Дейвид Уингроув
Бялата планина (23)

Глава 13
На открито

Толонен беше застанал до леглото на Хаавикко и го гледаше с лека усмивка на устните. Бяха изминали само два дена от собствената му операция и все още се чувстваше слаб, но трябваше да дойде.

Една сестра му донесе стол и той седна — нямаше нищо против да чака, докато младият мъж се събуди. Новата му ръка го наболяваше горе, при рамото, въпреки болкоуспокояващите, но вече беше по-добре.

И освен това беше жив. Благодарение на Хаавикко беше жив.

Сестрата се засуети около него, но той й махна да си върви и се загледа в спящия мъж.

През целия си живот беше разчитал най-вече на себе си. Цял живот беше водил битки сам и винаги бе стоял на крачка пред враговете си. Но вече остаряваше. И най-накрая имаше доказателство за това. Старите му очи бяха пропуснали да забележат несъответствието в цвета на емблемите на гърдите на войниците — реакцията му беше само с част от секундата по-бавна от необходимото — и в резултат на това бе изгубил ръката си. И едва не беше изгубил живота си.

Усмихна се, загледан в младия човек. Хаавикко беше цял увит в бинтове, специални лекарства предизвикваха образуването на нова кожа по зле обгорените му гръб и рамо.

Толонен разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си — чувстваше се едновременно и тъжен, и щастлив. Бяха му разказали какво е направил за него Хаавикко, все едно беше негов син — бе рискувал живота си, а всякакви връзки на дълг между тях отдавна бяха прерязани.

Да, много-много беше сбъркал по отношение на това момче.

Хаавикко се размърда и отвори очи.

— Маршале…

Понечи да се надигне, лицето му се изкриви от болка, той се отпусна назад и отново затвори очи. Взривът му беше изгорил почти целия гръб и бе отнесъл ухото му.

— Лежи си и не мърдай, момче. Моля те. Имаш нужда от почивка.

Хаавикко отново отвори очи и погледна маршала.

— Ръката ви — личеше си, че го боли от това, което вижда.

Толонен се разсмя дрезгаво.

— Харесва ли ти? Точно сега ме понаболява, ала няма значение. Нали съм жив — това е важното — облегна се назад и посегна да се почеше по лявата буза — неловък, притеснен жест; личеше си колко му е трудно на стареца в тази ситуация. Топлината, която чувстваше към другия, дълбочината на пробудилото се отново чувство едва се сдържаше да не се разплаче. Извърна глава и се стегна, после завърши с онова, което държеше да каже: — Благодарение на тебе, Аксел. Благодарение на теб.

Аксел се усмихна. Ръцете му лежаха над чаршафа. Издължени, изящни ръце, които не бяха пострадали от инцидента. Толонен хвана едната му длан и я стисна.

— Сбърках с тебе, момчето ми. Аз…

Хаавикко поклати глава. Лека гримаса на болка изкриви лицето му.

— Няма значение. Наистина няма, сър. Аз… — той леко извърна глава и погледна към дрехите си, които висяха на закачалка в другия край на стаята. — Но има нещо, което трябва да знаете. Нещо много важно.

Толонен се усмихна.

— Почивай си, момчето ми. Имаме още много време…

— Не… — Хаавикко преглътна сухо. — Там, в туниката ми, има един пакет. Носех ви го, когато това се случи. Всичко съм сглобил.

Толонен озадачено поклати глава.

— Какво си сглобил?

Хаавикко го погледна умолително.

— Просто го погледнете. Моля ви, сър. Не е нужно да го четете целия веднага. По-късно може би, когато ви се чете. Но ми обещайте, че ще го прочетете. Моля ви, маршале.

Толонен пусна ръката на Хаавикко, после се надигна тежко и отиде до закачалката. Точно както беше казал Хаавикко, във вътрешния джоб на туниката му имаше малък пакет. Издърпа го навън, върна се и отново седна на стола.

Протегна пакета и погледна въпросително Хаавикко.

— И какво е това?

Хаавикко отново преглътна. Толонен схвана намека, остави пакета, взе чашата до леглото и даде на Хаавикко да отпие няколко глътки.

— Е?

— Много отдавна вие ме помолихте да свърша нещо — да съставя списък на хората, които биха могли да бъдат замесени в убийството на министър Лу Кан. Спомняте ли си?

Толонен се разсмя.

— Богове! Та това беше преди единайсет години! И ти си го направил?

Хаавикко едва-едва кимна.

— Така се започна. Но аз го разширих. Записвах всичко, което ми се виждаше нередно — всичко, което някак си не проумявах. А неотдавна се събрах с Као Чен и с вашия човек, Кар.

— Свестни момчета — одобрително кимна Толонен.

— Да — Хаавикко се усмихна, после пак стана сериозен. — Както и да е, това е резултатът от нашите разследвания. Оригиналният мой списък, малко бележки и още няколко неща. Компютърни файлове. Холографски изображения.

Толонен взе пакета и започна да го върти в ръцете си, след това го остави на коляното си и отново хвана ръката на Хаавикко.

— И искаш да го прегледам?

— Да…

Толонен се замисли. Беше обещал на Джелка по-късно да вечеря с нея, но можеше и да се откаже. Винаги можеше да каже, че е уморен. Джелка щеше да го разбере. Усмихна се широко на Хаавикко.

— Разбира се. Това е най-малкото, което бих могъл да направя.

Хаавикко го погледна. Очите му се бяха навлажнили.

— Благодаря — каза го почти шепнешком. — Благодаря ви, сър.

Толонен му стисна ръката. Сега болката в лявото му рамо беше много по-силна. Вероятно беше време да си вземе лекарството, но никак не му се искаше да остави младежа.

— Трябва да тръгвам — обади се тихо. — Но ти обещавам да прегледам файловете ти. По-късно, на спокойствие.

Хаавикко се усмихна, без да отваря очи. Устата му бавно се отпусна. След миг вече спеше.

Толонен нежно отпусна ръката на младежа обратно върху чаршафа, после вдървено се изправи на крака. Двоен късмет, помисли си той. Беше се сетил за нападението на космодрума в Нанкин. Тръгна, след това се обърна и за първи път забеляза колко блед е Хаавикко. Остана така още малко, като разсеяно почесваше превръзката на рамото си, после престана, ядосан на себе си.

Погледна сребърната ръка и въздъхна — беше се сетил как се нацупи Джелка, когато я видя за първи път. Но и в нея имаше стомана. Беше се родила храбра. Този младеж — също. О, той щеше да оправи всичко. Беше решен. Щеше да намери начин отново да постави всичко на мястото му.

Толонен се прозина, след това тъжно се усмихна и се обърна, като остави младия офицер да спи.

* * *

Цу Ма вдигна блюдото и прокара пръст по копринено гладката му, гравирана повърхност. Беше съвършено: черен лак, върху който бяха изрязани две водни птици на фона на лотоси. XIV век, от последните години на династията Юан.

