Трейси Козънс
Синя кръв (11)

Единадесета глава

Внимателно изгражданата стена между тях рухна. Никол почувства как в нея избухват хиляди искри на удоволствие и внезапно разбра, че сърцето й е безвъзвратно отдадено. Преди да се усети, беше скъсила неуловимата дистанция между тях и притисна болезнено напрегнатите си гърди към него с въздишка на върховна наслада.

Нейната отзивчивост сякаш отприщи нещо у Ранд и той загуби своята сдържаност. Сграбчи талията й със силната си ръка и я привлече към себе си, а чувствените му устни потвърдиха по безусловен начин правата си над нейните.

Той ме желае. Той също гори за мен. При това опияняващо откритие Никол се изви назад, напълно откривайки се за него. Връхчетата на езиците им се докоснаха. Отначало се насладиха на усещането, на вкуса на другия. После, с нараснала настойчивост, започнаха да се изучават. Целувката стана страстна, собственическа, разпалвайки отчаяно, безразсъдно желание.

Като я стисна за бедрата, Ранд се облегна на колоната. Разтвори краката си и я придърпа между тях. Раздвижи предизвикателно бедра и Никол почувства силата на неговото желание. Нещо в нея сякаш се възпламени. Инстинктивно се поддаде на забранената прегръдка, жадуваща за още по-голяма близост. Дланта му я подхвана отдолу и я прилепи плътно до неговото тяло. Чуваше се само задъханото им дишане.

— О, да — изпъшка Ранд, обсипвайки с целувки бузата и шията й. — Да, да, да!

С леки, захапващи целувки, той плъзна устни надолу по шията и голото й рамо. Зъбите и езикът му изпратиха вълни на удоволствие през тялото й.

Затворила очи, Никол започна да губи ориентация, усещаше коленете си толкова омекнали, че се крепеше само на неговата прегръдка. Въздъхна дълбоко. Наслаждаваше се на неговите милувки, жадуваше за тях. От кога бе желала всичко това? От първия ден, когато се срещна с него. Срещна се с него… защото я бе наел да му намери подходяща съпруга. А тя се държеше точно както очакваше кралицата.

Никол се вцепени, изпитала внезапно срам при тази мисъл. Тя се застави да се отдръпне, да пренебрегне раздиращото я желание.

— Ранд, спри…

— Никол…

— Не мога. Трябва… трябва да си вървя — Пое замаяна назад към изхода, препъвайки се в бързината да остави разстояние между тях. Ръцете на Ранд се опитаха да я задържат, на я настигнат.

— В залата ли се връщаш? — Изрече дрезгаво той.

Никол се опита да не обръща внимание на обърканото му изражение.

— Не, в стаята си — за да не приеме това като покана, тя добави рязко: — през служебния вход.

Обърна се и хукна надолу по стъпалата, прекоси затревената площадка, после потъна в сенките на градината.

 

Настойчивото чукане не спираше.

Никол с мъка отвори очи. Чувствата й бяха в безпорядък, цяла нощ се бе мятала и въртяла, изтерзана и жадуваща това, което не би могла да има, пресъздавайки отново и отново в съзнанието си кратките, но изпълнени с екстаз моменти в прегръдките на Ранд. Заспала бе едва призори.

Не можеше да игнорира повече шума. Стана от леглото и навлече някаква роба. Приглади назад разбърканата си коса и открехна вратата. Видя пред себе си застаналия със смутено изражение на лицето Джералд, понесъл в ръце куп вестници.

— Да, Джералд?

— Принцът ме помоли да ви ги предам.

— Вестниците? — Объркана, Никол разтвори по-широко вратата и взе вестниците от него — поне половин дузина тежки неделни издания.

— Искаше да ги видите преди… преди да разберете от друго място.

Никол не го чу. Хванала с несигурни ръце един от многото, тя се взираше като хипнотизирана в предната страница на Калдониън таймс най-отгоре на купчината. Оттам в нея се втренчи собственото й лице — това бе огромна снимка на тях двамата с Ранд. Заглавието отгоре крещеше:

МИСТЕРИОЗНАТА ЖЕНА РАЗКРИТА?

Снимката бе направена толкова отблизо, че те сякаш не танцуваха, а бяха притиснати в страстна прегръдка. Видя за първи път изражението на Ранд, докато той танцуваше с нея — напълно забравил за хората около тях, отправил към нея изпълнен с копнеж поглед, докато тя се гушеше в рамото му.

След начина, по който я бе целунал, тя прие, че той е увлечен по нея. Но да го види така изложено пред очите на всички…

Коленете й поддадоха и тя се отпусна на креслото пред камината. Притисна устата си с ръка, усети как в нея се надига вълна на разкаяние и безпокойство.

— О, не…

— Съжалявам, Никол… — Джералд се поколеба. — Знаеш каква може да бъде пресата.

Никол се застави да прелисти и другите вестници. Още заглавия:

НОВАТА СЛУЖИТЕЛКА НА РАНД — ОТКРАДНАЛА ЛИ Е СЪРЦЕТО МУ?

ПРИНЦ РАНД СИ ВЗЕМА НОВА ЛЮБОВНИЦА, КАЗВАТ ХОРА ОТ ДВОРЕЦА

И от скучната консервативна преса:

ПРИНЦЪТ ИЗЛАГА НА ПОКАЗ ЛЮБОВНИЦАТА СИ ПРЕД СЪБРАНОТО БЛАГОРОДНИЧЕСКО СЪСЛОВИЕ

И още снимки — безброй снимки. Повечето бяха вариации на първата фотография, направена, когато танцуваха заедно. Една от тях бе уловила момент, в който Ранд, затворил очи, бе притиснал буза в косата й. На друга, заснето в едър план, се виждаше лицето й със замечтана усмивка на устните.

