Дийн Кунц
Брат Од (56)

Петдесет и шеста глава

Кадилакът беше структурно преустроен, за да не се килне под теглото на Ози, а седалката на шофьора беше ръчно изработена, за да поеме телесата му.

Той управляваше колата с обиграността на автомобилен състезател и ние летяхме из планинските пътища с грация, която изглеждаше непостижима при подобна скорост.

Заговорих го, когато излязохме на ниското:

— Сър, вие сте богат по всякакви стандарти.

— Трудолюбив съм и извадих късмет — съгласи се той.

— Имам една толкова голяма молба към вас, че ме е срам да ви я кажа.

Ози се ухили от удоволствие:

— Ти никога не ми даваш да направя нещо за теб, а аз те имам за син. На кого да оставя парите си? Страшния Честър никога не може да ги изхарчи.

Страшния Честър беше котаракът му, който не е роден с това име, а сам си го е завоювал.

— Има едно момиченце в училището.

— Към „Свети Вартоломей“ ли?

— Да. Казва се Флоси Баденблат.

— О, горкото дете!

— През какво ли не е минала, сър, но въпреки това грее.

— Какво искаш?

— Възможно ли ви е да основете попечителски фонд в размер на сто хиляди долара след плащането на данъците?

— Смятай, че е направено.

— С цел, когато напусне училището, да уреди живота си на място, където ще може да работи с кучета.

— Ще накарам адвоката да го формулира точно по този начин. А когато настъпи моментът, аз лично ли да се погрижа за прехода й от училището към външния свят?

— Ако не е проблем, ще ви бъда вечно благодарен, сър.

— Ха — рече той и пусна кормилото, за да си плюе на ръцете, — беше лесно, като да излапаш сметанов пай. За кого да бъде следващия фонд?

Никакъв попечителски фонд не можеше да оправи сериозното умствено увреждане на Джъстин. Парите и красотата са популярно средство за защита срещу тегобите на този свят, но и двете не могат да променят миналото. Само времето лекува времето. Пътят напред и единственият път назад към невинността и умиротворението.

Известно време пътувахме, приказвахме си за Коледа и изведнъж интуицията ме връхлетя, по-мощна от когато и да било.

— Сър, бихте ли отбили?

Нещо в тона ми го накара да се намръщи и двойната му брадичка се разтресе на слоеве:

— Какъв е проблемът?

— Не знам. Може би не е проблем… а нещо много важно.

Той отби кадилака под сянката на няколко величествени бора и изключи двигателя.

— Оди?

— Един момент, сър.

Седяхме в мълчание. Слънчевите лъчи пърхаха с крила по предното стъкло и се гонеха с назъбените сенки на боровите клони.

Интуицията ми стана толкова интензивна, че да я пренебрегна, значеше да се откажа от себе си.

Животът ми не е мой. Бих го дал, за да спася момичето си, но Съдбата си беше направила другояче сметката. Сега водя непотребно съществуване и знам, че ще дойде ден, в който ще се разделя с този мой живот заради справедлива кауза.

— Трябва да сляза тук, сър.

— Какво, да не ти е лошо?

— Чувствам се отлично, сър. Психически магнетизъм. Оттук вече съм пеша.

— Но ти се връщаш у дома за Коледа.

— Не съм сигурен.

— Значи си до тук. И накъде пеша?

— Не знам, сър. Ще разбера докато се движа.

Не можех да задържа Ози зад волана. Приятелят ми се втрещи, когато извадих само една чанта от багажника.

— Не можеш да си отидеш само с това!

— Вътре имам всичко, което ми е нужно — успокоих го аз.

— Защо си търсиш белята, човече?

— Може би не си търся белята, сър.

— А какво тогава?

— Може би белята — отстъпих аз. — А може би мир. Не знам. Каквото и да е, то ме зове.

Ози помръкна:

— Но аз с такова нетърпение очаквах…

— И аз, сър.

— Цял Пико Мундо се е затъжил за теб.

— И на мен ми е мъчно за Пико Мундо. Но така стоят нещата. Знаете как е при мен.

Затворих багажника, но Ози не искаше да ме зареже в този пущинак.

— Имам си Елвис и Бу — уверих го аз. — Не съм сам.

Озорих се, докато прегърна телесната му маса.

— За мен сте като баща. Обичам ви, сър.

— Синко — задавено прошепна той.

Стоях на отбивката и гледах как кадилакът изчезва в далечината. После тръгнах по банкета, воден от интуицията си.

С Бу влязохме в крачка. Той е единственото куче-призрак, което съм виждал. Обикновено животните нямат проблем да продължат напред. Незнайно защо той е блуждаел повече от година в абатството. Може би ме е очаквал.

Известно време Елвис беше до мен, после закрачи заднешком и ми се ухили така, сякаш ми беше погодил невероятен номер.

— Мислех, че вече си отпрашил напред — сгълчах го аз. — Знаеш, че си готов.

Той ми кимна с глупава усмивка.

— Тръгвай, де. Ще се оправя. Всички те чакат. Тръгвай.

Вървейки като рак, Кралят на рокендрола почна да ми маха за сбогом и стъпка след стъпка изчезна завинаги от този свят.

Вече окончателно бяхме излезли от планините. В тази калифорнийска долина лъчезарният ден се носеше леко над земята, а дърветата и птичките даваха своя принос за ведрия ансамбъл.

След като Елвис си отиде, бях изминал може би около сто метра, преди да усетя, че някой върви до мен.

— Добър ден, сър — изненадано го поздравих аз.

Беше метнал сакото си през рамо, а ръкавите на ризата му бяха навити. Онази пословична усмивка трептеше на устните му.

— Няма как да не е интересно — обявих на всеослушание. — За мен ще е чест, ако и за вас успея да сторя същото.

Той докосна шапката си, без да я сваля, и ми намигна.

Коледа беше само след няколко дни.

Вървяхме по банкета, устремени към неизвестното, докъдето води, водил е и ще води всеки път: аз, моето куче Бу и духът на Франк Синатра.