Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prince’s Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 33 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Трейси Козънс. Синя кръв

Редактор: Любен Любенов

ИК „Компас“

История

  1. — Добавяне

Глава първа
Ню Йорк

— КАКВО искаш да направя за принц Ранд? — Усмивката на Никол Олдридж замръзна, докато се взираше с изумление в чичо си.

Сега, след като бе произнесъл на глас необикновеното си предложение, чичо Филип се отпусна, на стола до бюрото срещу нея. Подпря бастунчето си на стената и положи отново старомодното бомбе на коленете си.

— Скъпа Никол, ти си идеалният човек, който може да помогне на принца да си намери подходяща жена. Ще услужиш на родината си в момент на голяма нужда.

Направи го да прозвучи така, сякаш искаше от нея да се вдигне с оръжие в ръка за Каледония. Според вътрешни хора от двореца кралят и кралицата бяха разстроени до степен да обявят война. Единственият им наследник, вече на тридесет и шест години, все още не се бе оженил.

Лорд Филип Олдридж огледа с подчертано внимание разхвърляния офис на Никол на Десето авеню. Стените бяха украсени с оградени в рамка титулни страници на минали броеве от „Аристократи“, като всяка една илюстрираше най-важните статии, които бе написала за списанието. На не една от тях можеше да се види принц Ранд.

Никол знаеше, че чичо Филип не одобрява решението й да преследва кариера. Калдонийците се гордееха със своите старомодни ценности и с това, че стояха на една крачка зад останалата част от света. Без съмнение чичо й смяташе, че тя би трябвало да се омъжи и да се установи в Каледония — и да се заеме щастливо с уреждането на собствен дом.

Вместо това, тя не само бе напуснала родината си, а и живееше в шумния и припрян Ню Йорк. И което беше още по-лошо — работеше за списание, което печелеше, като излагаше на показ личния живот на високопоставени особи, като например кралското семейство Холингсуърт от Каледония.

Чичо Филип размаха пълничката си ръка.

— И, разбира се, при тази извънредна ситуация би могла да намериш начин да напуснеш това… това…

— Нарича се списание, чичо — отбеляза сухо Никол. — „Аристократи“ е високоуважавано издание, а не някакво незначително жълто вестниче. Аз дори спечелих няколко награди за мои статии.

Чичо Филип поглади периферията на бомбето си.

— Да, твоята отдаденост на работата бе една от причините, поради които те предложих за тази задача, скъпа. А и си запозната с навиците на богатите и знатните. Познаваш лично много от тях, включително подходящи за брак дами, нали?

Никол взе един молив от бюрото си и започна да си играе с него.

— Е, да, интервюирала съм доста от тях през годините, за да напиша очерците си. Но ти ме молиш да стана сватовница! Нямам никакъв опит в тая област. Никога дори не съм била омъжена, тъй че как можеш да очакваш от мен…

Чичо Филип повдигна гъстите си сиви вежди.

— Не искам от тебе да се превръщаш в сватовница в традиционния смисъл на думата, скъпа. А просто да станеш — каква беше тази дума, толкова популярна сега в Америка — консултант. Да, консултант — това каза и принцът. Твоята задача ще бъде да намериш идеалната съпруга на принц Рандал Холингсуърт. Когато това бъде свършено, можеш да се завърнеш към списанийцето си.

Никол се наежи при тези думи на чичо си, които издаваха ограничените му възгледи по отношение на живота й. Той не беше толкова безцелен. В края на краищата тя наистина помагаше на хората да задоволят любопитството си относно това как живеят знатните личности.

Освен това, да се опиташ да намериш идеалната жена за принц Рандал… Такава жена не съществуваше. Всеки, който разполагаше с поне малко вътрешна информация, знаеше, че принц Рандал цени свободата си — особено що се отнася до жените. Почти всеки месец „Аристократи“ показваше негови снимки с някоя добре загоряла красавица, увиснала на ръката му — и никога една и съща жена два пъти подред.

