Дейвид Уингроув
Бялата планина (27)

Глава 16
Водни кончета

Павилионът на изящния звук се намираше на висока кула от бял камък; изящно гравираните върхове на шестте му извити фронтона се протягаха като ръце на великани, облечени в бели одежди и издигнати в молитва към небето. И от двете му страни мостове близнаци се извисяваха над пропастта, а старинният им дървен парапет беше изгладен като полиран нефрит от милиони ръце на поклонници.

Тъмна, изобилна зеленина покриваше склона на планината Емей около древната сграда и светлината на ранното утро се процеждаше през нея, докато долу дълги, преплетени скални ръбове се протягаха към скритата в сянка клисура, а тъмните им силуети бяха опръскани от капчиците на два мънички водопада, които се срещаха сред виелица от мъгла и белота в подножието им. Малко по-нататък голяма скала с формата на сърце, черна като самата нощ, мирно се извисяваше над хладния, прозрачен като кристал поток.

Застанал до ниския дървен парапет, Ли Юан се беше загледал във водата. Повече от хиляда години пътници спираха тук по дългия си път нагоре, към върха на свещената планина, за да си почиват и съзерцават съвършенството на това място. Тук се срещаха две реки, черният дракон се сливаше с белия и двамата оформяха вихър от светлина и мрак — съвършено естествено тай чи.

Обърна се на другата страна. Цу Ма беше застанал до една маса в дъното на павилиона и наливаше вино. Бяха сами — близките помощници бяха на петстотин чи разстояние и охраняваха пътищата. От дъното на клисурата се носеше мелодичният звук на водопадите, от заобикалящите ги дървета — подобно на флейта птиче чуруликане. Ли Юан вдъхна дълбоко, поемайки омайния мирис на бор и кипарис, който изпълваше въздуха. Беше прекрасно: място на идеална хармония и покой. Усмихна се. Да, Цу Ма би избрал точно такова място за тяхната среща.

Цу Ма се приближи и подаде на Ли Юан едната купичка. Известно време остана така, загледан в прекрасната клисура, после се обърна с лице към Ли Юан и леко отпусна длан на рамото му.

— Животът е хубав, а, Юан?

Усмивката на Ли Юан стана по-широка.

— Тук човек може да мечтае за някоя отминала, по-проста епоха.

Цу Ма изсумтя.

— Никога не е било просто за онези, на които им се е налагало да управляват. Някои проблеми са вечни, нали така? Твърди се, че дори и великият Хун Ву, основателят на династията Мин, нощем е спял лошо. Натиск от страна на населението, глад, граждански вълнения, корумпирани министри, дворцови интриги, съпернически амбиции — това са били и негови проблеми също толкова, колкото са и наши. Той не се е справял с тях по-добре от нас.

Ли Юан се намръщи.

— Значи според тебе не трябва да правим нищо?

— Точно обратното. Като тангове нашата цел в този живот е да се опитаме да постигнем невъзможното: да се опитаме да наложим някакъв ред в хаоса на света. Ако не беше така, нищо не би могло да оправдае съществуването ни. И къде ли щяхме да сме?

Ли Юан се разсмя, отпи глътка вино и пак стана сериозен.

— Ами утре в Съвета? Какво ще правим?

Цу Ма се усмихна. Утрешното събрание беше важно — може би най-важното от смъртта на Ли Шай Тун преди девет месеца насам.

— Що се отнася до „Джен Син“, мисля, че си прав, Юан. Трябва да се противопоставим на предложението на Ван Со-леян. Идеята му за управляващ комитет от седем души — всеки танг да назначи по един член — по принцип е справедлива, но на практика ще се окаже неприложима. Човекът, назначен от Ван, ще бъде просто прикритие за ръководещата му десница. Той ще сграбчва и най-дребното извинение — и най-маловажната разлика в мненията по отношение на политиката — за да упражнява правото си на вето. В резултат на това „Джен Син“ ще бъде затворена и тъй като много малко от имотите на „Джен Син“ се намират в Африка, братовчед ни ще се измъкне относително невредим, докато на тебе това ще ти донесе голяма вреда. И точно затова ще подкрепя контрапредложението ти за един-единствен независим ръководител.

— А моят кандидат?

Цу Ма се усмихна.

— Не виждам причини Ван да се противопостави на това, задачата да поеме човекът на Вей Фен, Шен. Това е идеалният избор. Ван няма да посмее да твърди, че министър Шен е неподходящ за поста. Това би било равносилно на обида към господаря на Шен, танга на Източна Азия! Дори нашият кръглолик братовчед не би дръзнал да рискува по този начин.

Ли Юан се присъедини към смеха на Цу Ма, но дълбоко в себе си не беше чак толкова сигурен. Ван Со-леян до голяма степен дължеше влиянието си на обиди. Чувството му за хсяо — синовно подчинение — беше слабо. Ако този човек се бе осмелил да нареди да убият баща му, брат му да бъде доведен до самоубийство, то пред какво ли би се спрял? И все пак дискусията за „Джен Син“ беше най-дребното, което щяха да обсъждат. Както знаеше Цу Ма, Ли Юан бе подготвен да отстъпи, ако Ван не налага мнението си за по-важните неща.

— Мислиш ли, че болшинството в Съвета ще бъде срещу нас по въпроса за другите мерки?

Цу Ма впери поглед в чашата си, после сви рамене.

— Трудно е да се каже. Опитах се да преслушам Вей Фен и Ву Ши по въпроса за промените, но те бяха странно потайни. По всички други въпроси гарантирано ще ни подкрепят, но по този се боя, че гледат на нещата различно.

Ли Юан въздъхна раздразнено. Без отстъпките, осигурени чрез промяна на Едикта и възстановяването на парламента, нямаше шанс да се договорят с Горните нива за контрол над раждаемостта. Трите точки важаха в пакет, иначе изобщо не можеха да минат. Промените в Едикта бяха подсладителят — те създаваха възможност за ново процъфтяване на търговските класи, докато възстановяването на парламента не само щеше да задоволи нарастващите призиви за подходящо представяне на Горните нива във властта, но би станало и средството за прокарване на новите закони. Закони, контролиращи броя на децата, които би могъл да има човек. Закони, които може би на Седмината ще е трудно да наложат без подкрепата на Горните нива.

Цу Ма угрижено погледна към Ли Юан.

— И перверзното е, че Ван Со-леян няма да ни се противопостави, защото не е съгласен — достатъчно ясно даде да се разбере, че би искал да види промени в Едикта и парламента — отново открит — а защото просто е решил да ни се противопостави.

Ли Юан кимна.

— Може би. Но има и нещо друго, братовчеде Ма. Нещо, което досега не съм споменавал.

Цу Ма се усмихна заинтригуван.

— И какво е то?

Ли Юан се разсмя тихо, но изразът му беше тъжен, почти жаловит.

— Първо ми напълни купата и после ще ти разкажа историята за един благородник, един танг и за плана, който те са скалъпили така, че да превърнат всички мои идеи в празни приказки.

* * *

Всичко беше много по-мръсно, отколкото си го спомняше тя. По-мръсно и по-претъпкано. Юе Хао облегна гръб на бариерата и бавно издиша. Две момчета, не по-високи от коляното й, бяха застанали до нея и я гледаха. Лицата им бяха почернели от мръсотия, главите им — покрити със струпеи. Малките им ръчички се протягаха към нея с разтворени длани — просеха. Нищо не казваха, но очите им бяха достатъчно красноречиви. Въпреки това тя ги отпъди — знаеше, че ако нахрани две, ще дойдат още сто.

Главната улица се бе превърнала в нещо като лагер. Магазините, които тя си спомняше от детството си, бяха превърнати в спални помещения, а празните им витрини бяха закрити с чаршафи. Навсякъде се въргаляха боклуци, а гладките чисти стени от нейните спомени бяха целите в надписи и плакати на стотици различни политически групировки.

Никъде не се виждаше охрана от силите за сигурност, но по кръстовищата и по самата Главна стояха мъже с ленти на ръцете и поклащаха грозни бухалки. Цели семейства се гушеха до стената или лежаха — майките и бащите от края, а между тях — децата. Тези, последните, бяха предимно хан. Тук долу ги наричаха „малките тангове“ с дива ирония, защото тези тангове не притежаваха нищо — само подаянията от Горните нива и то малък дял от тях.

Бяха изминали само осем години, откакто тя се бе измъкнала оттук. Как за толкова кратко време всичко би могло да се промени до неузнаваемост?

Юе Хао си пробиваше път по Главната, блъскана от навъсени, грозни мъже, които неприкрито я събличаха с поглед. Един от тях се приближи и я сграбчи за ръката. Тя се изтръгна и замахна — бързо като живак движение, което го изненада.

— Недей… — предупреди го тя и го отблъсна. Той се дръпна — беше разбрал каква е. И другите го видяха и зашепнаха помежду си, но тя вече беше свърнала в един страничен коридор, който за разлика от останалото изглеждаше доста по-малко променен. Майка й живееше в края му.

Стаята беше окаяна. Вътре се тъпчеха три семейства. Не познаваше никого. Ядосана, притеснена, тя излезе в коридора и застана там. Сърцето й туптеше като бясно. Не си го беше и представяла…

Отсреща я повика някакъв старец:

— Ти ли си, Юе Хао? Наистина ли си ти?

Тя се разсмя и отиде при него. И от двете страни я гледаха хора, застанали по входовете или вън, в самия коридор. Тук долу не съществуваше такова нещо като уединение.

