Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чун Куо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Mountain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дейвид Уингроув. Бялата планина

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Оформление: Силвия Янева

Печат: ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“

ISBN 954-8079-98-4

История

  1. — Добавяне

Глава 4
Шадраван с риби и черупка от костенурка

Ким се обърна на седалката и погледна към Хамънд.

— Е? Според тебе какво иска?

Хамънд го погледна, после нервно отмести поглед — и тук имаше камери.

Ким наведе глава. Значи това беше положението. Директорът Шпац го притискаше. Е, беше обяснимо. В края на краищата, принц Юан не идваше на посещение всеки ден.

Огледа се и забеляза как Шпац е украсил канцелариите си специално за случая, сменил бе мебелировката. В Проекта се шегуваха, че канцелариите на Шпац били по-големи и поддръжката им струвала много повече от всичко останало в Проекта, взето заедно. Но това и трябваше да се очаква. Така правеха задници като Шпац.

Ким работеше по проекта „Жица в главата“ вече почти година, макар през повечето време Шпац да го бе държал настрана. Въпреки това беше научил много неща, ала гледаше Шпац и другарчетата му да не разберат. От самото начало се смая, щом разбра колко малко са напреднали. Основната информация, която им трябваше, беше открита преди повече от два века. Не, те просто не можеха да я приложат. Бяха изпробвали различни варианти — всичките до един натруфени вариации на вече съществуващи неща — но никой от тях не бе показал необходимата деликатност. Като се има предвид с какво се занимаваха, това бяха груби и недодялани модели, които по-скоро биха унищожили мозъка, отколкото да го контролират; системи от блокове и стимули, предизвикващи цели вериги от нежелани химични и електрически реакции. Както чуваше, тези системи нищо не струваха. Предна лоботомия щеше да свърши повече работа. Освен ако някой не искаше да си има население от гърчещи се и треперещи марионетки.

А сега, след по-малко от пет часа, принц Юан пристигаше за първата си годишна инспекция. Но Шпац не искаше да рискува. Спомняше си последното посещение на маршал Толонен и бе решил да държи Ким по-надалече.

Е, нека само се опита, помисли си Ким. Нека се опита.

Пристигна Шпац, който сякаш го беше чул. Елис, асистентът му, се мъкнеше след него с дебел наръч папки под мишница. И преди беше виждал тази страна на официалността. През повечето време те гледаха да не се занимават много-много с истински бумаги и предпочитаха да държат колкото се може повече документация в компютъра, но колчем пристигнеше някоя голяма клечка, и на бял свят се вадеха куп бумаги.

И може би това вършеше работа. Може би наистина правеше впечатление на началството.

— Уард — Шпац го каза студено, безизразно, без дори да погледне Ким, щом седна зад бюрото.

— Да, ши Шпац?

Забеляза как се изопна лицето на онзи, след като отказа да го титулува с пълната му титла. Що се отнася до науката, Шпац беше пълен глупак, но можеше да разпознае неуважението. Шпац погледна към Елис, взе папките от него и започна да ги прелиства с важен-важен вид. Най-накрая ги бутна настрани и погледна към Ким.

— Разбрах, че си помолил за разговор с принц Юан.

Ким го гледаше, без да реагира по никакъв начин — искаше да види как ще се справи Шпац с непреклонността; как би се справил с това пряко посегателство срещу авторитета му.

— Е… — Шпац прикри яда си с усмивка. След като я докара на лицето си, вдигна ръка и щракна с пръсти. Елис моментално скочи и отвори вратата.

Ким чу стъпки отзад. Беше офицерът по комуникациите Бариш. Той измарширува до бюрото и подаде две тънки папки, които се прибавиха към купчината до лакътя на Шпац.

„Стена ли се опитваш да издигнеш срещу мене, Шпац? — помисли си Ким и вътрешно се усмихна. — Защото няма да стане. Във всеки случай не и днес. Защото днес идва принц Юан. И аз ще му кажа точно какво правиш. Ти го знаеш и те е страх. И тъкмо затова съм тук. Да можеш да ми предложиш някак си да се договорим. Обаче не става. Защото ти нищо не можеш да ми предложиш. Ама съвсем нищо.“

Шпац преглежда известно време първата папка, после я подаде на Хамънд.

Ким забеляза раздвижването по лицето на Хамънд и веднага разбра, че папката се отнася до самия него.

Хамънд се зачете и пребледня. След това погледна към Шпац.

— Но това…

Шпац извърна глава.

— Какво има, ши Хамънд?

Хамънд страхливо погледна към Ким.

— Проблем ли има, ши Хамънд? — Шпац се извърна и впери поглед в своя старши техник. — Трябва само да подпишете. Или искате да попитате нещо?

Ким кисело се усмихна. Беше разбрал. Бяха изготвили ново лично досие — фалшиво, което го петнеше.

— Подпиши, Джоел — рече той. — Няма значение.

Шпац го погледна и се усмихна — така, както се усмихва змия, преди да разтвори паст и да погълне яйце.

Хамънд се поколеба и подписа.

— Така — Шпац взе документа. После с още по-широка усмивка подаде втората папка на Елис. — Дай това на момчето.

Ким погледна към Елис — забеляза извинителния поглед на помощник-директора.

— Какво е това?

Шпац се засмя сухо.

— Защо не я отвориш и не видиш сам?

Ким се огледа. Хамънд бе забил поглед в земята, прегърбил рамене, сякаш вече знаеше какво има във втората папка.

Ким я отвори и дъхът му секна. Вътре имаше листове. Стихотворенията на Хамънд и собствените му отговори. Пълен запис на цялата им тайна кореспонденция.

Погледна към Шпац.

— Значи сте знаели?

Ала веднага разбра, че зад това не стояха нито Шпац, нито Бариш. Те бяха твърде тъпи. Нямаше начин нито единият, нито другият да е усетил какво става. Не, това беше работа на някой друг. Някой, на когото много повече му сечеше акълът. Но кой?

Шпац се наведе напред — чувството му за достойнство се бореше с желанието да злорадства.

