Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пърси Джаксън и боговете на Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sea of Monsters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 155 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Рик Риърдън. Морето на чудовищата

Редактор: Вихра Василева

Коректор: Таня Симеонова

Издава „Егмонт България“, www.egmontbulgaria.com

Отпечатано в „Лито Балкан“ АД, София, 2010

ISBN 978-954-27-0472-0

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Морето на чудовищата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Морето на чудовищата
The Sea of Monsters
АвторРичард Ръсел Риърдън
Първо издание3 май, 2006 г.
САЩ
Издателство Miramax Books
Егмонт
Оригинален езикАнглийски
ЖанрФентъзи роман
ВидКнига (твърда и мека корица)
ПоредицаПърси Джаксън и боговете на Олимп
ПредходнаПохитителят на мълнии
СледващаПроклятието на титана
ISBNISBN 9789542704720

Морето на чудовищата е фентъзи/приключенски роман базиран на гръцката митология написан от Ричард Ръсел Риърдън и издадена през 2006. Това е втората книга от поредицата Пърси Джаксън и боговете на Олимп и продължение на Похитителят на мълнии. Книгата е за приключенията на 13-годишния полубог Пърси Джаксън, който заедно с приятелите си спасява сатира Гровър от циклопа Полифем и спасяват лагера от атака на титан, като донасят златното руно, за да изцелят натровеното дърво на Талия.

Морето на чудовищата е прието с добри отзиви и е номинирано за множество награди. Продала е над 100 000 копия. Морето на чудовищата е продължено от Проклятието на титана, третата от петте книги в поредицата.

Резюме

Като предишната книга, Похитителят на мълнии, този роман е фентъзи. Считан е за забързан, хумористичен, пълен с действие роман.

Пророчество

На кораба на мъртвите ще вдигнеш платна,

надалече ще плаваш и ще стигнеш целта.
Живота си ще оплачеш, затворена в пещера,

ще се провалиш без приятели и ще се върнеш сама.

Сюжет

Докато е на училище, Пърси трябва да играе народна топка срещу големи седмокласници, които се оказват лестригони. Те призовават експлодиращи огнени топки и опитват да убият Пърси, но той е защитен от Тайсън, приятел, който остава невредим от огнените топки на чудовищата. Анабет спасява Пърси като наръгва последния лестригон отзад и взима Пърси и Тайсън обратно в лагера на Нечистокръвните. Те намират лагера по нападение, защото дървото на Талия, което пази лагера, е било отровено от някого. Хирон, асистент-директора, е бил уволнен, защото е смятан за виновника отровил дървото и е заменен от Тантал, дух от Полетата на наказанието.

Пърси открива, че Тайсън е циклоп и Посейдон го обявява за негов син. Анабет и Пърси молят Тантал да прати някого на мисия, за да открие златното руно, което той прави, пращайки Клариса. Пърси получава помощ от Посейдон, който му дава три водни кончета и заедно с Анабет и Тайсън, се озовава на кораб, Принцеса Андромеда, който се оказва, че е притежание на Люк. Те са уловени и научават, че Люк се опитва да съедини Кронос, титан, който е баща на Зевс. Те успяват да избягат и са спасени от Клариса, която има лодка, подарена от баща ѝ, Арес. Тя е унищожена, когато навлиза в Морето на чудовищата, познато като Бермудския триъгълник от смъртните. Те достигат до острова на Полифем и спасяват Гроувър, с помощта на Тайсън и Клариса, като същевременно взимат руното. Те достигат до Флорида и Пърси праща Клариса, с руното, обратно в лагера. Пърси, Анабет, Гроувър и Тайсън са уловени от Люк. Пърси успява да се свърже с лагера, подмамвайки Люк да си признае, че е отровил дървото на Талия. В дуел с Люк, Пърси е почти убит. Той е спасен от Хирон и неговите роднини, парти понитата. Хирон е върнат на поста си, след като е доказано, че е невинен и руното изцелява дървото на Талия и самата Талия се появява като човек.