Беше чичо й Чан. Братът на майка й. Тя се приближи до него и го притисна към себе си — толкова се зарадва, че го вижда, че за миг забрави, че са се разделили зле.

— Влез, момиче. Хайде, влизай вътре! — той изгледа почти високомерно наблюдаващите ги лица и силно изпухтя, преди да я въведе и да приплъзне вратата.

Вътре беше по-тихо. Докато чичо й клечеше край кан и приготвяше ча, тя се огледа. По-голямата част от пода се заемаше от три матрака, опънати добре. Отляво, до вратата, имаше малка масичка с холограми и двуизмерни снимки на семейството. В една чинийка пред тях имаше остатък от изгоряла свещ. Стаята миришеше на евтин тамян.

— Къде е мама?

Чичо й я погледна през рамо и й се усмихна.

— На пазар. Със Су Чен.

— Су Чен?

Той притеснено извърна очи.

— Жена ми — обясни. — Не си ли чула?

Тя едва не избухна в смях. Да чуе ли? Че как да чуе? От години нямаше понятие какво става тук. Беше живяла в постоянен страх, че някой би могъл да разбере нещо за роднините й. Но никога не бе спирала да мисли за тях. През цялото време се беше чудила как са.

— И как е тя?

— По-стара — разсеяно отговори той, после доволно изсумтя — беше успял да накара кан да заработи. Юе Хао забелязваше, че той не се занимава с нищо. В ъгъла имаше видеоапарат, но той не работеше. Погледна към екрана, след това — отново към чичо си и се зачуди какво ли прави по цял ден.

Беше права да се измъкне оттук. Това място беше като смърт. Като бавно задушаване. Мисълта отново я накара да си спомни последния път, когато беше тук. Караницата. Извърна лице и стисна зъби.

Малката сребърна рибка висеше на верижката на врата й между гърдите й — усещаше хладния метал върху кожата си. Беше като талисман срещу това място — обещание за нещо по-добро.

Чичо й свърши със суетнята си и седна в края на най-близкия матрак.

— Ами ти как си?

Изгледа я от горе до долу. Очите му — слаби, воднисти — я гледаха от лицето на стареца. Когато го беше видяла за последен път, той беше по-млад, по-силен, но изразът на очите му си беше същият. Те искаха.

Беше слаб човек и слабостта му го правеше злобен. През цялото си детство бе избягвала злобата му; бе избягвала искащите му очи. Чрез неговата дребнавост тя бе закалила вътрешната си сила.

— Добре съм — отговори. И какво друго да каже? Че е станала експерт-убиец? Че е една от най-търсените личности в Града?

— Нямаш мъж? Значи и деца нямаш?

Пак я напуши на смях. Той никога не го бе разбирал.

— Не. Нямам мъж. И деца нямам — отвърна след малко. — Сама съм си.

Приклекна до масата и заразглежда снимките. Имаше и една нейна, до снимката на мъртвия й брат.

— Мислех си, че мама няма нужда от това.

— Това я успокоява. Не би й отказала поне това, нали?

Имаше и холограма на баща й — никога досега не я беше виждала. Без съмнение майка й беше купила образа от обществените досиета. В долния й край имаше дата, от която личеше, че холограмата е правена почти осем години преди тя да се роди. Тогава е бил на… — колко? — двайсет години. Потрепери и се изправи, после се обърна и погледна към чичо си.

— Трябват ли ти пари?

Веднага забеляза, че е била твърде пряма. Той отбягваше погледа й, но в него имаше някаква странна напрегнатост, от която й ставаше ясно, че той не мисли за почти нищо друго. Но да си го признае… това беше нещо друго. Той все още беше неин чичо. Все още продължаваше да я смята за малко момиченце, което зависи от него. Той сви рамене, без да я поглежда в очите.

— Може би… Ще е хубаво да си купите това-онова.

Тя понечи да каже и още нещо, когато вратата зад нея се плъзна и майка й влезе в стаята.

— Чан, аз…

Старицата млъкна, после объркано се обърна към Юе Хао. Отначало лицето й не изразяваше нищо, но след това грейна. Тя пусна пакета, който държеше, и широко разтвори ръце.

— Хао! Малката ми Хао!

Юе Хао се разсмя, наведе се и силно притисна майка си към себе си. Беше забравила колко е дребничка.

— Мамо… — погледна я в очите и пак се засмя. — Как я караш?

— Аз ли как я карам? — поклати глава старицата. Очите й се бяха изпълнили със сълзи, тя трепереше. — О, мили богове, Хао, колко е хубаво, че те виждам. Толкова години… — изхлипа тихичко, после пак се засмя, подсмръкна и посочи леглата. — Седни. Ще ти сготвя нещо. Сигурно си гладна.

Юе Хао се засмя, но я послуша и приклекна на матрака до чичо си. На вратата Су Чен, която никой не беше представил, продължаваше да гледа объркано. Но никой не се сети да й обясни какво става. След малко затвори вратата и седна от другата страна на мъжа си. Междувременно старицата се занимаваше с кан, като постоянно се извръщаше да погледне към дъщеря си, бършеше очите си и тихичко се смееше.

По-късно, след като ядоха, седяха и си приказваха, дългите години на раздяла сякаш изобщо не ги беше имало; сякаш този ден и последният бяха зашити един за друг като парчета плат. Но когато най-накрая тя си тръгна, вече знаеше, че връщане назад няма. Беше оставила това зад гърба си и бе отишла на място, където дори и майчината любов не би могла да я опази.

Докато вървеше по Главната, виждаше промени навсякъде. Времето бе повредило това място и май нямаше начин то да бъде излекувано. Най-добре беше да го разрушат. Ниво по ниво. Може би тогава щяха да имат някакъв шанс. Когато се освободят от Градовете.

Треперейки, по-сама, отколкото се беше чувствала толкова години подред, тя му обърна гръб, влезе в асансьора и се заизкачва нагоре, все по-далече от миналото си.

* * *

Черната скала с форма на сърце беше дълбоко вкопана в земята под вира като последния зъб в челюстта на някой древен старец. Повърхността й беше цялата в бразди и ями, по-тъмна на места, а дългата й стена срещу павилиона беше по-гладка от другите: като черно полирано стъкло, замъглено от капчиците, които се вдигаха над малките водопади. В подножието й студената прозрачна вода на вира лениво се плискаше над неравната скална повърхност и превръщаше белите водни вихри там, където се сливаха двете реки, в един-единствен спокоен поток.

— Добре, Юан, ти го знаеш, но откъде ще намериш доказателства? Ако това е вярно, то е страшно сериозно. Трябва да потърсим отговорност за това от Ван Со-леян. Поведението му е скандално!

Ли Юан се обърна към другия танг.

— Не, братовчеде Ма. Помисли си колко би навредило, ако открито се противопоставим на Ван. В най-добрия случай той би бил принуден да абдикира и пред нас ще изникне проблемът за наследник — проблем, който би превърнал въпроса с наследството на „Джен Син“ в чиста дреболия, а боговете знаят, че ще ни е много трудно! В най-лошия случай ще ни предизвика. Ако го направи и Ху Тун-по и Чи Хсин го подкрепят, може да започне война помежду ни.

— Това не бива да се допуска.

— Не. Но заплахата да разобличим Ван би могла да се окаже по-силна от самото разобличаване. Ако е така, можем да го използваме в наша полза.

Цу Ма сбърчи нос.

— Искаш да кажеш, да се пазарим?

Ли Юан се разсмя — твърд, ясен смях.

— Чак пък такава изтънченост! Не, искам да ти кажа, че ще изнудим копелето. Ще го принудим да ни даде онова, което искаме.

— Ами ако не успеем?

— Ще го даде, ще го даде. Както на всички ни, така и на него му харесва да бъде танг. Освен това той знае, че е твърде слаб, а приятелите му в Съвета не са подготвени за подобна война. О, ако го принудим, ще се бие, но само ако му се налага. Междувременно той си играе игричките и си клати краката, надявайки се да се облагодетелства от нашите провали. Но този път се издъни. Този път ще го притиснем.

Цу Ма кимна.

— Бива. Но как смяташ да използваш онова, което знаеш?

Ли Юан се загледа навън.

— Първо трябва да оставим нещата да си текат. Хсиян Шао-ер ще се среща с братовчед ни Ван в имението му в Тао Юан след час. Моят приятел от къщата на Ван ще присъства на събранието. До довечера ще знам какво е станало. И утре след Съвета можем да атакуваме Ван с онова, което знаем. Искам да кажа, ако стане нужда. Ако вече не сме постигнали онова, което искаме, по други, по-преки начини.

— Ами твоят… приятел! Безопасно ли е за него? Не мислиш ли, че Ван би могъл да заподозре, че в дома му има шпионин?

Ли Юан се разсмя.

— Точно тук е хитрината. Уредих да арестуват Хсиян Шао-ер, щом се върне вкъщи. Ще изглежда така, сякаш той е… изпял информацията. И наистина ще я изпее.

Цу Ма кимна замислено.

— Добре. Да се връщаме тогава. От всички тези приказки страшно огладнях.

Ли Юан се усмихна, после се огледа и още веднъж забеляза красотата на сенчестата клисура, хармонията на дърветата, скалите и водата. И все пак на тази красота нещичко не й достигаше.

