Рик Риърдън
Морето на чудовищата (8)

Осма глава
Качваме се на борда на „Принцеса Андромеда“

Взирах се във вълните, когато Анабет и Тайсън дотичаха при мен.

— Какво става? — попита Анабет. — Чух те да викаш за помощ!

— И аз — обади се Тайсън. — Крещеше: „Лошите нападат!“.

— Не съм ви викал — отвърнах. — Добре съм.

— Но тогава кой… — Анабет забеляза трите раници, термоса и шишето с витамини, което държах в ръката си. — Какво…

— Слушайте — прекъснах я. — Нямаме много време.

Разказах им за разговора си с Хермес. Когато свърших, в далечината вече се разнасяше вой — харпиите бяха надушили следите ни.

— Пърси, трябва да заминем — рече Анабет.

— Ще ни изключат. Повярвай ми, имам голям опит в изключването.

— И какво от това? Ако се провалим, лагерът така или иначе ще загине.

— Да, но ти обеща на Хирон…

— Обещах, че ще те пазя. Което мога да направя, само ако тръгна с теб! Тайсън ще остане и ще им обясни…

— И аз искам да дойда! — прекъсна я той.

— Не може! — извика Анабет изплашено. — Искам да кажа… Хайде, Пърси, знаеш, не няма как да стане!

Отново се зачудих защо не понасяше циклопите. Явно криеше нещо от мен.

Тя и Тайсън ме гледаха очаквателно. Корабът бавно се отдалечаваше.

В интерес на истината, и аз не горях от желание да вземем Тайсън с нас. През последните три дни той само ме следваше по петите, а останалите лагерници ми се подиграваха, по хиляди пъти на ден ми напомняха, че с него сме роднини, и ме караха да се червя от срам. Имах нужда от малко почивка. Освен това, нямах представа дали щеше да ни бъде от полза, нито пък как да го опазя. Да, беше невероятно силен, но все пак беше бебе по циклопските стандарти, на не повече от седем години в умственото си развитие. Представях си го как изпада в паника или се разплаква, докато се опитваме да се промъкнем покрай някое чудовище. Заради него можеше да загинем всички.

От друга страна, воят на харпиите приближаваше.

— Не можем да го оставим тук — реших. — Тантал ще си излее гнева върху него.

— Пърси — поде Анабет, като се опитваше да не издава яда си, — тръгнали сме за острова на Полифем. А Полифем е ц-и-г… с-и-г… — Тя ядосано тропна с крак. Макар че беше страшно умна, Анабет също имаше дислексия. И до утре сутринта можеше да не нацели как се пише правилно „циклоп“. — Знаеш какво искам да кажа!

— Ако иска, може да дойде — обявих аз.

Тайсън доволно плесна с ръце.

— Искам!

Анабет ме изгледа убийствено, но явно осъзна, че няма да ме накара да променя решението си. Или може би си даваше сметка, че нямаме време за спорове.

— Добре — въздъхна тя. — Как ще стигнем до кораба?

— Хермес каза, че баща ми може да помогне.

— Какво тогава се мотаеш, водорасляк?

Винаги ми е било трудно да говоря с баща си, да му се моля и така нататък, но въпреки това пристъпих във водата.

— Хей, тате? — измърморих нерешително. — Как си?

— Пърси! — прошепна настойчиво Анабет. — Нямаме време!

— Нуждаем се от помощта ти — извиках по-силно. — Трябва да стигнем до онзи кораб ей там… преди да са ни изяли и…

В първия момент не се случи нищо. Вълните лениво се разбиваха на брега. Воят на харпиите наближаваше, вече бяха стигнали до пясъчните дюни. Изведнъж на трийсетина метра навътре в морето се появиха три бели петна. Движеха се бързо към брега, като нокти, раздиращи водната повърхност. След секунда над прибоя се показаха главите на три бели жребеца.

— Понита риби! — ахна Тайсън.

Беше прав. Щом стигнаха до нас, видях, че бяха коне само отпред, а отзад тялото им завършваше със сребриста рибешка опашка с искрящи люспички и гребна перка.