Имаше още: допълнителна информация за нея, редакторски спекулации, снимка на чичо й, лорд Филип Олдридж, опитващ се да избяга от фотографите пред дома си късно предната нощ.

И най-лошото — късно издание с интервюта на нейни съученички.

Тя непрекъснато се опитваше да си намери богат мъж, да се домогне до благородническа титла. Искаше да бъде най-популярното момиче в училище.

Никол почти не си спомняше цитираното момиче, това, което си спомни, не беше приятно.

— Защо? — изтръгна се като вопъл от нея. Тя прегледа набързо статията, в която се поставяше под въпрос пригодността на Ранд да служи на страната си след поредицата от скандални любовни истории. — Защо е трябвало да снимат Ранд само с мен, а не с някоя от другите жени, с които танцува?

Стори й се, че на Джералд му стана ужасно неудобно. Даде си сметка, че той сигурно вярва на напечатаното. С внезапна увереност разбра, че предната нощ се с опитвал да я предупреди. Да я предупреди, че и принцът може да изгуби усета си за реалност. А тя бе помогнала това да се случи.

Догади й се.

— Трета страница на Таймс може да ти се стори интересна, Никол — каза Джералд кротко.

След това той учтиво се поклони и излезе. Никол едва забеляза затварянето на вратата след него, докато търсеше трескаво въпросната страница.

— О, господи… — Тя се втренчи в снимките — монтаж от поне десет фотоса. На почти всеки от тях се виждаха двамата с Ранд, проследена бе цялата им нощ заедно.

Моментът, в който бе пристъпил напред и бе слязъл заедно с нея надолу по стъпалата с широка усмивка на лицето. В интимен разговор до стената, свели глави, един към друг. Моментът, в който се бе насочил към лорд Тейбърн с лице, на което се четяха раздразнение и ревност.

Единствените снимки, на които тя не се виждаше, показваха ядосаната кралица, както и Ранд, танцуващ с една от кандидат принцесите — с отегчено изражение, обърнал лице встрани. Вероятно търсещ я с поглед. Думите отдолу гласяха: Въпреки танците с безброй красавици на бала, нито една от тях не накара очите му да заблестят — както това стори собствената му служителка, жената без благородническа титла Никол Олдридж.

Беше прекалено. Трябваше да направят нещо, за да спрат коментарите.

Тя грабна купа вестници и се запъти към врата, преди да си даде сметка, че е по нощница и халат. Не можеше да се появи така пред принца. Не и сега. Питаше се дали изобщо би могла да се изправи пред него и да запази едновременно дистанция, деловото си поведение. Нямаше избор. Това бе единственият начин да оправи бъркотията, да възстанови част от раненото си достойнство.

Докато се обличаше в най-строгия си костюм, се опита да изтласка от съзнанието си спомена за целувката. Тя не означаваше нищо. Не можеше да позволи да означава нещо.

 

Без да обръща внимание на сервираната на терасата закуска, Ранд се взираше в снимката. Изразът на лицето му — той приличаше на чезнещо от любов учениче. Като какъв глупак се бе проявил снощи…

Нямаше и представа, че може да изглежда толкова прозрачен. През целия си живот се бе учил да крие емоциите си от другите, но снощи бе забравил всичко, освен радостта да държи Никол в прегръдките си.

Не беше обърнал никакво внимание на нахалните фотографи — готов да повярва, че скритите до този момент чувства ще си останат скрити. Толкова сигурен, че никой няма да узнае.

Да узнае… какво?

Погледът му попадна на снимката, на която се бе запътил да изблъска Кларънс, да махне мръсните му лапи от Никол — неговата Никол. Амбициозният му училищен другар бе танцувал с нея точно с тази цел, даде си сметка сега Ранд. Така се бе гордял, че владее чувствата си, че никога не може да стане подвластен на женския чар, че винаги контролира нещата.

Кларънс е искал да натрие носа му, да извади наяве истината, толкова ясно изписана по лицето на Ранд. Истината…

Господи, аз съм влюбен в нея. Истината го зашемети като удар в стомаха. Той скочи, като събори стола си на пода. Приближи с несигурни крака до парапета и го стисна силно с ръце, отправил невиждащ поглед към зелената морава и спретнатите цветни лехи.

Кога бе станало това? Как е могъл да допусне да се случи?

Като проклинаше, се хвана за главата. Как, по дяволите, би могъл да го предотврати? Не би могъл да накара Никол да изглежда по-малко съвършена заради него, а сега бе вече твърде късно.

Грабна отново вестника и влезе в стаята. Започна да крачи напред-назад, гложден от неспокойно чувство. Взе да прелиства страниците, да гледа снимките, разпознал истината в тях.

Захвърли вестника настрани и веднага взе друг от дивана. Дори сега, след като разбра какъв глупак е бил, не можеше да не изпита удоволствие докато я гледаше на снимките. Тя напълно го бе омаяла предната вечер. Това ли бе всичко — магия за една нощ?

Не. Изобщо не бе така. Тя би могла да се появи облечена в чувал, и сложила онези глупави очила и това изобщо нямаше да има значение. Озарила бе балната зала с такова сияние, че той не беше в състояние да погледне, която и да е друга жена. Тялото му още изпитваше желание; душата му жадуваше за нейната. Копнееше да сподели с нея своите тайни, своите мечти. Както го бе правил през последните месеци.

