Дийн Кунц
Брат Од (51)

Петдесет и първа глава

Това не бяха Карпатите, а калифорнийската Сиера. Отвън снегът не валеше, а направо летеше, без гръмотевици и светкавици. Разочаровано установих, че в стаята липсват позлатени жироскопи, пращящи дъги от електричество и луди гърбушковци с очи като фенери. Друго си е било в славните дни на Карлоф и Лугоши. Сегашните луди учени нищо не отбират от мелодрама.

От друга страна, брат Джон Хайнеман е по-скоро заблуден, отколкото луд. Ще видите, че това е вярно, но също така ще видите, че разликата между „луд“ и „заблуден“ е тънка като цъфналото на цъфнал косъм.

— Тази стая — заяви брат Джон с любопитна смесица от веселие и сериозност — не е каквото и да е помещение, а революционна машина.

— Тук следват неприятностите — каза ми Романович.

Брат Джон продължи:

— Ако си представя даден обект и съзнателно проектирам образа му, машината го улавя, разпознава го като проекция и го отделя от всяка друга мисъл, усилва насочената ми мисловна енергия няколко милиона пъти и произвежда въобразения обект.

— Мили божке, сигурно сметката ви за електричество е чудовищна!

— Не е незначителна — призна той, — но не е чак толкова зле. Едно на ръка, тук са важни не толкова волтовете, колкото амперите.

— Пък и сигурно ви таксуват по индустриална тарифа.

— Не само, Од Томас. Лабораторията ми се ползва с данъчни облекчения, защото всъщност е религиозна организация.

— Като казвате, че е достатъчно да си представите даден обект, за да го произведе стаята, имате предвид като бисквитките ви? — запита Романович.

Брат Джон кимна.

— Точно така, господин Романович. Искате ли?

— Бисквитките не са живи — намръщи се руснакът. — Казахте, че сте създали живот.

Монахът отрезвя:

— Да. Прав сте. Да не го превръщаме в салонна игра. Става дума за най-важното, за връзката на човека с Бога и смисъла на съществуването. Да преминем директно към главното шоу. Ще създам едно пухче за вас.

— Какво? — попита Романович.

— Ще видите — обеща брат Джон и се усмихна многозначително, след което се намести на стола си, затвори очи и челото му се нагъна, сякаш набраздено от дълбока мисъл.

— Сега ли го правите? — поинтересувах се аз.

— Мислех, че ще ви трябва нещо като шлем, нали знаете, от който стърчат жици и всякакви щуротии.

— Аз съм над подобни примитивизми, Од Томас. Стаята е настроена към точната честота на мисловните вълни. Тя е приемател и усилвател, но само на моите и на ничии други мисловни проекции.

Хвърлих поглед към Романович. Руският мечок беше по-намръщен от всякога.

След двайсетина секунди въздухът като че ли се сгъсти и натежа от влага, но не беше влажен. Налягането взе да ме притиска от всички страни, сякаш се спускахме в океанските дълбини.

На персийския килим пред стола на брат Джон се появи сребристо сияние, което заблещука несигурно, като лъч светлина, пречупен в някой от обектите в стаята, въпреки че това обяснение не беше вярно.

След миг във въздуха се образуваха мънички бели кубчета като захарни кристалчета. Броят им внезапно нарасна и едновременно с това те започнаха да се сливат. Сякаш наблюдавах на видео повторение на случилото се в гаража.

С Романович скочихме на крака, без съмнение водени от една и съща мисъл: „Ами ако пухче е галеното име, което брат Джон е дал на ходещата гробница?“

Тревогата ни не беше основателна. Съществото, което доби форма пред нас, имаше размерите на хамстер. Съвсем бяло, съчетаващо черти на кученце, котенце и зайченце, то отвори огромните си сини очички — очите на Том Круз без хищническия им елемент, усмихна ми се подкупващо и издаде бълбукащ, музикален звук.

Брат Джон отвори очи, усмихна се на създанието и ни представи:

— Джентълмени, запознайте се с първото си пухче.

* * *

Не съм бил пряк свидетел на събитията, разиграли се в училището паралелно с откровенията в Клетката на Джон. Ето защо ги описвам по сведенията на очевидци.

Докато Джейкъб бродира в стая номер четиринайсет, брат Юмрука слага стол пред отворената врата, сяда, намества бухалката на коленете си и започва да наблюдава коридора.

Петнайсет години след като е избягал от журналистическото си поприще, брат Максуел може би се надява, че не е изминал целия този път само за да се натъкне на същото безсмислено насилие, на което е можел да се радва до пресита в Лос Анджелис без обет за бедност.

Максуел седи на стол близо до единствения прозорец в стаята. Той не обръща внимание на отиващия си ден зад стъклата, защото играта на снежната виелица почти го е хипнотизирала.

