Трейси Козънс
Синя кръв (7)

Седма глава

Принц Ранд скочи на крака толкова внезапно, че Никол едва не загуби равновесие. Той се затича към редица дървета от другата страна на ливадата.

Никол видя някакъв човек, който хукна през храстите. Забеляза познатото очертание на фотоапарат с телеобектив, удрящ се в бедрото му. Двама дворцови стражи със зелени униформи се впуснаха да го преследват. Хладни тръпки пробягаха по тялото й, когато си даде сметка, че някой е търсил сензационна новина в личния живот на принца плейбой.

Обзе я странно чувство, сърцето й се изпълни със съчувствие към принца. Въпреки че списание „Аристократи“ ползваше само сериозни източници, през годините бе видяла изобилие от снимки, уловили принца в неочаквани ситуации. Макар че това беше само един обяд, почувства притеснение и гняв, че е била обезпокоена. Това време с Ранд принадлежеше на нея и на никой друг.

Ранд намали темпото си и спря до дърветата. Минаха няколко минути. След това един от стражите се появи откъм горичката и докладва нещо на Ранд. Тя го видя да сочи по посока на гонитбата и да клати глава.

Ранд прокара ръка през косата си и масажира тила си, разстроен — без съмнение — че не е успял да хване фотографа. Каквито и снимки да бе направил, те нямаше да струват много, помисли си Никол с облекчение. Принцът просто бе обядвал с една от служителките си.

При това, без да демонстрира никаква близост. Неговата откровеност я бе поразила. Той правеше все по-трудно осъществяването на намерението й да запази емоционална дистанция. Беше седял близо до нея и бе разкрил сърцето си, тайните си, своите мечти. За един кратък, безумен момент бе изпитала неудържимото желание да се свие в неговия скут, да зарови лице в шията му и да забрави за всичко останало, освен за лудия копнеж да го държи в прегръдките си.

Поклати глава, раздразнена от идиотското си увлечение. След като поговори няколко минути със стража Ранд кимна, явно освобождавайки го, след това се запъти към нея.

Тя се стегна, твърдо решила да не го оставя да пробие бариерите й, независимо от действията си. Изправи се да го посрещне.

— Това беше фотограф, нали, ваше височество?

— Не се тревожи за това. Най-добре ще бъде сега да пояздим. Джералд ни приготви Аполо и Атина, оседлани са и готови да тръгнат. — Той плесна и потри ръце. — Какво ще кажеш? Можеш да яздиш, нали?

Неговата престорена веселост не я заблуди.

— Ами да. Хубаво ще е. Но фотографът — какво ще стане ако…

Той я хвана за лакътя и я поведе в противоположна посока, по къса пътечка през дърветата към чифт оседлани коне, завързани под един бор.

Спря пред едра кафява кобила. Никол беше забравила колко са големи конете.

— Скачай. — Хвана я през кръста и я повдигна на гърба на коня. — Подхождате си с Атина — избъбри той. — Тя е смела, умна. И голям инат.

— Не съм яздила от доста време… — започна Никол, но той се беше вече обърнал. Изведнъж го видя на гърба на най-мощния жребец, който някога бе виждала — черен, с бели чорапки, със загладен косъм, мускулест. Без съмнение — идеалният ездитен кон за един принц.

Ранд се обърна да я погледне, вероятно да се увери, че не е паднала. След това извика, бутна коня с пети и тръгна в тръс към една алея в гората.

Никол предпазливо побутна загладените хълбоци на Атина, но успя единствено да я накара да се завърти в кръг. Объркана, тя дръпна силно поводите. Атина изцвили и отскочи назад.

Никол настръхна, дъхът й спря. Можеше да го направи. Не е да не беше яздила. Преди около петнайсет години, при едно гостуване. Беше прекарала три възхитителни седмици в семейното имение на Сисили. Сисили беше богата. Никол, като дъщеря на университетски преподавател, не беше.

Тя подскочи няколко пъти на гърба на коня.

— Хайде, конче. Тръгвай! Хайде, Атина, хайде моето момиче! Настигни принца! Давай! — Разстроена от мисълта, че може да изглежда глупаво в очите на някой случаен наблюдател и от това, че Ранд бе вече изчезнал сред дърветата, Никол заби пети в хълбоците на коня.

Кобилата се понесе като стрела. Никол стисна силно поводите, после се приведе напред и се задържа, докато конят се впускаше в силен галоп. Справяш се добре каза си тя, докато вятърът свиреше в ушите й. Наистина добре. Можеш да го направиш.

