Рик Риърдън
Морето на чудовищата (13)

Тринайсета глава
Анабет се опитва да доплува до брега

Най-сетне бях намерил нещо, което наистина ми се удаваше.

„Отмъщението на кралица Ана“ откликваше на всяка моя заповед. Знаех кое въже да дръпна, кое платно да вдигна, накъде да завъртя руля. Порехме вълните с не по-малко от десет възела в час. А за един платноход това беше невероятно висока скорост.

Беше страхотно — вятърът в лицето ми, вълните, които се разбиваха в носа.

Но сега, когато вече не ни заплашваше непосредствена опасност, още по-силно усещах липсата на Тайсън и се тревожех за Гроувър.

Не можех да си простя колко тъпо се бях изложил на острова на Цирцея. Ако не беше Анабет, до края на живота си щях да си остана гризач, затворен в клетка в компанията на неколцина космати пирати. В главата ми постоянно отекваха думите на Цирцея: „Видя ли, Пърси? Най-сетне отключи истинската си същност!“

Все още се чувствах преобразен. И то не само заради внезапно появилият се апетит към марулята. Постоянно бях на нокти, все едно инстинктите на дребно страхливо животинче вече бяха неделима част от мен. А може би те винаги са си били в мен. И точно това не ми даваше мира.

Плавахме цяла нощ.

Анабет се опита да остане на вахта с мен, само че плаването в открито море не й понасяше добре. След няколко часа клатушкане по вълните, лицето й позеленя и тя слезе долу да си полегне в една койка.

Наблюдавах хоризонта. На няколко пъти зърнах чудовища. Веднъж към луната се извиси воден стълб с височината на небостъргач. Зелени перки пореха водата — скритото отдолу създание беше подобно на влечуго и поне трийсет метра дълго. Не исках да знам какво точно е.

Веднъж мярнах нереиди, прекрасните духове на морето. Помахах им, но те изчезнаха в дълбините. Не бях сигурен дали ме бяха видели.

По някое време след полунощ Анабет се качи на палубата. Тъкмо минавахме покрай остров с димящ вулкан. Морето бълбукаше и покрай брега се кълбеше пара.

— Една от пещите на Хефест — рече Анабет, — където майстори металните си чудовища.

— Като бронзовите бикове?

Тя кимна.

— Заобиколи го. Отдалече.

Послушах я веднага. Отклонихме се от острова и не след дълго червеникавите отблясъци останаха зад нас.

Погледнах Анабет.

— Причината, заради която толкова мразиш циклопите… Онази история за истинската причина за смъртта на Талия. Какво точно е станало?

Беше ми трудно да видя изражението й в тъмното.

— Вероятно имаш правото да узнаеш истината — въздъхна тя. — Онази нощ, когато Гроувър ни водеше към лагера, се обърка и се изгубихме. Той ти го каза, помниш ли?

Кимнах.

— И за зла беда попаднахме в бърлогата на един циклоп в Бруклин.

— В Бруклин има циклопи? — възкликнах аз.

— Едва ли би повярвал колко са много, но не това е важното. Онзи циклоп ни изигра. Успя да ни подлъже да се разделим в лабиринта от коридори на старата му къща. Можеше да си преправя гласа като всеки от нас, Пърси. Точно както Тайсън на борда на „Принцеса Андромеда“. Примами ни един по един. Талия се впусна уж да спасява Люк, на Люк му се сторило, че ме е чул да викам за помощ. А аз… Бях сама в тъмното. Бях на седем години. Не можех да намеря изхода.

Анабет отметна косата от лицето си.

— Накрая попаднах в една голяма стая. Подът беше покрит с кости. А Талия, Люк и Гроувър висяха от тавана като пушени бутове, овързани и със запушени усти. Циклопът палеше огън в ъгъла. Извадих ножа си, но той ме чу. Обърна се и се усмихна. И заговори с гласа на баща ми — нямам представа откъде е знаел как звучи, вероятно просто го е изровил от паметта ми: „Успокой се, Анабет, няма нищо страшно. Аз те обичам. Може да останеш тук, при мен. Завинаги.“

Потреперих. Макар че вече бяха изминали шест години оттогава, тя разказваше така, че направо косата ми настръхна.

