Трейси Козънс
Синя кръв (14)

Четиринадесета глава

Никол усети необичайна топлина на гърба си. Топлина от човешко тяло. Изтръгвайки се от съня, тя постепенно си даде сметка защо чувства тялото на друг човек в леглото. Връхлетяха я събитията от предната нощ — като някаква романтична фантазия. Ако не беше мускулестата ръка, преметната около кръста й, както и леката болезненост между краката, можеше да си помисли, че е сънувала.

Тя легна по гръб и откри, че се взира в спящия принц Ранд. Изглежда по-млад, помисли си тя отначало сякаш нямаше никакви грижи. След това разбра, че е от изчезналото напрежение. Бръчиците, браздили челото му, стиснатите мускули на челюстта се бяха изгладили и отпуснали. На устните му дори личеше лека усмивка. На нея ли се дължеше всичко това? Изпълни я удивление от собствената й власт, от това, че бе способна да облекчи напрежението, което толкова често го владееше. Ефектът е само временен, помисли си тя със свито сърце. Никога не би могло да бъде другояче, не и с нея. На вратата се почука леко и Никол си даде сметка, че това я бе събудило. Посегна към очилата на нощното си шкафче; после примигна и разбра, че е спала с контактните си лещи. Малкото време, през което бе спала.

Тя се измъкна от спящите му обятия и си облече халата. Пред вратата бе застанал Джералд с необичайно смутен вид.

— Добро утро, Джералд — поздрави тя, пристягайки колана около талията си.

— Питах се дали… Тоест, аз…

Никол накрая разбра, че той се опитва да надзърне в стаята през рамото й. Тя хвърли поглед през рамо разтваряйки, без да иска, вратата. Даде си сметка, че дрехите на Ранд са пръснати по целия килим.

Внезапно реалният свят с трясък се стовари върху нея — без да е вече нещо, което можеш да бутнеш встрани, докато дойде светлината на утрото. Тя беше спала с принца. Те бяха станали любовници.

— Никол? — изрече тихо Джералд, връщайки вниманието й към себе си.

Тя стоеше вцепенена пред стегнато облечения възрастен джентълмен, без да знае какво да каже, какво да направи и какво извинение да измисли. Какво извинение би могла да има за това, че наруши правилата, че пренебрегна целта, за която я бяха наели?

Почувства се уязвена, усети изведнъж слабост в тялото си. Искаше й се да потъне в земята.

— Ако нямаш нищо против — продължи Джералд, — би ли казала на принца, че кралят и кралицата искат да говорят с него? Тревожат се от неочакваното му изчезване снощи.

Неочаквано изчезване… Той се канеше да изведе Зара на романтична разходка под лунната светлина, за да й направи предложение. Сигурно са седели, питайки се къде е, докато той правеше страстна любов с нея в апартамента й.

Джералд говореше, избягвайки да я гледа.

— Можеш да му предадеш също, че родителите му са доста… обезпокоени, както и кралското семейство от Омат.

Мисълта за петте кралски особи, седящи в друга част на двореца и обсъждащи безобразното поведение на Ранд, я изпълни със срам. Тя беше причината. Тя беше довела принца до това положение, беше го накарала да забрави за задълженията си.

— Те не знаят… не знаят къде е, нали?

— Да кажем, че съществуват някои подозрения — смънка Джералд.

Никол се възхити на неговата откровеност. Значи те несъмнено знаеха какво се бе случило предната нощ. Беше доказала, че не грешат. Изобщо не грешаха. Кралицата никога нямаше да повярва, че не се е промъкнала хладнокръвно в живота на принца. Още по-лошо, тя най-вероятно бе провалила шанса му с принцеса Зара. Какво си мислеше?

Изобщо не мислеше — само усещаше, с най-силните и властни емоции в целия си живот.

Джералд се обърна и си тръгна; след това поспря и я погледна благо.

— Исторически е голяма чест да служиш на нацията като кралска конфидантка. Или на бъдещия крал, както е в случая.

