Рик Риърдън
Морето на чудовищата (7)

Седма глава
Приемам подаръци от непознат

Според Тантал стимфалийските птици си били стояли най-спокойно по дърветата в гората и изобщо нямало да ни нападнат, ако аз, Анабет и Тайсън не сме ги били предизвикали с несръчното си управление на колесниците.

Това беше толкова нечестно, че му казах да върви да си гледа работата и това изобщо не спомогна за оправяне на настроението му. За наказание той ни изпрати в кухнята — да мием тенджери и чинии цял следобед заедно с почистващите харпии. За да лъснат съдовете до блясък и да изтребят деветдесет и девет процента от известните ни бактерии и микроби, харпиите използваха лава вместо вода и затова с Анабет трябваше да си сложим азбестови ръкавици и престилки.

На Тайсън обаче лавата не му пречеше. Той запретна ръкави и се залови усърдно за работа, а аз и Анабет унило се мотаехме и роптаехме срещу горещината и огромната купчина допълнителни чинии. Тантал беше поръчал специален банкет в чест на победата на Клариса — пиршество с печени стимфалийски птици.

Единственият положителен резултат от наказанието ни беше, че благодарение на него с Анабет се превърнахме в съюзници с общ враг и получихме достатъчно време да поговорим. Разказах й отново съня си с Гроувър и този път тя като че ли беше склонна да ми повярва.

— Ако наистина го е намерил — измърмори Анабет, — и ако успеем да го вземем…

— Спри се малко — прекъснах я. — Доколкото схванах, според теб Гроувър е намерил единственото нещо, което може да спаси лагера. За какво изобщо става въпрос?

— Ще ти дам джокер. Какво получаваш, когато одереш един овен?

— Чеверме?

Тя въздъхна.

— Руно! Кожата на овена се нарича руно. А ако този овен е със златна вълна…

— Златното руно! Шегуваш ли се?

Анабет изсипа чиния с кости на печени гълъби в лавата.

— Пърси, помниш ли какво ти казаха сестрите Грайи? Че знаят къде се намира мястото, което търсиш. И споменаха Язон. Преди три хиляди години той е научил от тях как да намери Златното руно. Знаеш историята за Язон и аргонавтите, нали?

— Аха — кимнах аз. — Онзи стар филм със скелетите от глина.

— О, богове, Пърси! — изпъшка тя. — Нямам думи!

— Какво пак? — намръщих се аз.

— Слушай ме хубаво. Ето истинската история за руното: Зевс имал две деца — Кадъм и Европа. По една или друга причина щели да ги убият, но те се помолили на баща си да ги спаси. Зевс изпратил летящ овен със златно руно, който ги взел от Гърция и ги пренесъл в Колхида, в Мала Азия. По-точно пренесъл Кадъм, а Европа паднала и загинала по пътя, но това не е важно.

— Сигурно за нея е било важно.

— Важното е, че когато стигнал в Колхида, Кадъм принесъл златния овен в жертва на боговете и окачил руното на едно дърво насред царството си. Руното му донесло неимоверно богатство. Животните вече не се разболявали. Реколтата била изобилна. Болестите изчезнали. Затова Язон искал да го вземе. То може да излекува почти всичко. Прогонва болестите, подсилва природата, прочиства замърсяването…

— Значи може да излекува и елата на Талия!

Анабет кимна.

— И ще подсили границите на лагера. Само че руното е изчезнало от векове, Пърси. Хиляди герои са се отправяли да го търсят и са се връщали с празни ръце.

— Но Гроувър го е намерил — рекох. — Търсил е Пан, а е попаднал на руното, тъй като и двете излъчват природна магия. Всичко се връзва, Анабет! Може да спасим и него, и лагера едновременно. Чудесно!

— Не ти ли се струва малко прекалено нагласено? — възрази тя. — Ами ако е капан?

Спомних си как Кронос ни беше манипулирал миналото лято. Почти ни беше заблудил да му помогнем да разпали война, която би унищожила Западната цивилизация.