— За много умен се мислеше, нали така, Уард? Голям умник, няма що. Бас ловя, че си мислел, че много ни превъзхождаш, нали така? — ухили се, а после се облегна назад. Лицето му отново придоби сурово изражение — Хамънд, задето си се забъркал в това, от днес си под наблюдение. А ти, Уард — ти си вън.

Вън? — Ким се разсмя. — Простете, ши Шпац, но вие не можете да ме изхвърлите. Назначен съм лично от принц Юан. Без съмнение само той би могъл да определи дали съм вън или не.

Шпац го изгледа презрително.

— Формалност. Той ще получи моето мнение, подкрепено от личното ти досие и оплаквания за саботаж, подписани срещу тебе от няколко членове на екипа.

С ъгълчето на окото си Ким забеляза как Хамънд се наведе напред.

— Но вие обещахте…

Шпац прекъсна Хамънд с леден поглед.

— Нищо не съм обещавал, ако си спомняш. А сега, в името на всички богове, дръж си езика зад зъбите! Даже още по-добре — напусни стаята. Вече изпълни предназначението си.

Хамънд бавно се надигна.

— Изпълнил съм предназначението си, така ли? Много си прав, мамицата ти! — наведе се напред, удари с юмрук по бюрото и впери очи в директора. Сякаш усетил намеренията му, Шпац придърпа папката към себе си, после я подаде на Елис.

— Още една дума и…

Хамънд се разсмя, ала лицето му изразяваше неприкрито отвращение от човека срещу него.

— О, няма какво повече да кажа, директор Шпац. Само ето това…

Отметна назад глава и се изплю — силно и точно, право в лицето на Шпац.

Шпац извика и взе да търка лицето си с ръкав; след това, щом се усети какво прави, изруга.

— Хамънд, копеле недно! Коприната ми… — директорът се изправи с пламнало от гняв лице. Ръцете му трепереха. — Махай се! Грабвай си багажа и се измитай! От този момент нататък си изхвърлен от Проекта!

Хамънд остана на мястото си още малко, вперил кръвнишки поглед в Шпац, после се дръпна. През него премина лека тръпка.

— Джоел, аз… — спусна се към него Ким, но Хамънд се дръпна и се огледа, сякаш се будеше от лош сън.

— Не. Всичко е наред, Ким. Наистина. Ще се оправя. В Мрежата надали е по-зле, отколкото тук. Поне няма да се налага всеки ден да се правя на пионка пред разни хсяо джен като тая тъпоглава свиня тук!

Шпац се разтрепери от гняв.

— Стража! — кресна той. — Веднага доведете стражата.

Хамънд се разсмя.

— Няма нужда. Тръгвам си. Майната ти, Шпац. Майната ти, да ти го начукам. Надявам се принц Юан да ти нашиба задника за всичко, което се мъчиш да направиш днес — обърна се, наведе се и прегърна Ким. — Късмет, Ким — прошепна му той. — Съжалявам. Наистина съжалявам.

Ким го хвана за раменете.

— Няма нищо. Разбирам. Ти си добър човек, Джоел Хамънд. Много добър човек.

Изправи се и го проследи с поглед до вратата, а после се обърна към Шпац:

— И сега какво?

Шпац не му отговори, наведе се и каза в интеркома:

— Изпратете санитаря. Готови сме.

Ким погледна към Елис — забеляза как той избягва да го гледа в очите. После погледна и към Бариш. Бариш се преструваше на погълнат от таблицата, която висеше зад гърба на Шпац.

— Принц Юан ще попита за мене — обади се Ким. — Бъдете сигурни.

Шпац се усмихна студено.

— Естествено, че ще попита. Но тебе няма да те има, нали така?

Вратата изскърца и санитарят влезе.

— Тогава ще попита защо ме няма… — започна Ким, но думите заседнаха в гърлото му. Усети как игленият пистолет се опря о врата му и се опита да се извърне, да се измъкне от силната ръка, стиснала рамото му, ала беше твърде късно.

Ръката го пусна. Той се строполи на стола и усети как по вените му плъзва изгарящ студ, вцепенява го, смразява нервните му окончания.

— Аз… бв… — очите му се оцъклиха. — Аз… джбв… — После клюмна напред и стихотворенията се пръснаха по пода.

* * *

Ли Юан слезе от летателния апарат, въздъхна и се огледа. Покривът на Града се простираше наоколо като огромно заснежено поле, пусто, ако не броим неколцината служители, скупчили се с наведени глави около отворения люк.

Погледна на север, там, където Градът рязко свършваше на брега на леденото Балтийско море, после се обърна и се усмихна на личния си секретар Чан Ши-сен.

— Виждал ли си го, когато облаците паднат ниско, Чан? Облаците сякаш се изливат от ръба на Града като водопад. Но бавно, много бавно — като насън.

— Никога не съм го виждал, господарю, но си представям колко е красиво.

Ли Юан кимна.

— Много е красиво. Веднъж го видях по залез. Сякаш тези безкрайни бели дипли улавяха всички цветове на небето.

Чан Ши-сен кимна, след това добави тихо, без да забравя кой е:

— Очакват ви, господарю.

Ли Юан го погледна и се усмихна.

— Нека почакат. Денят е прекрасен. Освен това имам нужда от един миг насаме със себе си, преди да отида при тях.

— Господарю… — Чан отстъпи назад с поклон.

Ли Юан се обърна и излезе от сянката на ракетата в светлината на следобеда. Чан беше свестен човек. Ким — работлив и разсъдлив. Но такъв беше и майсторът на вътрешния дворец на баща му, Ван Та Чуан. Това караше човек да се замисли. Когато някой държи в ръце съдбата на толкова други, на кого би могъл да се довери?

Пое си дълбоко въздух — наслаждаваше се на свежестта, на слънчевата топлина по ръцете и гърба си. Снощи за първи път, откакто се беше оженил за Фей Йен, бе извикал жена в леглото си — една от кухненските прислужници — и се бе пречистил от нуждата, кипяла в кръвта му като отрова. Сега пак беше същият.

Или почти същият. Защото никога вече нямаше да бъде съвсем същият. Заради Фей Йен.

