Дейвид Уингроув
Бялата планина (12)

Глава 2
Богове на плътта

— Куан Ин да ни пази! Какво е това?

Де Вор се обърна и погледна новия си лейтенант.

— Не си ли ги виждал досега, Шварц? — той погали сляпата муцуна на най-близката глава; примитивната нервна система откликна на нежното докосване. — Това е джу тун ву, приятелю, животно мръвка.

Джу тун ву запълваше цялата лява половина на фабричния под. Огромното му розово туловище беше затворено в правоъгълна мрежа от лед. Беше огромна планина от месо, по стотина чи дълга и широка и почти двайсет чи висока. От едната му страна като цицките на огромна свиня стърчаха три дузини глави — дълги безоки муцуни с челюсти длета, които мляскаха и се оригваха над постоянно въртящата се лента на конвейера.

Вонята му беше нетърпима. Усещаше се дори в асансьора, просмукваше цялата постройка, бележеше хората, които се грижеха за него, с плътната си неизличима миризма.

Фабриката беше мижаво осветена, таванът — някъде в мрака над тях. Група техници се бяха дръпнали настрани и си говореха тихо и нервно.

Шварц потръпна.

— Защо тук вътре е толкова тъмно?

Де Вор го погледна.

— Защото животното е чувствително към светлината, — каза го, сякаш с това въпросът се изчерпваше, но и на него това не му харесваше. Защо Гезел беше поискал да се срещнат тук? Дали слабото осветление не беше част от плана? Да не би копелето да кроеше нещо?

Де Вор погледна зад Шварц към Леман.

— Щефан. Тук.

Леман се приближи и застана до него тихо, като машина, която чака инструкции.

— Не искам да си имам никакви неприятности тук — гласът на Де Вор беше достатъчно силен, за да се чуе и при техниците. — Дори и Гезел да ме заплашва, искам да се държите настрана. Ясно? Той ще е сърдит. И съвсем оправдано. Но не искам повече да усложнявам нещата — и без това са достатъчно сложни.

Леман кимна и се отдръпна.

В дъното на фабриката се чу звук от плъзгаща се врата. Миг по-късно от сенките се появиха пет фигури. Гезел, онази жена, Ашър, и още трима здравеняци, които не бяха виждали досега. Щом ги погледна, Де Вор се досети, че са телохранители, и се зачуди как така Гезел е решил изведнъж, че има нужда от охрана.

Лидерът на Пин Тяо не си губеше времето. Прекоси цеха и застана пред Де Вор леко разкрачен. Очите му пламтяха. Тримата мъже се подредиха в заплашителен полумесец около него.

— Този път ще трябва да ни обясните това-онова, ши Търнър. И най-хубаво ще е да ни го обясните добре.

За втори път Гезел заплашваше Де Вор. Шварц понечи да пристъпи напред, но усети ръката на Леман върху рамото си.

— Ядосан си — спокойно се обади Де Вор. — Разбирам го. Преебахме се и ще ни струва скъпо. И на двамата.

Гезел се изсмя смаяно.

— На тебе? Какво ти е струвало на тебе? Нищо! Ти се подсигури да не си цапаш ръчичките, нали?

— Да не би да искаш да ми кажеш, че аз съм виновен за станалото? Както разбрах, един от твоите отреди твърде рано се е придвижил на позиция. Това е разтревожило някакъв капитан от силите за сигурност. Той е докладвал на началника си. Тук трябваше да дръпнем шалтера. Нямаше да се получи. Ако се поуспокоиш и се позамислиш, ще го разбереш. Моят човек в щаба е трябвало да постъпи така. В противен случай щяха да стоят и да чакат нападателните ти отреди. Някои от тях щяха да ги хванат живи. И после какво щеше да правиш? Те може и да са били храбри мъже, ши Гезел, но слугите на танга си имат начини да извличат информация дори и от най-твърдоглавите.

Що се отнася до това, което съм загубил аз… загубих много. Моите пари са свързани с твоите. Провалът ти беше голям удар за мене. Спонсорите ми са много ядосани.

Де Вор млъкна и ги остави да попият истината, която беше изрекъл.

Гезел беше много нервен, едва се сдържаше да не удари Де Вор, но го бе изслушал внимателно. Замисли се над думите му и някаква част от него осъзна, че това е истина. Ала гневът му не стихваше.

Извади нож.

— Ти, гадно копеле…

Де Вор бутна ножа встрани.

— Това няма да реши нищо.

Гезел се извърна, облегна се на ръба на коритото с лице към джу тун ву. За миг остана там — цялото му тяло беше напрегнато. После, обладан от буен гняв, заби ножа в най-близката глава; и пак, и пак — кръвта плискаше с всеки нов замах, безокото лице се изкриви мъченически, дългата зурла заквича от болка — писък, подет от цялата редица глави. Огромна тръпка премина през цялата грамада от розово-червеникава плът.

Гезел се разтрепери, отстъпи назад и се огледа с примигващи очи, след това захвърли ножа на пода. Погледна тъпо към Де Вор и се извърна, а зад него слепите зурли пищяха ли, пищяха и изпълваха с тревога зловонния мрак.

Техниците се бяха държали настрана. Сега един от тях, отвратен от онова, което бе извършил лидерът на Пин Тяо, се спусна и бутна Гезел. Заби спринцовка в ранената глава, после взе да натрива раните с мехлем, като през цялото време нареждаше нещо на животното, сякаш беше дете. След миг главата клюмна. Врявата утихна бавно, главите се успокоиха, а онези, които бяха най-близо до ранената, също изпаднаха в подобен транс.

— И все пак — обади се след малко Де Вор, — ти доста добре се справи с нанесената вреда. Аз самият не бих се справил по-добре.

Забеляза как Гезел хвърли колеблив поглед към Ашър и веднага разбра, че той няма нищо общо с ритуалните самоубийства. Точно щеше да допълни нещо, когато в мрака отляво се разнесе глас:

— Хареса ли ти? Идеята беше моя.

Де Вор бавно се обърна — бе разпознал гласа на Мах. Присви очи — не разбираше. Мах беше последният човек, който той би очаквал да се опита да спаси репутацията на Пин Тяо. Колапсът на „изравняващите“ само би увеличил влиянието на собственото му тайно „движение в движението“ — Ю.

Освен ако… обърна се и впери поглед в лицето на Гезел, докато Мах се приближаваше.

Разбира се! Гезел беше извън играта! Сега де факто Мах беше лидер на Пин Тяо. И по-рано го беше усещал — затова Гезел беше толкова докачлив. Затова беше започнал да се обгражда с охрана. Гезел знаеше. И се страхуваше.

Мах изглеждаше по-висок и широкоплещест отпреди. След това Де Вор се досети. Той беше в униформа — униформата на Резервния корпус на силите за сигурност. Тъмната му дълга коса беше стегната в малък кок на тила, обичайната му брада беше обръсната. Приближи се с небрежна походка, пусна насилена усмивка към Гезел и се обърна с гръб към колегите си.