Навлезе в горичката зад Ранд, все още крепяща се върху галопиращия кон. Почувствала се по-уверена тя се изправи на седлото. Усещането, че язди, че контролира мощното животно, я опияни. Двамата заедно — конят и ездачката, се озоваха на полянка, спускаща се към зелена низина. В дробовете й нахлу свеж въздух — слънцето я обгърна с милувка като докосване от атлаз.

А гледката на принца, който яздеше редом с нея, съвършено владеещ мощния си кон, я изпълни с удоволствие.

— Да! — извика тя.

Ранд се обърна и й се усмихна — точно когато Никол се наклони назад, малко повече отколкото бе нужно. Преди да разбере какво става, конят под нея изчезна. Тя се тръшна на земята с грацията на камък. Усети остра болка в крака си и извика. Легнала на тревата, с подвит под себе си крак, тя се опитваше да си поеме дъх. Синьото небе се завъртя лудо над нея и почувства как й става лошо.

Тя примигна и се опита да фокусира зрението си да укроти това безумно въртене на света около нея и да постави нещата обратно по местата им. Очилата й бяха изчезнали и всичко бе станало неясно. Тогава над нея се надвеси лицето на Ранд — достатъчно близо, за да успее да види разтревожените му очи.

— Никол! Господи, добре ли си? — Трябва да бе коленичил до нея, защото сега я повдигаше и й помагаше да се изправи.

— Глезенът ми… — боли — изохка тя. — Господи, Ранд, толкова ме боли.

— Този ли? — Той докосна стъпалото и остра болка се стрелна по тялото й. Тя извика. Тревогата в очите му се примеси с внезапен гняв. — По дяволите, това е ужасно. Може да е счупен. Стори ми се, че каза, че можеш да яздиш!

— Ако не беше тръгнал толкова бързо… — Никол се опита да се измъкне от ръцете му.

Той я пусна и приседна на петите си.

— Това дори не беше галоп. — Вдигна ръце, явно изгубил всякакво търпение.

— Опитах се да кажа, че не съм яздила от малка — изстреля тя в отговор. — Не съм опитна ездачка като лейди Патриша!

— Но искаше да яздиш, нали?

Болката помете цялата й предпазливост, в момента не я беше грижа за нищо.

— По дяволите, Ранд! Защо сметна, че съм толкова добра?

Той се втренчи в нея, в очите му се четяха смущение, объркване и някакво друго чувство, което тя не можеше да определи.

— Може би защото си дяволски добра във всичко останало?

Не знаеше как да приеме тази забележка. Без съмнение, беше го разочаровала, но тя се гордееше, че е такава, каквато е — и каквато не е. Вирна брадичката си съвсем малко по-високо.

— Аз не съм благородничка, Ранд. Не съм израсла с конюшни и уроци по езда и други подобни. Очилата ми… — Тя протегна, ръце да опипа земята около себе си. — Къде са?

Рандал ги нагласи на носа й. Рамките се бяха разкривили и тя се опита безуспешно да ги оправи.

Никол откри, че се взира в стиснатите челюсти на Ранд. Той седна на земята, сложил свитите си в юмруци ръце на кръста.

— По дяволите, Никол! Ако беше благоволила да ми кажеш, че си начинаеща…

— Опитах се, но ти не ме остави. Просто ме хвърли на коня и отпраши! Имаш лошия навик да игнорираш хората, когато ти е удобно.

На лицето му се появи скептичен израз.

— Аз? Аз никога…

— Да, така е. — Раздразнена и изпитваща болка, тя нямаше никакво желание да внимава с думите си. — Изобщо не умееш да изслушваш другите.

Той присви очи.

— Разбирам. Имаш ли да кажеш още нещо за мен?

Никол преглътна с пресъхнало гърло. Повдигаше й се, но успя да овладее разбунтувания си стомах. Щом бе стигнала толкова далеч, най-добре беше да продължи. Какво можеше да изгуби, освен едно занимание, което дотук се бе оказало пълен провал?

— Ами ти си някак…

— Някак… — Той впи поглед в нея. — Какво, Никол? Не смей да се отдръпваш сега.

— Арогантен.

Устните му потрепнаха.

— Така ли?

Тя кимна яростно.

— Много арогантен. Изключително арогантен. Крайно…

Той вдигна ръка.

— Престани! Стана ми ясно. Но предпочитам да наричам това увереност в себе си. — Усмихна се. — Сега хайде да те заведем при доктора да те прегледа. — Вдигна я на ръце. Притисна я до гърдите си в сигурна прегръдка.