Кой е бил! — зачуди се той за хиляден път. — Кой е спал с тебе, докато ме нямаше? Някой от моите прислужници? Или някой, когото си познавала отпреди да се съберем!

Пропъди внезапното си раздразнение. Нямаше смисъл да гадае. Така можеше и накрая да полудее. Не, най-добре беше да отхвърли тези мисли — само дето все това му се въртеше в ума.

И тогава — за какво съм му на моя баща!

Потръпна, опита се да се успокои, извърна се и повика Чан.

* * *

— Това ли е всичко?

Шпац стоеше прав пред седналия принц. Наведе глава.

— Боя се, че да, господарю. Но трябва да ме разберете — работя в условия на най-строги ограничения.

Ли Юан го погледна с явно разочарование.

— Какво точно искате да кажете, директоре?

Шпац продължаваше да стои с наведена глава, без да поглежда принца в очите.

— Да започнем с това, че откакто съм тук, се лиших от двама души от екипа.

Ли Юан се наведе напред.

— Не разбирам, директоре. В доклада ви не се споменава нищо подобно.

— Простете, господарю, но онова, за което говоря, е във втората папка. Мислех, че ще е най-добре основният доклад да засяга предимно… научните разработки, така да се каже.

Принцът се облегна назад. Този човек го дразнеше. Ако зависеше от него, би отстранил Шпац, но също като Толонен Шпац беше назначен от баща му.

Той остави встрани горната папка и отвори втората. Беше персонален доклад за момчето Уард.

Ли Юан изненадано вдигна поглед. Би ли могъл Шпац да знае? Не. Не беше възможно той да знае за Ким и за специалните проекти. Но това също беше разочарование. След първия доклад не беше получил нищо от момчето. Нищо — цели десет месеца. Отначало бе предположил, че работата по Проекта просто отнема повече време на момчето, отколкото то беше преценило, но това обясняваше всичко.

Прочете папката, отново вдигна очи и поклати глава. Момчето беше в най-добрия случай потънало в летаргия и изобщо отказваше да сътрудничи, а в най-лошия — разрушител до степен да упражнява пряко физическо насилие.

— Защо досега не ми беше съобщено всичко това?

Шпац се поколеба.

— Аз… исках да бъда благосклонен към момчето, господарю. Да му дам всяка възможност да се промени и да се докаже. Съзнавах колко е важен той за вас. Знаех за специалния ви интерес. И затова…

Ли Юан вдигна ръка.

— Разбирам. Може ли да го видя?

— Разбира се, господарю. Но трябва да разберете в какво състояние е. Разправят ми, че това е резултат от „реконструирането“ на личността му в клиниката. От време на време изпада в нещо като вцепенение и не говори с никого, дори не забелязва дали около него има някой.

— Разбирам — Ли Юан се постара да не му проличи колко дълбоко е разочарован. — И сега ли е така?

— Боя се, че да, господарю.

— Ами възпитателят му, Тай Чо?

Шпац леко сви рамене.

— Свестен човек, но верността му към момчето е… ами тя го прави сляп. Той се вживява твърде много, господарю. Единствената му грижа е да пази момчето — да не би някой да му навреди. Боя се, че и от него няма много полза.

Ли Юан задържа поглед върху Шпац още миг, след което затвори папката.

— Искате ли да видите момчето, господарю?

Ли Юан въздъхна и поклати глава.

— Не, мисля, че видях достатъчно — той се изправи. — Разочарован съм, Шпац. Страшно разочарован. Очаквах много по-голям напредък. И все пак нещата вървят в правилна посока. Забелязвам, че сте напреднали доста на техническия фронт. Това е добре, но искам още. Искам работещ модел след дванайсет месеца.

— Господарю… — нотката на истинска паника в гласа на директора беше почти комична; и все пак на Ли Юан никак не му беше до смях.

— Дванайсет месеца. Ясно? От моя страна ще се погрижа да осигуря още дузина души — най-добрите учени, които мога да привлека от Компаниите. Що се отнася до парите, съвсем сте прав, директоре. Наистина са недостатъчно. Ето защо от този момент нататък утроявам финансирането.

За първи път главата на Шпац се надигна и той погледна принца.

— Господарю, вие сте твърде щедър.

Ли Юан се усмихна кисело.

— Щедростта няма нищо общо с това, директор Шпац. Искам да се върши работа — и то както трябва. Парите, които давахме, бяха недостатъчни. Не разбирахме мащабите на всичко това. Е, сега ще го оправим. Но този път искам резултати.

— Ами момчето?

Ли Юан се изправи, подаде папките на Чан Ши-сен и отново погледна към Шпац.

— Въпроса с момчето ще го уредим. Не се притеснявайте повече за това, директоре.

* * *

Бариш заключи вратата на комуникационната зала, приближи се до бюрото си и активира екрана. Въведе кода и зачака — знаеше, че сигналът се прекарва по поне дузина субканали, преди да достигне до крайната си цел. Екранът присветна ярко и се проясни — и в него се втренчи Де Вор.

— Готово ли е?

Бариш преглътна нервно, после кимна.

— Изпратих копия от папките на вашия човек. Ще ги има след час.

— Добре. Ами момчето? Вън е, надявам се?

Бариш сведе глава.

— Направих всичко, както ми заповядахте, ши Льор. Ала възникна едно малко усложнение. Директорът отстрани Хамънд от Проекта. На място.

Де Вор се загледа настрани, след това кимна.

— Добре. Ще се погрижа за това — после пак погледна Бариш и се усмихна. — Добре си се справил, Бариш. За тебе има допълнителна награда.

Бариш отново сведе глава.

— Твърде сте любезен…

Когато вдигна очи, екранът беше потъмнял.

Усмихна се, доволен от себе си, после седна и се зачуди колко ли щедър щеше да е Льор. Може би щеше да получи достатъчно, за да се премести една палуба по-нагоре — да си купи жилище в Стотиците.

Бариш подсмръкна замислено, след това се разсмя — спомни си как Хамънд се бе изплюл в лицето на директора.

— Така му се пада на това копеле… — измърмори той под нос. Да. Не беше злобен човек, но гледката на наплютия Шпац му беше харесала. Много му беше харесала.