Стисна гладкото дърво на парапета и се загледа в огромната скала с форма на сърце, която се издигаше твърда и веществена в средата на потока, и усети как през него премина лека тръпка. Това място и утринната светлина му внушаваха чувството на огромен покой, на единение с всичко, което го обкръжаваше, и все пак в същото време го изпълваше с кипяща смес от страхове, очаквания и надежди. И тези чувства, които протичаха като потоци близнаци във вените му, го караха да се усеща странно, дистанциран от себе си. Да бъдеш отпуснат и все пак да чувстваш такава нервност — не беше ли странно? И все пак не беше ли това състоянието, в което се намираше всичко? Не учеше ли на това великото Тао? Може би, но рядко му се случваше да го чувства толкова мощно в кръвта си.

Също като водно конче, което се носи над повърхността на поток.

Цу Ма го гледаше от моста.

— Юан? Идваш ли?

Ли Юан се обърна — за миг умът му беше отвлечен от пейзажа, — после кимна едва-едва, отдръпна се от парапета и тръгна след приятеля си.

А може би покоят никога не идваше. Може би също като живота и той беше само една илюзия, както са твърдели древните будисти. Или пък беше заради самия него. Може би собственият му живот беше неуравновесен. На моста той се обърна назад и забеляза как огромният бял водовъртеж се стича в черното, как скалата успокоява и канализира бясната му енергия.

След това се обърна и тръгна под сенките на дърветата, а тъмният образ на скалата се бе забил в мислите му.

* * *

Беше пладне и небето над Северен Хунан беше ясносиньо, без нито едно облаче — небето на ранната пролет. В градината на двореца в Тао Юан Ван Со-леян седеше на висок трон и небрежно посягаше към купичките с деликатеси на масичката до себе си, докато изслушваше мъжа, застанал с наведена глава пред него.

Тронът беше монтиран върху древна носилка — дългите й дръжки бяха извити като гневни дракони; дебелата основа беше във формата на карта на древното Средно царство, преди светът да се промени. Ван бе накарал да го отнесат в самото сърце на градината — отдясно се издигаше изящната бяла триетажна Пагода на дълбокото значение, а отляво — потокът с осемте елегантно извити моста, отчасти скрити от погледа от редицата от древни хвойни.

От едната му страна в сянката на хвойните бе застанал Сун Ли Хуа, наскоро издигнат в майстор на императорското домакинство — скръстил ръце в сиво-синкавите си ръкави, навел глава, очакващ заповедите на господаря си.

Мъжът, застанал пред Ван, беше висок хан с елегантен вид на петдесет и пет-петдесет и шестгодишна възраст. Казваше се Хсиян Шао-ер, глава на семейство Хсиян от Град Европа, роб на Ли Юан, негов кръвен васал. Но днес беше тук, за да говори с врага на своя господар. Да му предложи дружбата си. И нещо повече…

Хсиян говореше вече близо час — бе засегнал много теми, но не и онази, единствената, заради която бе дошъл. Уморен вече от това учтиво заобикаляне, Ван Со-леян вдигна поглед и заговори, като разглаждаше с пръсти яркочервена копринена кърпичка.

— Да, братовчеде, но защо си дошъл? Какво искаш от мене?

За втори път през този ден Хсиян се стресна. По-рано, когато Ван го бе поканил да поговорят навън, на открито, бе започнал да плещи, опитвайки се да намери думите, които нямаше да обидят танга; от които би станало ясно, че тези неща или е най-добре да се обсъждат на закрито, или изобщо да не се говори за тях. Но Ван беше настоял и на Хсиян не му остана нищо друго, освен да наведе глава, да го последва и да скрие притеснението си.

Сега обаче Хсиян чувстваше нещо много повече от обикновено неудобство. Той погледна нагоре, после се извърна, притеснен от прямотата на Ван Со-леян. За него това беше много важна стъпка. Щом я направеше, връщане назад нямаше. Дори присъствието му тук днес беше един вид предателство. Но това, което следваше…

Трепна и заговори по същество:

— Простете, чие хсия, но съм дошъл, защото мога да ви направя голяма услуга — вдигна леко глава и плахо погледна Ван в очите. — Има един човек, когато ние и двамата… никак не харесваме. Който ни е обидил много. Той…

Ван вдигна вежди.

— Продължавай, Хсиян Шао-ер.

Хсиян сведе очи.

— Знаете ли какво стана, чие хсия?

Ван кимна с лека усмивка. Наистина знаеше. И доста странно, но това всъщност беше едно от малкото неща, за които се възхищаваше на Ли Юан. Изправен пред подобни обстоятелства — избухването на смъртоносна епидемия от сифилис — той би действал точно като Ли Юан, дори до степен да обиди собствените си глави на Фамилии. Но не за това ставаше въпрос. Хсиян Шао-ер беше тук, защото — съвсем правилно — бе предположил, че Ван мрази Ли Юан също толкова силно, колкото и той самият. Но макар и унижението на Хсиян пред равните му да беше нещо голямо, то беше нищо в сравнение с този акт на предателство.

Хсиян вдигна очи, стегна се, гласът му стана по-твърд, щом си припомни унижението. Гневът му за миг надделя над страха.

— Значи тогава разбирате защо съм тук, чие хсия.

Ван поклати глава.

— Трябва да говориш по-ясно, братовчеде. Говориш за някого, който е обидил и двама ни. Не можеш ли да бъдеш по-точен?

Хсиян беше вперил поглед в него. Но Ван просто се извърна, взе един плод личи от купичката и безгрижно задъвка месестата му част. После пак погледна към Хсиян.

— Е?

Хсиян поклати леко глава, сякаш се беше събудил, след това заекна.

— Ли Юан. Говоря за Ли Юан.

— А-ха… — Ван кимна. — Но продължавам да не схващам, братовчеде. Казваш, че си можел да ми направиш някаква голяма услуга.

Главата на Хсиян падна на гърдите му. Явно не беше очаквал да е чак толкова трудно. Известно време като че ли се бори с някакъв вътрешен демон, после се изправи, изпъчи гърди и погледна Ван в очите.

— Ние с вас сме свързани. Свързани от омразата към този човек. Без съмнение трябва да има някакъв начин да използваме нашата омраза?

Ван леко присви очи.

— Вярно е. Не обичам братовчед си. „Омраза“ може би е твърде силна дума, но… — той се наведе напред и изплю семките. — Е, нека да го кажа направо, Хсиян Шао-ер. Ли Юан е танг. Мой равен и твой господар. Та какво предлагаш?

Не би могъл да го каже по-ясно и Ван забеляза как очите на Хсиян се разшириха от страх, преди пак да погледне надолу. Ван протегна ръка и си взе нов плод — изчакваше, наслаждаваше се на момента. Щеше ли Хсиян да се осмели да направи следващата стъпка или щеше да подвие опашка?

— Аз… — Хсиян се разтрепери. Ръцете му се вкопчиха в копринените поли на дрехата му. После, след нова титанична вътрешна борба, отново вдигна поглед. — Има едно вещество, за което съм чувал. Незаконно вещество, което, както ми казаха, е разработено в лабораториите на „Сим Фик“.

— Вещество ли?

Хсиян притеснено размърда глава.

— Да, чие хсия. Нещо, което при жените унищожава способността да произвеждат яйцеклетки.

— А… — Ван се облегна назад и се втренчи в синевата. — И какво с това вещество? Ти разполагаш с него, така ли да те разбирам?

Хсиян поклати глава.

— Не, чие хсия. То беше иззето при нападение над едно от предприятията на ши Бердичев. Силите за сигурност на покойния ви баща предприеха това нападение, мисля, ала веществото…

— Е било унищожено, така ли? — безцеремонно го прекъсна Ван. — Но кажи ми, братовчеде, ако съществуваше — ако беше останало известно количество от това вещество и вероятно се съхранява някъде незаконно, пристъпвайки Едикта — ти какво щеше да правиш с него?

Отново беше прекалено прям. Хсиян отново се дръпна назад като уплашен кон. Ала желанието за отмъщение — тази изгаряща жажда вътре в него да си върне за унижението, на което го беше подложил Ли Юан — го накара да продължи. Заговори бързо, нервно, искаше да каже всичко, преди да му е минал куражът:

— Имам намерение да организирам парти, чие хсия. В чест на официалния рожден ден на Ли Юан. Той, естествено, ще приеме, а жените му ще го придружат. Точно там ще им пробутам веществото.

Ван Со-леян се бе навел напред и го слушаше внимателно. Сега се облегна назад и се разсмя.

— Искаш да кажеш, те ще си седят и ще си траят, а ти ще им го натикваш с лъжицата в гърлото?

Хсиян раздразнено заклати глава.

— Не, чие хсия. Аз… ще сипя веществото в питиетата им.

— О, естествено! — Ван отново избухна в смях. — Ами ше ту, официалният „дегустатор“ — той какво ще е правил през цялото това време?

Хсиян сведе поглед, преглъщайки очевидния си гняв, предизвикан от подигравките на Ван Со-леян.

— Казаха ми, че това вещество няма вкус, чие хсия. Че дори ше ту не би могъл да установи присъствието му.

Ван се наведе напред — изведнъж беше станал по-отстъпчив. Погледна към Су Ли Хуа, после — отново към Хсиян Шао-ер и се усмихна.

— Нека да изясним всичко докрай, Хсиян Шао-ер. Онова, което ми предлагаш, е аз да те снабдя със специално вещество — нелегално вещество — което ти ще сипеш в питиетата на трите съпруги на Ли Юан. Вещество, което ще спре тяхната овулация.

Хсиян преглътна тежко, после кимна.

— Така е, чие хсия.

— Ами ако нашият млад приятел се ожени пак?

