Рик Риърдън
Морето на чудовищата (5)

Пета глава
Получавам нов съквартирант

Случвало ли ви се е някога да се приберете у дома и да откриете стаята си обърната с главата надолу? Все едно някой е решил да ви помогне и да я „подреди“ (например мама), след което нищо не си е на мястото? И дори и нищо да не липсва, остава неприятното усещане, че някой е ровичкал из вещите ви и навсякъде има следи от препарат за почистване на мебели.

Точно така се почувствах, когато видях отново лагера.

На пръв поглед всичко си беше както го помнех. Голямата къща със синия островръх покрив и верандата си беше на мястото. Слънцето огряваше ягодовите поля. В долината се белееха античните сгради с мраморни колони — амфитеатърът, хиподрумът, столовата с изглед към Лонг Айлънд. Между гората и потокът се гушеха хижите — странна сбирщина от дванайсет постройки, посветени на различни олимпийски богове.

Но сега във въздуха се усещаше заплаха. Личеше си, че нещо не е наред. Вместо да играят волейбол на игрището, сатирите и лагерниците приготвяха мечове и копия в оръжейната. Дриади с лъкове и стрели изплашено разговаряха в края на гората. Дърветата изглеждаха повехнали, тревата на моравата беше пожълтяла, а петната от изгарянията по хълма се набиваха на очи като грозни белези.

Някой беше посегнал на най-любимото ми място в света и това определено ме караше да кипя от гняв.

По пътя към голямата къща срещнахме доста познати от предишното лято. Те обаче не се спряха да поговорим. Не ни поздравиха с добре дошли. Някои се взираха напрегнато в Тайсън, но повечето просто ни подминаваха мрачно, вглъбени в задачите си — да разнасят съобщения, да наточат мечовете на точиларското колело. Лагерът приличаше на военно училище. Не се шегувам, честна дума. Много добре знаех как изглежда едно военно училище — бяха ме изключвали от две.

Но това не правеше никакво впечатление на Тайсън. Той беше като зашеметен от гледката, разкрила се пред очите му.

— Какво е това? — попита със затаен дъх.

— Конюшните на пегасите — отвърнах. — Крилатите коне.

— А онова там?

— Ааа… тоалетните.

— А това?

— Тук спим. Ако не се знае кой от боговете ти е родител, те слагат в хижата на Хермес, ей онази кафявата. Когато стане ясно, те преместват при останалите деца на майка ти или баща ти.

Той ме погледна с възхищение.

— Ти знаеш къде си, нали?

— В Номер 3. — Посочих ниската сива постройка от морски камък.

— И живееш там с приятели?

— Не, сам съм. — Не ми се обясняваше. Истината беше, че освен мен в хижата нямаше никой друг, тъй като изобщо не е трябвало да се появявам на този свят. След Втората световна война, Тримата големи — Зевс, Посейдон и Хадес — бяха сключили споразумение да нямат повече деца от простосмъртни жени. Ние бяхме твърде силни и непредсказуеми. Ядосахме ли се, причинявахме проблеми. Като Втората световна война, например. Договорът между Тримата големи беше нарушаван само два пъти — веднъж, когато на Зевс му се родила дъщеря, Талия, и втори път, когато съм се появил аз. Нито тя, нито аз е трябвало да се раждаме.

Талия беше превърната в ела на дванайсетгодишна възраст. А аз… е, аз правех всичко по силите си, за да избегна участта й. Често сънувах кошмари в какво би ме превърнал Посейдон, ако бях на прага на смъртта — в планктон, сигурно. Или пък в обикновени водорасли.

Намерихме Хирон в стаята му в голямата къща, събираше си багажа в дисаги под звуците на любимата си музика от шейсетте. Може би трябва да поясня, че Хирон беше кентавър. От кръста нагоре приличаше на обикновен мъж на средна възраст с къдрава кафява коса и рехава брада. От кръста надолу обаче беше бял жребец. Когато скриеше долната си част във вълшебната инвалидна количка, спокойно можеше да мине за човек — в този си вид той ми беше преподавал антична история в шести клас. Но през повечето време, стига таваните да бяха достатъчно високи, Хирон предпочиташе да е в истинския си облик.

Щом пристъпихме прага, Тайсън застина и радостно извика:

— Пони!

Хирон се обърна рязко, изглеждаше обиден.

— Моля?

Анабет изтича и го прегърна.

— Хирон, какво става? Нали не си… тръгваш? — попита тя с треперещ глас. Хирон й беше като втори баща.