* * *

Леман застана на вратата и надникна вътре.

— Еберт е тук.

Де Вор вдигна поглед от дъската за уей чи и се усмихна.

— Добре. След малко идвам. Заведи го в личните ми покои и нека някой от камериерите се погрижи за него. Кажи му, че няма да се бавя.

Де Вор сподири лейтенанта си с поглед, после се изправи. Упражняваше нови начални ходове. Експериментираше. Проверяваше дали би могъл да преодолее старите навици. Това беше единственият проблем с уей чи — не беше игра, която можеш да играеш сам със себе си. Човек има нужда от постоянен приток на противници — играчи, също толкова добри, колкото и самият той, че и по-добри — ако наистина иска да се усъвършенства в играта. А той нямаше.

Протегна се и се огледа. Чувстваше се добре. Забеляза кожите, които беше зарязал в ъгъла. Бе излязъл рано, преди изгрев-слънце — сам, на лов за снежни лисици. Кожите на пет от тях висяха в кухнята да се сушат, а мършавото им месо беше отишло в яхнията — специално ястие по случая.

Да, нещата вървяха добре. Само преди няколко седмици всичко изглеждаше мрачно, но сега неговите пулове изпълваха дъската добре. На север Пин Тяо бяха практически унищожени и движението на Мах, Ю, беше готово да запълни възникналия във властта вакуум. На изток хората му бяха на позиция и чакаха само неговата заповед, за да атакуват Плантациите, а на запад той подреждаше нова форма — търсеше нови съюзници сред елита на Град Северна Америка. В добавка към това имаше и два много по-фини хода — отровната статуетка и плановете му за проекта „Жица в главата“. Всичко това се готвеше да даде плод. Скоро конфигурациите по дъската щяха да се променят и играта щеше да навлезе в нова фаза — средна игра, в която пуловете му щяха да вземат връх.

А каква беше ролята на Еберт във всичко това? Той си имаше амбиции, това вече беше ясно. Амбиции, по-големи от тази да бъде кукловод. Е, нека си ги има. Когато му дойде времето, ще го постави на мястото му. Дотогава щеше да се прави, че му има повече доверие.

Де Вор се разсмя. Междувременно можеше да му предложи момичето, двойницата. Беше я приготвил за Толонен — като „дар“, за да замести убитата му дъщеря; но Джелка бе оцеляла и това означаваше промяна в плановете. Огледа замислено дъската, после кимна. Да, щеше да даде двойницата на Еберт като подранил сватбен подарък. Да я прави каквото си иска.

Усмихна се, наведе се и постави на дъската едно бяло камъче, като прегради пътя на две черни, които заплашваха да се сблъскат.

* * *

Ханс Еберт стоеше до отворения люк на транспортьора. Дясната му ръка се вкопчи здраво в ремъка отгоре, щом ракетата рязко се издигна над планинския склон.

„Подаръкът“ на Де Вор се бе свил до стената — колкото се може по-далеч от отворения люк. Усещаше присъствието й зад гърба си. Усети и как космите по гърба и по врата му настръхват.

Копеле. Шибано хитро копеле.

Усмихна се напрегнато и махна на бавно смаляващата се фигурка долу на хълма. След това, щом ракетата пое курс, се обърна, погледна момичето и й се усмихна окуражително — гледаше да не проличат истинските му чувства.

Игрички. За Де Вор всичко това си беше една голяма игра. Сега го беше разбрал. А това — това момиче, „подаръкът“ — и то беше част от играта. Вероятно искаше да го разстрои. Или да се подиграе с него. Е… нямаше да му позволи.

Мина безцеремонно покрай нея и влезе в кабината. Одън се обърна.

— Какво има, Ханс?

Той си пое дъх и поклати глава.

— Нищо. Но най-добре виж това — извади запечатаното писмо, дадено му от Де Вор, и му го подаде. — За Левър е. Де Вор иска да го предадеш на американеца, когато се срещнете на космодрума. Покана.

Одън го остави настрана.

— Че какво друго да е?

Еберт се усмихна. Одън беше свестен човек. Разбираше нещата, без да се налага да му се обясняват.

— Само дето му нямам доверие. Особено когато „подреди всичките си камъчета на масата“. Нещо си е наумил.

Одън се разсмя.

— Като например?

Еберт се взря през замръзналото стъкло и забеляза колко мрачно е навън.

— Не знам. Просто го имам това усещане. И този негов подарък…

Одън присви очи.

— И какво смяташ да правиш с нея?

Еберт се обърна, срещна за миг погледа му и изскочи от кабината; като затвори вратата зад себе си!

* * *

Щом Еберт се върна, момичето вдигна очи — бяха оцъклени, изпълнени със страх. Той спря и се втренчи в нея, отвратен от приликата, после отиде до отворения люк и се загледа навън. Леденият вятър почти не успяваше да разроши късо подстриганата му коса.

— Съжалявам — успя да надвика рева на вятъра. — Не исках да те плаша. — Огледа се назад и се усмихна. — Хайде… ела тук. Искам да ти покажа нещо.

Тя не помръдна; само още по-плътно притисна гръб към стената.

— Ела… — подкани я той колкото можеше по-тихо, но така, че все пак да го чуе, въпреки шума. — Няма от какво да се страхуваш. Просто искам да ти покажа нещо, това е всичко.

Наблюдаваше я, виждаше как страхът се бори в нея с нуждата да се подчини. Да — помисли си той, — Де Вор е успял да го насади в тебе, нали така! Тя продължаваше да гледа надолу, прехапала устни, след това го погледна. Двоумеше се.

„Да, и досущ й прилича — помисли си той. — Поне физически. Ала това не е тя. Това е най-обикновено селско момиче, минало през лабораториите му. И само боговете знаят какво е правил с нея. Но истинската Джелка нямаше да трепери там. Щеше да дойде при мене по своя собствена воля. За да ме предизвика. Само за да ми докаже, че не се страхува от мене.“

Усмихна се и погледна надолу — спомни си онзи момент в машината, когато бе отвърнала на погледа му с такъв гневен поглед. Може би точно в този момент той за първи път бе осъзнал какво точно изпитва към нея. За първи път го бе формулирал в ума си.