Хсиян се разсмя нервно.

— Чие хсия?

— Ако Ли Юан разкара тези трите и се ожени отново?

Хсиян зяпна.

Ван поклати глава.

— Няма значение. Поне засега, ако планът ти се задейства, Ли Юан ще бъде лишен от синове. Те ще са убити още преди да се родят, нали така?

Хсиян потръпна.

— Както той уби моите, чие хсия.

Не беше съвсем вярно. Синовете на Хсиян се бяха самоубили. Или поне се бяха разболели от ян мей пин — болестта на върбата и сливата, което беше плъзнала сред Низшите фамилии след онова забавление в имението на Хсиян. Ако Ли Юан бе помогнал на синовете на Хсиян да завършат безсмисления си живот с някой и друг ден по-рано, то това по-скоро му правеше чест. Те и без това си бяха обречени. Но тази софистика не интересуваше Ван. Интересуваше го само как би могъл да използва всичко това. Чувството за унижение на Хсиян го правеше полезен — почти идеалното средство да се докопа до Ли Юан. Почти.

Ван Со-леян се наведе напред и протегна десница. Матовочерната повърхност на Юе Лун, кръга на властта, обхващаше като седло показалеца му.

Хсиян се втренчи неразбиращо в пръстена, после срещна погледа на Ван, коленичи бързо и притегли пръстена към устните си веднъж, два, три пъти, а след това го пусна и продължи да стои с наведена глава пред танга на Африка.

* * *

Кар беше готов за срещата — измит и облечен в чиста униформа. Извърна се от мивката и погледна нататък. Мари беше в другата стая и се оглеждаше в голямото огледало. На светлината на лампата кожата й имаше цвят на слонова кост, а щом се наведеше, на гърба й изпъкваше дългата линия на гръбнака й.

Известно време не помръдна — гледаше я. Обля го лека радостна тръпка. Тя беше толкова силна, така идеално оформена. Усети как плътта му се раздвижва, засмя се тихо и се приближи до нея.

Затвори очи и я прегърна откъм гърба — топлата мекота на кожата й, това усещане за коприна над стоманата го опияняваше. Тя се обърна и се сгуши в прегръдките му. Лицето й се вдигна към неговото за целувка.

— Трябва да тръгваш — усмихна се тя.

— Така ли?

— Да, трябва. Освен това не ти ли омръзна вече?

Той поклати глава и се усмихна още по-широко.

— Не. Но си права. Трябва да вървя. Много работа ме чака.

Загриженост смени усмивката й.

— Трябваше да поспиш…

Той се разсмя.

— Щеше ли да ме оставиш?

Тя поклати глава.

— Не. Нито пък аз бих могъл да заспя, когато си до мене.

— И това време ще дойде…

Той се разсмя.

— Може би. Не мога да си го представя, но…

Тя вдигна ръка.

— Вземи.

Той взе от нея двете хапчета и ги глътна. Щяха да го държат буден и нащрек още около петнайсет часа — достатъчно, за да си свърши работата. После щеше да спи. Ако тя го оставеше да спи.

— Важно ли е? — в гласа на Мари се прокрадна нотка на любопитство.

— Това е задача на танга — загадъчно отговори той с каменно лице, след това се разсмя. — Трябва да се научиш на търпение, любов моя. Аз си имам задължения… е, те невинаги са приятни…

Тя допря пръст до устните му.

— Разбирам. А сега върви. Аз съм тук и ще те чакам да се върнеш.

Той се отдръпна от нея, обгърна раменете й леко с длани, после се наведе и целуна гърдите й.

— Дотогава…

Тя потръпна, след това пак се прилепи към него, вдигна се на пръсти и го целуна по носа.

— Внимавай, любов моя, каквото и да става.

* * *

— Добре, майор Кар. Можете да махнете превръзката от очите си.

Кар се огледа с истинска изненада.

— Къде сме? На Първо ниво?

Прислужникът сведе глава с уважение, но се усмихваше. Беше твърде предпазлив, беше натрупал твърде много опит в служба на господаря си, за да го хванат с такъв примитивен номер за измъкване на информация, но усещаше, че въпреки превръзката на очите Кар е схванал, че го водят надолу, а не нагоре.

— Ако ме последвате…

Кар се усмихна и тръгна след него, поразен от изяществото на стаите, през които преминаваха. И през ум не му беше минавало, че подобен лукс съществува тук, точно под Мрежата, но всъщност не беше чак толкова за учудване. Беше чул доклада за „Обединените бамбуци“; видял бе финансовите оценки за последните пет години. С годишен оборот сто и петнайсет милиарда юана Дебелия Вон, големия шеф на „Обединените бамбуци“, можеше да си позволи подобни луксове. Въпреки това беше неочаквано да ги намери на подобно място. Все едно да намериш оазис на Марс.

Кар погледна надолу и забеляза, че мозайката на пода е отражение на тази на тавана. Девет дълги дебели бамбукови пръчки бяха стиснати от една-единствена огромна длан и бледожълтият цвят на пръчките и ръката контрастираше на яркото смарагдово-зелено на фона. Кар се усмихна — беше се сетил колко често е виждал този символ на лентите на главите на мъртъвци, заловени при засади на силите за сигурност, или върху опаковката на контрабандни стоки, изкачили се нагоре от Мрежата. А сега той щеше да се срещне с главата зад стоманената длан — със самия 489.

Прислужникът беше спрял. Сега отново се обърна с лице към Кар и се поклони ниско.

— Простете, майор Кар, но трябва да ви оставя тук. Ако обичате, влезте, господарят ми след малко ще дойде.

Кар премина през едно удобно мебелирано антре и влезе в дълга просторна галерия с кръгли врати и от двата края. Тук на срещуположните стени бяха изложени знамената на трийсет и повече низши Триади, които „Обединените бамбуци“ бе завладял или асимилирал през вековете. Кар тръгна покрай тях и спря пред последното знаме.

Протегна ръка и внимателно, леко докосна древната коприна — знаеше, че това знаме е много по-старо от всички изложени тук. Пауново-синята коприна беше избеляла, но златният триъгълник в средата все още притежаваше нещо от едновремешния си блясък. На синия фон край всяка от страните на триъгълника беше избродирана дума на хан; времето бе преобразило първоначалното червено на йероглифите в мътно бежово-кафяво като древни петна кръв. Той потрепери, после тихо произнесе думите на глас:

— Тиан. Нан джен. Ту.

Небе. Човек. Земя. Обърна се и спря на място — беше забелязал фигурата, застанала от вътрешната страна на кръглата врата в дъното на галерията.

— Тихо стъпвате, Вон И-сун. Като птичка.

Дебелия Вон се усмихна, след това се приближи — обутите му в платнени пантофи крака се движеха съвсем безшумно по плочките.

— Радвам се да ви видя, майор Кар. Доброто ви име ви изпревари.

В противоположност на всички очаквания Дебелия Вон изобщо не беше дебел. Точно обратното — беше стегнат и жилав и в копринените си дрехи в прасковен цвят и белите гамаши приличаше повече на преуспял бизнесмен от Първо ниво, отколкото на пословично бесния бос на една от седемте най-големи Триади в Град Европа. Кар беше чел досието на Вон и бе виждал негови холограми; въпреки това откри, че е неподготвен за тихия учтив глас на този човек, за изтънчеността, която излъчваше.

— За мене е чест, че се съгласихте да се видим, Вон И-сун. Да бъдат хиляда пъти благословени синовете ви.

— И вашите, майоре. Разбрах, че сте младоженец. Казват, че жена ви била хубава и силна — усмивката на Вон стана по-широка. — Радвам се за вас. Предайте й най-дълбокото ми уважение. В тези нерадостни времена мъжът има нужда от силна жена до себе си, нали?

Кар наведе глава.

— Благодаря, Вон И-сун. Ще й предам любезните ви думи.

Дебелия Вон се усмихна и за първи път, откакто беше влязъл в стаята, откъсна очи от Кар. Освободен от погледа му, на Кар му се удаде възможност да го разгледа по-добре. Когато човек наблюдаваше Вон И-сун отстрани, започваше да забелязва онези качества, които го бяха направили 489. В чертите му личеше известна острота, напрегнатост, точно както пишеше и в докладите. Твърдеше се, че когато бил по-млад, влязъл в спалнята на някакъв свой съперник и отсякъл с брадвичка главата му, докато онзи любел жена си, а после взел жената за своя. После приел името Дебелия Вон, защото, както той казваше, светът бил място, където червеят червей изяжда и само най-едрите и дебели червеи изпълзяват отгоре. Оттогава бе работил денонощно, за да стане такъв червей — най-дебелият от всички. И сега беше. Или почти.

— Забелязах, че се възхищавате от старинната коприна, майоре. Знаете ли историята на това знаме?

Кар се усмихна.

— Чувал съм едно-друго за историята ви, Вон И-сун, но по въпроса за това знаме съм пълен невежа. Изглежда много старо.

Вон подмина Кар, застана пред знамето, след това се обърна и се усмихна на едрия мъж.

— Наистина е много старо. Всъщност е на повече от четиристотин години. Казвате, че познавате нашата история, майоре, но знаете ли колко отдавна започва тя? Нас ни е имало още преди Града. И когато Града вече няма да го има, нас пак ще ни има.

Вон И-сун тръгна покрай редицата от знамена, после отново се обърна с лице към Кар.

