Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (6)

V

След половин час, недалеч от имота на Люсан, Джимс се жулеше в скрито вирче на един поток, а близо до него вуйчо му старателно чистеше изцапаните му от двубоя дрехи.

Хепсиба Адамс работеше и говореше:

— Казвам го пак: с няколко най-обикновени хватки щеше лесно да отбиеш нападението му. И с тия хватки ще те запознавам от днес нататък. Юмруците си трябва да използуваш, а не като французойките зъбите и ноктите. Да захапеш, не е лошо, ако можеш да се докопаш до ухо или някое друго чувствително място; но когато решиш да отхапеш крак или ръка, тогава, Джимзи, то няма да ти се удаде лесно, освен ако другият не е способен да използува юмруците си. А преди малко ти, момче, правеше тъкмо това — хапеше, когато не риташе, пък и доста се стараеше! Ако тая малка котка Тоанет не беше се натикала, след като получи от теб шепата кал, щеше да отбележиш още по-голям успех, защото, ако си усетил да ти скубят косата, да знаеш, че го е правила точно тая дамичка и ти е дърпала главата назад така, че Пол е имал всеки път достатъчно място да замахне, пък и какво да удари. Добър бой ти тегли той, Джимзи, бъхтене и шибане, каквито не съм виждал, особено към края: но то си е педагогия да те наложат така и не е нещо, зарад което да се червиш от срам. Ами че аз, когато дойдох на себе си, дадох на оня холандец, дето ми дръпна боя в Олбъни, най-хубавия кастор, какъвто има на запад от Хъдсън! Това беше радост, която няма никога да забравя, и ме научи на много нещо. Човек трябва да яде бой от време на време, за да не губи форма. Поради това сега си по-голям юнак, отколкото преди час.

Джимс се усъмни в последното твърдение, когато се отдалечи от вира. Хладната вода го беше освежила и ободрила, но едното му око беше затворено, по лицето му имаше синини и драскотини, а тялото болеше в много стави и на други места. Ядът му обаче се беше уталожил и имаше нещо ново в него, щом излезе от водата — някаква съвсем недоловима промяна, но зорките очи на вуйчо му не пропуснаха да я забележат. Момчето не беше паднало духом поради поражението си, нито му личеше с нещо, че се чувствува унизено или смутено. Студеният и непоколебим блясък в здравото му око възхити Хепсиба. Джимс се стори на този човек, изпаднал във възторг от духа на рода Адамс, тъй енергично проявен в схватката, пораснал с два-три пръста на височина и добавил още толкова години към възрастта си. Дори Дран, който беше с тях, като че ли гледаше господаря си с ново любопитство и преценяващо уважение.

Джимс се сушеше, а Хепсиба бе погълнат от монолога си за изкуството на боя, когато далечно пращене в храсталака, а после идващи по-отблизо звуци на нечие шумно приближаване накара и двамата да наострят слух. Това нарушаване на уединението им край вира продължи, докато през една пролука между храстите не се появи Тонтьор, който така буйно размахваше нещо в ръка, че Дран за всеки случай заръмжа. Джимс се вторачи с всичката останала сила на зрението си и целият изтръпна, защото видя, че това, което не можеше да се познае в ръката на Тонтьор, е доскорошната шапка на Тоанет.

— Погледнете това, приятелю Адамс! — извика Тонтьор, — Нейната шапка! И самата Антоанет изглежда така, от глава до пети. Сега я сресват и чистят — мадам Люсан и дъщеря й, — а тя непрекъснато пищи, че щяла да изтръгне очите на това ваше малко чудовище! Толкова е смешно, че ми иде да я гледам и да се смея, докато ми потекат сълзи… Трябва да се прибере у дома накачулена с дрехи от Жан Люсан, които са със седем номера по-големи от нейните! Кълна се, че пропуснахте най-забавното зрелище в живота си, като не я видяхте отблизо — толкова омърляна и чорлава, че заповяда на мадам Люсан да изгори костюма й за езда и всичко, дето върви с него. Но ако сте загубили това зрелище, което не бих отстъпил за половин сеньория, поне сте спечелили нашия облог, защото е вярно, че вашият petit-neveu е най-големият боец за своя ръст и тегло, който съм виждал някога, и е направил дъщеря ми небоеспособна за много дни, макар душичката й да копнее да си премери още веднъж силите с него.