— Морски кончета! — извика Анабет. — Колко са красиви!

Този до нея изцвили доволно и я побутна с муцуна.

— После ще им се радваме — подканих я аз. — Да вървим!

— Ето ги! — изсъска глас зад нас. — Лоши деца, дето не са в леглата! Време за закуска за извадилите късмет харпии!

Пет харпии се носеха над дюните — ниски, но дебели кошмарни създания със сбръчкани лица, остри нокти и несъразмерно малки пернати криле. Приличаха на кръстоска между дребни, вечно сърдити, сервитьорки и щрауси. Не бяха много бързи, слава на боговете, но не знаеха милост, ако те докопаха.

— Тайсън! — извиках. — Вземи си раницата!

Той замечтано зяпаше морските кончета с увиснало чене.

— Тайсън!

— А?

— Хайде!

Двамата с Анабет го сръгахме и го изтръгнахме от унеса му. Взехме багажа си и се качихме на конете. Посейдон сигурно се беше досетил, че Тайсън ще е с нас, тъй като единият жребец беше доста по-едър и достатъчно силен, за да издържи циклоп.

— Дий! — извиках. Конят се извърна и се гмурна във вълните. Анабет и Тайсън ни последваха.

Харпиите недоволно проклинаха и жалостиво нареждаха за избягалата им закуска, а водните кончета пореха водата със скоростта на скутери. Чудовищата бързо останаха назад и за по-малко от минута брегът на лагера се превърна в една тъмна точица. Дали някога отново щях да се върна тук? Прогоних тази мисъл от главата си, в този момент имах по-важни проблеми.

Вече бяхме стигнали до кораба, който щеше да ни закара до Флорида и Морето на чудовищата.

 

Оказа се, че е по-лесно да яздиш водно конче, отколкото пегас. Водните кончета пореха вълните толкова гладко и спокойно, че почти не се налагаше да се държим, докато вятърът брулеше лицата ни.

Щом наближихме, смаяно си дадох сметка колко голям беше всъщност корабът. Белият корпус бе висок поне колкото десететажен блок, а върху него се издигаха още няколко палуби с тераси и илюминатори. Името беше изписано под носа с черни букви, осветени от прожектор. Успях да го разчета едва след третия-четвъртия опит.

„Принцеса Андромеда“

На носа имаше издялана висока трийсет метра женска фигура в бял хитон, направена така, че да изглежда прикована към предната част на кораба. Изглеждаше млада и красива, с развята черна коса, но изражението й издаваше неописуем ужас. Трудно ми беше да си обясня защо някой би сложил изплашена принцеса на носа на увеселителен кораб.

Спомних си мита за Андромеда, която родителите й бяха приковали към скала на брега на морето като приношение за някакво морско чудовище. Сигурно много са й били ядосали, задето е имала само двойки в училище или нещо подобно. Така или иначе, моят съименник Персей я спасил в последния момент и с главата на Медуза превърнал морското чудовище в камък.

Онзи Персей винаги побеждавал. Затова мама ме беше кръстила на него, макар че той е бил син на Зевс, а аз бях син на Посейдон. Истинският Персей беше един от малкото щастливи герои в старогръцката митология. Другите винаги загиваха — предаваха ги приятелите им, пребиваха ги, отравяха ги или боговете ги проклеваха. Мама се надяваше да съм наследил късмета на Персей. Но предвид всичко, което ми се беше струпало на главата досега, не бях кой знае какъв оптимист за бъдещето.

— Как ще се качим? — гласът на Анабет се разнесе над шума на вълните. Морските кончета като че ли знаеха какво ни трябва. Заобиколиха кораба от дясната страна, порейки с лекота вдигнатите от него големи вълни, и се спряха пред една стълба, закрепена към корпуса.

— Ти си първа — казах на Анабет.

Тя си сложи раницата на раменете и се хвана за най-долната пречка. Конят й изцвили за довиждане и се гмурна във водата. Анабет продължи нагоре. Изчаках малко и я последвах.

Накрая само Тайсън остана във водата. Неговият жребец му беше устроил истинско родео с подскоци и премятания във въздуха и Тайсън се смееше толкова силно, че имах чувството, че ще го чуят и на брега.

