Трейси Козънс
Синя кръв (2)

Втора глава

— Спомняш ли си кога те доведох тук като момиче, Никол? — позасмя се чичо Филип, докато лимузината се придвижваше напред, а кралският дворец взе да се провиделява през дърветата.

— Никога не бих могла да го забравя — откликна Никол, неспособна да откъсне очи от сградата в пясъчен цвят. — Ти искаше от мен да попия великите събития от историята на Каледония, а аз исках просто да тичам през залите и да ядосвам стражата.

— Очаквам този път да покажеш малко повече респект — избъбри през смях чичо Филип.

Никол му се усмихна. Не беше подготвена за силното чувство, което я бе изпълнило, когато пристъпи от самолета на калдонийска почва. В този объркващ момент й се прииска да целуне земята от радост, че вижда покритите с лозя хълмове на своята страна, кристално бистрите езера и далечните планински върхове.

Прииска й се и да заплаче, защото почти нищо не се бе променило. Виещите се пътища бяха все тъй зле поддържани, а пътните знаци — неточни или липсващи.

Шофьорът им свърна в частната алея. Кралският дворец се гушеше в подножието на меко заоблени хълмове на десет мили от града сред собствен парк от хиляда акра. Беше построен като замък през единадесети век, а подобренията и допълненията бяха продължили през годините до двадесети век, като националната политика бе започнала да фаворитизира старото пред новото. Никол знаеше, че модерната водопроводна инсталация е била монтирана едва преди четиридесет години, при това само в жилищното и стопанското крило.

Докато се взираше в двореца, я връхлетяха емоции — защо, не можеше да каже. Вярно — триетажната сграда с кулички беше един паметник на калдонийската любов към старините и символ на сърцето и духа на Каледония. Нейната красота лесно можеше да отвлече вниманието, напомни си сурово тя. Можеше да я накара да забрави за сериозните проблеми на тази страна и на правителството, проблеми, засягащи реални хора.

Проблеми, игнорирани от принц Ранд.

От списанието й бяха разрешили отпуск, в случай, че принцът я наеме. Беше започнала да се надява, че той ще го направи, за да може в крайна сметка да изпълни дълга към страната си. Веднага щом приключи с ангажимента си, щеше да вземе първия самолет за Ню Йорк.

Тя се подпря на ръката на шофьора, докато слизаше от колата. Приглади полата на костюма си и вдигна поглед нагоре, без да е сигурна накъде първо да погледне — толкова много имаше за гледане, за възприемане.

Както винаги, от двете страни на огромните четворни врати на входния портал стояха две двойки униформени стражи. На върха на портала свежият планински ветрец развяваше дузина флагове. На най-големия флаг в средата се виждаше познатият златен лъв върху зелено поле.

— Прекрасно, нали? — Чичо Филип заобиколи колата и се присъедини към оглеждането на двореца. — Наистина би трябвало да идвам тук по-често. В цялата тази днешна житейска суетня човек лесно може да забрави чувството си за принадлежност.

Никол се усмихна на забележката му, знаеше, че тя се отнася за нейния живот на космополит. Филип, баронът на Дюпрения, дори не живееше в столичния град. Той не се отделяше от своето имение в провинцията, освен когато традицията налагаше присъствието му в Камарата на лордовете, където семейството заемаше наследствен пост от стотици години.

Въпреки че по-младият му брат, бащата на Никол, беше само един университетски преподавател, за нея липсата на титла нямаше значение. До смъртта на родителите си бе имала прекрасно детство.

Вътре двамата последваха един иконом в зелена униформа към частните апартаменти на принца. По пътя Никол се взираше със страхопочитание във величието наоколо, виждайки го за пръв път с преценяващия поглед на голям човек. Вярно, Каледония едва се забелязваше на картата на Европа. Но не й липсваше гордост.

По цялото протежение на облицования с бял мрамор коридор с внимание и грижа бяха изложени национални съкровища. По изящно орнаментираните стени висяха картини с красиви пейзажи от Каледония. В стъклени витрини се пазеха мечове, керамика и други експонати от вековната история на страната.