Тогава, забелязал Джимс с посинялото му лице и нещастното изражение, което се появи на него, той закуцука бързо към момчето и дружески сложи ръка на рамото му.

— Хайде, хайде, мъжленце, няма защо да си даваш такъв смутен и отчаян вид! Не е напълно твоя грешка, че тая мойта необуздана дяволица се намеси в боя и доста самочувствие изгуби, когато се видя така раздърпана, ясно ли ти е какво искам да кажа! А ако не ти е ясно, имай пред вид само, че и нейният юначага се докарва с прости дрехи от домашно сукно и че ти си оставил белези със същите достойнства по цялата бойна линия. Някой ден ще го натикаш в калта и няма да му дадеш да излезе оттам, а когато дойде този ден, в случай че ми дадеш възможност да се уверя в това със собствените си очи, ще ти дам кон и седло да се върнеш от имението Тонтьор и ще можеш да си ги задържиш.

След това протегна пред очите му останките от шапка и избухна в смях.

— Само да можеше да ги види майка й — каза той малко по-тихо при тази мисъл и отрони дълбока въздишка на съжаление. — Патрицианската кръв на ancien régime^[1] се смесва с плебейската кал на стопанския двор! Високопоставеният тръшнат на земята от ръцете на един долен гот и вандал! Едно хлапе от горските пущинаци, като Джимс Бюлен, смачква гордостта и тщеславието на дъщерята на благородница! Селяк и принцеса се сбиват и представителят на солта на земята е отгоре, да не говорим, че тоя паша на пашите, това съкровище на сестра й е натикан в тинята! Да можеше тя да го види, на драго сърце бих се оставил жив да ме заровят за такова нещо!

Хепсиба Адамс беше изсумтял по средата на тази реч и сега гледаше сеньора с мрачен поглед.

— Не ми е ясно какво точно разбирате под „гот“ и „вандал“ и не мога да си спомня какво се казва в библията за „солта на земята“, но когато наричате Джимс „хлапе от горските пущинаци“ и „селяк“, и наред с това го подигравате с „калта на стопанския двор“, вашият език ми става по-понятен — изръмжа той. — И понеже е така, казвам ви, че не е имало още друг род като Адамс въпреки приказките ви за благородни дами и принцеси във вашето семейство, а тоя Джимс, когото сега така одумвате, е Адамс, макар че майка му е имала нещастието да се омъжи за французин, когато не съм бил наблизо да я опазя. От деня, когато нечестивият е стъпил с копитото си в Едемската градина, семейство Адамс представлява цветът на човешкия род. Ние сме били бойци, откакто хората са започнали да се бият, и когато людските раздори отстъпят пред вечния мир, там някъде ще има един Адамс, а не французин, който да сложи точка на историята, която сме помагали да бъде написана. Тъй че, ако изпитвате някакви съмнения в качествата на тези момък, най-добре си премерете силите с мен, за да разберете, че това, което казах, е вярно!

Лицето на Тонтьор се беше изчервило от възмущение.

— Какво! Вие се осмелявате да намекнете, че майката на Джимс се е опозорила, като се е омъжила за французин? — поиска да знае той.

— Не чак това — отговори Хепсиба, — по бих могъл да го дообясня, като кажа, че всеки французин има голям късмет, когато се ожени за девойка от рода Адамс, и същото важи без изключения за всички принцеси, които може да носят името Тонтьор.

Тонтьор изтърва шапката на Тоанет на земята.

— Никой французин не ще понесе такова оскърбление, господине — отвърна той — А за да се изясним още по-добре, питам ви, да не би да загатвате, че дъщеря ми е била виновна за срамната сцена край обора на Люсан?

— Не виновна — каза Хепсиба, — но е участвувала в нея и до голяма степен я подбудила. Ето какво бих казал честно и откровено.

— Вашият племенник предизвика сбиването без повод и извинение!

— А вашата дъщеря се намеси, където не й беше работата, само за да разпали боя още повече!

— Джимс я удари с шепа кал!

— Което стана случайно!

— То беше преднамерено, драги! Аз го видях!

— Не беше! — изкрещя Джимс. — Не съм искал да я ударя!

