Рик Риърдън
Морето на чудовищата (17)

Седемнайсета глава
Изненада на плажа в Маями

Пърси, събуди се!

Солена вода плисна лицето ми. Анабет ме разтърсваше за рамото.

В далечината слънцето залязваше зад някакъв град. Над брега минаваше широк път, ограден от двете страни с палми, проблясваха червени и сини неонови надписи, пристанището беше пълно с яхти и круизни кораби.

— Според мен сме в Маями — каза Анабет. — Но морските коне се държат странно.

Нашите приятели бяха забавили ход, цвилеха и се въртяха в кръг, душейки водата. Изглежда, нещо не им харесваше. Едното конче кихна. Досещах се какъв беше проблемът.

— Не искат да продължат — рекох. — Нататък има прекалено много хора. И водата е замърсена. Ще трябва сами да доплуваме до брега.

Не бяхме много щастливи от този факт, но въпреки това благодарихме на Дъга и приятелите му, задето ни бяха помогнали да стигнем дотук. Тайсън дори се разплака. Свали дисагите, които беше направил и в които бяха инструментите му и разни други неща, които беше спасил от „Бирмингам“. Прегърна Дъга през шията, даде му едно сочно манго, откъснато от острова на Полифем, и се сбогува.

Белите гриви на водните кончета изчезнаха в морето, а ние заплувахме към брега. Вълните ни помагаха и не след дълго вече бяхме обратно в света на простосмъртните. По крайбрежната алея беше пълно с туристи. Хамали се щураха напред-назад с колички с куфари и багаж. Шофьори на такси си подвикваха на испански и се опитваха да привлекат клиенти. Никой не обърна внимание на внезапно появилите се пет подгизнали хлапета, които изглеждаха така, все едно са се били с чудовища.

Мъглата отново скри единственото око на Тайсън. Гроувър си сложи шапката и кецовете. Дори и руното се беше превърнало в червено-жълто яке с голяма искряща омега на джоба.

Анабет изтича до близката будка за вестници, погледна датата на днешния брой на „Маями Хералд“ и изруга.

— Осемнайсети юни! Минали са десет дни!

— Не може да бъде! — обади се Клариса.

Но грешеше. В света на чудовищата времето минаваше по по-различен начин.

— Елата на Талия сигурно вече е почти мъртва — измърмори жално Гроувър. — Трябва да отнесем руното в лагера още тази вечер!

Клариса седна на бордюра.

— И как ще го направим? — Гласът й трепереше. — Дотам са стотици мили. Нямаме пари. Нито пък кола. Стана точно както каза оракулът. Ти си виновен, Джаксън! Ако не се беше намесил…

— Защо да е виновен Пърси? — избухна Анабет. — Клариса, ти си най-…

— Престанете! — обадих се аз.

Клариса унило увеси глава. Анабет недоволно тропна с крак.

Съвсем бях забравил, че този подвиг трябваше да е на Клариса. За миг видях как изглеждаха нещата в нейните очи. Как щях да се чувствам аз на нейно място, ако изведнъж се появяха неколцина герои и ме изместеха?

Сетих се как Арес й крещеше и я заплашваше в трюма на „Бирмингам“. На него изобщо не му пукаше за лагера, но ако Клариса го изложеше…

— Клариса — попитах, — какво точно ти каза оракулът?

Тя вдигна глава. Мислех, че няма да ми отговори, но вместо това тя се пое дълбоко дъх и изрецитира пророчеството:

На кораба на мъртвите ще вдигнеш платна,

надалече ще плаваш и ще стигнеш целта.

Живота си ще оплачеш, затворена в пещера,

ще се провалиш без приятели и ще се върнеш сама.

— Уха! — измърмори Гроувър.

— Чакайте малко! — възкликнах аз. — Струва ми се, че го разбирам!

Бръкнах в джоба си, но намерих само една златна драхма.

— Някой има ли пари?

Анабет и Гроувър поклатиха глави. Клариса измъкна от джоба си един мокър долар от времето на Гражданската война.

— Пари ли? — попита нерешително Тайсън. — Онези зелени хартийки?

Обърнах се към него.

— Аха.

— Дето имахме в раниците?

— Да, но раниците ги изгубихме още…

Млъкнах — Тайсън беше извадил от дисагите водонепроницаемия плик с пари, който Хермес беше приготвил в багажа ни.

— Тайсън! — извиках смаяно. — Откъде…

— Мислех, че в плика има храна за Дъга — рече той. — Намерих го в морето. Вътре обаче имаше само хартийки. Съжалявам.

Подаде ми плика. Банкнотите бяха от по пет и по десет долара, но общо възлизаха към триста.

