Дейвид Уингроув
Бялата планина (29)

Глава 18
Мъртвият брат

Ли Юан стоеше на високата тераса в Хей Шуй, загледан към езерото. Беше дошъл без предупреждение. Зад него се бе строила свитата му от осем души и черните им копринени одежди се сливаха със сенките.

Лек бриз лъхаше над езерото и караше високите тръстики край брега да се люлеят. Кормораните леко кацаха по водата. Небето беше идеално синьо, далечните планини — твърди, ясно очертани черни силуети. Слънчевите лъчи се спускаха като медена мараня над всичко, блестяха по дългите стълбища и по белокаменните дъги на моста. На отсрещния бряг под изобилната зеленина на водната ливада прислужниците на Фей Йен притичваха сред дърветата на овощната градина, докато подготвяха господарката си за посещението.

От мястото, където беше застанал, виждаше люлката на детето — голяма, подобна на носилка, пълна с възглавнички и воали в пастелни цветове. Щом я съзря, сърцето му заби по-силно, а мракът вътре в него се втвърди като камък.

Обърна се нетърпеливо.

— Елате — подкани ги той отсечено, после заприпка надолу по широкото стълбище. Свитата му го следваше като сенки по белия камък.

Срещнаха се на тясното мостче. Делеше ги един човешки бой разстояние. Фей Йен стоеше там с наведена глава. Зад нея идваха прислужниците — четири от тях крепяха люлката.

Щом Ли Юан направи още една крачка напред, Фей Йен коленичи и докосна с чело камъка. Прислужниците зад нея направиха същото.

— Чие хсия…

Беше облечена в просто чи пао в блед лимоненожълт цвят, избродирано с пеперуди. Главата й беше непокрита, прекрасната й тъмна коса — събрана в стегнато сплетен кок на темето. Щом отново погледна нагоре, той забеляза, че леко се е изчервила.

— Подаръкът ти… — започна той, после млъкна, щом от люлката се разнесе звук.

Тя се обърна, проследи погледа му, след това го погледна отново.

— Събудил се е.

Погледна я безизразно, после — отново люлката. Мина между коленичилите прислужници, наведе се и дръпна воала. Вътре в уютно гнездо от възглавнички се беше събудил малкият Хан. Лежеше на една страна и протягаше мъничка, изящна ръчичка да се вкопчи в ръба на люлката. Очите му — две мънички кръгчета от абсолютно черен, течен мрак — бяха отворени и се кокореха насреща му.

Ли Юан притаи дъх, смаян от приликата.

— Хан Чин… — промълви тихо.

Фей Йен се приближи, коленичи до него, усмихна се на детето и то й отговори с щастливо гъргорене — познаваше я.

— Искате ли да го подържите, чие хсия?

Той се поколеба, втренчен в детето, обзет от болка и копнеж, толкова силни, че заплашваха да го извадят от равновесие, после кимна — не можеше да го изрече.

Тя се наведе, като се докосна до него — лекият полъх на парфюма й, топлината на допира й го накараха отново да дойде на себе си, да осъзнае, че до него е тя. Потрепери, отвратен от силата на чувствата си — изведнъж бе разбрал, че е сбъркал, като дойде. Слабост. Но сега нямаше друг избор. Щом тя вдигна детето и се обърна към него, той усети как болката се завръща, още по-остра отпреди.

— Синът ви — тя го каза толкова тихо, че само той долови думите й.

Детето се сгуши доволно в ръцете му — толкова мъничко, крехко и беззащитно, че лицето му се изкриви от болка при мисълта, че някой би могъл да му причини зло. Беше на девет месеца — на някакви си трийсет и девет седмици — ала вече беше огледален образ на брата на Ли Юан, Хан Чин, мъртъв от десет години.

Ли Юан се изправи, след това се обърна и като люлееше детето и тихо му гугукаше, тръгна между коленичилите прислужници. Щом стигна до парапета, се изправи, погледна към брега с полупритворени очи и се опита да различи нещо. Но там нямаше нищо. И него като по-малък го нямаше там да наблюдава как младият Хан Чин като гордо младо животно върви устремено през окосената трева към моста и към своята годеница.

Ли Юан се намръщи, после се обърна и се загледа през водната ливада, но там пак нямаше нищо. Нито палатка, нито спънат кон, нито мишена за лък. Беше си отишло докрай, сякаш никога не беше съществувало. И все пак детето беше тук и толкова приличаше на отдавна мъртвия му брат, че сякаш той не беше умрял, а просто бе заминал някъде на дълъг път.