Кентавърът я погали по главата и се усмихна.

— Здравей, дете. О, Пърси! Колко си пораснал!

Трудно ми беше да намеря думи.

— Клариса каза… Тя каза, че…

— Да, уволниха ме. — В очите му искряха весели искрици. — Някой трябваше да опере пешкира. Господарят Зевс беше страшно разгневен. Представете си само — дървото, в което е вселил духа на дъщеря си, е отровено! Дионис нямаше как да не накаже някого.

— Но не и себе си — изръмжах аз. Мисълта за директора на лагера, господин Д., беше достатъчна, за да се ядосам.

— Но това е лудост! — извика Анабет. — Хирон, пълен абсурд е точно ти да имаш нещо общо с отравянето на елата!

— И въпреки това — въздъхна той, — на Олимп вече не ми вярват. А като имаме предвид обстоятелствата…

— Кои обстоятелства? — прекъснах го.

Лицето му помръкна. Хирон пъхна латинско-английски речник в дисагите, от колоните се разнасяше гласът на Франк Синатра.

Тайсън продължаваше да го гледа смаяно. Личеше си, че искаше да го погали по гърба, но го беше страх да се приближи.

— Пони?

Хирон изсумтя.

— Мило ми циклопче, аз съм кентавър!

— Хирон, ами дървото? Какво е станало?

Той поклати тъжно глава.

— Елата на Талия е била отровена, Пърси. Някаква отрова от Подземния свят, която дори и на мен ми е непозната. Вероятно идва от чудовищата в ямите на Тартар.

— Значи знаем кой е виновникът! Кро…

— Не изричай името на господаря на титаните, Пърси! Особено тук, в този момент.

— Миналото лято той се опита да предизвика война на Олимп! Това със сигурност е негово дело. Накарал е Люк, предателя, да го направи.

— Вероятно — кимна Хирон. — Предполагам, че ме държат отговорен, задето не съм го предотвратил и задето не мога да излекувам елата. Остават й само още няколко седмици, освен ако…

— Какво? — подкани го да довърши изречението си Анабет.

— Няма значение. Просто ми хрумна една глупава идея — отвърна Хирон. — Цялата долина усеща въздействието на отровата. Вълшебните граници отслабват. Самият лагер умира. Има само едно нещо, което е достатъчно мощно, за да спре отровата, но то е изчезнало преди векове.

— Какво е то? — извиках. — Ние ще го намерим!

Кентавърът затвори дисагите. Спря музиката. После се обърна, сложи ръка на рамото ми и ме погледна в очите.

— Пърси, искам да ми обещаеш, че няма да действаш прибързано. Предупредих майка ти, че не е разумно да идваш тук това лято. Твърде опасно е. Но след като вече си тук, не мърдай от лагера. Тренирай. Учи се. Но не ходи никъде.

— Защо? — попитах. — Искам да направя нещо! Не мога просто ей така да оставя границата да изчезне. Целият лагер ще…

— Бъде нападнат от чудовища — прекъсна ме Хирон. — Страхувам се, че е точно така. Но не бива да се оставиш да те примамят да действаш необмислено! Това може да е капан, заложен от господаря на титаните. Спомни си какво се случи миналото лято. За малко да загинеш!

Беше прав, но въпреки това копнеех да помогна. Освен това исках да си отмъстя на Кронос. Господарят на титаните следваше да си е научил урока, когато преди хилядолетия е бил победен от боговете. Ако те накълцат на милиони парчета и ги разпръснат в най-мрачните дълбини на Подземния свят, би трябвало да разбереш, че не си желан, нали? Нищо подобно. Тъй като беше безсмъртен, той все още живееше някъде в Тартар, страдаше жестоко и жадуваше да се върне и да си отмъсти на Олимп. Сам не можеше да направи нищо, но едва ли имаше друг, който така да умее да трови съзнанието на простосмъртните и дори на боговете, за да вършат мръсните му дела.

Кронос беше виновен за всичко. Кой друг би извършил такава подлост, да посегне на елата на Талия — единственото, останало от дъщерята на Зевс, жертвала живота си, за да спаси приятелите си?

Анабет едва се сдържаше да не се разплаче. Хирон избърса една сълза от бузата й.

— Остани с Пърси, дете — рече той. — Пази го. Нали не си забравила пророчеството?

— Да. Ще бъда до него, обещавам.