— Куражлия си, Търнър, трябва да призная. Ако аз бях на твое място, това тук щеше да е последното място, където бих дошъл.

Де Вор се усмихна.

— Играх на късмет. Предположих, че изненадата да ме видите тук ще ви накара да ме изслушате. Дори и вашият приятел — онзи, дето толкова бързо се пали.

Гезел го изгледа на кръв, но не каза нищо. Сякаш присъствието на Мах го неутрализираше.

Мах кимаше.

— Съжалявам. Бент понякога оставя обстоятелствата да му се качат на главата. Но е свестен човек. Иска онова, което искам и аз.

Де Вор премести поглед от единия към другия — опитваше се да проумее какви точно са новите им отношения. Но едно беше ясно. Мах беше номер едно. Сега само той говореше от името на Пин Тяо. За една нощ илюзията за равенство — за комитет — се бе изпарила и бе останала оголена борба за власт. Борба, която — явно — Мах беше спечелил. Но беше ли спечелил нещо съществено? Беше ли я спечелил само за да види как унищожават Пин Тяо? Ако беше така, той изглеждаше забележително спокоен.

— А какво искаш? — попита той. — Нещо ново ли или все същата стара формула?

Мах се разсмя.

— Има ли значение? Интересува ли те още?

— Дойдох тук, нали?

Мах кимна — лицето му придоби малко по-замислен израз.

— Да — и отново се разсмя. Беше странно. Изглеждаше поотпуснат, отколкото Де Вор изобщо някога го беше виждал. Човек, който не чувства бремето на грижите на гърба си.

— Знаеш ли, бях наистина изненадан, когато се свърза с нас. Зачудих се какво ли би могъл да искаш. След Бремен си мислех, че няма да искаш да имаш нищо общо с нас. Направих каквото можах, за да поправя вредата, но… — той сви рамене. — Е, всички знаем как е. Ние сме дребни рибки в огромното море от хора и ако морето се обърне срещу нас…

Де Вор се усмихна вътрешно. Значи Мах познаваше Мао. Но дали притежаваше упоритото търпение на Мао? Имаше ли стоманената воля да чака дълги години, за да види мечтата си, претворена в реалност? Това, че бе създал Ю, означаваше, че го притежава. И точно затова той бе дошъл тук. Да поддържа връзка с Мах. Да отхвърли Пин Тяо и да се хване с Ю. Но изглеждаше, че Мах все още не е приключил с Пин Тяо. Защо? Дали Ю все още не бяха готови? Дали Пин Тяо не му бяха нужни още малко — може би за прикритие на другата му дейност?

Заби поглед надолу, докато решаваше как да го изиграе, после се усмихна и отново срещна погледа на Мах.

— Да кажем просто, че ви вярвам, ши Мах. Станалото беше нещастна случайност. Трагична, нека го кажем. Но не и непоправима. Ние имаме търпение — и вие, и аз. Търпение да въздигнем сградата от пепелта, нали така?

Мах присви очи.

— И си мислиш, че можеш да помогнеш?

Де Вор бръкна в джоба на туниката си, извади десетте гладки чипа и ги подаде на Мах.

Мах ги погледна и се разсмя.

— Половин милион юана. И това ще реши всичките ни проблеми, така ли?

— Това и четирима от моите най-добри специалисти по пропагандата. Те ще проведат кампания с листовки в долните нива. Ще реконструират станалото в Бремен, докато и най-недоверчивият циник не приеме на доверие, че Седмината са изклали петнайсет хиляди от своите, за да оправдаят кампанията си срещу Пин Тяо.

Мах се разсмя.

— И мислиш, че ще стане?

Де Вор поклати глава.

— Не. Знам, че ще стане. Голямата лъжа винаги върши работа.

— И какво ще искаш в замяна?

— Да нападнете Плантациите.

Мах се оцъкли насреща му.

— Ти си луд. Сега те само това чакат.

— Както чакаха в Бремен?

Мах се замисли.

— Схващам мисълта ти. Но не сега. Изгубихме твърде много хора. Ще трябва време, за да се излекуват раните, и още повече време, за да обучим нови хора, които да заемат мястото на загиналите.

— Колко време?

— Може би година. Най-малко шест месеца.

Де Вор поклати глава.

— Много е. Кажи месец и ти обещавам да ти дам двайсет пъти повече от парите, които ти дадох току-що.

Мах зяпна леко изненадан. После поклати глава.

— Този път въпросът не е в парите. Или може би не си чул? Хората на танга този следобед са нападнали повече от дузина наши клетки. Въпреки всичките ни намерения и цели Пин Тяо вече не съществува в големи райони на Град Европа. Навсякъде другаде сме сведени до гол скелет. Това видях, докато обикалях, за да установя степента на нанесената вреда. Или докато обикалях развалините, ако щеш.

Де Вор погледна зад гърба на Мах, към другите. Нищо чудно, че жената беше толкова мълчалива. Знаеха. Но въпреки това планът му си оставаше стабилен. Докато не станеха готови крепостите, той имаше нужда от организация като Пин Тяо, за да подкопае основите на Града и да държи Седмината в напрежение. Пин Тяо или може би Ю. Когато Ю бъдат готови.

Известно време мълча, после кимна.

— Разбирам. Значи най-добре ще е да използвате моите хора, за да увеличите броя си, ши Мах. Петстотин трябва да стигнат, не мислите ли? Ще наредя Шварц да ви докладва след два дена. Вие ще командвате, естествено.

Мах присви очи.

— Не разбирам. Защо просто сам не ги нападнете? Не виждам какво печелите, като действате по този начин.

— Значи ми нямате доверие?

— Съвсем правилно, по дяволите! Нямам ви доверие! — Мах се разсмя и леко се извърна, след това отново се обърна и се приближи съвсем близо до Де Вор. — Добре. Стига вече игрички, майоре. Знам кой сте, знам и какво сте направили. От известно време го знам. Това обяснява много неща. Но това последното… то просто не се връзва.

Де Вор се втренчи в него, без да трепне. Разбира се, че знаеше. Кой му бе позволил да го научи?

— Опитай се да мислиш по-ясно, Мах. Как бих могъл да изведа толкова народ в позиция, без силите за сигурност да се усетят? Не. Имам нужда от тебе, Мах. Имам нужда от тебе, за да намеря фалшиви самоличности за тези хора. Да организираш нещата вместо мене. А освен всичко друго — и двамата имаме нужда от това. В моя случай — за пред спонсорите: да виждат, че срещу Седмината се прави нещо реално, нещо осезаемо. А за тебе — да влееш нова кръв в движението си, да докажеш, че Пин Тяо не е на смъртно легло.

Мах се загледа замислено встрани, след това кимна.

— Добре. Ще направим както казваш. Но искам парите предварително и то след три дена. В знак на добрата ти воля.