Главни герои

  • Пърси Джаксън: Главният герой, 13-годишен полубог, който пътува до острова на Полифем в Бермудския триъгълник, за да открие Гроувър и да вземе златното руно. Той е придружен от Анабет и Тайсън, неговият полубрат, на мисията. Накрая той успява; и дава руното на Клариса, докато е нападнат от Люк по пътя към лагера. Обаче, той и приятелите му са спасени от Хирон и парти понитата.
  • Анабет Чейс: 13-годишна полубогиня и приятел на Пърси. Тя го придружава до острова и му помага на мисията, като спасява Пърси от острова на Цирцея. Анабет е ранена от Полифем и се възстановява благодарение на златното руно. Тя придружава Пърси до лагера, след като Хирон ги спасява от ръцете на Люк и армията на титана.
  • Гроувър Андъруд: Сатир, който е уловен от Полифем по време на опита си да открие дивият бог Пан. Поради лошото си зрение, Полифем бърка Гроувър с женски циклоп. Той е спасен от приятеите си Пърси и Анабет.
  • Клариса Ла Ру: Дъщеря на Арес, която получава мисия да октрие златното руно. С помощта на Пърси и приятелите му, тя успява да завърши мисията си. Пърси ѝ дава руното, за да го занесе в лагера. Полифем пожелава да се ожени за нея след като разбира, че Гроувър е мъжки сатир.
  • Люк Кастелан: Главният антигерой; той работи за Кронос. Той улавя Пърси и останалите преди да бъдат спасени от Хирон и роднините му, парти понитата.
  • Тайсън: Полубрата на Пърси; той е мислен за бездомно дете преди Анабет да помогне на Пърси да осъзнае, че той е циклоп. Той придружава Пърси и Анабет на мисията им и се сприятелява с хипокамп, който кръщава Дъга. Когато кораба на Клариса избухва, той е смятан за мъртъв докато Пърси не разбира, че е бил спасен.

Продължение

Романа е последван от Проклятието на титана, издадена на 1 май, 2007. В Проклятието на титана, Пърси, Гроувър, Анабет и Талия отиват в училище, за да намерят два могъщи полубога (Нико и Бианка ди Анжело, син и дъщеря на Хадес). Както предшествениците си, тази книга е с добри отзиви и е хвалена за хумористичния си стил и сюжета на историята.

Вижте също

Външни препратки

Четиринайсета глава
На острова на чудовището

Като се каже „Островът на чудовището“, човек си представя непристъпни зъбери и разпилени по пясъка кости както на брега на сирените.

Островът на циклопа обаче нямаше нищо общо с тази картина. Да, виждаше се въжен мост, прострян над дълбока бездна, което определено не беше добър знак. Със същия успех можеше да издигнат огромна табела с надпис ТУК ЖИВЕЕ НЕЩО ЗЛО. Иначе всичко останало беше като на пощенска картичка от Карибите. Зелени поля, тропически палми и бели плажове. А докато приближавахме към брега, Анабет си пое дълбоко въздух и каза:

— Руното.

Кимнах. Все още не го виждах, но усещах вълшебната му сила. Лесно можех да повярвам, че е способно да излекува всичко, дори и отровената ела на Талия.

— Ако го вземем, островът ще загине ли?

Анабет поклати глава.

— Вероятно само ще повехне. Ще се върне към това, което е бил преди.

Малко ми беше виновно, че възнамерявахме да разрушим това райско кътче, но си напомних, че нямахме друг избор. Лагерът трябваше да бъде спасен. А и Тайсън… Тайсън все още щеше да е жив, ако не бяхме тръгнали на този подвиг.

На най-долната поляна се мотаеха трийсетина овце. Изглеждаха напълно миролюбиви, само дето бяха големи колкото хипопотами. От поляната, нагоре към планината, тръгваше пътека. В края на пътеката, близо до ръба на пропастта, се издигаше огромен дъб. В клоните му блестеше нещо златно.

— Не може да е толкова лесно. — Поклатих замислено глава. — Просто отиваме, взимаме го и си тръгваме, така ли?

Анабет присви очи.