— Имаме ли друг избор? — попитах. — Ще ми помогнеш ли да спасим Гроувър, или не?

Тя хвърли поглед към Тайсън, който не ни слушаше, а щастливо си играеше с чашите и лъжиците, плуващи в лавата.

— Пърси — зашепна Анабет, — трябва да се изправим срещу циклоп. И то не кой да е, а най-ужасният от циклопите — Полифем. За да стигнем до неговия остров, ще трябва да прекосим Морето на чудовищата.

— Къде е то?

Тя ме изгледа подозрително, все едно си мислеше, че я будалкам.

— Не си ли чувал за Морето на чудовищата? Там, където са плавали Одисей, Язон, Еней и всички останали.

— Имаш предвид Средиземно море?

— Не! Всъщност да, но… Не!

— Много ясен отговор, благодаря.

— Виж, Пърси. Морето на чудовищата е морето, през което минават всички герои в приключенията си. Да, навремето е било Средиземно море. Но като всичко останало, и то си е сменило мястото, когато центърът на Западната цивилизация се е преместил в Америка.

— Както планината Олимп се е озовала над „Импайър Стейт Билдинг“ — рекох. — А Хадес под Лос Анджелис.

— Точно така.

— Но цяло море с чудовища… Как би могло да се скрие? Простосмъртните няма ли да забележат, ако се случват странни неща, ако някой кораб бъде глътнат и така нататък?

— Разбира се, че ще забележат. И затова смятат, че има нещо странно в тази част на океана. Морето на чудовищата е на североизток от Флорида. Простосмъртните дори си имат име за него.

— Бермудският триъгълник?

— Точно така.

Помислих малко. Да, не беше кой знае колко по-странно от всичко останало, което бях научил в лагера.

— Е, поне знаем откъде да започнем.

— Което не ни помага особено, Пърси. Търсенето на малък остров насред пълно с чудовища море…

— Стига! Нали все пак съм син на бога на моретата? Това е моя територия. Не вярвам да е чак толкова трудно.

Анабет свъси вежди.

— Ще трябва да помолим Тантал за разрешение да заминем. Но той няма да ни пусне.

— Няма как да ни откаже, ако му кажем довечера пред всички. Целият лагер ще ни чуе. Ще го притиснат и ще го принудят да се съгласи.

— Дано. — В гласа й се долови лека надежда. — Хайде да свършваме с тези чинии. Подай ми маркуча с лавата, моля.

 

Вечерта край лагерния огън децата на Аполон извадиха инструментите си. Мъчеха се да ни вдигнат духа, което след нападението на птиците хич не беше лека задача. Седяхме в полукръг по каменните пейки, припявахме унило и се взирахме в огъня, докато те дрънкаха на китарите и лирите.

Огънят беше вълшебен, така че колкото по-силно пеехме, толкова по-високо се вдигаха пламъците. Те променяха дори и цвета си спрямо настроението ни. Някои вечери пламъците се издигаха до пет-шест метра височина и грееха в ярколилаво. Тази обаче огънят беше висок не повече от метър и половина и едва топлеше.

Дионис си тръгна рано. Издържа само няколко песни, като мърмореше, че дори и играта на морски шах с Хирон е била по-забавна. Изгледа сърдито Тантал и се отправи към голямата къща.

Когато песента свърши, Тантал се обади:

— Беше прекрасно!

Пристъпи напред с шишче в ръка и нехайно се опита да свали от него поразтопения локум. Но преди да успее да го докосне, той излетя от шишчето. Директорът посегна да го сграбчи, но локумът предпочете самоубийството и скочи в огъня.

Тантал се обърна към нас и се усмихна студено.

— Така! Няколко обявления за утрешната програма.

— Господине! — обадих се аз.

Той премига.

— О, момчето от кухнята иска да ни каже нещо?

Неколцина от хижата на Арес се изкикотиха, но аз бях твърдо решен да не им позволя да ме накарат да замълча с подигравките си. Изправих се и погледнах Анабет. Слава на боговете, тя застана до мен.