Но двамата стари бойци, с тяхната разпаленост и родолюбив, подклаждани от постоянния им интерес към бъчвите с флип и силна бира, едва ли чуха възражението му. Бяха се приближили един до друг и сеньорът се надуваше така, сякаш ей сега щеше да спука жилетката си, докато Хепсиба Адамс, с лице, озарено от предвкусваща усмивка, започна да си запретва ръкавите.

— С други думи вие ме наричате лъжец?

— Да, и целия ви род Адамс!

Джимс изкрещя, а Дран нададе свиреп вой, защото нещо се случи така неочаквано, че и двамата се стреснаха. Хепсиба беше стремително замахнал, но много по-бързо и безкрайно по-ловко бе движението на дървения крак на Тонтьор, който се вдигна силно и точно и звучно го цапна по главата с удар, който го свали на земята. Дружеските отношения на двамата се превърнаха в открита вражда така бързо, че Джимс се втрещи, когато чу звука, който според него беше или от спукването на вуйчовия му череп, или от пречупване на дървения крак на Тонтьор. Като видя безстрашния си сродник проснат по такъв начин, той не можа за известно време да се помръдне или да поеме дъх, после неговият паднал кумир се понадигна, дървеният крак на Тонтьор му нанесе втори жесток удар по темето и го повали отново, секналият дъх на Джимс се освободя с крясък и момчето затърси някоя тояга. Докато то се въоръжи, полузашеметеният Хепсиба сполучи да избегне третия замах на щръкналото оръжие на Тонтьор и двамата мъже, счепкали се в свирепа прегръдка, се стискаха един друг за гърлото и се бъхтеха досами вира. Джимс с отчаяние се нагласи да използува тоягата си, но преди да може да нанесе удар, брегът поддаде и двамата противници цопнаха във водата, откъдето след плискане и цамбуркане (Джимс си помисли, че и двамата ще се удавят) Хепсиба с препъване и пухтене излезе на брега и измъкна подире си барона.

Тогава за изумление на Джимс вуйчо му направи крачка назад, огледа Тонтьор, който също се беше изправил на крака, и се преви от смях. Бащата на Тоанет, след като мозъкът му се охлади от студената вода, сякаш нямаше съвсем нищо против това и Джимс, застанал с вдигнатата наполовина тояга, готов да нанесе един coup de grâce^[2], има удоволствието да види как двамата мъже, които преди малко се бяха хванали за гушите, здраво си стиснаха ръка.

Момчето пусна тоягата, изтича при дрехите си и започна да се облича, а Дран остана до него с чувството, че се е озовал пред положение извън кръга на понятните за него неща. От миг на миг, както му се струваше на Джимс, двамата, които доскоро се биеха, се развеселяваха все повече, докато най-после в момент на вдъхновение Тонтьор заяви, че има само едно нещо, което може да сложи край на случилото се, а то е бутилка от сливовата ракия на мадам Люсан.

Джимс почака те да се отдалечат към дома на Люсан, без да отговори на заръка да остане на това място, докато вуйчо му се върне. Това нямаше намерение да направи. Дори другарската похвала и насърчението на Хепсиба преди идването на Тонтьор, а след това неочакваното спречкване, породено от тази среща, не бяха никак уталожили болезненото чувство в гърдите му. Това, че вуйчо му го беше похвалил за сърцатото му сбиване с Пол Таш и беше го защищавал дотам, че да се сбие с техния съсед, го изпълваше с мъжество и гордост; но в същото време вътрешно го измъчваше една болка, която надделяваше над всичко и която се превърна в тежка мъка, когато погледна останките от смачканата и изпоцапана шапка на Тоанет. Пред него изпъкна видение от преди един час, когато под тази шапка беше видял великолепни меки къдрици, прекрасно розово личице и две светнали очи, които му се усмихнаха с ново дружелюбие. В разгара на боя с Пол тези подробности се бяха изплъзнали от ума му, но сега се върнаха и му се натрапиха по-живо, отколкото, когато бяха съществували в присъствието на самата Тоанет. Тя прие подаръка и с това той почти прекоси моста, който щеше да го отърве от неговата самотност. Тоанет в своето ново сияние и великолепие се беше приближила до него повече от всеки друг път преди.