— Трудили са се цели две години над всяко такова блюдо. Две години от живота на майстора занаятчия. И накрая — това. Този къс черно съвършенство.

Ли Юан обърна гръб на залива и на захарнобялата планина над него и го погледна. Не го беше чул, но видя лакираното блюдо в ръцете на Цу Ма и кимна.

— Прекрасно е. Ху Ти притежаваше много красиви неща.

Цу Ма задържа погледа му за миг.

— В наше време някои мислят тези хора за примитивни и невежи. За варвари. Но погледни това. Това варварско ли е? — той бавно поклати глава и очите му се върнаха към блюдото. — Сякаш просто изминалите години биха могли да направят нашата порода по-изтънчена.

Ли Юан се засмя и се приближи.

— Какво искаш да кажеш, Цу Ма?

Зад тях, в далечния край на дългата стая, се бяха събрали останалите от Седмината и си говореха помежду си.

Цу Ма остави блюдото, отпусна пръсти в плитката купа и отново погледна към Ли Юан.

— Само това, че има хора, които си мислят, че бъдещето е по-добро от миналото просто защото е бъдеще. Които вярват, че промяната е нещо добро само защото е промяна. Те нямат време за сравнения. Нито за такива ценности, които са изразени в простотата на това блюдо. Нямат време за майсторство, за контрол, за дисциплина — той леко повиши глас. — И мисля, че това е обезпокоително, Ли Юан. Дори опасно.

Ли Юан се вгледа в него, после кимна едва-едва в знак на съгласие. Бяха прехвърлили много неща тази сутрин, но все още нищо наистина значително. По въпросите за подчинението и за новите лекарства за безсмъртие той се беше огънал като тръстика на вятъра, като просто ги увери, че нещата не са окончателно решени. Нека си играят на криеница със смъртта, мислеше си той; смъртта най-накрая ще ги намери, където и да се скрият. Що се отнася до другото, имаше достатъчно време да наложи своя възглед.

— Колко дълбоко е това чувство?

Цу Ма се замисли, после се наведе към Ли Юан.

— Дълбоко е, братовчеде. Достатъчно дълбоко, за да ме разтревожи — отмести поглед от младежа и забеляза как белотата на стените на Града изпълва котловината между хълмовете. — Ще им се наложи да се примирят с определени ограничения — протегна дългата си шия, вирна брадичка и погледна Ли Юан в очите. — Ще видиш. Този следобед…

Ранните следобедни лъчи огряваха ръката и рамото на Ли Юан.

— Това е болестта на нашето време. Промяната и желанието за промяна. Но не ми беше хрумвало, че… — Юан се усмихна и млъкна; беше видял, че се приближава Чи Хсин, тангът на Австралия.

Двамата кимнаха на новодошлия.

— Защо не ядете, братовчеди? — Чи Хсин се усмихна, извърна се, повика сервитьорите и отново се обърна към тях: — Преди да се върнем към разговора, трябва да обсъдя нещо с вас. Беше предложено да се внесе промяна в програмата.

— Промяна ли? — възкликна Ли Юан и леко вдигна вежди. Но беше произнесъл думата много натъртено. До него Цу Ма не се издаде колко забавно му се е сторило това. Лицето му остана неподвижно като маска.

Чи Хсин не беше известен нито с интелигентност, нито с тактичност. В това отношение много повече приличаше на майка си, отколкото на баща си. Той самият вече беше баща, разбира се. Първият му брак беше благословен с двама сина — по-големият едва на две годинки — и това значително го беше променило. Сега не беше чак толкова недодялан и макар че тайно бе аплодирал начина, по който Ли Юан се беше разправил с Пин Тяо, имаше съмнения по отношение на подобни акции. Боеше се за двамата си сина — спомняше си какво се бе случило по време на войната с дисперсионистите. Отмъщението си беше нещо нормално, но сега той копнееше само за мир.

Мир. За да види как синовете му растат и възмъжават пред очите му. Как стават силни, хубави мъже като дядо си.

— Ван Со-леян помоли за нещо — погледът му обикаляше лицата им. — И други също искат да говорят за това — очите му се приковаха в Ли Юан.

— Продължавай, братовчеде.

Чи Хсин леко наведе глава.

— Той иска да обсъдим арестите. Акцията, която вие предприехте съвместно с Ву Ши срещу младите синове.

По начина, по който бе застанал Чи Хсин, си личеше, че очаква Ли Юан да откаже на молбата на Ван — също като баща му преди време. Но Ли Юан само се усмихна учтиво.

— Не възразявам. А ти, Цу Ма?

— Аз също.

Ли Юан докосна рамото на Чи Хсин.

— В крайна сметка най-добре е да изясним всичко това помежду си. На открито.

Чи Хсин кимна — все още се колебаеше, сякаш очакваше Ли Юан всеки миг да промени мнението си. После осъзна, че е постигнал целта си, и се усмихна.

— Добре. Много хубаво, Ли Юан. Както каза ти, така е най-добре. На открито — кимна отново, този път решително, след това се обърна и се приближи към Ван Со-леян и домакина, Ху Тун-по, танг на Южна Америка. Ван го изслуша, после погледна към Ли Юан и леко кимна.

— На открито — промълви Цу Ма. — Ти си същият като баща си, Юан. Хитрец.

Ли Юан се обърна изненадано, след това усети хумора под повърхността на казаното от Цу Ма.

— Думите са си думи, Цу Ма. Ние трябва да ги огъваме и да ги оформяме според нуждите си.

Цу Ма кимна доволен.

— Така е в тези смутни времена, братовчеде. Но историята ще ни прецени по действията ни.

* * *

Ван Со-леян се беше облегнал в креслото, скръстил ръце в скута си; едрото му, подобно на луна лице се обръщаше ту към един, ту към друг, докато говореше. Изглеждаше спокоен, отпуснат, гласът му беше мек и дълбок, убедителен. Засега не беше казал почти нищо, което да не е казвал и преди, но сега обърна разговора:

— В тази стая, също като в стаите на Двайсет и деветте и в именията на Върховните, има хора, които си задават въпроси за последните събития. Някои — с гняв, други — с тъга и съмнение. Трети пък — със страх, защото си спомнят не твърде отдавнашни събития. Но всеки един от тях е загрижен и се чуди къде ли ще спре всичко това. Лично аз смятам, че вече се стигна твърде далече.

Ву Ши понечи да се намеси, но Ван вдигна ръка.

— Ще си кажеш думата, Ву Ши, и аз ще те изслушам. Но първо ти изслушай мене. Това трябва да се каже, преди да стане твърде късно за думи.

Цу Ма бръкна в джоба на сакото си и извади елегантен сребърен калъф.

— Говори тогава, братовчеде. Нека чуем какво имаш да ни кажеш.

В думите му пролича нескрита враждебност и това изненада Ли Юан. Гледаше как Цу Ма извади от калъфа пура, затвори го и го пусна обратно в джоба си.