Щеше да е трудно, но не и невъзможно. Във всеки случай Еберт щеше да плаща. Той беше преебал работата, той да плаща сметките.

Де Вор протегна ръка.

— Договорено.

Мах се поколеба, после пое ръката.

— Добре. Значи след три дена. Ще те уведомя къде и кога да се срещнем.

Докато вървеше обратно към транспортьора, Де Вор обмисляше казаното и стореното. Каквото и да станеше оттук нататък, Гезел беше мъртъв. След нападението над Плантациите, ако е нужно, но и преди него, ако можеше да се уреди. За последен път рискуваше с този глупак.

Усмихна се. Вчера, когато новината се бе разнесла, всичко изглеждаше много мрачно, но щеше да се оправи. Можеше да стане и по-добре отпреди, защото това му даваше възможност да работи в много по-тясна връзка с Мах. Да го превърне в свой глупак.

По това Мах и джу тун ву много си приличаха. Никой от тях не осъзнаваше каква роля изпълнява. Или как го угояват, само за да го заколят. Защото това беше крайното им предназначение в живота. Да ядат лайна и да хранят другите. Джу тун ву — да храни мей ю джен вен, или „субчовеците“ от Града, а Мах — по-фино и по-вкусно месо — да храни самия него.

Засмя се. Да, Мах, смятам да те изям. Да направя от черепа ти купичка за ориз и да пирувам с мозъка ти. Защото така стоят нещата в този наш малък свят. Човек човека изяжда — и така е от време оно.

Когато се приближи до транспортьора, забави крачка — оглеждаше се дали няма да забележи нещо нередно. След това се пъхна доволен вътре и остави лейтенантите си да се качат във втората машина.

Веднага седна, закопча ремъците и машината рязко се издигна нагоре, още преди напълно да затвори вратата — пилотът следваше дадените му по-рано инструкции до буквата, за да отстрани всякаква възможност за преследване или засада.

Щом земята пропадна долу, той се усмихна, като се сети за равенството, което бе построил наум. Да, всички те, до последния, бяха животни мръвки, включително и той. Но той можеше да мечтае. О, да, можеше да мечтае. И в мечтите си ги виждаше — много по-изящни и чисти зверове, всяка следа от тлъстина и грубост — изкоренена от природата им. Високи, стройни създания, изваяни като стъкло, ала твърди като стомана. Създания от лед, проектирани така, че да преживеят и най-лошото, което би могла да излее върху тях вселената. Оцеляващи.

Не… Нещо повече. Наследници.

Разсмя се. Това беше то — името, което търсеше. Наследници. Записа думата в импланта на китката си, после затвори очи, отпусна се и остави главата си да падне назад.

Да. Наследници. Но първо трябва да унищожи онова, което им пречеше да се появят. В това Цао Чун е бил прав. Новото не може да възникне, докато съществува старото. Неговите наследници не можеха да се възправят в целия си ръст в този смачкан малък свят, изграден от нива. Значи старото трябваше да си отиде. Нивата трябваше да бъдат изравнени, стените — разрушени, вселената отново да се отвори. За да могат те да просъществуват. За да може всичко да тръгне пак напред — напред, към крайната цел: абсолютният контрол на съзнанието над материята. Само тогава можеха да спрат. Само тогава можеше да се стигне където трябва.

Потрепери. Това беше неговата мечта. Да ги накара да възникнат. Създанията от лед. Създания, които превъзхождат самия него. Каква по-прекрасна цел би могла да съществува? Каква по-прекрасна цел?

* * *

Ханс Еберт спря на вратата и склони глава в уважителен поклон, после влезе с отрупания поднос в ръце. Щом се приближи, Ноченци, Толонен и тангът леко се дръпнаха и го оставиха да постави подноса на освободеното място. Бяха се затворили от три часа и обсъждаха въпросите за наказателните и за новите мерки, които трябваше да предприемат силите за сигурност.

Ли Шай Тун се усмихна и пое купичката ча от младия майор.

— Не трябваше, Ханс. Щях да изпратя прислужник.

Главата на Ханс остана сведена още миг.

— Бяхте потънали в задълбочена дискусия, чие хсия. Реших, че ще е най-добре да се погрижа сам.

Старият танг се засмя тихо.

— Е, Ханс, радвам се. Не бях осъзнал колко време е минало и колко съм ожаднял.

Тангът понечи да отпие, но Еберт прочисти гърло.

— Простете, чие хсия, но бихте ли ми позволили?

Ли Шай Тун се намръщи, после разбра какво има предвид Еберт. Подаде му купичката, видя как младежът отпи, след това избърса с кърпичка мястото, където устните му бяха докоснали чашата, и я подаде обратно на танга.

Тангът погледна към Толонен и Ноченци и видя отразено по лицата им собственото му задоволство. Еберт беше прекрасен младеж и беше прав да настоява да опита ча, преди тангът да пие от него.

— Няма прекалена предпазливост, чие хсия.

Ли Шай Тун кимна.

— Съвсем си прав, Ханс. Но какво би казал баща ти?

— На вас — нищо, чие хсия. Но съвсем сигурно би ме смъмрил, че не изпълнявам дълга си на негов син, ако ви бях позволил да пиете от чая, без да съм го опитал.

Отговорът отново много хареса на тримата възрастни мъже. Еберт се поклони отново на своя танг, обърна се и започна да налива чай на генерала и маршала.

— Е, Кнут? — отново подхвана тангът. — Смяташ ли, че сме ги изловили всичките?

Толонен се изправи малко, пое купичката от Еберт и чак тогава отговори:

— Не всички, чие хсия, но бих гарантирал, че ще мине цяла година и даже повече, преди пак да ни създадат проблеми, ако изобщо ни създадат. Ханс се справи чудесно. И стана много хубаво, че се задействахме още тогава. Ако се бяхме забавили само час, нямаше кой да ни информира за тези боклуци и никога нямаше да се доберем до тези клетки. А сега…

А сега те практически бяха унищожили Пин Тяо. След ужаса в Бремен отново имаше усмивки. Мрачни усмивки на задоволство от добре свършената работа.

— Ще ми се да знаех предварително — тангът се загледа настрани. — Можеше да не натискам чак толкова в Съвета. Можеше да поизчакам и да се опитам по-скоро да убедя другите тангове, а не да ги принуждавам.

— Простете, чие хсия, но сте действали точно както трябва — обади се Ноченци. В гласа му нямаше ни следа от съмнение.

— Независимо дали заплахата е била от Пин Тяо или от някоя друга група, проблемът си остава. И докато прирастът на населението надминава производството на храна, положението може само да се влошава.

— Да, така е, Виторио, но какво мога да направя? Съветът не ще и да чуе за ограничителни мерки спрямо населението, а аз съм направил всичко, което е по силите ми, за да увелича производителността. Какво остава?

Ноченци погледна към Толонен, който едва забележимо кимна, после се обърна към младия Еберт.

— Ханс, ти познаваш фактите и цифрите. Би ли желал да ни го обясниш?