— А какво смята принцът за този план? — попита Никол, като почукваше ритмично с молива по бюрото.

— Съвсем кратко казано — това беше негова идея.

— Негова идея?

Тази новина беше истинска сензация. Никол вече можеше да си представи заглавието на корицата:

ПРИНЦ РАНД СЕ ОГЛЕЖДА ЗА СЪПРУГА
ПАЛАВИЯТ ПРИНЦ УЛЯГА

Този път, вместо да се заеме с написването на историята обаче, тя щеше да действа отвътре и да й помогне да стане реалност. Щеше да помогне при определяне бъдещето на страната си. Тази мисъл събуди спомени и чувства, които дълго време се опитваше да изтласка от съзнанието си.

Тя се разсея и моливът се изплъзна от ръцете й. Започна да се търкаля към ръба на бюрото. Хвана го и го пусна в чекмеджето, след това се застави да сложи спокойно ръцете си върху попивателната.

— Когато той предложи да наемем консултант, който да му помогне да намери своята принцеса — продължи Филип, — аз веднага си помислих за теб. Това е една отлична възможност да се завърнеш вкъщи, скъпа. След като му споменах за теб, беше решено, че ще бъдеш интервюирана за поста.

Никол повдигна вежди.

— О, и аз нямам думата по случая? — Кралското семейство беше известно със своите декрети.

Чичо Филип наклони глава и се втренчи в нея.

— Скъпа, това е за доброто на Каледония.

Тя едва не чу величествените звуци на калдонския национален химн в далечината. Чичо Филип продължи:

— Членове на кралски семейства от други страни са били подлагани на скандали, както навярно знаеш. Всички тези разводи и любовни истории. — Той махна с ръка, отвратен. — Мизерна работа, наистина мизерна. Не е като едно време, когато хората уважаваха трона.

Никол предпочете да не коментира това обобщение.

— Принц Рандал е решил да не прави подобна грешка, въпреки че крал Едбърт го притиска да се ожени колкото може по-скоро. Като действаме разумно и предвидливо, бихме могли да се спрем на подходяща жена, сигурен съм в това. А ти си идеалното момиче за тази работа.

Тя поклати глава. Всичко това бе така внезапно. Как смятаха те, че ще намери съпруга на принца?

— Но как…

— Ще измислиш как, скъпа. Нямам никакво съмнение в това.

Той се надигна, явно доволен, че разговорът приключва. Протегна ръка.

Никол не можеше да отрече, че изпитва известна възбуда при мисълта за тази възможност. Да виждаш нещата в едно кралско семейство отвътре, да си там, вместо само да ги интервюираш… Може би някой ден дори ще получи разрешение да напише книга за това свое преживяване.

Но да бъде наета тъкмо от Палавия принц… Беше толкова негативно настроена към тази идея. Тя поклати глава, съжалявайки, че трябва да разочарова чичо Филип.

— Аз… аз не мога, чичо.

— Какво? — Филип отдръпна ръката си и отново седна на стола до бюрото. — Как можеш да отказваш, Никол, след като твоята страна се нуждае така отчаяно от теб? Винаги си била толкова добро момиче, толкова умна и обещаваща…

— Той не е от типа хора, с които искам да си имам работа — изпусна се тя.

Не беше изненадващо, че чичо Филип изглеждаше ужасен от това нелоялно изявление.

— Как можеш да говориш така за своя принц? Независимо какъв човек е, той е твоят принц, Никол. Един ден ще стане твой крал. — Той размаха ръка някъде по посока на Манхатън. — Не си изцяло обсебена от тази… тази безумна американска култура, нали? Моля ти се, кажи ми, че не е така. Нали все още се смяташ за гражданка на Каледония?

— Разбира се, чичо. Но принц Ранд — той е толкова, толкова… — Тя се запъна със съзнанието, че ако започне да се доизяснява, съвсем ще изгуби благоразположението на чичо Филип, който беше потомствен член на Камарата на лордовете и горещ привърженик на всичко от Каледония.