И все пак — това, което никога не би могъл да сподели с нея, бе любовта.

Направи я своя любовница… Отново чу думите на баща си, които му се надсмиваха. Не, той отказваше да я унижи по този начин. Тя можеше и да е обикновена жена, но не заслужаваше подобна връзка, макар и с принц.

Тази мисъл го смаза като оловна тежест. Енергията напусна тялото му и той се отпусна на кушетката. Трябваше да намери някоя друга жена — някоя благородничка — и да се ожени за нея. Жена, която никога нямаше да обича колкото Никол. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе да си намери една приятна жена, с която да съжителства без затруднения. Някога бе казал на Никол, че не очаква нищо друго от бъдещата си съпруга. Господи, това бе толкова отдавна… И като си помислеше само — действително бе вярвал, че нищо друго не му е нужно! Самата Никол му бе показала колко много греши.

Никол… Никога не би могъл да я има. Никога не би могъл отново да я държи в прегръдките си, да я успокоява, да усеща устните й под своите. Освен ако…

Опасната мисъл нахлу в съзнанието му, терзаейки го. Тялото му реагира бурно. Внезапно почувства киселини в стомаха си, което отдавна не му се беше случвало. Изправи се с мъка и се запъти към банята. Намери флакончето с антиацид и изтръска две таблетки, поглъщайки ги без вода.

Взря се в лицето си, отразено в огледалото над мивката. Косата му бе разчорлена, не беше се бръснал, а под очите имаше тъмни сенки. Никога, през всичките тези години, когато бе изпълнявал ролята, за която бе роден, не бе помислял сериозно за нещо толкова драстично.

Това, че изобщо си го е помислил, го шокира, но и му подсказа колко дълбоки са чувствата му към Никол.

Но какво изпитваше тя към него? О, той знаеше, че я привлича. Знаеше го от месеци. Дали това не бе просто увлечение? Не! Сърцето му подсказваше, че нейните чувства са не по-малко дълбоки от неговите. Обаче не би могъл да се доверява повече на сърцето си, след като то го бе подвело толкова подло. Беше зависим от своите чувства и това го плашеше до смърт. Трябваше да внимава много, иначе можеше да се превърнете най-големия глупак. През целия си живот бе мечтател. Този път не можеше да остави ума си да бъде ръководен от сърцето.

Но ако бе уверен, че чувствата й отговарят на неговите… Ако знаеше това, би могъл…

Би могъл — какво? Не искаше да му дава определение. Не искаше дори да мисли за това; чувстваше се като някакъв негодник. Така щеше да изложи на риск всички свои планове за бъдещето на страната.

Осъзнал какво в действителност означава всичко това, той се почувства зашеметен и се подпря на мивката.

Силно почукване го изтръгна от мислите му и той се стресна. Пристегна колана на тъмносиния си халат и отиде до вратата. Дали не беше Никол? Беше й изпратил вестниците, за да я подготви, искаше тя да знае.

Искаше и тя да си даде сметка за страстта, която ги бе завладяла, за да обмислят какво да правят — заедно.

Отвори със замах вратата. Никол мина край него, без да го погледне. Хвърли поглед към вестниците, които бе разхвърлял по мебелите и пода в стремежа си да ги разгледа по-бързо. Тя бе вече спретнато облечена в — както Ранд прецени — най-грозния си костюм. Двуредното кафяво сако сякаш бе нарочно скроено така, че да скрива формите й. Тия части от тялото й, които бяха така страстно притиснати в него предната нощ. Беше вдигнала косата си в строг и стегнат кок и, разбира се, огромните очила отново бяха кацнали на носа й.

Хвърли към него бърз поглед, който без съмнение забеляза на лицето му доказателство за собствените му объркани емоции. Той се напрегна в очакване тя да му подскаже нещо за себе си. Нещо, което имаше нужда да чуе. Залогът бе твърде голям, за да си позволи някакви грешки по отношение на чувствата й.

Но погледът й остана хладен, а гласът — спокоен.

— Благодаря, че ме предупреди за ситуацията. Ясно е, че ще трябва да предприемем незабавни мерки.

— Да — изрече той бавно, без да знае с какво се съгласява.

Не беше сигурен, че познава тази жена. Беше очаквал безпокойство може би сълзи. Една разстроена Никол — която би могъл да вземе в прегръдките си и да успокои, след като признаят любовта си един на друг.

Но страстната, емоционална жена от предната нощ бе изчезнала. Тази сутрин всичко изглеждаше различно. Въздухът между тях вибрираше от странно напрежение.

— Ще трябва да обясним, че грешат — поясни му късо.

— Грешат? — Думата го халоса като плесница в лицето. Почувства хлад в сърцето си. Тя не виждаше това, което всички други виждаха. Не виждаше колко много я обича. Господи, да не би това да означаваше, че тя не изпитва същото?

Тя се отпусна на единия си крак, но остана изправена.

— За нас.

— Да ги коригираме, госпожице Олдридж? — изхриптя той. Думите едва излизаха през стиснатото му гърло — такъв ли е планът ви?

Като чу официалното обръщение, Никол сякаш се вцепени още повече. Преди това винаги я бе дразнило. Сега спокойствието й изглеждаше забележително, като че ли страстта предната нощ не бе означавала нищо за нея.

— Да — изрече лаконично. — Трябва да поправим грешката.

— Да поправим грешката — повтори той с каменно изражение.

— Да — кимна тя енергично. — Мисля, че бихме могли да направим изявление. Да кажем истината, имам предвид — че няма нищо… — В очите й пробягна смущение и тя погледна встрани. Но когато отново срещна погледа му, по нищо не личеше, че се е вълнувала за нещо, че споменът за целувката им я владее така силно, като него.