— Хей? — обадих се аз. — Да не би да става дума за онова страшно пророчество, в което се говори за мен, но боговете са забранили да ми го кажете?

Не получих отговор.

— Ясно — измърморих. — Просто се пробвах.

— Хирон — поде Анабет, — ти си ни казвал, че боговете са те дарили с безсмъртие, което ще продължи докато от теб има нужда, докато обучаваш нови герои. Ако те уволнят от лагера…

— Закълни се, че ще направиш всичко по силите си, за да опазиш Пърси — настоя той. — Закълни се в реката Стикс!

— Заклевам се — рече Анабет.

Навън удари гръм.

— Добре тогава. — Хирон като че ли се поуспокои. — Предполагам, че името ми ще бъде изчистено и ще се върна. Дотогава ще погостувам на дивите ми роднини в парка Евърглейдс. Възможно е те да пазят знание за някакъв лек за елата, някаква противоотрова, която аз съм забравил. Така или иначе, ще бъда в изгнание, докато въпросът не се реши… по един или друг начин.

Анабет се разхълца. Кентавърът смутено я потупа по рамото.

— Недей, стига, дете. Поверявам сигурността ви в ръцете на господин Д. и на новия директор. Не бива да губим надежда. Може и да не успеят да разрушат лагера толкова бързо, колкото се опасявам.

— А кой е този Тантал? — попитах аз. — Откъде се появи?

Разнесе се сигнал с рог. Едва сега си дадох сметка колко късно беше станало. Време беше за вечеря.

— Вървете — рече Хирон. — Ще го видите в столовата. Ще се обадя на майка ти, Пърси, за да й кажа, че си в безопасност. Тя със сигурност се тревожи. И не забравяй предупреждението ми! Грози те голяма опасност. Дори за миг не си помисляй, че господарят на титаните те е забравил.

Той се обърна и затропа с копита по коридора.

— Не си отивай, пони! — жално извика след него Тайсън.

Сетих се, че бях забравил да му разкажа за съня си с Гроувър. Но вече беше късно. Най-добрият учител, когото познавах, си отиваше. Може би завинаги.

И Тайсън заподсмърча като Анабет.

Искаше ми се да им кажа, че всичко ще бъде наред, само че не го вярвах.

 

Лагерниците заприиждаха към огряната от последните лъчи на слънцето столова. Ние стояхме до една мраморна колона и ги гледахме как приближават. Анабет все още беше доста разстроена, но обеща после да поговорим и отиде при братята и сестрите си от хижата на Атина — десетина момчета и момичета със сиви очи и руси коси. Анабет не беше най-голямата, но беше прекарала най-много лета в лагера. Това си личеше по наниза около врата й, на който имаше шест мъниста — по едно за всяко лято. Останалите единодушно я приемаха за свой водач.

След нея се появи Клариса начело на децата на Арес. Едната й ръка беше превързана, на бузата й имаше голяма рана, но като цяло се беше отървала с малко. Някой беше лепнал на гърба й листче, на което с големи букви пишеше „Мууу“, но явно приятелите й не смееха да й кажат.

След децата на Арес влязоха шестимата сина на Хефест, предвождани от Чарлс Бекендорф, едър петнайсетгодишен чернокож. Ръцете му бяха с големината на боксьорски ръкавици, лицето му беше зачервено и очите му винаги бяха присвити заради взирането по цял ден в пещта на ковачницата. Той беше свестен тип, но никой не се обръщаше към него на малко име или с прякор. Всички го наричаха Бекендорф. Носеше му се славата на изкусен ковач. Дай му парче желязо и за нула време ще ти измайстори остър като бръснач меч, механичен воин или пеещо фонтанче за градината на баба ти. Каквото си поискаш.

Следваха децата от останалите хижи — на Деметра, Аполон, Афродита, Дионис. От езерото дойдоха наядите. От дърветата се появиха дриадите. От полята дотичаха няколко сатири, които ми напомниха за Гроувър и сърцето ми отново се сви.

Харесвах сатирите. В лагера те трябваше да изпълняват най-различни задачи, възложени им от господин Д., но първостепенната им работа беше навън, в истинския свят. Те бяха нашите разузнавачи — проникваха под прикритие в училища по целия свят, за да търсят деца на богове и да ги водят тук. Така се бях запознал с Гроувър. Той първи беше разбрал, че съм син на бог.