— Благодаря ти, братовчеде — Ван гледаше как по-възрастният запали пурата си и вдъхна дима. Усмихна се насила, после лицето му отново стана безизразно. — Както казах, царят гняв, тъга и много страх. Това са нездрави симптоми. Знак за дълбока и силна враждебност помежду ни.

Ву Ши изсумтя възмутено, но не се обади. Бузите му горяха, а погледът му сякаш беше забит в мекото, кръгло лице на Ван.

— Пожънахме жътва от недоволство — продължи Ван. — Казвам „ние“, защото това засяга всички ни. И все пак се колебая да използвам множественото число, защото то предполага единомислие от наша страна. Предполага общи действия, за които сме се договорили помежду си, които сме обсъдили и дебатирали тук, в Съвета, както винаги е било — млъкна и се огледа. Поклати глава. — Вместо това, щом се събудя, светът вече не е същият, както когато съм заспал. И аз съм също толкова изненадан, колкото и онези, които идват и искат аудиенция и питат: „Защо арестуваха сина ми?“

На стола до него Ху Тун-по закима енергично с глава.

— Така беше и с мене. Не бях уведомен, Ли Юан. Никой не се беше посъветвал с мене, преди вие с Ву Ши да действате. Оставаше ми жалък избор — да изглеждам като мошеник или като глупак. Отношенията между нас и Горните нива са лоши. Вече от десет години са лоши. Трябва да предприемем нещо, за да променим това положение, преди да ни се изплъзне от ръцете. Трябва да направим някакъв жест, за да успокоим Горните нива.

Последва тишина, след това заговори Ли Юан, като едва сдържаше гнева си, предизвикан от думите на Ван Со-леян:

— Когато един мъж спасява живота на брат си, пита ли го първо: „Извинявай, братко, ще спася живота ти, ти съгласен ли си?“ Не, той действа — избутва брат си настрани, далеч от падащия камък. Действа! Не искам да се извинявам за действията си. Нито за това, че не съм се посъветвал с вас. Изненадата беше необходима. Не можех да рискувам да съобщя на когото и да било.

Изправи се, застана в центъра на неофициалния им кръг и погледна надолу към Ван Со-леян.

— Може би ти копнееш за смъртта, Ван Со-леян. Но лично аз бих искал да остарея спокойно, без кинжал, притиснат към гърлото ми.

Ван се разсмя — кратък, горчив смях.

— О, да, Ли Юан, ти действаш като човек, обречен да живее дълго. Защото докато враговете ти се множат, приятелите ти намаляват.

Ли Юан му се усмихна напрегнато.

— Така е в този свят. Но е по-добре да имаш доверие на приятелите си и да познаваш враговете си. Да действаш, а не да изчакваш.

Ван Со-леян изгледа ядно Ли Юан, побеснял от думите му — вече не се преструваше на спокоен.

— Ай я! Трябва ли обаче всички да страдаме от твоята припряност, братовчеде? Ние ли трябва да жънем онова, което ти сееш? Същият си като мъртвия си брат — луда глава!

Възцари се напрегната тишина, след това Ли Юан тихо се засмя.

— Луда глава ли казваш? — поклати глава. — Не е така, братовчеде. Не е така. Ти искаш да успокоиш някак си Горните нива също като жена, която моли да пощадят живота на сина й. Дотам ли стигнахме? Толкова ли сме слаби, че трябва да измолваме собственото си съществуване? Не трябва ли да смажем онова, което се мъчи да ни унищожи? Май си запял друга песен, Ван Со-леян. Някога се опитваше да поучаваш нас…

Ван клатеше глава.

— Младежи, Ли Юан — това са те. Младежи. Подвели се, прекалено се ентусиазирали, това е — Ван отмести поглед от Ли Юан и на устните му се изписа лека усмивка. — Ако ги пуснем, нещата ще се уталожат и с времето всичко това със сигурност ще се разсее.

— Да се разсее ли? — Ли Юан невярващо поклати глава. — Какво трябва още да направят, преди да се стигне и до това, братовчеде! Да допрат дулото до слепоочието ти? Това не е изхвърляне. Това е революция. Открит бунт. Нима не разбираш? Започва се с идеи и се свършва с кръвопролитие — той млъкна, после пристъпи напред и посочи Ван с пръст. — Те ще те убият, Ван Со-леян, танг на Африка, и ще заемат мястото ти. Също както убиха по-големите ти братя. Или си забравил?

Ли Юан дишаше тежко, вперил поглед във Ван Со-леян, и го принуждаваше да го гледа в очите.

— Е? Още ли искаш да правим отстъпки?

Ван кимна.

— А кой още иска? — той погледна към Ху Тун-по, после — и към Чи Хсин. И двамата кимнаха, макар че никой не посмя да го погледне в очите.

— А ти, Вей Фен? Какво би ме посъветвал ти? — обърна се към възрастния танг на Източна Азия. — Ти без съмнение познаваш този проблем издълбоко.

— Говориш, сякаш моят глас решава всичко, Ли Юан.

— Точно така е — отговори Цу Ма вместо Ли Юан. До него Ву Ши наведе глава в знак на съгласие.

Вей Фен въздъхна и сведе поглед.

— Знаете как се чувствам — започна той; ниският му равен глас изговаряше всяка дума бавно, педантично. — Знаеш какво не харесвам, познаваш предразсъдъците ми — погледна към Ли Юан. — Значи трябва да знаеш, че стореното от тебе много ми хареса — усмихна се кисело. — Ала тук не става дума за това. Тук става въпрос за това, как да се държим, Ли Юан. Не за самата акция — с която по принцип съм съгласен и която бих подкрепил по всяко друго време — а за начина, по който си действал. Както каза Ван Со-леян, ти си действал, без да се посъветваш с нас.

Той млъкна, позамисли се, след това продължи:

— Ние сме седем, Ли Юан. Не един, а седем. В това е силата ни. Вече седем поколения наред на това се дължи силата ни и това е причината за мира по света. За силата на обществото ни. Ако разрушиш тази спойка, разрушаваш всичко.

— Значи си против, Вей Фен?

Вей Фен кимна.

— Аз казвам: пуснете младежите. После постъпете както ви казва Ван. Изберете по-малката злина и потърсете съгласие.

Ли Юан остана на място още миг, след това сви рамене.

— Така да е — и погледна към Ван. — Ще предам моите пленници в твои ръце, братовчеде — да постъпиш с тях по своя воля.

Извърна глава, ала в ума му думите продължаваха да отекват: Не един, а седем. В това е силата ни. Никога досега не беше поставял това под въпрос, но сега и тук, сред своите равни, се питаше така ли е наистина.

Погледна към Ву Ши, забеляза как тангът на Северна Америка е забил поглед в земята със сдържан гняв и си отговори. Времето на единодушието си бе отишло и онова, което правеше Седмината силни, също си беше отишло заедно с него. Казаното от Вей Фен някога, по времето на баща му беше вярно, но сега?

