на една дървена пейка и зяпаше играта на Кетол с малкия дракон, без много да му е ясно като как точно да я възприеме.

— Мисля, че ме харесва — беше му казал Кетол.

Стивън Арджънт им махна с ръка да не стават, посочи на Пайроджил един стол и седна срещу Кетол. После изпружи дългите си крака и скръсти ръце зад главата си. Изглеждаше непоносимо доволен от себе си.

— Е, това се уреди много по-добре, отколкото очаквах, а?

„А?“

Пайроджил се обърна към Дърайн.

— Началникът на мечовете постави лейди Мондегрийн начело на Баронския съвет. Което доста изненада някои, бас слагам.

Началникът на мечовете се ухили.

— И още как. — Сви рамене и продължи с кристална невинност: — В интерес на истината, мисля, че е защитимо, и съм готов да докажа правотата си пред граф Вандрос — след като барон Мондегрийн в края на краищата изпрати своята дама като свой представител и след като той беше явният кандидат. — Стана сериозен. — Колко добре ще продължи по-нататък, не мога да кажа — много работа има да се свърши, а графът ще трябва да прецени доколко са се справили с приоритетите и бюджетите. — Поклати глава. — Животът ми са оръжията и бойните изкуства, но съм тук достатъчно дълго, за да знам, че до пролетта можем да опразним графската хазна със заеми за бароните за ремонти и пак да не успеем да оправим всички щети от войната. — Едва сдържа прозявката си. — Не се съмнявам, че наличието на бързи пари и повече работа от наличните работници ще доведе порой от бояджии, дърводелци и каменоделци на север от провинция Крондор.

Пайроджил едва скри усмивката си. Само един източняк можеше да нарече принципата „провинция Крондор“. След дванадесет години Началникът на мечовете все още си беше „онзи бивш капитан от Риланон“. Добре беше направил, че се самоотстрани от председателството на Съвета.

Арджънт поклати отегчено глава, все едно за него финансовите проблеми са много по-уморителни и от най-ужасния бой.

— Това безспорно ще вдигне цените на всичко, от пилешкото на пазара до квартирите и манифактурата. — Отпуши бутилката на масата до лакътя си и си наля вино. — Но за щастие това не е мой проблем и мога да се върна към нещата, за които имам по-добър усет. — Отпи. — Тъкмо затова ви повиках тук. — Обърна се към Кетол. — Каза ли на приятелите си за онова безобразие в казармата — онзи бой между хората на Морей и на Верхайен, на който се натъкнахме двамата с теб?

— Ами, не. — Кетол поклати глава. — Приличаше повече на свада, отколкото на бой, и не ми се стори, че си струва човек да го обсъжда.

Арджънт изсумтя, но Кетол само сви рамене.

— Нямаше убити, само няколко счупени кости и нито един намушкан…

— Имаме стотици войници от дузина съперничещи си баронства, заклещени тук в Ламът, всички — уморени от войната, раздразнителни, отегчени и търсещи нещо, което да ги позабавлява, и ти смяташ, че този бой не заслужава да се обсъжда?

Това с дузината съперничещи си баронства си беше попреувеличено, но проблемът бе точно такъв, какъвто го описваше Началникът на мечовете, помисли си Кетол, ако не и по-лош.

Все пак, ако не се броеше личната охрана на бароните, огромната маса баронски войски бяха разквартирувани отделно в близките градчета и села и каквито и проблеми да можеха да имат примерно хората на барон Фолсон с, да речем, тези на барон Бентийн, те бяха чисто теоретични; бурята бе изолирала отрядите им едни от други.

Но все пак враждуващите помежду си хора на Верхайен и на Морей в града бяха твърде много, а и едва ли бяха единственият пример.

Началникът на мечовете поклати глава.

— Капитаните ми съобщават, че вече им се е налагало да прекратят няколко други свади…

Това можеше да се очаква. То бе една от причините Дърайн да е доволен, че тяхното назначение ги държи в замъка, вместо да стоят заклещени в казармата с другите. При такива свади беше трудно човек да остане неутрален; хората имаха навик да намразват човек, отказващ да вземе страна — или по-скоро намразваха човек, който не иска да вземе тяхната страна.