Завиха наляво, след това надясно и се озоваха в огромната Зала на предците. На Никол й се искаше да бе имала повече време да разгледа картините. Правила бе обиколка на двореца, когато беше на десет години, и тогава не беше обърнала голямо внимание на детайлите. Сега видя кралете и кралиците от миналото в нова светлина. Ако действително успееше да намери съпруга на принца, щеше да помогне при решаване бъдещето на кралството — и да определи лицето на кралицата, чийто портрет щеше да виси на празното място до неговия.

Тя се спря пред последната картина, беше портрет на самия Ранд. Художникът го бе нарисувал в дрехи за игра на поло, застанал до красив дорест кон.

— Обича да се поосвежи с някоя и друга игра на поло — осведоми Филип, застанал редом до нея. — Обаче не смятам, че полото ще бъде задължение на бъдещата му спътница в живота.

— Не — промърмори Никол, изучавайки с поглед познатите черти на човека от картината. С дръзкото си и привлекателно лице той представляваше златна мина за „Аристократи“ — високи скули, абаносовочерна коса и тъмни, изразителни очи. И това арогантно изражение — като че ли владееше света. Да намериш съпруга на такъв мъж… Хиляди жени по света биха подскочили при шанса да се омъжат за принц Ранд, но Никол имаше чувството, че с него няма да се живее лесно.

А вероятно нямаше да е лесно и да се работи с него.

— Вие вече сте тук! Добре дошли в Каледония, госпожице. — От една позлатена бяла врата към тях се приближи жизнерадостен господин на около петдесет години.

— Никол, това е генерал Джералд Симпсън, личният секретар на принц Ранд.

Тя пристъпи напред и стисна ръката му.

— Спомням си името ви. Приятно ми е.

— Прекрасно е, че идвате толкова отдалеч да ни помогнете в това малко… да го наречем, предизвикателство! — Джералд се засмя, край очите му се образуваха симпатични бръчици.

Никол не можа да се въздържи да не му се усмихне в отговор. Изглеждаше обичлив човек.

След като размениха няколко изречения за пътуването и за това как Филип бе успял да доведе Никол със себе си, Филип се извини с друг ангажимент.

— Ще те оставя в компетентните ръце на Джералд.

— Благодаря ти, чичо — кимна Никол. — Ще ти се обадя веднага, щом разбера.

— Разбереш? — учуди се Филип.

— Дали ще получа поста.

— А, разбира се. Е, довиждане, Никол, Джералд. — Филип стисна ръката й. — Добре ще се справиш, скъпа. Отпусни се и бъди такава, каквато си.

Той се обърнали тръгна обратно по същия път заедно с иконома.

— Оттук, госпожице Олдридж. — Джералд се насочи към вратата, от която беше излязъл. Подкани я с жест да мине и Никол се озова в друг коридор.

След като повървяха няколко минути, те стигнаха до масивна двойна врата, над която се виждаше кралският герб. Облечен в зелена униформа страж им отвори широко вратите, след това тракна пъргаво с токове.

Озоваха се в луксозна приемна. Пред весело пращяща камина бяха разположени тежки старинни канапета. Огънят вероятно трябваше да допълни остарялата отоплителна инсталация на двореца. През широките прозорци се виждаше градина, цялата в пролетен цвят.

— Трябва да почакате тук, госпожице — погледна я Джералд, — докато не ви извикат. Надявам се, че няма да чакате дълго. Поддържам доста стегнат график на принц Ранд.

— Нямам нищо против да почакам. Тази стая е прекрасна.

Джералд се усмихна.

— Така ви искам, госпожице. — Той прекоси стаята и изчезна през друга врата, без да я притвори след себе си.

Никол се замисли над озадачаващите думи на Джералд, докато присядаше до камината. После се загледа в огромния стенен часовник близо до вратата.

Близо два часа по-късно тя вече знаеше какво точно бе имал предвид Джералд. Седем пъти бе чула как проклетото нещо отмерва времето, а тя продължаваше да чака, като си играеше с чантичката, проверяваше наново и наново грима си, надничаше през пролуката, оставена от вратата към светая светих отвъд. Почти два часа чакане да я призове принцът.

Никол се питаше какъв ли е ангажиментът, който го задържа. Тъй като познаваше добре репутацията му, тя си даваше сметка, че това не би могло да бъде нещо сериозно, което правеше нейното чакане още по-неприятно.