Еберт погледна своя танг и остави купичката с ча.

— Чие хсия!

— Давай, майоре.

Еберт се поколеба, след това сведе глава.

— Простете, чие хсия, но когато научих какво се готви срещу Плантациите, след като се консултирах с маршал Толонен, реших да съставя доклад. Отделно от онези, които вие ни помолихте да изработим.

Тангът хвърли кратък поглед към Толонен, после набърчи чело.

— Разбирам. И за какво се отнасяше този доклад?

— Беше съвсем прост, чие хсия. Всъщност той поставяше един-единствен, но много специфичен въпрос. Какво би струвало, що се отнася до човешка сила и финанси, Плантациите да бъдат адекватно охранявани?

— И какви са резултатите от твоя доклад?

Толонен се намеси.

— Трябва да разберете, чие хсия, че Еберт е действал само по моя строга заповед. Нито пък аз щях да спомена всичко това, ако бяхте успели в Съвета. Просто мисля, че трябваше да бъдем подготвени за най-лошия развой на нещата. За провала на акцията срещу Пин Тяо и… враждебността, да го наречем така, на Седмината към вашия план.

Тангът сведе поглед и се разсмя.

— Не съм сърдит, Кнут, не. Радвам се, че за моите интереси се грижат такива прекрасни хора като вас тримата. Ако ти изглеждам ядосан, то е заради нуждата да предприемаме подобни мерки. И заради безсмислието на всичко. Без съмнение няма смисъл да се плодим и размножаваме чак докато се задавим от собственото си изобилие от плът.

Той се огледа гневно, после се успокои и кимна.

— Е, Ханс? Каква ще е цената?

Еберт се поклони.

— Що се отнася до хора — говорим за още половин милион души, чие хсия. Шестстотин и петдесет хиляди, за да бъдем сигурни. В пари — за храна, квартира, оборудване, заплати и т.н. — излиза някъде към осемдесет и пет хиляди юана на човек. Или общо някъде между четирийсет и два и петдесет и два милиарда юана годишно.

Този сценарий обаче предполага, че разполагаме с половин милион обучени стражи от охраната, готови за назначение. Но истината е, че ако откъснем този брой хора от сегашните им задължения, по всички нива ще се наблюдава значително засилване на криминалната дейност, да не споменавам за драматичното нарастване на гражданските вълнения на самото дъно на Града. Това би намалило сегашните ни сили с над двайсет и пет процента и би могло в резултат да доведе до пълно потъпкване на реда и закона в най-долните петдесет нива.

— А каква е алтернативата?

— Да се вземе много по-малък брой, да речем, петдесет хиляди, от сегашните сили, после на тяхно място да се наберат нови войници. Това също ще създаде проблеми, особено що се отнася до обучението. За да овладеем такъв приток, ще трябва значително да разширим програмата си за обучение. А цената… простете, чие хсия, но само това би възлязло по наша преценка на двайсет милиарда още преди да сме екипирали и обучили първия новопостъпил.

Ли Шай Тун се замисли, след това поклати глава.

— Това не ми харесва, чун цу. Да се финансира тази операция, означава навсякъде другаде финансите да се орежат, а кой може да каже какви неприятности може да ни навлече това? Но какъв избор имаме? Без достатъчно храна…

Сви рамене. Всеки път все до това опираше. Население и храна. Храна и население. Как да напълним все по-разрастващата се купичка за ориз на Чун Куо?

Толонен се поколеба, после сведе глава.

— Мога ли да предложа решение, чие хсия?

— Разбира се.

— Тогава какво ще правим? Какво ще стане, ако приемем отчасти плана на Ханс? Да изпратим войска от, да речем, четвърт милион души да бъде разквартирувана в плантациите, концентрирана в ключовите точки, за да се постигне максимален ефект. Това да бъде осъществено на етапи с темпо, да кажем, петдесет хиляди на всеки шест месеца. Това би поело напрежението от центровете за обучение, като в същото време ефектът върху обществото е минимален.

— Но това без съмнение би отнело твърде много време?

— Простете, чие хсия, но едно нещо, което Ханс пропусна да спомене в доклада си, са ефективните му действия срещу Пин Тяо. Ако нашите проблеми с набирането и обучението на войската са големи, то си представете техните какви са. Те са изкоренени. Лесно няма да се възстановят. Както казах по-рано, ще трябва да мине най-малко година, преди да са що-годе в състояние да ни създават проблеми, а няма терористична група, която да може да се сравнява с тях по размери и да застане на мястото им.

Тангът се замисли, след това кимна.

— Добре. Ще направим както кажеш, Кнут. Изготви заповедите и аз ще ги подпиша. — Обърна се към Еберт: — Добре ми служи днес, Ханс Еберт, и аз няма да го забравя. Нито пък синът ми ще го забрави. Но хайде, нека да изпием този прекрасен ча, преди да е изстинал.

Тримата мъже се поклониха като един.

— Чие хсия…

* * *

Ли Юан вдигна поглед от документа, който четеше, и се прозина.

— Трябва да си починете, господарю — обади се от бюрото си в другия край на стаята Чан Ши-сен, личният му секретар. — Аз ще го довърша. Останаха само още няколко неща.

Ли Юан се усмихна. Работеха от седем часа сутринта, а вече беше почти пладне.

— Добра идея, Ши-сен. Но е много странно, че баща ми още не ми се е обадил. Според тебе той добре ли е?

— Сигурен съм, че е добре, господарю. Ако баща ви се разболее, вие ще сте първият, който ще научи.

— Да… — отново погледна меморандума на министър Хен и кимна. — Интересна е тази работа със сина на Шепърд, не мислиш ли?

— Господарю… — Чан Ши-сен го гледаше усмихнат.

Ли Юан се засмя.

— Добре, добре. Познавам, когато ме юркат за мое добро. Отивам си, Ши-сен. Но се погрижи този следобед да бъде изпратено потвърждението на Хен Ю. Карам го да чака вече два дена.

— Разбира се, господарю. А сега си вървете. Радвайте се на слънцето, докато можете.

Ли Юан излезе навън, под яркото слънце в Източния двор, и застана за миг на върха на широкото стълбище, отпуснал длан върху хладния камък на балюстрадата. Огледа се — чувстваше се съвсем помирен със света. Тук цареше такъв ред. Такова равновесие. Протегна се и прогони умората, схванала крайниците му от седенето, после заслиза надолу, като прескачаше стъпалата през две, и се втурна през тревата, а коприненото му пау плющеше покрай него.

Фей Йен и прислужничките й не се виждаха никакви нито в градината, нито по дългата алея. Древното, оградено със стени пространство беше тихо и неподвижно. Щом стигна до каменната арка, зави и се замисли дали да не се отбие в покоите й, след това се отказа. Тя имаше нужда от почивка. Сега — повече от всякога. Заради сина им.