Аз съм влюбен в тебе, Джелка Толонен — изненадано си бе помислил той. — Влюбен.

Толкова неочаквано. Съвсем-съвсем изневиделица.

А после, когато тя си беше отишла, се усети, че мисли за нея. Че открива нейния образ там, преплетен сред мислите му за други неща. Колко странно беше. Колко странно — да се почувства толкова уязвим.

А сега това…

Приближи се до нея, хвана я за ръката и я поведе внимателно, почти нежно, след това застана до люка, здраво обгърнал тънкото й кръстче с ръка — с другата посегна да се хване за ремъка. Вятърът развя дългата й златна коса и охлади лицето й, но той я накара да отвори очи.

— Виж — посочи й. — Не е ли величествено?

Погледна я крадешком. Забеляза колко широко са отворени очите й, как се бори със страха, сражава се с него, опитва се да съзре красота в това пустинно място.

Играчката на Де Вор. Неговият „подарък“.

За миг не последва нищо. После на устните й едва-едва се изписа усмивка, мускулите около очите й леко се отпуснаха.

Той потръпна, след това отдръпна ръката си и блъсна главата й надолу.

Гледаше как малката фигурка пада и се гърчи безшумно във въздуха — малка черна звезда на белия фон, която с всяка секунда става все по-малка. После отново потрепери — поклати глава и изхленчи в странна смесица от болка и неразбиране.

Не. Пречки нямаше да има. Не и този път. Никакви дъртофелници с чувство за собственост, никакви смахнати курви с незаконни деца. И съвсем сигурно — никакви копия.

Не. Защото той искаше истинската Джелка, а не някакво си копие. Дори и тя да го мразеше. Или точно защото го мразеше. Да, сигурно беше заради това. Защото под всички прикрития тя беше силна като него и тази сила го привличаше, превръщаше я в предизвикателство. Предизвикателство, на което не можеше да обърне гръб.

Защото ти ще ме обикнеш, Джелка Толонен. Ще ме обикнеш.

Видя как тялото се разби сред фонтан от сняг и се обърна. Ревът на вятъра утихна, щом дръпна вратата на люка.

* * *

Емили Ашър се обърна с гръб към вратата и дъхът й секна. Ключът изпадна от ръката й и изтрополи на ледения под.

Ти…

Де Вор я погледна и се усмихна — беше приседнал на ръба на леглото й.

— Да, аз съм.

Забеляза как поглеждаше ту него, ту ключа — преценяваше разстоянието и възможността да се измъкне жива от стаята — и се усмихна вътрешно.

Тя го погледна с присвити очи.

— Как ме намери?

Той наклони глава и я изгледа от горе до долу. Очите му търсеха пословичната издутина под дрехите — скритото оръжие.

— Не беше чак толкова трудно. Един мой човек беше по следите ти още от онази среща в месарския склад. Знаех, че се готвиш да се измъкнеш.

— Нима? — тя се разсмя, но лицето й остана сурово. — Странна работа. Защото не смятах да се измъквам. Чак снощи го реших.

Той се усмихна.

— Значи си уцелила момента. Всичките са мъртви. Или вече знаеш?

Забеляза как дишането й се промени, как кръвта се дръпна от лицето й.

— А Гезел?

Той кимна, без да я изпуска от очи.

— Сам се погрижих за него.

Тя леко зяпна, после наведе глава.

— Предполагам, че е било… неизбежно — но когато отново го погледна, в очите й имаше омраза и той разбра, че е бил прав. Тя все още обичаше Гезел.

Какво прахосничество, помисли си той. Този червей не беше ли разбрал какъв късмет има — да споделя леглото с две толкова силни жени?

Не. Сигурно не. Като всички такива като него, той вземаше, без да съзнава стойността на нещата.

— Мах ми помогна — беше вперил очи в нея, ръката му небрежно почиваше върху пистолета в джоба. — Той уреди всичко.

— Защо? — попита тя. — Не разбирам. Той повече от всички нас искаше да успеем.

— И още иска. Но Иска да започне отново, без петното от Бремен. Нова кръв, нови идеали, свежи идеи.

Тя го изгледа продължително, после поклати глава.

— Ала пак с тебе, нали?

— Ти, затова ли се махна? Защото и аз се намесих?

Тя се поколеба, след това кимна, посрещнала предизвикателството в погледа му.

— След като ти дойде, нещата се промениха. Преди беше по-различно, но после… е, видя какво стана. Едно време не беше така.

— Не… — той като че ли беше почти съгласен. — Да, но сега това е минало, нали?

— Нима?

Той кимна и леко се дръпна назад. Сега пистолетът в джоба я държеше на прицел.

— И сега какво? Какво искаш от мене?

Усмивката му се разшири.

— Не го искам аз. Мах го иска.

— И?

— Ами иска да умреш.

Отново, същият лек трепет на гърдите, едва забележимата промяна в дишането, овладяна бързо. Тази жена имаше кураж, това беше несъмнено. Вероятно повече кураж от всички тях. Но това той го бе забелязал веднага. Заради това я беше отделил от другите.

— Не съм въоръжена — вдигна тя бавно ръце.

— Виждам — отговори той. — Е?

Тя се разсмя почти успокоена.

— Не… Тебе това изобщо не би те притеснило, нали? Да убиеш невъоръжена жена.

— Не, не би ме притеснило. Но кой каза, че ще те убивам?

Тя отново присви очи.

— А няма ли?

Той поклати глава, бръкна в левия си джоб и извади един портфейл. Вътре имаше паспорт, нов комплект документи за самоличност, два чипа от по петстотин юана и билет за междуконтиненталния самолет.

— Вземи — подхвърли й го той.

Тя го хвана ловко, отвори го и рязко вдигна поглед.

— Не разбирам…

— Има си цена — поясни той. — Обещах на Мах да му занеса нещо. За да му докажа, че съм те довършил. Пръст.

Забеляза как я разтресе лека тръпка.

— А-ха…

— Няма да боли. Ще замразя ръката и ще обгоря раната. Няма да почувстваш болка. Няма да е приятно, но само толкова.