— Къде беше, Хан Чин? — попита тихо, почти безгласно и усети топлия бриз по бузата си. Гледаше как ветрецът роши и развява черната коса, която се спускаше над съвършеното, с цвят на слонова кост чело на детето. — Къде беше през всичките тези години?

И все пак още щом произнесе думите, знаеше, че се заблуждава. Това тук не беше Тонджиян, а брат му Хан Чин беше мъртъв. Сам бе помагал да го погребат. Не, това беше някой друг. Непознат за големия свят. Цял нов съзидателен цикъл. Неговият син, обречен да бъде непознат.

Отново потрепери — болеше го, че е необходимо да постъпи точно така. След това пак се обърна и погледна към Фей Йен.

Тя го гледаше, допряла длани до шията си, със замъглени очи, трогната от гледката — той с детето на ръце. Всякаква пресметливост бе изчезнала. Тя беше също толкова неподготвена, колкото и той.

Зад нея бяха застанали хората от свитата му като осем черни статуи на светлината на късната утрин. Гледаха и мълчаливо чакаха господаря си.

Той се приближи до нея и й подаде детето.

— Добро дете, нали?

Тя срещна погледа му — изведнъж я беше обзело любопитство. Зачуди се за какво ли всъщност е дошъл; после сведе глава.

— Като баща си — отговори тя тихо.

Той извърна глава — за първи път днес бе забелязал красотата й.

— Изпращай ми касета всяка година на рождения му ден. Искам… — той се поколеба. Устата му изведнъж пресъхна. Отново я погледна. — Ако се разболее, искам да разбера веднага.

Тя леко се поклони.

— Както желаете, чие хсия.

— И, Фей Йен…

Тя вдигна очи и за миг не можа да се прикрие.

— Чие хсия?

Той се поколеба, вгледа се в лицето й и отново усети дълбочината на някогашните си чувства. После разтърси глава.

— Ала не трябва да предприемаш нищо освен това. Между нас всичко е минало. Не се опитвай отново да го разпалиш. Разбра ли ме ясно?

За миг тя прикова поглед в очите му, сякаш за да отрече, след това извърна очи с познатото леко трепване на главата. Гласът й беше по-твърд отпреди.

— Както желаете, чие хсия. Както желаете.

* * *

Между колоните в дъното на залата беше опънат екран като голямо бяло знаме, захапано от дракони. Пред него, на около двайсет чи стоеше Тронът за аудиенции на Ван Со-леян. Той се приближи, изкачи се и седна на мястото си, после погледна към своя канцлер.

— Е?

Хун Миен-ло трепна, след това се обърна към другия край на залата и вдигна разтрепераната си ръка.

Светлините в залата веднага помръкнаха. Миг по-късно чисто бяла светлина огря екрана. Едва след като камерата се дръпна леко назад, Ван Со-леян разбра, че гледа нещо — бледното каменно лице на нещо. После, когато зелено-сиво-синият бордюр дойде на по-добър фокус, разбра какво е това. Гробница. Врата на гробница.

И то не коя да е гробница. Това беше тяхната семейна гробница в Тао Юан, в оградената от зидове градина зад Източния дворец. Потрепери, притисна длан към стомаха си — напрегнатото чувство на ужас в гърдите му нарастваше все повече.

— Какво…?

Не довърши въпроса си. Докато гледаше, върху чисто бялата повърхност на камъка се оформи едва забележима мрежа от пукнатини. За съвсем кратък миг те почерняха, започнаха да се разширяват и западаха мънички бели отломки. Камъкът се рушеше. После толкова внезапно, че той подскочи на стола си, вратата рухна и разкри мрака отвъд.

Беше се втренчил ужасен в екрана. Гърлото му се беше свило, сърцето му туптеше бясно в гърдите. Известно време там нямаше нищо — нищо освен мрака — а после мракът се раздвижи и върху назъбения ръб на камъка се оформи сянка. Ръка.

Ван Со-леян трепереше, цялото му тяло се тресеше, ала не можеше да откъсне поглед от екрана. Бавно като в най-лошия кошмар фигурата се измъкна от мрака на гробницата като удавник, измъкващ се от океанските дълбини. Известно време постоя там, слабо очертана на утринните лъчи — прост черен силует на фона на пълния мрак оттатък — след това залитна напред и излезе на ярката слънчева светлина.

Ван изстена.

— Куан Ин…

Беше брат му, Ван Та-хун. Неговият брат, който лежеше в каменното легло през последните двайсет месеца. Но в гробницата беше пораснал и се бе превърнал в мъжа, който никога не е бил в живота. Фигурата се протегна на слънце, от савана се посипа пръст. После се огледа и примигна на ярката светлина на новия ден.