— Имаме идея как да спасим лагера — рекох.

Възцари се пълна тишина, бях сигурен, че сме привлекли вниманието на всички, тъй като огънят заискря в яркожълто.

— Така ли? — отвърна безучастно Тантал. — Ако пак е свързано с колесници…

— Не, става дума за Златното руно — отвърнах. — Знаем къде е.

Пламъците станаха оранжеви. Бързо, за да не може Тантал да ме прекъсне, разказах съня си за Гроувър и острова на Полифем. Анабет се включи и напомни за славата на руното. От нея историята звучеше доста по-убедително.

— Руното може да спаси лагера — заяви накрая тя. — Сигурна съм.

— Глупости! — отвърна директорът. — Няма от какво да го спасявате!

Всички го зяпнаха смаяно, той леко се сви и побърза да добави:

— Освен това, Морето на чудовищата е огромно. Нямате представа къде точно да търсите.

— Напротив, имаме — възразих аз.

Анабет премига объркано и прошепна в ухото ми:

— Наистина ли?

Кимнах. Когато следобеда Анабет беше споменала пътуването ни с таксито на сестрите Грайи, една лампичка беше светнала в главата ми и сега изведнъж всичко се навърза.

— 30,31:75,12!

— Аха — измърмори Тантал. — Благодарим ти много за тези безсмислени числа!

— Това са координати — продължих аз. — Дължина и ширина. Учили сме за това в училище.

Дори и Анабет изглеждаше впечатлена.

— Трийсет градуса и трийсет и една минути северна ширина и седемдесет и пет градуса и дванайсет минути западна дължина. Прав е! Сестрите Грайи ни дадоха координатите. Пада се някъде в Атлантическия океан, близо до бреговете на Флорида. Точно в Морето на чудовищата! Трябва да ни позволите да заминем!

— Почакайте малко! — сряза я директорът.

Но останалите лагерници вече крещяха:

— Подвиг! Подвиг!

Пламъците се издигнаха към небето.

— Не е необходимо! — не се предаваше Тантал.

— Подвиг! Подвиг!

— Добре! Добре! — извика той, очите му искряха гневно. — Искате да ви изпратя на подвиг, така ли, малки негодници?

— Да!

— Хубаво — съгласи се Тантал. — В такъв случай ще позволя на най-добрия да поеме на това опасно пътешествие, да открие Златното руно и да го донесе в лагера. Или по-скоро да намери смъртта си.

Сърцето ми биеше оглушително. Нямаше да позволя на Тантал да ме изплаши. Трябваше да замина. Трябваше да спася Гроувър и лагера. Нищо не можеше да ме спре.

— Първо обаче той трябва да се допита до оракула — продължи Тантал. — След това може да избере двама придружители от останалите лагерници. Мисля, че е ясно кой трябва да замине.

Той изгледа мен и Анабет, все едно му се искаше да ни одере живи.

— Героят трябва да е уважаван от всички, да е доказал уменията си в надбягванията с колесници и смелостта си в отбраната на лагера. Затова на този подвиг ще замине… Клариса!

Огънят заискря в хиляди различни цветове. Децата на Арес въодушевено се развикаха:

— Клариса! Клариса!

Клариса смаяно се надигна. Преглътна шумно и гордо изправи глава.

— Приемам задачата!

— Хей! — извиках. — Гроувър е мой приятел! Аз го сънувах!

— Сядай! — дръпна ме един от приятелите на Клариса. — Ти вече получи шанса си да се докажеш миналото лято!

— Искаш постоянно да си под прожекторите! — обвини ме друг.

Клариса ме изгледа кръвнишки.

— Приемам задачата — повтори тя. — Аз, дъщерята на Арес, ще спася лагера!

Братята и сестрите й закрещяха още по-силно. Анабет се опита да възрази, останалите от хижата на Атина я подкрепиха. Всеки зае нечия страна — спореха, караха се и се замеряха с шишчета с локум. Вече мислех, че ще се стигне до истинска бойна схватка, когато Тантал изкрещя:

— Млъкнете, непрокопсаници!