Конфидантка… доверена приятелка. Учтива дума за любовница. Никол едва можеше да повярва, че думата се отнася до нея, но тя бе станала точно това. През нощта си бе дала сметка, че трябва да предприеме действия, за да прекрати всичко. Трябваше да намери сили.

Колко сили бяха нужни, за да се откаже от мъжа, когото обича?

Затвори и заключи вратата с треперещи ръце, после се върна в спалнята. Застана на прага и се загледа в него, запечатвайки образа му в паметта си. Запомни всяка частица от него — от разрошената гарвановочерна коса до въздългия нос и силната челюст. И тази усмивка насън. Тя прехапа устни и се насили да отвърне поглед, мразейки се за това, че щеше да стане причина тази усмивка да угасне.

Колкото бе възможно по-тихо, тя издърпа куфара си от гардероба, отвори го върху един стол и започна да си подрежда багажа. Повече от всичко друго й се искаше да изчезне и никога да не се върне на това място в тази страна. Изобщо не трябваше да се връща. Глупачка беше да си мисли, че би могла да допринесе с нещо. Само бе усложнила нещата.

Застави се да продължи, без да поглежда към него. Молеше се да не се събуди, да не му остане възможност да я убеди да се върне в леглото. Изпразни едно чекмедже и полека отвори второто.

Докато беше в полусън, в мозъка му нахлуваха една след друга картини от случилото се предната нощ, изпълвайки го с доволство, каквото не бе изпитвал преди. Доволство и безкрайна радост. Искаше му се да тича с километри. Искаше да застане на покрива на двореца и да изкрещи на целия свят колко много обича госпожица Никол Олдридж. Да я дръпне обратно в леглото и да й покаже колко много я обича.

Всичко в нея го опияняваше: нежния, изкусителен аромат на кожата й; звуците, които издаваше в момента на кулминация; начинът, по който го гледаше, сякаш държеше тайните на вселената в ръцете си. Караше го да чувства, че наистина е така.

Ранд протегна ръка, но мястото до него бе празно. Отвори веднага очи и видя право пред себе си гърба на Никол — облечена в халат с цвят на праскова, със спусната и разрошена от съня коса. За момент се задоволи да наблюдава грациозните й движения — докато не си даде сметка, че тя опакова багажа си. Обзе го неясна тревога.

— Скъпа?

При звука на дрезгавия от съня глас Никол замръзна, но продължи да приготвя багажа си.

— Какво правиш? — Без да му обръща внимание тя продължи със сигурни и решителни движения да прехвърля пуловери и бельо в куфара си. — Никол — обади се той по-остро. — Кажи ми какво си намислила.

— Мисля, че се нарича прибиране на багажа — смотолеви тя. Опитът й да прозвучи безгрижно само засили тревогата му.

Раздразнен — и изпитващ немалък страх — Ранд отметна завивките и спусна крака от леглото.

— Изглежда отиваш някъде.

— Отивам.

Той усети болка в сърцето.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде? Или смяташе да заминеш, без да ми кажеш?

Тя преустанови движенията си, накрая се обърна към него.

— Отивам си у дома.

Отговорът й още повече го обърка.

— Какво? Ти живееш тук. — Изведнъж разбра. Сякаш го удариха в корема. — Имаш предвид Америка.

— Да. — Тя му обърна гръб и натъпка още един пуловер в куфара си. Нахвърляше дрехите как да е, сякаш искаше да приключи колкото е възможно по-бързо.

— Как не! — Той се изправи и с бързо движение я хвана за китката. Тя вдигна поглед към него, разширила тревожно очи. Господи, само като я погледнеше сърцето му започваше лудо да бие. Предната нощ бе сложил това сърце в краката й. — Какво става тук? След всичко снощи…

— Когато ме направи своя любовница… — Думата проби защитната му броня, както нищо друго не би могло. Тя превръщаше тяхната любов в шега, в пародия. Наистина ли го мислеше за способен да я подложи на всичко това? — Така ли мислиш?

— Това е истината. Сега ме остави. — Тя издърпа ръката си и хвърли последния пуловер в куфара. Отиде до гардероба, извади торбата за горните си дрехи, метна я на разхвърляното легло и започна да поставя в нея костюмите си.