— Не може да бъде — тихо, почти безгласно промълви Ван Со-леян. — Аз наредих да го убият и да унищожат копието му.

— Ала ложето му беше празно, чие хсия.

Трупът стоеше там и леко се поклащаше, обърнал лице към слънцето. След това, като се клатушкаше като пиян, продължи напред. След себе си оставяше диря от пръст.

— Ами пръстта?

— Истинска пръст, чие хсия. Дадох я за анализ.

Ван се взря в екрана ужасен — трупът на брат му продължаваше да напредва бавно и тромаво. Беше брат му, но беше станал едър и мускулест — приличаше повече на по-големия си брат, отколкото на хърбата, която беше приживе. Докато залиташе през тревата към заключената порта и наблюдаващата камера, звукът — дрезгав, гъгнив звук — се усилваше с всяка негова крачка.

Портата падна — резбованото дърво се разцепи като гнило, брутално изтръгнато от здравите си железни панти. Образът веднага се премести на друга камера, която наблюдаваше как фигурата се приближава нагоре по широката алея покрай Източния дворец и после — надолу, по стълбите към централната градина.

— Никой ли не се опита да го спре? — попита Ван с пресъхнала уста.

Хун отговори с немощен глас:

— Никой не знаеше, чие хсия. Първият път, когато се задейства алармата, беше, когато се промъкна през главния вход. Стражите направо се вкаменили. Побягнали. И можем ли да ги обвиним?

Този път Ван Со-леян не го оспори. Докато гледаше как фигурата се препъва, усети, че иска да се скрие — на някое дълбоко, тъмно, сигурно място — или да побегне и да бяга, да бяга, до края на света. Космите на врата му бяха настръхнали, а ръцете му се тресяха като на старец. Никога не се беше чувствал толкова уплашен. Никога, дори като малък.

И все пак това не би могъл да бъде брат му. Макар че се страхуваше, част от съзнанието му отхвърляше ставащото.

Той протегна ръце, вкопчи се в облегалките на трона и се опита да се успокои, но беше много трудно. Образът на екрана въздействаше мощно, по-мощно, отколкото би могъл да понесе разумът му. Брат му беше мъртъв — бе го видял със собствените си очи; беше докоснал студената, безжизнена плът. И въпреки всичко ето го отново тук — възроден, нов човек, с блестящи от живот очи, с тяло, сияещо от странна, неземна сила.

Потрепери, след това откъсна очи от екрана и погледна надолу към бледото ужасено лице на своя канцлер.

— И къде е сега той, Хун? Къде е, в името на всички богове?

Хун Миен-ло го погледна с изцъклени очи и едва забележимо сви рамене.

— Някъде из хълмовете, чие хсия. Там някъде.

* * *

Юе Хао стоеше с гръб към Кар гола, с вързани отзад ръце. Краката й също бяха завързани на глезените. Вдясно до голата стена имаше празна медицинска кушетка. Зад жената в дъното на стаята двама от медицинския персонал подготвяха инструментите на дългата маса.

Кар прочисти гърло — беше му неудобно, дори беше леко ядосан от начина, по който се държаха с нея. Досега това никога не го бе притеснявало — обикновено онези, с които си имаше работа, заслужаваха подобно отношение — но този път беше по-различно. Погледна нервно към жената — голотата й го притесняваше. Когато мина покрай нея, за миг срещна погледа й и отново забеляза каква сила, каква дързост имаше в нея — дори може би и лек намек за морално превъзходство.

Изправи се до масата и заразглежда подредените върху бялата покривка инструменти.

— За какво са тези инструменти, доктор Ву?

Знаеше за какво служат. Беше виждал как ги използват сто, може би хиляда пъти. Но не това искаше да каже.

Ву го погледна учудено.

— Простете, майоре…?

Кар го погледна в лицето.

— Някой наредил ли ви е да ги донесете?

Старецът се разсмя.

— Не, майор Кар. Но това е стандартна практика при разпит. Предположих, че…

— Нищо няма да предполагате — прекъсна го Кар вбесен, че никой не е изпълнил недвусмислените му инструкции. — Съберете си ги и напуснете. Но преди това ще направите пълен медицински преглед на задържаната.

— Това е съвсем необичайно, майоре… — подхвана обидено старецът, но Кар му се нахвърли:

— Аз провеждам разследването, доктор Ву и ще правите каквото ви казвам! А сега се хващайте на работа. Искам след двайсет минути готов за подписване отчет.

Кар застана до вратата с гръб към момичето, докато старецът и помощникът му си вършеха работата. Едва когато приключиха, той отново се обърна.