Седем… думата звучеше кухо, Голямото колело беше счупено. То бе умряло заедно с баща му. Четирима на трима — това беше новата реалност. Погледна към Ван Со-леян, забеляза пламъчето на триумфа в очите му и разбра. Беше свършено. Тук и сега всичко беше свършило. Сега трябваше да търсят друг път, друг начин сами да управляват себе си. Това беше истината. Но истината не можеше да бъде изречена. Поне не сега и със сигурност не тук, пред Съвета.

Усмихна се и изведнъж си отдъхна, сякаш огромна тежест бе паднала от раменете му; извърна глава, срещна погледа на Цу Ма и забеляза в очите му светлината на разбирането.

— Да продължим ли нататък? — той огледа кръга на танговете. — Времето напредва, а имаме много работа.

„Да — помисли си, — но това вече няма никакво значение. Оттук нататък всичко това е просто игра, маска, която крие истинските ни намерения.“ Защото оттук нататък всички истински решения щяха да се вземат тайно.

Вън, на открито. Той се разсмя — най-накрая беше проумял в пълна степен казаното от него по-рано, после се обърна, погледна Цу Ма, усмихна се и видя как Цу Ма му се усмихва сърдечно в отговор. Да. Оттук нататък щеше да е така. Открито…

* * *

В Рио беше лято. В Тонджиян — зима.

Ли Юан беше застанал на терасата и гледаше към замръзналото езеро. Беше облечен в кожи, носеше ръкавици и дебели кожени ботуши, но беше гологлав и снежинките кацаха по хубавата му черна коса. Склонът под него бе потънал в сняг, а на другия бряг дърветата в овощната градина очертаваха резки плетеници на белия фон.

Вдигна очи над плавно спускащите се склонове към далечните планини. Грамадни скални късове с остри ръбове пронизваха безцветното небе. Потрепери и обърна гръб на мрачната гледка — беше твърде близка до сегашното му настроение.

Погледна към двореца, конюшнята зад него. Слугите му чакаха на верандата и говореха помежду си под големите, покрити с кепенци прозорци. Тук не им харесваше и той го знаеше. Тази откритост ги отвращаваше. Чувстваха се оголени, голи пред всичко първично, затворено зад стените на Града, но за него само то беше истинско. Останалото беше само игра.

Беше очаквал да я намери тук — или поне спомена за нея — но тук нямаше нищо. Беше останало само мястото, лишено от неговите аромати, от ярката зеленина; цялото човешко присъствие бе изчезнало. Сякаш всичко, което се бе случило тук, никога не бе съществувало.

Потръпна и заби поглед в краката си. Едно листо се бе прилепило към глезена на десния му ботуш. Свали ръкавицата си, наведе се да отлепи мокрото, потъмняло листо; после се изправи и усети ледения мраз по кожата си, влагата върху дланта си. Какво ли значеше всичко това? Хвърли листото, надяна ръкавицата си, обърна и се отправи обратно към двореца и чакащия го транзит.

Нищо, реши той. Нищо не означаваше.

Полетя на югозапад над гладката белота. Този път — не сняг, а безкрайният Град, три хиляди ли без никакво прекъсване чак до Куан Чу, древния Кантон при устието на река Пей. След това се мяркаше синьото петно на Южно Китайско море преди Хонконг, а на югоизток от него — остров Тай Юе Шан, където се намираше имението на Ин Цу.

Беше отлагал твърде дълго. Но сега вече беше време да види детето. Да поднесе даровете си на сина на бившата си съпруга.

Защитната система на имението и корабът размениха кодирани сигнали, после корабът се приземи. Ин Цу го посрещна в хангара. Беше коленичил, притиснал чело към студения метал на решетката.

Ли Юан се бе преоблякъл по време на полета — свалил бе кожите, ръкавиците и тежките ботуши и ги бе сменил с тънки сатенени дрехи в огнено оранжево и чехли от най-фина козя кожа. Щом се доближи до стареца, спря и вдигна стъпало.

Ин Цу пое внимателно подаденото му стъпало, целуна го веднъж, втори път и го пусна.

— Ин Цу, бивши ми тъсте, моля те — наведе се, хвана стареца за ръка и му помогна да се изправи. Едва тогава Ин Цу го погледна.

— За мене е чест да ме посетите, чие хсия. С какво мога да ви бъда полезен?

— Фей Йен… Тя още ли живее тук, при тебе?

Старецът кимна — на тънките му устни се изписа едва забележима усмивка.

— Да, чие хсия. Тук е. Детето — също.

— Добре. Добре — той се поколеба. Чувстваше се неловко. После отново заговори: — Бих искал да я видя. А също… а също и детето. Ако тя няма нищо против.

— Моля ви. Елате — Ин Цу го поведе, любезно полуизвърнат към Ли Юан, приведен в нисък поклон, с протегнати напред ръце, но със събрани длани — знак за най-дълбоко уважение.

Докато я чакаше, си мислеше какво да каже. Не я беше виждал от деня, когато бе настоял за тестовете. Беше ли му простила?

Щом си помисли за това, скръцна със зъби, след това се обърна и я видя. Беше облечена в бледи лимоненожълти одежди, тъмната й коса се спускаше свободно по раменете. Не беше взела детето със себе си.

— Аз… — започна той, но бе изгубил ума и дума. Тя изглеждаше по-красива от всякога; лицето й беше по-силно, гърдите й — много по-пълни, отколкото си ги спомняше. Щом се обърна към нея, тя се поклони и сега стоеше на едно коляно със сведена глава и чакаше заповедите му.

— Фей Йен — изрече той, но толкова тихо, че тя не го чу. Приближи се, докосна я нежно по темето — искаше му се да я целуне там, мускулчето на бузата му играеше от напрежението, което усещаше от близостта й. Дръпна се назад и се изправи. — Стани, Фей Йен. Моля те…

Тя стана бавно — черните й очи бяха изпълнени със страхопочитание. Беше видяла силата му; бе видяла как слугите му подлагат шиите си, за да стъпи той върху тях. Беше го видяла и сега се боеше. Това не беше момчето, което познаваше преди. Не, той вече не беше дете, а мъж: котенцето се бе превърнало в лъв, облечен в пламъци.

— Изглеждаш добре — промълви той и усети колко неуместно прозвучаха тези думи.

— Чудех се кога ли ще дойдеш. Знаех, че ще дойдеш.

Той кимна, изненадан от покорността в гласа й. Толкова по-различен беше отпреди.

— А детето?

— Той е много добре — тя извърна глава и прехапа устни. — В момента спи. Искаш ли да го видиш? — погледна го и забеляза, че се колебае. — Не е задължително. Знам как се чувстваш…

Дали? — помисли си той, но премълча и просто кимна.

— Хан — рече тя. — Нарекох го Хан. Както ти искаше.

Гледаше го; опитваше се да разбере какво си мисли той.

Мускулчето на бузата му отново заигра, после се успокои и лицето му се превърна в маска.

— Ела — подкани го тя след миг и го поведе по коридора с високия таван към детската стая.

