Рик Риърдън
Морето на чудовищата (9)

Девета глава
Най-ужасната роднинска сбирка в живота ми

Анабет се писа доброволец да отиде сама с шапката-невидимка, но аз я убедих, че е твърде опасно. Или всички заедно, или никой.

— Никой! — обади се Тайсън. — Моля ви…

Но в крайна сметка и той тръгна с нас, като притеснено гризеше големите си нокти. Минахме през каютата, за да си вземем нещата. Каквото и да станеше, едва ли щяхме да останем още една нощ на борда на пълния със зомбита кораб, въпреки бингото с печалба от един милион долара. Проверих дали Въртоп е в джоба ми и сложих витамините и термоса от Хермес най-отгоре в раницата. Тайсън настоя да носи всичкия багаж и Анабет ме успокои, че не било проблем. За него трите пълни раници не били нищо повече от една празна торба за нас.

Запромъквахме се по коридорите към адмиралската каюта, като се ориентирахме по закачените на стените указателни схеми. Анабет вървеше напред с шапката-невидимка. Ако някой се зададеше срещу нас, се скривахме, но повечето от хората, които срещнахме, бяха зомбита с изцъклени погледи.

Качихме се по стълбите на тринайсета палуба, където трябваше да е адмиралската каюта, Анабет изсъска да се скрием и ние се пъхнахме в някакъв килер.

Двама души се приближаваха към нас.

— Видя ли етиопския дракон долу в трюма? — попита единият.

Другият се разсмя и отвърна:

— Да, невероятен е.

Невидимата Анабет ме стисна силно за ръката, но и без това вече бях познал втория глас.

— Разбрах, че още два пътуват насам — продължи той. — С това темпо скоро ще сме непобедими!

Гласовете заглъхнаха надолу по коридора.

— Това беше Крис Родригес! — Анабет свали шапката си и се появи до мен. — Помниш ли го, от Номер 11?

Помнех го смътно. Той беше от неясните деца, настанени в хижата на Хермес, тъй като олимпийският му баща не си беше направил труда да го припознае. Едва сега си дадох сметка, че това лято не бях видял Крис в лагера.

— Какво прави тук?

Анабет поклати глава, явно и тя нямаше представа, но си личеше, че е разтревожена.

Продължихме по коридора. Вече и без указателните схеми можех да кажа, че сме близо до Люк. Усещах нещо студено и неприятно — нещо зло.

— Пърси — спря се рязко Анабет, — погледни.

Стоеше пред една остъклена стена и гледаше надолу към дълбоката пропаст в средата на кораба — алеята с магазинчета и заведения. Но не те бяха привлекли вниманието й.

Пред лавката за сладкиши се бяха събрали най-различни чудовища: десетина лестригони като тези, които ме бяха нападнали с гюлета в последния ден от училище, две хрътки от Подземното царство и няколко още, по-странни създания — жени с по две змийски опашки, вместо крака.

— Скитски дракони — прошепна Анабет.

Чудовищата се бяха подредили в полукръг около един младеж с гръцка ризница и шлем, който тренираше с чучело от слама. Буца заседна на гърлото ми — чучелото беше облечено с оранжева тениска с логото на нашия лагер! Младежът с ризницата заби меча в корема на чучелото и дръпна рязко острието нагоре. Разхвърча се слама. Чудовищата одобрително се развикаха.

Анабет отстъпи назад. Лицето й беше посивяло.

— Хайде — дръпнах я аз, като се опитах да си придам уверен вид. — Колкото по-бързо открием Люк, толкова по-добре.

В края на коридора имаше двойни дъбови врати, които подсказваха, че зад тях се крие нещо важно. На десетина метра от тях Тайсън се спря.

— Отвътре се чуват гласове.

— Чуваш ги от толкова далече? — попитах.

Той притвори очи, сякаш за да се концентрира. След това заговори с дрезгавия глас на Люк:

— … пророчеството. Глупаците няма да знаят какво да правят.

В следващия миг гласът на Тайсън отново се промени, стана по-плътен и груб, като на този, който беше придружавал Люк пред заведението.

— Наистина ли смяташ, че онази стара кранта Хирон си е заминал завинаги?

От устата на Тайсън се разнесе смехът на Люк:

— Нямат му доверие. И това е съвсем естествено, като имаме предвид миналото му. Отравянето на елата се е оказало последната капка, препълнила чашата.

Анабет потрепери.

— Престани, Тайсън! Как го правиш? Ужасно е!

Тайсън отвори очи и озадачено се взря в нея.

— Просто ги слушам.

— Продължавай — подканих го аз. — Какво казват?

Той отново спусна клепачи и изсъска с грубия мъжки глас:

— Тихо!

— Сигурен ли си? — прошепна Люк.