Никол затвори очи не само от болка, но и поради страхотно приятното чувство да го усеща близо до себе си. Не можеше да го прави повече — не можеше да издига прегради. Не и когато й се искаше единствено да се предаде пред неговата сила. Инцидентът беше заличил преструвките й. Знаеше, че никога няма да се върне към тях.

Занесе я до Аполо и я сложи да седне странешком на седлото. Взе двете й ръце и уви поводите около тях. Дръж се здраво, чуваш ли? Не мърдай.

Никол кимна, смутена от неговата загриженост. Сега, естествено, в неговите очи бе по-скоро бреме, а не помощник. И ужасен спътник за пикник.

Той вдигна поводите на нейната кобила, която се бе отдалечила на няколко ярда, и ги завърза за седлото на Аполо. След това се качи зад нея. Хванал поводите с една ръка, с другата придържащ я за кръста, насочи коня в бавен ход към двореца.

Пътят обратно беше смесица от болка и удоволствие за Никол. За да спре да мисли за стрелкащата я в глезена болка, тя съсредоточи вниманието си върху стегнатото тяло на Ранд зад себе си, силата на ръката му, неговия дъх върху тила си. Да бъде придържана от него й доставяше по-голямо удоволствие, отколкото си бе представяла.

Тя въздъхна и се намести по-добре в прегръдката му. Ръката му притисна корема й, след това постепенно се отпусна, като че ли се застави да се отпусне. Без съмнение, той беше бесен.

Когато навлязоха сред дърветата, прошепна в ухото й.

— Ти също си донякъде арогантна, Никол.

— Аз? Как така…

— Държиш се по един учтив, дипломатичен начин — през повечето време. Но все пак успяваш да прокараш своето — толкова си сигурна, че си права.

Никол откри, че се усмихва. Разбираше я толкова добре. Тя определено говореше открито, не се колебаеше да изказва мнението си, дори пред управниците на страната. Това сигурно беше американското у нея — една вяра, че всички са равни, че всеки глас трябва да бъде чут, дори на обикновен човек като нея.

— Предполагам, че може би понякога…

— През повечето време си права — прекъсна я той.

— Това би ужасило повечето мъже.

Тя не можа да се сдържи. Пое примамката.

— Но не и теб!

— Аз съм прекалено арогантен, за да се оставя да ме уплашиш, Никол. — Тя долови закачливата нотка в гласа му и не успя да устои да се пребори с топлото чувство, което я обзе.

Не след дълго Ранд остави пътя и се насочи към добре поддържаните тревни площи зад двореца. Пресякоха живия плет, после поеха по насипаната с чакъл градинска алея. Минаха край градинаря, който ги изгледа с изумление.

— В градината сигурно не се пускат коне? — обади се Никол.

— Днес правя изключение. — Той тръгна право към огромното западно крило и спря точно пред терасата на офиса си.

— Джералд!

Джералд веднага се появи през балконската врата.

— Извикай доктор Шапел. Никол се нарани.

— Наранила се е! Това е ужасно — изуми се Джералд и се намръщи. — Как?

— Атина се уплаши и я хвърли — обясни припряно Ранд, докато слизаше от коня.

Никол го погледна учудено. Не беше станало точно така.

Джералд също го намери за странно.

— Нашата добре обучена Атина? Никога не съм…

Ранд се намръщи.

— Лекарят, Джералд — изръмжа той.

— Да, ваше височество. Веднага ще го извикам — той се обърна.

— Почакай — възпря го Ранд. — Първо ми помогни. Отвори вратата.

Джералд разтвори широко балконската врата и Ранд пое Никол от коня, след това я внесе вътре. Постави я внимателно на дивана и сложи една възглавничка на масичката за кафе за наранения й глезен, който се беше подул и беше станал двойно по-голям.

След като Джералд излезе, Ранд свали обувката й за тенис и чорапа и нави нагоре крачола на джинсите. Прокара пръсти по охлузената кожа.

— Хубави цветове. Синьо, мораво, алено…

— Само не го докосвай — помоли през зъби тя.

Той приглади разрошената й коса. Нежното му докосване сякаш прогони болката.

— Не се притеснявай. Доктор Шапел ще изнамери някоя магия срещу болката. Само се дръж. Ще потърся малко лед за отока.

Той се запъти към барчето на отсрещната стена. На Никол дори тази кратка раздяла й се стори дълга. Чу го как отваря малкия хладилник. Пред очите й сякаш имаше мъгла. Искаше й се само да затвори очи и да се изключи от всичко — най-вече от болката.