Тази сутрин се бе погрижила с още по-голямо внимание за външността си, като подбра строг костюм в гълъбов цвят, който би одобрила дори майката на принца, мрачната кралица Евридика. Беше прибрала дългата си до раменете тъмна коса. Спряла се бе на големите си очила, вместо да си сложи контактни лещи, тъй като си мислеше, че те и придават интелигентен вид. Искаше принцът да разбере, че възнамерява да работи упорито, ако той й възложи тази работа, въпреки уникалното естество на задачата.

Въздъхна. Начинът, по който принцът се държеше с нея, не й оставяше голяма надежда, че я приема насериозно. Каледония бе скандално известна със своите назадничави възгледи за мястото на жената в живота. По-голямата част от гражданството все още не гледаше с добро око на идеята жена да работи извън дома си — поне хората, които държаха юздите на властта.

Което я караше да се пита как изобщо на принца му е минало през ум да я наема.

Тя чу една врата да се затръшва във вътрешната стая. Изправи гръб и приглади полата си.

Гласът на Джералд се понесе през вратата, звучеше леко обезпокоен.

— Ваше височество, изоставате с почти два часа в графика си. Госпожица Никол Олдридж ви очаква. След това трябва да се приготвите за приема довечера с дипломатите от Англия и Австрия.

— Кой?

— Дипломатите…

— Нямах предвид тях.

Никол разпозна гласа на принца от новинарските предавания — силен и властен! Той всъщност беше в другата стая, само на няколко фута разстояние. Въпреки своята репутация — или може би благодарение на нея — останалите жени от списанието биха извършили престъпление, за да бъдат на нейно място точно сега.

Като лоялна гражданка на Каледония тя уважаваше длъжността на принца. Но имаше достатъчно здрав разум, за да изпитва някакво абсурдно вълнение само при мисълта, че ще се срещне с него. Пое си дъх и храбро се опита да успокои дишането си. Хладна и професионална. Така й се искаше да изглежда.

— Тази жена. Коя е тя? — чу го тя да пита.

— Консултантката от Америка — обясни търпеливо Джералд. — Тази, която би могла да ви помогне да си намерите съпруга, ваше височество.

— Аха! Тази. И сега е тук, така ли? Съвсем бях забравил, че пристига днес. Ракетата ми се счупи, можете ли да си представите. Това забави играта за известно време.

Ракетата му? Явно, докато тя се опитваше да си успокои нервите, докато го чака, той е играел и е релаксирал!

— Срамота, ваше височество. Това не беше ли любимата ви ракета?

— Да, и беше нужна цяла вечност, за да се намери прилична графитна заместителка. Опитаха се да ми дадат една стара дървена. Е, да не караме момичето да чака — приключи принц Ранд. — Поканете я да влезе.

— Но…

— Джералд, току-що ми казахте, че нямаме цял ден на разположение. Нека да задвижим тази работа, ако изобщо ще се занимаваме с нея.

— Да, ваше височество.

Джералд се появи отново през вратата.

— Оттук, госпожице. Извинявам се за закъснението. Принцът беше… зает.

Никол се изправи. Не можа да сдържи иронията в тона си.

— Сигурна съм.

Срещна погледа на Джералд, но той изглеждаше безстрастен. Запита се дали безотговорното поведение на принца е подразнило и него.

Той я поведе към офиса на принца — цялата в махагон, напълно мъжка територия. И все пак високите прозорци пропускаха доста светлина, а вътрешният декор на апартамента изглеждаше съвсем модерен в сравнение със закостенелия традиционализъм в други части на двореца.

Пред друга камина, също запалена, бе оформен кът за сядане с канапе и столове, тапицирани с изумруденозелен брокат. На полицата над камината бяха подредени ветроходни и поло трофеи. На стената отгоре бе закачена скица с архитектурния план на Партенона.

— Ваше височество, това е госпожица Никол Елизабет Олдридж от Ню Йорк — зареди напевно Джералд.

Никол се обърна към принца. Беше го виждала хиляди пъти, в различна обстановка, с различни дрехи. Сега това беше действителният принц и беше ясно, че фотографиите не дават реална представа за истинския му образ.

Въпреки безстрастното изражение на „Аристократичното“ лице, очите му напрегнато блестяха, докато я разглеждаше мълчаливо от глава до пети. Чертите на лицето му бяха още по-изразителни, отколкото си спомняше, почти сурови — и определено властни.