— Да — отвърна другият. — Пред вратата са.

Едва сега осъзнах за какво ставаше дума.

Опитах се да се обърна и да хукна обратно, но вратите на залата се отвориха и отвътре изскочи Люк, придружаван от двама космати великани, които хладнокръвно насочиха копията си в гърдите ни.

— Е — усмихна се накриво Люк, — и това ако не са двамата ми любими братовчеди! Заповядайте, влезте.

 

Огромната каюта беше едновременно красива и кошмарна.

Красивата част: огромни прозорци в дъното, от които се разкривайте гледка към кърмата. Зелено море и синьо небе чак до хоризонта. Персийски килим на пода. В средата два меки дивана, в ъгъла легло с балдахин, а срещу него маса от махагон. На масата имаше храна — кутии с пици, бутилки с безалкохолни и сандвичи с месо на сребърен поднос.

Кошмарната част: на застлан с кадифе постамент в ъгъла беше поставен триметров златен ковчег. Саркофагът беше изписан с древногръцки сцени на обхванати от пламъци градове и умиращи герои. От него лъхаше такъв мъртвешки студ, че въпреки проникващите през прозорците слънчеви лъчи, в помещението беше направо хладно.

— Е — Люк разпери гордо ръце, — много по-добре от колкото Номер 11, нали?

За една година се беше променил изцяло. Шортите и тениската бяха заменени от закопчана догоре риза, панталони и кожени обувки. Непокорната му руса коса сега беше късо подстригана. Приличаше на модел, показващ модните за този сезон тенденции сред младите злодеи в Харвард.

Белегът под окото му все още си личеше — назъбена бледа резка, останала за спомен от схватката му с дракона. Вълшебният му меч Клеветник беше подпрян на дивана и хвърляше зловещи отблясъци с двойното си острие от стомана и божествен бронз, което беше смъртоносно както за чудовища, така и за простосмъртни.

— Сядайте — заповяда той. Вдигна ръка, три стола се раздвижиха и се преместиха в средата.

Не седнахме.

Едрите му телохранители все още държаха копията си насочени към нас. Приличаха на близнаци, но не бяха хора. Извисяваха се два метра и половина и бяха облечени само с джинси, а огромните им гърди бяха покрити с дебела плътна козина. Голите им стъпала приличаха на лапи, а ноктите им бяха остри като на диви зверове. Носовете им бяха сплескани и от устата стърчаха остри хищни зъби.

— О, забравих да ви представя — рече Люк. — Това са помощниците ми, Агрий и Орей. Сигурно сте чували за тях.

Замълчах. Въпреки насочените към мен копия, не от мечките ме беше страх.

След като Люк се беше опитал да ме убие миналото лято, много пъти си бях представял как отново ще се срещнем. Виждах се как пристъпвам смело към него и го предизвиквам на двубой. Но сега, когато най-сетне бяхме лице в лице, едвам успявах да прикрия треперенето на ръцете си.

— Не знаете ли историята на Агрий и Орей? — попита Люк. — Майка им… Предупреждавам ви, историята е доста тъжна. Афродита заповядала на младата жена да се влюби. Тя отказала и отишла да търси помощ от Артемида. Артемида я приела в свитата си от ловджийки, но в крайна сметка Афродита успяла да си отмъсти. Накарала я да се влюби в мечка. Когато Артемида научила, прогонила я в гората. Съвсем типично за боговете, нали? Само се боричкат помежду си, а от това си патят горките хора. И сега нейните близнаци Агрий и Орей не хранят голяма любов към Олимп. Но пък обичат децата на боговете…

— За закуска — изръмжа Агрий. Неговият плътен глас бяхме чули, докато говореше с Люк преди малко.

— Ха-ха! — разсмя се брат му Орей и лакомо облиза покритите си с косми устни. Продължи да се смее неудържимо, докато Люк и Агрий не го изгледаха строго.

— Млъкни, идиот такъв — заповяда Агрий. — Върви се накажи!

Орей изскимтя. Завлачи се тромаво до ъгъла, отпусна се на един стол и стовари челото си о масата. Сребърният поднос издрънча.

Люк се държеше така, все едно това беше нещо съвсем нормално. Той се разположи удобно на дивана и вдигна крака на ниската масичка.

— Е, Пърси, оставихме те жив още една година. Дано да го оценяваш. Как е майка ти? Как върви училището?

— Ти си отровил елата на Талия!

Люк въздъхна.

— Право на въпроса, а? Добре, аз отрових дървото, признавам. И какво от това?

— Как можа? — Анабет звучеше толкова ядосано, че чак се изплаших да не му се нахвърли с голи ръце. — Талия ти спаси живота! Спаси и мен, и теб! Как можа да оскверниш паметта й?