Изтичах на улицата и спрях едно такси, от което преди миг беше слязло семейство туристи.

— Клариса! Ела! Отиваш на летището. Анабет, дай й руното.

Двете бяха като ударени от гръм — стояха и ме гледаха смаяно. Взех якето от Анабет, пъхнах парите в джоба му и го подадох на Клариса.

— Искаш да… — поде объркано тя.

— Това е твоят подвиг — отвърнах. — С парите може да се купи само един билет. Освен това, аз не бива да летя със самолет, защото Зевс ще ме порази с гръм. Точно това е смисълът на предсказанието: приятелите ще ти помогнат да успееш и ще се върнеш сама. Трябва да занесеш руното в лагера.

Направо виждах как мозъчните й клетки пращят от напрежение — чудеше се какъв номер се опитвам да й спретна, но в крайна сметка реши, че съм искрен.

Тя скочи в таксито.

— Разчитайте на мен. Няма да се проваля.

— Дано.

Таксито избълва облак лютив пушек и отпраши. Руното беше поело своя път към лагера.

— Пърси — рече Анабет, — това е толкова…

— Благородно? — обади се Гроувър.

— Не! Истинска лудост е! — поправи го Анабет. — Залагаш живота на всички ни на вероятността Клариса да успее да го занесе още тази вечер?

— Това е нейният подвиг — отвърнах. — Заслужава да й се даде шанс.

— Пърси постъпва мило — рече Тайсън.

— Прекалено мило — изръмжа Анабет, но все пак се надявах, че поне малко я бях впечатлил. Със сигурност обаче я бях изненадал. А това не беше лесна работа.

— Хайде — подканих приятелите си. — Трябва да намерим друг начин да се приберем в лагера.

Обърнах се и се озовах срещу насочен към гърдите ми меч.

— Привет, братовчеде — рече Люк. — Добре дошъл отново в Щатите.

От двете ни страни се появиха братята мечоци. Единият сграбчи Анабет и Гроувър за яките на тениските. Другият се опита да хване Тайсън, но той го събори върху една камара куфари и изръмжа гневно към Люк.

— Пърси — продължи спокойно синът на Хермес, — кажи на твоя циклоп да мирува, иначе Орей ще откъсне главите на приятелите ти.

Орей се ухили и вдигна Анабет и Гроувър във въздуха, те закрещяха и заразмятаха ръце и крака.

— Какво искаш, Люк?

Той се усмихна, белегът на лицето му се раздвижи.

Посочи към края на кея и едва сега забелязах — а то отдавна трябваше да ми е изболо очите, — че най-големият кораб в пристанището беше „Принцеса Андромеда“.

— Как така какво, Пърси — отвърна Люк. — Каня те отново на гости, разбира се.

 

Братята мечоци ни подкараха към „Принцеса Андромеда“. Качихме се на палубата, където имаше басейн и красиви фонтани, които хвърляха водни стълбове във въздуха. Десетина от подбраните негодници на Люк — змии, лестригони, полубогове в брони — се бяха събрали да гледат гостоприемството му.

— Така, руното… — рече замислено той. — Къде е?

Огледа ни внимателно, побутна ризата ми с върха на меча си, след това бодна джинсите на Гроувър.

— Хей! — извика Гроувър. — Това там е истинска козя козина!

— Извинявай, стари приятелю — усмихна се Люк. — Дай ми руното и ще те пусна да продължиш търсенето си на Пан.

— Беее! — изблея възмутено Гроувър. — „Стари приятелю“, а?

— Да не би да си оглушал? — Гласът на Люк беше заплашително спокоен. — Къде е руното?

— Не е тук — обадих се аз. Вероятно изобщо не трябваше да си отварям устата, но не можех да се сдържа да не му кажа истината в лицето. — Вече е на път към лагера. И този път изгуби, Люк.

Той присви очи.

— Лъжеш! Не би… — Изведнъж лицето му пламна като домат, беше се досетил. — Клариса!

Кимнах.

— Доверил си се… Дал си й…

— Точно така.

— Агрий!

Огромният мечок трепна.

— Ддда?

— Приготви жребеца ми и го доведи тук. Трябва веднага да стигна до летището. Побързай!

— Но, шефе…

— Върви! — извика Люк. — Или ще те хвърля за храна на дракона!

Мечокът преглътна и пое тромаво надолу по стълбите към трюма. Люк напрегнато крачеше край басейна и ругаеше на старогръцки, стискаше толкова здраво меча, че кокалчетата на ръката му бяха побелели.

Останалите от хората му се споглеждаха изплашено. Сигурно за първи път го виждаха толкова разтревожен.