Той сякаш изпълваше стаята с присъствието си, налагаше внимание. Независимо дали това му идваше отвътре, или бе нещо школувано, ефектът бе налице — по-силен, отколкото изобщо си бе представяла.

Погледът й се плъзна по мускулестите му голи ръце и крака. Не можеше да не забележи приятния контраст между тъмния му тен и белия спортен екип. Въпреки че го беше виждала на снимки как упражнява едва ли не всички възможни спортове, не беше си представяла, че когато го види за първи път, ще бъде облечен в бял екип за тенис.

Трябваше да си напомни колко беше раздразнена от дългото чакане. И все пак знаеше, че не трябва да го остави да разбере как се чувства. Направи реверанс, доколкото можа с тази пола.

— Ваше височество, за мен е чест да бъда призована да ви служа.

Принц Ранд махна с ръка.

— Да, добре, това е съвсем ненужно. Сега седнете удобно и да се заемем с въпроса.

Той посочи с ръка тапицирания в златно и зелено стол пред бюрото си и Никол се настани в него. Небрежното му поведение я порази. Къде беше протоколът, десетте минути раболепни пози, които би трябвало да се очакват от нея като гражданин с по-нисше положение?

Не можеше да се освободи от чувството, че е влязла не в този офис, който трябва, и се е натъкнала на някой, наподобяващ принц Ранд. И все пак тя внимателно кръстоса глезени под стола в поза, присъща на една дама — така, както я бе учила майка й.

Ранд, изглежда, не забелязваше нито нейните маниери, нито смущението й. Той мина зад бюрото си и се отпусна в черния си кожен стол, след това подпря крак на едно отворено чекмедже. Наклони стола си назад и скръсти ръце.

— Джералд, мога да започна оттук.

— Да, ваше височество. Ако се нуждаете от нещо…

— Добре.

Джералд се отправи към друга врата и изчезна през нея, затваряйки я след себе си.

Никол едва забеляза излизането на Джералд. Ранд беше приковал хладния си поглед в нея. В отговор тя също мълчаливо го загледа, съзнавайки, че според изискванията на етикета трябва да го изчака да заговори пръв. Не че този човек се грижеше за етикета, помисли си тя, докато погледът й пробягваше по небрежната му поза.

— Значи вие сте тази, за която говореше Филип — племенницата, живееща в Америка. Признавам — доволен съм, че пристигнахте, макар че съжалявам, че трябваше да се стигне дотук. Смятате ли, че можете да го направите?

— Разбира се — започна Никол, вдъхвайки си смелост. — Всъщност, аз…

— Почакайте. Има едно нещо… — Той шумно изправи стола си. Отвори най-горното чекмедже и погледна вътре, след това го затвори и премина на следващото.

— Обещавам да направя каквото мога, ваше височество, но признавам, че никога не съм се занимавала с такова нещо преди — продължи Никол, объркана от неговото поведение.

Принцът не отговори. Никол се запита дали изобщо я е чул, улисан да рови в чекмеджетата. Той затръшна второто чекмедже и отвори третото.

— По дяволите, къде сложих това нещо? — Натисна едно копче на вътрешния телефон. — Джералд, къде е онова нещо…

— На рафта вляво от вас, ваше височество. Принцът се обърна и погледна през рамо.

— Аха! Прав е, винаги е прав. — Той изви стола и взе едно списание от купчината, после започна да го прелиства.

Никол втренчи поглед в широкия му гръб, опитвайки се да разбере какво прави. Никога не си бе представяла принц Ранд като, разсеян. Може би истинският принц е бил отвлечен от международни терористи и заместен с този? Тя се размърда на стола и отново кръстоса глезените си.

— Ето го!

Той изви обратно стола с брой на „Аристократи“ в ръка. Отвори списанието и й показа обширна статия със заела две страници снимка на Ранд по време на благотворителен бал, хванат под ръка от лейди Джоана Английска. Заглавието крещеше:

ПРИНЦ РАНД ПРОДЪЛЖАВА ДА ЛУДЕЕ

— Вие сте написала това, нали? — стрелна я той с поглед.

