Рик Риърдън
Морето на чудовищата (16)

Шестнайсета глава
Корабът потъва

Как пък не му свършиха камъните — измърморих аз.

— Във водата! — извика Гроувър.

Той и Клариса се бухнаха в прибоя. Анабет беше прегърнала Клариса през врата и се опитваше да гребе с едната ръка, но мокрото руно тежеше и я завличаше към дъното.

Ала вниманието на чудовището не беше насочено към руното.

— Ти, младият циклоп! — изрева гръмовно Полифем. — Предател!

Тайсън застина.

— Не го слушай! — замолих го аз. — Хайде, да вървим!

Дръпнах го за ръката, но все едно се опитвах да поместя планина. Тайсън се обърна и отвърна:

— Не съм предател!

— Служиш на простосмъртните! — извика Полифем. — Хората крадци!

Той хвърли единия камък, но приятелят ми спокойно го отби с ръка.

— Не съм предател! — повтори Тайсън. — И ти не си от моя род.

— Няма да те оставя да се измъкнеш! — Полифем нагази в прибоя, но заради раната на крака веднага стъпи накриво и се пльосна по корем. Едва не избухнах в смях, но той веднага се надигна, плюейки вода и ръмжейки.

— Пърси! — извика Клариса. — Хайде!

Те вече почти бяха стигнали до кораба. Ако успеех да забавя чудовището още малко…

— Върви — рече ми Тайсън. — Аз ще задържа дебелия грозник.

— Не, той е по-силен от теб. — След като Тайсън се беше появил така чудодейно, не исках да го изгубя отново. — Заедно ще се изправим срещу него.

— Добре, заедно — кимна той.

Извадих меча.

Полифем се приближи предпазливо, накуцвайки. Но на ръката му явно й нямаше нищо. Метна втория камък. Отскочих встрани, но въпреки това скалата щеше да ме смаже, ако юмрукът на Тайсън не я беше раздробил на парчета.

Заповядах на морето да се разбушува. Шестметрова вълна ме издигна на гребена си. Понесох се към циклопа и го ритнах в окото, а след това отскочих и водата го събори на пясъка.

— Ще те разкъсам! — ръмжеше Полифем. — Ти, дето ми открадна руното!

— Ти си откраднал руното! — извиках аз. — И с него примамваш сатири, за да ги убиваш!

— И какво от това? Сатирите са вкусни!

— Руното трябва да се използва, за да лекува. То принадлежи на децата на боговете!

— Аз също съм дете на боговете! — Полифем посегна към мен, но не ме достигна. — Татко Посейдон, прокълни този крадец!

Той премигваше ожесточено, явно почти нищо не виждаше и се ориентираше по гласа ми.

— Посейдон няма да ме прокълне — отвърнах аз и веднага отскочих, избягвайки на косъм юмрука на циклопа. — И аз съм негов син. Той няма да вземе страна.

Полифем изрева. Изтръгна едно маслиново дърво и го стовари там, където бях преди миг.

— Човеците не са деца на боговете! Те са отвратителни подли лъжци!

Гроувър помагаше на Анабет да се качи на кораба. Клариса ми махаше настойчиво да отида при тях.

Тайсън се опитваше да заобиколи Полифем.

— Младежо! — извика старият циклоп. — Къде си? Помогни ми!

Тайсън спря.

— Тези хора са те възпитали лошо — жално занарежда Полифем, размахвайки дървото. — Горкото сираче! Помогни ми!

Никой не помръдваше. Чуваше се единствено шумът на вълните и оглушителното бумтене на сърцето ми. Тайсън пристъпи напред и вдигна ръка в знак на помирение.

— Мир, братко. Остави…

Полифем се извъртя към него.

— Тайсън! — извиках.

Дървото се стовари върху него с такава сила, че ако бях на негово място, щеше да ме размаже и да ме превърне в пица „Пърси“. Тайсън се олюля и падна на пясъка. Полифем се хвърли към него, но аз изкрещях и замахнах с всичка сила с Въртоп. Надявах се да го улуча в бедрото, но някак успях да подскоча по-високо.

— Беее! — изблея досущ като овца Полифем и завъртя дървото.

Отскочих, но въпреки това клоните ме шибнаха по гърба. От раните потече кръв, целият бях посинен, нямах сили. Морското свинче в мен настояваше да побягна, но аз му заповядах да млъкне и прогоних страха.