Както винаги тази мисъл го караше да се чувства странно. Погледна към древните криви силуети на хвойните в сенките на дворцовите стени, после извърна глава и проследи с очи извивката на езерото. Не помръдваше, вслушваше се и най-накрая беше възнаграден с птича песен — идваше отдалече, от другата страна на долината. Усмихна се, пое дълбоко хладния въздух на късната утрин и долови лек дъх на билки.

Хубаво беше да си жив в такъв ден.

Обърна се и се загледа в издигащата се арка, след това проследи с пръсти сложните, преплетени орнаменти, изрязани в камъка. Всичко това беше тук от хиляда години и все пак релефът сякаш току-що беше изрязан върху камъка. Сякаш времето нямаше власт тук.

Обърна се и се отправи към конюшните. Отдавна не беше виждал конете. Твърде отдавна. Щеше да прекара тук цял час в игра с тях. А по-късно можеше да потренира коня на Фей, Тай хуо.

Огромната плевня на конюшнята беше топла и обрасла с мъх. Щом влезе, конярите надигнаха глави, след което се втурнаха към него, подредиха се в редица и се поклониха до кръста.

— Моля ви… — обади се той. — Продължавайте. Няма да ви безпокоя.

Те се отдръпнаха почтително, после се върнаха към задълженията си. Погледа ги — някаква част от него им завиждаше за простотата на съществуването им; след това погледна нагоре и вдъхна силните, опияняващи миризми на плевнята — миризми, сякаш неотделими от тъмнозлатистите сенки на яслите.

Тръгна бавно покрай тях, като поздравяваше всеки кон. Черногривата кобила Хей джиан — „Черен меч“ — вдигна за поздрав широката си муцуна и го остави да потупа и погали хълбока й. Мей фен — „Меден вятър“, елегантен жребец — беше по-плашлив, почти сприхав, но след малко омекна и позволи на Ли Юан да погали меднозлатистия му хълбок, наострил уши. Той беше най-младият от шестте коня и най-скорошната му придобивка, потомък на коне, служили преди хиляди години на дивите пастири от Западна Азия.

Следващата беше арабската кобила на брат му, която той беше кръстил Чи чу — „Изгрев“. Прекара известно време с нея, като търкаше буза о шията й — с тази кобила усещаше сродство, каквото не чувстваше с никой от другите коне. До нея беше белият арабски жребец, който бе купил на Фей Йен — Тай хуо, „Големият пожар“. Щом видя коня, се усмихна — спомни си онази вечер, когато бе довел тук Фей Йен със завързани очи, за да го види за първи път. Тогава се бяха любили в яслата.

Обърна се, погледна зад задницата на коня и се намръщи. Петата ясла беше празна. Андалуският жребец — подаръкът от баща му за дванадесетия му рожден ден — го нямаше там. Излезе и застана пред яслата, втренчен в празното пространство, после се обърна и извика най-близкия коняр.

— Къде е андалуският жребец?

Конярят се поклони ниско. По бузите му плъзна червенина.

— Аз… аз… — заекна той.

Ли Юан отново се обърна към яслата — все по-силно усещаше, че нещо не е наред. Навън се чуха гласове. Миг по-късно на голямата порта се появи висока фигура. Хун Фе-чан, главният коняр.

— Господарю… — започна колебливо той.

Ли Юан се обърна с лице към него.

— Какво има, Хун?

Хун Фе-чан се поклони ниско.

— Андалуския жребец… го упражняват, господарю.

Ли Юан се намръщи и очите му отново се насочиха към празната ясла.

— Упражняват го, така ли, Хун? Но аз си мислех, че това е необходимо само в началото. Нещо не е наред с животното ли?

— Господарю, аз…

— Боговете да са ни на помощ, Хун! Какво е станало? Криеш ли нещо от мене?

Той се огледа и забеляза, че конярите бяха спрели работата си и гледаха, по плоските им лица на хан сега беше изписан страх.

— Мъртъв ли е конят, Хун?

Хун наведе глава още по-ниско.

— Не, господарю…

— Тогава, в името на всички богове, какво става?

— Яздят Нан хсин, господарю.

Ли Юан изпъна рамене — изведнъж го бе обзел гняв.

— Яздят го?! Кой е давал разрешение на когото и да било да язди животното?

Хун Фе-чан не отвърна нищо; беше свел глава толкова ниско, че тя почти докосваше леко подгънатите му колене.

Ли Юан неочаквано избухна:

— Е, Хун? Кой язди Нан хсин? Или трябва да го изкопча от тебе с бой?

Хун вдигна глава. Погледът му беше умолителен.

— Простете ми, господарю. Опитах се да я убедя да не го прави.

— Опитал си се… — той млъкна. Изведнъж беше разбрал. Фей Йен. Конярят говореше за Фей Йен. Нямаше как да бъде друга. Никой друг не би посмял да пристъпи заповедите му. Но Фей Йен беше в седмия месец. Тя не можеше да язди, не и в това положение. Детето…

Втурна се покрай главния коняр, застана на огромната порта и се огледа. Дворецът беше отляво, хълмовете — далече вдясно. Заоглежда внимателно полегатия склон, но тя не се виждаше никъде. После се обърна — тревогата за нея го бе накарала за миг да забрави за себе си. Не можеше да овладее гласа си — думите му издаваха истински страх:

— Къде е тя, Хун? Къде е, в името на всички богове?

— Не… не знам, господарю.

Ли Юан се приближи до него, хвана го за раменете и го разтресе.

— Куан Ин да ни пази, Хун! Искаш да кажеш, че си я пуснал да излезе сама, без придружител, в нейното положение?

Хун нещастно поклати глава.

— Тя ми забрани, господарю. Рече…

— Забранила ти? Що за глупости, Хун? Не разбираш ли колко опасно и глупаво е това?

— Господарю, аз…

Ли Юан го бутна встрани.

— Махай се от очите ми! — огледа се побеснял. — Махайте се! Всичките! Веднага! Не искам вече да виждам никого от вас тук!

Последва миг на колебание, после те започнаха да се изнизват, като му се кланяха ниско, щом минаваха покрай него. Хун беше последен.

— Господарю…? — примоли се той.

Но Ли Юан му беше обърнал гръб.

— Просто се махни, Хун Фе-чан. Махни се сега, преди да съм те накарал да си платиш за глупостта.

Хун Фе-чан се поколеба още миг, след това се поклони на гърба на принца, обърна се и обезсърчен си тръгна, а принцът остана сам.

* * *

Ханс Еберт се втурна по стълбището на имението „Еберт“ ухилен, неимоверно доволен от свършената през деня работа. Беше лесно да манипулира старците. Те бяха излезли от равновесие, уплашени от внезапната ескалация на събитията, твърде нетърпеливи и повярваха на сценария за най-лошия случай, който им беше пробутал. Но истината беше друга. Един добър генерал би могъл да охранява Източноевропейските плантации само с някакви си сто хиляди души и на цена една десета от онази, която им бе споменал. Що се отнася до ефекта върху нивата, той също го беше преувеличил, макар че дори и на него му се налагаше да признае, че не се знае точно какъв ефект би имала една подобна атака върху най-долните нива на Града.