— … а капитан Кели и двама сержанти трябвало да отнесат един войник при отец Рили — редник с рана от нож в хълбока. Много интересна рана от нож, каквато явно никой, ако човек повярва на войниците в казармата, не е нанасял или виждал.

— Не съм чул за това — рече Пайроджил.

Дърайн също поклати глава.

— Ще чуете — рече Арджънт. — И вярвам, че като го чуете, ще се постараете да споменете, че въпросният войник — от хората на Верхайен — е получил много малка рана. Ще се възстанови напълно и от произшествието няма да му остане нищо, освен един белег, спомени и няколко дни почивка.

Тримата кимнаха.

— Междувременно, разпоредил съм се капитаните да освободят хората си извън наряд да слязат до града — да се поразтъпчат, ако не за друго. Иначе трябва да сложа по капитан пред всяко помещение и да се надявам, че положението ще се удържи… — замълча, после сви рамене и продължи, — но макар да мога да разчитам на моите капитани, не съм сигурен дали някои от офицерите на бароните не са също толкова проблем като войниците им. Тези баронски вражди понякога траят поколения и се стига дотам, че си гонят карез затова, че дядото на някой войник обидил дядото на друг.

Стивън Арджънт ги изгледа един по един в очакване да се съгласят или не, но Дърайн и без да вижда лицата на другите двама, бе сигурен, че и те са безизразни като неговото.

Арджънт поклати глава и продължи:

— Но неприятности ще има, сигурен съм, затова искам някой, освен градската стража да огледа как вървят нещата. Старшият им май ще напира от желание да ме убеждава, че всичко е добре — да не говорим, че няма сили да се справи с опитни войници с малкия си отряд — и макар да съм назначил вече цяла рота редовни за подкрепление на стражата и да разчитам на капитан Стърлинг също колкото на Том Гарнет, ако избухне мащабен сблъсък, хората ми ще бъдат надвити от едната страна или от другата: повечето ми бойци или са с графа в Ябон, или още окопани на фронта. — За миг като че ли съжаляваше, че хората му не са в града не само за да опазят реда, а по повече причини. Изгледа отново поред Дърайн, Кетол и Пайроджил и рече: — Ще ми се да имам още три чифта очи и уши днес в града. И не само очи и уши — и уста също.

Дърайн кимна бавно и със съжаление.

— И тука се включваме ние, така ли, милорд?

— Стига с това глупаво „милорд“… и да, тук се включвате вие. — Поклати глава. — Щях да предпочета Том Гарнет и някои от старшите му сержанти, но те най-добре познават околностите и ми трябват за патрул. Бих могъл да пратя отряд от хората на Верхайен, което поне би ги задържало по-настрана от тези на Морей, но те сигурно ще се отдалечат много, само за да докажат, че са по-добри от всички, и ще се загубят. — Подсмихна се. — Е, може и да съжаля, че не съм ги пратил. — Въздъхна. — Щеше да е добре да им сложа рейнджърите за водачи, но те, може би с право, явно смятат, че са нужни за по-широки обходи. — Навъси се. — Не че щяха да ми изпълнят заповедите — би било твърде лесно, нали? Та затова ми се налага да използвам повечето останали ми редовни в града за патрул, а това означава, че ми трябвате вие тримата. — Стана от стола и порови на бюрото. — Вземете от интенданта табардина редовните на Ламът и ги носете под наметалата си. Ако възникне някой проблем, показвате ги и го решавате — със заплахи, че всякакви боеве ще се приемат като бунт срещу властта на графа. Но главното, искам вечер да сядате на масата с мен и да ми давате вярно впечатление как стоят нещата, нали?

— Разбрано, сър — отвърна Пайроджил.

— В смисъл, всеки поотделно. — Началникът на мечовете се намръщи. — Тримата обикновено пердашите заедно и макар това да е добре в бой, тук имам предвид друго. Пръсвате се, оглеждате, усмирявате, връщате се и докладвате. Разбрано?