Тонът му направо ни изкара акъла.

— Седнете! — заповяда той. — Сега ще ви разкажа една страшна история.

Нямах представа какво беше замислил, но всички неохотно се настанихме обратно по местата си. От Тантал лъхаше на зло не по-малко от което и да е чудовище, срещу което се бях изправял.

— Имало едно време един цар на простосмъртните, който бил любимец на боговете. — Директорът тежко скръсти ръце на гърдите си и изведнъж заподозрях, че говореше за себе си. — Той дори бил канен на пиршествата на планината Олимп. Веднъж царят се опитал да отнесе със себе си малко амброзия и нектар, за да разбере рецептата за приготвянето им. Взел съвсем малко, по една глътка. Боговете обаче го наказали жестоко. Прогонили го завинаги от Олимп! Собственият му народ му се подигравал. Децата му го презирали. Да, децата му били ужасни. Същите като вас! — Той насочи костеливия си показалец към неколцина в тълпата, в това число и към мен.

— И знаете ли какво направил с неблагодарните си деца? — попита той тихо. — Знаете ли как си отмъстил на боговете за жестокото им наказание? Поканил олимпийците на пир в двореца си, за да им покаже, че не таи в сърцето си обида. Никой не забелязал, че децата му ги нямало. Сещате ли се какво било месото, което поднесъл на боговете на вечерята?

Никой не посмя да отговори. Огънят пламтеше в тъмносиньо и хвърляше зловещи отблясъци по разкривеното лице на Тантал.

— След смъртта му боговете го наказали — продължи дрезгаво той. — Как само го наказали! Но поне си им го е върнал, нали? Децата му никога повече не му отговаряли и не оспорвали заповедите му. И знаете ли още какво? Говори се, че духът на този цар сега е тук, в лагера, и чака възможност да си отмъсти на неблагодарните и непослушни деца. Така… още някой иска ли да възрази, преди да изпратим Клариса на път?

Мълчание.

Тантал кимна на Клариса.

— Оракулът те очаква, скъпа. Върви.

Тя смутено пристъпи от крак на крак, явно дори и Клариса не жадуваше чак толкова за слава, ако това означаваше да бъде любимка на Тантал.

— Но, господине…

— Върви! — изръмжа той.

Тя кимна отсечено и се отправи към голямата къща.

— А ти, Пърси Джаксън? — обърна се към мен Тантал. — Някакви коментари от нашия мияч на чинии?

Замълчах. Не исках да му давам поводи да ме накаже отново.

— Добре — кимна той. — Напомням отново, че никой не може да напуска лагера без мое позволение. Който се опита… ако изобщо оцелее, ще бъде изключен завинаги. От този момент нататък харпиите ще следят за спазването на вечерния час, а те са винаги гладни! Лека нощ, скъпи лагерници. И хубави сънища!

Тантал махна с ръка и огънят изгасна. В тъмното всички се отправихме към хижите си.

Нямаше как да обясня на Тайсън случващото се, така че да ме разбере. Той усещаше, че съм тъжен. Знаеше, че искам да замина, а Тантал не ме пуска.

— И въпреки това ще тръгнеш, нали? — попита той.

— Не знам — признах. — Няма да е лесно.

— Ще ти помогна.

— Не, не. Не мога да искам подобно нещо от теб, здравеняко. Твърде опасно е.

Тайсън сведе поглед към металните чаркове в скута си — пружинки, болтчета, тел. Майстореше нещо. Бекендорф му беше дал инструменти и излишни резервни части и Тайсън всяка вечер си играеше с тях. Беше ми чудно как огромните му ръце успяваха да се справят с дребните части.

— Какво правиш? — попитах.

Тайсън не отговори. Вместо това изхълца, все едно се канеше да се разплаче.

— Анабет не харесва циклопите. И ти… не искаш да бъда с теб?

— Не, не е така — възразих колебливо. — Анабет те харесва. Честна дума.

От очите му закапаха сълзи.