— Хората ни наричат престъпници. Твърдят, че искаме да унищожим тъканта на обществото на Чун Куо, но лъжат. Нашите корени са дълбоки. Основани сме в края на XVII век от петима монаси, чието единствено желание било да съборят чин, манджурците, и да ги сменят с пълноправните господари на Чун Куо, мин. Такава е била нашата цел сто години наред. Преди манджурците да ни заставят да минем в нелегалност, преследвайки членовете ни и отрязвайки продоволствието ни. По-нататък не ни е бил оставен никакъв друг избор. Наложило се е да импровизираме.

Кар се усмихна вътрешно. Да импровизираме. Чудесен, изящен евфемизъм за най-жестокия бизнес от всички: убийства и проституция, хазарт, наркотици и рекет.

— Така че разбирате, майор Кар — винаги сме били лоялни към традициите на Чун Куо. Точно затова за нас винаги е удоволствие да работим със Седмината. Ние не сме техни врагове. Искаме единствено да поддържаме реда в онези беззаконни територии, измъкнали се от дългата ръка на танга.

— Ами знамето? Дебелия Вон се усмихна.

— Знамето идва от манастира Фу Чоу. То е великият предшественик на всички подобни знамена. И онзи, който е начело на Великия съвет, той държи знамето.

Вон се извърна леко — позата му предполагаше Кар да се присъедини към него. Кар се поколеба, после се приближи. Умът му работеше трескаво. Дебелия Вон искаше нещо. Нещо голямо. Но да иска помощ направо беше невъзможно за Вон: защото да признае каквато и да било слабост — да признае, че съществува нещо, каквото и да е, до което не може да стигне — би означавало за него огромна загуба на достойнство. А тук Долу достойнството беше всичко. Също както и Горе.

Кар потрепери, внезапно изпълнен с увереност. Да. Тук Долу ставаше нещо. С този завоалиран намек за Великия съвет и знамето Дебелия Вон бе разкрил повече, отколкото имаше намерение да разкрива. Кар го погледна в профил и разбра, че е прав. Дебелия Вон беше подложен на натиск. Но от кого? Отвътре, от собствената си Триада, или отвън, от някой друг 489?

Последва Вон по едно широко стълбище в огромна сумрачна стая.

Стъпала водеха надолу към градина, в центъра на която имаше мъничък кръгъл шадраван. Вътре в шадравана като че ли плуваха седем златни рибки, сякаш затворени в стъкло. Но градината и шадраванът не бяха най-поразителното нещо в тази стая, защото една цяла стена притегляше окото — висока десет и широка петдесет чи, тя сякаш гледаше към Западното езеро в Хан Чу и разкриваше панорамна гледка на бледите, подобни на дантела мостове и пагоди, осеяните с върби брегове и древни храмове. Тук беше вечна пролет и ароматът на жасмин и ябълков цвят тегнеше в хладния влажен въздух.

Нейде отдалече се носеше музика, довявана от вятъра, който се носеше леко из стаята. За миг илюзията беше толкова съвършена, че Кар замря като омагьосан. После усети, че Вон го наблюдава, слезе надолу по стълбите и застана до ръба на шадравана.

— Знаете ли защо съм дошъл тук, Вон И-сун?

— Разбирам, че искате информация. За ко мин, убили хсиен лин.

— Мислехме, че бихте могли да знаете за тази група — дали имат нещо общо с Пин Тяо или не.

— Защото символът им е същият, така ли? — Вон изсумтя и лицето му изведнъж погрозня. — Не знам докъде сте стигнали с разследването, Кар, но ето какво ще ви кажа: хсиен лин се беше забъркал с неща, с които никога не би трябвало да се забърква.

Лицето на Кар остана неподвижно, но в него се надигна напрегнато любопитство. В какво се бе забъркал Шу Чен-хай, че беше ядосал Дебелия Вон? Защото нямаше съмнение, че Вон е бесен.

— Ами ко мин?

Дебелия Вон преглътна яростно питието си, след това си пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Убийците, които търсите, се наричат Ю. Друго не мога да ви кажа, освен че името им отеква из всички Долни нива.

Кар кимна замислено.

— Това е необикновено, нали?

Вон твърдо срещна погледа на Кар.

— Прав сте, майор Кар. Те са нещо по-различно. От години не сме виждали такива като тях. Аз…

Вон млъкна и се загледа към сводестия вход зад Кар.

— Влез — изкомандва отсечено и махна на прислужника.

Прислужникът му подаде нещо, после се наведе и му зашепна на ухо.

Известно време Вон се взира в трите малки пакетчета върху треперещата си от гняв ръка, след това ги протегна на Кар.

— Ваши са, както разбрах.

Кар кимна.

— Намерихме ги в апартамента на хсиен лин. Помислих си, че може да ви заинтересуват.

Вон присви очи.

— Знаехте ли какво има в тях?

Кар отново кимна. Бяха ги дали за анализ и бяха разбрали, че са нещо специално. Но какво знаеше за тях Дебелия Вон? Кар следеше движенията на лицето му и започна да разбира. Вон не беше сигурен. Преди да види пакетчетата, само беше подозирал. Но сега знаеше.

Вон се извърна и замря на място, сякаш загледан в езерото. Вятърът леко подхвана кичур от катраненочерната му коса.

— Този път са отишли твърде далече. Опитали са се да нарушат равновесието…

След това сякаш се усети, че е казал твърде много, отново се обърна към Кар и леко сви рамене. Но макар че се усмихваше, очите му го издаваха. Точно това го беше тревожило. То беше онова, голямото, с което не можеше да се справи сам. Досега той беше най-едрият, най-дебелият червей. Пазителят на древното знаме. Но сега Големият кръг се опитваха да го изместят — опит, финансиран от печалбите от нови наркотици и нови пазари.

Но какво ли искаше Дебелия Вон? Помощ, за да смаже Големия кръг? Или нещо друго — някаква друга сделка, която би накарала Големия кръг да си стои на мястото, а той да си остане най-върховен? И освен това какво ли би искал от подобна сделка собственият му господар, Ли Юан? В случай че иска и нещо друго, освен да държи Триадите където им е мястото.

Дебелия Вон стисна в шепа трите пакетчета, после ги хвърли във водата. Бръкна в одеждите си и измъкна тънък плик.

— Дайте това на вашия танг — подаде го на Кар.

— И какво да му кажа?

— Че съм му приятел. Много добър приятел.

* * *

На масата до леглото имаше холографска плочка. Мах коленичи и постави длан върху й. Обърна се леко и погледна любопитно Юе Хао. Тя се наведе над него и докосна с пръсти плочката. Във въздуха над нея мигом се оформиха две фигури.

— Брат ми — обясни тя. — Почина при трудова злополука. Или поне това е заключението на официалното разследване. Но тогава приятелите му разправяха съвсем друго. Той беше профсъюзен организатор. Беше на осемнайсет години. С четири години по-голям от мене. Батко ми. Разказваха, че пан чан го хвърлил през балкона. Падал осем нива, право в машините. Когато успели да го измъкнат, от него не било останало кой знае какво. Само парченца.

Мах си пое дъх и кимна. Юе Хао продължи да се взира в двата малки образа, после отдръпна ръката си. Болката в очите й беше остра, неуталожена с годините.

— Исках да видя — той отново се огледа. — Исках да съм сигурен.

— Сигурен ли?

— За тебе.

— А…

Той се усмихна.

— Освен това трябва да те информирам за нещо.

Тя се намръщи, след това се изправи и леко се дръпна назад.

— За какво?

— За нападението над клуба „Водно конче“. Изтегляме го напред — той отиде до чантата си, извади дебела папка и й я подаде.

Тя погледна към папката, после — отново към Мах.

— Какво е това?

— Пълно досие. Страхувам се, че не е много приятно за четене, но не е и писано за това. Но ти трябва да разбереш защо е нужно да го направим.

— Ами нападението? Кога ще ударим?

— Довечера.

— Довечера? Но нали каза, че ще трябва цяла седмица подготовка!

— Така си мислех. Но нашият човек е дежурен довечера.

Тя се намръщи.

— Нямаме време да отработим нещата. Ще действаме на сляпо.

Мах поклати глава.

— Чакай да ти обясня. Когато ти дадох поръчението, вече бях избрал водач на екипа. Но след станалото исках да ти дам шанс. Възможност да се докажеш.

Тя понечи да каже нещо, но той я прекъсна:

— Изслушай ме. Знам какво се е случило онзи ден. Знам, че ти си убила Васка. Но това няма значение. Била си права. Другото… брат му… лош късмет извадихме, но ще се справим. Важното е, че си направила каквото трябва. Ако го беше оставила да убие пазача… е, това щеше да ни навлече голяма беда, нали?

Тя се поколеба, после кимна, но той виждаше, че такова опростяване на всичко не й допада особено. Което беше хубаво. Това показваше, че не е действала хладнокръвно. Той взе папката от скута й, отвори я и обърна една от снимките към нея.

— Ето защо тази вечер отиваме там. За да приключим с всичко това. Но трябва да действаме много внимателно. Затова избрах ти да водиш екипа. Не да организираш нападението — твоят екип си знае чудесно работата. Не, твоята роля е да ги укротяваш. Да се грижиш да бъде наказан точно който трябва. Не искам никой да се вълнува прекалено. Трябва всичко да мине както трябва. Ако я оплескаме, преебаваме се отвсякъде, разбра ли ме?

Тя кимна, но очите й не се откъсваха от снимката на осакатеното момче. След миг го погледна — отвращението в очите й беше примесено с дълбока тъга.