— И какво направи?

— Пронизах го в крака.

Ококорих се.

— Наистина ли? Била си на седем години и си пронизала циклоп в крака?

— Да. Той преспокойно можеше да ме убие. Но го изненадах. Спечелих достатъчно време, за да изтичам до Талия и да прережа въжетата й. Тя свърши останалото.

— И въпреки това… Постъпила си адски смело, Анабет.

Тя поклати глава.

— Размина ни се на косъм. Все още сънувам кошмари, Пърси. Как циклопът говори с гласа на баща ми… Заради него толкова се забавихме, докато стигнем до лагера. Чудовищата, които ни преследваха, успяха да ни настигнат. И точно заради това загина Талия. Ако не беше циклопът, сега щеше да е жива.

Седяхме на палубата и гледахме как на нощното небе изгрява съзвездието Херкулес.

— Слизай долу — рече след малко Анабет. — Трябва да си починеш малко.

Кимнах. Очите ми отдавна се затваряха. Влязох в една каюта и се излегнах в койката, но дълго не успях да заспя. Историята на Анабет не ми излизаше от главата. Питах се дали на нейно място щях да събера достатъчно смелост, за да се отправя на този подвиг и да поема право към бърлогата на друг циклоп?

 

Не сънувах Гроувър.

Вместо това се озовах отново в адмиралската каюта на Люк на борда на „Принцеса Андромеда“. Завесите бяха дръпнати. Навън беше нощ. В мрака трепкаха сенки. Гласове шепнеха край мен — духове на мъртвите.

— Внимавай! — шепнеха те. — Капани! Измама!

Златният саркофаг на Кронос искреше леко — единственият източник на светлина в помещението.

Сепна ме силен студен смях. Все едно идваше от мили под кораба.

— Не ти достига смелост, младежо. Не можеш да ме спреш.

Знаех какво трябва да направя. Да отворя ковчега.

Извадих Въртоп. Духовете се въртяха около мен като торнадо.

— Пази се!

Сърцето ми биеше оглушително. Не можех да помръдна, но трябваше да спра Кронос. Трябваше да унищожа това, което се криеше в ковчега.

В този миг до мен се обади момичешки глас:

— Е, водорасляк?

Обърнах се, очаквах да видя Анабет, но не беше тя. Момичето беше облечено в тъмни пънкарски дрехи и имаше сребърни верижки на китките. Гарваново черната коса беше разрошена, буреносно сините очи бяха подчертани с тъмен молив, носът беше обсипан с лунички. Изглеждаше ми позната, но не можех да се сетя откъде.

— Е? — обади се тя. — Ще го спрем ли, или само ще зяпаме?

Не можех да си отворя устата. Не можех да помръдна.

Момичето въздъхна.

— Добре. И сама ще се справя. Все пак разполагам с егидата.

Потупа с пръст китката си и сребърната верижка се превърна в огромен щит. Беше изработен от сребро и бронз, а в средата изпъкваше чудовищното лице на Медуза. Приличаше на истински отпечатък, все едно главата на горгоната е била притисната към разтопения метал. Не знаех дали наистина е било така, нито пък дали щитът можеше да ме вкамени, но за всеки случай извърнах поглед. Егидата вдъхваше страх. Нещо ми подсказваше, че собственикът й ще е почти непобедим в битка. Всеки здравомислещ човек би се обърнал и избягал, ако се озовеше срещу него.

Девойката извади меча си и пристъпи към саркофага. Духовете се отдръпнаха от пътя й и се разпръснаха ужасени от щита.

— Недей — предупредих я аз.

Но тя не ме послуша. Приближи се към саркофага и бутна настрани златния капак.

За миг се спря и се вгледа вътре.

Ковчегът заблестя.

— Не! — прошепна момичето смаяно. — Не може да бъде!