Никол трепна и почувства как се изчервява. Името й се виждаше добре, набрано с едри букви. Да, тя го беше написала, и той знаеше много добре, че е така. В суетнята около посещението на чичо Филип и неговото неочаквано предложение за работа тя напълно беше забравила за статията отпреди година. Едно мнение за светския живот на принц Ранд.

— Да, ваше височество, но това беше толкова отдавна, не мисля…

— Нека освежа паметта ви. — Принц Ранд обърна списанието към себе си и започна да чете. — В нашето време на огромни промени Каледония изпъква като блестящ пример на стагнация, на страна, неспособна да се изправи срещу предизвикателствата на новото хилядолетие. Да вземем например нейното кралско семейство, което гордо проследява родословието си до пети век… и тъй нататък, и тъй нататък.

Ранд размаха ръка във въздуха.

Той започна да търси нещо в статията, докато Никол се въртеше на стола, вече спомняйки си какво бе написала. Знаеше, че той ще стигне и до него.

— Аха! Ето пасажа — продължи Ранд. — Трябваше да го отбележа. Принц Ранд, наследник на трона, се противи на традицията. Той е единственият от всички наследници, който не се е оженил, преди да навърши тридесет години. Може би е прекалено привързан към своя плейбойски начин на живот, за да му се иска да улегне? Междувременно, калдонийците чакат и се безпокоят. Няма ли да отмре родословието с Палавия принц?

Ранд затвори списанието и впери поглед в нея.

— Палавия принц. Добре звучи.

Никол усети, че се изчервява още по-силно, но въпреки това вирна брадичка. Тя беше измислила това прозвище, то се беше лепнало на принц Ранд и присъстваше и в най-незначителната публикация за него оттогава. Затова ли беше доведена тук, да слуша думите му на негодувание?

— Извинете ме, ваше височество, но нямах намерение да…

— Имате ли някаква представа какъв ефект имаха тези думи?

Никол седеше сковано, готова да се защищава.

— Аз само написах истината — отговори тя хладно.

Ранд вдигна вежди.

— Аха. Истината. Вие, журналистите, винаги говорите така, но и понятие си нямате какво означава това. Когато на баща ми бе напомнено по такъв крещящ начин, че той и всичките му предшественици са били вече женени, преди да навършат тази сакрална възраст, докато аз имах благоразумието да изчакам…

Господи, той нямаше да бъде по-бесен дори ако покривът на двореца се бе сринал.

Значи за това ставаше дума — а не за израза Палавия принц! Никол бавно си пое дъх, изумена и обнадеждена от този факт.

— Затова сте тук. — Той прелисти няколко страници. — Вие познавате всички тези — тези жени, за които пишете тук. Жени с благороднически титли от целия свят. Вашата задача ще бъде да ми намерите една, с която бих могъл да постигна семейно щастие в едни разумни граници.

— Извинете, но — тя знаеше, че рискува да си навлече кралската ярост, поставяйки решението му под съмнение, — ако съм ви разгневила, защо трябваше да ме наемате?

Той я стрелна бързо с поглед, разширил очи в изненада: Гледа я един дълъг момент, като я преценяваше с тъмните си очи, със замислено изражение на лицето. Бавно затвори списанието, сложи го настрани и се изправи. Заобиколи бюрото си и я загледа от горе на долу.

Едва тогава тя си даде сметка, че си е позволила нахалната свобода да мине без правилното обръщение.

— Искам да кажа — ваше височество — добави тя бързо. Стомахът я присви и тя се запита дали няма да я изгонят.

За нейно облекчение забеляза развеселения блясък в очите му. Ъгълчетата на добре оформените му устни леко се извиха нагоре и Никол почувства топлината на погледа му по всяка точка на тялото си. Изведнъж забеляза как се беше изопнала тениската върху широките му гърди и колко силни и тренирани бяха краката му. Той скръсти ръце и погледът й бе привлечен от бицепсите му.

Силно се подразни от факта, че е могла, дори и в слаба степен, да се поддаде на сексуалния му магнетизъм. Предпочиташе мъже с характер — въпреки че тепърва й предстоеше да установи сериозна връзка с такъв.