— Кое ги кара да правят така, Ян? Как, в името на всички богове, някой би могъл да причини подобно нещо на малко момченце?

Той поклати глава.

— Не знам. Те са си такива — нежно докосна с длан бузата й. — Аз знам само, че целият този гняв, който чувстваш, цялото отвращение и възмущение… то не е здравословно. Искам да го обуздая. Да му дам всякаква възможност да се изрази — отпусна ръка. — Знаеш ли, ти ми напомняш за една стара приятелка. И тя беше като тебе. Силна. Сигурна в онова, което прави.

Юе Хао потрепери, след това отново погледна надолу.

— А кой ще ме прикрива?

Мах се усмихна, впечатлен от професионализма й, после се обърна и посочи плика до вратата.

— Всичко е там вътре. Ти само трябва да прочетеш папката. В единайсет човек ще дойде да те вземе. Влизаш вътре при втория звънец — отпусна се назад. — В папката има много материал, но прочети всичко. Особено казаното от родителите. Както казах, ти трябва да знаеш защо си там. Ще ти е по-лесно да свършиш онова, което трябва.

Тя кимна.

— Добре. Сега трябва да вървя. Смяната ми започва след час и трябва да се върна да се преоблека. Късмет, Юе Хао. Дано Куан Ин ти се усмихне довечера.

* * *

В осветената от факли тишина на Залата на вечния мир и покой Ли Юан беше коленичил върху леденостудените плочки срещу холограмата на баща си. Тънките струйки дим се издигаха бавно нагоре от жертвените пръчици и ароматът на палисандрово дърво се смесваше с хладната влага на старинната стая. Зад призрачната лъчиста фигура на мъртвия танг червеният лак на резбования параван сякаш трептеше и до известна степен беше нематериален като стареца. Юе Лун в центъра му блещукаше и трепкаше, сякаш всеки миг можеше да изчезне и да остави след себе си димящ празен кръг.

Ли Шай Тун стоеше там като жив — крехкостта от последните му дни я нямаше, някогашната му увереност оформяше всеки негов призрачен жест, докато говореше:

— Сънищата ти имат определен смисъл, Юан. Те са като най-верните министри. Те ни казват не онова, което бихме искали да ни кажат, а истината. Можем да ги отричаме, да ги прогоним в най-затънтените кътчета на душата си, но не можем да ги убием — не и без да убием себе си.

Ли Юан вдигна очи и срещна погледа на мъртвия си баща.

— А това ли сме направили? Затова ли всичко се обърка така?

Ли Шай Тун изсумтя силно, после се облегна тежко на бастуна си, сякаш се беше замислил над думите на сина си, но тази вечер Юан усещаше по-силно какво се крие зад илюзията. В малкия калъф под образа логическите вериги моментално бяха намерили и избрали сред многото възможни отговори и предварителната програма бе определила избора му. Изглеждаше спонтанен, но това бяха готови думи — предопределени като падането на камък или изгниването на атоми. А забавянето? И то беше нарочно — създадена от машина мимикрия на нещо, което някога е съществувало наистина.

Въпреки това чувстваше силно присъствието на баща си. И макар очите му да бяха празни, невиждащи — всъщност изобщо не бяха очи, а просто дим и светлина — те сякаш гледаха право през него — чак до мъничката сърцевина на безпокойството, което му пречеше да спи и което го бе довело тук в този невъзможен час.

— Татко?

Старецът вдигна леко глава, сякаш от известно време бе потънал в мисли. След това неочаквано се разсмя тихо.

— Сънища. Може би само това имаме, Юан. Сънища. Самият Град — не е ли бил и той сън? Сън, който нашите предци са направили осезаем. А нашата отколешна вяра в мира, в реда и стабилността — тя не е ли също сън? Било ли е всичко това някога истина?

Ли Юан се намръщи, разтревожен от думите на баща си. За миг мисълта му се върна към онази вечер, когато почина баща му. Спомни си колко болестно мършаво беше тялото му, колко слаб и уязвим го бе заварила смъртта.

— Но какво означава това, татко? Как да тълкувам съня си?

Мъртвият танг се взря в сина си, после леко потръпна.

— Казваш, че си сънувал водни кончета?

Ли Юан кимна.

— Огромни, смарагдовозелени водни кончета, които хвърчаха на рояци над брега на една река. Хиляди и хиляди. Прекрасни създания с криле от стъкло, с тела като от опушен нефрит. Слънцето блестеше по тях, ала вятърът беше студен. И докато ги гледах, те започнаха да падат — първо едно, после второ и накрая реката цялата се затлачи от гърчещите им се тела. И докато гледах, те се вцепениха, яркозелените им тела помръкнаха и накрая станаха отвратително сиви, плътта им взе да се лющи като пепел. А вятърът продължаваше да духа и да отнася пепелта и тя покриваше полята, затлачваше всеки вир и поток и накрая всичко стана пепелявосиво.

— И после?

— После се събудих, бях се уплашил и сърцето ми туптеше бясно.

— А-ха… — тангът докосна брадата си и дългите му пръсти разсеяно взеха да подръпват стегнатите плитчици. След това поклати глава.

— Странен и силен е този сън, ер цу. Питаш ме какво значи, ала се боя, че вече си го разбрал — погледна сина си в очите. — Доброто старо водно конче — то е самият символ на лятото, нали? А зеленият цвят символизира пролетта. По-нататък се казва, че когато зеленият цвят се появява в нечий сън, този сън ще завърши щастливо. Ала в твоя сън зеленото се превръща в пепел. Лятото умира. Вее студен вятър. Какво би могло да означава това освен зла поличба?

Ли Юан рязко сведе очи и го обля леден страх. Въпреки всичко се беше надявал, че сънят му може да се разтълкува и по друг начин, но думите на баща му просто потвърдиха най-лошите му страхове. Водното конче, макар и да беше символ на лятото, беше също и символ на слабост и неспособност, на всички най-лоши крайности на лекия, лесния живот. Нещо повече — казваха, че те се събират на огромни рояци точно преди буря.

И все пак беше ли този сън нещо повече от отражение на най-дълбоките му страхове? Сети се за онова, което беше казал баща му — за сънищата като верни министри, които казват истини, срещу които не можеш иначе да се изправиш лице в лице. Беше ли и в този случай така? Дали този сън му беше пратен, за да се изправи лице в лице с истината?

— И какво трябва да правя?

Мъртвият танг го погледна и се разсмя.

— Да правиш ли, Юан? Ами да си облечеш дебели дрехи и да се научиш да си свирукаш с вятъра. Трябва да се грижиш за съпругите и децата си. А после…

— После, татко?

Старецът се извърна, сякаш вече нямаше какво да каже.

— Ще дойде пролетта, ер цу. Дори и в най-трудния си час не го забравяй. Пролетта винаги идва.

Ли Юан се поколеба — чакаше баща му да каже още нещо, но той беше затворил очи, устата му мълчеше. Юан се наведе напред и извади горящите пръчици от порцелановото гърне. Образът веднага се сви и се нареди сред другите мънички, блестящи образи на предците му.

Изправи се и огледа осветената от факли неподвижност на Залата — огромното погребално ложе от сив камък отдясно, резбованите колони, пана и лакирани паравани — и след това й обърна гръб, ядосан сам на себе си. Имаше толкова много работа — бележката от министър Хен, пакетът от Дебелия Вон, последните приготовления за Съвета — а седеше тук и се цупеше като малко дете пред образа на баща си. И какво?

Сви юмрук, после бавно го разтвори. Не. Нямаше как да сдържи гнева си. Нито пък можеше толкова лесно да отхвърли съня. Само да затвореше очи и ги виждаше — хиляда ярки, трепкащи образи на утринната светлина с криле като завеси от най-фина дантела. Слой след слой трепкаща, огряна от слънцето дантела…

— Чие хсия…

Ли Юан се обърна и почти залитна, след това се стегна и застана срещу канцлера си.

— Да, канцлер Хан. Какво има?

Нан Хо се поклони ниско.

— Нося новина, чие хсия. Онази новина, която очаквахте.

Изведнъж Ли Юан застана нащрек.

— От Тао Юан? Имаме вест?

— Нещо повече, чие хсия. Дойде запис. Запис на срещата между Ван и Хсиян.

— Запис… — Ли Юан се разсмя, изпълнен с внезапно въодушевление — толкова силно, колкото и досегашното му отчаяние. — Значи го пипнахме, а? Пипнахме го!

* * *

Портиерът си беше свършил работата. Външната врата се плъзна веднага щом тя я докосна. Вътре беше тъмно като в рог, а камерите на охраната не работеха. Юе Хао се обърна, после кимна и мълчаливо пропусна покрай себе си останалата част от екипа.

Портиерът беше в спалното, проснат по очи на пода, с ръце зад тила. Един от екипа вече клечеше над него и връзваше ръцете и краката му.

Тя бързо се отправи към края на коридора — усети как другите се подреждат от двете страни на вратата. Изчака, докато и последните дойдат, след това пристъпи напред и силно почука на вътрешната врата.

В горния край на укрепената врата имаше малка шпионка. Тя застана с лице срещу нея, включи лампата на шлема си и протегна напред картата си за самоличност. Беше се обадила преди половин час, когато токът беше „угаснал“, така че я очакваха.

Клапанът се плъзна встрани и от осветения квадрат в нея се вторачи око.

— Приближете картата.

Тя изпълни нареждането.

— Мамка му… — лицето се отдръпна; човекът се обърна към някого вътре. — Жена, да му еба майката!

