Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чун Куо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Mountain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дейвид Уингроув. Бялата планина

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Оформление: Силвия Янева

Печат: ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“

ISBN 954-8079-98-4

История

  1. — Добавяне

Част I: Пролетта на 2207 г.

„Бялото сияние зад западните хълмове угасва,

далеч нататък се разтварят сапфирни цветове.

Хиляди години вихърът отнесе.

Пясъкът във океана се превръща в камък,

мехурчета издишват рибите под моста Чин.

В далечината празна светлина струи, струи,

колоните от бронз годините разтапят.“

 

Ли Хо, „И Все така — завинаги“, IX в. от.н.е.

Глава 1
Обгорена земя

Ли Шай Тун беше застанал до езерото. Срещу него, на входа на арбореума, светеше сам-самичък фенер. Светлината му се отразяваше в стените от опушено стъкло — бледно, мъгляво зелено сияние сред листата на папратите и палмите. Но там, където бе застанал великият танг, беше тъмно.

Напоследък приемаше тъмнината за приятел. Нощем, когато сънят бягаше от очите му, идваше тук и се взираше в черните пластове на мрака, в смътните силуети на шараните. Техните бавни, спокойни движения го унасяха, успокояваха болката в очите му, стомахът му се отпускаше. Често стоеше така цели часове, без да помръдне, загърнал плътно слабото си, престаряло тяло в черни коприни. Тогава за известно време умората го напускаше, сякаш нямаше място за нея в тази хладна, изпълнена с полусенки тишина.

После идваха призраците. Образите им се отпечатваха върху мрака, изпълваха тъмнината с живите силуети на паметта. Хан Чин с усмихнато лице и нахапана ябълка от градината в Тонджиян в ръка, Лин Юа, първата му жена, приведена в скромен поклон през първата им брачна нощ, притиснала в шепи малките си гърди, сякаш поднасяща себе си в дар. Или баща му, Ли Чин, който се смееше, а на всеки от показалците му беше кацнала птица — два дена преди да загине при онзи нещастен случай. И други се тълпяха, сякаш дошли на някакъв празник на мъртвите. Но за това той не беше разказвал на никого — дори на лекаря си. Странно, те му донасяха спокойствие. Без тях мракът би бил потискащ — просто чернилка, чиста и проста.

Понякога повикваше някого по име — тихо, шепнешком — и призракът идваше при него със светнали от смях очи. Такива си ги спомняше сега — радостни и най-щастливи. Сенки от лятна земя.

Стоеше тук вече повече от два часа, когато дойде един прислужник. Веднага разбра, че става въпрос за нещо сериозно — иначе надали щяха да го безпокоят. Усети как напрежението се връща като железни ленти, стягащи гърдите и челото му, усети как умората отново пропълзява в костите му.

— Кой ме вика?

Прислужникът ниско се поклони.

— Маршалът, чие хсия.

Той излезе, а зад него мракът се стелеше като мантия. Екранът в кабинета му светеше — лицето на Толонен го бе изпълнило. Ли Шай Тун седна в голямото кресло и отмести встрани меморандума на министър Хен. Остана така известно време, докато си събере мислите, после протегна ръка и натисна бутона за свръзка.

— Какво има, Кнут? Какво зло ти пречи да спиш?

— Вашият покорен слуга никога не спи — отговори Толонен, ала усмивката му беше измъчена, лицето — пепеляво. Щом забеляза това, студени тръпки запълзяха по гърба на Ли Шай Тун. „Кой ли е пък сега? — запита се той. — Вей Фен? Цу Ма? Кого са убили този път?“

Маршалът се обърна, а заедно с него — и образът на екрана. Предаваше от подвижна станция. Зад него се простираше обширен коридор с почернели от пушек стени. По-надолу се виждаха група мъже, които работеха на аварийно осветление.

— Къде си, Кнут? Какво е станало?

— В Бременската крепост, чие хсия. В казармата на Централата на охраната — лицето на Толонен в десния край на екрана отново се обърна към танга. — Лоша работа, чие хсия. Според мене сам трябва да дойдете и да видите. Прилича на работа на Пин Тяо, но… — Толонен се поколеба. По старото му, познато лице се изписа дълбока загриженост. Сви леко рамене и продължи: — Само че е различно, чие хсия. Напълно различно от всичко, което са правили досега.

Ли Шай Тун се замисли за миг, след това кимна. Усети как кожата на лицето му се опъва почти болезнено. Пое си леко дъх и изрече:

— Тогава идвам. Тръгвам при първа възможност.

* * *

Трудно беше да се познае мястото. Цялата палуба беше изтърбушена. Над петнайсет хиляди души бяха загинали. Опустошението се бе разпростряло и до близките заграждения, и към горната и долната палуба, но онова не беше почти нищо в сравнение с това тук. Ли Шай Тун вървеше до своя маршал и обръщаше пребледнялото си, останало без кръв лице ту насам, ту натам. Грозни купчини спечен катран — само това беше останало от човешките тела — бяха струпани край запечатаните изходи. Усещаше всепроникващата воня на изгоряла плът, сладникава и ужасна, от която му се повдигаше. Двамата спряха и се огледаха назад.

— Сигурен ли си? — старият танг погледна своя маршал. В очите му имаше сълзи. Лицето му бе изкривено от болка, бе притиснал длани една о друга.

Толонен извади от джоба на туниката си кесия и му я подаде.

— Оставили са това. За да знаем кой го е извършил.

В кесията имаше пет малки стилизирани рибки. Две от златните медальончета се бяха стопили, останалите блестяха като нови. Риби — символът на Пин Тяо.

Ли Шай Тун ги изсипа на дланта си.

— Къде ги намерихте?

— От другата страна на печатите. Имало е и още, сигурни сме, но горещината…

Ли Шай Тун потръпна, после пусна рибите на пода. Бяха превърнали палубата в огромна фурна и бяха опекли всички вътре — мъже, жени и деца. Внезапен гняв го прониза като копие.

Защо! Какво искат те, Кнут? Какво искат? — ръката му трепна нервно, след това той я дръпна назад. — Това е най-лошото от всичко. Убийствата. Безсмислената смърт. Защо?

Толонен го беше казал отдавна, още преди години, на стария си приятел Клаус Еберт. Сега го повтори отново — този път на танга:

— Искат да го разрушат. Докрай. На всяка цена.

Ли Шай Тун се втренчи в него, после отмести поглед.

— Не… — започна той, сякаш за да го отрече; но този път беше невъзможно да отрича. Точно от това се страхуваше — от сбъдването на най-черния си сън. Знак за онова, което идваше.

Неотдавна се беше разболял. За първи път в дългия си и здрав живот трябваше да не става от леглото. И това като че ли беше знак. Знак, че нещата му се изплъзват. Контрол — той започваше от собственото тяло на човека и се разпростираше и навън.

Кимна на себе си — сега разбираше. Това беше лично. Атака, насочена към неговата личност. Защото той беше Държавата. Той беше Градът.

Във вените на света бе проникнала болест, вирус. Покварата процъфтяваше. Дисперсионизмът, нивата, дори и последната мания сред онези Горе — дълголетието — всички те бяха нейни симптоми. Действията на подобни групи бяха незабележими, оскърбителни, не проличаваха веднага, ала в крайна сметка се оказваха фатални. Очакванията се бяха променили и това подкопаваше стабилността на всичко.

Искат да разрушат Града.

— Какво са търсели тук, Кнут? Как са го направили?

— Наложи се да приемем няколко предположения, но има и неща, които знаем със сигурност. Централната поддръжка на Бремен докладва, че всички комуникации с палуба девет са били прекъснати преди втория звънец.

— Всички? — Ли Шай Тун смаяно поклати глава. — Възможно ли е това, Кнут?

— Това беше част от проблема. И те не повярвали и пропилели един час в търсене на грешки в системата от тяхната страна. Не се сетили да изпратят някого да провери на място.

По лицето на Ли Шай Тун се изписа гримаса.

— Това би ли променило нещо?

— Не. Нямаше нищо да промени, чие хсия. След като са минали първите десет минути, не е имало шанс да се промени каквото и да било. Запалили са огньовете си на четири различни нива. Големи, мръсни химически огньове. После са пуснали вентилаторите на увеличена мощност, за да вкарат в системата богат на кислород въздух.

— Ами печатите?

Толонен преглътна.

— Не е имало никакъв шанс за никого да се измъкне навън. Взривили са транзита и са дерайлирали вагоните. Всички асансьори между нивата са били блокирани. Това е било част от прекъсването на комуникациите. Цялата палуба е потънала в тъмнина.

— И това ли е всичко? — от хладнокръвието им на Ли Шай Тун му се гадеше.

Толонен се поколеба, след което заговори отново:

— Това е дело на експерти, чие хсия. На нечестни хора, великолепно обучени, ефективно организирани. Собствените ни специални служби не биха се справили толкова добре…

Ли Шай Тун го погледна отново.

— Кажи си, Кнут — рече той тихо. — Не го задържай за себе си. Дори да се окаже, че грешиш, кажи го.

Толонен срещна погледа му и кимна.

— Всичко това говори за пари. Големи пари. Технологията, нужна да се прекъснат комуникациите на една палуба — твърде скъпо е за парите, които биха могли да дадат Пин Тяо. Не им е по джоба. Някой трябва да ги е подкрепил.

Тангът се замисли.

— Значи всичко продължава. Значи в крайна сметка не сме спечелили Войната. Не окончателно.

Толонен сведе поглед. Поведението на Ли Шай Тун го безпокоеше. Откакто оздравя от онази болест, вече не беше същият. Неуравновесен и нерешителен, вглъбен, почти меланхоличен. Болестта му бе отнела не само силата — донякъде бе отнела остротата и бързината на ума му. На маршала се беше паднало да го води в този лабиринт.