Отправи се към апартамента си, за да вземе душ и да се преоблече. Щом се съблече, се наведе над личния си комсет и взе да преглежда съобщенията. Най-накрая се натъкна на загадъчно съобщение от чичо си:

Бийти пита дали ще му платиш сметката в бара. Казва, че хиляда стигат.

С обич, чичо ти Луц

Бийти беше Де Вор. Ами сега — за какво са му на Де Вор десет милиона? Еберт изу шортите си и се отправи към душа. Веднага щом застана под него, водата потече. Каквото и да искаше Де Вор, вероятно беше най-добре да му го даде още сега. Да го усмири. Щеше да е достатъчно лесно да отклони десет милиона. По-късно щеше да се заеме с това. Точно сега му се искаше да поднесе обичайното си жертвоприношение на боговете на плътта. Затвори очи и остави потоците хладка вода ободрително да играят по него. Да, хубаво ще е да прекара един час с муй цай. Да се отърве от цялото напрежение, натрупало се през последните няколко дена.

Засмя се и усети как членът му се раздвижва, щом се сети за нея.

— Голяма далавера беше, че те купих, красавице моя — тихо изрече той. — И десет пъти повече да бях платил за тебе, пак щях да съм на далавера.

Не беше празна мисъл. От известно време насам му се въртеше мисълта да я копира. Да прехвърли тези качества, които я правеха толкова добра компаньонка, на израснал във вана модел. В края на краищата Върховните нямаше ли да платят за подобни изумителни таланти? „Джен Син“ можеше да поиска цена, пет пъти по-висока от цените на сегашните им модели. Петдесет пъти, ако организират както трябва рекламата.

Да, вече виждаше кампанията. Всичките различни, незабележими начини да го внушат, без да го казват на глас; да скрият истинската функция на последния им модел и все пак тя да стане известна…

Разсмя се и пристъпи в сушилнята. Остави топлия въздух да си играе по тялото му. Или пък беше по-добре да я запази само за себе си? В края на краищата защо всяко по замогнало се търговче да може да си купи подобни наслади?

Наметна лек копринен халат и се отправи по малко стълбище към централното пространство. Имението имаше неправилна форма и описваше огромно О около градините. Дървено мостче водеше през потока към редица от беседки. Под краката му се стелеше мозайка от дребни бледорозови и сиви камъчета, изобразяваща сливов цвят, докато от двете страни на алеята сред дърветата се гушеха малки, боядисани в червено къщички в стил хан, а полегатите им покриви надвисваха над тясната лента на водата, която шуртеше напред-назад из градините.

Градините бяха много по-стари от къщата. Или поне планът им беше старинен, защото прадядо му ги беше построил по модела на древен оригинал на хан и ги бе кръстил Градините на покоя и благоденствието. Навсякъде беше гравиран китайският йероглиф за дълголетие, върху камък и дърво, а също и изрисуван с мозайка на дъното на бистрия, бърз поток. Прозрачни, покрити с хартия прозорци обкръжаваха градината от всички страни, а тук-там отворени вратички разкриваха нови гледки: друга малка градинка или нечии покои.

Ханс спря насред градината, облегна се на резбованата дървена балюстрада и се загледа в отражението си в зелената неподвижна вода на централния шадраван. Животът беше хубав. Много хубав. Засмя се, после се загледа в трите стари нарови дървета от другата страна на шадравана. Забеляза, че стеблата им имат формата на течаща вода; как сякаш почиваха там, удвоени от неподвижната вода. И докато гледаше, една риба изплува на повърхността; вълнички набраздиха огледалото и накараха дърветата да затанцуват бясно — дългите им черни дънери се извиваха като змии.

И после го чу — нямаше как да го сбърка. Бебешки плач.

Обърна се озадачен. Бебе? Тук? Не беше възможно. Тук нямаше никакви деца. Заслуша се и го чу пак — този път по-ясно — някъде отляво. От жилищата на прислугата.

Заобиколи шадравана, прекоси високия каменен мост, спря се и се съсредоточи — всякаква мисъл за муй цай бе изчезнала от главата му.

Бебе. Нямаше как да сбърка — бебе. Но кой би дръзнал да донесе бебе тук? Прислугата знаеше какви са правилата в този дом. Майка му беше зле с нервите. Знаеха го, знаеха и разпоредбите…

Загърна се по-плътно в халата си, изкачи стълбите и се прехвърли на терасата пред жилищата на прислугата. Сега плачът се чуваше на равни интервали — хленчещ, блеещ звук, по-скоро животински, отколкото човешки. Ужасен, дразнещ звук.

Влезе вътре — първата стая беше празна. Но тук звукът се чуваше по-силно, много по-силно, а освен това се чуваше и друг, по-тих звук — гласът на жена, която се опитваше да успокои детето.

— Тихо, тихо, шшшт… — слабо нареждаше гласът. — Тихо, хубавичкото ми…

Намръщи се — беше познал гласа. Беше Златно Сърце, момичето, което беше купил от публичния дом на Му Чуа преди десет години. Момичето, с което беше изкушавал Фест, преди да го убие.

Да, Златно Сърце. Но какво диреше това бебе при нея?

Отправи се нататък — бавно, тихо. Най-накрая застана на вратата на стаята й и надникна вътре. Момичето, с гръб към него, беше коленичило над люлка и тихо гугукаше на детето. Плачът беше спрял и бебето като че ли бе заспало. Но чие дете беше това? И кой бе дал разрешение да го донесат в къщата? Ако майка му разбереше, щеше да го изхвърли на мига.

— Златно Сърце?

Момичето трепна, после се обърна към него. На лицето й нямаше и капка кръв.

— Ваша светлост… — прошепна тя без дъх и се поклони ниско. Тялото й беше между него и люлката, сякаш се мъчеше да скрие детето.

Пристъпи в стаята и се опита да надникне зад гърба й.

— Какво става тук?

Тя леко извърна глава, явно уплашена, отстъпи малко назад и се удари о ръба на люлката.

— Чие е това дете?

Тя го погледна с изцъклени от страх очи.

— Ваша светлост… — повтори тя със слаб, тих гласец.

Нищо Нямаше да научи от нея, ако я плашеше, но беше важно да разбере чие е това дете и какво търси тук. Който и да го беше донесъл, то трябваше да се махне, защото това беше твърде сериозно нарушение и не можеше да бъде подминато току-така. Той се приближи, приклекна пред момичето, хвана ръцете й и я погледна в очите.

— Не ти се сърдя, Златно Сърце — каза меко, — но знаеш какви са правилата. Детето не може да остане тук. Ако ми кажеш коя е майката, ще уредя да си вземе и детето, но тя не може да остане тук. Знаеш, че не можеш да я криеш.