— Проблем ли има?

Лицето отново се обърна към нея.

— Ами работата е такава: това тук е мъжки клуб. Предполага се, че тук жени не влизат.

Тя си пое дъх и кимна.

— Разбирам. Но вижте сега. Аз просто трябва да прекъсна захранването от кутията вътре. Мога да направя поправките и тук, в коридора.

Стражът се обърна и се консултира с някого вътре, после пак се извърна към нея.

— Добре, но хайде по-живо, става ли? И недей да се озърташ много-много, иначе при началника ти ще постъпи рапорт.

Вратата бавно се плъзна и светлина огря коридора. Стражът се дръпна и пусна Юе Хао да мине. Вдигна ръка — искаше да посочи кутията, но така и не довърши жеста си. Ударът й го повали като чувал.

Тя се обърна и се огледа. Стаята беше голяма, шестоъгълни и от всички страни от нея тръгваха коридори. В средата й имаше кръгъл басейн, застлан с яркочервени плочки, а към дълбините му водеха пет стъпала.

Младежите в басейна май изобщо не забелязаха, че влиза. Бяха осем — голи, както майка ги е родила. Единият беше прехвърлил друг през ръба на басейна и задникът му се движеше припряно напред-назад, но май на никого не му пукаше. Останалите зад него си играеха и се смееха толкова отнесени — личеше, че са се надрусали.

Всичко това тя забеляза само като плъзна поглед нататък, но онова, което всъщност търсеше, беше вторият страж — онзи, с когото бе разговаряло поваленото приятелче. Усети как космите по врата й настръхват, след като никъде не го видя, после забеляза някакво движение, кратък проблясък на зелено между пантите на паравана отдясно.

Стреля два пъти през паравана — дебелият килим под краката й и тежките гоблени, които украсяваха стените, заглушиха шума, но той беше достатъчно силен, за да извади младежите от унеса им.

Сега и другите бяха застанали зад нея — маскирани фигури, облечени от глава до пети в черно. По неин сигнал се разпръснаха и се отправиха по коридорите.

Тя бавно прекоси стаята, небрежно държейки пистолета, и най-накрая застана до покрития с плочки ръб на басейна. Младежите се бяха дръпнали по-далече от нея и наркотичното въодушевление в очите им започна да угасва, щом започнаха да осъзнават какво става. Сношаващата се двойка се беше разделила и я гледаше с изцъклени очи, а признаците на неотдавнашната им страст все още си личаха. Други бяха вдигнали ръце в универсалния жест, че се предават.

— Вън! — ревна тя и рязко вдигна оръжието си.

Щом викна, те подскочиха, после започнаха да се дърпат назад, вече засрамени от голотата си. Страхът започна да прониква през наркотичната мараня в очите им.

Познаваше ги всички до един. Лица, имена, биографии. Местеше поглед от лице на лице и ги принуждаваше да срещнат очите й. Толкова бяха млади. Сякаш току-що бяха излезли от детството. Въпреки това не изпитваше към тях никакво съчувствие, а само отвращение.

От целия клуб се носеше шум — тупане, гневни викове и къс писък, който секна рязко. Миг по-късно мъж от екипа се появи на входа на един от коридорите.

— Чи Ли! Ела бързо…

— Какво има? — попита тя колкото се може по-спокойно, вирна леко глава и посочи с брадичка пленниците си.

Той погледна зад нея, разбра, след това се приближи и понижи глас:

— Хсяо Джен. Откачил е. По-добре го спри — измъкна пистолета от колана си. — Върви. Тия аз ще ги пазя.

Чу Хсяо Джен много преди да го види — беше се надвесил над един младеж на входа и изливаше поток от непристойни думи, докато методично млатеше пленника си по главата и раменете с приклада.

— Хсяо Джен! — кресна тя. — Ай я! Какво правиш?

Той се обърна към нея — лицето му беше позеленяло от гняв — после ръката му рязко подскочи и посочи зад поваления човек.

Тя го подмина, надникна в стаята, след това се дръпна назад разтреперана и почти уплашено срещна погледа на Хсяо Джен.

— Той ли го е направил?

Хсяо Джен кимна.

— Да…

Понечи отново да удари поваления мъж, но Юе Хао спря ръката му и тихо му заговори:

— Разбирам. Но нека да го направим както трябва, бива ли? В края на краищата сме дошли точно затова. Да сложим край на всичко това.

Хсяо Джен погледна окървавеното тяло под себе си и потръпна.

— Добре. Както кажеш.

Тя кимна, след което отмести поглед — беше потресена от видяното.

— А момчето? Мъртво е, както разбирам.

Хсяо Джен се разтрепери — гневът му бе преминал в болка.

— Как е могъл, Чи Ли? Как е могъл да стори това на дете?

Тя поклати глава — не беше способна да разбере.

— Не знам, Хсяо Джен. Просто не знам.

Когато се върна, те бяха строени в редица до басейна — всичките до един, включително слугите. Маскираните фигури на хората от Ю бяха от едната страна, вдигнали автоматичните си пистолети. Накара двама от онези да държат пребития си приятел, после тръгна по редицата и отдели прислужниците.

— Ту Ли-шан, Руук… заведете ги в кухненските помещения. Искам да ги вържете и да им запушите устата. Но не им причинявайте нищо лошо. Разбрахте ли ме?

Юе Хао се обърна към останалите мъже. Бяха двайсет и трима. По-малко, отколкото се надяваше да намери тук. Докато оглеждаше редицата, забеляза отсъствието на няколко лица от досиетата. Срамота, помисли си тя, докато плъзгаше студения си поглед по тях. Щеше й се да ги беше хванала всичките — всичките малки гадни копеленца до едно. Но и тези стигаха.

— Събличайте се! — кресна тя ядосано, макар да бе забелязала, че повече от половината вече са голи; след това се извърна и извади дебелия плик от туниката си. Това бяха смъртните присъди. Измъкна ги от плика, прелисти ги, отдели ненужните и ги напъха обратно в плика, а после се обърна отново с лице към мъжете.

Гледаха я уплашено; неколцина от тях плачеха без задръжки, ръцете и краката им се тресяха. Тя бавно тръгна надолу по редицата, като подаваше на всеки по лист; гледаше как навеждат погледи, след което отново я поглеждат със зяпнала уста, а очите им бяха изпълнени със страх.

Присъдите бяха смъртни — отделна присъда за всеки от тях — и към всеки лист беше прикрепена снимка на осъдения. Подаде и последната, след това се дръпна назад и зачака, чудейки се дали някой от тях ще има куража да каже нещо за последно, да се опита да спори, може би дори да се бори. Но един поглед към редицата й беше достатъчен.

За миг се опита да обърне нещата, да ги види от тяхната гледна точка; може би дори да извлече слаба следа на съчувствие някъде дълбоко в себе си. Но не откри нищо. Беше видяла твърде много; прочела бе твърде много; гневът й се бе втвърдил в нещо черно и непроницаемо. Те бяха гадни, безхарактерни лайненца. А онова, което правеха тук — страданието, което причиняваха — беше твърде огромно, твърде отвратително, за да може да им прости.

Юе Хао свали маската си и им позволи за първи път да видят лицето й, да видят отвращението, което изпитваше, после се върна в края на редицата и застана лице в лице с първия. Издърпа листа от треперещите му ръце и като го гледаше право в очите, започна, без дори да поглежда към листа в ръцете си, да рецитира по памет присъдата на вътрешния съвет на Ю, а след това допря дулото до слепоочието му и натисна спусъка.

* * *

Удари първият звънец. Ван Со-леян беше застанал на горната площадка на стълбището и гледаше надолу към мътно осветеното мазе. То беше огромно тъмно пространство, зле проветрено и зловонно. От дълбините му идваха постоянни стенания — съвсем отчетливо човешки, почти нечленоразделни, с болезнени признания. Подобията на думи се издигаха към него и се смесваха с гадния вкус в устата му; той се разтрепери от отвращение и разтвори ветрилото пред устата си.

Щом го видя, Хун Миен-ло се откъсна от пейката и се спусна към него.

— Чие хсия — поклони се той ниско. — За нас е чест, че сте тук.

Тангът се спусна по неравните стъпала бавно, с почти педантична загриженост. Щом слезе долу, той изгледа кръвнишки своя канцлер, сякаш думите не можеха да изразят колко вулгарно е всичко това.

Беше старомодно и варварско, ала точно затова и имаше ефект. Мъчението си беше мъчение. То нямаше нищо общо с изтънчеността. Същественото беше ужасът. А това място с неговите влажни зловонни миазми беше идеално за целите на мъчението. То вонеше на безнадеждност.

Пейката беше най-обикновена работническа пейка от отминали епохи. Твърдата й дървена рамка бе изстъргана чисто, а от жълтото дърво стърчаха четири черни железни шпила — по един във всеки ъгъл; полираният метал беше дебел в основата си, а на върха се изтъняваше до иглено острие. Ръцете и краката на пленника бяха завързани за тези шипове с намотани фини, здрави вериги, които се врязваха в плътта и тя кървеше. През голите му гърди бяха намотани няколко нагрети жици и докато се охлаждаха, те се стягаха и разрязваха плътта, а пленникът се задъхваше и се бореше за всеки дъх; всяко болезнено движение караше острите телове да се врязват още по-дълбоко в окървавената плът.

