Рик Риърдън
Морето на чудовищата (19)

Деветнайсета глава
Надбягването с колесници завършва с фурор

Пристигнахме в Лонг Айлънд непосредствено след Клариса, благодарение на бързия бяг на кентаврите. Аз бях на гърба на Хирон, но по пътя почти не разговаряхме. Знаех, че не му е било лесно да ми каже за Кронос. Не исках да го притискам с още въпроси. Познавах много странни родители, но злият титан, който искаше да разруши Западната цивилизация, определено не беше баща, когото с радост бихте завели на родителска среща в училище, нали?

Кентаврите горяха от нетърпение да се запознаят с Дионис. Бяха чули, че организирал щури купони, но той ги разочарова. Когато целият лагер се събра на върха на хълма, Богът на виното не беше в настроение за празнуване.

Лагерът беше преживял две тежки седмици. Работилницата беше изгоряла до основи след едно нападение на Draco Aionius (доколкото разбрах, това беше латинското название на „огромно влечуго, бълващо огън“). Стаите на голямата къща бяха претъпкани с ранени. Децата на Аполон, които бяха най-добрите лечители, не бяха мигвали. Всички изглеждаха уморени и изтощени, но въпреки това дойдоха край дървото на Талия.

В мига, в който Клариса метна руното върху най-долния клон, луната като че ли засия по-ярко и светлината й от сива стана сребриста. Прохладен ветрец зашумоля в листата и разлюля тревата в долината. Все едно изведнъж картината се нагласи на фокус — светулките в гората заблещукаха по-силно, разнесе се аромат от ягодовите поля, усили се плисъкът на вълните на брега.

Пожълтелите иглички на елхата започнаха да възвръщат зеления си цвят.

Разнесоха се ръкопляскания и викове. Бавно, но сигурно, магията на руното проникваше в дървото, вдъхваше му сила и прогонваше отровата.

Хирон заповяда да се постави денонощна стража на билото, докато се намери подходящо чудовище за охрана на руното. Заяви, че веднага ще публикува обява в безплатния вестник на Олимп.

Приятелите на Клариса я вдигнаха на раменете си и я отнесоха до амфитеатъра, където я увенчаха с лавров венец и след това празненството продължи край лагерния огън.

Никой не обърна внимание на мен и Анабет. Все едно изобщо не бяхме заминавали. Вероятно това беше най-голямата благодарност, която можехме да получим, тъй като ако признаеха, че сме се измъкнали без разрешение от лагера, щеше да се наложи да ни изключат. А и аз наистина не исках повече внимание. Радвах се, че поне веднъж бях сред масовката.

Вечерта, докато печахме локум на огъня и слушахме братята Стол да разказват страшна история за някакъв зъл крал, изяден жив от чудовищни кифлички, Клариса ме сръга в гърба и прошепна:

— Джаксън, не си мисли, че само защото си бил готин веднъж Арес ти е простил. Все още чакам подходящата възможност да ти видя сметката.

Усмихнах се.

— Какво? — попита подозрително тя.

— Нищо — отвърнах. — Радвам се, че отново съм си у дома.

 

На другата сутрин, след като кентаврите си заминаха за Флорида, Хирон изненадващо обяви, че надбягванията с колесници си остават в програмата. Всички смятаха, че след изчезването на Тантал с тях е свършено, но сега, когато Хирон отново беше тук и лагерът беше в безопасност, запазването на традицията като че ли беше правилното решение.

След злополучния ни първи опит, Тайсън не гореше от желание да се качи отново в колесница и с радост отстъпи мястото си на Анабет. Аз щях да бъда кочияшът, Анабет щеше да ни отбранява, а Тайсън щеше да играе ролята на технически помощник. Докато аз тренирах конете, Тайсън поправи колесницата на Атина и добави нови хитроумни приспособления.

Следващите два дни се упражнявахме като луди. С Анабет се споразумяхме как, ако спечелим, ще разделим поравно между двете хижи наградата от едномесечното освобождаване от задължения. Тъй като децата на Атина бяха повече, лъвският пай щеше да отиде за тях, но за мен това не беше проблем. Мен наградата не ме интересуваше. Просто исках да спечеля.

Вечерта преди състезанието стоях до късно в конюшнята. Разговарях с конете, давах им последните си наставления, когато изведнъж зад мен се чу глас:

— Хубави животни са конете. Ще ми се аз да се бях сетил първи за тях.