Унило Джимс не сваляше очи от шапката й. За него тя олицетворяваше трагичният край на всичките му надежди и нищо в жалкия, окаян вид на тази шапка не будеше у него желание да се усмихне или да се засмее. Тя беше нещо повече от смачкана подробност от изящен тоалет. Представляваше самата Тоанет, част от нея, сплескана и стъпкана в краката му, символ на ожесточената омраза, която сигурно ще храни към него завинаги след тази случка. Джимс се наведе и вдигна шапката. Елегантното перо беше паднало. Периферията беше пречупена. При схватката на вуйчо му с барона дървеният крак на Тонтьор бе пробил в нея голяма дупка. Беше се спекла от кал и мръсотия и започваше да изсъхва. Въпреки това пръстите на Джимс никога не бяха треперили така, както когато я взе в ръце и предпазливо се огледа да се увери, че няма любопитни очи да го наблюдават какво прави. Буца заседна в гърлото му и Дран, който стоеше тихо, впил поглед в лицето на господаря си, видя очите му да се наливат със сълзи. Джимс премигна, за да ги отрони, коленичи на брега на вира и заплакна шапката, докато тя се превърна в ръцете му в безформена маса, но възвърна малко от своята мекост и лъскавина.

След това отиде при бащината си кола да си вземе лъка и стрелите. Не се мъчеше да се скрие, пито имаше чувството, че бяга, когато се запъти към къщи, без да се обади на баща си или вуйчо си.

Той изчезна в гората и вървя бързо миля след миля между безмълвни гъсти редици дървета, а Дран тичаше до него. Изгаряше го ново чувство. Това бе чувство за някаква промяна, духовно преобразуване, физическо израстване. Светът около него не бе същият, през който беше минал по тази пътека рано сутринта, нито той беше същият Джимс. Дран го долавяше с инстинкта на животно, обожаващо господаря, когото следва. Да знаеше какво се е случило, майката на Джимс щеше да прочете мислите и изживяванията, които бавно се изписваха на лицето на момчето, и те щяха да я изплашат, защото майката се страхува от деня, когато детинското напусне рожбата й като прекрасна сянка, за да бъде заместено с по-строго изражение на зрелостта. Катърин беше задържала настъпването на този ден за Джимс колкото можеше по-дълго дори в едно време и място, където суровостта на живота и на обществените отношения учеха податливите младежи отрано да поемат задължения и отговорности. Сега той бе настъпил въпреки нейната воля. Самият Джимс не можеше да си даде сметка за това, макар да чувствуваше натиска на новите усещания. Събитията на един час го бяха направили по-възрастен. Това бе час, през който беше загубил, но пък със загубването на дребни неща, без да го съзнае, беше спечелил много по-значителни. Пол Таш го би. Хладното приятелство на Тоанет се беше превърнало в омраза. Мечтите му бяха разбити, розовите надежди предадени на забвение. Въпреки това нови сили се зараждаха в душата му и това го караше почти да ликува.

Другояче държеше брадичката си, както крачеше през пущинаците, друг ритъм имаше крачката му. Утрото го беше изпроводило на път с истерическо желание, сега, на връщане у дома, той по някакъв смътен и непонятен начин преценяваше глупостта на една постъпка — породила се като че ли много отдавна, в период на несигурност, полувяра, не съвсем определени и противоречиви копнежи. Чрез Пол и Тоанет, нанесеното му от тях поражение и унижението на тримата той започваше да вижда по-широките хоризонти на света, който се оформяше в ума му и най-важният фактор на който беше сам той. Когато се сбие с Пол Таш отново, няма да е този Джимс от стопанския двор на Люсан и когато това време дойде — а то положително ще дойде, — няма да хвърля кал в лицето на Тоанет Тонтьор!