Спомних си, че Гроувър, подобно на всички сатири, можеше да долавя човешките чувства. Зачудих се дали и циклопите не притежаваха същата способност.

Тайсън уви чарковете и инструментите си в намаслен парцал. Отпусна се на леглото и прегърна одеялото като плюшено мече. Обърна се към стената, гърбът му беше нашарен от ужасяващи белези, все едно беше изоран с трактор. За хиляден път се зачудих откъде и от кого му бяха останали.

— Татко винаги се е грижел за мен — подсмърчаше той. — А сега… Не е честно, задето е позволил да му се роди циклоп. Изобщо не е трябвало да се раждам.

— Не говори така! Посейдон те призна за свой син, нали? Значи те обича… много…

Замълчах. Замислих се за годините, през които Тайсън беше живял по улиците на Ню Йорк в кашон от хладилник. Как беше възможно да си мисли, че Посейдон се е грижел за него? Що за баща би причинил подобно нещо на детето си, дори и то да е чудовище?

— Тайсън… в лагера ще ти е добре като в истински дом. Останалите ще свикнат с теб. Честна дума.

Тайсън въздъхна, но не отговори. След миг си дадох сметка, че е заспал.

И аз си легнах и затворих очи, но не можех да заспя. Страхувах се да не сънувам отново Гроувър. Ако телепатичната ни връзка наистина съществуваше… ако нещо се случеше с него… можеше изобщо никога повече да не се събудя.

Луната грееше през прозореца. В далечината шумеше прибоят. Усещах лекия аромат от ягодовите поля, чуваше се смехът на дриадите, които гонеха бухали в гората. Но имаше и нещо друго, нещо зло — болестта, поразила елата на Талия, настъпваше в долината.

Дали Клариса щеше да успее да спаси лагера? По-скоро Тантал щеше да ме награди със значка за примерно поведение.

Станах и се облякох. Взех едно одеяло и измъкнах няколко кока-коли изпод леглото. Колата беше контрабанда. В лагера не се позволяваше внасянето на десерти и напитки, но ако се свържеш с точния човек в хижата на Хермес, срещу няколко златни драхми той можеше да прекара нелегално почти всичко от близкия магазин.

Излизането навън след вечерния час също беше забранено. Ако ме хванеха, щях да си изпатя, стига преди това харпиите да не ме изядяха жив. Но аз исках да видя океана. Там винаги се чувствах по-добре. Мислите ми се проясняваха. Измъкнах се от хижата и поех към брега.

 

Постлах одеялото близо до водата и си отворих една кутийка с кола. Не знам защо, но захарта й кофеинът успокояваха свръхактивния ми мозък. Мъчех се да реша какво да правя, за да спася лагера, но не ми хрумваше никаква гениална идея. Надявах се да се появи Посейдон или поне да ми даде някакъв съвет.

Небето беше ясно и обсипано със звезди. Опитвах се да намеря съзвездията, които Анабет ми беше показала — Стрелец, Херкулес, Северна корона, — когато изведнъж до мен се разнесе глас:

— Красиви са, нали?

Едва не се задавих с колата.

До мен стоеше мъж с шорти и тениска с лого на нюйоркския маратон. Беше слаб и стегнат, с посребрена коса и лукава усмивка. Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя откъде.

Първата ми мисъл беше, че сигурно е излязъл да потича през нощта и някак е минал през границите на лагера. Което би трябвало да е невъзможно. Границата около лагера не пропускаше простосмъртни. Вероятно беше успял да се промъкне заради чезнещата сила на елата на Талия. Но все пак да е излязъл да тича посред нощ? А и наоколо имаше само поля и гори. Откъде се беше взел тук?

— Може ли да поседна при теб? — попита той. — Не помня откога не съм подвивал крак.

Да, знам — непознат посред нощ. Здравият разум нашепваше веднага да побягна и да се развикам за помощ. Но той беше толкова спокоен, че някак си изобщо не ме беше страх.

— Разбира се — рекох.

Той се усмихна.

— Гостоприемството ти заслужава похвала. О, и кока-кола! Може ли?