Тя вирна брадичка и продължи:

— Че няма факти, които да подкрепят тези погрешни мнения.

Ранд се извърна. Страхуваше се, че иначе може да я сграбчи и силно да я разтърси. Подхвърли през рамо:

— Изявлението няма да свърши работа, госпожице Олдридж. — Не, само едно нещо би отвлякло вниманието на пресата от тях двамата — нещо, от което всяка жена — ако обича въпросния мъж — би изпитала болка.

Той се обърна.

— Виждам само един изход от това фиаско и той е — да се оженя.

Тя сви рамене, сякаш това нямаше значение.

— Това, разбира се, би помогнало, но…

— Никакво, но! — Озъби се той. — Наех те да ми намериш съпруга! — Търпението го напусна. Тази жена бе навлязла с валсова стъпка в неговия живот, бе завладяла сърцето му, и дори не я беше грижа какво бе направила! Грабна от масичката един вестник с огромна снимка на тях двамата, склонили глави в интимен разговор. — Минаха месеци, а нищо свястно не се вижда на хоризонта!

— Това ми е напълно ясно — изрече сърдито Никол. — Но не беше особено ентусиазиран относно жените…

Господи, не виждаше ли защо!

— По дяволите! Не можеш ли да ми намериш поне една приемлива жена на цялата планета? Казах ти моите предпочитания. Дори подбрах кандидатки, но твоят метод изглежда е скапан, защото не върши работа! — Ранд удари гърба на близкия стол със сгънатия вестник.

Никол подскочи при този изблик на гняв, но запази съвършеното си делово поведение, като че ли цял живот е била обучавана да служи на мъж като него.

— Извинявам се, ваше височество — произнесе тя с ледено спокойствие, — но при подобно начинание най-важно е вашето собствено отношение, а нито една кандидатка не ви ентусиазира особено. Почти не им дадохте шанс.

— Сега ме слушай — прекъсна я Ранд, като посочи към нея. — Или ще ми намериш жена, за която да мога да се оженя в рамките на един месец, или… Той замълча несигурен в следващите си думи.

Тя вдигна вежди.

— Или?

Господи, толкова студено се държеше! Обзе го внезапно желание да удари там, където щеше да я заболи най-много — по работата й. Успя да процеди:

— Или си уволнена.

Жената пред него остана съвсем неподвижна за няколко секунди. Ранд чакаше, затаил дъх. Ако тя свалеше тази делова маска, ако покаже поне част от истинските си чувства…

— Много добре. Един месец — изрече тя с глас, лишен от всякаква емоция. — Ако не намеря съпруга през това време, с удоволствие ще напусна. Сега, ако ме извините, ще се заема с работа.

Настъпи болезнена тишина. Ранд я гледаше как се обръща и излиза от стаята, отнасяйки сърцето и надеждите му със себе си.

 

Веднага щом затвори вратата, Никол се облегна на нея, притиснала ръка към лицето си в опит да сдържи риданията си. Какъв негодник! Ще я уволни след всичките й усилия? И след като й предложи постоянна работа? След като се бе държал по такъв начин с нея предната вечер?

Внезапно й се прииска да си тръгне, да опакова багажа си и да замине право на летището. Беше направила повече от достатъчно за страната си, като пожертва — плюс всичко друго, и сърцето си.

Но не можеше да си тръгне сега, не и без да доведе нещата докрай. Не и без да се опита да спаси нещо от цялата бъркотия. Не сърцето си — то бе вече разбито на хиляди парченца. Но може би щеше да успее да запази част от достойнството си като калдонийка, като дъщеря на родителите си и като племенница на чичо си.

Против волята на собственото си сърце, щеше да изпълни това, което бе наета да направи.

 

Веднага щом лимузината сви в алеята, Никол излезе навън да я посрещне. Вътре, зад тъмните стъкла, беше може би най-голямата надежда на Каледония за принцеса. И последният шанс на Никол да оправи забърканата от нея каша.

През последните две седмици на Никол й се искаше да предупреди поне десет пъти, че напуска и се завръща в Ню Йорк. Но гордостта й всеки път я възпираше. Никога не бе дезертирала от задълженията си. Мразеше провалите и се закле, че ще доведе докрай задачата, въпреки болката в сърцето си. Още по-силна бе нуждата й да докаже — на хората, чичо си, Джералд, дори на краля и кралицата — че няма никакви кроежи спрямо принца и че наистина я е грижа за страната й.

И че я е грижа за интересите на принца.

Само късно през нощта, когато бе сама, си признаваше, че има и друг, по-тъмен мотив — нуждата да остане по-близо до мъжа, когото обичаше, въпреки че той не отвръщаше на чувствата й.

Един лакей отвори задната врата на лимузината и помогна на жената да слезе. Опакована цялата в коприна с цвят на слонова кост, принцеса Зара от Омат си бе сложила шал в същия нюанс, прикривайки чертите на лицето си. От другата страна слезе мургав сивокос мъж, заедно с пълна жена с майчински вид. Двамата не бяха облечени толкова изискано.

След разговор с личния секретар на Зара, Никол бе решила, че — подобно на обвързаната с традиции Каледония — Омат също е изправена пред предизвикателствата на модерното време. Помисли си, че това би представлявало добър старт за Ранд при запознаването с принцеса Зара. И нещо повече — Зара бе поканена за дълъг престой, за разлика от досегашните случаи. Ранд не би могъл да я отхвърли с лека ръка. Действително щеше да има възможност да опознае тази жена.