— Може би. Но по-важно е да открием кой е предателят сред нас.

— А… — погледът на Ли Шай Тун внимателно обходи лицето му, после се отклони. — На кое ниво са проникнали?

— През щаба.

Каза го без колебание — знаеше, че е трябвало да бъде толкова високо по йерархичната верига. Никой друг не би могъл да оформи нещата по този начин. Да запечаташ цяла палуба — за това се искаше сила. Повече, отколкото притежаваха Пин Тяо.

Ли Шай Тун отново се извърна назад, следвайки собствените си мисли. Може би Юан беше прав. Може би точно сега беше време да действат. Да сложат жици в главите на всички. Да ги контролират като машини. Но инстинктът му се противеше. Беше се държал настрана от ранните етапи на Проекта. Дори и това — това безчинство — все още не можеше да го накара да промени решението си.

— Лошо, Кнут. Щом не можеш да се довериш на собствените си ръце, когато си бръснеш врата…

Толонен се разсмя — къс, горчив лай.

Старият танг се обърна.

— Ти обаче се справяш, Кнут — той се усмихна. — На тебе поне ти вярвам.

Маршалът срещна погледа на господаря си, трогнат от думите му — знаеше, че това е нещото, което оформя живота му и му придава смисъл: да има уважението на този човек, пълното му доверие. Без да мисли, той коленичи в краката на Ли Шай Тун.

— Ще открия този човек и ще се справя с него, чие хсия. И мой собствен син да беше, пак ще го довърша.

* * *

В същото това време на другия край на света Ли Юан вървеше по една от пътеките в Тонджиян. Усещаше аромата на цъфналите ябълки и сливи, а под тях — по-острия и по-сладък мирис на черешите. Ароматът му напомняше, че отдавна не е идвал тук; и колко малко неща са се променили, докато го е нямало.

На върха на терасата спря и огледа долината, широкото мраморно стълбище, което се спускаше към езерото. Щом я видя, се усмихна — там, от другата страна на езерото — разхождаше се между дърветата. Известно време просто я гледаше — сърцето му беше започнало да тупти по-бързо още щом я зърна — после заслиза надолу, като прескачаше по две-три стъпала наведнъж.

Когато тя се обърна, той беше само на няколко крачки от нея.

— Ли Юан! Не ми каза, че…

— Съжалявам, аз… — но думите утихнаха, щом забеляза колко се е закръглила, колко кръгъл е коремът й. Вдигна поглед, срещна за кратко нейния и пак погледна надолу. „Маят син — помисли си той. — Моят син.“

— Добре съм.

— Изглеждаш прекрасно — той я прегърна и усети колко много време е изминало, откакто я е прегръщал за последен път. Но сега внимаваше и бързо я пусна. Хвана ръцете й и се учуди колко мънички бяха, колко изящни. Беше забравил.

Не, не го беше забравил. Просто не си го спомни.

Засмя се тихо.

— Колко още остава.

Тя отмести поглед.

— Вече мина повече от половината. В седмия месец съм.

Той кимна, после докосна кръглия й корем — усети колко твърдо е тялото й под коприните — като зрелите плодове в клоните над тях.

— Чудех се… — започна тя и отново го погледна, след това млъкна и наведе глава.

— За какво си се чудела? — попита той, без да откъсва очи от нея. Внезапно осъзна какво го тревожи. — Освен това как ме посрещаш? Нямаш ли усмивка за съпруга си, който се завръща у дома?

Протегна ръка и нежно повдигна брадичката й. Усмихна се, но тя не му се усмихна в отговор, а се извърна сприхаво и заби поглед в краката си. Сянка на листо падна върху съвършеното й лице, слънчеви зайчета танцуваха в лъскавата й черна коса, но устните й бяха свити.

— Донесъл съм ти подаръци — продължи тихо той. — Горе в къщата са. Ще дойдеш ли да ги видиш?

Тя го погледна и пак отмести поглед. Този път той забеляза студенината в очите й.

— Колко дълго ще останеш този път, Ли Юан? Един ден? Два дена — и пак ще си отидеш?

Той въздъхна и погледна ръката й. Лежеше отпуснато в неговата с дланта нагоре, пръстите — леко присвити.

Аз не съм кой да е, Фей Йен. Нося голяма отговорност — особено в тези времена. Баща ми има нужда от мене — той разтърси глава. Опитваше се да разбере чувствата й, но не можеше да сдържи яда си от това, че тя така го посреща. В крайна сметка не беше виновен той. Беше си мислил, че ще му се зарадва.

— Ако ме няма дълго време, просто няма как. Не само този път. Много повече бих искал да бъда тук, повярвай ми, любов моя. Наистина бих…

Тя като че ли поомекна; за миг ръката й стисна неговата, ала продължаваше да не го гледа в очите.

— Никога не те виждам — тихо изрече тя. — Тебе все те няма.

Една птичка литна от близкото клонче и за миг отвлече вниманието му. Вдигна поглед и проследи полета й. Когато отново я погледна, откри, че тя го гледа. В черните й очи се четеше упрек.

— Странно — рече той, като подмина думите й. — Това място… толкова малко се е променило с годините. Тук играех като дете преди десет-дванайсет години. И дори тогава си представях как векове наред е било същото. Неизменно. Неизменящо се. Само обичайният кръговрат на сезоните. Помагах на прислужниците да берат ябълки, носех им празните кошници. После имах непоносими болки в стомаха от всичките ябълки, които излапвах — засмя се, щом забеляза как погледът й омекна. — Както всяко дете — добави той след малко; съзнаваше, че лъже, ала си мислеше за миналото, в което наистина е било така. Тогава, преди Града, когато това са били простете радости на всяко дете.

Още миг само я гледаше. След това се усмихна и леко стисна ръката й.

— Ела. Да се връщаме.

На моста спря и се загледа в езерото. Гледаше как лебедите се плъзгат по водата и усещаше топлината на ръката й в своята.

— Колко ще останеш този път? — попита тя. Гласът й беше по-мек, не толкова настоятелен като преди.

— Една седмица — той се обърна към нея. — Може би и повече. Зависи как ще се развият нещата.

Тя се усмихна — първата усмивка, която му даряваше от седмици насам.

— Това е хубаво, Юан. Омръзна ми самотата. Твърде дълго съм била сама преди.

Той кимна.

— Знам. Но всичко ще се промени. Обещавам, Фей. Оттук нататък ще бъде все по-хубаво.

Тя вдигна брадичка и се взря в очите му.

— Надявам се. Тежко ми е тук сам-самичка.

Тежко? Той огледа спокойното езеро, плодната градина зад него и се зачуди какво ли иска да каже тя. Тук той виждаше само мекота. Само отдих от суровата житейска реалност. От работата и дълга. Усещаше само здравия мирис на растежа.

Усмихна се и пак я погледна.

— Реших нещо, Фей. Докато ме нямаше тук.

— Какво?

— Момчето… — той пак положи ръка върху издутия й корем. — Реших да го кръстим Хан.

* * *

Леман го събуди и зачака да се облече.

Де Вор се обърна, докато оправяше връзките на туниката си.

— Кога се разчу новината?

— Преди десет минути. Изчистиха всички канали, за да предадат съобщението. Вей Фен ще говори.

Де Вор вдигна вежди.

— Няма да говори Ли Шай Тун, така ли? — той се разсмя. — Добре. Това показва колко сме го потресли — обърна се, погледна таймера на стената и после — отново Леман. — Верен ли е?

Леман кимна.

Де Вор сведе поглед и се замисли. От нападението бяха изминали почти четири часа. Беше очаквал да реагират по-бързо. Но не това го тревожеше.

— Виганд докладва ли?

— Още не.

Де Вор отиде в съседната стая и седна пред големия екран. Пръстите му докоснаха бутоните на облегалката. Леман се приближи и застана зад него.

Юе Лун — колелото от дракони, символ на Седмината — изпълни екрана. Така беше преди всяко официално съобщение, но този път колелото беше на бял фон — това означаваше смърт.

Из цяло Чун Куо десетки милиарди седяха пред екраните и чакаха замислени — гадаеха какво ли бе прекъснало програмата. По време на Войната-която-не-беше-война това бе нещо обичайно, но от известно време насам тези неща отсъстваха от екрана. Това придаваше допълнителен оттенък на събитието.

Отново погледна към Леман.

— Когато се обади Виганд, дай ми го. Искам да знам какво става. Вече отдавна трябваше да е докладвал.

— Уредено е вече.

— Добре — обърна се отново към екрана и се усмихна; представяше си какъв ефект ще има това върху Седмината. Щяха да се щурат като термити из гнездото, в което току-що е забит голям прът; да раздават заповеди наляво-надясно; да се подготвят за по-нататъшни нападения, без да знаят откъде ще дойде следващият удар.

През последните няколко месеца нещата бяха поутихнали. Нарочно — той искаше да създаде на Седмината фалшиво чувство за сигурност, преди да нанесе удара си. Онова, което имаше значение, не беше самият акт, а контекстът му. По време на война пресищането с трагедии приспиваше въображението на хората, но в мирно време подобни действия придобиваха ужасно значение. И сега беше така.

Биха очаквали от него нов удар — да удари, докато още не се бяха съвзели; но този път нямаше да постъпи така. Не веднага. Щеше да остави нещата да се уталожат и чак тогава щеше да удари пак, като внимателно подбере мишените така, че ударът да има максимален ефект и Седмината да хабят силата си в борба със сенки, докато той отново събира сили. Най-накрая нервите им нямаше да издържат и волята им за борба щеше да рухне. Тогава — и само тогава — щеше да удари с всичка сила.