След малко Ранд се завърна, увил лед в една кърпа. Клекна до крака й и постави кърпата с леда върху глезена. Никол трепна от внезапния хлад, но й стана по-добре.

Поглъщаше го с очи: разрошената гарвановочерна коса, начина, по който ризата се опъва на раменете му, нежността, с която ръцете му държат леда върху наранения й крак. Никой от списанието нямаше да повярва, че принц Ранд е коленичил в краката й в ролята на болногледачка.

— По-добре ли е? — попита я.

Тя кимна.

— Благодаря.

— За какво? — Лицето му потъмня и той стисна челюсти. Изглеждаше едва ли не ядосан. — Това е най-малкото, което бих могъл да направя, след като станах причина за злополуката.

Връхлетя я разочарование, разбра истината. Нищо чудно, че Ранд бе толкова грижовен. Тя го бе накарала да се почувства виновен. Как я бе носил и я бе придържал на коня… Разбира се, че все някак трябваше да я върне тук. Това беше единствената причина да я държи в прегръдките си. Единствената причина някога да го направи. Само някоя ентусиазирана глупачка би видяла в това нещо повече.

В чакалнята на лекарския кабинет Ранд не спираше да крачи от едната стена към другата в отчаян опит да прогони терзаещото го чувство на вина. Можеше да види как доктор Шапел прави превръзка на глезена на Никол в малката стая за прегледи.

Лекарят бе наредил да закарат Никол в дворцовия му кабинет, където й направи рентгенова снимка на апарат с допотопен вид. Той определи, че нараняването й е само навяхване, а не счупване. Въпреки това тя не трябваше да стъпва на крака си шест седмици.

Ранд не престана да си напомня, че тя ще живее. Това беше само един навехнат глезен. Тя би трябвало да му каже, когато я качваше на Атина. Някак да привлече вниманието му. Да му изкрещи.

Да му изкрещи? Една обикновена поданичка? Абсурдна мисъл! Той прекоси разстоянието до вратата и се върна отново обратно, докато лекарят съветваше Никол как да държи ледения компрес върху наранения глезен. Лицето й беше станало обезпокоително бледо и по силно стиснатите й устни можеше да разбере, че дяволски я боли.

Той спря на вратата на кабинета.

— Дадохте ли й нещо обезболяващо? — запита сурово.

— Да, ваше височество — отговори доктор Шапел със забележително спокоен тон въпреки царствения гняв. Кимна към шишенцето с хапчета в ръката й — госпожице Олдридж, когато спре действието на инжекцията, вземайте по две хапчета на всеки четири часа през следващите няколко дни. Ако не е достатъчно, обадете ми се.

Никол кимна. На челото й бе избила пот. Ранд се пребори с настоятелното желание да я вземе в прегръдките си и да я утеши. Тя просто работеше за него — административна сътрудничка, нищо повече. Щеше да го преживее. Само едно навяхване.

Той закрачи отново, стиснал юмруци. Би могло да бъде много по-зле. Можеше да счупи този свой лебедов врат! По дяволите, какъв глупак е…

Пред него изникна нов проблем. Как щяха да продължат работата по проектите си, ако тя не можеше да се справи със стъпалата, за да дойде в офиса му? Доктор Шапел каза, че трябвало да остане на легло няколко дни; след това, може би, щяла да мине на патерици. Но стъпалата бяха от мрамор — и това беше опасно.

Лекарят отиде при него.

— Това е всичко, което мога да направя, ваше височество. Ще се оправи след известно време. Би трябвало да я заведем в стаята й. Обезболяващото лекарство, което й инжектирахме, доста ще я отпусне.

Преди лекарят или сестрата да успеят да реагират, Ранд пристъпи напред.

— Аз ще я заведа. — Той внимателно я вдигна и я сложи в количката. Без да каже и дума повече, я изведе от стаята и я подкара към мраморното стълбище, където спря.

— Съжалявам, Ранд — отрони Никол, след като разбра, че ще трябва да я отнесе горе на ръце.

Тя съжаляваше? Като ругаеше под носа си, той внимателно я вдигна и започна да се изкачва нагоре. Беше удивително лека, крехка и нежно закръглена, където трябва. Той яростно се опита да потисне тези странни мисли. Но тъй като бе обвила ръце около шията му, сладкото й лице с тези разкривени очила беше само на сантиметри от неговото. Дъхът й през леко разтворените устни гъделичкаше бузата му. По дяволите, ако обърнеше главата си съвсем мъничко, би могъл да вкуси устните й.