Едното му око беше извадено. Изгорено в почернялата орбита. Обръснатата глава беше цялата във фини белези от бръснач. И двете уши бяха отрязани. И четирите му крайника бяха целите в рани и отоци, а счупените кости стърчаха от кожата на няколко места. Нито на ръцете, нито на краката имаше нокти, а сухожилието на всеки пръст бе прерязано акуратно, всяко поотделно, с хирургическа сръчност. И последно: гениталиите на мъжа бяха отрязани, а раната беше залята с врял катран.

Ван Со-леян го погледна, после се извърна, като си вееше бързо с ветрилото, но Хун Миен-ло беше забелязал истинското удовлетворение в погледа му, примесено с ужаса и отвращението.

Пленникът вдигна глава — единственото му здраво око започна да снове между двамата мъже. Движенията му сякаш бяха автоматични — сякаш искаше да разбере единствено откъде ще дойде болката този път. Сякаш нито различаваше, нито разпознаваше някого. Виждаше само кръв, жега, строшени кости. Ван Со-леян познаваше това око още от дете. Беше окото на майстора на императорския дом на баща му, Сун Ли Хуа.

— Призна ли си?

— Да, чие хсия — отговори Хун, леко отпуснал длан на пейката. — Когато го доведох тук долу, дърдореше като уплашено дете. Не можа да понесе много болка. Само при мисълта за болка започна да пее като птичка.

И все пак е още жив — помисли си Ван. — Как може да е още жив, след като са му причинили всичко това? Въпреки това не заслужаваше никакво съжаление. Сун Ли Хуа го беше продал. На Ли Юан, неговия враг.

Точно както продаде баща ми на мене.

Ван се наведе и се изплю върху покритото с белези, ранено тяло. А окото, което проследи движението, остана апатично, безразлично към жеста, сякаш искаше да каже: „Това ли е всичко? Този път няма ли да има болка?“

Продължиха нататък, към другите пейки. Някои бяха по-малко увредени от Сун Ли Хуа, други едва дишаха — бяха разчленявани парче по парче като животински трупове на масата на месаря. Всички те бяха стари и доверени слуги; всички те служеха отдавна и бяха „верни“ хора на бащиния му дом. И Ли Юан беше успял да купи всичките. Нищо чудно, че последните няколко пъти копелето предусещаше как ще действа той в Съвета.

Ван се обърна към канцлера си.

— Е, чие хсия? — попита Хун Миен-ло. — Доволен ли сте?

Неприятна усмивка беше изкривила лицето на канцлера, сякаш искаше да каже, че не обича нищо повече от това, да причинява болка на другите. И щом я видя, Ван Со-леян кимна, бързо се извърна и затича нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, за да не издаде истинските си чувства.

Никога не беше подозирал съществуването на такава страна в Хун Миен-ло. Или имаше и друга причина? Разправяха, че Хун и Сун открай време се разбират. Може би беше заради това. Както и да е, времето щеше да покаже. И тогава Хун Миен-ло наистина щеше да се научи да се усмихва. Както се усмихва труп.

* * *

Ли Юан стоеше до прозореца, докато го обличаха. Градината отвън беше потънала наполовина в сянка, наполовина — огряна от слънце; росните листа по върха на близките рододендронови храсти блещукаха под първите слънчеви лъчи. Стоеше неподвижен, докато прислужницата стягаше връзките около кръста му, после се обърна към своя майстор на вътрешните покои.

— И имаш ли представа какво искат, майстор Чан?

Чан Тен се поклони ниско.

— Никаква представа нямам, чие хсия. Маршалът каза, че било крайно спешно. И че трябва да ви събудя, ако още не сте се събудили.

Ли Юан се извърна и скри усмивката, появила се на устните му при мисълта за прямотата на Толонен. Въпреки това усети как по гръбнака му минава тревожна тръпка.

Чакаха го в кабинета му. Нетърпелив да чуе какво се е случило, той бързо прекоси стаята и застана пред тях.

— Е, Кнут? Какво има?

Толонен му подаде папка. Ли Юан я взе и я отвори. След миг вдигна очи и странно се изкиска.

— Ама че работа. Едва снощи сънувах водни кончета. А сега — това… — вгледа се в Толонен, присвил очи. — Но защо ми го показваш? Гадно е, не ще и дума, но едва ли един танг трябва да бъде събуждан заради такова нещо, нали?

Толонен сведе глава в съгласие.

— При обичайните обстоятелства би било точно така, чие хсия. Но въпросът е от върховна важност. Това е начало на нещо, което ще е добре да приемем наистина много сериозно.

Ли Юан се обърна към канцлера си:

— И какво го прави толкова различно?

Нан Хо също сведе глава.

— Това, чие хсия.

Ли Юан остави папката на един близък стол и пое листовката от канцлера. Беше отпечатана върху отделен голям лист, сгънат на четири — хартията не беше по-дебела от няколко мола, печатът — лошокачествен и неравен. Веднага разбра, че е набиран на ръка; че който и да е изготвил това, е искал да избегне дори най-малката възможност да го проследят по компютърната мрежа.

Сви рамене.

— Интересно е, но аз продължавам да не разбирам.

Нан Хо се усмихна напрегнато.

— Простете, чие хсия, но не е толкова заради листовката, колкото заради количеството, което е било разпространено. Трудно е да се прецени точно колко копия са били пуснати, но според последните оценки на силите за сигурност са някъде между четвърт милиард и милиард.

Ли Юан се разсмя.

— Не е възможно! Как ще отпечатат подобно количество? Как ще ги разпространят? И като стигнахме до това — откъде, по дяволите, ще вземат толкова пари?

Ала забеляза колко угрижен изглеждаше старецът.

— Това е нещо ново, чие хсия. Нещо опасно. Точно затова трябва веднага да се справим с него. Тъкмо затова съм дошъл. Да искам от вас разрешение да превърна елиминирането на тази нова група в най-важна задача.

Ли Юан се вгледа в маршала си, после извърна очи. Един милиард листовки. Ако това беше вярно, явно имаше повод за притеснение. Но беше ли Толонен прав, като се безпокоеше толкова, или реагираше прекалено силно? Седна зад бюрото си и се замисли.

— С какво се занимава точно сега майор Кар?

Толонен се усмихна.

— Кар вече е по следите им, чие хсия. Възложих му да разследва убийството на хсиен лин Шу Чен-хай.

— И?

Толонен поклати глава.

— И нищо, страхувам се. Разследването засега не е стигнало доникъде.

— Добре. Но искам Кар да се занимае с това, Кнут, и искам всеки ден на бюрото ми да пристига доклад, засягащ всеки предприет ход. Погрижи се той да получава всичко, което ще му е необходимо.

— Разбира се, чие хсия.

Изпроводи с поглед Толонен, после се обърна към канцлера си:

— Има ли и друго нещо?

Канцлерът се поколеба, сякаш преценяваше нещо, след това пристъпи напред, извади малко пакетче от гънките на одеждите си и го подаде на своя танг, свел глава и извърнал очи.

— Не бях сигурен дали да ви го давам, чие хсия.

Ли Юан с усмивка взе пакета, после дъхът му секна. От коприната го лъхна почти недоловим аромат. Аромат на мей хуа. Сливов цвят.

— Благодаря, Нан Хо. Аз…

Но канцлерът вече беше излязъл. Щом Ли Юан вдигна поглед, вратата в дъното на стаята се затвори.

Облегна се назад и се втренчи в малкото пакетче на бюрото. Беше от нея. От Фей Йен. Макар че на опаковката не пишеше нищо, той знаеше, че никой друг не би използвал този аромат. Никой друг не би използвал за вестоносец неговия канцлер.

Потрепери, изненадан от силата на чувствата си. След това се наведе напред и с треперещи ръце започна да разопакова пакетчето — любопитен, ала и уплашен.

Вътре имаше бележка, а под бележката — малка касета. Разгъна листчето и прочете краткото съобщение, после предпазливо вдигна касетата. Очите му бяха приковани в златните йероглифи, изписани върху черния калъф. Хан Чин — пишеше там. Синът му.

Преглътна, след това затвори очи. Какво ли искаше тя? Защо му причиняваше това? За миг стисна мъничката касета, сякаш искаше да я смачка, после отпусна длан. Не. Трябваше да я изгледа. Изведнъж усети колко много иска да замине в имението Хей Шуй и просто да остане там, без никой да го наблюдава, и да гледа как детето му си играе.

Въпреки това въпросът си оставаше. Какво искаше тя? Приближи се до дългия прозорец. Слънцето вече се беше издигнало, сенките на изток бяха много по-къси. Пое си дълбоко дъх, загледан в трепкащите по повърхността на шадравана лъчи, след това поклати глава. Може би тя не знаеше. Може би тя не разбираше каква власт има над него — дори и сега. Може би беше просто акт на любезност…

Засмя се тихо. Не. Каквото и да беше, не беше акт на любезност. Или не беше просто акт на любезност. Обърна се, погледна касетата, бележката, после отново се обърна към прозореца и се втренчи навън. Каквото и да беше, трябваше да почака. Точно сега трябваше да се подготви, да изчисти ума си от всичко освен от предстоящата борба. Тази вечер след Съвета можеше да се отпусне; можеше да си позволи да се поддаде на слабостта си. Но не и преди това. Не и докато не се е справил с Ван Со-леян.

Въздъхна, извърна се от прозореца и отново се отправи към покоите си и към очакващите го прислужници.

Отвън над езерото, под ранните утринни лъчи, едно водно конче се носеше над водите; крилете му трептяха като разтопено слънце, а тялото му беше яркозелено и по него играеха всички цветове на дъгата.