Тогава той се сети. Тя нямаше никаква представа. Не разбираше какво действително се е случило предната нощ. Не вярваше, че би могъл да й предложи нещо повече.

А можеше ли?

Веднъж бе обмислял възможностите: невероятни предположения, хипотетични идеи, които щеше да проучи — ако и когато научеше, че тя също го обича.

Те не бяха реални.

Трябваше да ги направи реални. И все пак не можеше да свърши нищо, ако тя си тръгнеше. Нямаше да има сили и кураж, ако тя не бе до него.

Пристъпи до нея, сложи ръце на раменете й, почувства я как потреперва от докосването му.

— Не можеш да си тръгнеш. Трябва да останеш тук.

— Трябва? — повтори тя, без да помръдне.

— Заповядвам ти да останеш. — Думите се изплъзнаха, преди да си даде сметка колко са неуместни.

Тя се отдръпна, очите й блеснаха гневно.

— Как смееш! Може да си бъдещият крал, но не заповядваш на сърцето ми. Отказвам да бъда твоя любовница.

— Престани с тази дума! Не става дума за това. А за нас. — Той си пое силно дъх да се успокои, опита се да улови погледа й, да го задържи. — Никол, снощи ми каза, че ме обичаш. Нещо променило ли се е оттогава? — Господи, нека да не казва да!

— Не! Аз… не — изрече тя с глас, издаващ мъката й.

Той срещна погледа й и разбра — със сигурността на влюбен — че тя си спомня всичко: как бяха изразявали любовта си — думите, жестовете, признаващи неща, които думите никога не биха могли. Очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Как бе могъл да се съмнява дори за момент?

Той протегна ръка към нея, но тя забърза към банята да си прибере нещата.

Отпусна се на леглото. Не му беше приятно да я гледа как плаче. Искаше — повече от всичко друго — да я направи щастлива. Но знаеше, че тя никога не би могла да бъде щастлива, ако той пожертваше своя дълг, ако не се оженеше и не дадеше на страната това, от което имаше нужда. Разтърка лицето си. Тревогата и напрежението, които любовта бе временно отдалечила от него, го връхлетяха с пълна сила. Затруднението, в което бе изпаднал, го измъчваше. Трябваше да намери изход, иначе изобщо нямаше да бъде полезен за страната си. Нито за нея, нито за себе си.

Тя се появи отново и хвърли една шепа четки и шишенца в куфара. Тръгна пак към банята, но той я хвана за ръката и я придърпа между коленете си. Стиснал двете й ръце, изчака, докато тя срещна погледа му.

— Изслушай ме. Знам, че ме обичаш. Аз също те обичам, дори повече от снощи, ако това изобщо е възможно. Ти стана част от живота ми, не мога да си представя, че няма да бъдеш до мен, каквото и да правя.

За един дълъг момент Никол задържа погледа си върху него. После издърпа ръцете си от неговите и отстъпи назад, скръстила ръце в защитен жест.

— Това, което би трябвало да направиш, е да помислиш за страната си. Ранд, аз не ти действам добре. Ти снощи напълно забрави за задълженията си, когато… — Тя преглътна с мъка, след това го погледна. — Преди малко идва Джералд. Изглежда твоите родители са ти много ядосани, а също и Зара и нейните родители. И не мога да кажа, че не ги разбирам. И двамата не помислихме за тях.

— А защо, по дяволите, трябва да мислим за тях? — изрече той гневно. Не им дължеше никакви обяснения. Снощи, когато ги остави, не бе обещавал, че пак ще се върне. Смяташе да го направи, разбира се. Не смееше да се надява, че ще открие великолепието на нейната любов. За хиляден път откакто бе срещнал тази изключителна жена почувства как усмирителната риза на дълга го пристяга в гърдите, притиска сърцето му. — Ако бях просто един кой да е човек, това нямаше да има значение за никого, освен за нас. Аз не съм женен. Дори не съм сгоден.

— Но ти не си кой да е. — Тя вдигна ципа на торбата за дрехи. — И двамата го знаем.