На вратата на конюшнята стоеше мъж на средна възраст с униформата на пощальон. Слаб, с къдрава черна коса, бяла шапка и преметната през рамо чанта за писма.

— Хермес? — обадих се неуверено аз.

— Здрасти, Пърси. Толкова ли ти е трудно да ме познаеш в този ми вид?

— Ами… — Не бях сигурен дали трябва да коленича, или пък да си купя марки от него. Изведнъж се сетих защо беше дошъл. — Чуйте ме, господарю Хермес, за Люк…

Богът вдигна вежди.

— Видяхме се с него — продължих аз, — но…

— И успя ли да го вразумиш малко?

— Ами, всъщност двамата опитахме да се избием в смъртоносен двубой.

— Разбирам. Заложил си на дипломатичния подход.

— Съжалявам. Вие ни дадохте страхотни дарове и… Знам, че искахте Люк да се върне, но… Той е станал лош. Наистина лош. Каза, че вие сте го били изоставили.

Очаквах, че Хермес ще избухне. Предполагах, че ще ме превърне в хамстер или нещо подобно, а аз определено не желаех отново да бъда гризач.

Но вместо това той само въздъхна.

— А ти някога имал ли си чувството, че баща ти те е изоставил, Пърси?

О, богове!

Идеше ми да му отговоря: „Само по няколкостотин пъти на ден!“. За последно бях говорил с Посейдон миналото лято. Нито веднъж не бях стъпвал в подводния му дворец. А и историята с Тайсън — без никакво предупреждение, без обяснения. Просто хоп, имаш си брат. А подобна новина си струва поне едно обаждане по телефона, нали?

Колкото повече мислех за това, толкова повече се ядосвах. Дадох си сметка, че всъщност исках признание за извършените от мен геройства, но не от останалите лагерници. Исках баща ми да каже нещо. Да ми обърне внимание.

Хермес пооправи чантата си на рамото.

— Пърси, да си бог изобщо не е лесно. Често се налага да действаш заобиколно, особено по отношение на собствените си деца. Ако се намесваш всеки път, когато те се изправят пред някое предизвикателство… това би създало повече проблеми и повече недоволство. Но ако се замислиш, ще видиш, че Посейдон през цялото време е бдял над теб. Все пак е отговорил на всичките ти молитви досега, нали? Надявам се някой ден Люк да го разбере. Може опитът ти да е бил неуспешен, но поне си напомнил на Люк кой е. Говорил си с него.

— Опитах се да го убия.

Хермес сви рамене.

— Роднинските отношения винаги са сложни. А при боговете те са още по-сложни. Понякога най-доброто, което можем да направим, е да не забравяме, че сме роднини, за добро или за лошо… И да се опитаме да сдържаме до минимум осакатяванията и убийствата.

Това едва ли се покриваше с представата ми за щастливо семейство. Но като се замислих за изминалите дни, си дадох сметка, че може би Хермес беше прав. Посейдон беше изпратил морските кончета да ни помогнат и ми беше дал власт над морето. Както и Тайсън. Дали го беше направил нарочно? Колко пъти Тайсън бе спасил живота ми това лято?

В далечината изсвири раковина — сигнал за лягане.

— Върви да спиш — рече Хермес. — Заради мен вече се набърка в достатъчно неприятности. Всъщност наминах оттук само заради пратката.

— Пратката ли?

— Аз съм пратеникът на боговете, Пърси. — Той измъкна една електронна подложка от чантата си и ми я подаде. — Подпиши се, моля.

Хванах писалката и видях, че по нея се бяха увили миниатюрни зелени змии.

— О! — Изтървах писалката.

— Ау! — извика Джордж.

— Внимавай, Пърси! — скара ми се Марта. — На теб би ли ти харесало да те хвърлят на пода на конюшня?

— Ъъъ, съжалявам. — Не ми се искаше да докосна змиите, но въпреки това вдигнах писалката и взех подложката. Марта и Джордж се гърчеха около пръстите ми и ги обхващаха в онзи специален начин за държане на молива, на който толкова настояваше учителят ми във втори клас.

— Донесе ли ми плъх? — попита Джордж.

— Не — отвърнах. — Не срещнахме никакви плъхове.

— А морски свинчета?

— Джордж! — обади се Марта. — Не дразни момчето!

Подписах се и върнах подложката на Хермес.

В замяна той ми подаде морскосин плик.