До люлката бе коленичило момиче, скръстило ръце в скута си. Щом господарката й влезе, тя стана и се поклони. След това съзря Ли Юан и прилепи чело о пода също като Ин Цу. Фей Йен я освободи бързо и отново се обърна към Ли Юан:

— Не го буди, Юан. Той има нужда от сън.

Той кимна, приближи се и се загледа в бебето.

Детето лежеше в люлката, допряло ръчичка до устата си. Другата леко се опираше о перилата отстрани. Фина тъмна косица покриваше главичката му; мониторно колие опасваше вратлето му — млечнобялата лента пулсираше бързо в такт с пулса на детето.

— Но той е толкова… толкова мъничък! — изненадано се разсмя Ли Юан. Ръчичките на бебето, мъничките му краченца със съвършена форма бяха като на изящна скулптура. Като миниатюри от слонова кост.

— Още няма два месеца — обади се тя, сякаш това обясняваше красотата му.

На Ли Юан му се искаше да хване една от мъничките ръчички, да усети как пръстчетата се разгъват и обвиват палеца му.

Обърна се и я погледна, после изведнъж с пълна сила го обля старата любов, старата мъка — объркана смесица. Мразеше я заради това. Мразеше я, задето събужда такива силни чувства в него. Тъгата го накара да скърца със зъби, да се втурне покрай нея. Чувството го задушаваше, искаше му се да плаче — толкова голяма беше болката.

Също като първия път, осъзна той. Винаги го бе боляло, когато беше с нея. Тя вземаше твърде много. Оставяше му толкова малко от самия него. А не трябваше да е така. Не можеше да бъде танг и да се чувства по този начин. Не, по-добре беше да не чувства нищо, отколкото да чувства толкова много. Стоеше с гръб към нея и дишаше дълбоко, опитваше се да се успокои, да успокои бурята във вътрешностите си и да скрие всичко зад маска от лед.

Където и му беше мястото. Където трябваше да бъде.

Тя мълчеше и чакаше. Когато той се обърна, от лицето му беше изчезнала всякаква следа от чувство. Погледна към люлката и спящото дете, после — отново към нея и заговори с тих, овладян глас:

— Искам да ти подаря нещо. На тебе и на детето. То ще бъде негово, когато навърши пълнолетие, но дотогава ще го управляваш ти.

Тя покорно сведе глава.

— Искам да ви подаря двореца в Хей Шуй.

Очите й се разшириха от изненада.

— Ли Юан…

Но той й направи знак да млъкне.

— Документите са готови. Не искам да ми възразяваш, Фей Йен. Достатъчно малко е в сравнение с онова, което можеше да има той.

Тя извърна глава, неспособна да скрие жегналата я мъка, след това кимна в знак на съгласие.

— Добре — той се обърна и отново погледна към люлката. — Ще има също и издръжка. И за тебе, и за детето. От нищо няма да изпитваш нужда, Фей Йен. Нито ти, нито той.

— Баща ми… — започна тя и в гласа й се промъкна гордост, но сдържа езика си. Знаеше, че той не е задължен да прави нищо. Условията на развода бяха достатъчно ясни. Тя понасяше срама. Тя беше виновна за станалото.

— Нека да е така — рече той най-сетне. — Баща ти ще получи документите. А Хан… — произнесе името; произнесе го, пое си дълбоко дъх и мускулчето подскочи на бузата му. — Хан ще получи Хей Шуй.

* * *

Толонен вдигна поглед — продълговатото му лице беше пепеляво, сивите му очи — изпълнени с дълбоко огорчение. Известно време сляпо се взира в стената, после бавно поклати глава.

— Не мога да повярвам — промълви и бутна папката встрани. — Просто не мога да повярвам. Ханс… — устата му се изкриви в болезнена гримаса. — Какво ще кажа…? Какво ще каже баща му? — След това си помисли за Джелка и за годежа и изстена. — О, богове, каква каша! Каква воняща, отвратителна каша е всичко това!

Папката с досието на Ханс Еберт беше тъничка, недостатъчна, за да бъде изправен пред съда, но достатъчна, за да бъде доказан случаят по друг начин. За един адвокат това би било просто сбор от доказателства, но всички тези доказателства сочеха в една посока.

Толонен въздъхна и разтърка очи. Ханс беше излязъл хитрец. Всъщност твърде голям хитрец, защото пълният сбор от хитростите му даваше в резултат чувството за отсъствие. Несъответствия в сметките на „Джен Син“. Плащания на колеги офицери. Необясними липси в служебното досие на Еберт — липсващи часове и дни, които в три от случаите съвпадаха с датите, посочени от човека на Де Вор, Райд. Объркани досиета на петима от осемнайсетте по-млади синове, арестувани по заповед на Ли Юан само преди ден-два — и всички те на някакъв етап бяха минали през ръцете на Еберт. После идваха показанията на момичето от домакинството на Еберт, Златно Сърце, и най-накрая — холограмите.

Холограмите на пръв поглед изглеждаха най-убедителното доказателство, макар и той да знаеше, че пред съда те нямат истинска стойност. Отдавна беше прието, че фотографските и холографските изображения са ненадеждни доказателства, тъй като „Джен Син“ можеше да произведе съвършено копие на всекиго.

Но това тук никога нямаше да види съдебна зала. Залогът тук беше много по-голям. Заложени бяха и старите правила за поведение.

На една от холограмите Ханс бе застанал на верандата на скиорска хижа и гледаше надолу към някаква фигура на снега. Фигурата беше Де Вор. Снимките бяха с голям растер, заснети под малък ъгъл — може би не повече от двайсет градуса — и съответно далечният край на триизмерното изображение се размиваше до чисто бяло, но самата тази недовършеност предполагаше, че са истински, заснети с два ръчни апарата от разстояние кой знае с каква цел — може би изнудване. Холограмите бяха намерени в крепостта на Де Вор — сякаш някой ги беше оставил нарочно, за да бъдат намерени. Само по себе си това би могло да накара силите за сигурност да ги отхвърлят като неуспешен опит да се подкопае положението на Еберт, но в съчетание с други неща те ставаха важни.

Не, истински доказателства нямаше, но косвените бяха значителни. Еберт работеше за бунтовниците; снабдяваше ги с пари; срещаше се с тях; предаваше им информация и покриваше следите им, където беше необходимо.

Толонен затвори папката и се облегна назад — ръцете му трепереха. Винаги беше имал доверие на Еберт. Когато бе помолил Хаавикко да разследва, той имаше предвид другите трима офицери. За него въпросът за верността на Ханс Еберт никога не беше възниквал. До тази вечер.

Поклати глава. Очите му се бяха насълзили; сълзи се стичаха по брадясалите му бузи. Заскърца със зъби, мускулите на лицето му се стегнаха, ала сълзите продължаваха да бликат. Оставаше му само едно. Трябваше да се види с Клаус. В края на краищата ставаше въпрос за Семейството. Въпрос на чест.