— Тъй като бяхте толкова дръзка да попитате, ще обясня — реши накрая той. — Не си дадох сметка за връзката, когато лорд Филип ви предложи отначало за тази работа. Обикновено не обръщам внимание на имената на журналистите. По-късно, когато разбрах коя сте, инстинктивната ми реакция бе да кажа на Филип, че няма начин… — Той се спря, подпря длани на бюрото зад себе си и погледна разсеяно към тавана. — В никакъв случай не ви исках. Но колкото повече мислех, толкова по-логично изглеждаше.

Изразителният му поглед се съсредоточи върху нея и тя замръзна.

— По моите правила, ако някой създаде проблем, то той — или тя — ще направи най-добре, ако помогне този проблем да се оправи.

На Никол до болка й се искаше да реагира, да изтъкне, че не нейна е вината за това, че на него му предстои да се ожени. Но Ранд не й даде възможност.

— Вие сте гражданка на Каледония. Време е да го покажете.

— Винаги съм била лоялна — изрече Никол, борейки се с надигналото се чувство на вина при тези негови инсинуации. Копнееше да му отвърне с остри думи, да му каже какво точно мисли за неговото поведение, за неговата собствена липса на лоялност към тяхната страна.

Не можеше да го направи, не и без да притесни чичо Филип, който я беше препоръчал за тази задача. И все пак беше започнала да мисли, че изобщо не е трябвало да идва. Това интервю не отиваше на добре.

— Радвам се да чуя това, госпожице…

— Олдридж — изрече гордо тя.

— Да, госпожице Олдридж. Положението е следното — моят баща ми е дал ултиматум. Иска да бъда сгоден до края на годината.

— А ако дотогава не се сгодите?

Той вдигна ръце.

— Това не е ваша грижа. Задачата ви е да ми помогнете да реша малкия си проблем, така че той да не ме разсейва повече.

Малък проблем? Да не го разсейва? Такова ли беше неговото определение за изключително важната задача по намирането на спътница до живот?

Никол беше слисана да открие накрая същинската природа на принца. Той може и да изглеждаше по-непринуден, отколкото бе очаквала, неговата разсеяност бе донякъде симпатична, но все пак си беше определено безотговорния и повърхностен Палав принц.

Той оставаше в неведение за чувствата й. Насочил бе поглед в далечината.

— Размислях известно време какъв би трябвало да бъде бракът ми — промълви замислено той.

Отмести се от бюрото и се приближи към двойната балконска врата, която водеше към тераса, украсена с растения и цветя в тежки гръцки вази. Под нея се простираше обширна морава, граничеща с естествена гора.

Ранд хвана ръце зад гърба си и се взря навън, като че ли виждаше нещо повече от приятната гледка.

— Не търся брак по любов, нито дори претенция за това. Просто една подходяща спътница, която да разбере и приеме ролята си. Нейната родна страна няма голямо значение, стига да е от благородно потекло и да може да се приспособи към Каледония. Искам жена, с която да мога да съжителствам — такава, която няма и най-малко да наруши моя начин на живот.

Никол взе да рови в чантичката си. Извади писалка и едно бележниче колкото длан, после отметна корицата и започна да си записва неговите изисквания колкото можеше по-бързо.

Той продължи, без да направи пауза.

— Жена, която ще проявява разбиране, когато се ядосам, ще се съгласява с мен по важни въпроси, няма да спори и да изпълва живота ми с несъществени детайли. Трябва да умее да се справя с тези неща.

Никол вдигна вежди, докато той изброяваше егоцентричните си изисквания. В действителност той проявяваше още по-голяма арогантност, отколкото бе очаквала.

— Тя трябва да има силна воля, да не е със слаб умствен потенциал — продължи Ранд. — Да е способна да понася напрежението, свързано с ролята й на кралска съпруга, но да не е властна или агресивна. Спътник, не враг. Не искам да имам два въоръжени лагера в двореца.

Докато нахвърляше думите, Никол се питаше какво се крие зад последните няколко думи.

— Тя би трябвало да е съвършена майка на бъдещите ми деца. Топла и грижовна. Идеална домакиня на светски прояви. — Застанал с разкрачени крака, Ранд се взираше в тавана, като че ли виждаше там този образец на женствеността. — Безупречно семейство, благородно потекло, никакви петна в миналото. Накратко — съвършената съпруга за един принц.

Ръката на Никол я заболя в старанието й да запише всичко. Надраска последната дума и вдигна поглед.