Момичето лежеше на кушетката голо — бе изпънала гръб и това, също както и погледът й, беше жест на дързост. Кар задържа очите си върху нея, после се извърна — мъчеха го съмнения. Ако трябваше да си каже истината, се възхищаваше от тази жена. Възхищаваше се от това, как бе лежала там и бе търпяла всички унижения, на които я подлагат, и въпреки това бе запазила чувството си за достойнство. По това му приличаше на Мари.

Извърна глава, разтревожен от посоката на мислите си. В края на краищата Мари не беше терористка. Ала мисълта беше вярна. Само му трябваше да погледне момичето — осанката й — и приликата се набиваше на очи. Не ставаше дума за физическа прилика — макар и двете да бяха силни и хубави — а за някакво вътрешно качество, което се проявяваше във всяко движение, във всеки жест.

Отиде до стената от другата страна на стаята, отвори един шкаф, след това се върна и я зави с чаршаф, за да прикрие голотата й. Тя впери поглед в него учудена, после извърна глава.

— Ще ви преместят в друга килия — той се огледа; стаята беше отвратително гола. — На някое по-удобно място.

Отново погледна към нея и забеляза колко е напрегнато тялото й под чаршафа. Не му се доверяваше. Но и защо да му се доверява? Той й беше враг. Можеше сега да й направи някоя и друга добринка, но в крайна сметка ролята му беше да я унищожи и тя го знаеше.

Може би това беше също толкова жестоко. Може би трябваше просто да остави този касапин Ву да действа. Но някакъв негов вътрешен инстинкт крещеше срещу това. Тя не беше като другите, срещу които трябваше да действа — не беше като Де Вор или Бердичев. С тях знаеше, но сега…

Извърна се, бесен на себе си. Бесен, че се е уловил в такива силни симпатии към нея; че тя толкова му напомня за неговата Мари. Само това ли беше — тази дълбока прилика? Ако беше така, то това бе достатъчна причина да помоли да го отстранят от случая. Но не беше сигурен, че е така. По-скоро беше някаква прилика със самия него; същото, което може би бе видял в Мари и което го бе накарало да я избере за жена.

Погледна я отново — чистите, женствени очертания под чаршафа — и усети как през него премина лека тръпка. Дали не се заблуждаваше и не си усложняваше живота, като виждаше в нея някакво отражение на собственото си дълбоко вкоренено безпокойство? Това ли беше? Защото ако беше така…

— Майор Кар?

Обърна се. Доктор Ву беше застанал до масата, а на нея лежеше медицинският отчет.

Кар го взе, прегледа го внимателно, после извади писалката, подписа го и подаде копието на лекаря.

— Добре. Свободен сте, Ву. Аз ще се оправя тук.

Устните и очите на Ву трепнаха в лека разбираща усмивка.

— Както желаете, майор Кар.

След това наведе глава и излезе. Асистентът му — мълчалив, безцветен, подобен на бледа сянка на самия старец — го следваше на две крачки.

Кар отново се обърна към жената.

— Имате ли нужда от нещо?

Тя не отговори веднага.

— Свободата ми? Може би нова самоличност? — млъкна. На лицето й се изписа огорчено примирение. — Не, майор Кар. От нищо нямам нужда.

Той се поколеба, след това кимна.

— Ще ви преместим горе-долу до час. После, по-късно, ще се върна да ви разпитам. Ние и без това знаем много, но за вас ще бъде най-добре…

— Най-добре за мене? — тя невярващо се втренчи в него. — Правете каквото сте длъжен, майор Кар, но никога не ми обяснявайте кое е най-добро за мене. Защото вие просто не знаете. Нямате ни най-малка представа.

Усети как се разтреперва. Тя беше права. Това си беше предопределено. Беше като сценарий, който и двамата трябва да четат. Но най-добре…? Той се обърна. Това беше съдбата им, но след като веднъж свършат с всичко, той поне би могъл да го направи по-леко за нея — чисто и безболезнено. Поне това можеше да направи, макар и да беше толкова малко.

* * *

В Тао Юан, над ограденото със стени фамилно гробище на рода Ван валеше дъжд. Под покритото с плътни сиво-черни облаци небе Ван Со-леян стоеше пред отворената гробница, увит в наметалото си, и бе вперил изцъклени очи в отвъдния мрак.

Хун Миен-ло, който го наблюдаваше отблизо, усети как космите по врата му настръхват. Значи беше вярно. Гробницата беше разбита отвътре, каменният саркофаг, в който бе лежал Ван Та-хун, бе разбит на парченца като куче от порцелан. Ами съдържанието му?