Пръстите ми се разтрепериха. Още преди да съм го отворил, бях сигурен, че е от баща ми. Усещах пулсиращата в синята хартия мощ, сякаш пликът беше направен от сгъната океанска вълна.

— И успех утре — рече Хермес. — Хубави коне си подбрал. Но се надявам да нямаш нищо против, ако все пак викам за моя отбор.

— И не се потискай много, като го прочетеш, скъпи — рече Марта. — Той наистина е загрижен за теб.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Не я слушай — обади се Джордж. — И следващия път не забравяй, че змиите работят за бакшиши!

— Престанете и двамата! — сряза ги Хермес. — Довиждане, Пърси. До скоро!

На бялата му шапка поникнаха бели крилца. От тялото му започна да се излъчва сияние и аз много добре знаех, че трябва да отклоня очи, преди да се е разкрил в истинския си божествен облик. Проблесна бяла светлина и Хермес изчезна. Останах сам с конете.

Взрях се в синия плик в ръката си. Адресът беше написан с решителния, но изящен почерк, който вече бях виждал миналото лято върху изпратения от Посейдон пакет.

Пърси Джаксън

Лагерът

Фарм роуд 3141

Лонг Айлънд, Ню Йорк 11954

Истинско писмо от баща ми. Сигурно щеше да ме похвали за руното. И да обясни за Тайсън или пък да се извини, че не ми е писал по-рано. Толкова много неща исках да прочета в това писмо.

Разкъсах плика и разтворих сгънатия лист.

В средата му имаше само две думи.

Готви се.

На сутринта всички напрегнато се суетяха и не спираха да се оглеждат тревожно към небето, все едно очакваха да видят как отново се събират стимфалийските птици. От тях обаче нямаше и следа. Беше хубав летен ден с ясно синьо небе и ярко слънце. Лагерът вече възвръщаше нормалния си вид: поляните бяха буйно зелени, белите колони на сградите искряха на слънцето, дриади си играеха весело в гората.

А аз страдах. Цяла нощ не бях мигнал и трескаво размишлявах над предупреждението на Посейдон.

Готви се.

Защо изобщо си беше направил труда да ми пише, след като вътре имаше само две думи?

Змията Марта ми беше казала да не се потискам. Може би имаше причина Посейдон да бъде толкова лаконичен. Може би не знаеше какво точно ме заплашва, а само предчувстваше, че ще се случи нещо важно — нещо, което ще ме изкара от равновесие, ако не съм подготвен. Колкото и да ми беше трудно, опитвах да насоча мислите си към състезанието.

С Анабет поехме към колодрума. Нямаше как да не се възхитя на това, което Тайсън беше направил с колесницата. Беше я укрепил с бронзова обшивка и сега тя цялата блестеше. Към колелата беше добавил вълшебни ресори, така че сега се плъзгахме плавно и изобщо не усещахме неравностите. Впрягът на конете беше толкова добре балансиран, че те завиваха при най-лекото подръпване на юздите.

Тайсън беше изработил и две копия с по три копчета накрая. При натискането на първото копче копието изстрелваше остра тел, която се заплиташе в колелата на чуждата колесница и ги раздробяваше. Второто копче задействаше изскачането на затъпен (но въпреки това доста болезнен при съприкосновение) бронзов наконечник за събаряне на противниковия кочияш. Третото копче изваждаше кука, с която да се закачиш за другата колесница или да я отблъснеш.

В общи линии бяхме добре подготвени за състезанието, но Тайсън ме предупреди да внимавам. Състезателите от другите отбори криели какви ли не мръсни номера в гънките на хитоните си.

— Вземи — рече той и ми подаде ръчен часовник. Изглеждаше съвсем обикновен — с бялосребрист циферблат и черна кожена каишка, — но веднага познах, че именно него беше майсторил цяло лято.

По принцип не обичах да нося часовници. Какво значение имаше колко е часът? Но не можех да откажа на Тайсън.

— Благодаря. — Сложих си го и с изненада установих колко лек и удобен беше. Почти не го усещах на ръката си.

— Не успях да го довърша навреме за пътуването — измърмори Тайсън. — Съжалявам.

— Споко, и без това не ми е трябвал.

— Ако стане нещо — добави той, — натисни копчето.

— А, добре. — Не ми беше ясно как точното време може да ми помогне в състезанието, но загрижеността на Тайсън ме трогна. Обещах му, че няма да забравя часовника. — А, Тайсън…

Той ме погледна.