Отново отпусна глава на дебелата кожена облегалка. Отпускаше се за първи път от дни насам. Изпълни го чувство на доволство. Победата нямаше да дойде за една нощ, но не такава беше неговата цел. В тази игра се изискваше търпение, а времето беше на негова страна. Всяка изминала година носеше все по-големи проблеми на Чун Куо — увеличаваше теглото на цифрите, притискащи властите. Трябваше само да чака — като куче, преследващо голям елен — да го хапе по пищялите и силите му все повече да отслабват, докато най-накрая се строполи.

От тонколоните от двете страни на екрана се разнесе военна музика. После образът рязко се смени. Лицето на Вей Фен, танг на Източна Азия, изпълни екрана — набраздено от мъка.

— Народе на Чун Куо, имам тъжна новина за тебе… — започна той с неочаквано непосредствен тон; в ъгълчетата на очите му се бяха събрали сълзи и това подчертаваше огромното чувство на наранено достойнство, което се излъчваше от него.

Де Вор внезапно се напрегна и се наведе напред. Какво ли се е объркало?

Вей Фен започна да разказва за трагедията, сполетяла Бремен. Де Вор следеше с безстрастен поглед картината и чакаше старецът да каже още нещо, да съобщи още някоя новина. Но не последва нищо подобно. Съвсем нищо. А после Вей Фен изчезна и на екрана отново се появи Юе Лун на чисто бял фон.

Де Вор остана така още миг, после се надигна от стола и се обърна към Леман:

— Не са го направили… Тия копелета не са го направили!

Понечи да каже още нещо, но лампите по таблото на бюрото му взеха да присветват настоятелно. Натисна нужното копче, приседна на ръба на бюрото и се обърна към екрана.

Очакваше да е Виганд. Но лицето, което изпълни екрана, не беше неговото. Беше Ханс Еберт.

— Какво, по дяволите, става, Хауард? Току-що ми се наложи да прекарам два часа с куп опечени на скара момчета от Специалното разследване! Бремен, в името на боговете! Тъпите копелета са нападнали Бремен!

Де Вор сведе поглед. Умишлено не беше споменал нищо на Еберт за техните планове за Бремен — знаеше, че Толонен ще прослуша всички до един от своите офицери с високи чинове, дори и бъдещия си зет — да не би някой да знае нещо за нападението. След като веднъж бе хванат по този начин, първата мисъл на Толонен щеше да е, че пак са проникнали на ниво висш команден състав. Ето защо не се учуди, когато разбра, че Толонен толкова бързо се е задействал.

— Знам — просто каза той и погледна Еберт в очите.

— Какво искаш да кажеш с това „знам“? Ти да не би да си замесен?

Без да обръща внимание на гнева на Еберт, той кимна и бързо, с тих глас обясни причините. Но Еберт нямаше да се успокои толкова лесно.

— Искам среща! — очите му мятаха светкавици. — Днес! Искам да разбера какво още си намислил.

Де Вор се поколеба — не за първи път намираше държанието на Еберт за дълбоко обидно, но после кимна. Точно сега Еберт играеше твърде важна роля в плановете му. Разбира се, нямаше нужда да му казва всичко. Само колкото да му създаде илюзията, че му се доверява.

— Добре. Днес следобед — изрече Де Вор, без да издава нищо от онова, което си мислеше. — При Му Чуа. Ще се видим там, Ханс. След четвъртия звънец.

Прекъсна връзката и се облегна назад.

— Проклет да е! — изруга той разтревожен, че все още нищо не се чува. Обърна се. — Щефан! Разбери къде, по дяволите, се губи Виганд. Искам да знам какво става.

Сподири с поглед албиноса, след това се огледа из стаята. Все по-нарастваща неувереност изместваше чувството на доволство.

Само след малко Леман го потвърди.

— Виганд е мъртъв — съобщи той, щом се върна. — Заедно с още петдесет души от нашите и сто и петдесет от Пин Тяо.

Де Вор се отпусна тежко в креслото.

— Какво е станало?

Леман поклати глава.

— Само това знаем. Засякохме докладите на охраната от Познанския и Краковския гарнизон. Сякаш са знаели, че ще нападнем.

Де Вор сведе поглед. Богове! Значи реколтата беше недокосната, житниците на Град Европа — непокътнати. По-лоша новина не би могъл и да получи.

Потръпна. Това драматично променяше нещата. Онова, чиято цел бе да отслаби Седмината, само ги бе сплотило.

През цялото време знаеше какъв би бил вероятният ефект от един отделен удар срещу Бремен. Знаеше колко дълго ще бъдат възмутени хората от нападението над жилищата на войниците, от убийството на невинни жени и деца. Точно затова беше планирал двата удара едновременно. Ако Източноевропейските плантации пламнеха, а сигурното убежище в Бремен рухнеше, с това той бе очаквал да посее семената на страха в Град Европа. Но страхът се бе обърнал на гняв, а онова, което трябваше да бъде опустошителен психологически удар за Седмината, се бе превърнало точно в обратното.

Нищо чудно тогава, че Вей Фен бе говорил така. Чувството за огромно морално негодувание, което излъчваше старецът, беше дълбоко. И нямаше съмнение, че милионите, които гледаха, го споделяха. Значи сега Седмината имаха подкрепата на масите в цяло Чун Куо. Разрешението, ако поискат, да вземат мерки, каквито намерят за добре, срещу врага.

Де Вор въздъхна и заби поглед в ръцете си. Не. По-лошо не можеше и да бъде.

Ами сега? Как така бяха разбрали? Отчаянието му внезапно се превърна в гняв. Изправи се рязко. Виганд! Сигурно е бил Виганд! Което означава, че вестта за смъртта му е фалшива — беше я изфабрикувал, за да им я пробута. Което значи, че…

Известно време следи логическата верига, която произтичаше от тази мисъл, после пак седна и разтърси глава. Не, не и Виганд. Инстинктът му го отхвърляше. Във всеки случай Виганд не притежаваше нито куража, нито въображението за подобно нещо. И все пак — ако не беше Виганд, то тогава кой?

Въздъхна отново и реши да обяви пълна тревога в базата. В случай, че греши. В случай, че Виганд е сключил сделка и смята да доведе Толонен тук, в Пустошта.

* * *

Емили Ашър беше ядосана. Много ядосана. Трепереше лице в лице с четиримата си колеги от централата на Пин Тяо. Пръстът на протегнатата й ръка гневно сочеше Гезел, тя злобно изплюваше думите.

— Това, което направи, е подло и отвратително, Бент. Ти опетни всички ни! Предаде ни!

Гезел погледна към Мах, после — отново към бившата си любовница. В цялата му осанка личеше, че се мъчи да се защити. Провалът на нападението над Плантациите го бе разтърсил из основи и едва сега бе започнал да разбира какъв щеше да е ефектът от безчинството в Бремен върху тяхната организация. Ала въпреки това не беше готов да си признае, че е сгрешил.

— Знаех си, че ще реагираш така. Точно затова трябваше да го крием от тебе. Ти щеше да наложиш вето…

Тя се разсмя пронизително — беше смаяна.

Разбира се, че щях! И справедливо. Това би могло да ни унищожи…

Гезел вдигна ръка, сякаш за да бутне встрани обвинителния й пръст.

— Ти не разбираш. Ако нападението над плантациите беше успяло…

Тя ядно бутна ръката му.

— Не. Много добре разбирам. Това е било политическо решение от най-голяма важност и никой не се е консултирал с мене — извърна глава и погледна другата жена в стаята. — Ами ти, Мао Лян? На тебе казаха ли ти?

Мао Лян сведе поглед, поклати глава и не каза нищо. Но нямаше нищо за чудене: откакто бе заменила Емили в леглото на Гезел, тя сякаш бе изгубила своята индивидуалност.

Емили отново погледна към Гезел и бавно заклати глава.

— Добре, разбирам. Значи се връщаме към старите порядки. Старците се срещат при закрити врата и вземат решения вместо всички — тя изфуча в израз на отвращение. — Знаеш ли, наистина бях повярвала, че сме изживели това. Но то беше на ужким, нали така, Бент? През цялото време, докато си ме чукал, ти всъщност си ме презирал като личност… В края на краищата аз съм само жена. Низше същество. На което не бива да се доверяват сериозни неща.

— Не си права… — започна Гезел, жегнат от думите й, ала тя поклати глава.

— Не знам как имаш очи да ми кажеш, че греша, след онова, което направи — тя леко се извърна. — И ти, Мах. Знам, че цялата тази идея е дошла от тебе.

Мах я гледаше с леко присвити очи.

— Имаше си основателна причина да те държим настрана. Ти толкова добре се справяше с привличането на нови членове.

Тя отново се разсмя — не вярваше на ушите си.

— И сега каква полза от това? Толкова упорита работа — и вие накрая прецакахте всичко! Помнете ми думата. Надълго и нашироко им обяснявах какви сме и що сме и вие накрая се изсрахте на метеното.

— Ние сме ко мин — подхвана Гезел вече малко по-рязко. — Революционери, а не медицински сестри, да му еба майката! Не можеш да го промениш и да си измиеш ръцете. Не е възможно!

Тя втренчи смразяващ поглед в него.

Убийци — така ни наричат. Безсърдечни касапи. И можеш ли да ги виниш? Унищожихме цялото доверие, на което можехме да разчитаме до снощи.

— Не съм съгласен.

Тя се обърна и погледна към Мах.

— Можеш да не си съгласен колкото си искаш, Ян Мах, но е вярно. От снощи насам тази организация е мъртва. Ти я уби. Ти и тоя сплескан хуй тук. Не видяхте ли мъртвите деца по тривизията? Не видяхте ли снимките на онези хубави руси деца — как си играят с майките си? Нищо ли във вас не трепна?

— Пропаганда… — започна Куин, най-новият им член, но погледът на Гезел го накара да млъкне.

Ашър ги изгледа един по един — всичките избягваха да я погледнат в очите.