— Сигурно има пазач. Дракон или…

В този миг от храстите изскочи една сърна. Навлезе в поляната, вероятно с намерението да попасе, но овцете изблеяха дружно и й се нахвърлиха. Всичко приключи за частица от секундата — сърната изчезна в мелето от козина и тежки копита.

Във въздуха се носеха тревички и фъндъци вълна.

След това овцете се отдръпнаха и продължиха спокойно да си обикалят насам-натам. От сърната беше останала само купчина оглозгани кости.

С Анабет се спогледахме.

— Като пирани са — рече тя.

— Пирани в овча вълна. Как ще…

— Пърси! — ахна Анабет и ме сграбчи за ръката. — Виж!

Посочи към брега — на пясъка под поляната с овцете лежеше малка лодка. Другата спасителна лодка от „Бирмингам“!

 

Решихме, че няма смисъл да се пробваме да минем покрай хищните овце. Анабет предложи да се промъкне по пътеката с шапката-невидимка и да вземе руното, но аз я разубедих. Овцете щяха да я подушат. Някой друг пазач можеше да се появи. Все нещо щеше да се случи, а аз щях да съм твърде далеч и нямаше да мога да й помогна.

Освен това, първата ни задача беше да намерим Гроувър и този, който беше пристигнал със спасителната лодка — стига овцете да не му бяха видели сметката. Страх ме беше да изрека на глас надеждата си, че Тайсън все още можеше да е жив.

Хвърлихме котва от другата страна на острова, където стръмният бряг се издигаше на поне шейсет метра височина. Тук едва ли някой щеше да забележи кораба.

Скалите изглеждаха непристъпни, но все пак ние бяхме тренирали на стената за катерене в лагера. И поне тук нямаше овце. Надявах се, че Полифем не отглеждаше и кръвожадни планински кози.

Спуснахме гребната лодка и с нея стигнахме до брега. Поехме бавно нагоре. Анабет беше първа, тъй като беше по-добър катерач.

Разминахме се със смъртта само на пет-шест пъти, което според мен си беше едно нелошо постижение. Веднъж се изпуснах и увиснах на една ръка за козирката на петнайсет метра над каменистия бряг. Успях да се закрепя и продължих нагоре. След няколко минути Анабет се подхлъзна на мъх, но за щастие намери на какво да опре крака си. За нещастие това беше главата ми.

— Извинявай — измърмори тя.

— Няма защо — изсумтях аз, макар че не умирах от желание да проверя вкуса на кецовете й.

Накрая, когато усещах пръстите си като разтопено олово, а мускулите на ръцете ми трепереха от изтощение, стигнахме върха и се строполихме изнемощели на земята.

— Ох! — въздъхнах.

— Ах! — отекна като ехо Анабет.

— Гррр! — изръмжа друг глас.

Ако не бях толкова уморен, сигурно щях да подскоча петдесет метра във въздуха. Извърнах се, но не видях никого.

Анабет ми даде знак да пазя тишина и посочи надолу.

Козирката, на която седяхме, беше по-тясна, отколкото си мислех. От другата страна тя изведнъж свършваше и точно оттам беше дошъл гласът.

— Леле, леле, колко си докачлива! — заяви този, дето беше изръмжал.

— Изправи се срещу мен! — отвърна момичешки глас, който определено беше на Клариса, не бих могъл да го сбъркам. — Върни ми меча и нека си премерим силите.

Чудовището избухна в смях.

С Анабет пропълзяхме към ръба. Намирахме се точно над входа на пещерата на циклопа. Под нас бяха Полифем и Гроувър в сватбената си рокля. Клариса беше овързана и провесена над казан с вряща вода. Надявах се да зърна и Тайсън до нея. Дори и да беше в опасност, поне щях да знам, че е жив. Но от него нямаше и следа.

— Хмм… — провлачи замислено Полифем. — Сега ли да изядем нахалното момиче, или да я запазим за сватбеното пиршество? Какво мисли малката ми женичка?

Обърна се към Гроувър, който отстъпи и едва не се спъна в довършения си шлейф.