Това рушене и съзиждане на духовни ценности във вътрешния мир на Джимс щеше да зарадва Хепсиба безкрайно много и той щеше да се закълне, че то е бунтуващата се кръв на рода Адамс у момчето, една войнствена жилка, непобедим дух, начало на положително и улегнало решение, възникнало от първото сблъскване на момчето с борбата и несполуката, което придаваше повече достоверност на предсказанието му, направено, когато беше загледал унеслия се в сън Джимс. Дори Катърин не бе разбрала колко силна е привързаността на този авантюрист и индиански търговец към нейното момче, нито съпровождащия я страх, ревнивото и спотайвано опасение, че някоя прищявка на съдбата, както нейното омъжване за Анри Бюлен, може в края на краищата да превърне един Адамс във французин. Но за няколкото часа, които прекара в дома на Катърин, тази тревога се уталожи в гърдите на Хепсиба, защото Джимс повече от преди приличаше на майка си с нещо в лицето и спокойното си държане, които брат й не можеше да открие у Анри Бюлен с глупавата му увереност и мечти за вечен мир. Двубоят на Джимс с Пол Таш затвърди у Хепсиба убеждението, че момчето е един Адамс от глава до петите, и радостта му при предлагащия се случай намери израз в тържествено завръщане заедно с Тонтьор при бъчвите с флип и бира. Ако бе могла да види сбиването, събудило у вуйчото на Джимс такава гордост и задоволство, Катърин, както Тоанет в миг на страшен смут, щеше да затвори очи от ужас. Защото понякога тя си спомняше с трепет честите и кървави сбивания на Хепсиба в ранните му момчешки години, тогава ръкопашният бой бе най-голямото му удоволствие и макар че никой не би го повярвал сега, толкова много бе приличал на Джимс, толкова слаб и ожесточен в яростта си, че много трудно би било да ги различи човек в една схватка.

Не много дълго след като Джимс напусна стопанството на Люсан, Хепсиба откри, че го няма, набързо се сбогува с Тонтьор, обади се на Анри и тръгна подир племенника. Енергичното крачене и прохладният лъх на земя в горските дебри разведриха ума му от размекващото влияние на питиетата на Люсан и колкото повече напредваше, толкова повече започваше да изпитва известни съмнения. Не му харесваше мисълта Джимс да си отиде самичък по такъв начин, който приличаше на отстъпление, и под носа си той кълнеше барона за това, че го е предумал да се отдалечи от вира, и себе си, задето се беше поддал на изкушението. Малцина биха могли да вървят в крак с търговеца по дивите пътеки въпреки топчестата му фигура и след около час той се спря, когато Джимс излезе иззад един храст на десетина крачки от него със стрела, сложена на лъка.

Ако Хепсиба бе хранил някакво съмнение в смелостта на племенника си, то се разсея от тази бдителност на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Джимс в лицето, Хепсиба се увери, че той не беше избягал.

— От теоретична гледна точка аз съм вече мъртъв — заговори той. — Джимзи, срамувам се от своето нехайство и се гордея с твоята предпазливост. От това разстояние би могъл наполовина да ме пронижеш със стрелата!

— Не наполовина, а от край до край — поправи го Джимс. — Правил съм го с рогач.

Очите на Хепсиба светнаха от удоволствие, като чу нотката на спокойна увереност в гласа на момчето.

— Защо избяга? — поиска да знае той.

— Не съм избягал — отвърна Джимс и посрещна с пламнало възмущение погледа на вуйчо си. — Ти избяга от мен… с Тонтьор. Аз нямаше да тръгна така с Пол Таш!

Те продължиха по пътеката, момчето упорито мълчеше, а на лицето на Хепсиба се четеше сериозна замисленост. После той сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

— Синко, какво мислиш за мен, задето направих това?

— Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя — отговори Джимс, устремил поглед право напред.

— Но аз не мразя Тонтьор. Той ми харесва.

— Защо се сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби с дървения си крак?

Хепсиба не отговори веднага на такова тънко логическо съображение и твърдостта в гласа, който говореше до него, толкова различна от онази на момчето, което бе утешавал и насърчавал до вира, го накара бегло, но въпреки това по-изпитателно да го погледне в лицето. На два пъти понечваше да заговори, ала всеки път устните му оставаха затворени при спомена за сестра му и за разговора, станал между тях, когато Джимс спеше. После мислите, които го занимаваха, бликнаха, въпреки че обожаваше Катърин и въпреки желанието си да не престъпва настойчивата и молба и да не си развързва езика в присъствие на Джимс.