Тя наведе поглед — на лицето й се изписа странно болезнен израз. После пак вдигна глава.

— Защо? Искам да кажа, защо го правиш? Какъв е мотивът ти?

— Трябва ли да имам такъв?

Тя кимна.

— Доколкото те познавам, трябва да имаш.

Той сви рамене.

— И преди си ми го казвала. Но бъркаш.

— Значи чиста работа?

— Чиста. Ти ми даваш пръстче, аз ти давам свободата и нов живот в Северна Америка.

Тя се разсмя — все още не му се доверяваше.

— Така е много лесно. Твърде… — и поклати глава.

Той се изправи.

— Чудиш се защо. Защо това хладно и пресметливо копеле Де Вор ще прави това за тебе? Какво иска? Е, тогава ще ти кажа. Много е просто. Искам да ти докажа, че бъркаш в преценките си за мене.

Тя се втренчи в него, след това се наведе и вдигна ключа.

— Е? — попита той. — Договорихме ли се?

Тя го погледна.

— Имам ли избор?

— Да. Можеш да излезеш оттук веднага. Няма да те спирам. Но ако го направиш, Мах ще те преследва с всички сили. Защото няма да се почувства в безопасност, докато ти не умреш.

— А ти?

Де Вор се усмихна.

— О, аз съм в безопасност. Аз винаги съм в безопасност.

* * *

Огромното кълбо на Чун Куо бавно се въртеше в космоса, минаваше през светлина и мрак, белите гладки лица на континентите му блестяха като ледени шапки под огромните завихрени облаци. Според човешките мерки бяха изминали три часа и в провинция Съчуан, в големия дворец в Тонджиян седеше Ли Шай Тун със сина си в тихия полумрак на кабинета си и четеше доклада, донесен от генерал Ноченци. Ли Юан бе застанал до баща си и преглеждаше внимателно всеки лист, след като баща му свършеше с него.

Докладът засягаше редица предмети, конфискувани предната вечер по време на акция в един хазартен клуб, често посещаван от синовете на няколко важни глави на Компании. Бяха арестувани повече от дузина подобни млади мъже заедно с голямо количество противодържавни материали: плакати, брошури, тайни дневници и подробни протоколи от нелегални събрания. Голяма част от материала потвърждаваше онова, което Толонен беше казал едва предния ден. Надигаше се нова вълна от смут; нова вълна, която искаше промяна.

Бяха свестни хора — образцови младежи, би могло да се каже, от семейства, чиито връзки със Седмината датираха още от основаването на Града. Хора, които при други обстоятелства биха служили достойно на танга. Но сред тях се ширеше болест: поквара, която заразеше ли някого веднъж, не можеше да бъде изтръгната от кръвта му.

Ами болестта? Ли Юан погледна към купчината папки в другия край на бащиното си бюро. Бяха три, всяка — издута от изписани на ръка листове от лед-велум. Нямаше време да сравни повече от няколко пасажа, пръснати из текста, но беше видял достатъчно, за да разбере, че съдържанието им е практически идентично. Протегна ръка, взе едната и прелисти първите няколко страници. Беше виждал оригинала сред документите на Бердичев преди повече от година, сред материалите, които Кар беше донесъл със себе си от Марс, но никога не бе предполагал, че някога ще види и друг екземпляр.

Прочете заглавната страница. Файлът „Аристотел“. Истинската история на западната наука. От Сорен Бердичев.

Документът се беше превърнал в класика на дисидентството сред тези младежи. Всяко копие бе прилежно изписано на ръка с нестенографски запис.

Баща му се извърна на стола си и го погледна.

— Е, Юан? Какво ще кажеш?

Той остави папката.

— Точно както го казваше ти, татко. Това е рак. Трябва да го изрежем, преди да се е разпространил навсякъде.

Старият танг се усмихна — беше доволен от сина си.

— Ако можем.

— Нима вече е твърде късно?

Ли Шай Тун сви рамене.

— Един такъв документ притежава голяма мощ, Юан — усмихна се, изправи се и докосна сина си по рамото. — Но ела… нека да нахраним рибите. Отдавна не сме имали възможността да поговорим.

Ли Юан последва баща си в полумрака на арбореума, изпълнен със съмнения.

Вътре Ли Шай Тун се обърна с лице към сина си и с гръб към шадравана с рибите.

— Когато имам нужда да помисля, идвам тук.

Ли Юан се огледа и кимна. Беше разбрал. Когато баща му отсъстваше, той също идваше тук, заставаше край шадравана, вглеждаше се във водата и сякаш изпразваше себе си в нейните дълбини, мислите му се превръщаха в риби — носеха се и плуваха бавно, почти апатично из водата, а после бързо се издигаха към повърхността, наситени с внезапна целеустременост.

Старият танг се усмихна, щом забеляза как синът му се взира във водата; толкова си приличаха в някои отношения.

— Понякога си мисля, че трябва да завъдим щука…

Ли Юан го погледна изненадано.

— Щука в шадраван с шарани, татко? Но тя ще изяде другите риби!

Ли Шай Тун кимна сериозно.

— А може би точно това е сбърканото в Чун Куо. Може би нашият огромен шадраван с риби има нужда от щука. Да поддържа броя на рибите нисък и да добавя онзи липсващ елемент на острота. Може би тъкмо сега виждаме това. Може би сегашните ни беди са просто последиците от дългите години мир.

— Всичко се разлага… — обади се Юан. Съзнаваше колко надалече е отишъл разговорът им, колко далече са думите на баща му от онова, в което обикновено заявяваше, че вярва.

— Да… — Ли Шай Тун кимна и отново се отпусна върху голямото седло от черупка на костенурка до шадравана. — А може би в дълбините му вилнее щука.

Ли Юан се приближи до шадравана — пръстите на краката му стърчаха над покрития с плочки ръб.

— Реши ли вече, Юан?

Въпросът не беше свързан с нищо от онова, което обсъждаха досега, но той отново разбра. В това отношение бяха по-близки от всякога. Баща му говореше за момчето, за Ким.

— Да, татко. Реших.

— И?

