Рик Риърдън
Морето на чудовищата (20)

Двайсета глава
Руното надминава очакванията

Онзи следобед беше сред най-щастливите, които съм прекарвал в лагера, което вероятно идва да покаже, че човек никога не знае кога светът ще се срути под краката му.

Гроувър обяви, че ще остане с нас до края на лятото, а след това ще продължи търсенето на Пан. Съветът на чифтокопитните старейшини бил толкова впечатлен, че не е загинал и е проправил пътя за бъдещите търсачи, че го бил наградил с двумесечна отпуска и нов комплект тръстикови флейти. Единственото лошо нещо бе, че Гроувър не спря да свири с тях цял следобед, а музикалните му умения не се бяха подобрили кой знае колко. В един момент ягодите направо полудяха и започнаха да се катерят по краката ни, сякаш искаха да ни удушат. Напълно ги разбирах.

Гроувър каза, че сега вече може да премахне телепатичната връзка между нас, но аз му отговорих, че стига да няма нищо против, предпочитам да я запазим. Той се взря в мен.

— Но ако с мен пак се случи нещо, ти също ще го усетиш, Пърси! Може дори да умреш!

— Ако с теб пак се случи нещо, бих искал веднага да го разбера. И отново ще дойда да ти помогна, Гроувър. Кълна се.

В крайна сметка той се съгласи да не прекъсваме връзката и отиде да посвири на ягодите. Не ми трябваше връзка с тях, за да разбера как се чувстват.

След това, по време на занятията по стрелба с лък, Хирон ме дръпна настрани и каза, че е разрешил проблемите ми с „Мериуедър“. Училището вече не ме смятало за виновен за унищожаването на салона и полицията вече не ме издирвала.

— Как успя да го направиш? — попитах.

Очите на Хирон заблестяха.

— Просто обясних на простосмъртните, че са видели нещо друго онзи ден — експлозия на котела на парното, с която ти нямаш нищо общо.

— И те са ти повярвали?

— Поиграх си с мъглата. Някой ден, когато си готов, ще ти покажа как се прави.

— Искаш да кажеш, че наесен може да се върна в „Мериуедър“?

Хирон вдигна вежди.

— О, не, ти пак си изключен. Директорът, господин Бонсай, заяви, че… как се изрази той… че си имал жестока карма, която замърсявала училищната аура. Но поне не те заплашват неприятности с органите на реда, което е голямо облекчение за майка ти. И като стана дума за нея… — Той откачи мобилния си телефон от колана и ми го подаде. — Крайно време е да й се обадиш.

 

Най-тежко беше началото — „Пърси Джаксън, за какъв се мислиш, знаеш ли колко се тревожих за теб, как можа да се измъкнеш от лагера без разрешение и да ме уплашиш до смърт!“

Но накрая мама замълча, за да си поеме дъх, и след това добави:

— О, момчето ми, толкова се радвам, че си жив и здрав!

Това е една от най-хубавите й черти — не може да ми се сърди дълго. Не че не се опитва, ама просто не й се удава.

— Извинявай, мамо — отвърнах. — Повече няма да те плаша така.

— Не ми обещавай, Пърси. Много добре знаеш, че отсега нататък ще става по-лошо. — Опитваше се да прикрие тревогата си, но си личеше, че е доста изплашена.

Искаше ми се да я поразведря и успокоя, но знаех, че е права. Бях син на бог и заради орисаната ми на геройства съдба мама винаги щеше да се страхува за живота ми. А колкото повече пораствах, толкова по-голяма щеше да е опасността.

— Може да си дойда у дома за известно време — предложих.

— Не, не, остани в лагера. Учи, прави каквото трябва. Но нали ще се върнеш за следващата учебна година?

— Естествено. Стига да има училище, което да ме приеме.

— О, все ще намерим някое, скъпи — въздъхна мама. — Трябва да има поне едно, в което все още не са чували за теб.

 

Лагерниците се държаха с Тайсън като с герой. Вече си представях как никога повече нямаше да се разделим, но вечерта, докато седяхме на плажа, той ме шашна със следното изявление:

— Снощи сънувах татко. Иска да отида при него.

За миг се зачудих дали не се шегуваше, но пък Тайсън нямаше чувство за хумор.

— Посейдон ти се е явил насън?

Той кимна.