— Да се биеш — заговори той със снишен глас, подхващайки предпазливо забранената тема, сякаш Катърин можеше да е наблизо и да слуша, — значи да живееш, то е солта на съществуването и най-умното нещо, което е било измислено. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, с време ще го разбереш, мойто момче. Той пречиства характера на народите, прави от религията това, което е, и оправя неприятностите на хората точно както го е предвиждал господарят на силите небесни. С което искам да кажа, Джимс, че най-големите и най-трайните приятелства се сключват чрез бой, между народите, както и между хората, и когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига ръката да е здрава и честна, ти си спечелил приятел завинаги.

— Аз не бих стиснал ръка на Пол Таш — каза Джимс. — Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният му тон събуди у Хепсиба чувство на тревога. Той пак си мислеше за Катърин и продължаваше да преценява момчето.

— Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо — възрази той. — А воюване ще има да падне достатъчно, преди да имаш време да пораснеш много-много, Джимс. Тогава научи хватките, които ще ти покажа, дръпни му един бой на тоя Таш и му стисни ръка. Това е най-хубавото в играта.

Напрегнатото лице на Джимс се поотпусна при тези думи на вуйчо му и добродушния смях, който ги последва.

— Никога няма да стисна ръка на Пол Таш — повтори той. — Аз ще му тегля един бой. Някой ден може да го убия.

— Това по̀ ми харесва — одобри Хепсиба. — Ти може да го убиеш, което не значи непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза. Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата до неизмерими висоти, кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и буренаци в криволиците на живота, прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигаш до момент, когато не можеш да се изсмееш, като изтрещи твоята тиква или тази на другия, тогава тя е р-разрушително нещо, най-лошото, което може да излее чашата на опустошението върху земята. Джимзи, тъкмо това обхваща страната сега — същата отрова на омразата, с която ти се хвърли срещу младия Таш, и идва денят (той е вече почти настъпил), когато тя ще залее тоя твой свят с такива червени и ужасни пламъци, че и всемогъщият господ не ще може да ги потуши!

Забравил се, Хепсиба издигна гласа си под натиска на чувството, което никога не угасваше у него съвсем и при смайващите думи, които изричаше, мислите на Джимс се откъснаха от Таш и той загледа вуйчо си изненадан, с широко отворени очи. Хепсиба продължаваше, изпълнен с виденията на надвисналите събития, което бе описал предишната вечер на Катърин и Анри, и кръвта на Джимс се раздвижи от картините, които вуйчо му рисуваше: как техният свят в пустошта не бъде обхванат от кланета и война.

— Би трябвало да знаеш всичко това — каза Хепсиба упорито, като си мислеше за безполезността на споровете със сестра му и съпруга й. — Ти вече ставаш мъж, Джимс, и ако майка ти и баща ти не искат да се погрижат за себе си, трябва ти да го направиш зарад тях. В бъдеще те чака воюване и трябва да се подготвиш за него, при все че не виждам да има някакви основания да разправиш на майка си за това или за другото, което ти казах. Тя би ме наказала, кълна се, а нежността на майка ти не е по-нежна от жестокостта на укора й, когато не промълвя нито дума, а само ме гледа, сякаш съм я ударил с юмрук. „Няма да й кажеш, нали?“

Джимс кимна и обеща.

— Тогава ще ти разкрия докрай всичко, каквото имам наум — продължи Хепсиба. — То започва с това, което наричаме омраза. Когато казваш, че мразиш Пол Таш, ти само заявяваш, че те е ухапала змия, която не можеш да видиш, да усетиш или да чуеш — в сравнение с нея блатната мокасинова змия е кротка и мила твар, затуй би трябвало да я гледаме с приятелски и обичливи очи. Тая първата змия живее в собствената ни кръв, Джимзи, и знае само да създава неприятности. Тя си е дала много труд от години насам в нашата страна, та омразата е наситила и въздуха, който дишаме. Бели като теб и мен дават воля на тая змия. Първо ние намразихме французите, а французите сетне намразиха нас; след това насъскахме индианците да мразят неприятелите ни, а нашите неприятели направиха същото; сетне не се задоволихме с извършената злина, насъскахме индианците да се намразят помежду си. Ние направихме това, мойто момче, ние, белите потомци на божия син, с по-голямата ни мъдрост, с нашата ракия, нашите пушки и лъжи, та се стигна до това, че между стотината племена червенокожи между Горна Канада и Охайо няма нито едно, което да не мрази някое друго, и всичко това само защото ние мразим французите, а французите мразят нас. Джимзи, помни: не са индианците, които започнаха да ни носят скалпове, ние бяхме тия, които ги изпращахме да ни ги донасят. Ние се нуждаехме от доказателства за убитите от тях хора, затова им искахме скалпове и им ги плащахме в брой, а французите правеха същото; докато поради това, че цените на скалповете на мъже, жени и деца непрекъснато се покачваха, бели мъже се заловиха за мръсния занаят, на който бяха научили диваците. И се стигна до такова надпреварвате в проливане на кръв, че чашата скоро ще прелее, а когато то стане, земята ще се окаже малка, за да задържи това, което ще се излее. Ето какво ще направи омразата, омразата на две бели народности една към друга; и когато всичко свърши — помни ми думата, Джимс! — те ще хвърлят вината върху индианците. Няма друга омраза като омразата на белия, дори не и омразата на индианеца; тя е по-смъртоносна поради силата и знанията, върху които се крепи, а те — силата и знанията — са били предимство срещу по-простите хора открай време. Затова казвам, че не е в твоя полза да поддържаш омразата си против Пол Таш.