— Разбирам, сър — отвърна Пайроджил. — За това с оглеждането не виждам проблем. Но с усмиряването на свади не съм сигурен дали ще се получи, мил… ъъъ, Началник. — Поклати глава. — Каквито и табарди да облечем, не мисля, че някоя банда баронски войници ще обърне много внимание на такива като нас, освен ако…

— Освен ако не са редници, а са поне сержанти. А и това е рискована работа в най-добрия случай, ако не са техни сержанти — довърши Началникът на мечовете. Кимна мълчаливо, след което извади от чекмеджето на бюрото три чифта пагони. — Ето защо от този момент сте повишени в чин капитан, и тримата; вече съм уведомил за това другите капитани и Градската стража — вземете и някакви свирки от интенданта и спокойно можете да свирите за стражата. Само не се възгордявайте: капитани сте само до края на този съвет и докато пътищата не се отворят, та да можем да разкараме от града част от войската и да я държим навън. — Изгледа ги строго. — Ако не и по-рано.

Пайроджил вдигна вежда.

— Пак без да се обиждате, сър, това заплаха ли е, или обещание?

Смехът на Стивън Арджънт прозвуча непринудено.

— Да речем, че е по малко и от двете, а?

Пайроджил погледна Дърайн, после — Кетол.

— Когато пътищата се отворят, бездруго ще сме тръгнали на юг, с топлите заплатки по джобовете.

— Да, да… е, какво чакате още?

Пайроджил се окашля.

— Сигурен съм, че повишените в капитан получават пълна капитанска заплата и…

— Да, да, можете да получите капитанска заплата, ще уведомя когото трябва. Това ли е всичко, или ще ми досаждате с още нещо?

Тримата станаха, но Пайроджил се спря на вратата и се обърна.

— Е? — Началникът на мечовете вдигна раздразнено очи. — Какво още?

— Ами, въпросът с барон Морей…

— Тримата много дълго се замотахте на тази служба. — Арджънт изсумтя. — Не мисля, че ще се случи нещо, докато седи на масата на съвета и докато всички са заклещени в цитаделата… но ще помисля за това. Днес оставете на мен да се грижа за барона: вие просто излезте из града и направете каквото можете, за да опазите мира.

— Ще направим каквото можем — отвърна Дърайн.

Началникът на мечовете кимна.

— Е, това ли е всичко?

— Да, сър.

Стори му се най-уместният отговор.

 

 

Дърайн вървеше по тясната пътека към ковачницата на улицата, за която му бяха казали, че официално се наричала „Улица-наречена-в-чест-на-крал-Родрик“, но която като че ли всички винаги наричаха „Улицата на Псето“. Дали беше предишното й име, или израз на враждата между Запада и Изтока това не знаеше.

Ламът сякаш се съвземаше от пълното замразяване, донесено от виелицата, макар все още да си оставаше пленник на дълбокия сняг.

Макар само тук-там да се мяркаха следи от конски копита — всъщност от цели конски крака, не само копитата — пътеки, оставени от ботуши, кръстосваха улицата в изобилие, като отпечатък от паяжина, оставена през нощта от някакъв огромен въображаем паяк.

Подуши въздуха. Беше може би мъничко по-топъл, макар и не достатъчно топъл, за да спре да трепери, а още по-малко — да стопи снега. Вероятно само затишието го правеше не толкова хапливо студен. Нищо, освен чудодейната поява на горещите летни ветрове, духащи над пустинята Джалпур, не можеше да стопи снега достатъчно бързо, за да отвори град Ламът и да попречи на нещата да се скапят.

Едно чудо щеше да е добре.

Къде беше богиня Килиан точно когато най-много му трябва на човек? Сигурно се беше проснала на изпънато на топлия пясък одеяло на някой плаж край Дърбин, отпиваше от висока чаша прохладна напитка и се кикотеше отдалече на това, което бе причинила на Ламът. Тит-Онака сигурно също лежеше на друго одеяло до нея, а дали се смееше с нея, или се мръщеше бе нещо, което Дърайн не искаше и да мисли — войнишкият бог имаше гадно чувство за хумор.

Някакво вълнение при ковачницата в края на улицата го накара да се забърза.

В пролуките между наметалата на струпалите се пред вратата войници се мяркаха поне половин дузина табарди — включително табардите на ламътските редовни, забеляза той с облекчение. Като че ли имаше някакво блъскане и бутане, но все още нищо сериозно… засега.