Ранд отвори уста да обясни за проблесналата в него идея за, макар и слабата възможност. Но се отказа. Ако не успееше, това можеше да я нарани още повече. Още по-лошо — ако знаеше, щеше да направи всичко възможно да му попречи, толкова силна бе лоялността й към нейната страна.

Изправи се и застана до нея. Повдигна брадичката й с ръка, като я накара да го погледне в очите.

— Приеми, че съм обикновен човек, само за момент.

Тя се засмя неуверено.

— Никога няма да бъдеш обикновен.

Той се усмихна на нейния комплимент, но отказа да бъде отклоняван. Трябваше да я чуе да го казва, за да се почувства силен.

— Добре, нека все пак си представим. Би ли се омъжила за мен?

— Какво? — Очите й станаха огромни, лицето й придоби измъчено изражение. Нямаше представа защо трябва да я пита нещо толкова невъзможно.

— Ранд, моля те…

— Би ли се омъжила за мен? — настоя той.

— Да, разбира се. На минутата. Но…

Да. Признанието й го изпълни с радост. Знаеше, че отговорът и ще бъде такъв, знаеше, че любовта й към него няма нищо общо с титлата и положението му. Обичаше го като човек, не като принц.

Той сложи ръце на бузите й, след това прокара палци по гладките, фини очертания на лицето й.

— Дай ми една седмица, Никол. Не заминавай, преди да е изминала една седмица. Моля те!

— Нищо няма да се промени за седмица, Ранд — и двамата го знаем.

Непоколебимостта й го впечатли силно. Той може би се самозаблуждаваше. Над тях бяха надвиснали векове закони и обичаи, тегнеха на гърдите им като камъни. Никога не бе усещал традициите на Каледония толкова задушаващи. И все пак трябваше да опита.

— Нищо няма да промени и чувствата ни. Остани още една седмица, скъпа.

Тя сякаш размисли, но пак хвърли поглед към куфара. Ранд бе обхванат от паника. Трябваше да я задържи. Когато заговори, гласът му потрепери:

— Моля те, Никол… а аз никога не моля.

Прехапала с угрижен вид сочната си долна устна, тя бавно сведе поглед.

— Те може да не ме искат толкова дълго тук.

Те… Неговите родители. Единият я бе сметнал подходяща единствено за любовница. Майка му не я сметна изобщо подходяща за нещо. Обзе го силен гняв.

— Това няма нищо общо с тях. Сега ми обещай.

Тя кимна бавно с глава, после вдигна поглед към него.

— Добре, Ранд, щом това означава толкова много за теб. За една седмица няма кой знае какво да се случи, но обещавам да остана толкова. Заради теб.

Вълна на облекчение заля Ранд. Той и се усмихна.

— Сега ме целуни.

— Не мисля…

Ранд прекъсна протеста й, като я притегли в прегръдките си и притисна устни към нейните, напомняйки й за любовта и страстта между тях.

Горещата прегръдка я накара да изпъшка. Тя вдигна ръце и го прегърна. Тялото й толкова добре прилепваше към неговото. Изпълни го удивление, което заплашваше да докара сълзи в очите му.

Тя прекъсна целувката и си пое дъх.

— Очакват те. Най-добре ще е да отидеш.

Той я стисна за раменете.

— Една седмица.

— Една седмица — гласът й не бе повече от шепот.

Той се обърна. Започна да събира дрехите си от пода и да ги навлича, все с гръб към нея. Сега, когато бе получил нейното уверение, че няма да изчезне, трябваше да остави дистанция между тях. Страхуваше се, че ако я погледне или й каже още нещо, би изрекъл твърде много и би разкрил плановете си.

Взел сакото и обувките си в ръка, той пристъпи към вратата и започна да я отваря. След това спря, неспособен да надмогне себе си. Обърна се и я погледна.

Тя го наблюдаваше, стройното й тяло едва прикрито от халата, цялата й душа в очите й. Усмихна му се развълнувано. Смело. Устните й оформиха думите обичам те.

