Рик Риърдън
Морето на чудовищата (3)

ТРЕТА ГЛАВА
Хващаме таксито на вечното проклятие

Анабет ни чакаше в една пресечка на „Чърч Стрийт“. Придърпа ни да се скрием настрани и в този момент по улицата профуча пожарна, устремила се към „Мериуедър“.

— Къде го намери? — попита строго тя, сочейки Тайсън.

При други обстоятелства щях страшно да й се зарадвам. Миналото лято с нея се разбирахме добре, въпреки ме майка й — Атина, не се понасяше много с баща ми. Честно казано, Анабет ми липсваше повече, отколкото бях готов да призная.

Но току-що бях преживял смъртоносно нападение от великани човекоядци, Тайсън беше спасил живота ми поне два-три пъти, а Анабет го зяпаше мрачно, все едно гой беше най-големият ни проблем.

— Приятел ми е — отвърнах.

— Бездомник ли е?

— Какво общо има това? А и не забравяй, че той те чува. Защо не го попиташ направо?

— Нима може да говори? — изненада се тя.

— Говоря — обади се Тайсън. — Красива си.

— Отврат! — изпъшка Анабет и отстъпи настрани.

Не можех да повярвам колко грубо се държеше. Сведох поглед към ръцете на Тайсън, бях сигурен, че са жестоко обгорени от огнените гюлета, но като че ли им нямаше нищо — бяха мръсни и покрити с белези, с черно под огромните нокти, но пък те винаги си изглеждаха така.

— Тайсън — измърморих смаяно, — на ръцете ти им няма нищо!

— Естествено — обади се Анабет. — Чудно ми е как лестригоните изобщо са се осмелили да те нападнат, след като са го видели.

Тайсън беше направо запленен от русата й коса. Опита се да я докосне, но тя го перна по ръката.

— Анабет — попитах, — за какво говориш? Лестри… какво?

— Лестригони. Чудовищата в салона. Лестригоните са огромни човекоядци, които живеят далеч на север. Одисей веднъж ги е срещнал, но аз никога не съм ги виждала толкова на юг.

— Лестри… Дори не мога да го произнеса. Нямат ли си някакво по-нормално име?

Тя се замисли за миг.

— Канадци — оповести накрая Анабет. — Хайде, да вървим. Трябва да се измъкнем оттук.

— Полицията ще ме обяви за издирване.

— Това е най-малкият ни проблем — отвърна тя. — Сънувал ли си?

— За Гроувър ли?

Анабет пребледня.

— Гроувър ли? Не. Какво за него?

Разказах й съня си.

— А ти за какво ме питаше? Какво си сънувала?

Очите й бяха забулени от буреносни облаци, мозъкът и препускаше с хиляда мили в час.

— За лагера — рече тя накрая. — Там яко са го загазили.

— И мама спомена нещо подобно! Какво е станало?

— Не знам със сигурност. Нещо не е наред. Трябва веднага да отидем там. През целия път от Вирджиния ме преследваха чудовища и се опитваха да ме спрат. Теб тормозили ли са те много?

Поклатих глава.

— Нито веднъж през цялата година. Само днес.

— Нито веднъж? Но как… — Погледът й се спря на Тайсън. — Аха, ясно.

— Какво?

Тайсън вдигна ръка, все едно се намираше в класната стая.

— Канадците в салона нарекоха Пърси… син на бога на моретата, нали?

С Анабет се спогледахме.

Не знаех как да му го обясня, но все пак Тайсън имаше правото да узнае истината, след като ме беше спасил, рискувайки живота си.

— Чувал ли си легендите за древногръцките богове, здравеняко? Зевс, Посейдон, Атина…

— Да — кимна той.

— Те наистина съществуват. Местят се заедно с центъра на Западната цивилизация и сега са в САЩ. Понякога имат деца от простосмъртни.

— Да — кимна отново Тайсън, все едно му говорех общоизвестни истини.

— Амиии, аз и Анабет сме деца на богове — рекох. — И сега се обучаваме да станем герои. Когато чудовищата ни открият, ни нападат. Великаните в салона бяха чудовища.

— Да.

Взрях се в него. Не изглеждаше нито изненадан, нито объркан, а това изненадваше и объркваше мен.

— Значи ми вярваш?

Тайсън отново кимна.

— И ти си… син на бога на моретата?

— Да — признах. — Баща ми е Посейдон.

Той се намръщи. Сега вече изглеждаше объркан.