Никол слезе по стъпалата и се поклони на принцесата — традиционен знак на уважение при среща с член на кралското семейство от Омат.

— Принцеса Зара, толкова съм щастлива, че приехте поканата на кралското семейство. Аз съм Никол Олдридж, сътрудничка на принц Ранд.

— Къде е принцът? Не е ли дошъл да ме посрещне? — попита Зара с акцент, носещ отпечатъка на родната й страна — мъничка, но прогресивна близкоизточна държава.

— Принцът и семейството му ви очакват вътре. Той сметна, че бихте искали първо да се поосвежите — обясни Никол.

Всъщност нямаше никаква представа какво смята Ранд. Когато си говореха — което ставаше рядко тези дни — разговорите им бяха кратки, по същество, болезнено делови. Стената между тях бе не само издигната отново, но този път бе изградена толкова солидно, че тя едва забелязваше човека от другата страна.

Беше му споменала за принцесата. Той беше казал, че му звучи задоволително и се съгласи да я покани на покани на гости.

Джералд бе помогнал да подготвят нещата. Това бе единственият им контакт след бала преди две седмици и ужасната сутрин след това. Оставаха само две седмици до момента, когато тя щеше да си тръгне, освен ако принцеса Зара не се окажеше въпросната подходяща личност.

Подходящата личност… Сърцето на Никол се сви от болка. Смяташе, че държи чувствата си под контрол, но сега, когато принцеса Зара стоеше пред нея, бе обзета отново от терзанията на безнадеждната си любов.

Като извърна лице от гостенката, тя примигна, за да прогони влагата от очите си. Не искаше да остави чувствата си да вземат надмощие. Отказваше да го направи.

Вдигнала брадичка, тя успя да се усмихне и поведе принцеса Зара вътре. Заведе я заедно с прислужничката и в апартамента за гости, докато един иконом показа на прислужника съседна стая, а други дворцови служители внесоха багажа.

Апартаментът на принцесата беше през една врата от нейния, още по-близо до апартамента на Ранд.

Вътре Зара разви копринения шал от главата си с дълги, грациозни пръсти. Протегна ръка и прислужничката веднага се озова зад нея да го поеме.

Дъщеря на майка европейка и арабски крал, младата жена изглеждаше още по-привлекателна, отколкото на снимките. Извитите вежди подчертаваха дълбоките и черни очи и дългия арабски нос. Но кожата й беше млечнобяла, а не мургава — наследство от русата й майка, без съмнение. Този изразителен контраст, както и стройната й фигура, я правеше да изглежда екзотична и невинна и същевременно излъчваща чувственост. Красива по всякакви критерии.

Докато оглеждаше принцесата, на Никол й се зави свят, почувствала, че се сбъдва най-лошият й кошмар. Никои мъж не би могъл да устои на тази жена. Тя щеше да бъде съвършена съпруга на един принц.

С помощта на своята прислужничка принцеса Зара махна и увилата цялото й тяло наметка, като разкри богато украсен копринен костюм с панталон. Тя се усмихна топло на Никол.

— Тъй като изумруденозеленото е цветът на страната ви, избрах този тоалет в знак на вежливост. Подходящ е, нали?

— Изглеждате прекрасно, принцесо — отвърна Никол, като застави гласа си да прозвучи спокойно и делово и се опита да се пребори с бушуващия в нея демон на ревността. Можеше да понесе това. Трябваше да го понесе.

Ранд може да не хареса дори тази жена, помисли си тя, ненавиждайки се за дребнавата мисъл. Все пак си представи как той ги сравнява. Знаеше, че не може да се мери с нея. Никога не е била чаровница — не като тази жена, която оглеждаше своето отражение в огледалото и си слагаше грим, от който дори нямаше нужда.

Никол придружи принцесата до една уединена приемна, където чакаше кралското семейство. Икономът бе избързал напред да ги извести за пристигането на принцеса Зара.

Никол погледна прелестната жена, която пристъпяше толкова грациозно от едната й страна. Зара имаше царствена осанка. Съвсем ясно беше, че е израснала в кралско семейство, че очаква от по-долустоящите да се държат с нея по подобаващ за положението й начин. И все пак не изглеждаше надменна. Тя просто приемаше уважението на околните за свое право.

Когато Никол приближи вратата, стомахът й се сви. Това беше. След малко Ранд щеше да се срещне с принцесата и тя щеше да узнае дали е успяла, или се е провалила. Вече бе загубила представа кое трябваше да смята за провал, и кое — за успех. Не знаеше нищо, освен отчаяната нужда да продължава, въпреки терзанието, като се преструва, че нищо не се е случило между нея и Ранд, че не изпитва нищо към него.

Когато приближиха, двойка стражи в зелено разтвориха широко двукрилата врата, а един прислужник влезе вътре да обяви пристигането им. Никол никога преди не бе влизала в Синята приемна, но сега почти не обърна внимание на обстановката.

Вместо това погледна веднага към принц Ранд, който бе застанал до баща си. Неговият поглед следваше принцеса Зара; изразът на лицето му бе безстрастен и непроницаем. За секунда плъзна очи към Никол, после ги върна на принцесата. Никол потрепери, питайки се какво ли си мисли. Никога не бе изглеждал толкова далечен, като че ли ги делеше пропаст.

Никол заведе принцесата първо при краля и ги представи един на друг; след това, според изискванията на протокола, се обърна към кралицата, която остана седнала.

Вътрешно се стегна, преди накрая да се обърне към Ранд.