Дърайн разбираше желанието на войниците да влязат. Ако ти се е наложило непременно да излезеш в града в такъв студен ден и гледаш да избегнеш кръчмите заради неохотата да си сред гъмжилото войници, струпани вътре и пиещи твърде много бира, едно от безусловно топлите места, където можеш да се свреш, е някоя ковачница. Един войник може винаги да си измисли добър повод да навести ковачница: тока на колан да се оправи, кама да се наточи, дръжката на меча да се потегне. Всичко, което можеше да задържи човек край ковашкия огън поне половин час.

Един бой в ковачница обаче щеше да е по-лют, отколкото например в съседната кръчма „Клатещият се кешиец“. Кръчмарите бяха свикнали с такива неща, поне дотолкова, че да не предлагат изобилие от тежки метални предмети, които лесно може да влязат в употреба. Виж, ковачите си имаха друга работа и други приоритети.

Той отметна наметалото да открие пагона си и се провря с лакти през войнишката тълпа и през вратата.

Проклятие. Карис, капитанът с рунтавите мустаци от баронство Бентийн, стоеше настръхнал срещу капитан Кели от отряда на Фолсон. Зад скамейката, служеща за тезгях с ковашки мостри, стоеше ковачът и ги наблюдаваше внимателно. Беше с плувнала в пот дълга коса и широка риза, яките му възлести ръце се отпускаха и стягаха на дръжката на чука, положен на тежката наковалня. Двамата чираци продължаваха да се трудят над меховете при топилнята, вдигаха искри от огнището и те се пръскаха по пода при всеки натиск надолу: младежите спираха от време на време само за да хвърлят ново парче железен скрап в голямата каменна пота, полузаровена в жаравата. Работата си продължаваше — ковачът явно се канеше да излее нещо в ръбатия калъп до огнището, докато капитаните се караха. За опитното око на Дърайн изглеждаше, че ковачът ще го вдигне този чук и ще се върне към работата си веднага щом металът стане готов. Можеше да го използва по който капитан прехвърли скамейката, но иначе нямаше да се намеси в спора им. За разлика от някоя гостилница или грънчарски дюкян, в една ковачница няма много чупливи неща. А и до този момент двамата капитани само си говореха.

Предната нощ на Дърайн не беше му убягнало, че двамата капитани не се харесват много, но не знаеше дали проблемът е личен, или е продължение на съперничеството между бароните им.

Можеше да са и двете, разбира се.

— Моля — каза Кели с неестествена усмивка, заплашваща да напрегне някои по-малко използвани лицеви мускули до спазъм, — ще съм повече от щастлив нуждите ти да бъдат удовлетворени преди моите, скъпи ми приятелю капитан Карис.

Гласът му бе твърде висок, но не викаше чак.

— Само ако ти настояваш, капитан Кели — отвърна също толкова високо Карис. — Макар да се надявам, че няма. — Поглади с пръст мустака си. — Моята единствена нужда е да ми припоят счупената шпора и макар че ще ми трябва за следващия патрул — на сарача сигурно ще му е нужен цял час да ми я пришие на място — следващият ми патрул ще трябва да почака, докато се отворят пътищата, и мисля, че нуждата от годен за работа ръжен в Първо помещение за момента е по-голяма от моята от шпора.

Въпросният ръжен лежеше на работната скамейка почти огънат на две, до счупената месингова шпора, но за Дърайн по-интересен бе начинът, по който войниците в работилницата наблюдаваха спора на двамата капитани, пък и в самия спор имаше нещо повече от странно.

Първо, тази дискусия се водеше в ковачницата в града, а не в ковачницата в двора на замъка, където обикновено се удовлетворяваха нуждите на офицери и войници. Навярно крепостният ковач бе зает с други по-важни неща, макар че с какво точно, Дърайн не можеше да си представи.

Второ, този „спор“, който звучеше повече като любовно ухажване, се разиграваше пред тълпа войници. Дърайн можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти бе чувал офицери драговолно да се опитват да решат разногласията си пред редовия състав. Един офицер можеше да се бие на дуел призори пред други офицери за секунданти и свидетели, но повечето бяха готови по-скоро да ги стъпче стадо побеснял добитък, отколкото да нарушат дисциплината пред хората си.

Кели го забеляза, кимна му късо и много ледено, след което отново се обърна към Карис с болезнено насилената си усмивка.

— Скъпи ми приятелю, ако не те пусна първи, не съм сигурен, че ще мога някога да си го простя.