Потръпна. По пръстта имаше отпечатъци от стъпки, следи от конци, но нищо убедително. Нищо, което би могло да свърже липсващия труп с разрушенията в гробницата. Освен ако не се вярва на филма.

По време на полета от Александрия насам бяха говорили само за това — настоятелността на танга граничеше с лудост. Мъртвите не възкръсват, твърдеше той, значи беше нещо друго. Някой го беше нагласил, за да го уплаши и да се опита да подкопае положението му. Но как? И кой?

Ли Юан беше очевидният кандидат — той би спечелил най-много от подобен ход, но пък за сметка на това имаше най-малка възможност да го направи. Шпионите на Хун държаха младия танг на Европа непрекъснато под око и не бяха забелязали нищо, което би могло да го свързва с тази история — дори и най-малкия намек.

Значи може би Цу Ма? Отново мотивът му беше силен, а и беше вярно, че шпионите на Хун в дома на Цу не бяха толкова добри, колкото в другите дворци, но това някак си не се връзваше с характера на Цу Ма. Защото дори хитростите на Цу Ма притежаваха някаква прямота.

Значи кой оставаше? Мах? Абсурдна мисъл. Що се отнася до другите тангове, те нямаха реален мотив — дори и Ву Ши. Сун Ли Хуа би имал основателен мотив, но той беше мъртъв, а семейството му — избито до крак чак до трето коляно.

Всичко онова, което правеше случилото се реално — рухналите каменни плочи, празният саркофаг — внушаваше още по-голямо безпокойство. На всичкото отгоре онова нещо се разхождаше някъде навън — яко, силно същество, способно да троши камъни и да вдигне каменен блок, тежък колкото четирима мъже.

Нещо нечовешко.

Хун видя как тангът влезе вътре и се извърна. Огледа разположението на мократа от дъжда градина. Освен ако не беше истинският Ван Та-хун, онова нещо е трябвало да се промъкне вътре в гробницата, преди да я разбие толкова зрелищно — но как?

Хун Миен-ло се разхождаше бавно насам-натам и се опитваше да го проумее. Възможно беше съществото да е прекарало вътре дълго време — да е било вкарано по време на погребалната церемония на Ван Та-хун или дори преди това. Но не беше много вероятно. Освен ако не беше мангана.

Как тогава? Как би могло нещо да се промъкне в гробницата, без изобщо да го забележат?

Извика началника на охраната и го разпита. Явно наблюдателните камери тук работеха на прост принцип. През повечето време не бяха включени, но при най-слабия шум или признак на движение се фокусираха върху източника му и го следяха, докато напусне полезрението им. На тъмно камерите бяха програмирани да реагират на топлинните следи на натрапниците.

Предимството на подобна система беше, че е много лесно да се провери записаното от всяка камера; нямаше нужда да се превъртат часове наред статични кадри — трябваше само да се прегледа какво се е записало на лентата.

Хун разбираше, че това има смисъл… при нормални условия. Ала все пак… ами ако само един-единствен път нещо безшумно и студено се е вмъкнало вътре в тъмното?

Приближи се до гробницата и погледна вътре. В подножието на стъпалата, сред осветената от свещи вътрешност Ван стоеше до разрушения саркофаг, втренчен в празното. Щом усети присъствието на Хун, се обърна и погледна нагоре.

— Мъртъв е. Пипнах го. Беше студен.

От думите на танга по гърба го полазиха тръпки. Нещо студено… Отстъпи назад и се поклони ниско, щом Ван започна да се изкачва по стълбите.

— Ще откриеш кой го е направил, майстор Хун. И ще намериш онова… каквото и да е то. Но дотогава се смятай за понижен, без титла. Разбра ли ме?

Хун срещна погледа на танга, после отпусна надолу глава и леко кимна в знак на примирение.

— Добре. Заемай се тогава. От цялата тази работа ме побиват тръпки.

И мене — помисли си Хун Миен-ло, горчиво преглъщайки гнева си. — И мене.

* * *

След като пожарът я бе унищожил, четиринайсета палуба в централната част на Бремен беше възстановена, макар и не по стария образец. От уважение към загиналите беше превърната в мемориален парк и пейзажът й бе моделиран по образец на древните водни градини — чуо чен юан — в Су Чоу. По тесните пътечки се разхождаха стражи, придружавани от жените и децата си или сами, и се наслаждаваха на мирната хармония на езерото, скалите, изящните мостове и помпозните павилиони. От време на време някой — или няколко души — се спираше до огромния тин, озаглавен „Прекрасен сняг, прекрасни облаци“ също като оригинала си, и се вглеждаше в големия камък — Камъкът на трайната скръб — поставен там от младия танг само преди месеци, и четеше изписаните с червено имена, изрязани върху широката бледосива плоча. Имената на всичките 11 018 мъже, жени и деца, убити тук от Пин Тяо.