Седна до мен на одеялото, отвори си една кутийка и отпи.

— Ааа, добре ми дойде. Спокойствие и тишина…

От джоба му се разнесе тихо жужене.

Мъжът въздъхна. Извади мобилен телефон и аз зяпнах смаяно — целият апарат излъчваше нежна синкава светлина. По антенката се гърчеха две зелени змийчета, големи колкото червеи.

Непознатият като че ли изобщо не ги забелязваше. Погледна екрана и изруга.

— Извинявай, трябва да вдигна. Само секунда… — Натисна копчето. — Ало?

Заслуша какво му говореха. Миниатюрните змии се плъзгаха нагоре-надолу по антената до ухото му.

— Ясно — рече накрая той. — Да, знам. Изобщо не ме интересува, че е прикован към скала и орли кълват дроба му. След като не знае номера на пратката, няма как да проверим къде се намира… Дар за човечеството, страхотно… Имаш ли представа колко подобни пратки разнасяме? Добре, както и да е. Прехвърли го на Ерис от отдела за обслужване на клиенти. Трябва да затварям.

Натисна копчето и връзката прекъсна.

— Извинявай. Услугите за експресни доставки са в невероятен възход. Та за какво говорехме преди малко…

— По телефона ви има змии.

— Какво? А, те не хапят. Джордж, Марта, кажете здрасти.

— Казваме — прозвуча в главата ми дрезгав мъжки глас.

— Стига си се надувал — обади се женски глас.

— Защо? — попита Джордж. — Аз върша всичката работа.

— Престанете! — Мъжът прибра телефона в джоба си. — Та, докъде бяхме стигнали? А, да. Тишината и спокойствието.

Кръстоса крака и се взря в звездите.

— Откога не съм си почивал истински… Откакто се появи телеграфът, все бързам, бързам, бързам… Кое е любимото ти съзвездие, Пърси?

Мислите ми все още бяха при малките зелени змийчета, но отвърнах:

— Херкулес.

— Защо?

— Защото… Ами защото той не е имал никакъв късмет. В това отношение е бил по-зле и от мен. Така в сравнение с него се чувствам по-добре.

Мъжът се усмихна.

— А не защото е бил силен, известен и така нататък?

— Не, не.

— Ти си интересен младеж. И сега какво?

Веднага разбрах за какво ме питаше — какво възнамерявах да правя за руното.

Но преди да отговоря, от джоба се разнесе приглушеният глас на змията Марта.

— Деметра на втора линия.

— В момента съм зает — отвърна непознатият. — Кажи й да остави съобщение.

— Ще се обиди. Предишния път, когато не й вдигна, всички цветя в отдела за доставка увехнаха.

— Кажи й, че имам среща! — Мъжът въздъхна. — Извинявай, Пърси. Та, какво казваше?

— Ъъъ… Кой точно сте вие?

— Умно момче като теб трябва отдавна да се е досетило.

— Покажи му! — замоли се Марта. — Откога не съм била с истинските си размери!

— Не я слушай — обади се Джордж. — Само иска да се изфука!

Мъжът отново извади телефона си.

— Оригиналната форма, моля.

Телефонът заискря в ослепително синьо и започна да нараства, докато се превърна в еднометров дървен жезъл с криле на гълъб на върха. Джордж и Марта, истински змии в реални размери, се преплитаха в средата. Това беше кадуцей, символът на Номер 11.

Буца заседна в гърлото ми. Най-сетне разбрах на кого ми приличаше мъжът с елфическите черти и палавите искрици в очите.

— Вие сте бащата на Люк — рекох. — Хермес.

Богът облиза устни. Заби жезъла в пясъка, все едно беше плажен чадър.

— Бащата на Люк. Малцина биха се сетили да ме представят така. Повечето ме наричат бога на крадците. Или пък бога на вестоносците и пътешествениците, ако искат да бъдат любезни.

— Богът на крадците звучи най-добре — подхвърли Джордж.