— Не, така ли? Един поне няма ли куража да си признае? Ние го направихме. Пин Тяо. И този път по никакъв начин не можем да поправим стореното. Край с нас.

— Не — обади се Мах. — Има начин.

Тя изсумтя.

— Невъзможен си! Какъв начин? Какво бихме могли да направим, че поне малко да наклоним везните в наша полза?

— Чакай и ще вадиш — студеният поглед на Мах срещна нейния. — Само почакай и ще видиш.

* * *

Де Вор отново се отпусна на канапето и огледа някога пищно декорираната стая — забеляза колко се бяха износили платовете, колко бяха избелели цветовете, откакто бе идвал тук за последен път. Измъкна иззад себе си една възглавница и я заразглежда. Прочете йероглифите, избродирани на мандарин върху кадифето. Тук мъжете забравят грижите си. Усмихна се. Навремето беше така. Но сега?

Щом Му Чуа влезе, той вдигна поглед. Едно от момичетата я следваше с пълен поднос. Му Чуа му се усмихна — в ъгълчетата на очите и устата й се очертаха бръчки.

— Помислих си, че докато чакате, бихте пийнали малко ча, ши Рейнълдс.

Момичето коленичи и започна да налива чай. Де Вор заоглежда Му Чуа. И тя беше много по-остаряла и грохнала, отколкото си я спомняше. Сега беше прехвърлила шейсетте години и изглеждаше съсухрена — легендарните извивки на фигурата й принадлежаха на миналото. Смъртта сякаш бе проникнала в нея и се показваше: в окльощавелите й ръце и крака, в изопнатите й жили, в отпуснатата плът по врата, ръцете и гърдите. Познаваше я от по-добрите й времена, макар тя надали го помнеше.

Тя го наблюдаваше, сякаш съзнаваше как я гледа. Но дори и да беше така, щом отново заговори, усмивката й се върна, силна както винаги. Усмихна й се в отговор. Макар че тялото й се предаваше, духът й беше жив — въпреки всичко, което я бе сполетяло.

— Да му кажа ли, че сте тук?

Той поклати глава, после пое подадената му от момичето чаша.

— Не, Му Чуа. Ще почакам.

Тя се поколеба — очите й се стрелнаха към момичето, след това — отново към него.

— В такъв случай бихте ли желали още нещо?

Той пак се усмихна.

— Не. Но ви благодаря. Просто го уведомете, че съм тук. Искам да кажа, след като свърши.

Проследи я с поглед, докато излизаше, после се огледа учуден. Старият протектор на Му Чуа, босът на Триадите Фен Чун, беше умрял преди три години и бе оставил вакуум във властта тук, под Мрежата. Триади съперници водиха дълга, кървава война за територията на мъртвеца, която завърши с победата на Лу Мин Шао, или „Лу Бакенбарда“, както беше по-известен. Лу, който не уважаваше изящните подробности, бе обявил за своя собственост „Домът на деветия екстаз“ на Му Чуа и й беше позволил да остане като мадам и официално да отговаря за всичко. Но истината беше, че Лу дърпа конците — използваше заведението за място за продажба на наркотици и за разни други неща, както и за да забавлява клиентите си Отгоре.

Нещата се бяха променили и в този процес домът на Му Чуа бе загубил блясъка си. Момичетата вече не бяха толкова безгрижни, а насилието, някога забранено тук, сега бе обичайно нещо в ежедневието им.

Така се променя светът, помисли си Де Вор, докато разсъждаваше дали да не направи на Лу Бакенбарда едно предложение, свързано с мястото.

— Какво ти е толкова весело?

Обърна се рязко, изненадан, че не е чул кога е влязъл Еберт. После забеляза, че майорът е бос. Копринено пау обгръщаше свободно голото му тяло.

Де Вор остави купичката с ча и се изправи срещу Еберт.

— Мислех си, че бързаш да се срещнеш с мене?

Еберт се усмихна, подмина го и дръпна въжето на звънеца, за да повика някое от момичетата. Обърна се — продължаваше да се усмихва.

— Бързах. Но имах време да премисля нещата — тихо се засмя. — Трябва да ти благодаря, Хауард. Ти знаеше, че Толонен ще провери офицерите си, нали?

Де Вор кимна.

— Така си и мислех.

Вдясно нещо се раздвижи, завесите зашумоляха и едно момиче влезе със сведена глава.

— Викали сте ме, господари мои?

— Донеси ни бутилка от най-доброто вино, което имате, и две… — той погледна към Де Вор и се поправи: — Не, нека бъде само една чаша.

Когато тя излезе, Де Вор погледна надолу и за първи път позволи на гнева да му проличи.

— Ханс, какво си се наумил, да ти го начукам?

Еберт примигна, изненадан от внезапната враждебност на Де Вор. После се стегна и се обърна с лице към него.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да те убия!

— Да ме убиеш ли? Че защо?

— Заради онова, което направи. Не ми отне много време да свържа нещата. Очевидно няма друга възможност. Никой друг не знаеше достатъчно за нашите планове да нападнем Плантациите. Ти трябва да си онзи, който е надул свирката.

Еберт се поколеба.

— А, това ли… — и не е за вярване, но се ухили. — Боя се, че ми се наложи, Хауард. Един от нашите капитани беше надушил нещо. Ако беше някой от моите хора, бих могъл да направя нещо, но онзи вече го бе включил в доклада си. Налагаше се да действам бързо. Ако ги бяха хванали живи…

Де Вор дишаше странно, сякаш се готвеше да се метне върху по-едрия мъж.

— Сигурен съм, че разбираш, Хауард — продължи Еберг и отмести поглед. — Също като при уей чи. Понякога се налага да жертваш дадена група заради играта. Е, и сега беше същото. Или трябваше да действаме, или да загубим цялата игра. Направих го за добро.

„Направил си го, за да отървеш собствения си задник“ — помисли си Де Вор, докато се мъчеше да се успокои и да не убие Еберт още тук, на място. Не биваше да действа припряно. А и може би Еберт беше прав, какъвто и да беше истинският му мотив. Може би иначе щеше да стане много по-голяма беля. Поне крепостите бяха в безопасност. Но му оставаше проблемът как да се справи с Пин Тяо.

— Значи Виганд е мъртъв?

Еберт кимна.

— Сам проверих.

„Да — помисли си той. — Бас ловя, че си.“ Насили се да отпусне юмруци, после се извърна. Това беше моментът, в който беше стигнал най-близо до загубата на контрол. „Не си изпускай нервите“ — рече си той, но това не му помогна. В Еберт имаше нещо, което го предизвикваше да се отприщи. Но не, така действаше Толонен, не той. Точно това правеше стареца толкова слаб. И Еберт също. Но той не беше такъв. Той използваше своя гняв — караше го да работи за него, а не против него.

Момичето донесе виното и ги остави сами. Щом Еберт се обърна да си налее, Де Вор се загледа в него и не за първи път се зачуди какво щеше да излезе от Ханс Еберт, ако не се беше родил наследник на „Джен Син“. Сигурно чукундур от долните нива. Наемник на някой по-голям и по-способен, но общо взето същият груб, себичен тип, пълен с надувки и с член, по-голям от мозъка.

Но беше ли честно това? Нямаше ли също и нещичко героично в Еберт — нещо, което обстоятелствата биха могли да моделират другояче? Той ли беше виновен, че му е позволено всичко и не му е отказвано нищо?

Еберт се обърна усмихнат и Де Вор кимна на себе си. Да, той си беше виновен. При цялата си външност Еберт беше слабак и слабостта му им бе струвала скъпо. Щеше да си плати. Не сега — сега им беше нужен, — а по-късно, след като вече бе изпълнил предназначението си.

Кан пей! — Еберт вдигна чашата си. — Както и да е, Хауард — имам по-добри новини.

Де Вор присви очи. Какво още си беше наумил Еберт?

Еберт отпи на големи глътки, после седна срещу Де Вор.

— Вечно се оплакваш, че парите не стигали. Е… — усмивката му се разшири, сякаш се радваше на собствената си хитрост. — Намерих нови спонсори. Мои познати.

— Познати ли?

Еберт се разсмя.

— Приятели… Хора, симпатизиращи на онова, което правим.

Де Вор отново почувства как напрежението пропълзява в крайниците му.

— Какво каза?

Лицето на Еберт се проясни, изведнъж доби рязкост.

— О, не се безпокой, не знаят никакви подробности. Не съм тъп. Първо ги проучих. Оставих ги да говорят. После, по-късно, си поговорих с тях на четири очи. Това са хора, на които имам доверие, разбираш ли ме? Хора, които познавам от много отдавна.

Де Вор продължително си пое въздух. Може и така да беше, но той сам щеше да ги провери. Най-подробно. Защото що се отнасяше до това, не вярваше на преценката на Еберт.

— За какви суми говориш?

— Достатъчно, за да можеш да довършиш крепостите си.

Де Вор се подсмихна. Знаеше ли Еберт колко пари трябват за това или просто гадаеше? Едно беше сигурно — че никога не е казвал на Ханс Еберт колко струва всяка от огромните подземни крепости.

— Това е хубаво, Ханс. Трябва да се видя с тези твои приятели.

* * *

Му Чуа затвори вратата зад себе си — беше бясна на Еберт. Беше видяла синините по ръцете и гърба на момичето. Копеле недно! Нямаше нужда. Момичето беше едва на четиринайсет години. Ако беше искал такива неща, трябваше да си каже. Щеше да му изпрати някое от по-големите момичета. Те поне бяха претръпнали.

Стоеше неподвижно, със затворени очи и се опитваше да се успокои. Всеки момент го чакаше да се появи, а не трябва да й проличи колко е ядосана. Можеше да стигне до Лу Мин Шао и тогава щеше да плаща майка си и баща си.