Юан се извърна и погледна към баща си. Ли Шай Тун седеше, изпънал крака, подпрял бастуна на коляното си. Осанката на баща му напомняше за мъртвия му брат, Хан Чин. Виждаше колко е приличал Хан на баща му на младини; сякаш старостта беше дадена на него, а младостта — на Хан. Но Хан отдавна беше мъртъв, а с него — и младостта. Беше останала само старостта. Само разпадащите се образи на прадедите им.

— Сгреших — обади се той след малко. — Докладите са недвусмислени. Нищо не се е получило. А сега и това… тази история със синовете и това тяхно движение „Нов европеец“. Не мога да не си мисля, че двете не са свързани — и че момчето е отговорно за това.

Съжалителната усмивка на Ли Шай Тун беше отражение на тази на сина му.

— Свързани са, Юан. Без момчето нямаше да има файл — той погледна сина си с ясен поглед. — Значи ще задействаш моята заповед и момчето ще бъде унищожено?

Ли Юан срещна погледа на баща си — част от него все още се колебаеше, дори и сега. После кимна.

— Добре. Не се измъчвай, Юан. Направи всичко, каквото можа. Струва ми се, че момчето така си беше орисано.

Ли Юан бе навел глава; сега пак вдигна очи, изненадан от бащините си думи. Това не убягна на Ли Шай Тун и той се засмя.

— Струва ти се странно, че говоря за орис, нали?

— Винаги си говорил с презрение за тези неща.

— Може би, ала всеки мъж трябва в един момент да си зададе въпроса дали случайността или съдбата движи хода на нещата; дали е автор или просто изпълнител на своите действия.

— А ти, татко? Какво мислиш ти?

Ли Шай Тун стана и тежко се облегна на бастуна със сребърна дръжка, който бе започнал да използва напоследък — бастуна с дръжката във форма на драконова глава, който Хан Чин му бе подарил за петдесетия рожден ден.

— Казват, че по времето на Шан вземали черупка от костенурка, намазвали я с мастило и я хвърляли в огъня. Щом изсъхнела, гадател четял по пукнатините и браздите на овъглената черупка. Разбираш ли, те вярвали, че костенурката е много чисто животно — в твърдото й и меко тяло виждали срещата на Ин и Ян, на небето и земята. По-късно издълбавали върху черупките въпроси, отправени към предците им. Сякаш мъртвите можели да отговорят.

Ли Юан се усмихна — ироничният тон на баща му му бе вдъхнал увереност. За миг си бе помислил, че…

— А може и да са били прави, Юан. Може би всичко е предопределено. Но тогава трябва да се запитаме какво точно искат боговете от нас. Те сякаш вземат и дават съвсем напосоки. Сякаш строят само за да рушат после. Дават на човека голяма радост само за да му я отнемат след това и да го оставят в пълно отчаяние. В името на какво, Юан? В името на какво?

Дълбоко трогнат от думите на баща си, Юан отговори тихо:

— Не зная, татко. Наистина не зная.

Ли Шай Тун огорчено поклати глава.

— Кости, черупки от костенурки… — той се разсмя и докосна с бастуна си огромната черупка на костенурка под себе си. — Казват, че това било копие на голямата черупка от Лиошу, Юан. Беше подарък на майка ти от моя баща — подари й я в деня на сватбата ни. Рисунката на гърба й е заклинание, нали разбираш — за леко раждане.

Юан отмести поглед. Сякаш баща му имаше нужда да се самоизмъчва; да се заобикаля със символи на изгубена радост.

— Нали знаеш историята, Юан? Било по време на царството на Ю, о… преди повече от четири хиляди години. Тогава костенурката изпълзяла от река Луо, понесла знаците на гърба си.

Юан добре знаеше тази история. Всяко дете я знаеше. Но остави баща си да говори — странно, че чак сега бяха стигнали до такава близост помежду си; сега, когато всичко беше толкова мрачно, собственият му живот — съсипан от провала на мечтите му, а бащиният му — от лошо здраве.

— Там, върху черупката, били изрисувани три редици от по три фигури. Виждали се съвсем ясно — в ъглите числата Ин, в центъра — числата Ян, а всяка редица — вертикална, хоризонтална, диагонална — давала в сбор петнайсет. Разбира се, квадратът веднага бил приет за магически — за знак, че в света действат свръхестествени сили. Но ние знаем повече, нали, Юан? Знаем, че никакви магически заклинания не могат да ни помогнат, когато сме в беда — само нашият разум и воля могат да ни помогнат. А ако не успеят…

Ли Шай Тун въздъхна, после тежко се отпусна върху черупката. Погледна сина си уморено.

— Ала какъв е отговорът, Юан? Какво бихме могли да направим, което вече не сме правили?

Ли Юан погледна баща си.

— Да хвърляме монети?

Тангът тихо се засмя.

— Като прадедите ни, а?

Старецът извърна глава и се загледа в дълбините на шадравана. Над него мракът на прозореца ограждаше луната като в рамка. Нощта беше прекрасна като кадифе около шията на младо момиче.

— Надявах се на мир, Юан. Копнеех за мир. Но… — той поклати глава.

— Ами сега, татко? Какво ще правим?

— Да правим ли? — Ли Шай Тун се засмя — тих, непознат звук. — Ще се подготвяме, Юан. Това е. Ще внимаваме приятелите ни да са верни. Ще спим само когато сме в безопасност.

Подобни мъгляви отговори никак не бяха характерни за него.

Юан погледна надолу, след това подхвърли темата, която бе избягвал цяла вечер.

— Добре ли си, татко? Чух, че…

— Чул ли си? Какво си чул? — Ли Шай Тун се извърна. Тонът му изведнъж бе станал остър, заповеднически.

Ли Юан аха-аха да се усмихне, но се сдържа — знаеше, че баща му го наблюдава с орлов поглед.

— Че не си съвсем добре, татко. Нищо повече. Главоболия. Леки стомашни разстройства. Но не ми се сърди. Един син трябва да е загрижен за здравето на баща си.

Ли Шай Тун изсумтя.

— Не съм бил съвсем добре, а? Е, като минем трийсетте, това важи за всички нас. Вече никога не сме съвсем добре — той се умълча, после се обърна и тупна с бастуна по покрития с плочки под. — Може би това е вярно за всичко — че след известно време то никога вече не е съвсем добре. И за хората, и за направеното от хората.