— Шшшт! Тихо! — скарах му се аз. — Хайде, здравеняко!

— Може ли да вземем и Дъга? — попита гой жално.

Зяпнах го смаяно. Дъга ли?

Конят изцвили, явно харесваше новото си име.

— Ами… не — отвърнах. — Дъга не може да се качи по стълбата.

Тайсън заподсмърча. Зарови лице в гривата на коня.

— Ще ми липсваш, Дъга.

Конят тъжно изцвили, прозвуча ми като детски плач.

— Някой ден може пак да се срещнете — опитах се да успокоя Тайсън.

— О, може ли да е още утре? — грейна той. — Моля те!

Въздържах се от обещания и в крайна сметка успях да го накарам да се сбогува и да поеме по стълбата. Конят Дъга изцвили жално, направи кълбо във въздуха и изчезна под водата.

 

Стълбата ни отведе до първата палуба, по която бяха подредени жълти спасителни лодки. Имаше и няколко заключени врати, които Анабет се опита да отвори с ножа си и порой от ругатни на старогръцки.

Предполагах, че ще трябва да се спотаим някъде, нали все пак бяхме гратисчии, но след като огледах коридорите и надникнах през перилата към затворените заведения на голямата палуба, започнах да си давам сметка, че нямаше от кого да се крием. Да, беше посред нощ, но все пак прекосихме почти половината кораб по дължина, без да срещнем никого. Минахме покрай четирийсет-петдесет каюти, но от тях не се чу никакъв звук.

— Това е някакъв кораб-призрак — измърморих.

— Да си ходим! — извика Тайсън, който изплашено си играеше с презрамката на раницата си. — Лоша миризма.

Анабет се намръщи.

— Нищо не усещам.

— Циклопите са като сатирите — обадих се аз. — Надушват чудовищата. Нали, Тайсън?

Той кимна страхливо. Сега, когато бяхме далеч от лагера, мъглата отново бе скрила лицето му. Човек трябваше да се вгледа много внимателно, за да забележи, че е с едно око.

— Добре — кимна Анабет, — какво точно надушваш?

— Нещо лошо — отвърна Тайсън.

— Браво — измърмори тя. — Всичко е ясно.

Излязохме на нивото на басейна. Край него имаше редици празни шезлонги и бар, затворен с решетка. Водата в басейна искреше зловещо и се полюшваше насам-натам от движението на кораба.

Над нас имаше още няколко нива със стена за катерене, игрище за голф и въртящ се ресторант, но не се виждаше жива душа.

И въпреки това… Усещах нещо. Някаква опасност. Имах чувството, че ако не бях толкова уморен и ако не бях изразходвал всичкия си адреналин в тази дълга нощ, щях да успея да се сетя какво не беше наред.

— Трябва да се скрием някъде и да поспим — рекох.

— Добре ще е да дремнем малко — съгласи се сънено Анабет.

Обиколихме още няколко пусти коридора и стигнахме до една празна двойна каюта на девето ниво. Вратата беше отворена, което ми се стори странно. На масата имаше кошница с шоколадови десерти, на нощното шкафче — изстудена бутилка с ябълково вино, а на възглавниците — ментови дъвки и картички с написано на ръка пожелание: „Приятно прекарване!“.

Едва сега отворихме раниците си за първи път и установихме, че Хермес наистина се беше погрижил за всичко — допълнителни дрехи, тоалетни принадлежности, суха храна, пари и кожена кесия със златни драхми. Беше сложил дори и инструментите и чарковете на Тайсън, и шапката-невидимка на Анабет, което страшно ги зарадва.

— Лягам си в съседната каюта — рече Анабет. — Не яжте и не пийте нищо!

— Мислиш, че може да има някаква магия?

Тя се намръщи.

— Не знам. Нещо не е както трябва. Просто… внимавайте.

Заключихме вратите.

Тайсън се стовари на койката. Поигра си няколко минути с нещото, което майстореше — все още упорито отказваше да ми го покаже, и започна да се прозява. Уви чарковете си в намасления парцал и заспа.

