Рик Риърдън
Морето на чудовищата (15)

Петнайсета глава
Никой взима Руното

Хванах Никой! — изрева доволно Полифем.

Прокраднахме се до входа на пещерата и видяхме как широко ухиленият циклоп е стиснал юмрук във въздуха. Чудовището разтърси ръка, на земята отхвръкна бейзболна шапка и в юмрука се появи Анабет, провесена надолу с главата.

— Ха! — извика циклопът. — Гадно невидимо момиче! Станахте вече две! Но след като ще взема за жена онази, цапнатата в устата, ти оставаш за скарата! Ще те изпека с резенчета манго!

Анабет вяло се съпротивляваше. Виждаше се голяма рана на челото. Очите й бяха изцъклени.

— Ще се опитам да го преборя — прошепнах на Клариса. — Корабът е от другата страна на острова. Вие с Гроувър…

— Няма да стане! — обадиха се двамата в един глас. В бърлогата на циклопа Клариса беше намерила копие с връх от овнешки рог, а Гроувър се беше въоръжил с една бедрена кост от овца — тя очевидно не му беше по сърце, но въпреки това я стискаше здраво като боздуган.

— Ще го нападнем заедно — изръмжа Клариса.

— Точно така — обади се Гроувър и премига смаяно, сякаш не можеше да повярва, че е на едно мнение с нея.

— Добре — въздъхнах аз. — В такъв случай ще го атакуваме във формация „Македония“.

Те кимнаха. Все пак се бяхме обучавали в един и същи лагер. Много добре знаеха какво имам предвид. Те двамата трябваше да се промъкнат отстрани и да нападнат по фланговете, докато аз привличах вниманието му към себе си. Крайният резултат едва ли щеше да е много по-различен — вместо само аз, сега щяхме да загинем всички, — но въпреки това им бях благодарен за помощта.

Вдигнах меча си и извиках:

— Ей, грознико!

Циклопът се извъртя към мен.

— Още един! Ти пък кой си?

— Пусни приятелката ми. Аз ти говорех преди малко.

— Ти ли си Никой?

— Точно така, миризлива бъчва сополи такава! — Не звучеше толкова добре като обидите на Анабет, но не успях да измисля друго. — Аз съм Никой и се гордея с това! Пусни приятелката ми и ела да ти избода окото отново!

— Гррр! — изръмжа той.

Добрата новина: наистина пусна Анабет. Лошата: тя падна на главата си върху скалата и се просна безжизнена като парцалена кукла.

И още една лоша новина: Полифем се спусна към мен — стотици килограми вонящ циклоп, с когото трябваше да се справя само с един малък меч.

— За Пан! — изскочи отдясно Гроувър и хвърли костта, която отскочи от челото на чудовището, без дори да го одраска. Клариса се втурна отляво и забучи копието в земята с върха нагоре, така че великанът да го настъпи. Той изрева от болка, а Клариса се изтъркаля настрани, за да не я стъпче. Циклопът измъкна копието от петата си, все едно беше трън, и продължи към мен.

Пристъпих напред с Въртоп.

Чудовището посегна към мен. Претърколих се настрани, забих острието в бедрото му.

Надявах се това да е достатъчно, за да се изпари пред очите ми, но той беше твърде голям и силен.

— Издърпай Анабет! — заповядах на Гроувър.

Той изтича към нея, като по пътя грабна падналата шапка-невидимка, а двамата с Клариса останахме да задържим вниманието на Полифем.

Не можех да отрека, че Клариса беше смела. Не се спираше нито за миг. Циклопът се опитваше да я сграбчи, да я стъпче, да я ритне, но тя винаги му се изплъзваше. И при всяка нейна атака аз се възползвах от отворилата се пролука и пробождах чудовището в стъпалото, глезена или ръката.

Но нямаше да издържим дълго. Накрая щяхме да се изморим или Полифем щеше да извади късмета и да ни хване. Можеше да ни убие с един удар.

С периферното си зрение видях как Гроувър носи Анабет към въжения мост. На негово място бих избрал друг маршрут, предвид хищните овце от другата страна на пропастта, но в момента там като че ли беше по-безопасно, отколкото тук. Изведнъж ми хрумна идея.

— Отстъпваме! — извиках на Клариса.

Тя отскочи настрани и юмрукът на циклопа смачка маслиновото дръвче до нея.

Хукнахме към моста. Полифем беше по петите ни. Заради множеството рани куцаше, но иначе явно бяхме успели само да го раздразним и ядосаме.

— Ще те хвърля на овцете да те изядат! — закани се той. — Хиляди проклятия за Никой!

— По-бързо! — подканих Клариса.