От дълбините на океана Кронос се разсмя толкова силно, че корабът потрепери.

— Нееее! — изпищя девойката и появилото се от саркофага златно сияние я погълна.

— Ааа! — с писък скочих от койката.

Анабет ме ръчкаше по рамото.

— Пърси, сънуваш кошмар. Ставай!

— Какво? Какво искаш? — Разтърках очи. — Какво става?

— Суша на хоризонта — отвърна тя мрачно. — Наближаваме Острова на сирените.

Островът едва се виждаше — черно петно в мъглата.

— Искам да те помоля нещо — поде нерешително Анабет. — Скоро ще се доближим достатъчно, за да чуем песента на сирените.

Припомних си историята за сирените. Те пееха толкова сладко, че с гласовете си омагьосваха моряците и ги прилъгваха към смъртта.

— Няма нищо страшно — уверих я. — Просто ще си запушим ушите. Долу има цяла кутия с восък…

— Искам да ги чуя.

Премигах смаяно.

— Защо?

— Чела съм, че в песните си сирените показват най-съкровените ти желания. И благодарение на тях можеш да разбереш неща за себе си, които дори не си и подозирал. Затова е толкова голяма мощта им. Ако оцелееш… ставаш по-мъдър. Искам да ги чуя. Кога друг път бих имала подобен шанс?

Ако го бях чул от някой друг, това щеше да ми прозвучи като пълна глупост. Но Анабет си падаше по книги за древногръцката архитектура и обичаше да гледа документални филми по „Хистъри Ченъл“, така че нямаше защо да се чудя на любопитството й към сирените.

Сподели ми какво беше намислила. И аз неохотно й помогнах да се подготви.

Щом скалистия бряг се появи на хоризонта, заповядах на едно от въжетата да привърже Анабет през кръста за мачтата.

— Не ме развързвай за нищо на света — предупреди ме тя. — Каквото и да стане и колкото и да те моля. Иначе ще се хвърля във водата и ще се удавя.

— Опитваш се да ме изкушиш ли?

— Ха-ха!

Обещах й, че няма да я пусна. След това размекнах малко восък, направих си тапи и ги напъхах в ушите си.

Анабет кимна подигравателно, вероятно искаше да ми каже, че тапите за уши са последният писък на модата. Аз й се изплезих в отговор и застанах на руля.

Тишината беше зловеща. Не чувах абсолютно нищо, освен пулсирането на кръвта в главата ми. Щом наближихме острова, от мъглата изплуваха назъбени скали. Завъртях руля, така че „Отмъщението на кралица Ана“ да ги заобиколи. Ако се озовяхме близо до тях, те щяха да накълцат корпуса на кораба като месомелачки.

От време на време хвърлях поглед назад към мачтата. В началото Анабет си изглеждаше съвсем нормално. После на лицето й се изписа озадачено изражение. Очите й се ококориха.

Започна да се гърчи, за да се измъкне от въжето. Крещеше името им — четях го по устните й. Изражението й показваше категорична решителност. Въпросът беше на живот и смърт. Трябваше да я развържа веднага.

Изглеждаше толкова нещастна, че едва се сдържах да не сваля въжетата.

Насилих се да отклоня поглед. Призовах подводните течения да увеличат скоростта ни.

Не се виждаше почти нищо от острова, само мъгла и скали, но във водата плаваха дъски, парчета стиропор, останки от стари кораби, дори и възглавнички от самолети.

Как беше възможно някаква си музика да отклони от правия път толкова много хора? Да, като чуех някои от парчетата в класацията и на мен ми идеше да се метна презглава във водата, но все пак… За какво толкова можеха да пеят сирените?

За миг — един ужасяващ миг — ме зарази любопитството на Анабет. Изкушавах се да извадя тапите от ушите си, само колкото да чуя песента. Усещах как гласовете на сирените трептят в гредите на кораба, пулсират в бученето на кръвта в ушите ми.