Лежах на койката и се взирах през илюминатора. В един момент ми се стори, че чух шепот в коридора. Знаех, че е невъзможно. Бяхме обиколили кораба и не бяхме видели никого. Но гласовете ми пречеха да заспя. Напомняха ми за пътуването ми до Подземното царство — така звучаха духовете на мъртвите там.

В крайна сметка умората надделя. Заспах и сънувах най-страшния кошмар в живота си.

 

Намирах се в пещера и стоях на ръба на огромна яма. Мястото ми беше познато. Това беше входът към Тартар. Познат ми беше и студеният смях, който ехтеше от мрака.

— И това ако не е малкото ни геройче! — Гласът стържеше като острие на нож, заточван в камък. — Поело към следващата си славна победа.

Исках да му изкрещя да млъкне. Да извадя Въртоп и да го пронижа. Но не можех да помръдна. А дори и да съберях сили да вдигна ръка, какво щях да му направя — Кронос беше отдавна победен, накълцан на парчета и хвърлен във вечна тъма.

— Да, нека не те бавя — продължи титанът. — Върви. И може би този път, когато се провалиш, най-сетне ще се запиташ дали си струва да слугуваш на боговете. Как само показва обичта си баща ти напоследък, а?

Смехът му изпълни пещерата и изведнъж обстановката се промени.

Озовах се в друга пещера — тази в бърлогата на циклопа, където беше затворен Гроувър.

Сатирът седеше на стана в мръсната си сватбена рокля и устремено раздърпваше нишките на недовършеното платно.

— Скъпа! — извика чудовището от другата страна на закрилия входа голям камък.

Гроувър подскочи и започна отново да тъче.

Помещението се разтърси от преместването на канарата. На прага се извиси огромен циклоп, в сравнение с него Тайсън изглеждаше като недоносче. Нащърбените му зъби бяха пожълтели, а в загрубелите му длани спокойно можех да се изпъна в цял ръст. Беше облечен в избеляла лилава тениска с надпис „Световно овчарско изложение 2001“. Беше висок най-малко пет метра, но най-ужасно беше огромното му мътно око, забулено от перде. Най-вероятно беше почти напълно сляп.

— Какво правиш? — попита той.

— Нищо — отвърна с преправения си писклив глас Гроувър. — Тъка шлейфа си за сватбата, както виждаш.

Циклопът протегна ръка и заопипва стана. Стигна до платното и ядосано извика:

— Не е станало по-голямо!

— Как да не е, скъпи? Погледни, изтъкала съм поне пет сантиметра!

— Омръзна ми да чакам! — изрева чудовището. След това подуши. — О, прекрасен аромат! Ухае на коза!

— О! — Гроувър се изсмя нервно. — Харесва ли ти? Това е „Eau de Chevre“^[1]. Специално заради теб си го сложих.

— Ммм! — Циклопът оголи пожълтелите си зъби. — Направо ми иде да те изям!

— О, толкова си сладък!

— Край на отлагането!

— Но скъпи, още не съм свършила!

— Утре!

— Не, не, поне още десет дни.

— Пет!

— Добре. Седем, щом настояваш толкова.

— Седем? Това е по-малко от пет, нали?

— Естествено. Разбира се.

Чудовището изръмжа, явно не беше доволно от уговорката, но остави Гроувър да продължи с тъкането и излезе, като намести обратно камъка на входа.

Гроувър затвори очи и разтреперано си пое дъх.

— Побързай, Пърси — прошепна той. — Моля те, моля те, моля те!

 

Събудих се от звука на корабна сирена. От високоговорителите на стената прозвуча мъжки глас с австралийски акцент, който с необяснимо задоволство занарежда:

— Добро утро, уважаеми пътници! През целия ден ще бъдем в открито море. Времето е прекрасно за мамбо парти край басейна! Не забравяйте и за играта на бинго с джакпот от един милион долара в салон „Морски дракон“ в един часа! А за нашите специални гости сме приготвили приятна изненада — пребиване с маркуч на палубата!

Изправих се рязко.