Спуснахме се надолу по хълма. Мостът беше единственият ни шанс. Гроувър тъкмо беше стъпил от другата страна и слагаше Анабет на земята. Трябваше да успеем да прекосим пропастта, преди великанът да ни е настигнал.

— Гроувър! — извиках. — Вземи ножа на Анабет!

Той се обърна, зърна връхлитащия циклоп и очите му ужасено се ококориха, но въпреки това кимна — беше се досетил какъв беше планът ми. С Клариса се затичахме по моста и Гроувър започна да реже въжетата.

Едното се скъса със силно „хряс“.

Полифем затрополи зад нас и мостът се затресе от тежестта му.

Половината въжета вече ги нямаше. С Клариса с един скок се озовахме до Гроувър. Замахнах с всичка сила с меча и прерязах останалите.

Мостът пропадна в пропастта и циклопът изрева… победоносно, тъй като стоеше до нас.

— Не успя! — извика тържествуващо той. — Никой не успя!

Клариса и Гроувър се изправиха срещу него, но той ги повали с леко махване на ръка, все едно бяха досадни мушици.

Гневът ми нарасна. Не можех да повярвам, че бях стигнал чак дотук, че бях загубил Тайсън и бях изстрадал толкова, само за да се проваля сега — и то заради едно огромно глупаво чудовище с поличка и светлосиньо наметало, съшито от смокинги. Никой не можеше да се държи така с приятелите ми! Не, исках да кажа никой, а не Никой. Както и да е, сещате се.

Изведнъж ме изпълни невероятен прилив на енергия. Вдигнах меча си и атакувах, забравил за разликата в силата ни. Пронизах циклопа в корема. Той се преви на две и аз стоварих дръжката на меча в носа му. Ръгах, сечах и удрях в несвяст и когато накрая се опомних, Полифем лежеше замаян по гръб, а аз бях стъпил на гърдите му и върхът на меча беше на сантиметри от окото му.

— Оооо! — изстена той.

— Пърси! — ахна Гроувър. — Как…

— Недей, моля те — примоли се жално циклопът. От носа му течеше кръв. От полуослепеното му око се търкулна сълза. — Агънцата ми се нуждаят от мен. Само се опитвах да защитя агънцата си!

Разхлипа се като дете.

Бях победил. Оставаше да нанеса последния удар.

— Убий го! — извика Клариса. — Какво чакаш?

Полифем продължаваше да хленчи сърцераздирателно… досущ като Тайсън.

— Той е циклоп — обади се Гроувър. — Не можеш да му имаш вяра!

Знаех, че е прав. Анабет би казала същото.

Полифем изхлипа отново и изведнъж осъзнах, че той също беше син на Посейдон. Като Тайсън. И като мен. Нима можех да отнема живота му?

— Дошли сме за руното — рекох. — Съгласен ли си да ни го дадеш?

— Не! — изкрещя Клариса. — Убий го!

Чудовището заподсмърча.

— Красивото ми руно. Най-голямото ми богатство. Вземи го, жестоки човече. Вземи го и си върви в мир.

— Не мърдай оттук — рекох. — Едно рязко движение и…

Полифем кимна.

Отстъпих настрани и бърз като кобра, циклопът ме бутна на ръба на пропастта.

— Глупави простосмъртни! — изрева той и се изправи. — Да ви дам да вземете руното ми?!? Ха! По-скоро ще ви изям!

Великанът отвори огромната си уста и аз си помислих, че прогнилите му кътници ще са последното, което щях да видя на този свят.

В следващия миг нещо профуча над главата ми и се чу тежко „туп!“.

Камък с големината на баскетболна топка влетя в гърлото на Полифем — страхотна тройка, право в коша. Циклопът се задави и се опита да преглътне горчивия хап. Политна назад, но нямаше накъде да отстъпва. Кракът му се подхлъзна, скалата поддаде и Полифем заразмахва ръце като кокошка, която се мъчи да полети, но това с нищо не му помогна и той изчезна в пропастта.

Обърнах се.

На пътеката откъм плажа, насред стадото хищни овце, спокойно стоеше един стар приятел.

— Лош Полифем! — извика Тайсън. — Не всички циклопи са толкова добри, колкото изглеждат.

 

Тайсън набързо ни разказа патилата си: морското конче Дъга ни следвало през целия път, за да си поиграят отново, открило го сред останките от потъващия „Бирмингам“ и го спасило. Оттогава двамата обикаляли из Морето на чудовищата, за да ни търсят, накрая Тайсън усетил миризмата на овцете и така стигнали до острова.

Искаше ми се да прегърна здраво огромния идиот, само че той беше заобиколен от овце канибали.

— Тайсън, слава на боговете! Анабет е ранена!

— Слава на боговете, защото Анабет е ранена? — премига той.