— Но в такъв случай…

Чу се сирена. Край нас профуча полицейска кола.

— Нямаме време за обяснения — намеси се Анабет. — Ще говорим в таксито.

— Искаш да вземем такси до лагера? — изненадах се аз. — Знаеш ли колко пари…

— Довери ми се.

Поколебах се.

— А Тайсън?

Представих си какво щеше да стане, ако го вземех с мен в лагера. След като си умираше от страх на обикновено игрище с обикновени побойници, как ли щеше да се чувства в един тренировъчен лагер за деца на боговете? От друга страна, ченгетата сигурно вече го бяха обявили за издирване.

— Не можем да го оставим тук — реших. — Трябва да му помогнем.

— Аха — измърмори мрачно Анабет. — Длъжни сме да го вземем с нас. Хайде, да вървим.

Не ми хареса как прозвучаха думите й — все едно Тайсън беше заразноболен, когото трябва да закараме в болницата, но я последвах. Тримата се запромъквахме по страничните улички в квартала, а зад гърба ни се издигаше огромният димен стълб на горящото училище.

 

— Спрете — заповяда Анабет, щом стигнахме до ъгъла на „Томас“ и „Тримбъл“. Отвори раницата и зарови в нея, като си мърмореше: — Дано да е останала поне една…

В първия момент не си бях дал сметка колко зле изглеждаше. Имаше рана на брадичката. От косата й стърчаха листа и треви, сякаш беше спала няколко нощи на открито. Джинсите й бяха съдрани все едно от нокти.

— Какво търсиш? — попитах.

Чуваше се вой на сирени. Не след дълго полицаите щяха да тръгнат по петите на малолетните подпалвачи. Мат Слоун сигурно вече беше дал показания. И вероятно беше извъртял цялата история така, че двамата с Тайсън да излезем виновни.

— Ето я! Слава на боговете! — Анабет измъкна златна драхма — една от монетите, които използваха на Олимп. От едната страна имаше изображение на Зевс, а от другата — на „Емпайър Стейт Билдинг“.

— Никой шофьор на такси в Ню Йорк няма да приеме драхма — обадих се аз.

— Стети! — извика тя на старогръцки. — О харма диаболес!

Както винаги, щом заговореше на езика на Олимп, някак си веднага започвах да разбирам. Думите означаваха: „Спри, колесница на прокълнатите!“.

Каквото и да беше намислила, едва ли щеше да ми хареса.

Анабет хвърли монетата на улицата, но вместо да звънне на асфалта, тя потъна в него и изчезна.

Първоначално не се случи нищо.

В следващия миг обаче асфалтът потъмня. Един правоъгълник с големината на място за паркиране като че ли се разтопи и отвътре забълбука червена като кръв течност. След това от нея изскочи кола.

Наистина беше такси, но не приличаше на обикновените нюйоркски таксита, тъй като не беше жълто, а сиво, сякаш обвито в пушек. Все едно беше направено от дим и човек можеше спокойно да мине през него. На вратата имаше надпис, който заради дислексията ми изглеждаше като „Стрите Гайри“.

Прозорецът към нас се отвори и се показа лицето на възрастна жена. Посивял бретон падаше върху челото и скриваше очите й и тя изговаряше думите по странен накъсан начин, все едно току-що си беше изпила успокоителните.

— Кой ще пътува? Закъде?

— Трима за лагера — отвърна Анабет. Отвори задната врата и най-спокойно ми даде знак да вляза.

— Ах! — изпищя старицата и насочи костеливия си пръст към Тайсън. — Такива като него не возим!

Какво й ставаше? Да не би днес да беше световният ден за заяждане с едри момчета?

— Ще платим двойно — обеща Анабет. — Още три драхми, след като стигнем.

— Става! — изврещя бабата.

Неохотно се пъхнах отзад. Тайсън се настани в средата, Анабет се качи последна.

Вътре също всичко беше сиво като в облак пушек, но изглеждаше достатъчно здраво. Седалката беше на буци и с изпокъсана тапицерия — като в повечето таксита. Между нас и бабата на волана нямаше преграда. Едва сега забелязах, че всъщност отпред се бяха натъпкали цели три старици с мазни бретони над очите, костеливи ръце и черни безформени рокли.

Бабата на волана изпищя:

— Лонг Айлънд! Никакви бакшиши, ха!