— Ваше височество, мога ли да ви представя принцеса Зара Ал Тала Ал Умбарак, първородна дъщеря на краля и кралицата на Омат. — Обърна се към принцесата. — Ваше височество, това е принц Рандал Холингсуърт, първороден син на краля и кралицата на Каледония.

Никол наблюдаваше лицето на Ранд, докато той се привеждаше ниско над ръката на Зара, а после срещна погледа й. Усмихна й се топло, а после Никол видя ответна усмивка на лицето на принцеса Зара. Явно първите им впечатления бяха положителни. Никол се поздрави за своя успех, но не можа да овладее болезненото трепване на сърцето си. Упрекна се за своята слабост, яростно си напомни, че единствено работата й има значение, единствено тя би могла да има значение.

— Моля, седнете тук — покани крал Едбърт, като посочи най-близкия стол. — Сигурно сте изморена след дългото пътуване.

— Какъв прекрасен костюм — възкликна кралица Евридика, — толкова е елегантен. — Никол никога не бе виждала кралицата да се усмихва толкова топло. Изглежда Зара допадна и на нея.

— Отива й — присъедини се тихо Ранд с одобрителен тон. — Съвсем определено. — Той се усмихна на Зара с една от прочутите си усмивки, а тя му отвърна с благосклонна усмивка и царствен жест на главата, сякаш казваше приемам комплимента.

И все пак Никол забеляза, освен маниерите и искрицата в очите й. Това, което бе видяла в принц Ранд, определено й хареса. Никол забеляза същия блясък и в очите на Ранд, бързо се извини и излезе. Нито един от тях не вдигна поглед. Очите им бяха приковани в принцеса Зара.

Намерила се в безопасност навън, Никол си пое дъх на пресекулки. Докато беше в стаята, Ранд нито веднъж не бе спрял погледа си върху нея. Имаше очи само за принцесата. Така би трябвало да бъде, каза си строго тя. Така би искала и ти. Така трябва да бъде.

Ранд видя с болка в сърцето как Никол си излиза от стаята. Нито веднъж не го бе погледнала в очите. Тя наистина желаеше това. Тази мисъл натежа като олово в гърдите му. Толкова много пъти през изминалите две седмици я бе очаквал да каже нещо, каквото и да е. Да се ядоса. Да заплаче. Да го погледне с някакво чувство в очите. Дори да напусне, като разкрие по този начин какво чувства в действителност.

Но тя беше като скала от Калдонийските планини, непоклатима и неразгадаема. По-чужда от тази принцеса, която му бе довела.

Погледът му обходи грациозната фигура на принцеса Зара. Никол действително го бе направила — беше му доставила още една жена. Не беше се скъпила нито на външност, нито на възпитание, или което и да било друго качество от тия, които бе изложил в проклетите си формуляри. Не бе очаквал, че Никол ще бъде в състояние да се справи с такова болезнено бреме. Беше се надявал, че точно това ще се случи. Как би могла, която и да е жена да го понесе, ако наистина обича? Такова огромно ако…

Господи, наистина ли кариерата й означава повече за нея от това, което чувства към него — каквото и да бе то? Вярно, той бе нарушил правилата във връзката служител — работодател. Беше я притиснал силно към себе си, бе я целунал, бе вкусил блаженството на рая.

Но какво мислеше тя за толкова неочаквано случилото се? Затова ли бе започнала да се държи толкова студено с него? Толкова ли се бе отвратила от неговата неспособност да контролира страстта си? Или може би се страхуваше да разкрие какво чувства в действителност? В гърдите му се разгоря надежда, но само за кратко. Защото ако тя наистина го обичаше, какво тогава би могъл да направи той? Тази несигурност го ядеше отвътре.

— Ранд. — Гласът на баща му го върна отново към реалността, към родителите му и жената, която Никол бе подбрала специално за него. Тя наистина бе красива, изискана, благородна.

От тази дума сърцето го заболя. Никол лично се бе спряла на принцеса Зара, която отговаряше на всичките му изисквания. Тя искаше той да хареса нейната избраница. Дългите години дворцово възпитание му помогнаха да се усмихне отново и да се обърне към принцесата.

 

— Можеш да се гордееш със себе си.

При звука от гласа на Ранд в стаята Никол се вцепени. Ръцете й застинаха върху купчината документи, които сортираше на бюрото си.

След бала се бе изместила да работи в апартамента си, а Ранд се върна в своя офис. Въпреки че бяха продължили да работят в библиотеката дори след като то вече не се нуждаеше от патерици, те се направиха, че излекуваният й крак е причината да се разделят, докато работят.

Никол си пое дъх и се опита да върне самообладанието си. Обърна се с лице към него и се застави да остане спокойна, докато гледаше мъжа, когото обичаше.

— Радвам се, че сте доволен, ваше височество. Приемам, че одобрявате принцеса Зара?

— Определено. Тя успя да очарова и краля, и кралицата.

Дали не се опитваше да й напомни за собствения и провал в това отношение? Но най-голямо значение имаше мнението на принца. Тя се насили да зададе въпроса:

— А вас?

— Разбира се — отвърна Ранд, докато се усмихваше само с ъгълчетата на устните си. — Намирам, че е очарователна, интелигентна и отлична събеседничка.

— Никакви… досадни навици? — попита тя меко.

— Абсолютно никакви. — Говореше бързо, но все пак Никол забеляза рязка нотка в гласа му. В защита на принцеса Зара? — Всъщност тя би станала отлична принцеса на Каледония, като при това би вляла така необходимия привкус на една нова култура. Предполагам, че си помислила и за това. Мислиш за всичко.