— Не съм я осквернил! — прекъсна я Люк. — Боговете я оскверниха, Анабет! Ако Талия беше жива, щеше да е на моя страна!

— Лъжеш!

— Ако знаеше какво идва, щеше да разбереш…

— Разбирам прекрасно, че искаш да унищожиш лагера! — извика тя. — Ти си чудовище!

Той поклати глава.

— Боговете са те заслепили. Не можеш ли да представи един свят, свободен от тях, Анабет? Какво ти дава античната история, по която толкова се прехласваш? Три хиляди години багаж! Западът е прогнил до сърцевината си. Трябва да бъде унищожен. Присъедини се към мен! Заедно ще съградим един нов свят. Твоят ум ще ни бъде от полза, Анабет.

— Защото ти очевидно нямаш и капчица в главата си!

Люк присви очи.

— Познавам те, Анабет. Заслужаваш много повече от това да се влачиш след някой идиот в обречен опит за спасяване на лагера. Още преди да е изминал месецът, там ще е пълно с чудовища. Тези, които оцелеят, няма да имат друг избор, освен да се присъединят към нас, защото в противен случай ще бъдат преследвани и изтребени. Наистина ли искаш да си на страната на губещите… при тези като него? — посочи той Тайсън.

— Хей! — извиках възмутено.

— Да пътуваш в компанията на циклоп — усмихна се Люк. — И имаш наглостта да твърдиш, че аз съм бил осквернил паметта на Талия! Не съм очаквал подобно нещо от теб, Анабет! Точно ти би трябвало да…

— Млъкни! — изкрещя тя.

Нямах никаква представа за какво говореше той, но Анабет закри лицето си, сякаш едва се сдържаше да не се разплаче.

— Остави я на мира! — обадих се аз. — И не намесвай Тайсън!

Люк се разсмя.

— А, да, чух новината. Баща ти го е припознал за свой син.

Сигурно изненадата ми си е проличала, тъй като той се усмихна.

— Да, Пърси, знам всичко. За плана ти да откриеш руното. Как бяха онези координати? 30,31; 75,12? Сигурно се сещаш, че все още имам приятели в лагера, които ме държат в течение.

— Шпиони имаш предвид.

Люк сви рамене.

— Още колко обиди от баща си можеш да понесеш, Пърси? Мислиш ли, че той ти е благодарен? Мислиш ли, че Посейдон предпочита теб пред това чудовище?

Тайсън стисна юмруци и тихо изръмжа.

Люк се усмихна отново.

— Боговете само те използват, Пърси. Имаш ли представа какво те очаква, ако оживееш до шестнайсетия си рожден ден? Хирон споменавал ли ти е за пророчеството?

Исках да го погледна спокойно и да му кажа да се разкара, но както обикновено, Люк прекрасно знаеше как да ме изкара от равновесие.

Какво щеше да стане на шестнайсетия ми рожден ден?

Знаех, че някога оракулът е направил предсказание за Хирон, което засягаше и мен. Но какво означаваше това „Ако оживееш до шестнайсетия си рожден ден“? Бях сигурен, че не ми харесваше.

— Знам това, което ми трябва — отвърнах. — Като например, кои са враговете ми.

— В такъв случай си глупак.

Тайсън стовари юмрука си върху близкия стол и той се разпадна на трески.

— Пърси не е глупак!

И преди да успея да се намеся, той се нахвърли върху Люк. Юмрукът му полетя към главата на Люк в смазващ удар, който би разбил и черепа на титан, но двамата мечоци реагираха мълниеносно. Сграбчиха го за ръцете и го бутнаха назад. Той се олюля и се стовари на пода с такава сила, че палубата потрепери.

— Неприятна изненада, а, циклоп? — обади се Люк. — Моите космати приятели май са по-силни от теб, поне когато са заедно. Дали да не им позволя да…

— Люк — прекъснах го аз. — Чуй ме. Баща ти ни изпрати тук.

Лицето му позеленя от гняв.

— Не искам да слушам за него!

— Той ни посъветва да се качим на кораба. Мислех, че е само начин да се придвижим до Флорида, но явно ни е изпратил тук, за да те намерим. Каза ми, че колкото и да му се сърдиш, той няма да се отрече от теб.

— Да му се сърдя ли? — изрева Люк. — Нямало да се отрече от мен? Та той отдавна ме е отписал, Пърси! Не, не му се сърдя! Искам направо да унищожа целия Олимп! Да разбия троновете им! И кажи на Хермес, че ще го направя. С всяко дете на бог, което се присъедини към нас, силата на Олимп отслабва, а нашата се увеличава. И той — посочи златния саркофаг — възвръща мощта си.

Мъчех се да не показвам колко ме плашеше този сандък.