— Исках… — Не знаех как да му се извиня, задето преди се бях срамувал от него и бях обяснявал на всеослушание, че не ми е истински брат. Не беше лесно да намеря точните думи.

— Знам какво искаш да ми кажеш — измърмори засрамено Тайсън. — Че Посейдон наистина се е грижел за мен.

— Ами…

— Изпрати те, за да ми помогнеш. А аз точно това го бях помолил.

Премигах смаяно.

— Помолил си Посейдон… за мен?

— За приятел — отвърна Тайсън и нервно замачка ризата си. — Младите циклопи растат на улицата и сами трябва да се грижат за себе си. Борят се да оцеляват.

— Но това е толкова жестоко!

Той поклати глава.

— Благодарение на това ценим радостите, учим се да не бъдем алчни, подли и горделиви като Полифем. Но мен ме беше страх. Постоянно ме преследваха чудовища и понякога успяваха да ме докопат…

— От тях ли са белезите на гърба?

От окото му капна сълза.

— От Сфинкса на Седемдесет и втора улица. Помолих се на татко да ми помогне. И тогава хората от „Мери уедър“ ме намериха. Така се запознах с теб. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало в целия ми живот. Съжалявам, задето казах, че Посейдон е лош. Той ми изпрати брат.

Взирах се в часовника, който Тайсън беше направил за мен.

— Пърси! — извика Анабет. — Време е!

Хирон беше на старта и се канеше да даде сигнала с раковината.

— Тайсън…

— Върви — рече той. — Ще спечелиш!

— Добре, здравеняко. Ще победим заради теб! — Качих се в колесницата и заех мястото си. И в същия миг Хирон изсвири сигнала за началото на състезанието.

Конете знаеха какво се искаше от тях. Изстреляхме се с такава скорост, че ако не държах кожените юзди, щях да се изтъркалям в прахта на пистата. Анабет стискаше здраво преградата. Колелата се плъзгаха плавно. На първия завой бяхме с цяла дължина преди Клариса, която се мъчеше да отбие атаката на братята Стол от отбора на Хермес.

— Успяхме! — извиках аз, но прибързах.

— Идват! — изкрещя Анабет. Натисна третото копче на копието, куката изскочи и отклони хвърлената към нас мрежа с оловни тежести, която целеше да ни омотае. Отборът на Аполон ни атакуваше отстрани. Боецът от колесницата на Аполон метна копие в дясното ни колело. Копието се счупи, но заедно с него и няколко от спиците ни. Колесницата се наклони на една страна. За миг се изплаших, че колелото ще изхвръкне от оста, но то някак си се задържа.

Подканих конете да ускорят. Отборът на Аполон вече се беше изравнил с нас. Догонваше ни и този на Хефест. Колесниците на Арес и на Хермес бяха по-назад, движеха се едни до други и Клариса се мъчеше да отблъсне с меча си атаките на въоръжения с копие Конър Стол.

Ако още нещо ни уцелеше по колелото, щяхме да се разпаднем.

— Свършено е с вас! — извика кочияшът на Аполон. Той беше за първа година в лагера. Не помнех името му, но беше доста самоуверен младеж.

— Друг път! — отвърна Анабет.

Тя сграбчи второто копие — което си беше доста рисковано, предвид, че ни оставаше още една цяла обиколка — и го хвърли към него.

Мерникът й беше абсолютно точен, както винаги. На върха на копието изскочи тежък бронзов наконечник, улучи кочияша в гърдите и го събори върху боеца. Двамата изхвърчаха със задно салто от колесницата. Конете усетиха отпускането на юздите и рязко завиха към публиката. Лагерниците се разбягаха настрани, златната колесница закачи трибуните и се преобърна. Конете се отправиха в галоп обратно към конюшнята, влачейки изпотрошената колесница.

Ние успяхме да направим благополучно и втория завой, макар че дясното колело потракваше зловещо от напрежението. Прекосихме стартовата линия и започнахме втората обиколка.

Оста стенеше и скърцаше. Заради тракащото колело губехме скорост, въпреки че конете откликваха на всяка заповед и даваха всичко от себе си.

Отборът на Хефест ни настигаше.

Бекендорф се ухили и натисна някакво копче на пулта пред себе си. От предната част на колесницата му се изстреля стоманено въже и се уви около коша ни. Колесницата ни се разклати, а скритият механизъм на Бекендорф се завъртя и започна да ни придърпва.