Карис театрално сви рамене.

— Не, моля те. Само след теб, скъпи Бен.

Кели вдигна пръст.

— Виж, ако аз мина пръв, някои хора може да си помислят, че си избрал да минеш втори само за да се позадържиш в приятната топлина на ковачницата.

Тук Карис кимна.

— Да, някои хора може да са толкова глупави, че да си помислят точно това. Знаеш ли, може би с теб трябва да навестим „Клатещият се кешиец“ и да си побъбрим сладко за старите времена над халба-две добро джуджешко пиво, докато двете ни поръчки се изпълнят. — Обърна се към един от войниците наблизо. — Силбак, остани тук, моля те, със… със…

— Хаас — рече Кели на един от войниците на Фолсон. — Хаас ще изчака с него.

— … остани тук с редник Хаас, докато се оправят шпората и ръженът, а после двамата можете да дойдете да ни ги донесете в „Кешиеца“.

— Слушам, сър. — Силбак се изпъна в стойка „мирно“ с напълно безизразно лице.

Кели се обърна към Дърайн.

— О, капитан Дърайн. Поздравления за толкова заслуженото ви повишение.

Карис също кимна. Близки приятели отвсякъде.

— О, да, да, поздравления наистина. Ще бъдете ли така любезен да дойдете с нас?

Дърайн кимна, войнишката тълпа се раздели на две и тримата излязоха навън в студа.

— Е — измърмори Кели на Карис, топлата усмивка бе замръзнала на лицето му, — мисля, че ни разбраха, скапан кучи сине на неизвестен баща.

Карис кимна и плесна ръка — малко прекалено силно за наистина дружески жест — на рамото на Кели.

— Мога само да се надявам — отвърна тихо, — педераст такъв. Хайде да прекратим тази идиотщина: знам, че си готов да си смъкнеш гащите и да се наведеш на всеки, който може да сложи думата „лорд“ пред името си. — Все тъй усмихнат, плесна другата си ръка на рамото на Дърайн. — Ти какво мислиш, прекомерна купчина говна в маломерна торба такава?

Дърайн се усмихна насила.

— Мисля, че урокът засега се прие. Колко ще се задържи е друг въпрос.

Двамата капитани кимнаха в унисон, а Бен Кели въздъхна.

— Правим каквото можем, а? — Тримата продължиха по улицата, далече от войници, които можеха да ги чуят. Кели продължи: — Ако тоя барон стане граф, ще си търся служба в друго графство или ще се примиря с живота на флибустиер. Всичко друго, но не и да ме командва тоя тук като Началник на мечовете…

— Чувството е взаимно — отвърна Карис. — И не само заради начина, по който левият фланг се огъна в Битката при Леса, защото настоя да си запазиш отряда в резерва. — Тонът му беше спокоен, но таеше немалко разгорещеност. — Но засега заповедите са си заповеди и имаме много хора със същите причини да се мразят, тъй че най-добре ще е да задържим нещата кротки. Дори това да означава да обърна гръб на това нищожество Кели в кръчмата, макар да знам, че ще ми се изплюе в бирата.

— Само ако не ми остане време да си разкопчая гащите. — Усмивката на Кели беше зла. Той ги изпревари по покритите с отъпкан сняг стъпала към вратата на кръчмата, като насмалко да си бухне главата в табелата с нарисувания кешиец, клатещ се от бесилото.

— След тебе, скъпи капитан Карис.

— Не, само след теб, драги ми приятелю капитан Кели.

Дърайн просто прекрачи през прага и ги остави да се разберат кой да влезе пръв.

Сега-засега нещата се удържаха и сигурно щяха да се удържат поне достатъчно дълго, за да сръбнат капитаните по халба ейл и да им изпълнят ковашките поръчки, и макар че за някои войници сигурно щеше да е още по-странно, отколкото за него, как така един ръжен изведнъж се е оказал почти огънат на две или как една месингова шпора се е счупила по време, когато собственикът й не е ходил никъде на кон, можеше поне да се надява, че засега всички ще се поучат от този театър и ще подражават на капитаните си.

По-нататък?

Дърайн поклати глава. Капитаните не можеха да са навсякъде, дори всички останали да бяха схванали като тези двамата. Беше само въпрос на време.