Настъпи педала на газта и от рязкото ускорение главата ми се удари в облегалката. От тонколоните се обади глас на запис: „Здравейте, аз съм Ганимед, виночерпецът на Зевс. Винаги, когато излизам за вино за повелителя ма небесата, си слагам колана!“

Огледах се, но вместо колан, видях голям черен синджир. Реших, че не ме е страх чак толкова… все още.

Таксито профуча през кръстовището с „Бродуей“ и сивокосата баба в средата изпищя:

— Внимавай! Наляво!

— Ако ми дадеш окото, Безумие, можеше да го видя! — оплака се тази, която държеше волана.

Да й даде окото ли?

Не успях да задам въпроса си на глас, тъй като тя завъртя рязко кормилото, за да избегне един камион, качи се на тротоара с двете гуми и зави в пресечката.

— Ужас — обади се третата баба, — дай ми монетата! Искам да я пробвам.

— Миналия път пак ти я пробва, Гняв! — отвърна шофьорката, която явно се казваше Ужас. — Сега е мой ред.

— Не е! — извика Гняв.

— Червено! — извика Безумие, която седеше в средата.

— Натисни спирачките! — заповяда Гняв.

Вместо това Ужас даде газ, качихме се пак на тротоара и помляхме една будка за вестници. Едва не повърнах.

— Извинявайте — обадих се, — но вие виждате ли?

— Не! — извика Ужас, която държеше волана.

— Не! — повтори седналата най-вдясно Гняв.

— Разбира се! — обади се Безумие, която беше в средата.

Обърнах се към Анабет.

— Слепи ли са?

— Не съвсем — отвърна тя. — Имат едно око.

— Едно?

— Да.

— Всяка?

— Не, едно общо.

Тайсън изстена и се хвана здраво за седалката.

— Лошо ми е.

— О, богове! — Бях виждал как повръща Тайсън на училищните екскурзии и много добре знаех, че не бива да съм близо до него в такива моменти. — Дръж се, здравеняко! Някой да има найлонова торбичка?

Трите сивокоси баби отпред продължаваха разгорещено да се карат и не ми обърнаха внимание. Обърнах се към Анабет, която също беше пребледняла и безмълвно й хвърлих оня поглед „защо го направи?“.

— Таксито на сестрите Грайи е най-бързият начин да стигнем до лагера — отвърна тя.

— В такъв случай защо не го взе направо от Вирджиния?

— Те не стигат дотам — отвърна тя, сякаш ми обясняваше общоизвестни истини. — Обслужват само Ню Йорк и околностите.

— Возили сме известни личности — обади се Гняв. — Язон! Помните ли го?

— Не ми напомняй! — изръмжа Ужас. — А и тогава не бяхме с таксито, дъртофелнице! Това беше преди три хиляди години!

— Дай ми зъба! — Гняв се опита да бръкне в устата й, но Ужас я отблъсна:

— Само ако Безумие ми даде окото!

— Няма! — извика Безумие. — То беше в теб вчера!

— Но нали аз карам, изкуфяла дъртофелнице!

— Не ми говори така! И завий! Тук трябваше да завиеш!

Ужас рязко завъртя волана, Тайсън падна върху мен и ме притисна към вратата. След това Ужас натисна педала на газта и полетяхме към моста Уилямсбърг със седемдесет мили в час.

Трите сестри се впуснаха в истинска схватка, Гняв се опитваше да бръкне в устата на Ужас, а Ужас се мъчеше да докопа лицето на Безумие. Разхвърчаха се изтръгнати коси, разнесоха се писъци и аз успях да зърна, че като изключим един пожълтял преден зъб в устата на Ужас, трите сестри бяха абсолютно беззъби. Освен това нямаха и очи, а само затворени клепачи, единствено Безумие имаше едно зелено око, което ненаситно се взираше във всичко.

Накрая Безумие, която имаше преимуществото на зрението, успя да измъкне зъба от устата на Ужас. Ужас направо полудя и рязко зави към перилата на моста, фъфлейки:

— Фърни ми го! Фърни ми го!

Тайсън изпъшка и се хвана за корема.

— Хей — извиках, — за ваше сведение, ще катастрофираме!

— Не се тревожи — отвърна Анабет, която всъщност изглеждаше доста разтревожена. — Сестрите Грайи си разбират от работата. Те са много мъдри.

Макар че уверението идваше от устата на дъщеря на Атина, хич не ме успокои. Носехме се досами перилата на моста на четирийсет метра над реката.