Анабет не спираше да ме моли. По лицето й се стичаха сълзи. Напрягаше се да се освободи от въжетата, все едно те я спираха да не достигне до най-скъпото й.

„Как може да си толкова жесток? — като че ли ме питаше тя. — А аз те имах за приятел!“

Обърнах се ядосано към острова. Идеше ми да извадя меча си, но не виждах срещу кого да се изправя. Нима можеш да се сражаваш с песен?

Опитвах се да не гледам Анабет. Успях да се сдържа цели пет минути.

И това беше най-голямата ми грешка.

Накрая вече не издържах, обърнах се и видях… купчина прерязани въжета. На мачтата нямаше никого. На палубата лежеше ножът на Анабет. Някак си беше успяла да го извади и да го използва. Изобщо не ми беше минало през ума да й го взема.

Изтичах към перилата и я зърнах как плуваше устремено към острова, вълните я носеха право към назъбените скали.

Извиках я, но дори и да ме беше чула, не ми обърна никакво внимание. Беше като омагьосана и плуваше право към смъртта си.

Обърнах се към руля и извиках:

— Спри!

И след това скочих във водата.

Гмурнах се и заповядах на течението да ме понесе напред.

Изскочих на повърхността, мярнах Анабет, но една вълна я помете и я прокара между две скали, щръкнали като зъби на входа на залива.

Нямах друг избор. Впуснах се след нея.

Потопих се в дълбокото, за да избегна един разбит корпус на яхта, а после минах на зигзаг няколко метални топки, вързани с вериги, които едва впоследствие си дадох сметка, че бяха мини. Трябваше да използвам цялата си власт над водата, за да не се размажа в скалите или да се оплета в прокараните по дъното заграждения от бодлива тел.

Промуших се между острите скали и се озовах в заливче във формата на полумесец. Тук имаше още повече камънаци, останки от кораби и плуващи мини. Брегът беше покрит с черен вулканичен пясък.

Огледах се отчаяно.

И накрая зърнах Анабет.

За щастие — или за нещастие — тя беше добър плувец. Беше преодоляла мините и скалите и почти беше стигнала до черния пясък.

В този миг мъглата се вдигна и се показаха сирените.

Представете си ято лешояди, големи колкото хора, с мръсна черна перушина, сиви опашки и сбръчкани розови шии. Шиите завършваха с човешки глави, които не спираха да се променят.

Не ги чувах, но виждах, че пеят. Устните им се движеха и лицата им се превръщаха в хора, които познавах — майка ми, Посейдон, Гроувър, Тайсън, Хирон. Любимите ми хора, които най-силно желаех да видя. Усмихваха ми се радостно, подканяха ме да се приближа. Но както и да се преобразяваха, по мазните им усти се виждаха полепнали останки от предишните им ’жертви. Също като лешоядите, те едва ли живееха на понички.

Анабет плуваше право към тях.

Не можех да й позволя да излезе от водата. Морето беше единственото ми предимство. То винаги ми беше помагало. Изстрелях се напред и я сграбчих за глезена.

В мига, в който я докоснах, тялото ми изтръпна и сирените застанаха пред мен така, както ги виждаше Анабет.

Трима души седяха на одеяло за пикник в Сентрал Парк. Пред тях беше сложена кошница с храна. Познах бащата на Анабет от снимките, които тя ми беше показвала — добре изглеждащ русокос мъж на четирийсетина години. Държеше за ръка красива жена, която приличаше на Анабет. Тя беше облечена с джинси, обикновена риза и планинарски обувки, но излъчваше мощ. Веднага познах, че това беше богинята Атина. До тях седеше млад мъж… Люк.

От тази картина струеше топла, нежна светлина. Тримата разговаряха и се смееха и щом зърнаха Анабет, лицата им се озариха от радост. Майката и бащата на Анабет протегнаха ръце към нея. Люк се усмихна и й махна да седне до него — все едно никога не я беше предавал, все едно още бяха приятели.