По-надолу, от другата страна на езерото с лотосите, от брега навътре стърчеше каменна лодка. Това беше чайната „Пътуване по море“. На една от каменните пейки близо до носа седеше Кар — сам. Пред него имаше чун с най-добрия ча в чайната. Малко по-нататък двамата му телохранители се грижеха никой да не го безпокои.

От мястото, където беше седнал, Кар виждаше Камъка — върбите на отсрещния бряг отчасти го скриваха, а върхът му стърчеше отгоре като изпилен зъб. Загледа се в него и се опита да го вмести в контекста на последните събития.

Отпи от ча — безпокойството му се връщаше, по-силно от всякога. Както и да се опитваше да го оспорва, всичко това му се виждаше невероятно. Юе Хао никога не би направила подобно нещо. Дори и за миг не би й минало през ума да избие толкова много невинни хора. Не. Беше прочел какво е написала за брат си и то го бе трогнало. Беше чул какво бе казал за нея пазачът, Лайден. Беше гледал записа на разговора на Чен с двете момченца — нейните малки постови — и бе забелязал безкрайно силната любов в очите им. Най-накрая лично бе видял какво е станало в клуб „Водно конче“ и дълбоко в сърцето си не намираше нищо нередно в стореното от нея.

Да, тя беше убийца, но тогава и той беше убиец и кой можеше да каже какво оправдава акта на убийството, кое го прави справедлив или несправедлив? Той убиваше по заповед, тя — заради съвестта си и кой би могъл да каже кое е правилно и кое — не?

А сега — и този последен обрат. Погледна към свитъка на масата до чун и поклати глава. Трябваше да я убие, докато още имаше възможност. Никой нямаше да узнае. Само той.

Ядосано тресна купичката си на масата и ча плисна от нея. Къде, по дяволите, се губеше Чен? Какво ли, в името на всички богове, го задържаше? Но щом се обърна, видя Чен, който току-що минаваше покрай телохранителите, размахал ръка за поздрав.

— Та какво става?

— Това става — Кар бутна свитъка към него.

Чен го разгъна и се зачете.

— Измъкват го от ръцете ни — ядосано изръмжа Кар. — Разкарват ни и искам да знам защо.

Чен вдигна очи, озадачен от реакцията на приятеля си.

— Тук пише само, че трябва да предадем случая на Тин вей. Странно е, съгласен съм, но не е нещо нечувано.

Кар поклати глава.

— Не. Виж по-надолу. Предпоследният абзац. Прочети го. Виж какво пише там.

Чен отново погледна свитъка, бързо прочете съответния абзац, после вдигна поглед и се намръщи.

— Ама това наистина не е редно. „Сим Фик“ ли? Те трябва да я предадат на „Сим Фик“? Какви ги е намислил Толонен?

— Не е маршалът. Погледни. Там, най-долу. Печатът е на канцлера. Което значи, че това трябва да е одобрено от Ли Юан.

Чен се дръпна назад смаян.

— Но защо? Няма никакъв смисъл!

Кар поклати глава.

— Не. Има. Само дето ние още не знаем кое с кое се връзва.

— А ти искаш да разбереш, така ли?

— Да.

— Но това не е ли извън нашата юрисдикция? Искам да кажа…

Кар се наведе към него.

— Поразрових се малко. Като че ли Тин вей смятат да я предадат в африканския отдел на „Сим Фик“.

Чен се намръщи.

— Африка?

— Да. Странно, нали? Обаче чуй сега. Май ще я включат в специален отряд в Източна Африка. Някакво място, което се казва Кибуези. Само боговете знаят какви ги вършат там и защо я искат, но без съмнение е важно — достатъчно важно, за да изисква пряка намеса на танга. Точно затова те извиках, Чен. Нали разбираш, пак имам работа за тебе — още една задача за нашия приятел Тон Чу.

Тон Чу беше псевдоним на Чен. Беше го използвал в Плантациите, когато бе тръгнал по следите на Де Вор.

Чен си пое продължително въздух. Терминът на Уан Ти наближаваше — детето щеше да се роди след две-три седмици и той се бе надявал да присъства на раждането. Но това беше негов дълг. Затова му плащаха. Погледна Кар в очите и кимна.

— Добре. Кога започвам?

— Утре. В момента подготвят документите. Ще бъдеш прехвърлен в Кибуези от европейския клон на „Сим Фик“. До довечера ще получиш всичката необходима информация, свързана със задачата.