Приближи се до бюрото си и се захвана да изчислява сметката му — за двата пъти, за виното и ча. Щом се сети за госта му, се спря и се намръщи. В този ши Рейнолдс имаше нещо странно познато — като че ли се бяха виждали в миналото, но не можеше да се сети къде и как. Изглеждаше доста приличен човек, но всъщност можеше ли да се твърди подобно нещо за някого, свързан с това младо копеле? Искаше й се да бе подочула за какво си говорят. Можеше да ги подслуша — в края на краищата само преди четири месеца Лу Мин Шао бе инсталирал устройството за следене — но й беше трудно да нарушава отколешни навици. Никога не бе шпионирала клиентите си и нямаше намерение да започва тепърва; не и ако Лу специално не й заповядаше.

Щом чу гласа на Еберт отвън, Му Чуа замръзна на място, после се обърна — точно навреме, за да го поздрави на вратата.

— Всичко както пожелахте ли беше; господарю?

Той се разсмя и фамилиарно я докосна по гърдата.

— Беше хубаво, Му Чуа. Много хубаво. Бях забравил какво хубаво заведение въртиш.

Усмивката й се разшири, макар и вътре в нея нещо да се разтрепери, когато я докосна. Напоследък я докосваха твърде малко мъже — предпочитаха по-свежа плът; но въпреки това имаше нещо ужасно в мисълта да му се остави да я използва.

— Радвам се — поклони му се тя. — Заповядайте — подаде му сметката. Цифрите бяха написани на мандарин върху яркочервена хартия.

Той се усмихна и без да погледне сметката й, й подаде един-единствен чип. Тя го погледна и пак се поклони.

— Ама… благодаря ви, господарю. Прекалено сте щедър.

Той се засмя, разгърна робата й, разголи гърдите й и ги заразглежда. После се обърна, като че ли доволен, и тръгна към вратата.

— Простете, майор Еберт… — започна тя и пристъпи напред. Той спря и се обърна.

— Да, майко Чуа?

— Чудех се… какво ли става с момичето.

Еберт се намръщи.

— С момичето ли?

Му Чуа извърна очи.

— Златно Сърце. Несъмнено си спомняте? Тринайсетгодишното момиче, което купихте оттук. Онзи път, когато дойдохте с другите войници.

Той се разсмя — странно студен смях.

— А, да… бях забравил, че съм я взел оттук.

— Е?

Той я погледна и се извърна — беше изгубил търпение.

— Виж, имам си работа, Му Чуа. Сега съм майор, имам си задължения…

Тя го погледна отчаяно, после наведе глава и на устните й се изписа усмивка.

— Разбира се. Простете, майоре. — Но вътрешно кипеше. Имал работа! Явно нямаше чак толкова работа, щом можеше цели два часа, че и повече, да чука момичетата й!

Щом вратата зад гърба му се затвори, тя се изплю там, където беше стоял, след това взе да загръща халата си. Гледаше как плюнката бавно се стича по червената лакирана врата.

— Копеле недно — промълви тя. — Една думица да ми беше казал. Просто исках да знам как е тя — дали е още жива.

Погледна чипа в ръката си. Хиляда юана — над четирикратно повече от сметката му — но за него това сякаш не беше нищо.

„Може би е заради това — помисли си тя и здраво стисна чипа. — Може би нямаш собствени ценности, защото нямаш понятие кое колко струва всъщност. Мислиш си, че можеш да купиш всичко.“

Е, сигурно можеше. Но въпреки всичко му липсваше нещо. Липсваше му приличие.

Тя се приближи до бюрото, отвори чекмеджето, извади касата и я отключи със старомодния ключ, който висеше на врата й. Прерови чиповете, намери два за по двеста и петдесет юана, извади ги и постави на тяхно място хилядарката на Еберт. После се усмихна на себе си, бръкна в бельото си и след като се овлажни с пръст, прибра двата чип там.

Вече беше спестила повече от достатъчно. Почти. Още месец — най-много два — и можеше да се измъкне оттук. Далече от Лу Бакенбарда и копелета като Еберт. Може би щеше дори отново да започне свой собствен бизнес. Защото в края на краищата мъжете си бяха мъже. Там Горе можеше да говорят и да се обличат по-различно, но под всичко това си бяха същите.

Тя се разсмя — изведнъж се бе зачудила колко членове от Първите нива бе поемала в себе си, откакто беше в бизнеса. Не, що се отнася до това, всичките бяха еднакви. Можеше да говорят колкото си искат за чистота, но действията им винаги ги издаваха. Ето защо бизнесът беше процъфтявал дълги години — заради мрака, който всички до един носеха в себе си. Мъже. Всички те можеха да разправят, че са над тези неща, но колкото и да се опитваха, колкото и да се катереха нагоре по нивата, имаше едно нещо, от което не можеха да избягат.

* * *

Фей Йен стоеше пред него, разгърнала халата си, разкрила своята голота.

— Моля те, Юан… Няма да ми навреди.

Погледът му се плъзна по гърдите й, проследи извивката на корема й и се върна на лицето й. Искаше я толкова силно, че го болеше, но трябваше да мисли и за детето.

Моля те…

Тонът на гласа й, нуждата, която изразяваше, го накараха да потръпне. После протегна ръка и я докосна.

— Лекарите… — започна той, ала тя клатеше глава. Очите й — прекрасните й черни и влажни очи — го молеха.

— Какво знаят те? Могат ли да почувстват онова, което чувствам аз? Не… Ела, Юан. Люби ме. Не знаеш ли колко ми липсваше?

Той потръпна, щом усети пръстите й на врата си, после кимна и се остави да го съблече — но все още се чувстваше така, сякаш прави нещо нередно.

— Може да ти навреди… — след това каза той, отпуснат до нея. Ръката му нежно галеше корема й.

Тя хвана ръката му и я стисна.

— Не ставай глупав. Щях да ти кажа, ако ме боли — трепна, сведе поглед и се усмихна. — Освен това искам нашият син да бъде сладострастен, ти не го ли искаш? Искам да знае, че майка му е обичана.

Погледна го провокиращо в очите, после отмести поглед.

* * *

Толонен се поклони ниско, след това пристъпи напред и подаде на Ли Шай Тун доклада, подготвен от Ханс Еберт, за планираното нападение над Плантациите.

— Всичко ли е тук? — попита тангът. Погледът му срещна за миг погледа на Толонен и отново се върна на първата страница.

— Всичко, за което говорихме, чие хсия.

— И сте изпратили копия до всички генерали?

— И на техните тангове — без съмнение.

Ли Шай Тун се усмихна отнесено.

— Добре — беше се затворил с министрите си още призори и нямаше време да опресни подробностите в паметта си. Сега, през няколкото минути, които оставаха преди срещата на Съвета на Седмината, той използва времето, за да прегледа папката.

След като я прелисти до половината, вдигна поглед.

— Знаеш ли, Кнут, понякога ми се иска да можех направо да вкарвам всичко това в главата си. Щеше да ми е толкова по-лесно!

Толонен се усмихна и пипна с десния си показалец процепа зад ухото си, после поклати глава.

— Няма да е правилно да изоставяме традицията, чие хсия. Освен това, имате си слуги и министри, които да ви помагат.

„Да — помисли си тангът, — и както толкова често си казвал, това ще е просто поредният начин, по който враговете ми можеха да стигнат до мене. Чух, че вече можели да го правят. Програми, унищожаващи способността на ума да разсъждава. Същото както храната, която ям — преди това някой трябва да я «опитва». Не, може би си прав, Кнут Толонен. Това само би издигнало още една стена между Чун Куо и мене, а само боговете знаят колко вече са тези стени.“

Бързо прегледа документа докрай, после затвори папката и пак погледна към Толонен.

— Има ли нещо друго?

Толонен се замисли, след това леко сниши глас:

— Още едно нещо, чие хсия. С оглед на това, как се развиват нещата, не е ли редно да информираме принц Юан?

Ли Шай Тун се замисли, после поклати глава.

— Не, Кнут. Юан работи много през последните седмици. Има нужда от време с тая негова жена — и се усмихна. Умората пролича в ъгълчетата на устата му. — Знаеш го Юан. Стига да разбере, мигом ще дойде тук; а всъщност няма с какво да помогне. Нека си остане така. Ако ми потрябва, ще наредя на майстор Нан да го информира подробно. Дотогава нека си почива.

Чие хсия.

Ли Шай Тун се загледа след отдалечаващия се приятел, после се обърна и замислено подръпна брада. Предстоящата сесия със сигурност щеше да бъде трудна и ако Юан беше близо до него, това вероятно би му помогнало — но си спомни как последния път Ван Со-леян бе настоял принцовете да напуснат. Е, този път не трябваше да му дава възможност да нанася такива удари. Това беше твърде важно. Защото онова, което смяташе да предложи…

Потрепери. Беше закъснял с двайсет години. Сега го знаеше. Знаеше колко уязвими бяха станали през това време. Но беше длъжен да го каже — дори с риск да разцепи Съвета. Защото ако не застанеха лице в лице с него — и то веднага — за тях може би нямаше да има бъдеще.

Огледа студеното величие на мраморната зала и очите му се спряха на огромното колело Юе Лун, гравирано върху огромната двойна врата, и разтърси глава. Това беше повратната точка. Каквото и решение да вземеха днес, нямаше път назад, нямаше вече шанс нещата да се оправят. Беше техен ред. А после?

Ли Шай Тун усети как лека тръпка на страх премина по гръбнака му, след това се обърна и мина през огромната врата. Четиримата стражи с бръснати глави се поклониха ниско, обърнаха се и захлопнаха тежките двери.

* * *

Вей Фен, танг на Източна Азия, се наведе на стола си и огледа неофициалния кръг на своите колеги тангове. Лицето му беше сурово, цялата му осанка излъчваше огромно достойнство. Той беше свикал това спешно събрание на Съвета; като най-стар от Седмината, сега беше домакинът в своя дворец Чън Нин в провинция Нин Хсия. Щом забелязаха, че се навежда напред, останалите тангове млъкнаха и зачакаха да заговори.