Последни влязоха децата на Хермес. Те винаги бяха най-многобройни. Миналото лято техен водач беше Люк, който се беше сражавал заедно с Талия и Анабет на билото на хълма. Преди Посейдон да ме признае за свой син и аз живях известно време в хижата на Хермес. С Люк се сприятелихме… а след това той се опита да ме убие.

Сега хижата на Хермес се предвождаше от Травис и Конър Стол. Не бяха близнаци, но толкова си приличаха, че всички ги бъркаха. И двамата бяха високи и слаби, с гъста кестенява коса, която падаше над челата им. Бяха облечени в оранжеви тениски с логото на лагера и широки къси панталони. Децата на Хермес приличаха малко на елфи — с изписани вежди, подигравателни усмивки и палави искрици в очите, все едно се канят да ти хвърлят пиратка в скута. Струваше ми се смешно, че синове на бога на крадците може да носят фамилията Стол^[1] и дори веднъж го споменах на Травис и Конър, но те ме изгледаха ледено, все едно изобщо не схващаха шегата.

След като и последният лагерник влезе в столовата, аз издърпах Тайсън да пристъпи в средата. Разговорите секнаха. Всички погледи се обърнаха към нас.

— Този пък кой го е поканил? — измърмори някой от хижата на Аполон.

Обърнах се ядосано към тяхната маса, но не успях да видя кой се беше обадил.

От масата на подиума се разнесе познат глас:

— Виж ти, виж ти! И това ако не е Питър Джонсън! Сега вече съм на върха на щастието!

Стиснах зъби.

— Пърси Джаксън, господине.

Господин Д. отпи от диетичната си кола.

— Аха. Както казвате вие, младите: „както и да е“.

Беше облечен в любимата си риза на леопардови шарки, къси панталони и бели маратонки с черни чорапи. Заради биреното коремче и подпухналото зачервено лице приличаше на турист в Лас Вегас, осъмвал цяла седмица в казината. Зад него един изплашен на вид сатир белеше грозде и му го подаваше зърно по зърно.

Истинското име на господин Д. беше Дионис. Богът на виното. Зевс го беше назначил за директор на лагера и му беше забранил да пие като наказание, задето беше преследвал някакви нимфи.

До него, на мястото, където обикновено седеше Хирон (или по-точно стоеше, когато беше в облика си на кентавър), се свиваше мъж, когото виждах за първи път — блед, невероятно слаб, в износена оранжева затворническа униформа. На джоба му имаше номер — 0001. Под очите му имаше тъмни кръгове, под ноктите — кал, а сивата му коса беше толкова странно накълцана, все едно се беше подстригвал сам с ножици за градински плет. Той се взря в мен. Погледът му не ми хареса. Все едно не беше съвсем наред. Изглеждаше едновременно гневен, недоволен и гладен.

— Това момче — рече му Дионис — е син на Посейдон. Не бива да го изпускаш от очи!

— Аха — кимна затворникът, — значи този е непрокопсаникът.

Тонът му подсказваше, че двамата с Дионис вече са си говорили за мен.

— Аз съм Тантал — представи се той и се усмихна студено. — Изпратен съм тук на специална мисия, докато… докато господарят Дионис не реши друго. А що се отнася до теб, Персей Джаксън, надявам се, че няма да ни причиняваш повече главоболия.

— Главоболия ли? — извиках възмутено.

Дионис щракна с пръсти. На масата се появи вестник — днешният брой на „Ню Йорк Поуст“. На първа страница ме гледаше снимката ми от „Мериудър“. Заради дислексията ми беше трудно да разчета заглавието, по не беше трудно да се досетя какво пишеше. Нещо от типа на: „Училище, подпалено от тринайсетгодишен маниак“.

— Да, главоболия — повтори доволно Тантал. — Доколкото чух, само с това си се занимавал миналото лято.

От гняв онемях. Аз ли бях виновен, че боговете едва не се бяха вкопчили в братоубийствена война?

Един сатир смутено пристъпи напред и поднесе на Тантал чиния с печено на скара месо. Новият директор се облиза. Погледна празната си чаша и заповяда:

— Бира. Специалната селекция на „Барк“ от 1967 година.

Чашата се напълни с пенлива течност. Тантал нерешително протегна ръка, сякаш се страхуваше да не се изгори.

— Хайде, пробвай, стари приятелю — подкани го Дионис с блещукащи палави искрици в очите. — Този път може и да стане.