— Ами жената? Юе Хао? Ще я придружавам ли?

Кар поклати глава.

— Не. Ще изглежда твърде нагласено, нали? Освен това ще те преместят там чак след няколко дена. Ще ти дам време да разбереш какво става.

— А как ще ти докладвам?

— Няма да докладваш. Не и докато не дойде време да те връщаме.

Чен се замисли. Звучеше опасно, но не по-опасно отпреди. Кимна.

— Ами ако дойде време да ме връщате… какво да направя?

— Ще изпратиш съобщение. Писмо до Уан Ти. После аз ще дойда и ще те измъкна.

— Разбирам… — Чен се облегна назад и замислено зарея поглед зад едрия мъж. — Ами жената, Юе Хао… да се меся ли?

Кар сведе очи.

— Не. При никакви обстоятелства. Ще наблюдаваш, нищо повече. Не трябва дори да подозират, че сме замесени. Ако тангът научи…

— Разбрано.

— Чудесно. Тогава се прибирай, Као Чен. Сигурно ти се иска да си при Уан Ти и децата, нали? — Кар се усмихна. — И не се притеснявай. Уан Ти ще е добре. Ще я наглеждам, докато те няма.

Чен се изправи усмихнат.

— Много съм ти благодарен. Така ще се притеснявам много по-малко.

— Хубаво. О, и преди да си тръгнал… ти какво намери там долу? С кого се е срещала Юе Хао?

Чен бръкна в джоба на туниката си и извади двете снимки в рамки, които беше взел от апартамента на чичо й: снимката на майката на Юе Хао със съпруга си и тази на Юе Хао с брат си. Погледна ги и ги подаде на Кар.

Кар се загледа изненадано в снимките.

— Но те са мъртви. Тя ми каза, че са мъртви.

Чен въздъхна.

— Баща й е мъртъв. Брат й — също. Но майка й е жива, има и чичо. При тях е ходила. При семейството си.

Кар се вгледа в тях още няколко секунди, после кимна.

— Добре. Върви тогава. По-късно ще поговорим.

Когато Чен си тръгна, Кар стана, приближи се до носа на каменната лодка и се загледа над водата към Камъка. Не можеше да я спаси. Не, не можеше. Бяха я измъкнали от ръцете му. Но поне нещо можеше да направи за нея: малък, ала важен жест, с който нямаше да оправи нещата, но щеше донякъде да ги подобри — може би поне щеше да й донесе утешение, ако не друго.

За последен път погледна снимките, след това ги пусна във водата. Усмихваше се. Знаеше какво трябва да направи.

* * *

Ли Юан огледа празните ясли и подуши в тъмния мрак. По прищявка бе извикал иконома на Източния дворец, бе го накарал да донесе ключовете и после бе отишъл там сам. Не беше стъпвал тук от онзи ден, когато уби конете.

Макар че яслите бяха изчистени и дезинфекцирани, а покритият с плочки под — изчистен от сламата, мирисът на коне се усещаше силно; всяка тухла, плочка, дървена подпора на древната сграда беше напоена с него. И ако затвореше очи. Ако затвореше очи… Потрепери и отново се огледа; забеляза как лунната светлина посребряваше огромния квадрат на входа; как се стелеше като блещукащо покривало от роса по задните стълбове на яслите.

— Трябва да имам коне… — промълви тихичко на себе си. — Трябва отново да яздя и да излизам на лов със соколи. Твърде много се занимавам с работата си. Бях забравил…

Забравил какво? — запита се.

Как да живееш — дойде отговорът. — Ти я отпрати, ала тя все още те държи. Трябва да разкъсаш веригата, Ли Юан. Трябва да се научиш как да я забравиш. Имаш съпруги, Ли Юан, добри съпруги. Скоро ще имаш и деца.

Кимна, после бързо се отправи към входа, спря, подпря се на дебелата дървена греда и се загледа в луната.

Луната беше високо, почти пълна. Докато гледаше, един парцалив облак премина като мрежа над нея. Той се разсмя, изненадан от внезапно връхлетялото го чувство на радост, и погледна на североизток, към двореца на Ван Со-леян в Тао Юан, на хиляда и петстотин ли оттук.

— Кой ли те мрази повече от мене, братовчеде Ван? Кой ли те мрази толкова, че е изпратил призрака на брат ти да те преследва?

И дали това не беше причината за внезапното му доволство? Не, защото настроението не му се струваше свързано със събитието — беше като промяна в морето, както слънцето огрява вълните след разбеснялата се буря.