Въздъхна треперливо, после поклати глава и отново си спомни. Джелка… Беше обещал на Джелка, че ще вечеря с нея довечера у дома. Погледна таймера на стената, след това се измъкна от креслото и хвърли папката на леглото. Вече беше закъснял, но тя щеше да разбере. Щеше да се обади на Хелга и да обясни. И може би да изпрати бележка на Джелка по куриер.

Потръпна — чувстваше се дори още по-остарял. Толкова много беше сгрешил. Толкова много. И не само веднъж, а два пъти. Първо — за Де Вор и сега…

— Ах… — измърмори той, после се обърна. Ядосваше се на себе си за слабостта и натисна копчето, за да повика прислужника. Трябваше да се изкъпе, да се облече и да отиде при стария си приятел. Защото един баща трябва да познава сина си. Независимо що за чудовище е.

* * *

Когато Джелка се събуди, минаваше три часа. Апартаментът беше потънал в тишина и мрак. Известно време тя лежа, като се опитваше да заспи отново, после заряза идеята.

Наметна халат и тръгна към стаята на баща си, като за миг забрави. Леглото му беше празно, стаята — подредена. Разбира се… Продължи, спря пред вратата на стаята на чичо си и леля си и чу тихото им хъркане. В кухнята намери написана на ръка бележка, подпряна на кафе-машината. Листът беше сгънат наполовина и отпред със стегнатия, строен почерк на баща й беше написано името й. Седна на масата, прочете я и се усмихна. Винаги се страхуваше толкова много за него, когато беше някъде по работа. А от второто покушение над живота му насам — още повече.

Огледа тъмните силуети в кухнята. Изведнъж се почувства напрегната, неспокойна. Това неспокойно чувство напоследък като че ли беше естественото й състояние. То и подмолното желание да чупи и да троши. Но не казваше на никого за тези чувства. Знаеше, че това е свързано с Ханс и предстоящия брак, но не можеше да направи почти нищо.

Но това, което поне можеше да направи, беше да тренира. Гимнастическият салон беше заключен, но тайно от баща си бе запомнила комбинацията. Набра я, влезе вътре в тъмното и вратите автоматично се затвориха зад нея.

От нападението над нея стените бяха подсилени, беше сложена и специална система за заключване, но иначе салонът си беше горе-долу същият, както и преди нападението. Тя се приближи до таблото на стената и включи три от прожекторите над шведската стена, след това отметна халата и се захвана да тренира — знаеше, че никой не може да я чуе, след като вратите са затворени.

В дъното на стаята имаше огледало, покриващо цялата стена. Докато изпълняваше упражненията си, мярваше голата си фигура, движеща се в три отделни лъча светлина — крайниците й проблясваха като копия от лед, тялото й описваше сложни въртеливи извивки. Докато танцуваше, усещаше как напрежението изтича от нея, усещаше съвсем явно удоволствие от точните си, дисциплинирани движения. Движеше се все по-бързо и по-бързо като дервиш и викаше от удоволствие, щом стъпалата й докоснеха пода и отскочеше нагоре в салто, а после — в стегнат, висок скок.

След това застана на място, дишайки тежко, и се опита да сдържи смеха си. Да можеше той да ме види сега… Поклати глава и отметна косата от лицето си.

Точно започваше втората серия от упражнения, когато нещо привлече погледа й. Забави скорост, после спря, обърна се към вратата. Цялото й тяло се бе напрегнало.

Таблото над вратата пулсираше ритмично. Трескав, безмълвен пулс, който означаваше само едно. В апартамента бяха проникнали натрапници.

* * *

Леман прочете бързо бележката, после я смачка и хвърли. Толонен като че ли беше омагьосан. Три пъти вече се опитваха да го убият и трите пъти се проваляха. Тази вечер например Еберт го беше уверил, че ще си бъде вкъщи, но кой знае защо той не се бе прибрал. Леман тихо изруга и се отправи към помещението, където държаха двамата пленници.

Те лежаха на леглото по очи, със закръглени голи тела; ръцете и краката им бяха вързани. До тях чакаха двама хан.

— Има ли нещо? — попита той, щом видя огромните синини по гърбовете на пленниците, изгарянията по ръцете от мъченията.

— Нищо — отвърна единият хан. — Абсолютно нищо.

Леман се зачуди дали не трябва да опита нещо по-убедително, после сви рамене, даде заповед и се обърна, като ги остави да се заемат с изпълнението й.

Отвън в коридора спря, огледа се и подуши въздуха. Нещо го гризеше. Бяха претърсили апартамента до шушка, а момичето го нямаше никакво — значи може би нея наистина я нямаше. Но в такъв случай защо беше тази бележка?

Обърна се и погледна към вратата на салона. Да не би да е там, вътре? — зачуди се той. Някой беше спал в леглото й, макар че завивките вече бяха изстинали.

Застана до контролното табло и започна да го разглежда. Ключалката беше нова, специално подсилена. Нямаше как да я отвориш, без да знаеш кода. Точно се готвеше да се отдалечи, когато се сети, че няма нужда да влиза вътре, за да разбере дали тя е там. На таблото имаше екран за наблюдение. Значи вътре имаше камери.

Отне му само миг да схване как да включи екрана — и после вече се взираше в мрака, а камерите търсеха силуети в тъмното. Огледа цялото помещение веднъж, след това внимателно го заоглежда втори път. Нищо. В стаята нямаше никого.

Изключи екрана доволен, че наистина я няма. Срамна работа. Тя би била идеалната заложница. Но и смъртта на брат му и снаха му също щеше да е голям удар за стареца.

Върна се там, където го чакаха хората му. Бяха привършили и вече бяха готови да тръгнат. Погледна безстрастно труповете — не чувстваше нищо. Пряко или косвено те служеха на една система, която беше гнила. Значи си бяха заслужили съдбата. Бяха си го получили. Наведе се и плю в очите на мъртвеца, след това вдигна очи и срещна погледа на мъжа хан.

— Добре. Тук свършихме. Да вървим.

Те кимнаха, после се изнизаха покрай него — с прибрани в калъфите оръжия, с наведени глави. Леман се огледа, извади ножа си и ги последва отвън по коридора.

* * *

Джелка чакаше в тъмното — беше я страх от най-лошото; бузите й бяха мокри, стомахът й — свит. Кошмарът се беше върнал. И този път беше много по-лош отпреди, защото този път не можеше да направи нищо. Нищо, освен да се спотайва зад заключената врата и да чака.

За изминалия час разбра колко ужасно нещо е бездействието — много по-голям ужас от ужаса да се криеш. Докато се мъчеше да пази равновесие на пръта над камерата, беше някак си по-лесно — много по-лесно от ужасното нищо после, когато не знаеше какво става. Тогава можеше да си мисли: „След малко това ще свърши, камерите ще спрат и аз ще мога да скоча долу.“ Но това чакане беше по-различно. Ужасно различно. Самото време неуловимо се бе променило и се бе превърнало в средството, с което тя се измъчваше, като изпълваше мрака със зловещите си видения.

Най-накрая не издържа и излезе навън — беше я страх, че още са там и мълчаливо я чакат, но не можеше да остане в салона нито миг повече.