— О! Ами май не съм гладна точно сега, скъпи. Може би…

— Жена ли каза? — обади се Клариса. — Кой? Гроувър ли?

— Млъкни! — прошепна до мен Анабет. — Млъкни, в името на боговете!

— Кой е Гроувър? — изръмжа Полифем.

— Сатирът! — извика Клариса.

— О! — изпищя Гроувър. — Горкичката, мозъкът й е заврял от топлината. Свали я, скъпи!

Полифем присви голямото си мътно око, сякаш се мъчеше да огледа по-добре Клариса.

На живо циклопът беше още по-ужасен, отколкото в сънищата ми. Не само заради отвратителната му миризма, която сега се усещаше, а и защото се беше нагласил като младоженец — с груба шотландска поличка и наметка за раменете, ушита от яркосини смокинги, сякаш беше събрал дрехите от гостите на някаква сватба.

— Какъв сатир? — попита Полифем. — Сатирите са вкусни. Да не би да си ми довела сатир?

— Не, идиот такъв! — изрева Клариса. — Този сатир до теб! Гроувър! Дето е в сватбена рокля!

Идеше ми да й извия врата, но вече беше късно. Нищо не можех да направя, стоях безпомощно и гледах как циклопът се обръща и смъква воала от главата на Гроувър. Отдолу се показаха къдравата му коса, рехавата младежка брада и малките му рогца.

Полифем смаяно си пое дъх.

— Не виждам добре — изръмжа той, — откакто преди много години един герой се опита да ме ослепи. Но въпреки това съм сигурен, че ти не си циклопка!

Сграбчи роклята на Гроувър и я разкъса. Отдолу сатирът беше по тениска и джинси. Той изкрещя и се просна на земята, а юмрукът на чудовището прелетя над главата му.

— Недей! — примоли се Гроувър. — Не ме яж суров! Знам… знам една чудесна рецепта!

Посегнах към меча си, но Анабет изсъска:

— Почакай!

Полифем се спря, в ръката си стискаше огромен камък, за да смаже лъжливата си невеста.

— Рецепта ли? — повтори той.

— Да, да! Не е хубаво да ме ядеш суров. Ще хванеш ботулизъм и колит и всякакви други гадости. Ще съм много по-вкусен, ако ме изпечеш на бавен огън. С резенчета манго! Може да отидеш да набереш манго още сега, има го долу на брега. А аз ще те почакам тук.

Чудовището се замисли. Сърцето ми биеше оглушително. Ако го нападнех, най-вероятно щях да загина. Но не можех да го оставя да убие Гроувър.

— Печен сатир с резенчета манго — измърмори замислено Полифем. Обърна глава към провесената над врящия казан Клариса. — И ти ли си сатир?

— Не, воняща буца такава! — извика тя. — Аз съм човек! Дъщеря на Арес! Пусни ме, че да ти отсека ръцете!

— Да ми отсечеш ръцете… — повтори Полифем.

— И да ти ги натикам в гърлото!

— Не се плашиш лесно.

— Свали ме оттук!

Полифем сграбчи Гроувър, все едно беше някаква кукла.

— Време е да нахраня овцете. Сватбата се отлага за довечера. И на пиршеството ще имаме печен сатир.

— О! Значи все пак държиш да се ожениш — обади се едва ли не обидено Гроувър. — И коя ще е булката?

Циклопът извърна глава към врящия казан.

Клариса изпъшка.

— О, не! Не говориш сериозно, нали? Аз не съм…

И преди с Анабет да осъзнаем какво точно се разиграваше пред очите ни, Полифем я сграбчи като зряла ябълка и я хвърли заедно с Гроувър в пещерата.

— Приготви се! Ще се върна по залез за голямото празненство!

След това циклопът подсвирна и от пещерата излезе смесено стадо от овце и кози — много по-малки от хищните си посестрими, които бяхме видели на поляната. Докато минаваха покрай него, Полифем ги потупваше ласкаво по гърба и изричаше имената им — Белтбъстър, Тамани, Локхарт.

Когато и последната овца пристъпи навън, циклопът изтъркаля един голям камък на входа на пещерата и виковете на Гроувър и Клариса секнаха.