Излезе на покрития с чакъл параден плац, описа пълен кръг с разперени ръце и затворени очи — спомняше си. Беше утрото на дванадесетия му рожден ден и баща му беше свикал всички прислужници. Затвореше ли очи, го виждаше — виждаше баща си, застанал там, висок и властен, конярите, строени пред вратата, главният коняр Хун Фе-чан, който усмиряваше коня и му подаваше юздата.

Спря и си пое дъх. Какво се беше случило? Той ли беше това онази сутрин — онзи, който отказваше да се качи на подарения от баща му кон и искаше този на брат си? Кимна бавно. Да, той беше.

Продължи нататък и спря там, където пътеката се губеше под високата стена на Източната градина. Загледа се към хълмовете и към разрушения храм, потънал в спомени.

Толкова дълго беше отблъсквал тези спомени и се бе страхувал от тях. Но нямаше от какво да се страхува. Само призраци. Можеше да се примири с тях.

На балкона на Източната градина се появи фигура — над него, отляво. Обърна се и погледна нагоре. Беше първата му съпруга, Миен Шан. Тръгна нататък, изкачи се по стъпалата и се приближи към нея.

— Простете, господарю — заговори тя и ниско сведе глава — самата покорност. — Но толкова дълго ви нямаше. Притесних се, че…

Той се усмихна и хвана ръцете й.

— Не съм забравил, Миен Шан. Просто в една такава прекрасна нощ ми се прииска да се поразходя под луната. Ела и ти с мене.

Известно време вървяха мълчаливо по уханните пътеки, хванати за ръце под луната. После изведнъж той се обърна към нея и я притегли към себе си. Тя беше толкова дребничка, толкова изящно сложена, ароматът й — толкова сладък, че кръвта му се раздвижи. Целуна я, притисна тялото й към своето, след това я вдигна на ръце и се разсмя, щом тя тихичко изписка от изненада.

— Ела, съпруго моя — усмихна й се той и забеляза двете мънички луни, които плуваха в тъмните й очи. — Твърде дълго бях далече от леглото ти. Тази нощ ще си наваксаме, става ли? А утре… утре ще купим коне.

* * *

Формата стоеше на входа на пещерата и надничаше към осветената от луната равнина долу в ниското. Трепкащите пламъци на факлите, разпръснати тук-там из потъналото в тъмнина поле издаваха къде се намират отрядите за издирване. Цял ден ги наблюдаваше как кръстосват обширната равнина и преравят де що има горички и шубраци наоколо. Сега сигурно бяха уморени и гладни. Ако усилеше слуха си, можеше да различи гласовете им, слаби и далечни, носени от вятъра — гърлените насърчения на някой сержант или смънканите жалби на стражата.

Обърна се и фокусира зрението си в подножието на хълма точно под себе си. Там сред скалите, на по-малко от ли, отряд от шест човека претърсваше ниските склонове и сканираше мрежата от пещери с уреди, които регистрираха топлинното излъчване. Нищо нямаше да намерят. Защото формата беше студена, студена почти колкото околните скали, а тялото й беше защитено от топлинно излъчване от дебели пластове изолираща плът.

В средата на равнината, на около трийсет ли оттук, се намираше дворецът Тао Юан. Формата разшири обхвата на зрението си и се загледа нататък. Търсеше, изостряше все повече фокуса си, докато най-накрая го намери — силуета на канцлера там, в Южната градина, наведен над карта под светлината на мангал, заобиколен от хората си.

— Търси, търси, Хун Миен-ло — измърмори тя студено. Цялата тази кипяща дейност я забавляваше. — Защото господарят ти няма да мигне, докато не ме намерят.

Да, и това добре подхождаше на целта й. Защото тя не беше тук, за да навреди на Ван Со-леян, а за да завладее въображението му като семе, засадено в рохкава почва. Кимна и си спомни какво й беше казал за последно Де Вор на Марс:

— Ти си първият камък, Туан Вен-чан. Първият камък в една съвсем нова игра. И макар че могат да минат месеци, дори години, преди отново да направя ход в онази част на дъската, въпреки това ти имаш решаващо значение за моя план, защото ти си камъкът отвътре, поставен дълбоко в територията на моя противник — един-единствен бял камък, забит в мрака вътре в черепа му, сияещ като мъничка луна.

Беше вярно. Той беше камък, драконов зъб, семе. И с времето семето щеше да покълне, да поникне, да пусне черни издънки вътре в мозъка на младия танг. И после, когато му дойдеше времето…

Формата се обърна. Опънатата над мускулите кожа лъщеше на сребристата светлина, гладкият купол на почти безликата й глава беше килнат назад, а бледите й очи търсеха къде да се заловят. Започна да се изкачва нагоре.