— Е, братовчеди, всички сме прочели докладите и всички сме съгласни, че сме избегнали на косъм огромно бедствие благодарение на бързите действия на силите за сигурност на Ли Шай Тун. Бедствие, което би засегнало силно всеки един от нас, защото не са ли Седмината едно и единият — Седем?

Отвсякъде последва кимане — кимна дори Ван Со-леян. Вей Фен се огледа доволно и отново заговори:

— Разбира се, затова сме се събрали днес тук. Нападението над Бремен и замисляните нападения над Източноевропейските плантации сами по себе си са достатъчно важни, но имат и много по-голямо значение. Трябва да се обърнем именно към тези по-големи значения — към скритите причини и дългосрочните перспективи пред Чун Куо.

Вей Фен плъзна поглед към стария си приятел Ли Шай Тун, после вдигна ръка от облегалката — лек и непринуден жест, оформил се през седемдесет и петте години на управление. Целият му дълъг житейски опит, цялото величие на неговата власт за миг се бяха съсредоточили в издигнатата му ръка, докато тялото му сякаш излъчваше аура на свещена цел и желязна воля и решителност. Очите му обиколиха кръга на танговете.

— Обстоятелствата са особени, братовчеди мои. Много особени. Не се сещам за друг случай, когато заплахата за стабилността на Чун Куо да е била по-голяма от сега.

Разнесе се тихо одобрително мърморене, главите закимаха. На Ли Шай Тун внезапно му се стори, че са се върнали старите времена, когато Съветът беше единен не само в политиката си, но и в чувствата си. Погледна към Ван Со-леян и забеляза как го гледаше младият танг на Африка — очите му бяха пълни със съчувствено разбиране. Беше неочаквано, но не и изненадващо, като се замисли човек — защото това, което бе казал Вей Фен, заплашваше всички тях. Ако можеше да се извлече някакво добро от целия този ужас, то нека бъде това — че е послужил да обедини Седмината.

Погледна отново към Вей Фен и се заслуша.

— Дори в най-мрачните дни на Войната не е имало време, когато не сме вярвали в пълния и неизбежен триумф на реда, който представляваме. Но можем ли днес да кажем уверено същото? За всички онези, изгубили близки и приятели при нападението, Бремен е нещо повече от трагедия — това е демонстрация на сила. На потенциал. Онова, което ние трябва да открием, е: кой управлява тази сила? Какъв е този потенциал? Самият факт, че нямаме отговор на тези въпроси, ме кара да се тревожа, защото показва докъде сме изпуснали контрола. Защото за да се случи това в Бремен… то би трябвало да бъде немислимо. Но сега трябва да застанем с лице пред фактите — трябва да започнем да мислим за немислимото.

Вей Фен се извърна леко, пръстите му слабо се разтвориха и посочиха към Ли Шай Тун.

— Братовчеди мои! Време е открито да кажем онова, което до днес не беше изразявано на глас. Ли Шай Тун, би ли започнал?

Всички извърнаха очаквателни погледи към танга на Европа.

— Братовчеди — тихо започна Ли Шай Тун, — бих искал да се срещна с вас и да ви говоря за това в по-добри времена, вместо да бъда принуден да го сторя сега. Но вие трябва да разберете, че онова, което днес ще ви кажа, не е прибързана и зле обмислена реакция на събитията в Бремен, а зрее в мене години наред. Простете ми също, ако онова, което ще ви кажа, звучи назидателно. Уверявам ви, ще бъде неволно. Но ми се струва, че трябва да ви изясня всички тези неща, ако ще и само за да проверя дали очите и мозъкът ми не ме лъжат, а зрението и разумът ми са си на местата.

— Слушаме те, братовчеде Ли — обади се Цу Ма. Изразът на лицето му насърчаваше Ли Шай Тун да продължи, да каже каквото има за казване.

Ли Шай Тун се огледа и видя същото насърчение, отразено в лицата на останалите тангове, дори в бледото, подобно на луна лице на Ван Со-леян.

— Много добре — рече той, без да отмества поглед от Ван Со-леян. — Ала трябва да ме изслушате.

— Разбира се — побърза да каже Вей Фен, за да отстрани всякаква възможност за възникване на търкания между двамата тангове. — После ще имаме много време да обсъдим подробно всичко това. Говори, Шай Тун. Целите сме в слух.

Той сведе поглед и затърси вътре в себе си точните думи — знаеше, че няма да е лесно да изрази всичко това. После вдигна очи — лицето му изведнъж бе станало твърдо и решително — и започна:

— Всички сте чели доклада на майор Еберт и разбирате колко близко са били Пин Тяо до успеха на своя план — да унищожат големи площи от Източноевропейските плантации. Онова, което не сте видели обаче, е поръчаният от мене втори доклад. Доклад за оценка на вероятните икономически и социални последици, в случай че Пин Тяо бяха успели.

Забеляза как се спогледаха и разбра, че на всички все това им е в ума.

— Разбира се, по необходимост докладът е съставен набързо и затова поръчах и друг, който да разгледа нещата в по-големи подробности. Както и да е, резултатите от този първи доклад при четене са увлекателни и — без да преувеличавам — плашещи. Преди да стигна до тези резултати обаче, нека ви представя в резюме ситуацията по отношение на производството на храна и увеличаването на населението през последните петнайсет години.

Забеляза как Ван Со-леян сведе поглед и усети как стомахът му се стегна. Инстинктът му подсказваше, че ще се наложи да се бори за това с по-младия танг. Е, нека е така. Това е твърде важен проблем, за да отстъпва.

Прочисти гърло.

— През 2192 година официалният брой на населението на цяло Чун Куо беше съвсем по-малко от трийсет и четири милиарда — брой, който, разбира се, изключва населението и на Мрежата, и на Глината. Споменавам този факт, защото докато броят на населението в Глината би могъл с доста голямо основание да не бъде взет под внимание, случаят с Мрежата не е такъв. Връзката на Мрежата с Града е важна икономически — особено по отношение на производството на храна — защото макар и нашата юрисдикция да не се простира над Мрежата, ние независимо от това произвеждаме цялата консумирана там храна.

По неофициални данни от 2192 година населението на Мрежата е малко над три милиарда. Ала нарастващият брой на свалянията по нивата за този период в съчетание с все по-нарастващия прираст на населението там долу дава основание днес да преценим, че цифрата най-малко се е удвоила, като най-високите данни сочат, че населението под Мрежата е осем милиарда.

За същия период населението на Града също е нараснало, макар и темповете на растеж далеч да не са същите. Преброяването от 2200 година сочи кръглата цифра 37.8 милиарда — темп на нарастване с малко по-малко от половин милиард на година.

Ли Шай Тун млъкна и си спомни докладите отпреди повече от двеста години, които баща му веднъж му бе показал — доклади за световното население, съставени от древна организация, наречена Обединени нации. Съдържаха и загатнатото предположение, че докато материалното положение на хората се подобрява, числеността им ще се стабилизира. Ала излезе другояче. Един-единствен закон управляваше нарастването на цифрите — способността на човечеството да се изхранва. С подобряване на здравните стандарти детската смъртност бе намаляла. В същото време очакваната продължителност на живота бе нараснала драматично. Всяка година бяха откривани нови огромни площи от Града и за първия век от съществуването му населението на Чун Куо бе нараснало поразително. То се беше удвоило от четири на осем милиарда, от осем — на шестнайсет, от шестнайсет — на трийсет и два — всяко удвояване ставаше за някакви си трийсет години. Срещу такъв огромен и необуздан прираст оценката на Обединените нации, че броят на световното население ще се стабилизира на 20.2 милиарда, беше достойна за присмех. Онова, което се бе случило, повече приличаше на древната приказка за императора и дъската за уей чи.

В приказката императорът се съгласил да изпълни желанието на селянина — за едно оризово зърно на първото квадратче, две пъти по толкова — на второто, два пъти колкото на второто — на третото и т.н., без да разбира колко огромно е крайното им количество и че не е по силите му да го даде. Така беше и със Седмината. Бяха гарантирали на масите в Чун Куо храна в неограничено количество, подслон и медицинско обслужване, без да ограничават нарастването на населението. Това беше лудост. Лудост, която вече не можеше да бъде търпяна.

Огледа се, забеляза как чакаха, сякаш знаеха накъде бие.

— Темпът на растеж, слава Богу, не е постоянен за последните седем години. Ала въпреки това броят на ражданията все още е по-голям от този на смъртите — две към едно — а сегашната численост — трийсет и девет милиарда и половина — е достатъчна, за да ни накара да се замислим — особено с оглед на нарастващите проблеми в производството на храна.

Значи ето, най-после беше заговорил за това.

Погледна към Ву Ши, после — към Цу Ма. Забеляза как са се напрегнали колегите му тангове. Дори Вей Фен бе свел очи, разтревожен от посоката, която бе взела речта на Ли Шай Тун. Продължи:

— Както знаете, през последните двайсет години аз се опитвах да предугадя тези проблеми — да намеря решения, без да предприемам онази стъпка, която днес ми се вижда неизбежна. Броят на орбиталните стопанства например за последните петнайсет години се е увеличил с осемдесет процента и в резултат на това петдесет и пет процента от всичката храна в Чун Куо се отглежда извън планетата. Този успех обаче ни причини нови проблеми. Съществува опасност от безредие в небесата; проблемът за поддръжката и поправките на такива огромни и сложни механизми; нуждата от изграждането на най-малко четири, а по възможност — на цели дванайсет нови космодрума, тъй като капацитетът на сега съществуващите е изпълнен докрай. В добавка към това — цената за превоз на продукцията, на обработката и разпределянето й нараства от година на година. А освен това, както всички знаем, имаше и нещастни случаи.