Отвън беше тъмно и тихо. Във въздуха витаеше странен мирис. Тръгна бавно по коридора, като намираше пътя си пипнешком, предпазливо приведена, готова да нападне с ръка или крак, ала там нямаше нищо. Само нейния страх.

При първата врата спря и подуши въздуха. Тук мирисът беше по-силен и по-гаден, отколкото в коридора. Стисна зъби и влезе, като стъпваше внимателно и се взираше в мрака, опитвайки се да различи нещо.

На пода близо до нея се очертаваха някакви смътни фигури. Наведе се над тях, после рязко се дръпна и леко извика — не успя да се сдържи. Дори и в мрака беше видяла. Бе видяла стегнатите примки от тел около гърлата им.

Ужасено отстъпи назад — задъхваше се, цялото й тяло бясно, необуздано се тресеше. Бяха мъртви…

Обърна се и понечи да побегне, но краката не я държаха. Препъна се и протегнатите й ръце срещнаха не твърдия гладък под, а ужасната, податлива мекота на мъртва плът. Изпищя и се надигна, след това отново се строполи на пода — ужасът й нарастваше все повече, щом усети, че се е оплела в труповете, които покриваха пода.

Затвори очи, протегна ръка и се опря на стената. В гърлото й се надигаха тихи вопли на отвращение, докато се насилваше да стъпва по мъртвите тела.

Излезе навън, в сумрачния коридор. Никой не охраняваше бариерата, асансьорът беше празен. Известно време стоя там, до отворените врати, после влезе вътре и натисна бутона за надолу. На дъното на палубата беше същото. Никъде нямаше охрана, сякаш бяха изтеглили целия контингент. Влезе в центъра за контрол на палубата, седна зад конзолата и се опита да схване как се работи с таблото. Първите й няколко опита не доведоха до никакъв отклик, след това екранът светна и тих механичен глас попита за охранителния й код.

Тя избърбори номера, който баща й я беше накарал да запомни, после по молба на машината го повтори. Едно лице веднага изпълни централния екран.

— Ну ши Толонен — дежурният офицер я позна веднага. — Какво има? Изглеждате…

— Чуйте! — прекъсна го тя. — Тук няма никаква охрана. Нападнаха апартамента. Те… — прехапа език. Не можеше да го изрече, ала той сякаш разбра.

— Останете там, където сте. Веднага ще информирам генерала. Ще ви изпратим специална част до десет минути — докато говореше, той се наведе към екрана и набра някакъв код на машината до него. После пак се обърна към Джелка: — Добре. Идват. Генералът ще се свърже пряко с вас. Останете до таблото — млъкна и си пое дъх. — Преди колко време стана?

— Преди около час — тя потрепери; опитваше се да не мисли за онова, което беше оставила там, горе. — Мисля, че вече са си отишли. Но там има… — преглътна сухо, след това се стегна и продължи — трябваше да го каже: — Там има трупове. Леля ми и чичо ми. И други. Не знам още кой — пое си дъх на пресекулки. Сълзите й отново напираха и й беше много трудно да се владее.

— Чуй ме, Джелка. Прави точно каквото ти казвам. В съседната стая за почивка трябва да има аптечка. Там ще намериш успокоителни. Вземи две таблетки. Само две. После се върни до таблото и остани там. Разбра ли?

Тя кимна и се отправи към съседната стая, но после спря и отново се обърна към екрана. Как така нямаше никого? Къде беше охраната? Всичко това й се виждаше твърде познато. Също като нападението над проекта „Жица в главата“ онзи път.

Внезапно й просветна. Това не приличаше на предишния път, когато я бяха нападнали. Това тук беше нагласено. Отвътре. Някой беше дал заповед на охраната да се изтегли. Някой от висшето командване.

Което означаваше, че трябва да се маха. Веднага. Преди да са дошли.

Щом се обърна и погледна към екрана, картината се смени. Появи се лицето на Ханс Еберт — небръснат, със зачервени очи. Бяха го вдигнали от леглото.

— Джелка? Ти ли си? Ела по-близо. Ела до таблото.

Като в транс тя се приближи и се втренчи в екрана.

— Стой на място. И не се тревожи. Веднага идвам при тебе.

Тя остана на място, скована от студена увереност. После, щом лицето му изчезна от екрана, протегна ръка и прекъсна връзката. И се разсмя — студен, мъчителен смях. След това, без да се оглежда, тръгна към транзита, влезе и натисна бутона за надолу.

* * *

Часът беше четири и десет, когато Толонен пристигна в имението на Еберт. Един от „козлите“ го посрещна и го заведе до кабинета. Поклони му се ниско, после с плътен гърлен глас помоли за извинение и отиде да доведе господаря си. Миг по-късно в стаята влезе друг „козел“ — по-висок и по-мършав от предишния, облечен безупречно. Той се приближи до маршала и го попита какво би желал да пийне.

— Нищо, благодаря — отговори Толонен, без да поглежда към съществото.

— Бихте ли желали да хапнете нещо, маршале?

Беше застанал съвсем близо, почти допираше лакътя му. Чуваше го как диша, долавяше тежкия мускусен мирис под финия одеколон.

— Не. А сега ме остави — отвърна той и му махна да си тръгва.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, ваша светлост? — настояваше „козелът“, сякаш нито беше чул какво му казва, нито беше забелязал жеста му.

Толонен се обърна, поклати глава и срещна червения поглед на съществото. Досега не беше забелязвал колко отблъскващи са тези създания; колко зловеща е тази комбинация от изтънченост и грубост.

— Съжалявам — той успя да овладее раздразнението си. — Но те моля, остави ме. Не искам нищо, уверявам те.

Проследи го с поглед до вратата и потрепери — чудеше се дали не идва тук за последен път; дали с това не свършва всичко между него и най-стария му приятел. Огледа се и се опита да се разсее — усещаше, че моментът се приближава все повече — ала това не му помогна: думите, които бе дошъл да каже, се въртяха в главата му непрекъснато като ужасна безмилостна литания.

Не му се наложи да чака дълго. Клаус Еберт си беше наплискал лицето с вода, бе наметнал халат и бе слязъл. Отвори вратата в дъното на стаята и тръгна към приятеля си усмихнат, с протегнати ръце.

— Ужасно рано ми се изтърсваш, Кнут, но както винаги си добре дошъл.

Еберт го притисна до себе си, после го пусна и се дръпна назад.

— Какво те води насам по това време, Кнут? Надявам се, че с тебе и семейството ти всичко е наред?

Толонен се усмихна уморено, трогнат повече от всякога от топлото и открито посрещане, но усмивката му бързо угасна. Трудно му беше да сдържа огорчението си. Кимна, след това успя да проговори:

— Когато ги оставих, бяха добре, Клаус.

Пое си въздух, после тръсна глава; мускулите на лицето му се стегнаха в гримаса.

— Репетирах думите, но не мога… — изпъчи гърди и се помъчи да се овладее. След това измъкна папката изпод изкуствената си ръка и я подаде на приятеля си.