— Манго — измърмори Полифем. — Какво е манго?

Той пое надолу по склона в светлосиния си младоженчески костюм и ни остави сами пред казана с врящата вода и пещерата, залостена с шесттонна канара.

 

Напразно се мъчихме цял ден. Канарата не помръдваше. Крещяхме през процепите, удряхме по скалата, какво ли не пробвахме, за да се свържем с Гроувър, но така и не стана ясно дали той ни чуваше.

Дори и ако по някакво чудо успеехме да победим Полифем, пак нямаше да спечелим нищо. Гроувър и Клариса щяха да си умрат в пещерата. Единственият начин да влезем вътре беше да накараме циклопа да избута камъка.

В един момент толкова се ядосах, че стоварих Въртоп върху скалата. Разлетяха се искри. Но дори и вълшебният меч беше безсилен пред огромната канара.

Накрая двамата с Анабет се отчаяхме и седнахме на козирката, като гледахме как в далечината циклопът се разхожда сред стадото си. Той беше разделил обикновените животни от хищните овце — едното стадо беше от едната страна на пропастта, а другото — от другата. Единственият път през нея беше въженият мост, а дъските бяха поставени на голямо разстояние и овцете нямаше как да преминат през него.

По някое време Полифем отиде при хищното стадо от другата страна. За съжаление овцете не го нападнаха. Не му обърнаха никакво внимание. Той им хвърли парчета месо, което извади от една плетена кошница — това само подсили появилото се след превръщането ми в морско свинче усещане, че трябва да последвам примера на Гроувър и да стана вегетарианец.

— Хитрост — обяви Анабет. — Щом не можем да го надвием със сила, ще използваме хитрост.

— Добре — кимнах. — Какво предлагаш?

— Още не съм го измислила.

— Страхотно!

— Полифем ще трябва да мръдне скалата, за да вкара овцете.

— По залез-слънце — обадих се. — И тогава ще се ожени за Клариса и ще изяде Гроувър. Не знам кое от двете е по-отвратително.

— Може да се промъкна вътре с шапката-невидимка — рече тя.

— А аз?

— Овце… — измърмори замислено Анабет и ме изгледа с онзи лукав поглед, от който винаги ми настръхваше косата. — Нали обичаш овце?

 

— Не се пускай! — прошепна Анабет, която стоеше невидима някъде вдясно от мен. Лесно й беше на нея. Нали не тя висеше под корема на овцата.

Признавам си, че не беше толкова трудно, колкото си мислех. Пъхал съм се под колата на мама, за да сменя маслото, и това не беше кой знае колко по-различно. Овцата не ми обръщаше внимание. Дори и най-дребните овце на циклопа бяха достатъчно яки, за да издържат тежестта ми, а вълната им беше здрава. Сграбчих руното, обхванах с крака задните бутове на овцата и готово — все едно бях в корема на кенгуру, само дето ми беше трудно да дишам заради вълната в лицето ми.

Ако ви интересува, да знаете, че коремът на овцата не мирише особено приятно. Представете си вълнен пуловер, овъргалян в кал и след това забравен в пералнята поне седмица. Нещо такова.

Слънцето клонеше към залез.

Почти веднага, щом се настаних, циклопът извика:

— Хей! Козички! Агънца!

Стадото послушно пое нагоре по склона.

— Най-сетне! — прошепна Анабет. — Ще бъда наблизо. Не се тревожи!

Наум дадох клетва пред боговете, че ако оцелеем, ще призная Анабет за гений. По-страшното беше, че боговете щяха да ме накарат да я изпълня.

Моето такси-овца се закатери към пещерата. След петдесетина метра ръцете и краката ме заболяха. Стиснах по-здраво вълната и животното изпръхтя. Разбирах го. И на мен нямаше да ми е приятно някой да увисне на косата ми. Но ако не издържах, щях да падна точно пред циклопа.

— Яхнийка! — погали предната овца циклопът. — Айнщайн! Уиджет… О!

Той с такава сила потупа моята овца, че едва не ме събори.

— Я как си се охранила!