Отново забеляза как се спогледаха. Това беше Великото неизказано. Ако можеше да се твърди, че съществува табу за Седмината, то беше тъкмо това — връзката между производството на храна и нарастването на населението. Това беше най-старият проблем на Чун Куо — стар колкото Първия император, самия Чин Ши Хуан Ти — и все пак вече век или повече те отказваха да се занимават с него и дори да го споменават. А защо? Защото този връзка подкопаваше единствената голяма свобода, която бяха обещали на народа на Чун Куо — единствената голяма свобода, върху която се градеше и от която зависеше цялата огромна постройка на Семейството и Седмината: правото да имаш неограничен брой деца. Ако им отнемеха това, вярата в Семейството щеше да бъде подкопана. Вяра, която беше светая светих — която беше самата каменна основа на тяхната велика Държава, защото не бяха ли те самите бащи на народа?

Да. Но сега това трябваше да се промени. Трябваше да бъде изкована нова връзка — по-малко задоволителна от старата, ала все пак необходима, защото без нея нямаше да има нищо. Нито Седмина, нито Държава — нищо освен анархия.

— Знаем тези неща — обади се той меко, — ала все пак не казваме нищо за тях. Но сега е време да направим сметките: да претеглим едното и другото и да видим накъде ни водят тези цифри. А всичко това ме води отново към доклада, който поръчах, и неговия основен въпрос: какво би се случило, ако Пин Тяо бяха успели в атаката си срещу Плантациите?

— Ли Шай Тун… — беше Вей Фен.

— Да, братовчеде?

— Ще ни бъдат ли предоставени копия от този твой доклад?

— Разбира се.

Вей Фен улови за миг погледа му. На лицето му бе изписана дълбока тревога.

— Добре. Но нека ти кажа колко… неортодоксално ми се струва всичко това — да говориш за документ, който никой от нас не е виждал. Обикновено ние не ръководим работата си по този начин.

Ли Шай Тун наведе глава в знак на уважение към чувствата на стария си приятел.

— Разбирам, братовчеде, но сега времената не са обикновени, нито пък въпросът е… ортодоксален. Просто ми се струваше, че не бих могъл да представя подобен документ за протокола. Когато и да е, когато подробният доклад стане готов, уверявам ви, всеки от вас веднага ще получи копие.

Вей Фен кимна, но се виждаше, че далеч не е доволен от начина, по който се бяха развили нещата — въпреки думите му „да мислим за немислимото“. Ли Шай Тун се загледа в него — опитваше се да гадае доколко навътре е приел нещата — после отмести поглед и заговори отново:

— Както и да е, по наши първи и, признавам, прибързани оценки вярваме, че нападението на Пин Тяо би унищожило трийсет и пет процента от източноевропейските посевни площи — ни повече, ни по-малко. От гледна точка на цялостното производство на храна това е равно приблизително на десет процента от цялото количество за Град Европа.

Той леко се приведе напред.

— Ако това беше просто въпрос на намаляване на проценти, проблемът щеше да е относително маловажен — и наистина, срокът за възстановяване би бил кратък: обработваемите площи щяха да бъдат възстановени за три месеца. Но факт е, че сме разработили мрежа за разпределяне, която е изключително крехка. Ако ми простите аналогията, ние сме като армия, опънала лагер във вражеска територия, която се е постарала да поддържа линиите си на снабдяване възможно най-къси. Това означава, че храната от плантациите традиционно се използва за изхранване на източния хсиен на Град Европа, докато храната, докарвана от орбиталните ферми — и разтоварвана в шест космодрума по западния и южния бряг — изхранва запада и юга на Града. Ако плантациите бъдат унищожени, това означава прекарване на големи количества зърно, месо и други хранителни продукти през континента. Това не е невъзможно, но би било трудно за организиране и извънредно скъпо.

Той направи многозначителна пауза.

— Това обаче би бил най-малкият ни проблем. Тъй като продукцията не е нараствала със същите темпове, както населението, физическото количество храна, консумирано от нашите поданици, е намаляло значително през последните петнайсет години. Средно хората сега изяждат десет процента по-малко храна, отколкото през 2192 година. Да ги молим да намалят консумацията с още десет процента — както без съмнение би ни се наложило — това би ни върнало, както ми казаха, в положението отпреди година с ширещи се бунтове по долните нива. Потенциалната вреда от това, както можете да се досетите, не може да се прецени.

Но нека да стигна до последния етап — етапа, където моите тревоги стават и ваши тревоги. Защото онова, за което всъщност говорим тук, не е въпрос на логика, нито на намиране на административни решения за широкомащабните проблеми — а продължаваща ситуация на дестабилизация. Подобна атака, можем да бъдем убедени, би била само първата и всяка последвала атака би ни заварвала все по-уязвими, ресурсите ни — все по-натоварени, възможностите ни — все по-малко. Онова, за което говорим, е низходяща спирала, на която виждаме само единия край. Според преценката на съветниците ми е необходимо само намаляване с двайсет и пет процента на снабдяването с храна, за да стане Град Европа фактически неуправляем. А онова, което може да се случи в Град Европа, съм убеден, че може да се повтори навсякъде. Така че виждате, братовчеди — това ни накара да обърнем внимание на факта, колко уязвими сме всъщност по отношение на тази най-важна и все пак най-пренебрегвана област на властта.

Той млъкна — забеляза напрежението, което бе завладяло събранието. Ву Ши, тангът на Северна Америка, изрече онова, което беше в ума на всички:

— И какъв е твоят отговор, Шай Тун?

Ли Шай Тун си пое лек, треперлив въздух и заговори:

— Твърде дълго вече тичаме с всички сили, за да настигнем самите себе си. Дошъл е моментът, когато не можем да продължаваме така. Краката вече не ни държат. Трябва да овладеем положението. Сега, преди да е станало късно.

— Да овладеем положението? — по лицето на Ван Со-леян се четеше леко озадачение.

Ли Шай Тун го погледна и кимна. Но дори и сега му беше трудно да изрече самите думи. Трудно беше да отхвърли савана на мълчание, обвил този въпрос, и да заговори направо. Надигна се леко на стола си и се принуди да го каже:

— Ето какво имам предвид: трябва да ограничим броя на децата, които може да има човек.

Мълчанието, посрещнало думите му, бе по-лошо от всичко, което някога Ли Шай Тун беше преживявал в Съвета. Погледна към Цу Ма.

— Разбираш нуждата, нали, Цу Ма?

Цу Ма срещна погледа му твърдо — само бледата му усмивка намекваше, че се чувства неловко.

— Разбирам грижата ти, скъпи приятелю. И в онова, което каза — не може да се отрече, че в него има известна доза истина. Но никакъв друг начин ли няма?

Ли Шай Тун поклати глава.

— Мислиш ли, че изобщо бих повдигнал въпроса, ако смятах, че има и друг начин? Не. Трябва да предприемем това драстично действие и то скоро. Единственият реален въпрос е как да го подхванем, как да осъществим тази голяма промяна, като в същото време поддържаме статуквото.

Вей Фен подръпна брадата си — разговорът го тревожеше.

— Прости ми, Шай Тун, но не съм съгласен. Говориш така, сякаш това е длъжно да се случи, но аз не го виждам. Нападението над Плантациите, съгласен съм, би имало сериозни последици, ала сега вече сме предупредени. Без съмнение можем да предприемем мерки, с които да пресечем по-нататъшни опити за нападение. Когато спомена по-рано, че желаеш да предприемеш решителни действия, си мислех, че имаш предвид нещо друго.

— И какво?

Старото лице на Вей Фен изведнъж стана неотстъпчиво.

— Без съмнение е очевидно, нали, братовчеде? Трябва да вземем мерки, за да смажем тези революционери. Да наложим полицейски час в долните нива. Да извършим претърсвания — ниво по ниво. Да предложим награди за информация за тези копелета.

Ли Шай Тун сведе глава. Не това имаше предвид. Решението не беше толкова просто. Драконът на промяната има много глави — отрежи една и на мястото й порастват две. Не, трябваше да бъдат много по-радикални. Трябваше да отидат до източника на проблема. Чак до корена.

— Прости ми, братовчеде Фен, но вече съм взел предложените от тебе мерки. Вече съм дал разрешение на младия Еберт да нанесе ответен удар на Пин Тяо. Но това няма да помогне да се разреши проблемът, за който говорих по-рано. Трябва да действаме, преди това поточе от революционна дейност да се превърне във водопад.

Ву Ши кимаше.

— Разбирам онова, което казваш, Шай Тун, но не смяташ ли, че твоят цяр може да се окаже по-драстичен от болестта? В края на краищата няма нищо по-свещено от правото на човека да има деца. Като заплашиш това, ти можеш да отчуждиш не само революционните елементи, но и цяло Чун Куо.

— И все пак има прецеденти.

Вей Фен изсумтя.

— Искаш да кажеш императорите ко мин? И къде е свършило това? Какво е постигнало?

Беше вярно. Начело с Мао Цзе Дун ко мин се бяха опитали да разрешат този проблем преди повече от двеста години, но опитът им да наложат семейството с едно дете бе постигнал само ограничен успех. В градовете това бе успяло да се осъществи, но в провинцията селяни бяха продължили да раждат по шест, че и по десетина деца. И макар ситуациите далеч да не бяха паралелни, основната идея беше една и съща. Чун Куо беше общество, което се крепи на идеята за Семейството и на правото да имаш синове. Подобна промяна можеше да се наложи само със сила.

Отново погледна към Ву Ши.

— Ще има проблеми, съгласен съм. Много проблеми. Но ако продължим да пренебрегваме проблема, ще ни сполетят много по-големи беди — той се огледа и гласът му прокънтя по-силно, страстен в своята вяра: — Не разбирате ли, никой от вас ли не разбира? Ние сме длъжни да го направим! Нямаме избор!