Ранд почувства, че сърцето му се изпълва със сила. Закле се пред себе си, че ще намери начин. Преди да тръгне, й хвърли един последен, успокоителен поглед.

Седем дни. Седем дни, през които не знаеше нищо, освен че трябва да стои в стаята си.

Никол не беше в състояние да откаже молбата на Ранд за едноседмична отсрочка. За какво — нямаше представа. Но той действително я бе помолил — нещо, което знаеше, че гордият принц не е правил никога. Поставено по този начин, тя едва ли би могла да откаже.

През тази дълга седмица не само не бяха спали заедно, но тя почти не го и бе виждала. Частните аудиенции с кралицата, краля и дори с разгневената принцеса Зара не се бяха отразили добре на Никол. Като допълнение трябваше да понася и хвърляните крадешком погледи на дворцовия персонал.

Когато Ранд се появи на вратата й сутринта на седмия ден, Никол си бе вече събрала багажа и беше готова да тръгне. Имаше и направена резервация за самолета.

Той влезе в стаята и затвори вратата. Срещна погледа й и сърцето на Никол се сви. Видът му бе изтощен, край очите му се бяха появили ситни бръчици, бузите му бяха хлътнали. Без да е в състояние да превъзмогне себе си, изпитвайки единствено нужда да го прегърне, тя пристъпи напред и се озова в прегръдките му.

Останаха така няколко дълги мига, вкопчени един в друг. Накрая, неохотно, тя се отдръпна.

— Готова съм да се върна в Ню Йорк, Ранд — отрони тя меко, в отчаян опит да не обръща внимание на чувството в очите му.

Той стисна зъби.

— Бих предпочел да останеш.

Тя произнесе шепнешком и накъсано думите:

— Не мога.

— Ти ми даде седем дни, Никол — напомни той остро. — Това е седмият ден и той още не е свършил. Отивам в града да се погрижа за нещо. Ще уредим това, когато се върна.

— Няма нищо за уреждане. Няма да бъда твоя любовница. — Гласът й трепереше. — Не е добре така.

Той обгърна лицето й с ръце.

— Молил ли съм те за това, скъпа?

Не го беше правил. Поне не направо. Само я бе помолил да остане, макар при липсата на всякакви шансове за общо бъдеще.

— Знам, че отминалата седмица бе трудна за теб — пак заговори той. — Знам, че майка ми се опита да те накара да се почувстваш засрамена, а баща ми те уговаряше да ми станеш любовница.

Аудиенциите с двете кралски особи бяха преминали повече от ужасно. Тя нямаше какво да каже в своя защита, освен че обича Ранд с цялото си сърце. Което просто не бе достатъчно.

Той отметна един кичур от косата й.

— И разбрах, че принцеса Зара те е нахокала, че я правиш на глупачка, както тя изискано се изрази.

— Успя да ми каже някои подбрани думи, преди да си тръгне със семейството си.

Хванал брадичката й, той прокара палец по долната й устна.

— Всички тия неща няма да имат значение, Никол. Не и след днешния ден.

Обзе я трепет. Ранд замисляше нещо — нещо, което отказваше да сподели с нея.

— Защо? — Тя стисна ръката му. — Ранд, какво смяташ да правиш?

— Калдонийците твърде дълго живяха в средните векове. Смятам да ги принудя да решат дали да останат там, или да се присъединят към реалния свят. Ако искаш да наблюдаваш фойерверките, предлагам да използваш телевизора в моя апартамент. Той е единственият цветен телевизор в двореца. — Усмихна се печално, после я целуна нежно, почти целомъдрено, по устните. След това я остави и решителните му стъпки отекнаха по мраморния коридор.

Никол излезе в коридора, възнамерявайки да го последва. Но Джералд и трима други дворцови служители вече вървяха след него. Той изчезна с антуража си надолу по мраморните стъпала в дъното на коридора.

Обезсърчена, но в същото време изпълнена с неспокойна енергия от странното изказване на Ранд, Никол накрая се вслуша в съвета му. Влезе в неговия апартамент и включи телевизора.