Охо! Сега щеше да стане лошо!

Но Полифем само се засмя и тупна овцата по задницата.

— Хайде, дебеланке! Някой ден Полифем ще те схруска за закуска!

И така се озовах в пещерата.

Вътре влезе и последната овца. Ако Анабет се забавеше…

Циклопът вече се канеше да избута канарата на входа, когато отвън се разнесе глас:

— Хей, грознико!

Полифем застина.

— Кой вика?

— Никой! — отвърна Анабет.

Това предизвика очакваната от нея реакция. Лицето на циклопа пламна от гняв.

— Никой! — изрева Полифем. — Не съм те забравил!

— Твърде си глупав, за да помниш — подразни го Анабет. — Особено пък Никой!

Надявах се, че е побързала да се отмести, тъй като циклопът изрева гневно, сграбчи най-близката скала (която всъщност беше вратата на пещерата му) и я хвърли натам, откъдето идваше гласът на Анабет. Разнесе се оглушителен трясък.

За един ужасен момент се възцари тишина. След това Анабет се обади отново:

— Не си се научил да се целиш по-добре!

Полифем изръмжа.

— Ела тук! Ще те убия, Никой!

— Не можеш да убиеш Никой, тъпако — продължи да го дразни тя. — Ела и ме хвани!

Циклопът хукна след нея надолу по хълма.

Историята с „Никой“ ми звучеше адски налудничаво, но Анабет ми беше обяснила, че така Одисей бил измамил Полифем преди векове, след което се опитал да му извади окото с една обгорена греда. Тя смяташе, че циклопът все още ще жадува за мъст и беше права. В бързината да докопа стария си враг, той изобщо не се сети да затвори входа на пещерата. Дори не му направи впечатление, че гласът на Анабет беше женски, докато първият Никой е бил мъж. От друга страна, той беше готов да се ожени за Гроувър, така че явно не беше много наясно с цялата работа с половете.

Молех се Анабет да издържи достатъчно дълго, докато намерех Гроувър и Клариса.

Пуснах се от овцата, потупах я по главата и й се извиних. Претърсих голямата пещера, но там нямаше и следа от Гроувър и Клариса. Запробивах си път през стадото към дъното.

Макар че бях сънувал това място няколко пъти, пак ми беше трудно да се ориентирам в лабиринта от проходи. Тичах по коридори, обсипани с кости, покрай зали, пълни с овчи кожи и големи статуи на овце — несъмнено произведения на Медуза. Имаше и тениски с овце, големи туби с ланолин, кожени палта, плетени вълнени чорапи и шапки с овнешки рога. Когато намерих помещението със стана, Гроувър се беше свил в ъгъла и се опитваше да пререже въжетата на Клариса.

— Няма смисъл — въздъхна тя. — Това въже е по-здраво от желязо!

— Потърпи още няколко минути!

— Стига, Гроувър! — избухна тя. — Мъчиш се с него от часове!

В този момент ме видяха.

— Пърси? — възкликна Клариса. — Не се ли взриви с кораба?

— И аз се радвам да те видя. Не мърдай, сега ще…

— Пърсииии! — изблея Гроувър и ми се хвърли на врата. — Значи си ме чул! И дойде!

— Да, приятелю — отвърнах. — Нямаше как да не дойда.

— Къде е Анабет?

— Отвън. Нямаме време за разговори. Клариса, не мърдай.

Извадих Въртоп и прерязах въжетата. Тя се изправи сковано и разтри китките си. Изгледа ме мрачно, след това сведе очи към земята и измърмори:

— Благодаря.

— Пак заповядай — отвърнах. — Имаше ли още някой с теб в спасителната лодка?

Клариса премига изненадано.

— Не. Само аз. Всички други на борда на „Бирмингам“… Дори не подозирах, че и вие сте оцелели.

Наведох глава. И последната ми надежда да видя Тайсън жив беше попарена.

— Добре. Да вървим. Трябва да помогнем…

В пещерата отекна страшен тътен, последван от писък. Анабет крещеше с всички сили. Явно бяхме закъснели.