Филип я гледаше очаквателно да довърши изречението си. Трябваше да каже нещо. Пое си шумно дъх и продължи бавно.

— Всеизвестно е какъв е принц Ранд, чичо — лекомислен, повърхностен, неговата красота само му вреди. Доколкото знам, не е направил нищо за страната си, освен да се наслаждава на своето богатство и привилегии. Не мисля, че изобщо има някакво отношение към обикновените хора.

Чичо Филип я загледа изпитателно.

Повечето хора в Каледония смятат, че принцът се държи както трябва и пази традициите на нашата страна.

— Традиции? — Никол едва не се изсмя на глас. Каледония беше затънала в традиции, повечето от които бяха напълно безполезни. Ако принцът се интересуваше единствено от това, заслужаваше още по-малко нейното уважение. — Кралското семейство толкова се е отдалечило от хората, че няма представа какво иска, или от какво се нуждае страната. Не намирам това за много впечатляващо.

Въпреки неуважителните й думи, чичо Филип се усмихна иронично.

— Предлагам ти възможност да въздействаш на човек с високо положение — човек, на когото трябва да се посочат грешките, както, изглежда, смяташ. А ти искаш да отклониш предложението ми. — Той поклати печално глава. — В момента не ми приличаш на онова войнствено момиче, което нахока камерхера за това, че дамската тоалетна се намира в сутерена под Камарата на лордовете. Спомняш ли си, Никол? Тогава това много ме притесни, но разбрах защо беше разстроена. Изглежда винаги вземаш присърце интересите на другите. Затова очаквах, че някой ден би служила на страната си.

Вместо да дезертираш. Неизречените думи увиснаха между тях.

Родителите й искаха да остане в Каледония и да посещава колеж в страната. Обаче тя мечтаеше за истинско образование. Нямаше никакво желание да посещава някое от частните девически училища в Каледония, скрити под маската на тъй наречените колежи за жени. Университетите, където наистина се учеше, бяха открити все още само за мъже.

Баща й — професор в един такъв университет — я окуражаваше да остане и да се опита да промени правилата за прием на университета. Изпълнена с младежка жар, тя бе смятала да направи точно това до нощта, когато родителите й бяха тръгнали за някакво факултетско събитие и никога не се завърнаха у дома. На един от многото тесни и зле маркирани пътища на Каледония ги бе убил някакъв пиян шофьор. Тя неведнъж бе обвинявала самата Каледония за тяхната смърт — за снизходителността към пияните шофьори, за лошата поддръжка на пътищата. За всичко! Чичо Филип беше неин настойник през последната й година в училище, но веднага щом успя да се измъкне, тя замина за Америка.

Огледа офиса си, замисли се за удобния, макар и безпорядъчен живот, който си бе изградила в Ню Йорк — после отново върна вниманието си към сериозния, загрижен чичо Филип, който представляваше наследството, на което бе обърнала гръб.

В интерес на истината от известно време осъществената мечта бе взела да й нагорчава. През последните няколко години често се бе питала дали е крайна сметка бе направила правилния избор — като хвърля толкова време и енергия, без да произвежда нещо по-ценно от няколко часа развлечение за хора, омаяни от богатите и титулуваните.

— Една съпруга може да окаже силно въздействие върху мъжа си — поде отново чичо Филип. — Ако му помогнеш да си намери подходяща жена, той може би ще промени навиците си.

— Предполагам, че е така — изрече замислено Никол, почувствала как вътрешната й съпротива започва да се руши.

И все пак — да се изправи лице в лице със спомените си, да се завърне в страната, която едновременно обича и мрази, да работи за правителството, което обвиняваше за…

Гласът на Филип взе да я увещава.

— Знам, че все още обичаш родината си, Никол. Разбираш какво означава за страната ни един подходящ брак за принца.

— Да, разбира се, но…

— Родителите ти почитаха кралското семейство, Никол — изрече нежно той. — Те толкова биха се гордели.