— Какво?!

Тайсън премлясна сънливо. Лежеше по корем на койката, краката му стърчаха навън и почти опираха в прага на банята.

— Какво казаха? Поливане с маркуч?

Надявах се да е прав, но в този момент на вратата за съседната каюта се почука. Анабет подаде глава, рошава като кокошка.

— Пребиване ли чух?

Облякохме се бързо и излязохме навън. За наша изненада, беше пълно с хора. Десетина пенсионери се отправяха към столовата за закуска. Баща и две деца отиваха към басейна да поплуват. Моряци в колосани бели униформи се разхождаха по палубата и учтиво поздравяваха пътниците.

Никой не ни попита кои сме и какво правим тук. Никой не ни обърна внимание. Но въпреки това нещо не беше както трябва.

Едно семейство мина покрай нас и бащата тъкмо говореше на децата:

— Сега сме на ваканционно пътуване с кораб. И се забавляваме.

— Да — отвърнаха трите момчета в един глас, но с безизразни лица. — Страхотно е. Ще плуваме в басейна.

— Добро утро — поздрави ни един стюард с мътен поглед. — На борда на „Принцеса Андромеда“ всички се забавляваме. Желая ви приятен ден.

Той се дръпна настрани.

— Пърси, това е адски странно — прошепна Анабет. — Все едно всички са в някакъв транс.

В този момент завихме и се озовахме пред първото чудовище — хрътка от подземното царство. Черният мастиф се беше изправил с предните си лапи на бара и беше заровил муцуна в чиния с бъркани яйца. Сигурно беше още малко кутре, тъй като по принцип хрътките на Хадес бяха доста по-едри, а този беше едва колкото гризли. И въпреки това кръвта се смрази в жилите ми. Миналото лято за малко не бях загинал при сблъсък с едно от тези адски изчадия.

Но най-странното беше, че една двойка на средна възраст стоеше до мастифа и търпеливо чакаше реда си за закуска. Мъжът и жената като че ли не забелязваха нищо необичайно.

— Вече не съм гладен — измърмори Тайсън.

Преди да успея да отговоря, от коридора се разнесе съскащ змийски глас:

— Оссте сссестима дойдоха вчера.

Анабет се сепна и посочи най-близкото скривалище — женската тоалетна. Тримата се напъхахме вътре. Толкова бях изплашен, че изобщо не ми беше до срам.

Нещо или по-скоро две неща минаха по коридора покрай нас с необичайно шумолене, все едно по килима се прокарваше шкурка.

— Да — отвърна втори змийски глас. — Той ги привлича. Бърсссо сссте наберем сссила.

Двете чудовища влязоха в заведението и оттам се чу студено съскане, което вероятно беше змийски смях.

Анабет ме погледна.

— Трябва да се махнем оттук!

— Да не би аз да съм искал да влизаме в женската тоалетна?

— Имам предвид кораба, Пърси! Трябва да се махнем от кораба.

— Мирише лошо — съгласи се Тайсън. — А и кучето изяде всичките яйца. Анабет е права. Трябва да се махнем от тоалетната и от кораба.

Потреперих. Щом Анабет и Тайсън бяха на едно мнение, то определено трябваше да ги послушам.

В този миг отвън се чу друг глас, който за мен беше по-страшен от което и да било чудовище.

— … въпрос на време. Не ме предизвиквай, Агрий!

Това беше Люк! Никога нямаше да забравя гласа му.

— Не те предизвиквам! — изръмжа събеседникът му. Гласът му беше плътен и разгневен. — Просто казвам, че ако номерът не мине…

— Ще мине! — прекъсна го Люк. — Ще захапят стръвта, повярвай ми. Хайде, трябва да идем до адмиралската каюта да проверим ковчега.

Гласовете заглъхнаха надолу по коридора.

— Да се махаме? — предложи изплашено Тайсън.

С Анабет се спогледахме и мълчаливо се споразумяхме.

— Не можем — рекох.

— Трябва да разберем какво е замислил Люк — добави Анабет. — И ако има как — да го заловим, да го оковем във вериги и да го закараме на Олимп.