Видя как на лицето й съмнението води битка с някаква странна, дива надежда и озадачено сведе поглед. Какво ставаше тук? Погледна я отново и насърчително се усмихна.

— Ела, Златно Сърце. Няма да ти се сърдя. В края на краищата ти само го наглеждаш. Кажи ми коя е майката?

Тя извърна поглед и почти болезнено преглътна. На лицето й отново се изписа онази странна борба. После го погледна с диви, горящи очи.

— Детето е твое. Твоят син.

— Мое ли? — той се засмя кисело и разтърси глава. — Как така мое?

— И мое — додаде тя тихо, несигурно. — Нашето дете…

Той се изправи. Обхвана го студен гняв.

— Що за глупости? Как може ти да имаш дете?! Стерилизираха те още преди години!

Тя сведе глава, слисана от внезапния му рязък тон.

— Знам… — каза тя. — Но ме оправиха. Има едно място…

— Богове! — промълви той, щом осъзна какво е направила. Разбира се. Сега го разбираше. Сигурно беше откраднала нещо, някое бижу например, за да плати. Но детето…

Бутна я и се наведе над спящото дете. Беше едро бебе на пет-шест месеца, със съвсем определени евразийски черти. Но как го беше крила досега? Как беше успяла да скрие бременността си?

— Не… не ти вярвам.

Тя се приближи и застана до него, отпуснала ръце на ръба на люлката. Гърдите й се повдигаха и спускаха яростно, на лицето й бе изписано странно очакване. После тя се наведе, взе детето от люлката и започна до го люлее.

— Вярно е — обърна се тя и му подаде детето. — Той е твой син, Ханс. Когато разбрах, че съм забременяла, го извадиха от мене и го сложиха в изкуствена матка. След раждането го дадох в ясли. Посещавах го там. А от време на време го водех тук. Като днес например.

— Тайно — обади се той. Гласът му беше спокоен, далечен, на хиляди ли от мислите му.

— Да… — тя леко сведе глава в очакване да я смъмрят. Но продължаваше да му протяга детето, сякаш той трябваше да го вземе и да го признае.

— Не — каза той след малко. — Не, Златно Сърце. Ти не си имала дете. Не го ли разбираш? Онова, което държиш, не съществува. Не можем да позволим да съществува. „Джен Син“ е сложен бизнес и ти нямаш право да се бъркаш. Онова там би било пречка. Законов кошмар. Ще създаде… неудобства. Не разбираш ли?

Едно мускулче трепна под лявото й око, но иначе с нищо не показа, че разбира за какво й говори.

— Добре — продължи той. — Няма да те накажа за глупостта ти. Но това… — той махна неопределено с ръка към спящото дете. — Това не можем да позволим. Ще извикам веднага някой да го вземе и да го унищожи.

Уплашеният й хленч го изненада. Погледна я, забеляза сълзите, които пълнеха очите й, и поклати глава. Тя не разбираше ли? Изобщо ли нямаше ум в главата?

— Нямаше право, Златно Сърце. Ти ми принадлежиш. Правиш каквото аз ти кажа, а не каквото ти искаш. А това… това е пълен абсурд. Ти наистина ли мислеше, че можеш да я караш така? Наистина ли си повярвала, ако ще и за секунда, че…?

Разсмя се, но смехът прикриваше гнева му. Не. Така не ставаше. И настроението му се развали. Нямаше търпение да види муй цай, но сега дори мисълта за секс изведнъж му стана противна. Мамка й! Мамка му на това тъпо момиче и плодовитостта й, резултат от размътен ум! Как така не бе усетил, че крои нещо? Трябваше да го надуши! Е, втора възможност нямаше да й даде, това поне беше сигурно. Този път щеше да накара докторите сериозно да се погрижат за това. Да я оперират така, че да е необратимо.

Ами детето? Беше точно както го каза. Това дете не съществуваше. Защото съществуването му заплашваше „Джен Син“: самата структура на компанията се подкопаваше от възможността за дълга, провлачена битка за наследство по съдилищата.

Погледна отново към момичето и жалкия вързоп, който му протягаше, и поклати глава. После се обърна и извика прислужниците.

* * *

Фигурата на Ли Шай Тун изпълваше малкия екран горе — лицето му беше сериозно, белите траурни одежди се спускаха свободно край тялото му, докато слизаше по стъпалата, за да поднесе даровете си пред паметната плоча. Под екрана с осветена от трепкащата светлина на монитора полирана повърхност бе вградена в подножието на стената друга, по-малка плоча, върху която бяха изписани имената на загиналите в малкия отсек на палубата.

Аксел Хаавикко коленичи пред плочата със сведена глава и прегърбени рамене. Лицето му беше изпито, очите му — червени от плач. Откакто новината бе дошла, не беше мигнал.

Беше се смятал за съживен отново, за прероден след години на самоунищожение — години, прекарани в безделие и глупаво прахосничество; най-накрая бе оставил зад гърба си онзи момент в кабинета на Толонен преди дванайсет години, когато Ханс Еберт го бе предал. Животът му отново беше придобил смисъл, откакто се сприятели с Кар и Чен, от общата им решителност да разобличат Еберт, да покажат какво кухо и лъжливо лайно е той. Но сега сякаш всичко това го нямаше. Огънят, запален отново в него, беше угаснал. Сестра му беше мъртва. Веза, обичната му Веза беше мъртва. И нищо — нищо не можеше да поправи тази загуба.

Пое си треперливо дъх и отново погледна нагоре. Видя образа на танга, отразен в плочата, върху която беше изписано името на Веза. Веза Хаавикко. Сега от нея беше останало само това. Това и безмилостният призрак на паметта.

Онази сутрин той бе излязъл да се поразходи с нея. Беше я държал за ръка и се бе смял с нея. Бяха станали рано и бяха отишли да видят старците и техните птици на Главната улица с дърветата в дъното на Бременската крепост. Бяха седнали в едно кафене и бяха обсъждали плановете си за бъдещето. После я бе целунал и бе отишъл на дежурство; и нито за миг не бе подозирал, че я вижда за последен път.

Изстена тихо и болезнено притисна длани към бедрата си. Защо точно тя? Тя нищо не беше направила. Ако някой изобщо заслужаваше наказание, то това беше той. Защо точно тя?

Преглътна болезнено, после поклати глава, но нямаше как да го отрече. Беше истина. Тя беше мъртва. Обичната му Веза беше мъртва. Неговата сродна душа и съвест… най-добрата част от самия него — нея вече я нямаше.

Намръщи се и погледна надолу — изведнъж се беше разсърдил, беше се ядосал на себе си. Той беше виновен. Той я бе довел тук в края на краищата. След дълги години на пренебрежение най-накрая я бе взел при себе си. И за какво?

Една сълза потече по бузата му.

Потрепери, след това вдигна ръка към лицето си. Челюстта го болеше от скърцане със зъби, докато се опитваше да прогони прииждащите образи — онези ужасни въображаеми картини на последните й мигове, които го разкъсваха и го оставяха съсипан и с едно-единствено желание — да сложи край на всичко.