Еберт се намръщи.

— Какво е това, Кнут?

Той се вгледа в приятеля си — разтревожен търсеше някакво обяснение, но не намери нищо. Плътните му устни се свиха недоумяващо, после той се обърна, приближи се до бюрото си, издърпа чекмеджето и извади оттам малък калъф. Седна, остави папката на голямото бюро, отвори калъфа, извади оттам чифт старомодни очила и ги нагласи на носа си.

Отвори папката и зачете.

Толонен се приближи и застана срещу него от другата страна на бюрото. Наблюдаваше лицето му, докато онзи четеше. Беше преписал цялата папка на ръка, със собствения си почерк, поемайки пряката отговорност за всичко.

След миг Еберт го погледна, присвил очи.

— Не разбирам, Кнут. Тук пише, че… — засмя се неловко, след това поклати глава, като през цялото време внимателно следеше Толонен. — Ти не би…

Наведе поглед, после веднага отново вдигна очи. Понечи да каже нещо, ала млъкна. По лицето му премина странна сянка — бореше се да проумее. Устните му се свиха; в очите му проблесна болка.

Толонен мълчеше, свил дясната си ръка в юмрук — ноктите се забиваха в меката длан, лицето му беше изкривено от болка. Чакаше.

Еберт пак сведе поглед, но сега ръката му съвсем очевидно трепереше, докато проследяваше думите. След малко се появи една сълза, стече се по носа му и капна на листа. Преобърна страницата и продължи да чете — целите му ръце и раменете му бяха започнали да треперят. Щом свърши, бавно затвори папката, свали очилата си и чак тогава погледна към Толонен. Очите му се бяха зачервили и насълзили, лицето му не беше същото.

— Кой още знае за това, Кнут?

Гласът му беше тих. В очите му нямаше омраза, нямаше обвинение — само дълбока, неизмерима болка.

Толонен преглътна.

— Ние тримата.

— А Ли Юан? Знае ли вече?

Толонен поклати глава.

— Това е семейна работа, Клаус. Става въпрос за твоя син. Човекът зад бюрото се замисли, после бавно кимна. На устните му се изписа мека, тъжна усмивка.

— Благодаря ти, Кнут. Аз… — ръцете му отново затрепереха. След това нещо вътре в стареца се скъса и лицето му се сгърчи, устата му се разтвори в беззвучен болезнен вопъл, челюстта му затрепери. Притисна длан към бюрото в опит да успокои треперенето, да овладее болката, която заплашваше да го разкъса.

— Защо? — промълви тихо най-сетне, втренчил умолителен поглед в маршала. — Имаше всичко… какво още е искал?

Толонен сви рамене. Нямаше отговор. Не го проумяваше.

В този миг вратата в дъното на кабинета се отвори. Един от „козлите“ се появи, понесъл поднос с питиета. Секунда-две Клаус Еберт не реагира, после се обърна и кресна на съществото:

— Изчезвай, изчадие проклето! Разкарай се!

„Козелът“ пребледня, след това се обърна и припряно излезе. От коридора се чу звън на счупено стъкло.

Еберт пак се обърна към маршала — дишаше тежко, лицето му беше тъмночервено.

— Колко време имам, Кнут? Колко време, преди да разбере Ли Юан?

Толонен потрепери. И двамата знаеха какво трябваше да се направи.

— Два дни — рече тихо той. — Мога да ти дам два дни.

Еберт кимна, после се облегна назад и притисна длани.

— Два дни — повтори сякаш на себе си, след това пак погледна към Толонен. — Съжалявам, Кнут. Съжалявам заради Джелка.

— Аз също.

Толонен го погледа още малко, после се обърна и си тръгна — знаеше, че не може да се каже нищо повече. Неговата роля свършваше тук, беше изпълнил дълга си, ала този път чувстваше всичко друго, но не и удовлетворение.

* * *

На хълма горяха огньове. По снега лежаха неподвижни тела. Горе в небесата над планините черните, прилични на ножове силуети на бойните кораби на силите за сигурност се движеха бавно на изток и дебнеха за всяка следа от топлина сред ледената пустош.

В командната кабина на флагманския кораб седеше Ханс Еберт, генералът на Ли Юан. Беше небръснат, а очите му бяха зачервени от липсата на сън. Яката на униформата му беше разкопчана, а той бе вдигнал крака на конзолата. Над него редица от екрани показваше пейзажа долу. Върху образа на централния екран се нижеха яркочервени редове от данни. От време на време проблясваше карта и показваше как тече претърсването в момента.

Ханс беше вперил празен поглед в екрана. Беше капнал от умора. Можеше да глътне някакви лекарства, които да му подобрят състоянието, но ги бе пренебрегнал умишлено. Изпълваше го горчиво разочарование.

В залата с нисък таван освен него имаше още петима души, но всички до един мълчаха — усещаха, че командирът им е в мрачно настроение. Работеха по задачите си сръчно и тихо и внимаваха да не привлекат вниманието му.

Бяха паднали осем крепости. Други пет бяха изоставени. Мрежата на Де Вор беше разпарцаливена, повече от три хиляди от хората му — мъртви. Онова, което беше започнал Кар, беше довършено само за някакви си шест часа. Нещо повече, Джелка беше изчезнала, вероятно беше мъртва — а заедно с нея и всичките му мечти. Мечтите му да стане крал. Крал на света.

— Приближаваме площадката за приземяване, сър!

Той рязко вдигна глава и свали краката си от бюрото.

— Добре — яростно изплю думата, после омекна. Обърна се и погледна към младия офицер, който току-що беше рапортувал. — Благодаря…

Офицерът отдаде чест и се врътна. Еберт остана така още миг, след това скочи на крака и се спусна по тесния коридор към кабината. Загледа се в широкия дебел екран — виждаше планината там отпред и площадката за приземяване високо горе на западния й склон.

Откакто се беше срещнал тук с Де Вор, бяха изминали само някакви си дванайсет месеца, а сега бе принуден да се върне — архитект на собственото си унищожение, следващ недвусмислената заповед на своя танг. Напсува Ли Юан наум. Напсува цялата тази идиотщина. Раздразнението и тъгата му достигнаха трескава степен, докато гледаше как площадката се приближава.

Приземиха се на по-малко от половин ли от хижата — двойните бойници на кораба сочеха към нея. Ханс скочи долу на снега. Измина разстоянието бавно — самотна фигура в черно, стиснала с две ръце грамадното оръжие, със забит в рамото приклад. На петдесет крачки от верандата се спря, нагласи дулото и щракна затвора. После безмълвно изпразни пълнителя в стената на хижата.

Взривовете бяха оглушителни. След секунди от хижата останаха само горящи развалини. Навсякъде падаха отломки и започваха да цвърчат, щом докоснеха снега; грохотът отекваше в планините и малки лавини се втурваха надолу. Изчака още малко, отпуснал оръжието, загледан в пламъците, след това се обърна и тръгна обратно, небрежно преметнал през рамо тежката пушка.