За известно време Джимс беше забравил Пол. Струваше му се, че мирният свят, който бе познавал цял живот, изведнъж е изчезнал. Беше чувал неясни, шепнати с голямо недоверие слухове за тъмни деяния по далечните граници. Но баща му и майка му, които продължаваха упорито да живеят със своя оптимизъм, бяха отклонявали мислите, на които сега даде воля вуйчо му. Когато Хепсиба Адамс продължи да говори за всичко, което съвестта му го караше да каже, и дори се спря да начертае с пръчка на песъчливо място картата на страните, в които скоро щял да пламне пожарът на войната, като сочеше слабите и силните им места, душата на Джимс навлезе в нов живот и нов свят. И когато, след като прокара мънички пътечки, за да набележи пътищата за нахлуване и най-големите опасности, Хепсиба сложи пръст върху онова, което нарече Забранената долина, и изрази убеждението си, че племето мохок ще нахълта оттам с огън и томахавки, Джимс затаи дъх с тръпка на тревога.

— Пак ти казвам, че си станал на години, когато трябва да знаеш тия неща — продължи Хепсиба и стана от пясъка. — А сега, след като ти разкрих всичко това и ти казах кое как е въпреки волята на баща ти и майка ти, съм готов за тоя първи урок по изкуството да се браниш и нападаш, който ще ти покаже защо не можа да набиеш младия Таш. Има много за научаване: тънкостите на юмручния бой, на отбраната, хватките, счепкването, притискането с коляно, душенето и как трябва да се рита паднал и прав… Тъй че можем да започнем.

Това предложение Джимс прие на драго сърце и половин час Хепсиба упражнява споя ученик на малка полянка до пътеката.

Слънцето се беше доста снишило на запад, когато излязоха от Голямата гора и долу, в края на склона, видяха дома на Джимс. Мир и щастие като че бяха прострели златните си крила над Забранената долина и докато се любуваше на нейния покой и красота, безкрайното й обаяние и безметежна приветливост, предупрежденията на вуйчо му избледняха пред по-приятните мисли. Пушек се издигаше в сребриста спирала от големия зидан комин и забравило трагичните събития на деня, сърцето на Джимс затуптя от вълнение, когато видя майка си между цветята — това вълнение щеше да изпитва винаги. Той вдигна очи към застаналия до него мъж, като че ли да оспори истинността на изречените от него предвещания, и откри, че Хепсиба Адамс гледаше не жената, нито къщата в краката им, а право напред, над сводовете и върхарите на огромната гора, която се губеше в сипкава мараня на другия край на Забранената долина.

А Дран, който стоеше между двамата, също се беше загледал отвъд зелените и кафяви поляни, сякаш огромните простори представляваха неразрешима загадка, която душата му се стремеше да разбере.

Хепсиба се изтръгна от своя размисъл, усмихна се добродушно и сложи ръка върху рамото на Джимс. И тогава, като двама пакостници, съзнаващи вината си, слязоха по надолнището, за да обяснят на Катърин защо едното око на Джимс е затворено и устната подута, а на вуйчо му е отекла долната челюст.