Зад дърветата се извисяваха сгради. Ахнах — това беше Манхатън, но много по-различен от сегашния. Беше изграден наново изцяло от бял мрамор и изглеждаше по-величествен отвсякога — със златни прозорци и градини по покривите. Видя ми се по-красив и от Ню Йорк. И от Олимп дори.

Досетих се, че това беше дело на Анабет. Тя беше архитектът на един изцяло нов свят. Беше събрала отново родителите си. Беше спасила Люк. Беше постигнала всичко, за което мечтаеше.

Премигах настойчиво. Когато отворих очи, пред мен стояха отново сирените — проскубани лешояди с човешки лица, готови да се нахвърлят и разкъсат следващата си жертва.

Издърпах Анабет обратно в прибоя. Не я чувах, но знаех, че крещи. Ритна ме в лицето, но не я пуснах.

Заповядах на течението да ни изкара от залива. Анабет се бореше и риташе, пречеше ми да се концентрирам. Така беснееше, че едва не се блъснахме в една мина. Не знаех какво да правя. Ако не спреше да се съпротивлява, нямаше да стигнем живи до кораба.

Гмурнахме се под водата и Анабет изведнъж се отпусна. Вече не се опитваше да се измъкне. След миг обаче, когато главите ни изскочиха на повърхността, тя отново започна да се съпротивлява.

Разбира се! Водата заглушаваше звука! Ако успеех да я задържа под водата достатъчно дълго, щях да разваля магията на песента на сирените. Естествено, Анабет нямаше да може да диша, но за момента това не ми се стори толкова важно.

Сграбчих я около кръста и заповядах на вълните да ни погълнат.

Потънахме на дълбокото — три метра, пет. Трябваше да внимавам — на мен налягането не ми пречеше, но Анабет нямаше да издържи. Тя се гърчеше в ръцете ми и се мъчеше да поеме въздух, от устата й излизаха мехурчета.

Мехурчета!

Това беше единственият ни шанс. Бях готов на всичко, за да спася Анабет. Представих си всички мехурчета в морето, които бълбукаха и се издигаха към повърхността. Представих си ги как се сливат и ги придърпах към мен.

Морето се подчини. Около нас забушува бяла пяна, водата се раздвижи и когато пред очите ми се проясни, двамата с Анабет бяхме затворени в голям въздушен мехур. Само краката ни бяха във водата.

Анабет се закашля. Цялата трепереше, но когато ме погледна, видях, че магията беше изчезнала.

Тя се разхълца, разрида се така, че ми се късаше сърцето като я гледах. Облегна глава на рамото ми и аз я прегърнах.

Около нас се събраха риби и ни зяпаха любопитно — пасаж от баракуди, няколко любопитни риби мечове.

— Чупка! — заповядах аз.

Рибите недоволно ни обърнаха гръб и изчезнаха. Из целия океан за нула време щеше да се разнесе клюката за сина на Посейдон и някакво момиче на дъното на залива на сирените.

— Сега ще се върнем на кораба — казах. — Спокойно. Издръж още малко.

Анабет кимна, за да ми покаже, че вече е по-добре и измърмори нещо, което не чух заради тапите в ушите си.

Заповядах на течението да насочи нашата малка въздушна подводница през скалите и бодливата тел към „Отмъщението на кралица Ана“, който бавно се отдалечаваше от острова.

Следвахме кораба под водата още известно време, докато реших, че вече няма опасност да чуем песента на сирените. След това изскочихме на повърхността и въздушният мехур се пукна.

От кораба се спусна въжена стълба и се качихме по нея.

За всеки случай оставих тапите в ушите си. Продължихме напред, докато островът се изгуби от поглед. Анабет седеше увита с одеяло на палубата. Накрая вдигна глава, изглеждаше страшно уморена и тъжна, и произнесе ясно, за да прочета по устните й:

— Няма опасност.

Извадих тапите. Песента беше заглъхнала. Цареше тишина, като се изключеше плисъкът на вълните по корпуса. Мъглата се беше вдигнала и в далечината морето се сливаше с ясното синьо небе, все едно Островът на сирените изобщо не съществуваше.