Калдонийските медии продължаваха да отразяват кризата в двореца. На екрана видя основната зала в сградата на Великото събрание в центъра на Фортинбло, където се бяха събрали законодателите в очакване на изявление от двореца. Тъмната, огромна зала сякаш бе специално проектирана за перовете със строг вид и старомодни костюми. Масивният купол подчертаваше историческата значимост на зданието.

Сигурно там бе отишъл Ранд. Защо, запита се Никол. Приседна бавно на дивана, стиснала ръце в скута си.

Не би могло да има нещо общо с положението й в момента. Със сигурност не бе толкова егоцентрична, за да си помисли нещо такова.

Вярно, цяла седмица в страната не се обсъждаше почти нищо друго, освен личния живот на Ранд. Беше изтекла информация — както ставаше винаги — че Ранд е заел решителна позиция спрямо Зара и няма да има годеж, а семейството й се е завърнало в Омат силно раздразнено.

Още по-лошо, коментаторите и така наречените дворцови експерти бяха изпълнили ефира със спекулации относно причината за заминаването на Зара — смятана за най-надеждната и сериозна партия за брак от години. Нямаше нужда експертите да търсят далеч изкупителна жертва — това беше обикновената гражданка, госпожица Никол Олдридж, провалила бъдещето на принца.

Не всички репортери я обрисуваха в негативна светлина. Някои се спираха на ролята й в живота на принца. Други я бяха направили звездата от калдонийската приказка за Пепеляшка. Джералд й бе казал, че е отклонил не по-малко от две дузини молби за интервюта от пресата, а приятелката й от модната редакция на „Аристократи“ й докладва, че дизайнерът на нейната рокля от бала е във възторг от публичността.

Дори сега коментаторите обсъждаха нейния характер и произход така, сякаш я познаваха, сякаш бе знаменитост. В каквато някак се бе превърнала.

Това, че нямаше благороден произход, бе повдигнало дискусия за изискването принцът да се жени за благородничка. Никол подозираше, че самият прессекретар на Ранд бе използвал своите контакти, за да повдигне този въпрос. Но с каква цел? Нямаше как да се заобиколят законите на Каледония и тачената цели седем века традиция. Освен това самата идея да стане съпруга на принца бе нелепа и Никол го знаеше. Това просто никога нямаше да се случи. Освен…

Освен ако той престанеше да бъде принц.

Никол стоеше вцепенена, докато гледаше как Ранд излиза да говори, стресната от скандалната възможност, която — докато слушаше думите му — започна да й се струва все по-вероятна. Той започна с обсъждане на политиката по реформите и Никол сметна, че греши — надяваше се, молеше се да греши. Докато той не заяви, че е бил вдъхновен за промените от една специална личност.

— Както знаят повечето от нашите граждани, аз заех твърда позиция относно необходимостта от модернизиране на страната — говореше Ранд спокойно, с глас, прозвучал така, че да се чуе в цялата зала. — Правех планове години наред. Обсъждах идеи. Дори говорех за нуждата от промяна. И все пак не правех почти нищо тия неща да се случат. Трябваше да дойде обикновена гражданка — каквито са повечето от вас, за да разбера колко отчаяно се нуждаем от промяна, за да оцелеем в двайсет и първия век. Да бъдем силна нация, горда с традициите си, но не и спъвана от тях.

Никол се взираше в екрана, почти спряла да диша. Той говореше за нея пред цялата нация, говореше за влиянието й върху живота си! Какво се надяваше да спечели с това?

Ранд продължи:

— Тя не само ме накара да видя какви сме станали. Тя ме вдъхнови да започна промените веднага. Тук, днес. И всеки ден. Докато се превърнем в нацията, която знам, че можем да бъдем.

Той започна да подчертава всяка дума.

— В много отношения страната ни е така скована от традициите, че изобщо не би съумяла да защити позициите си пред света. Смятам да променя това. Дори сега една такава традиция — която ме засяга лично — се обсъжда в медиите. Тя се е превърнала в такава част от нашата култура през последните векове, че е приела ранга на закон.

В тона му се появи хапливост.