Шум, по-рязък от воя на вихрите, серия от леки почуквания привлича вниманието му към прозореца. Менящ се калейдоскоп от кости се е притиснал към стъклата.

Максуел бавно се надига от стола, сякаш някое по-рязко движение може да докара посетителя до нервна възбуда, и прошепва:

— Брат Салваторе.

Седнал с гръб пред отворената врата, брат Юмрука се е унесъл в мисли за най-новата книга на любимата си писателка, в която не се разказва нито за порцеланов заек, нито за мишле, спасяващо принцеса, но въпреки това е чудесна. Той не чува брат Максуел.

Брат Максуел се дръпва от прозореца и осъзнава, че и двете му бухалки са до стола му. Отново прошепва името на Салваторе, вероятно не по-силно отпреди.

Моделите от кости непрекъснато се променят, но не възбудено, а някак мързеливо, създавайки впечатлението, че съществото се намира в състояние, подобно на сън.

Движенията като на забавен каданс окуражават брат Максуел да се върне до стола за бухалките.

Тъкмо се е навел и е уловил оръжието, когато чува как едно от стъклата над главата му се пропуква. Той скача и крясва:

— Салваторе!

* * *

Макар и образувано от кубчета, пухчето беше топчестото и пухкаво като името си. Огромните му уши клепнаха и то ги отметна назад с лапа. Такъв любимец би подхождал на момчето от опаковките на брашното „Пилсбъри“.

Брат Джон заговори с прехласнато лице:

— Цял живот съм бил обсебен от реда. Исках да го открия в хаоса. Да го наложа на хаоса. И ето го този сладък мъник — роден от хаоса на мисълта, от пустотата, от нищото.

Изправеният на крака Романович не сваляше гарда:

— Несъмнено не сте го показали на абата.

— Все още не — отговори брат Джон. — Всъщност вие първи го видяхте… доказателството за съществуването на Бог.

— Абатът знае ли, че изследванията ви са водели… натам?

Брат Джон поклати глава:

Той разбира намеренията ми да докажа, че в дъното на материалната реалност, под последния слой на онова, което привидно е хаос, се крият подредени мисловни вълни, идентични с Божието съзнание. Но никога не съм му казвал, че ще създам живото доказателство.

— Никога не сте му го казвали! — Гласът на Романович стенеше и се огъваше под товара на изумлението му.

— Исках да го изненадам. — Брат Джон се усмихна на творението си, което се клатушкаше наляво-надясно.

— Да го изненадате? — Изумлението даде път на неверието. — Да го изненадате?

— Да. С доказателства за господ.

Романович едва сдържаше презрението си:

— Това не е доказателство за Господ. Това е богохулство — заяви той, по-директен от мен в така създалата се ситуация.

На пръв поглед кикотещото се, щапукащо, синеоко пухче не приличаше на върховно оскърбление на Господ. Първоначалната ми реакция беше: топчесто, пухкаво, възхитително.

Обаче когато седнах на ръба на стола и се приведох, за да го разгледам по-добре, бях пронизан от остра тръпка, сякаш ледена висулка се бе забила в окото ми.

Нямах визуален контакт с огромните очи на пухчето, на които им липсваше любопитство, присъщо на истинските кученца или котенца. Те бяха празни; в тях имаше пустота.

Музикалното гукане и кикотът очароваха като записания глас на играчка — докато не си напомних, че това не е играчка, а живо същество. Тогава възклицанията му взеха да ми напомнят на кошмарни бълнувания.

Станах от стола и се дръпнах една-две крачки назад от мрачното чудо на брат Джон.

— Доктор Хайнеман — твърдо отсече Романович, — вие сам не се познавате. Не знаете какво сте сътворили.

Брат Джон изглеждаше смутен от враждебността на руснака.

— Виждам, че имате различна представа, но…

— Преди двайсет и пет години сте отхвърлили малформирания си и осакатен син, обезнаследили сте го и сте го изоставили.

Потресен от факта, е това му прегрешение е известно на руснака, брат Джон очевидно искаше да потъне вдън земя от срам, но все пак опита да се защити:

— Вече не съм онзи човек.

— Ще приема, че сте се изпълнили с угризения и дори сте се покаяли, а щедростта ви, когато сте приели монашеството, е била изумителна. Поправили сте се, може би дори сте по-добър, но не сте различен. Как сте успели да се самоубедите в противното, при положение че толкова добре познавате теологията на вярата си? Всичките дела на един човек го придружават по пътя му от началото до края. Изкуплението дарява прошка, но не заличава миналото. Някогашният Джон Хайнеман още живее във вас, потиснат от човека, който с усилие на волята сте станали.

— Брат Джон, гледали ли сте Фредерик Марч в „Доктор Джекил и мистър Хайд“? — попитах аз. — Ако се измъкнем от цялата тази каша живи, може би не е зле да го гледаме заедно.