— Добре ли си? — попитах и още в същия миг си дадох сметка колко глупав беше въпросът ми. Разбира се, че не беше добре.

— Изобщо не подозирах — прошепна тя.

— Какво?

Очите й бяха същият цвят като мъглата около острова на сирените.

— Колко силно ще е изкушението.

Предпочитах да не знае, че съм разбрал с какво я примамваха сирените. Имах чувството, че съм нахлул в личното й пространство без позволение. Но в крайна сметка реших, че съм длъжен да й го кажа.

— Видях как беше преобразила Манхатън — рекох. — И Люк и родителите ти.

Тя се изчерви.

— Всичко ли видя?

— Онова, което Люк ти каза на борда на „Принцеса Андромеда“ за създаването на един нов свят… наистина ли го искаш?

Анабет се загърна плътно в одеялото.

— Най-големият ми недостатък. Точно това ми показаха сирените — че основният ми проблем е хюбрисът.

Премигах объркано.

— Онова, дето го слагат във вегетарианските сандвичи ли?

Тя въздъхна.

— Не, водорасляк. Онова е хумус. Хюбрис е по-лошо.

— Трудно ми е да повярвам, че има нещо по-гадно от хумуса.

— Хюбрис означава да си много горделив, Пърси. Да смяташ, че можеш да се справиш по-добре от всеки друг… дори и от боговете.

— А ти така ли смяташ?

Анабет сведе очи.

— Никога ли не си имал чувството, че светът наистина е сбъркан? И че е по-добре да бъде изграден наново? Без войни. Без бездомници. Без домашни и книги за четене през ваканцията.

— Аха.

— Западът пази много от най-добрите постижения на човечеството — и затова огънят още не е угаснал. Затова Олимп все още е тук. Но понякога няма как да не видиш и лошите страни. И тогава започваш да мислиш като Люк: „Ако успея да разруша всичко това, ще направя нещо по-Добро“. Никога ли не ти е минавало през ума? Не си ли си помислял, че може да се справиш по-добре, ако ти управляваш света?

— Ммм… не. Това би било някакъв кошмар за мен, да управлявам света.

— В такъв случай имаш късмет. Явно горделивостта не е сред недостатъците ти.

— А кой е моят най-голям недостатък?

— Не знам, Пърси, но никой не е съвършен. Ако не го откриеш и не се научиш да го владееш… Последствията ще бъдат страшни.

Замислих се. Думите й определено не бяха много ободряващи.

Забелязах, че Анабет не беше споменала за личните неща, които би искала да промени — като връщането на майка й при баща й и спасяването на Люк. Разбирах я. Не ми се искаше да призная колко често мечтаех да събера отново родителите си.

Представих си мама сама в малкия ни апартамент. Опитах се да си спомня аромата на сините й гофрети. Изглеждаше толкова далеч.

— Е, струваше ли си? — попитах Анабет. — Мислиш ли, че сега си… по-мъдра?

Тя отклони поглед към далечината.

— Не знам. Но трябва да спасим лагера. Ако не спрем Люк…

Нямаше нужда да довършва. Щом мисленето на Люк беше способно да изкуши дори и Анабет, кой знае още колко от децата на боговете щяха да минат на негова страна.

Сетих се за съня си с момичето и златния саркофаг. Не бях сигурен какво означаваше, но имах чувството, че трябва да ми подскаже нещо. Кронос кроеше нещо ужасно. Какво беше видяла девойката, когато отвори капака на ковчега?

Изведнъж Анабет се ококори.

— Пърси!

Обърнах се.

Пред нас имаше суша — бъбрековиден остров с обрасли с гори хълмове, бели плажове и тучни поляни, точно както го бях видял в съня си.

Вроденото ми чувство за ориентация го потвърди. Намирахме се на трийсет градуса и трийсет и една минути северна ширина и седемдесет и пет градуса и дванайсет минути западна дължина.

Бяхме стигнали до леговището на циклопа.