Никол примигна, опитвайки се да обуздае емоциите, които бяха предизвикали думите му. Да, ако родителите й все още бяха живи, щяха да бъдат въодушевени да я видят наета от семейство Холингсуърт. В това си качество би могла в крайна сметка да упражни някакво добро влияние в интерес на Каледония.

Преди да си даде докрай сметка, Никол бе взела решението си. Тя се изправи и протегна ръка.

— Добре, чичо. Ще се опитам.

Чичо Филип стисна топло ръката й.

— Отлично, Никол. Знаех, че мога да разчитам на теб. Казах на принца, че няма да отхвърлиш тая възможност. — Той се усмихна широко. — Взел съм билети за полета утре в единайсет.

— Утре! Но аз имам…

— Кое е по-важно? Да се питаш къде трябва да сложиш снимките на „Аристократи“-те, или да спасяваш Каледония?

Никол въздъхна и поклати глава. Трябваше да се съгласи, щом нещата се поставяха по този начин. Вероятно би могла да каже на шефа си, че има спешни семейни причини.

 

 

Фортинбло, Каледония

— Е, помисли ли по това, което ти казах? — Крал Едбърт седеше в своя старинен, тапициран стол и гледаше намръщено високия си син. Беше свъсил гъстите си вежди.

— Да, разбира се — кимна принц Ранд, раздразнен, че баща му дори смята за необходимо да пита. Кралят в края на краищата бе заплашил само да унищожи мечтите му.

— Имаш само осем месеца — отбеляза кралят. — Твоята задача е да продължиш родословната линия. Хората го очакват! Нямаш никакви братя и сестри, така че трябва да престанеш да си губиш времето и да се заловиш с това.

Стомахът на Ранд започна да се присвива и той си помисли с копнеж за шишенцето с антиацид в бюрото си. То беше в другия край на замъка, в неговото крило — на края на света.

Да, беше се примирил с необходимостта да се подчини на изискванията на родителите си. Нямаше голям избор. Но да го принуждават да си вземе съпруга, когато още не беше срещнал жената, с която би искал да сподели живота си…

— Познавам те, Рандал — изрече мрачно кралят. — Това, което мога да ти направя, не би ти доставило удоволствие.

Арогантността на краля подразни Ранд. Баща му не знаеше нищо за тайната му дейност. Изобщо не подозираше. Ранд беше твърде внимателен. И това правеше предположението на баща му още по-оскърбително.

— Няма да ти хареса да останеш без издръжка — продължи кралят. — Запомни какво ти казвам, няма да си в състояние да покриваш нищо друго, освен основните си нужди, ако не си намериш подходяща съпруга до края на годината. Няма да имаш никакъв персонал. Нито решаваща дума в благотворителните дейности, с които се занимаваш. Никаква роля в правителството. Край на скъпите пътувания, на яхтите, на ските в Алпите. Няма да имаш нищо, освен това, което ти давам на ръка.

— Разбирам. — Ранд процеди думите през стиснати зъби.

Не беше отделял време за такива скъпи развлечения от няколко години. От дълго време вече му се струваха досадни. Беше отегчен, самотен и обезсърчен. Омръзнало му беше да гледа колко сковано и без всякакво въображение управляват родителите му страната си. Беше отвратен от собствената си неспособност да промени нещата.

Докато не се натъкна на решение. Неговата издръжка му даваше възможност да приведе плановете си в действие. Обаче нямаше намерение да обяснява това на баща си — човек, който нито веднъж не се бе съобразил с мислите на сина си, с неговите чувства, дори когато принцът беше малко дете и плачеше нощем.

Ранд изпитваше ужас от тъмната детска стая, от огромния таван отгоре, от прозорците — толкова високи, че можеха да пропускат чудовища. Кралят не искаше бавачката на Ранд да го успокоява; казваше, че това би направило характера на момчето слаб. Наемал бе само бавачки, които стриктно спазваха правилата, дори и да не споделяха суровите му възгледи.