А аз размишлявах напрегнато. Ако успеех да използвам гнева на Люк, ако успеех да го накарам да се разприказва, така че всички да чуят налудничавите му планове…

Огледах се трескаво. От последните лъчи на залязващото слънце в ситните капчици на фонтаните се беше появила дъга. Изведнъж ми хрумна идея.

— През цялото време си си играл с нас — рекох. — Искал си да си спестиш неприятностите и ние да ти донесем руното!

Люк се намръщи.

— Разбира се, тъпако! А вие объркахте всичко!

— Предател! — Извадих последната си златна драхма и я хвърлих към Люк, все едно исках да го замеря с нея. Както и очаквах, той с лекота я отклони. Монетата отхвръкна към дъгата над басейна.

Надявах се молитвата ми да бъде чута, въпреки че я изрекох само наум: „О, богиньо, приеми жертвата ми!“.

— Измами всички ни! — продължих и изведнъж извисих глас: — Дори и ДИОНИС В ЛАГЕРА!

Дъгата зад Люк затрептя и за да привлека вниманието към себе си, извадих Въртоп.

Люк се подсмихна подигравателно.

— Не е моментът да се правиш на герой, Пърси. Хвърли играчката си или в противен случай ще срещнеш смъртта по-рано, отколкото възнамерявах.

— Кой отрови елата на Талия, Люк?

— Аз, разбира се — изръмжа той. — Вече ти го казах. С отрова на питон от дълбините на Тартар.

— И Хирон няма нищо общо?

— Ха! Много добре знаеш, че този стар глупак никога не би й посегнал. Не му достига смелост.

— И наричаш това смелост? Да предадеш приятелите си? Да застрашиш целия лагер?

Люк вдигна меча си.

— Нищо не разбираш. Щях да те оставя да вземеш руното, след като приключех с него.

Поколебах се. Защо щеше да ми позволи да взема руното? Сигурно лъжеше. Но не биваше да го оставя да отклони вниманието си.

— Искал си да излекуваш Кронос — рекох.

— Да! Магията на руното щеше да ускори процеса по възстановяването му десеткратно. Но ти все още не си ни спрял, Пърси. Само малко ни забави.

— Ти си отровил елата, предал си Талия, замислил си целия план, за да помогнеш на Кронос да унищожи боговете!

Люк стисна зъби.

— Това ти е известно отдавна. Защо продължаваш да задаваш глупави въпроси?

— Защото искам всички да те чуят.

— Кои са всички?

Той присви очи и се обърна. След него се обърнаха и подчинените му. Ахнаха и отстъпиха назад.

В трептящата над басейна дъга се виждаха Дионис, Тантал и целият лагер, събран в столовата. Мълчаха и ни гледаха смаяно.

— Е — измърмори кисело Дионис, — май някой ни е приготвил забавление за тази вечер.

— Нали го чухте, господин Д.? — обадих се аз. — Всички чухте Люк. Хирон не е виновен за отравянето на елата.

— Така е — въздъхна господин Д.

— Това може да е някакъв номер — обади се Тантал, който се опитваше да хване един сандвич с две ръце.

— Опасявам се, че не е — отвърна господин Д. и го изгледа презрително. — Май ще трябва да възстановя Хирон на поста му. И без това ми липсваше играта на карти с него.

Изведнъж Тантал сграбчи сандвича, който този път не направи опит да му се изплъзне. Вдигна го от чинията и се взря в него с широко отворени очи, все едно беше най-големият диамант на света.

— Успях! — ахна той.

— Вече не се нуждаем от теб, Тантал — обяви господин Д.

Тантал премигна.

— Какво? Но…

— Може да се върнеш в подземното царство. Уволнен си.

— Не! Нееее!

Докато той се стопяваше във въздуха, пръстите му се опитваха да набутат сандвича в устата. Но не успяха. Тантал изчезна и сандвичът падна обратно в чинията. Лагерниците доволно заръкопляскаха.

Люк пуфтеше от гняв. Пресече с меча фонтана и изображението в дъгата угасна, но нямаше как да върне назад стореното.

Чувствах се страшно доволен от себе си, но в този момент Люк се обърна и ме изгледа убийствено.

— Кронос беше прав, Пърси. На теб не може да се разчита. Трябва да бъдеш заменен.

Не ми остави време да гадая какво точно означаваха думите му. Един от хората му наду бронзова свирка и вратите към трюма се отвориха. Появиха се още десетина воини и ни заобиколиха, бронзовите наконечници на копията им искряха.

Люк се усмихна.

— Няма да си тръгнеш жив оттук.