Тантал посегна към чашата, но тя отскочи. Той веднага се опита да забърше с показалец няколкото паднали на масата капчици и те се изтърколиха настрани като живак. Новият директор изръмжа и се обърна към чинията. Сграбчи вилица и посегна към едно ребърце, но чинията хвръкна към мангала в другия край на масата.

— Гръм да ги удари! — изрева Тантал.

— Е, да — обади се Дионис с престорено съчувствие. — Явно ти трябва още малко време. Повярвай ми, стари приятелю, престоят в този лагер е достатъчно голямо мъчение. Сигурен съм, че накрая старото проклятие ще изчезне.

— И кога ще е този край? — измърмори Тантал, впил поглед в чашата му. — Знаеш ли как изсъхва човешкото гърло за три хиляди години?

— Вие сте онзи от Подземното царство! — възкликнах смаяно. — Дето стои насред езеро с надвиснало над главата дърво, но нито може да пие вода, нито да хапне от плодовете.

— Колко добре си научил уроците си, а? — озъби се Тантал.

— Сигурно приживе сте направили нещо ужасно — несъзнателно в гласа ми се прокрадна леко възхищение. — За какво са ви наказали така?

Тантал присви очи. Зад гърба му сатирите яростно клатеха глави, за да ме предупредят да млъкна.

— Няма да те изпускам от очи, Персей Джаксън — рече той. — Не искам проблеми в моя лагер.

— „Вашият“ лагер вече си има предостатъчно проблеми… господине.

— О, седни си на мястото, Джонсън — въздъхна раздразнено Дионис. — Онази, празната маса, на която никой не иска да седне, е твоята, нали?

Бузите ми пламнаха, но се сдържах. Дионис беше голям досадник, но все пак беше безсмъртен и надарен с невероятна мощ.

— Хайде, Тайсън — рекох.

— О, не — обади се Тантал. — Чудовището остава тук. Трябва да решим какво да правим с него.

— Той не е чудовище! — извиках. — Казва се Тайсън.

Новият директор вдигна вежди.

— Тайсън спаси лагера — продължих аз. — Спря бронзовите бикове, които иначе щяха да опожарят всичко.

— Уви — измърмори Тантал, — колко хубаво би било!

Дионис се подсмихна.

— Дръпни се — заповяда Тантал — и ни остави да решим съдбата на това създание.

Тайсън се обърна към мен, в единственото му голямо око се четеше страх, но нямаше как да не се подчиня на пряка заповед от директора. И то пред всички лагерници.

— Ще те чакам ей там, здравеняко — опитах се да го успокоя аз. — Не се тревожи. Ще ти намерим къде да спиш довечера.

Тайсън кимна.

— Вярвам ти. Ти си ми приятел.

От думите му се почувствах още по-виновен.

Завлякох се неохотно до масата на Посейдон и седнах на пейката. Една нимфа веднага ми донесе олимпийска пица с маслини и чушки, само че аз изобщо нямах апетит. На два пъти се бях разминал на косъм от смъртта. Учебната година приключи с пълна катастрофа. Лагерът беше сполетян от тежка беда, а Хирон ми беше забранил да се намесвам.

Не изпитвах кой знае каква благодарност към никого, но както беше обичаят, занесох чинията си до бронзовия мангал и хвърлих няколко парчета в огъня.

— Посейдон, приеми дара ми — измърморих.

„И ако си там, изпрати малко помощ — помолих се наум. — Моля те.“

Димът от горящата пица се превърна в приятен аромат — морски бриз, примесен с дъх на диви цветя, — но нямах представа дали това означаваше, че баща ми ме е чул.

Върнах се на мястото си. Имах чувството, че съм ударил дъното и нещата няма как да станат по-зле. В този миг Тантал заповяда на един от сатирите да надуе рога си, за да привлече вниманието ни.

— Така — поде директорът, след като шумът от разговорите заглъхна, — каква прекрасна вечеря, нали? Поне така ми се струва, като я гледам.

Докато говореше, ръката му се прокрадна към наново напълнената чиния, сякаш храната нямаше да забележи какво е намислил, но щом пръстите му стигнаха на десетина сантиметра от нея, чинията се изстреля в другия край на масата.

— И сега, след първия си ден от встъпването в длъжност — продължи Тантал, — бих искал да отбележа какво истинско изтезание е присъствието ми тук. Надявам се до края на лятото да имам възможността да измъчвам… ъъъ, да опозная всеки един от вас. Изглеждате ми толкова… апетитни.