— Искаш да предложиш това за гласуване, Ли Шай Тун? — попита го Вей Фен. Беше присвил очи.

Гласуване ли? Не беше очаквал такова нещо. Единственото, което искаше, беше те да подхванат идеята — да се съгласят да я вкарат като тема на дискусиите. Да направят първата крачка. Гласуване на този етап би могло да пресече всичко това — би могло завинаги да изхвърли идеята от дневния ред.

Заклати глава, но Ван Со-леян заговори, поел предизвикателството от Вей Фен:

— Според мене гласуването е добра идея, братовчеди. То ще изясни мнението ни по този въпрос. Както казва Шай Тун, фактите са ясни, проблемът — реален. Не можем просто да го пренебрегваме. Аз например поддържам предложението на Шай Тун. Макар че трябва да обмислим внимателно кога и как да въведем подобни мерки, няма съмнение в нуждата от въвеждането им.

Ли Шай Тун смаяно вдигна глава. Ван Со-леян… да го подкрепя. Погледна към Цу Ма, после — към Ву Ши. Значи може би…

Вей Фен се обърна към него:

— Приемам, че ти подкрепяш собственото си предложение, Шай Тун?

— Да.

— Тогава двама „за“.

Обърна се към Ву Ши. Тангът на Северна Америка погледна Ли Шай Тун и бавно поклати глава.

— Един „против“.

Беше ред на Цу Ма. Той се поколеба, после кимна.

— Трима „за“, един „против“.

Следващият беше Чи Хсин, танг на Австралия.

— Не — каза той и извинително погледна към Ли Шай Тун. — Прости ми, Шай Тун, но според мене Ву Ши е прав.

Трима „за“, двама „против“.

От другата страна на Ван Со-леян седеше Ху Тун-по, танг на Южна Америка. Гладките му бузи без нито един косъм го караха да изглежда дори още по-млад от приятеля си Ван. Ли Шай Тун го заоглежда — чудеше се дали в това ще последва линията на Ван, както най-често правеше.

— Е, Тун-по? — попита Вей Фен. — Ти имаш две деца. Двама синове. Би ли искал единият да го няма?

Ли Шай Тун се наведе ядосано напред.

— Не е честно, Вей Фен!

Вей Фен вирна брадичка.

— Така ли? Искаш да кажеш, че Седмината ще бъдат изключение от общото правило?

Ли Шай Тун се поколеба. Не беше мислил за това. Беше обмислял идеята само в общи линии.

— Не виждаш ли накъде води всичко това, Шай Тун? — гласът на Вей Фен изведнъж беше станал по-мек, цялото му поведение — помирително. — Не виждаш ли огромната бездна от горчилка, до която би довела подобна политика? Говориш за края на Чун Куо, за липсата на алтернатива, ала що се отнася до това, ние наистина нямаме алтернатива. Свободата да имаш деца — това трябва да бъде светая светих. А ние сме длъжни да намерим други решения, Шай Тун. Както винаги сме намирали. Не е ли това самата първопричина за нашето съществуване? Не е ли това целта на Седмината — да поддържат равновесието?

— Ами ако равновесието вече е нарушено?

Вей Фен го погледна — в очите му имаше дълбока тъга. После пак се обърна към Ху Тун-по:

— Е, Тун-по?

Младият танг погледна към Ли Шай Тун, след това поклати глава.

Трима „за“. Трима „против“. А нямаше съмнение как ще гласува Вей Фен. Ли Шай Тун потрепери. Значи кошмарът щеше да се сбъдне. Точно както го виждаше в сънищата си — Градът, който рухва под огромна връхлитаща вълна от кръв. А после?

Сети се за съня на сина си, Ли Юан — отдавна-отдавна. Сънят за огромна бяла планина от кости, изпълнила равнината, където някога се бе възправял Градът. Този спомен го накара да потръпне.

— А ти, Вей Фен? — той погледна стария си приятел в очите. В собствения му поглед не се четеше никаква надежда.

— Казвам „не“, Ли Шай Тун. Не.

* * *

Вън в обширното преддверие Цу Ма дръпна Ли Шай Тун настрани и се наведе над ухото му.

— Искам да си поговорим, Шай Тун. На четири очи, някъде, където никой не може да ни подслуша.

Ли Шай Тун се намръщи. Цу Ма обикновено не се държеше така.

— Какво има?

— На четири очи, моля те, братовчеде.

Влязоха в една от малките съседни стаи и затвориха вратата след себе си.

— Е, Цу Ма? Какво има?

Цу Ма се приближи плътно до него. Продължаваше да шепне, движенията на устните му бяха скрити от всякакви наблюдаващи камери, каквито можеше да има тук.

— Длъжен съм да те предупредя, Шай Тун. Сред служителите ти има шпионин. Някой много близък до тебе.

— Шпионин ли? — той поклати глава. — Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Как иначе смяташ, че Ван Со-леян е усетил накъде клониш? Той знаеше какво ще кажеш пред Съвета. Защо иначе ще те подкрепи, как мислиш? Защото е знаел, че може да си го позволи. Защото е предупредил онези две свои марионетки да гласуват с Вей Фен.

Ли Шай Тун се втренчи в Цу Ма, смаян не толкова от разкритието, а от отявленото неуважение, което проявяваше към колегите си тангове Ху Тун-по и Чи Хсин.

— Откъде знаеш? — попита той. Собственият му глас се бе превърнал в дрезгав шепот. Подобно нещо беше нечувано. Немислимо.

Цу Ма се разсмя тихо и се наведе още по-близо.

— И аз си имам шпиони, Шай Тун. От тях знам.

Ли Шай Тун кимна разсеяно, но отвътре го бе обзело вцепенение, истински шок от онова, за което намекваха думите на Цу Ма. Защото те означаваха, че Седмината вече не могат да се доверяват един на друг. Че всъщност вече не са Седмината, а просто седмина мъже, които се преструват, че действат като един. Потръпна. Лош ден беше днес. Поклати глава.

— И какво…?

Млъкна и се обърна. На вратата отново се почука.

— Влез! — Цу Ма се дръпна назад.

Беше канцлерът на Вей Фен, Чин Тао Фан. Поклони се ниско.

— Простете, чие хсия, но господарят ми пита дали бихте били така любезни да се върнете. Дошла е спешна новина. Нещо, което според него и двамата трябва да видите.

Последваха Чин и завариха останалите петима тангове събрани в кабинета на Вей Фен пред голям стенен екран. Кадърът беше спрян. На него се виждаше коленичил хан с обръсната глава, който държеше пред себе си нож.

— Какво е това? — попита Ли Шай Тун и погледна към Вей Фен.

— Гледай — отговори Вей Фен. — Гледайте всички.

Камерата се дръпна назад и зад коленичилия мъж се разкри голям плакат, изписан с едри знаци. Грубото съобщение бе написано с яркочервено мастило на бял фон на мандарин, а отдолу с черни букви — преводът на английски.

ПИН ТЯО НЕВИННИ

ЗА ТРАГЕДИЯТА В БРЕМЕН

ПРИНАСЯМЕ В ЖЕРТВА ТЕЛАТА СИ

В ЗНАК НА СЪЧУВСТВИЕ

КЪМ ЗАГИНАЛИТЕ

Камерите отново се фокусираха върху мъжа. Сега той дишаше бавно и насочваше острието. После чертите му рязко се изкривиха и той заби ножа дълбоко в корема си, след това с бавно, агонизиращо движение го дръпна надолу и червата му се изсипаха.

Ли Шай Тун се разтресе. „Телата си…“ Това да не би да означаваше…? Той се обърна към Вей Фен:

— Колко са били?

— Двеста, може би и триста, пръснати из целия Град. Но навсякъде плакатът е бил един и същ. Организацията е била много стегната. Умрели са с разлика горе-долу минута, а времето на цялата акция е било изчислено така, че да съвпадне с часа на нападението.

— И всичките ли са били хан? — на лицето на Цу Ма бе изписан шок.

Вей Фен поклати глава.

— Не. Били са разпределени по равно — хан и хун мао. Който и да е организирал това, е знаел какво прави. Било е изпипано майсторски.

— И е лъжа! — гневно се обади Ву Ши.

— Ами мълвата? — Цу Ма поклати глава. — Не, не би могъл да го потулиш, Вей Фен. Мълвата щеше да плъзне като горски пожар. Но си прав. Който и да е организирал това, той е разбирал силата на подобен жест. Това напълно променя нещата. Преди имахме правото да действаме срещу тях както си искаме. Но сега…

Ли Шай Тун се разсмя горчиво.

— Нищо не се променя, братовчеде. Ние всякак ще ги смажем.

— Мъдро ли е това? — Вей Фен се огледа. Опитваше се да гадае какво си мислят другите.

— Мъдро или не, аз точно така ще постъпя. Освен ако моите братовчеди не желаят нещо друго?

Ли Шай Тун се огледа предизвикателно. В очите му гореше странна дързост. После се обърна и изтича навън — и най-лекото му движение беше израз на едва сдържан гняв.

— Върви да го настигнеш, Цу Ма — Вей Фен докосна танга по рамото. — Настигни го и се опитай да го накараш да мисли разумно. Разбирам гнева му, ала ти си прав — това променя всичко. Трябва да го накараш да го проумее.

Цу Ма се усмихна, после отмести поглед, сякаш проследяваше Ли Шай Тун през стените.

— Ще се опитам, Вей Фен. Но нищо не обещавам. Бремен е пробудил нещо в нашия братовчед. Нещо твърдо и свирепо. Боя се, че той няма да може да спи, докато то не се уталожи.

— Може и така да е. Но трябва да опитаме. Заради всички нас.