— Да, мъдри сме! — ухили се в огледалото Безумие, показвайки гордо зъба си. — Знаем много неща!

— Всяка улица в Манхатън! — обади се гордо Ужас, без да спира да налага сестра си. — Знаем дори коя е столицата на Непал!

— Както и къде се намира това, което търсите! — добави Безумие.

Сестрите й веднага я сръгаха от двете страни.

— Мълчи! Мълчи! Той още не е попитал!

— Какво? — премигах аз. — Аз не търся нищо…

— Нищо, точно така! — закима Безумие. — Нищо не търсиш, момчето ми.

— Кажете ми!

— Няма! — отвърнаха те в хор.

— Последния път, когато ни накараха да кажем, беше ужасно — добави Безумие.

— Онзи хвърли окото в езерото! — извика Гняв.

— Трябваха ни години, за да го намерим отново — изстена Ужас. — И като стана дума за него, дай ми го!

— Няма! — изкрещя Безумие.

— Дай ми окото! — заповяда Ужас. — Веднага!

Тя халоса Безумие по гърба. Чу се едно отвратително „пльок“ и окото излетя от мястото си. Безумие заразмахва ръце, за да го хване, но без да иска го перна леко с дланта си. Лигавото зелено топче прелетя над рамото й и падна право в скута ми.

Така подскочих, че си ударих главата в тавана и окото се изтърколи на пода.

— Нищо не виждам! — изреваха в един глас трите сестри.

— Дайте ми окото! — занарежда Ужас.

— Дайте й окото! — заприглася Гняв.

— Къде е? — извиках.

— Ей го там, до крака ти — обади се Анабет. — Внимавай да не го настъпиш! Вземи го!

— За нищо на света няма да го пипна!

Разнесе се ужасяващо стържене, таксито задра по мантинелата. Колата потрепери, отнякъде се появи сив пушек, все едно всеки миг щяхме да се разпаднем.

— Ще повърна! — предупреди Тайсън.

— Анабет, дай му раницата си! — извиках аз.

— Луд ли си? Върни им окото!

Ужас завъртя волана и таксито зави наляво. Носехме се по моста към Бруклин с нечовешка скорост. Сестрите Грайи крещяха, размахваха ръце и нареждаха за окото си.

Най-накрая събрах смелост. Откъснах едно парче от разпадащата се от изгарянията тениска и хванах окото с парцала.

— Браво! — извика Гняв, сякаш по нещо беше разбрала, че окото е в мен. — Дай си ми го!

— Първо ми кажете за какво споменахте преди малко — настоях аз. — За мястото, което търся.

— Нямаме време! — извика Безумие. — Ускоряваме!

Погледнах навън. Дърветата, колите и сградите бяха потънали в сивкава мъгла. Вече бяхме подминали Бруклин.

— Пърси — обади се Анабет, — няма как да ни закарат без окото. Ще продължим да ускоряваме, докато не се разпаднем на частици.

— Първо да ми кажат за какво говореха — упорствах аз. — Иначе ще отворя прозореца и ще хвърля окото под гумите на някоя кола.

— Недей! — извикаха сестрите. — Опасно е!

— Ето, отварям…

— Почакай! — спряха ме сестрите. — 30,31; 75,12.

Изреваха числата така, както спортен коментатор отбелязва резултат от мач.

— Какво? — премигах. — Нищо не разбрах.

— 30,31; 75,12! — повтори Гняв. — Нищо повече не можем да ти кажем. Дай ни окото, вече сме почти до лагера.

Бяхме слезли от магистралата и се движехме по един тесен път. Пред нас се издигаше хълмът с огромната ела — дървото на Талия, в която се криеше жизнената сила на загиналата дъщеря на Зевс.

— Пърси! — извика изплашено Анабет. — Върни им окото веднага!

Реших да се подчиня. Хвърлих окото в скута на Ужас.

Бабата веднага го сграбчи, пъхна го в дупката на челото си, все едно си слагаше леща, и премига.

— Аааа!

Скочи с двата крака на спирачката. Таксито се завъртя няколко пъти, вдигна облак прахоляк и се спря в подножието на хълма.

Тайсън се оригна.

— Така е по-добре.

— Добре, кажете ми сега какво означават тези числа — подканих сестрите.

— Нямаме време! — Анабет отвори вратата. — Трябва да излезем.

Понечих да попитам защо, но в този миг погледнах навън и замълчах.

На билото имаше група лагерници. Които се отбраняваха.