— Предложи ми да отида на дъното на морето до края на лятото. Да се науча да работя в пещите на циклопите. Някакво чера… чирако…

— Чиракуване?

— Да.

Замълчах. Признавам си, че изпитвах лека завист. Посейдон никога не ме беше канил при себе си. Нима Тайсън наистина щеше да замине? Просто ей така?

— И кога тръгваш? — попитах.

— Сега.

— Как така сега? Веднага ли?

— Веднага.

Взрях се във вълните. Водата блещукаше обагрена в червено от залеза.

— Радвам се за теб, здравеняко — смотолевих. — Честна дума.

— Трудно ми е да напусна новия си брат — рече той с разтреперан глас. — Но искам да майсторя. Оръжия за лагера. Ще ни трябват.

За съжаление беше прав. Руното далеч не беше решило всички проблеми. Люк все още продължаваше да събира армия на борда на „Принцеса Андромеда“. Мощта на затворения в златния саркофаг Кронос крепнеше. Все някога щеше да се наложи да се изправим срещу тях.

— Ще направиш най-добрите оръжия на света — рекох. Вдигнах гордо часовника си. — И те ще бъдат винаги точни.

Тайсън заподсмърча.

— Братята трябва да си помагат.

— Ти си истински брат — отвърнах. — В това няма никакво съмнение.

Потупа ме по гърба толкова силно, че едва не ме събори. След това избърса сълзите си и стана.

— Използвай добре щита.

— Ще се постарая, здравеняко.

— Някой ден ще ти спаси живота.

Каза го толкова спокойно, че се зачудих дали голямото му циклопско око не виждаше и в бъдещето.

Изтича към прибоя и подсвирна. От вълните изскочи водното конче Дъга и двамата се спуснаха в царството на Посейдон.

Сведох поглед към часовника. Натиснах копчето и той се превърна в щит. Върху бронзовата повърхност в древногръцки стил бяха гравирани сцени от нашите приключения това лято. Анабет промушваше с ножа си лестригона, аз се сражавах с бронзовите бикове на билото на хълма над лагера, Тайсън с Дъга се носеше към „Принцеса Андромеда“, „Бирмингам“ обстрелваше с оръдията си Харибда. Прокарах пръст по изображението на Тайсън в двубой с хидрата, вдигнал в едната си ръка кутия с понички.

Беше ми мъчно. Знаех, че Тайсън ще си прекара страхотно на дъното на океана. Но той щеше да ми липсва — любовта му към конете, умението му да поправя колесници и да майстори неща от метал, както и да връзва враговете си на възел. Щеше да ми липсва дори гръмотевичното хъркане от съседното легло.

— Хей, Пърси!

Обърнах се.

Анабет и Гроувър стояха на върха на дюната. Сигурно в очите ми бяха паднали песъчинки, тъй като сълзяха.

— Тайсън… — подех. — Трябваше да…

— Знаем — обади се нежно Анабет. — Хирон ни каза.

— Пещите на циклопите… — Гроувър потрепери. — Чувал съм, че там храната е ужасна! Изобщо няма енчилада!

Анабет протегна ръка.

— Да вървим, водорасляк. Време е за вечеря.

Отправихме се към столовата. Отново бяхме само тримата, също както едно време.

 

През нощта изви буря, но заобиколи лагера, както обикновено. На хоризонта просветваха светкавици, вълни се разбиваха в брега, но в нашата долина не капна нито капка дъжд. Отново бяхме под закрила, благодарение на руното, което беше възстановило магическите граници.

Въпреки това сънищата ми бяха неспокойни. Кронос ме предизвиква от дълбините на Тартар: „Слепият Полифем си седи в пещерата и празнува великата си победа. И ти ли се самозалъгваш като него, младежо?“ Студеният смях на старият титан изпълни мрака.

След това сънят ми се промени. Последвах Тайсън към дъното на океана в двореца на Посейдон, В голяма зала, обляна от синкава светлина и покрит с перли под, на трон от корали седеше баща ми, облечен в обикновени къси панталони и избеляла от слънцето тениска. Вгледах се в загорялото му обветрено лица и зелените му очи, а той ми каза само: „Приготви се“.

Сепнах се.

На вратата се хлопаше. Гроувър влетя вътре, без да изчака разрешение.