— Подробности, татко. Подробности.

Старецът се втренчи в него, след това кимна.

— Така съм те учил винаги, Юан. Добре схващаш. Винаги си бил схватлив. Винаги си бил създаден за това.

Последва дълго мълчание. В това мълчание беше смъртта на Хан Чин — студена, тежка, нещо, което не биваше да се споменава, черен камък от мъка вътре във всеки от тях, който никой не бе успял да преодолее.

— Ами Фей Йен?

За първи път баща му споменаваше раздялата. Тя все още не беше обявена официално.

Ли Юан въздъхна.

— Все същото.

На лицето на Ли Шай Тун се изписа истинска болка.

— Ти трябва да я командваш, Юан. Да й заповядаш да се върне.

Ли Юан поклати глава — опитваше се да се владее.

— При най-голямото ми уважение, татко, но що се отнася до това, аз знам кое е най-добро. Тя ме мрази. Вече го знам. Ако живее при мене, това… това ще ме отслаби.

Леко прегърбен, Ли Шай Тун наблюдаваше сина си внимателно.

— А… — вирна брадичка. — Не знаех, Юан. Аз… — отново въздъхна. — Съжалявам, Юан, но детето? Ами детето?

Ли Юан преглътна, после отново вдигна глава и погледна баща си в очите.

— Детето не е мое. Фей Йен ми е била невярна. Детето е от друг.

Старецът се приближи. Стана, заобиколи шадравана и застана срещу сина си.

— Сигурен ли си?

— Не, но го знам. Самата Фей Йен…

— Не. Нямам предвид „знам“ в някакъв смътен смисъл, имам предвид да го знаеш съвсем твърдо и сигурно — гласът му отново беше станал суров, заповеднически. — Това е важно, Юан. Изненадваш ме. Трябваше да провериш.

Ли Юан кимна. Така беше, но не искаше да се изправя лице в лице с това. Не искаше да знае твърдо и сигурно. Думите й му стигаха.

— Трябва да отидеш при нея и да й предложиш условия за развод, Юан. Веднага. Но предложението ти трябва да е приемливо. Разбираш ли?

Той кимна отново. Разбираше. Имаше нужда от тестове. Тестове, които да докажат кой е бащата. Генотипни изследвания. Тогава щеше да разбере. Да знае — твърдо и със сигурност. Скръцна със зъби — усещаше болката като игла във вътрешностите си.

— Добре — обади се тангът, щом забеляза, че е постигнал желаното. — В бъдеще не трябва да има място за съмнения. Щом синът ти ще става владетел, то не трябва да има спор кой е бащата. Трябва да е твой син, а не някое кукувиче в гнездото.

Думите жегнаха Ли Юан, но точно това беше и целта им. Баща му знаеше кога да жали и кога да удря.

— И после? — Ли Юан изведнъж се почувства пресъхнал, изпразнен от всякаква мисъл.

— После ще се ожениш пак. Не за една, а за две съпруги. Ако трябва, и за шест, Юан. За да имаш синове. Да направиш семейството отново силно. Да осигуриш наследник.

Той кимна — не беше способен да мисли за живот с някоя друга освен с Фей Йен, но сега се подчиняваше на волята на баща си.

Любов! — гласът на баща му беше изпълнен със странно огорчение. С някаква острота. — Това никога не е достатъчно, Юан. Помни го. Накрая тя винаги те предава. Винаги.

Ли Юан вдигна очи и срещна погледа на баща си. Видя привързаност, болка и обида там, където за другите нямаше нищо.

— Всяка любов?

Тангът кимна и стисна рамото на сина си.

— Всяка любов, Юан. Дори тази.

* * *

Някой затропа по външната врата. Ли Шай Тун се събуди, плувнал в пот — сънят за първата му жена, Лин Юа, и за онази ужасна нощ беше толкова ясен, че за секунда си помисли, че тропането по вратата също е част от него. Надигна се — чувстваше се слаб, не можеше да се ориентира. Тропането се чу отново.

— Боговете да са ни на помощ… сега пък какво има? — измърмори той, стана бавно от леглото и оправи халата си.

— Аз съм, чие хсия. Вашият канцлер, Чун Ху-ян.

Той потрепери. Чун Ху-ян. Също като в съня. Също като през онази нощ, когато Лин Юа бе умряла при раждането на сина им, Юан. В първия миг не можа да му отговори.

Чие хсия — разнесе се отново гласът. — Добре ли сте?

Той се извърна, огледа се и пак се обърна към вратата. Не.

Наистина беше тук. Не сънуваше. Бяха изминали седемнайсет, почти осемнайсет години и той беше тук, в двореца си, а чукането на вратата и гласът — и двете бяха реални.

— Изчакай, Чун. Идвам…

Чу колко немощно прозвуча гласът му, колко нерешителен и треперлив беше. Подмишниците му се изпотиха, но челото му също изби пот. Защо всичко изведнъж беше станало толкова трудно?

Поигра си с ключалката, после дръпна резето. Отстъпи назад и вратите се отвориха. Там беше застанал Чун Ху-ян, придружен от двама стражи.

— Какво има, Чун? — гласът му трепереше. Виждаше страха по лицето на своя канцлер.

Чун Ху-ян се поклони ниско.

— Новини, чие хсия. Лоши новини.

Лоши новини… Усети как стомахът му се стяга. Ли Юан беше мъртъв. Или Цу Ма. Или…

— Какво има, Чун? — повтори той, без да го осъзнава.

В отговор Чун се отдръпна от вратата. Зад него бе застанал Толонен. Лицето му беше пепеляво.

Чие хсия… — започна маршалът, след това коленичи и наведе глава. — Провалих се, господарю… провалих се.

Ли Шай Тун се извърна леко да види кой е застанал зад него, но там нямаше никого. Обърна се отново.

— Провалил си се, Кнут? Как така си се провалил?

— Плантациите… — промълви Толонен и отново вдигна поглед към него. Очите му бяха пълни със сълзи. — Плантациите горят.