Ако не бяха онези няколко мили и състрадателни жени, които се бяха отнасяли с нежност и съчувствие към него — преди да ги уволнят — Ранд може би въобще нямаше да научи какво значи любов. Бракът на родителите му със сигурност не беше подходящ пример. И затова натрапването на жена в брак без любов го отвращаваше толкова много.

Студенината, изглежда, бе проклятието на семейство Холингсуърт. Проклятие, което Ранд се страхуваше, че никога няма да може да избегне.

Той отвърна поглед от баща си в неговия старинен стол; после погледна през балконската врата към зелените хълмове и разпрострелия се долу столичен град. През изминалата година се беше опитвал да положи основите на бъдещето на страната си — нещо, за което баща му нямаше нито интерес, нито енергия.

Сега, когато отделните късчета от мозайката щяха да започнат да си идват на мястото, Ранд щеше да е принуден да губи време и усилия в търсенето на подходяща съпруга — като през това време се опита да не изгуби всичко, за което бе работил.

Ако можеше само да избяга някъде, дори за малко. Да се махне и да отиде на някое място, където би могъл да се съсредоточи върху важните си задачи, да се освободи от ограниченията, налагани от вековните традиции. Мислите му започнаха да се носят към бъдещето, към собствените му планове да направи от Каледония проспериращ играч в модерния свят, вместо да я гледа такава — една реликва от отминали времена.

Резкият глас на майка му го извади от бляновете му.

— Е? Съгласи ли се?

Ранд се извърна неохотно. Кралица Евридика крачеше бързо по лъснатия паркет с удобните си обувки, после застана пред краля — своя съпруг, ако тяхното изобщо можеше да се нарече брак. Рядко можеха да бъдат видени в една и съща стая, освен в официални случаи. Живееха в отделни апартаменти от деня, в който се бяха оженили. Малко калдонийци намираха това за странно, щом веднъж кралицата бе изпълнила основното си предназначение като бе родила Ранд. Фактът, че сега родителите му бяха заедно, само показваше колко важно бе за тях двамата продължаването на рода.

— Трябва да го накараш да се съгласи — продължи кралицата. Стиснатите й устни и свитата в старомоден кок коса правеха красивото й някога лице да изглежда преждевременно остаряло.

— Вече се съгласих — информира хладно Ранд, почувствал как нещата му се изплъзват.

Кралицата кимна.

— Отлично. Знаех, че ще се вразумиш. Тъй като не одобри нито едно от момичетата, които ти бях предлагала през годините, ти си свободен сам да си намериш жена, при положение че е с титла, възпитана и от благородно потекло, както изисква законът. Би трябвало да ми благодариш, че досега не съм ти уредила брак.

— Сам ще си го уреждам — изрече той сухо. — Не ми оставяте голям избор.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го кралицата.

— Наемам си помощник — обяви той — консултант, който ще ми помогне да си намеря съпруга.

— Консултант! — повтори изумен кралят. — Докога ще слушам глупостите ти, момче? Не съм съгласен.

— Ще се съгласиш. — Ранд сподави гневния си изблик като с труд успя да запази самообладание. През изминалата година беше разбрал, че силните емоции нямат място по време на преговори. — А точно това ставаше сега. — Тя ще ми помогне да направя точно това, което искате от мен, така че предлагам да не спорим по този въпрос.

— Тя? — уточни кралицата, присвивайки устни. — Коя е тази жена?

Стомахът на Ранд отново го загложди. Обърна се към прозореца, но не се взря в прекрасната гледка навън, а в своето неясно бъдеще. Надяваше се, че тази жена ще бъде както му бе обещано — енергична и находчива. Лорд Филип му бе дал всички основания да мисли, че е такава.

Ако не, нямаше да му остане кой знае какъв избор.

— Е, синко? — обади се с по-мек глас кралят. — Дай отговор на своята кралица. Коя е тя?

Когато накрая отговори, като че ли говореше повече на себе си, отколкото на родителите си.

— Тя е жената, която ще ме спаси.