Анабет изруга и извади ножа си. Опита се да пререже въжето, но то беше дебело и здраво.

— Няма да стане! — извика тя.

Колесницата на Хефест вече беше почти до нас, след миг металните коне щяха да ни стъпчат с копитата си.

— Ела тук! — извиках на Анабет. — Вземи юздите!

— Но…

— Довери ми се!

Тя скочи отпред и сграбчи юздите. Аз се обърнах, като едвам пазех равновесия, и извадих Въртоп.

Замахнах с всичка сила и разсякох въжето. Отскубнахме се напред, но кочияшът на Бекендорф зави наляво и се изравни с нас. Бекендорф атакува Анабет с меча си и аз блокирах удара.

Това беше последната обиколка. Ние обаче едва ли щяхме да стигнем до финала. Трябваше да направя нещо да изкарам от играта колесницата на Хефест, но в същото време трябваше и да защитавам Анабет. Бекендорф беше готин тип, но това не означаваше, че няма да ни изпрати в лазарета, ако му го позволим.

Вече се движехме едни до други. Клариса връхлиташе зад нас, опитваше се да навакса закъснението си.

— До скоро, Пърси! — извика Бекендорф. — Приеми един прощален подарък от мен!

Той метна в краката ни някаква кожена кесия. Тя се разтвори и от нея се надигна зелен пушек.

— Гръцки огън! — ахна Анабет.

Изругах. Бях чувал какви поразии може да направи гръцкият огън. Едва ли разполагахме с повече от десет секунди, преди той да експлодира.

— Изхвърли го! — изкрещя Анабет, само че нямаше как да го направя. Отборът на Хефест все още беше до нас, чакаше до последно, за да се увери, че подаръкът им ще избухне. Бекендорф не спираше да ме атакува с меча си. Ако се наведях да избутам гръцкия огън, той щеше да рани Анабет и пак щяхме да се разбием. Опитах се слепешката да изритам кожената торбичка, но не успях. Тя беше като залепнала на пода.

В този миг си спомних за часовника.

Нямах представа как можеше да ни помогне, но въпреки това натиснах копчето. Часовникът веднага откликна. Започна да расте, металният обръч на циферблата се надигна като обектив на едновремешен фотоапарат, кожен ремък уви китката ми и накрая в ръката си държах кръгъл боен щит с диаметър поне един метър, от вътрешната страна облицован с мека кожа, а отвън обкован с лъскав бронз, по който бяха гравирани сцени, които нямах време да разгледам.

Тайсън беше сътворил нещо невероятно. Вдигнах щита и мечът на Бекендорф издрънча при съприкосновението. Острието му се разтроши.

— Какво? — извика той. — Но как…

Не успя да довърши, тъй като го халосах в гърдите с новия ми щит, той политна от колесницата и падна в прахта.

Понечих да замахна с Въртоп към кочияша, но в този миг Анабет извика:

— Пърси!

От гръцкия огън хвърчаха искри. Подпъхнах острието на меча под торбичката и я вдигнах като с лопатка. Взривната смес полетя към отбора на Хефест и падна право в краката на кочияша. Той изкрещя. Трябваше му само миг, за да се ориентира и да вземе правилното решение: скочи от колесницата и след няколко метра тя експлодира в зелени пламъци. Механизмите на металните коне направиха късо съединение. Те завиха рязко и препречиха пътя на Клариса, която едва избегна сблъсъка.

Анабет дръпна юздите за последния завой. Хванах се здраво, бях сигурен, че ще се разпаднем, но колелата издържаха и конете се устремиха към финиша.

Колесницата още не беше спряла, когато приятелите ни ни заобиколиха. Крещяха имената ни, но Анабет извиси глас над шума:

— Стойте! Чуйте ме! Не бяхме само ние!

Те не искаха да замълчат, но Анабет продължи:

— Не бихме успели без чужда помощ. Нямаше да спечелим надбягването, нямаше да вземем руното, да спасим Гроувър и всичко останало! Дължим живота си на Тайсън…

— На моя брат! — обадих се силно, така че всички да ме чуят. — На Тайсън, малкия ми брат!

Тайсън се изчерви, а тълпата сякаш полудя. Анабет ме целуна по бузата и тълпата вече наистина полудя. Децата на Атина вдигнаха Анабет, мен и Тайсън на раменете си и ни понесоха към трибуната, където Хирон ни очакваше, за да ни увенчае с лаврови венци.