— Понякога — да цитирам една крилата фраза — законите се правят, за да бъдат нарушавани. Ние, заедно с моя персонал, проучихме внимателно съществуващите закони. И това, което открихме бе, че няма такъв закон — нито един, който да изисква от престолонаследника да се жени за благородничка.

Никол седеше смаяна. Мислеше, че би могъл да пренапише историята просто така, да промени вековната традиция?

— Не — прошепна тя шокирана. — Не може да го направи. Никога няма да му позволят!

Тя стисна с ръка горната част на блузата си. Беше отишъл твърде далеч, със сигурност щеше да се провали. Като си помислеше, че толкова упорито се опитва да бъде с нея, в очите й светнаха сълзи, почувства любовта си към него като физическа болка. Никога не би го молила да прави това. Никога! Той я познаваше твърде добре. Не беше й казал за своите планове, защото знаеше, че тя ще се опита да му попречи. Ако беше го направила само…

Гласът му проникна в съзнанието й. Дала си сметка, че е пропуснала някои думи, тя се съсредоточи наново в речта му.

— Въведох някои популярни мерки в страната през последните месеци — за подобряване на здравето за увеличаване шансовете за работа на младите хора, за изравняване положението на мъжете и жените. Никоя от тях — нито една — не би имала успех, без присъствието на госпожица Никол Олдридж до мен.

Фактът, че спомена името на любовницата си в официална реч, предизвика шок сред присъстващите. Настъпи раздвижване, започнаха да се поклащат глави, залата се изпълни с мърморене.

Ранд направи пауза. Огледа помещението с очи, които не разкриваха нищо. Наведе се леко и изрече ясно в микрофона:

— Аз ще се оженя за нея — и само за нея. Моля вас — народа на Каледония, да подкрепите моя избор.

Никол ахна, неспособна да схване в началото дали бе чула правилно. Но точно това бе чула. Той настояваше да му разрешат да се ожени за нея. Никога нямаше да успее!

Куполът на Великото събрание се изпълни с възмутените гласове на двеста изтъкнати личности в главната зала и на още стотици потресени зрители в галерията. Камерата се насочи към някои от лицата в залата. Те изглеждаха смаяни, разгневени, ужасени.

— О, боже, — възкликна Никол и притисна длани към лицето си. — Скъпи мой, какво направи? — Един водач имаше нужда от уважението на народа си. Ранд пропиляваше с лека ръка шансовете си.

След момент Ранд продължи да говори и събранието утихна — достатъчно, за да успее да чуе следващите му думи:

— И така, ето за какво става дума — обяви той и силните му думи прогърмяха в залата. — Или ще се оженя за нея като ваш принц и вие ще я приемете като своя принцеса, или се отказвам от правата си върху трона на Каледония. Благодаря.

Той слезе от трибуната и изчезна през една странична врата. От двете й страни застанаха стражи, а предаването изведе в едър план изуменото лице на репортера.

Никол седеше замаяна, едва забелязвайки не съвсем съвзелия се репортер, който се опита да реагира някак на удивителното изявление на принца. Камерата се насочи към събранието. Повечето депутати се бяха изправили и спореха яростно. Тя не бе в състояние да понесе повече и една дума. Щракна дистанционното и екранът благословено потъмня.

Грешката бе нейна. Изцяло нейна. Чувстваше се смазана от вината и срама, които заплашваха да я задушат. Пое си дъх. Изобщо не трябваше да го пуска в стаята си онази нощ, изобщо не трябваше да му позволява да се доближи до нея. О, господи, какво бе сторила на Ранд, на страната си?

Изправи се на разтрепераните си крака, направи две крачки и се спъна. Подпряла се на дивана, тя застави краката си да я крепят. Трябваше да върви. Трябваше да си тръгне. Веднага.

Не трябваше да остава последната седмица, въпреки молбата на Ранд. Страната можеше да се обърне срещу бъдещия си крал заради глупавата й слабост, зле преценената й любов. Можеше да се сложи край на кралската родословна линия, непрекъсвана стотици години.

Все заради нея.