— Е, да — и това ми мина през ума. — Сърцето я заболя и й се прииска да се размърда, да реагира по някакъв начин. Неговото присъствие изпълваше стаята, изпълваше нейните сетива с тайни, непостижими копнежи, които се опитваше да игнорира с всички сили. Със свирепа решителност тя се насили да остане съвършено неподвижна, съвършено спокойна. — Благодаря, сър.

— Всъщност искам да поработиш с Джералд при планирането на специален излет за нас двамата до имението ми в провинцията. Бих желал да прекарам известно време сам с нея… насаме. — Гласът му придоби леко колеблив тон, сякаш не искаше да разкрива тайните желания, които се криеха зад молбата му.

Представата за тях двамата заедно сами сякаш преряза Никол. Тя го видя да седи до Зара пред камината като и се усмихва с онази своя специална усмивка на споделена интимност, която толкова я бе очаровала. Видя го да целува Зара, знаейки от опит колко жарки могат да бъдат ласките му, знаейки как Зара естествено би чезнала в неговите прегръдки. Представи си го как дава на Зара нещо повече, нещо, което тя никога не би могла да има, връзката между любовници.

Погледна надолу към бюрото. Не можеше да му позволи да я види, да позволи, на когото и да е да види болката, която пронизваше сърцето й. Сама си бе навлякла тази безнадеждна любов. Беше наета да свърши определена задача, да помогне на страната си. Беше очаквала, че ще накара чичо Филип да се гордее с нея, а вместо това го бе притеснила, бе го направила за посмешище пред другите благородници. Беше се надявала да живее според очакванията на родителите си и според своите собствени. Вместо това бе извършила нещо немислимо.

— Никол?

Дрезгавият, колеблив глас отиде право в сърцето й и тя едва не загуби самообладание. Заля я споменът за това как бе говорил с нея онази нощ в храма и краката й омекнаха. Впрегна отново решителността си и се стегна. Отчаяно потърси за какво да се хване и грабна един бележник от бюрото, разтвори го и взе да драска някакви ненужни бележки.

— Нещо друго? — попита делово тя, без да вдига поглед, звучаща на самата себе си хладно рязка. — Специална вечеря, може би? Мисля, че на принцесата би й харесало да се запознае с културата на Каледония, след като би могла да стане гражданка на тази страна. Мислили ли сте да направите обиколка на града? Или да я заведете на концерт, в Националната галерия, подобни неща? Сигурна съм, че ще бъде очарована, а на вас би позволило…

Тя вдигна поглед към Ранд и млъкна. Лицето му беше като изсечено от камък.

Никол продължи. Трудно разгадаваше израза на лицето му, откакто бе променил толкова драстично отношението си към нея.

— Да я опознаете по-добре — завърши все пак.

— Все отлични предложения — изрече хладно той. — Изумителен професионализъм.

Това комплимент ли беше? Никол реши да го възприеме като такъв.

— Благодаря, ваше височество.

— Няма нужда да ми благодариш. Затова ти плащам.

Той натърти думата плащам и Никол я почувства като плесница по лицето. Не го каза, за да ме оскърби, рече си наум. Това си беше самата истина.

Възцари се тишина. Никол усещаше присъствието му като електрически ток. Защо стоеше още тук и я наблюдаваше? Накрая той каза:

— Наистина го искаш, нали? Ние двамата със Зара да…

— Да. — Думата се изтръгна някъде отвътре, от някакъв източник на сила, който тя не знаеше, че притежава. Отекна и затрептя във въздуха между тях. Никол бе обзета от спокойствие, родено от безнадеждността и отчаянието. В гласа й пролича само спокойствието. — Да, много.

Той се опита да срещне погледа й, но Никол неотстъпно гледаше брадичката му, не пропускайки да забележи напрягането на мускулите под загорялата му кожа.

— Значи нашата връзка би те направила щастлива?

— Да — излъга тя, без да трепне.

— Разбирам — произнесе той с глас, неразгадаем като лицето му. — Тогава, моля те, побързай с подготовката на всички ония неща. Искам да прекарам колкото е възможно повече време с принцеса Зара.

— Да, сър.

— Нямам никакво желание да проточвам ухажването. Смятам да се оженя преди годината да е свършила, а вече е втората половина на юли.

— Да, сър.

Той постоя още малко. Лицето му бе абсолютно безстрастно. Никол зачака по-нататъшни инструкции с вдигната писалка в ръка. Тогава той се обърна и излезе, като затвори плътно вратата след себе си.

Никол се облегна на стола. Поне щеше да бъде заета с организирането на тая поредица от срещи. Това щеше да й помогне да не мисли толкова много, да не чувства толкова много.

Невъзможно. Как би могла да не мисли за това какво си говорят двамата с принцесата, какво правят, какво чувстват един към друг по време на тези разходки? Как би могла да накара сърцето си да не изпитва болка, като гледа как друга жена му става толкова скъпа?

Не й оставаше нищо друго, освен да си представя, че е от камък — като статуите в градинския храм.

 

Никол седеше до шофьора, загледана с безразличие в злачните заоблени хълмове от двете страни на пътя. На седалката зад нея Ранд и Зара водеха оживен разговор за детството си като кралски отрочета. Във втора лимузина зад тях се возеха прислужниците на Зара заедно с Джералд.

Как беше стигнала дотук? Защо Ранд я беше принудил да ги придружи до имението?