Дионис любезно заръкопляска и неколцина сатири неохотно се присъединиха. Тайсън продължаваше да стои смутено до тяхната маса, но понечеше ли да се дръпне настрани, Тантал го придърпваше обратно.

— А сега да оповестя някои промени! — Директорът се усмихна кисело. — Възстановяваме надбягванията с колесници!

Лагерниците се разшумяха — в гласовете се долавяше вълнение, страх, смайване.

— Знам — повиши глас Тантал, — че надбягванията са били забранени преди няколко години заради… ъъъ… технически проблеми.

— Трима загинали и двайсет и шест ранени — обади се някой от масата на Аполон.

— Точно така! — кимна доволно директорът. — Но съм сигурен, че вие също ще приветствате възстановяването на тази лагерна традиция. Победителите в състезанието ще получат златен лавров венец. Регистрирането на отборите започва от утре сутринта. Първото надбягване ще е след три дни. Ще бъдете освободени от повечето от задълженията си, за да подготвите колесниците си и да тренирате конете. А, и да не забравя, хижите на победителите ще бъдат освободени от всички задължения за един месец!

Разнесоха се викове. Цял месец без никакви задължения? Цял месец без чистене на конюшните? Сериозно ли говореше?

Изведнъж се изправи последният, който си мислех, че би възразил.

— Но господине! — обади се Клариса. Чу се смях, когато околните видяха надписа „Мууу“ на гърба й. — А охраната на лагера? Ако оставим всичко, за да подготвим колесниците…

— А, героят на деня! — възкликна Тантал. — Смелата Клариса, която сам-самичка отблъсна нападението на биковете!

Клариса премигна и се изчерви.

— Не, не бях…

— А на всичкото отгоре е и скромна. — Директорът се усмихна. — Не се тревожи, скъпа. Това е летен лагер. Тук сме, за да се забавляваме, нали?

— Да, но елата…

Неколцина от приятелите й я дръпнаха да седне и Тантал продължи:

— А сега, преди да продължим към лагерния огън и песните, един дребен въпрос. По някаква незнайна причина, Пърси Джаксън и Анабет Чейс са решили да доведат тук това нещо — посочи Тайсън.

Чу се смутен шепот. Към мен се насочиха доста погледи. Идеше ми да убия Тантал.

— Всеизвестно е — продължи той, — че циклопите са кръвожадни чудовища без капчица мозък. В друг случай бих пуснал този звяр в гората, за да се поупражнявате в преследване с факли и копия. Но кой знае? Този циклоп може и да не е толкова ужасен, като повечето си събратя. Но все пак трябва да го държим някъде, докато се убедим, че най-доброто решение е да го ликвидираме. Мислех да го затворим в конюшнята, но пък сигурно ще изплаши конете. Може би да пробваме в хижата на Хермес?

На масата на Хермес се възцари мълчание. Травис и Конър Стол изведнъж проявиха невероятен интерес към покривката. Чудесно ги разбирах. Хижата на Хермес винаги беше препълнена. Нямаше как да приемат и един висок метър и осемдесет циклоп.

— Хайде сега — усмихна се Тантал. — Сигурен съм, че чудовището може да свърши и някаква полезна работа. Други предложения къде да го затворим?

Изведнъж всички ахнаха.

Тантал сепнато се отдръпна от Тайсън. Аз се взирах смаяно в яркото зелено изображение, което се беше появило над главата на приятеля ми.

Стомахът ми се сви на топка. Спомних си какво беше казала Анабет: „Те са деца на природните сили и богове… Е, в повечето случаи на един бог…“

Над Тайсън се носеше искрящ зелен тризъбец — същият символ, който се беше появил над мен в деня, в който Посейдон ме обяви за свой син.

За миг се възцари почтително мълчание.

Рядко се случваше някой бог да те признае за свое дете. Някои лагерници чакаха напразно цял живот. Когато миналото лято Посейдон ме беше признал, всички бяха коленичили пред мен. Но сега последваха примера на Тантал, който избухна в смях.

— Е, вече е ясно къде ще го настаним! Богове, трябваше да се сетя по-рано! Не виждате ли колко си приличат?

Всички се разсмяха, с изключение на Анабет и неколцина от приятелите ми.

Тайсън не обръщаше никакво внимание на подигравките, а се опитваше да огледа искрящия тризъбец, който вече гаснеше над главата му. Беше твърде невинен, за да разбере присмеха и жестокостта на хората.

Но аз схванах всичко.

Имах си нов съквартирант. И чудовище за полубрат.