Полифем замахна отново с дървото, но този път не успя да ме изненада. Сграбчих един клон, стиснах го здраво с разранените си ръце и полетях нагоре във въздуха заедно с него. Щом се издигнах достатъчно високо, се пуснах и скочих върху лицето на великана, като се приземих право върху раненото му око.

Полифем изрева от болка. Тайсън го бутна силно и го събори на пясъка. Пристъпих към него с меча в ръка, сега вече спокойно можех да го забия в сърцето на чудовището. Но погледът на Тайсън ме спря. Не можех да го направя. Не беше правилно.

— Пусни го — рекох. — И да се махаме.

Тайсън блъсна циклопа настрани и двамата хукнахме към водата.

— Ще ви размажа! — крещеше Полифем, превит на две и вдигнал огромните си ръце към окото.

Двамата с Тайсън се гмурнахме във вълните.

— Къде си? — извика Полифем. Сграбчи дървото и го метна във водата. То падна вдясно от нас.

Заповядах на течението да ни отнесе към кораба. Вече започвах да се надявам, че ще успеем да се измъкнем благополучно, когато Клариса извика от палубата:

— Браво, Джаксън! Така ти се падаше, циклоп!

Защо не млъкнеше?

— Гррр! — Полифем вдигна една скала и я хвърли по посока на гласа й. Скалата не стигна до кораба и при падането си едва не премаза мен и Тайсън.

— О, хвърляш като слабак! — продължи да го подиграва Клариса. — Така ти се пада, задето се опита да се ожениш за мен, циклоп!

Не се сдържах и се обадих:

— Клариса! Млъкни!

Твърде късно. Полифем метна нова канара и този път тя прелетя над главите ни и се стовари право върху „Отмъщението на кралица Ана“.

Едва ли имате представа колко бързо може да потъне един кораб. „Отмъщението на кралица Ана“ изскърца, изпъшка и се наклони на една страна.

Изругах и подканих морето да ни понесе по-бързо, но след миг мачтите вече бяха под водата.

— Гмурни се! — извиках на Тайсън. Над главите ни прелетя нов камък и ние се устремихме към дъното.

 

Приятелите ни напразно се мъчеха да се задържат на повърхността, потъващият кораб ги повличаше и придърпваше след себе си към дъното.

Клариса беше добра плувкиня, но дори и тя не можеше да се справи. Гроувър ожесточено риташе с копита. Анабет държеше здраво руното, което проблясваше във водата.

Заплувах към тях, макар да знаех, че едва ли щеше да ми стигне силата да ги извадя на повърхността. Наоколо се носеха отломъци от корпуса и се налагаше внимателно да ги заобикалям, тъй като властта ми над водата нямаше да ми помогне с нищо, ако някоя греда ме халосаше по главата.

„Трябва ни помощ“ — помислих си.

Да — обади се гласът на Тайсън в главата ми.

Озърнах се към него сепнат. И преди се беше случвало да долавям мислите на нереиди и други водни създания, но не ми беше хрумвало, че… И все пак Тайсън също беше син на Посейдон. Беше съвсем естествено, че можехме да общуваме мислено.

— Дъга! — извика Тайсън.

Кимнах, затворих очи, съсредоточих се и двамата заедно отправихме мощен призив:

— Дъга! Нуждаем се от теб!

В мрака под нас се появиха искрици — три коня с риби опашки се носеха към нас като делфини. Дъга и приятелите му ни погледнаха и като че ли се досетиха какво искахме от тях. Втурнаха се сред останките и след миг изскочиха обратно в облак мехурчета — Гроувър, Анабет и Клариса се държаха за шиите им.

Дъга, най-едрият, носеше Клариса. Приближи се към нас и позволи на Тайсън да го хване за гривата. Този, който помагаше на Анабет, дойде при мен.

Изскочихме на повърхността и започнахме да се отдалечаваме от острова на Полифем. Зад нас циклопът продължаваше да крещи победоносно:

— Успях! Най-сетне потопих Никой!

Надявах се никога да не разбереше, че греши.

Не след дълго островът се смали до точица и след това напълно изчезна.

— Успяхме — измърмори едва чуто Анабет. — Най-накрая…

Облегна глава на шията на морското конче и заспа.

Нямах представа колко далеч можеха да ни отнесат морските коне. Дори не знаех накъде са се насочили. Закрепих Анабет, за да не падне, покрих я със Златното руно, заради което бяхме минали през толкова премеждия, и мълчаливо отправих благодарствена молитва към боговете.

Което ме подсети за клетвата ми пред тях.

— Ти си гений! — прошепнах в ухото на Анабет.

След това отпуснах глава на руното и заспах.