— О, не му обръщай внимание — намеси се Марта и стрелна език към мен. — Просто ревнува, защото Хермес ме обича повече.

— Не е вярно!

— И още как!

— По-кротко, вие двамата — предупреди ги Хермес, — или ще ви превърна отново в телефон и ще му изключа звука! Пърси, още не си отговорил на въпроса ми. Какво ще правиш със задачата?

— Не ми разрешиха да замина.

— Така е. И това ще те спре ли?

— Искам да замина. Трябва да спася Гроувър.

Хермес се усмихна.

— Познавах едно момче… Беше дори по-малко от теб. Всъщност си беше направо бебе.

— Пак се започна — изпъшка Джордж. — Само за себе си говори!

— Млъкни! — сряза го Марта. — Да не искаш да ни изключи звука и да ни сложи на вибрация?

Богът не им обърна внимание.

— Една нощ се измъкнало изпод носа на майка си от пещерата и откраднало стадото на Аполон.

— И той не го ли е удушил на мига? — попитах.

— Хмм, не. Всъщност всичко се подредило много добре. За да възмезди Аполон за кражбата, момчето му дало един инструмент, който тъкмо било направило — лирата. Аполон бил толкова запленен от музиката, че гневът бързо му минал.

— И каква е поуката?

— Поуката ли? — премига Хермес. — Богове, това да не е някаква притча? Историята е съвсем истинска. Истината има ли поука?

— Ами…

— Добре, какво ще кажеш за: „Кражбата невинаги е нещо лошо“?

— На мама едва ли би й харесало.

— Плъховете са вкусни — обади се Джордж.

— Това какво общо има? — попита Марта.

— Нищо — призна той. — Но съм гладен.

— Добре, може и друго — рече Хермес. — Например: „Младите невинаги се подчиняват на разпорежданията, но ако рискуват и постигнат нещо хубаво, понякога избягват наказанието.“ Как ти се струва?

— Значи смятате, че трябва да замина, въпреки че нямам разрешение?

Очите на Хермес заискриха.

— Марта, би ли ми подала първия пакет?

Марта отвори уста и не спря да я отваря, докато не зина така, че можех спокойно да пъхна ръката си до лакътя. Отвътре се показа метален термос — едновремешен термос с черна пластмасова капачка. По него бяха изрисувани в червено и жълто бойни сцени от Древна Гърция — герой убива лъв, а по-нататък повдига триглавото куче Цербер над главата си.

— Това е Херкулес — обадих се аз. — Но как…

— Никога не подценявай подаръците — смъмри ме Хермес. — Това е колекционерска рядкост. От първия сезон на „Херкулес разбива глави“.

— „Херкулес разбива глави ли“?

— Беше страхотно шоу — въздъхна той. — Преди телевизията на Хефест да започне да излъчва само риалити предавания. Ако термосът вървеше заедно с кутията за сандвичи, щеше да струва много повече, разбира се…

— И ако не беше престоял в устата на Марта — подсказа Джордж.

— Ще ти го върна тъпкано! — извика Марта и го подгони по жезъла.

— Чакайте малко — рекох. — Това е подарък, така ли?

— Единият от двата — кимна Хермес. — Хайде, вземи го.

Едва не го изтървах — от едната страна беше леденостуден, а от другата нажежен като пещ. На всичкото отгоре, както и да го завъртах в ръцете си, тази страна към океана — северната — винаги беше студената…

— Това е компас! — извиках.

Богът премига изненадано.

— Браво! Никога не съм се сещал за това. Всъщност той има много по-важно предназначение. Вътре са събрани ветрове от четирите краища на земята и ако ги пуснеш на свобода, те ще ти помогнат да стигнеш по-бързо до целта. Не, не го прави сега! И моля те, когато решиш да го използваш, отвори капачката съвсем леко. Ветровете са малко като мен — не могат да стоят мирни. Ако и четирите излязат наведнъж… Както и да е, сигурен съм, че ще внимаваш. А сега и втория ми подарък. Джордж?

— Тя ме докосва! — оплака се Джордж, който напразно се мъчеше да се измъкне от Марта.