Край… да, на всичко щеше да му дойде краят. Но първо трябваше да свърши нещо. Да изпълни един последен дълг.

Пое си дълбоко дъх, събра всичката си енергия, за да стане, после чу някакъв шум зад себе си и замря неподвижно: тихо ридание. Извърна се леко и я видя, коленичила точно зад него, вдясно — млада жена, хун мао, облечена в траурни одежди. До нея, вкопчило се с малката си ръчица за нейната ръка, стоеше детенце хан, а на тригодишното му лице бе изписано озадачение.

Погледна надолу и преглътна. Гледката на момченцето, вкопчило се в ръката на майка си, го отнесе назад в годините; накара го отново да си спомни самия себе си, застанал пред плочата на майка си; как погледна надолу и видя ръката на Веза в своята, пръстите й — преплетени в неговите, неразбиращия й поглед. Тя беше на две години, той — на пет. И все пак в онзи ден се чувстваше толкова стар — бил много храбър, така му казаха, защото не заплакал.

Не, никога не беше плакал за майка си. Но сега щеше да плаче. За майка си, за сестра си, за всички. За смъртта на всичко добро и хубаво на този свят.

* * *

Ли Юан стоеше на входа на конюшните със скръстени ръце и студено лице, когато тя се върна. Помогна й да слезе от седлото с хладно мълчание. Маниерите му бяха прекалено внимателни, преувеличено учтиви.

Тя се вгледа в него — рядко проявяваният му гняв я забавляваше; опитваше се да го накара да признае присъствието й, но той не я поглеждаше в очите.

— Ето, виж — тя притисна длан към кръста си, за да успокои болката. — Нищо ми няма.

Усмихна се и понечи да го целуне.

Той рязко се дръпна и я изгледа сърдито, после я хвана грубо за ръката и я поведе към топлия мрак на конюшнята. Тя го последва неохотно — сега той я дразнеше, според нея се държеше детински.

Вътре вкара коня в яслата, после се върна при нея, накара я да седне и се надвеси над нея с ръце на хълбоците и разширени от гняв очи.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Тя отмести поглед.

— Яздех, това е.

— Яздила си… — измърмори той, после повиши глас: — Казах, че няма да яздиш!

Тя го погледна — в очите й се надигаше възмущение.

— Не съм дете, Ли Юан. Сама мога да решавам кое е най-добро за мене!

Той се изсмя презрително, след това се обърна и се отдалечи на три крачки от нея.

— Можеш, а? — спря и я погледна в очите с открито презрение. — Ти… — поклати глава. — Ти си в седмия месец и мислиш, че язденето е най-доброто за тебе?

— Нищо лошо не се е случило с детето! — повтори тя и вирна брадичка. Той нямаше да я учи как да живее! Не, никога — и десет хиляди години да минат! Извърна се — трепереше от гняв.

Той се приближи и отново се надвеси над нея — за миг се бе превърнал в копие на баща си. Гласът му беше тих, ала заплашителен:

— Казваш, че не си дете, Фей Йен, ала постъпваш като дете! Как може да си такава глупачка?

Очите й блеснаха заплашително. Кой беше той, че да я нарича глупачка? Това… това… хлапе! Беше отишъл твърде далече. Стана непохватно от стола и го бутна встрани.

— Щом искам, ще яздя! И ти няма да ме спреш!

— О, така ли? — той се разсмя, но устните му се изкривиха жестоко, а погледът му се изпълни с внезапна решителност. — Само гледай! Ще видиш…

Изведнъж тя се уплаши. Гледаше го как крачи по покритите със слама плочки и стомахът й се сви. Той не би… Но после неизбежността на това се стовари върху й и тя изкрещя:

— Неееее!

Знаеше какво смята да направи. Извика подире му, след това се спусна след него. Гадеше й се и това усещане се смесваше със страха и гнева.

В дъното на конюшнята той рязко се обърна и тя едва не го блъсна. Сграбчи я за раменете — пръстите му се впиха в плътта й и лицето й се изкриви.

— Ще стоиш тук и ще гледаш. Ще видиш каква е цената на глупостта ти!

В гласа му имаше толкова гняв, толкова истинска жлъч, че тя залитна. Усещаше, че ще припадне, внезапната му промяна я бе парализирала и тя не можеше да помръдне. Пред очите й той свали пушката от полицата, провери заряда и тръгна покрай редицата коне.

Спря пред крайната ясла, обърна се да я погледне, после влезе вътре, погали черния кон по хълбока, по дългата муцуна и опря дулото о слепоочието му.

— Сбогом — прошепна и натисна спусъка, изстрелвайки високоволтовия заряд.

Конят изпръхтя тежко и се строполи мъртъв на пода. Фей Йен видя как Ли Юан потръпна, отстъпи назад и впери поглед в резултата от действията си. Мускулите на лицето му трепереха бясно.

Тя го гледаше отвратена как върви от ясла на ясла и с всяка секунда ужасът й нарастваше все повече.

Петте коня лежаха мъртви върху сламата. Беше останал само един — кобилата в третата ясла, черната арабска кобила, принадлежала някога на Хан. Стоеше там, свила здраво юмручета, и гледаше кобилата. Промълви тайното й име, обзета от студено вълнение, после се обърна и погледна към Ли Юан.

Ли Юан дишаше тежко. Беше застанал на входа на яслата и отначало не забеляза застаналата до него жена, вперил поглед в красивото животно пред себе си — с такава горда осанка, леко извърнало глава, вперило в него черните си очи. Гневът му беше стихнал и след него бе останала горчива утайка: болка, която ръфаше костния му мозък. Поклати глава — идеше му да извика от болка и гняв — болка и гняв, които тя беше предизвикала. После се обърна, погледна я и забеляза колко не й отиваше красотата й.

Като маска, скриваща нейния егоизъм.

Прехапа устни, борейки се с това чувство — опитваше се да го овладее. Усети вкуса на кръв.

Остана там още миг — треперещ, насочил дулото към кобилата. После хвърли пушката.

Постоя така още известно време с празни ръце, втренчен в керемидения пръстен под, в разсипаната златна слама, която го покриваше. Чувстваше празнота в самата си сърцевина. Когато отново вдигна очи, нея вече я нямаше там. Зад портите на конюшнята небето беше яркосиньо. В далечината се виждаха зелено-сиво-белите планини, обвити в мъгли.

Излезе навън, спря се и се загледа в красотата на деня. Остави вцепенението да изтече от него в земята. После се обърна, отново влезе вътре и се наведе да вдигне пушката.

Детето — само то имаше значение сега; то беше единственото важно нещо. За да бъдат Седмината отново силни.

— Прости ми, Хан — прошепна тихо и зарови лице в гривата на коня. — Боговете знаят, че не съм го искал.

После със замъглени от сълзи очи се дръпна назад, опря дулото о слепоочието на кобилата и натисна спусъка.