— Това ли е всичко?

Ранд не обърна внимание на ироничния й тон. Седна отново зад бюрото, сложи с уверен жест ръцете си отгоре и се приведе към нея.

— Очаквам да работите усърдно по този проект, госпожице Олдридж. Това ще означава ангажименти до късно вечерта и много малко свободно време. От време на време ще оставям другите си задължения на заден план и ще ви насочвам. В края на краищата това има някакво отношение към бъдещето на кралството — и към моето бъдеще. Ще можете ли да се справите?

— Разбира се, ваше височество — изрече тя със закъснение. — Вече съм започнала да събирам данни за най-подходящите кандидатки на моя лаптоп^[1].

— Моля? — Той спря поглед на скута й.

Макар че знаеше колко е изостанала Каледония, объркването му я свари съвсем неподготвена. Не й харесваше да усеща погледа му върху тази част от анатомията си, затова се зае припряно да обяснява.

— Моят… — моят портативен компютър. Донесох го със себе си.

Очите му се отместиха бързо от скута към очите й.

— О, компютър! Разбира се. Донесли сте едно от тия малки компютърчета тук? Имах намерение да си взема един такъв. Ще трябва да ми го покажете. Въвеждането на компютри в двореца все още предстои — добави той сухо. — Някъде през следващите петдесет години.

В двореца все още нямаха компютри? Никол се молеше това да е шега. Тъй като той не се усмихваше, беше трудно да се каже.

— Ще ви го покажа, разбира се. Когато поискате.

— Отлично. — Той заобиколи бюрото. — Мисля, че Джералд е уредил стая за вас тук, в двореца.

Никол пъхна бележника и писалката си в чантичката.

— Значи получавам работата? — попита тя, изправяйки се.

— Имате желание да се заемете, нали?

— Да, аз…

— Добре — прекъсна я. — Слава богу, това е уредено. — Протегна ръката си и Никол я пое, приятно изненадана, че той не очаква от нея да направи реверанс.

Ръкостискането му беше силно и топло, без да е смазващо. Той явно знаеше как да се докосва до жена. Да стиска ръката на жена, поправи се тя.

Като че ли четейки мислите й, той топло й се усмихна над стиснатите им ръце. На Никол изведнъж й стана горещо. Въпреки това успя да запази усмивката си хладна и делова. Не й се искаше да разбере, че чарът му й е оказал някакво въздействие. Не искаше да види себе си като поредна бройка от колекцията на принц Ранд, особено в качеството му на неин шеф.

Той пусна ръката й и отново натисна копчето на вътрешния телефон.

— Джералд, покажете на госпожица Олдридж стаята й.

Джералд влезе на минутата.

— Ваше височество, трябва да започнете да се обличате. Приемът започва след час. Оттук, госпожице Олдридж. — И направи жест към вратата.

— Още един държавен прием — изрече Ранд със сухия тон, с който Никол започваше вече да свиква. Потупа Джералд по гърба. — Не се тревожете за такива тривиални неща, Джералд. Това ще ви накара да побелеете по-бързо.

Веднага щом вратата се затвори след тях, Джералд измърмори:

— Той ще ме накара да побелея, нищо друго.

Сега, след като се бе срещнала с принца, Никол можеше да го разбере. Този човек, изглежда, приемаше много леко нещата, които за другите бяха сериозни — като например да си избереш съпруга. И все пак Никол откри, че се пита дали той наистина е толкова повърхностен, колкото изглежда. В него имаше нещо — една сила, която бе усетила под повърхността. Тя се питаше дали неговата разсеяност, донякъде отнесеното му държане не загатваха за дълбочина, която малко хора можеха да видят.

Може би не всичко бе загубено по отношение на него. Никол започна да се окуражава. С дейността си по намиране на бъдещата кралица вероятно би могла да окаже въздействие на бъдещия крал по начин, който би помогнал на страната й. Би могла да помогне на Каледония, като остане лоялна към всички — включително и към себе си.

Тя си пое дъх, не беше се чувствала толкова развълнувана и готова за борба от години……

Имаше само една малка спънка: как беше реагирала чисто по женски на принц Ранд. Взе решение да направи всичко възможно да гледа на него само като на неин работодател, а не като на един невероятно привлекателен мъж.