Пътуване към ада — това обещаваше да бъде четири дълги, безкрайни дни — и още по-дълги нощи под един покрив. Технически погледнато, разбира се те бяха спали под един покрив и в двореца. Но дворецът беше толкова огромен, че това изобщо нямаше значение. В имението всичко щеше да бъде много по-интимно. Ако можеше поне да бъде в другата кола. Двучасовото пътуване си беше чисто изтезание, а беше минало едва половината. Ранд беше настоял да присъства, след като лично се бе спряла на Зара, а Зара гледаше на нея като на свой личен ескорт в новата страна.

А едва ли бе прекарала повече от няколко часа заедно с принцесата, помисли си унило Никол. Нейният истински придружител бе Ранд, който през последните дни прекарваше всяка свободна минута в компанията й. Никол се намесваше само когато той бе зает с работа. Знаеше, че при други обстоятелства компанията на Зара би й доставяла удоволствие. Тя положително бе приятна жена, макар и винаги в очакване да бъдат задоволени царствените й нужди. С други думи, тя бе съвършено обучена за ролята си на принцеса.

Когато Никол се опита да отклони желанието на Ранд да ги придружи по време на екскурзията, той нас тоя, че има нужда от нея в случай, че го извикат във Фортинбло по работа. Как ли пък не, помисли си раздразнена Никол. Беше накарал Джералд да блокира цели четири дни само за това пътуване.

— Трябва да си бил преждевременно развито дете — говореше Зара на Ранд с почти мъркащ глас. — В тебе има много огън.

— И в тебе усещам огън, принцесо — отвърна той с леко предизвикателен тон.

— Може би. А може би не. Не бих показала на всеки истинската си природа.

Той се засмя.

— Не?

— Моят съпруг — когато се омъжа, — той ще узнае истинската ми природа. И ще изпита жарта на моя огън. — Сега нейният глас бе станал предизвикателен.

— Той ще бъде щастливец, Зара — прозвуча интимно приглушено гласът на Ранд.

— Знам го. Както и жената, взела теб за съпруг.

Никол затвори очи и й се прииска да бъде далеч, на хиляди мили оттук. Те продължиха да си разменят закачки още цял час. Доповръща й се. Не стига, че бяха толкова прозрачни — още по-неприятен бе фактът, че Ранд я бе подложил на всичко това. Да не би да си мислеше, че е от камък? Или че целувката им не е означавала нищо за нея? Както не бе означавала нищо за него.

Двамата кралски потомци можеха да се имат един друг. Не я беше грижа. Освен в смисъл, че това щеше да бъде неин успех, че би доказало на цялата страна, че няма собствени кроежи за принца. Щеше да е доказателство и за нея самата.

Интересът на пресата към нея вече бе отстъпил пред спекулациите относно принцеса Зара. Сега таблоидите бяха изпълнени с предсказания за бъдещ брак между тях. Дворцовата пресслужба дори бе предоставила снимки на Ранд и Зара от многобройните им срещи, в които принцът впечатляваше като внимателен спътник на екзотичната гостенка от чужбина.

Естествено, дворецът не потвърждаваше официален годеж — с думите, че е още рано, но по всичко личеше, че това е предстоящо. Пресата обсъждаше надълго и нашироко какво би означавало свързването на кралските семейства за двете страни. Никол полагаше дяволски усилия да изпита удовлетворение от своя успех. От каквото и да е.

Откъм задната седалка до нея долетя смесилият се в едно мъжки и женски смях. Не би ли могъл Ранд да прояви елементарна вежливост и да вдигне разделителното стъкло? У нея се бореха яд и болка. Той беше наистина жалък.

Мъките на Никол временно приключиха, когато се озоваха сред боровите гори на планината и двете лимузини тръгнаха по виеща се нагоре алея, довела ги накрая пред портала на една ловна хижа.

Джералд хвърли приветлив поглед на Никол, докато вървяха след принца и принцесата. Бяха ги оставили да се оправят сами, както често се случваше с прислужниците и персонала на кралските особи.

— Тази хижа е била построена от крал Едбърт Втори в средата на осемнадесети век — каза й той. — Единственото допълнение към оригиналната постройка е един голям гараж. Ето — плоският покрив там — посочи й към сградата.

— Интересно — излъга Никол, с надеждата, че Джералд ще й повярва.

Тогава забеляза съчувствения му поглед върху себе си. Погледна встрани: Не й се искаше да разбере как се чувства. Само когато не се намираше в присъствието на Ранд, би могла поне малко да отдъхне, но не искаше Джералд да знае каква болка изпитва всеки един момент, всеки ден — непрекъснато.

Дори сега не можа да се въздържи да не проследи с поглед как Ранд съпровожда Зара по коридора до стаята й. А къде беше спалнята на Ранд? Нещо я бодна в сърцето.

С мъка върна вниманието си към сградата и изгледа безучастно тежките дъбови греди, сложната дърворезба по стените и масивната каменна камина, които й посочи Джералд.

— Прекрасни са — изрече тя с глас, прозвучал по-скоро като шепот.

— Добре ли си? — попита Джералд.

Никол кимна, след това се усмихна смело, решена да не го оставя да види колко зле се усеща.

— Само малко главоболие. Може ли да ми покажеш стаята ми? Искам да се поосвежа.

Малката им група зае едва половината стаи. Стаята на Никол бе разположена в дъното на коридора. Принцеса Зара получи — както подхождаше на положението й — вторият по големина и елегантност апартамент след този на Ранд. Те бяха и съседни. Доколкото Никол знаеше, свързваше ги обща врата.

Просто трябваше да се опита да ги избягва през следващите четири дни. За съжаление това щеше да бъде невъзможно в такава малка група.