— Няма как да не те докосва, двамата сте преплетени — отвърна Хермес. — И ако не престанете да се гоните, пак ще се вържете на възел!

Змиите прекратиха боричкането си.

Джордж отвори уста и от нея падна пластмасово шишенце с витамини за смучене.

— Не може да бъде! — възкликнах. — Витамини във формата на минотавър?

Хермес взе шишенцето и го разклати.

— Да, лимоновите са минотаври. Гроздовите са фуриите, ако не се лъжа. Или пък бяха хидри? Така или иначе, тези витамини са страшно силни. Смучи ги само в краен случай.

— А как ще разбера кога е краен случай?

— Ще разбереш, повярвай ми. Девет основни витамина, минерали и аминокиселини. Всичко, което ти трябва, за да възвърнеш формата си.

Той ми подхвърли шишенцето.

— Благодаря — рекох. — Но защо ми помагате, господарю Хермес?

Богът се усмихна тъжно.

— Може би защото се надявам, че ако заминеш, ще спасиш много хора, Пърси. Не само приятеля си Гроувър.

Зяпнах го смаяно.

— Кого имате предвид? Люк ли?

Той не отговори.

— Господарю Хермес — подех аз, — много ви благодаря и така нататък, но по-добре си вземете подаръците. Люк не може да бъде спасен. Дори и да го намерех… Той ми каза, че иска да унищожи Олимп, да не остави камък върху камък. Предаде всичките си приятели. Мрази и вас самия.

Хермес вдигна поглед към звездите.

— Скъпи ми братовчеде, ако през тези хилядолетия съм научил нещо, то е, че е невъзможно да обърнеш гръб на роднините си, колкото и да се изкушаваш заради поразиите им. Няма значение дали те мразят, посрамват или просто не оценяват гениалността ти, че си създал интернет…

— Вие сте създали интернет?

— Идеята беше моя — обади се Марта.

— Плъховете са вкусни — въздъхна Джордж.

— Идеята беше моя! — отсече Хермес. — Говоря за интернет, не за плъховете. Но не това ми беше мисълта. Пърси, разбираш ли какво ти казвам за роднините?

— Не съм съвсем сигурен.

— Някой ден ще разбереш. — Той се изправи и отупа пясъка от краката си. — Време е да тръгвам.

— Имате шейсет пропуснати повиквания — рече Марта.

— И хиляда трийсет и осем писма в електронната си поща — добави Джордж. — Без да броим предложенията за онлайн покупка на амброзия с намаление.

— Пърси, разполагаш с много по-малко време, отколкото си мислиш — рече Хермес. — Приятелите ти вече са… а, идват!

Чух гласа на Анабет, която ме викаше иззад дюните. Малко по-назад се обаждаше и Тайсън.

— Надявам се, че не съм пропуснал нещо важно — продължи богът. — Все пак съм натрупал доста опит в пътуването.

Той щракна с пръсти и в краката ми се появиха три брезентови раници.

— Водонепроницаеми са, разбира се. Ако помолиш любезно, баща ти може и да ви помогне да стигнете до кораба.

— Кой кораб?

Хермес вдигна ръка. Един голям круизен кораб пореше водите на залива, бяло-златистите му светлини искряха на фона на черната вода.

— Почакайте! — извиках аз. — Нищо не разбирам! Дори не съм казал, че съм съгласен да замина!

— На твое място бих взел решение в рамките на следващите три минути — отвърна той. — Защото тогава ще се появят харпиите. Всичко хубаво, братовчеде. И — прощавай за израза — нека боговете бъдат с теб!

Хермес отвори ръка и жезълът литна в дланта му.

— Успех! — извика Марта.

— И да ми донесеш някой плъх! — поръча Джордж.

Кадуцеят отново се превърна в телефон и Хермес го пъхна в джоба си. После пое надолу по брега. След двайсетина крачки засия и изчезна във въздуха, а аз останах сам с термоса, шишенцето с витамините и с по-малко от три минути, през които трябваше да взема решение.