Продължи нагоре, сковал мускулите на шията си, заставяйки се да не гледа към нея. Но трудно можеше да избегне нейното ухание. Миришеше на слънце, свеж въздух и пролетни цветя. Сдържано, фино. Дяволски секси. И никога не е била в интимни отношения с мъж.

У него се надигна собственическо чувство. Засега поне беше изцяло негова.

Докато минаваше край библиотеката на път към стаята и, го осени една идея. Щеше да премести офиса си в библиотеката. По този начин нямаше да й се налага да се мъчи с дворцовите стъпала.

Веднага щом влезе в апартамента, една очакваща ги камериерка оправи леглото. Той я сложи да легне и камериерката намести възглавниците под главата й. Взе хапчетата от Никол и ги постави на нощното шкафче. Нетърпелив да остане сам с Никол, Ранд освободи камериерката.

Никол вдигна сънлив поглед към него. Обезболяващото лекарство сигурно бе започнало да действа. Никога не я беше виждал толкова спокойна, никога не беше виждал такава чувствена усмивка на розовите й устни. След това челото й се сбърчи.

— Това наистина беше тъпо — промърмори тя по нейния типично американски начин. — Не мога да повярвам, че наистина го направих. Сега ще ме изхвърлиш.

— Да те изхвърля? Когато имаме да вършим толкова много работа? Това е само едно малко препятствие по пътя към успеха. — Той придърпа един стол до леглото й. Седна, после обясни как могат да използват библиотеката. — Оттам ще ръководя делата си, докато оздравееш — обяви той с ентусиазъм. Не можеше да си представи как е могла да си помисли, че ще се отърве от нея само заради нараняването й. Особено когато виновникът бе той. — Когато си готова, можеш да доприпкаш на куц крак и ще продължим.

— Наистина трябва да влезеш в крак с времената, Ранд. — Никол се сгуши във възглавницата.

Ранд се пресегна да приглади отново косата й, но, побърза да отдръпне своенравната си ръка. Вече я беше докосвал твърде много днес.

— Времената?

— Улеснения за инвалиди. Погрижи се за това. Дворецът има нужда. Биха могли да се сложат асансьори, нали… Рампи, такива неща. Да се помогне на инвалидите да станат част от обществото.

— Аха, разбирам. — Това беше възможно. Хората щяха да оценят това като знак, че управлението се променя и модернизира. — Изглежда добра идея. Не бях помислял за това.

Тя леко се намръщи.

— А на употребилите алкохол не трябва да се позволява да шофират.

Ранд си припомни казаното от лорд Филип за родителите й, загинали при катастрофа, причинена от пийнал си мъж. Нищо чудно, че се бе отказала от тази тяхна назадничава страна. Ужасно му се искаше да поправи някак нещата.

— Права си. Не трябва да шофират.

— А пътните знаци са отвратителни. Оправи ги, окей?

— Окей. — Беше готов да й обещае всичко, даде си сметка той поразен. Кога беше станал толкова уязвим спрямо нея? Това беше странно чувство, не съвсем комфортно.

Тя въздъхна.

— А жените — би трябвало да ги допускат в държавните университети. Тези правила са наистина скапани.

— Скапани, така ли? — Едва успя да сдържи усмивката си при жаргонната дума. Отдавна би трябвало да я упои; щеше да се открие по-рано пред него. Нямаше и представа, че толкова много идеи се въртят в главата й. — Преставаш ли някога да мислиш, Никол?

— Ъхъ. — Тя поклати глава. — Много има да се върши. — Миглите й потрепнаха и очите й взеха да се затварят. Тя измърмори нещо и той трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Благодаря, че ме оставяш да помагам, Ранд. Това означава много за мен.

— И за мен — прошепна той, поставяйки ръката си върху нейната.

Тя не отговори. По това как гърдите й се надигат и спускат, разбра, че е заспала. Но все още не можеше да си наложи да си тръгне. Беше запазил времето до пет часа за пикника. Този път нямаше закъде да бърза.

Докато се взираше в лицето й, толкова невинно в съня, го изпълни удивително чувство. Едва си спомняше какъв бе животът тук, в двореца, преди нейното пристигане.

Ситуацията го изкуши, не успя да й противопостави благородните си намерения. Никога нямаше да има друг шанс. Като се молеше да не разбуди Спящата красавица, принцът се наведе и нежно я целуна по устните.