— Какво има в него? — попитах. — Какво толкова…

И в този миг осъзнах какво се криеше в саркофага. Температурата в каютата спадна поне с двайсет градуса.

— Да не би…

— Той се завръща — кимна Люк. — Малко по малко го изваждаме от ямата. С всеки герой, който му се закълне във вярност, се появява ново малко парче…

— Отвратително! — възкликна Анабет.

Той я изгледа мрачно.

— Майка ти се е появила от разцепения череп на Зевс. На твое място не бих се обаждал! Не след дълго ще разполагаме с достатъчно материал от господаря на титаните, за да го съградим наново. Ще му направим ново тяло, истинско чудо на ковашкото изкуство, достойно за пещите на Хефест!

— Ти си луд — поклати глава Анабет.

— Присъединете се към нас и ще получите щедра отплата. Имаме влиятелни приятели, богати покровители, за които не е проблем да ни осигурят кораби като този, както и всичко друго, от което имаме нужда. Никога повече няма да трябва майка ти да ходи на работа, Пърси. Ще можеш да й подариш нова къща. Може да имате слава, власт — каквото си поискате. Анабет може да сбъдне мечтата си и да стане архитект. Може да построи паметник, който да просъществува хиляди години — нов храм на повелителя на следващата епоха!

— Върви в Тартар! — отвърна мрачно тя.

Люк въздъхна.

— Колко жалко.

Взе някакво устройство, което приличаше на дистанционно за телевизор, и натисна червеното копче. След няколко секунди вратата на каютата се отвори и влязоха двама униформени моряци, въоръжени с палки. Гледаха със същия невиждащ поглед като останалите простосмъртни, които бяхме срещнали на кораба, но подозирах, че това не ги прави по-малко опасни.

— А, охрана — обърна се към тях Люк. — Страхувам се, че тези гратисчии са се качили нелегално на борда.

— Да, господине — отвърнаха отнесено те.

Той се извърна към Орей.

— Време е да нахраним етиопския дракон. Заведи тези идиоти долу и им покажи как се прави.

Орей се ухили глуповато.

— Хе-хе! Хе-хе!

— Чакай, аз ще отида с него — обади се Агрий. — Брат ми не става за нищо. Този циклоп…

— Не представлява заплаха — прекъсна го Люк. Хвърли притеснен поглед към саркофага и объркано премига. — Ти оставаш тук, Агрий. Трябва да обсъдим няколко важни въпроса.

— Но…

— Орей, не ме разочаровай. Остани в трюма, докато не се увериш, че драконът се е нахранил.

Орей ни подкара с копието си към коридора, а след него тръгнаха и двамата моряци.

 

Докато вървях по обратния път, побутван в гърба от върха на копието, си мислех за думите на Люк, че поне когато са заедно, двамата мечока са достатъчни да удържат Тайсън. Но поотделно…

Излязохме на палубата и поехме покрай завързаните спасителни лодки. Беше ми ясно, че виждахме слънцето за последен път. Прекосяхме ли палубата, щяхме да се спуснем с асансьора в трюма и това щеше да е краят.

Обърнах се и прошепнах на Тайсън:

— Сега!

Слава на боговете, той веднага ме разбра. Обърна се и така халоса Орей, че мечокът прелетя десет метра във въздуха и цопна в басейна при едно семейство зомбирани туристи.

— Ааа! — развикаха се децата. — Това не е забавно!

Единият от моряците извади палката си, но Анабет го срита и му изкара въздуха. Другият хукна към най-близкия бутон на алармата на стената.

— Спри го! — извика Анабет, но вече беше късно.

Халосах го с един шезлонг по главата, но той успя да натисне копчето.

Засвяткаха червени светлини. Разнесе се вой на сирена.

— В спасителната лодка! — заповядах.

Хукнахме към най-близката.

Докато свалим покривалото, по палубата се появиха чудовища и униформени моряци и разбутаха туристите и сервитьорите, които разнасяха подноси с коктейли. Един мъж с гръцка ризница и изваден меч хукна към нас, но се подхлъзна в локва пина колада. На палубата над нас се събраха лестригони с лъкове в ръка и заизваждаха стрели.

— Как се спуска това нещо? — извика Анабет.

Една хрътка от Подземното царство скочи към мен, но Тайсън стовари пожарогасител в муцуната й.

— Скачайте вътре! — заповядах аз. Извадих Въртоп и отклоних първия залп стрели. Ако се забавехме още миг, с нас щеше да е свършено.

Спасителната лодка висеше високо над водата. Анабет и Тайсън не успяваха да се справят с механизма за спускане.

Скочих до тях.

— Дръжте се! — извиках и прерязах въжетата.

Над главите ни изсвистя нов залп от стрели, а ние литнахме надолу към океана.