— Пърси, Анабет… горе на хълма…

Изражението му ясно показваше, че е станала някаква беда. Анабет беше дежурна тази нощ да пази руното. Ако й се беше случило нещо…

Отметнах завивките, кръвта се беше вледенила във вените ми. Набързо облякох първите попаднали ми дрехи, докато останалият без дъх от бързане Гроувър пелтечеше и заекваше:

— И тя лежи там… просто си лежи там…

Изтичах навън и хукнах през двора, последван от Гроувър. Вече се зазоряваше, но като че ли целият лагер беше на крак. Новината се беше разпространила. Нещо важно се беше случило. Към хълма се точеше цяла върволица от сатири, нимфи и герои в странна смесица от брони и пижами.

Чух тропот на подкови. Хирон се спря до нас и мрачно попита:

— Вярно ли е?

Гроувър само кимна унесено.

Понечих да попитам какво точно е станало, но Хирон ме грабна за ръката и с лекота ме вдигна на гърба си. Двамата се понесохме към билото, където вече се беше събрала тълпа.

Очаквах, че руното ще е изчезнало, но то си беше на мястото и искреше на първите лъчи на зората. Бурята беше отминала и небето беше кървавочервено.

— Проклет да е повелителят на титаните! — измърмори Хирон. — Пак ни изигра и си осигури нова възможност да контролира предсказанието.

— Как така? — попитах.

— Руното надмина очакванията ни — отвърна той.

Продължихме напред, всички ни правеха път. Под дървото лежеше в безсъзнание момиче. Друго момиче в броня беше коленичило до него.

Кръвта забушува в главата ми. Мислите ми препускаха хаотично. Дали Анабет не беше нападната? Но защо руното беше все още тук?

Елата си изглеждаше съвсем наред и от нея се долавяше силата на Златното руно.

— Излекува дървото — дрезгаво рече Хирон. — Но не само отровата прогони от него.

Едва сега осъзнах, че не Анабет лежеше на земята. Тя беше коленичила до момичето в безсъзнание. Щом ни видя, Анабет изтича до нас.

— Тя просто… появи се изведнъж…

От очите й капеха сълзи, но аз все още нищо не разбирах. Всичко изглеждаше толкова странно, че не можех да схвана какво ставаше. Скочих от гърба на Хирон и изтичах до лежащото момиче.

— Почакай, Пърси! — извика кентавърът.

Коленичих. Девойката беше с къса черна коса и лунички по носа. Тялото й беше стегнато и мускулесто, носеше пънкарски дрехи — черна тениска, черни джинси и кожено яке със значки на групи, за които дори не бях чувал.

Не беше от лагера. Не я бях виждал тук, но въпреки това ми беше позната отнякъде…

— Истина е — измърмори Хирон, все още задъхан от изкачването по хълма. — Не мога да повярвам…

Допрях длан до челото й. Кожата беше студена, но пръстите ми пареха като обгорени.

— Трябва да й дадем нектар и амброзия — рекох. Определено беше дъщеря на бог, нищо, че не беше от лагера. Само едно бегло докосване бе достатъчно, за да се уверя в това. Не разбирах обаче защо всички се държат толкова странно.

Подпъхнах ръка под раменете й и я повдигнах, така че да седне и да се облегне на мен.

— Хайде! — извиках. — Какво ви става? Трябва да я занесем в голямата къща.

Никой не помръдна. Дори и Хирон. Всички гледаха замаяно.

В този миг момичето треперливо си пое дъх. Закашля се и отвори очи.

Зениците й бяха стряскащо сини — електриковосини.

Вгледа се в мен изненадано.

— Кой…

— Аз съм Пърси — рекох. — Спокойно, в безопасност си.

— Сънувах най-странното…

— Успокой се.

— Мислех, че умирам.

— Не — уверих я, — добре си. Как се казваш?

И в този миг ми просветна. Още преди да ми отговори.

Сините й очи се впиха в моите и изведнъж разбрах каква е била целта на намирането на Златното руно, на отравянето на дървото и на всичко останало. Кронос го беше направил, за да вкара нова фигура в играта — „нова възможност да контролира предсказанието“.

Дори Хирон, Анабет и Гроувър, които би трябвало да се радват най-много от всички, бяха твърде смаяни и потиснати от мисълта какво можеше да означава това. А аз държах в обятията си девойката, която щеше да се превърне или в най-добрия ми приятел, или в най-злия ми враг.

— Аз съм Талия — рече тя. — Дъщеря на Зевс.