— Не! — Коленичих до нея и направо ми прилоша. Раната на главата й беше по-дълбока, отколкото мислех. Косата й лепнеше от кръв. Кожата й беше бледа и отпусната.

С Гроувър се спогледахме притеснено. Изведнъж ми хрумна идея.

— Тайсън, можеш ли да донесеш руното? Побързай, моля те!

— Кое от тях? — попита Тайсън и заоглежда овцете край себе си.

— Онова на дървото! — извиках. — Златното руно!

— О! Красиво е. Ей сега!

Той се понесе към дъба, като внимателно разблъскваше животните. Ако някой от нас се опиташе да стигне до руното, овцете щяха жив да го изядат, но може би защото Тайсън миришеше като Полифем, те не му попречиха. Само се скупчиха около него и радостно заблеяха, явно очакваха да получат храна от голямата плетена кошница. Той се протегна и откачи руното от клона. Листата на дъба веднага пожълтяха. Тайсън тръгна бавно към мен, но аз извиках:

— Нямаме време! Хвърли го!

Златната овнешка кожа профуча във въздуха като искрящо фрисби. Хванах го и изохках. Беше по-тежко, отколкото предполагах — поне трийсет килограма скъпоценна златна вълна.

Прострях го над Анабет, така че навън остана само лицето й, и наум се помолих на всички богове, чиито имена успях да се сетя, дори и на тези, които не харесвах.

Моля ви! Моля ви!

Кожата й поруменя. Клепачите й трепнаха и се повдигнаха. Раната на челото й започна да се затваря. Тя зърна Гроувър и прошепна:

— Ожени ли се?

Гроувър се усмихна.

— Не. Приятелите ми ме разубедиха.

— Анабет — обадих се, — не мърдай и не говори.

Но въпреки протестите ни, тя се изправи, раната на челото й почти изцяло беше заздравяла. Изглеждаше много по-добре. Всъщност от нея направо струеше енергия като сияйна светлина.

Междувременно обаче овцете започнаха да притесняват Тайсън.

— Долу! — крещеше той, тъй като те се опитваха да се покатерят по него в търсене на храна. Няколко се бяха обърнали към нас и душеха въздуха. — Не, агънца! Насам! Елате тук!

Засега му се подчиняваха, но очевидно бяха гладни и като че ли си даваха сметка, че Тайсън не им е приготвил нищо за хапване. Нямаше да издържат още дълго на изкушението да ни излапат.

— Трябва да вървим — рекох. — Корабът ни е…

„Отмъщението на кралица Ана“ беше много далеч. Най-краткият път беше през пропастта, а току-що бяхме съборили единствения мост. Оставаше ни само една възможност: да минем през овцете.

— Тайсън, можеш ли да отведеш стадото по-далеч?

— Овцете са гладни!

— Знам — отвърнах. — Но те ядат хора! Заведи ги по-далеч от пътеката. Дай ни малко време и после ни настигни на плажа.

Идеята като че ли не му допадна особено, но въпреки това той подсвирна и извика:

— Хайде, агънца! Хората за ядене са насам!

Той се затича по поляната и овцете го последваха.

— За всеки случай се наметни с руното — казах на Анабет. — Можеш ли да се изправиш?

Тя се опита, но лицето й веднага пребледня.

— О! Май още не съм съвсем наред.

Клариса коленичи до нея и опипа гърдите й. Анабет изохка.

— Счупени ребра! — обяви Клариса. — Вече заздравяват, но със сигурност са били счупени.

— Откъде знаеш? — попитах.

Тя ме изгледа кръвожадно.

— Защото съм си чупила моите, дръвнико! Ще трябва да я нося.

И преди да успея да възразя, Клариса подхвана Анабет, все едно беше чувал с брашно, и тръгна към плажа. С Гроувър я последвахме.

Щом стигнахме до водата, аз се свързах мислено с „Отмъщението на кралица Ана“ и му заповядах да вдигне котва и да дойде при нас. След няколко напрегнати минути чакане корабът се подаде зад носа.

— Идвам! — Тайсън тичаше с всичка сила надолу по пътеката, а на петнайсетина метра след него се носеха овцете и блееха недоволно, задето приятелят им циклоп бягаше, без да ги е нахранил.

— Да се надяваме, че няма да ни последват във водата — казах. — Ще трябва да стигнем до кораба с плуване.

— А Анабет? — обади се Клариса.

— Ще се справим. — Вече възвръщах самоувереността си. Бях на своя територия, в морето. — Качим ли се на борда, всичко ще е наред.

И за малко да успеем.

Тъкмо бяхме нагазили в устието на реката, когато се разнесе гръмогласен рев и зад нас се появи Полифем. Циклопът беше изподран и разранен, поличката и светлосиньото му наметало бяха разпокъсани, но връхлиташе след нас, стиснал във всяка ръка по един огромен камък.