Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (2)

I

В слънчев следобед през май 1749 година едно куче, момче, мъж и жена бяха прекосили изпъстрения тук-там с дъбове открит склон на хълма Тонтьор и сега отиваха към по-големите гъстаци на френската граница западно от река Ришельо и езерото Шамплен — кучето първо, момчето подир него, след това мъжът и жената последна.

— Това е обратното на правилния ред — изръмжа Тонтьор, който ги наблюдаваше как се отдалечават. — Глупашки начин да навлизаш в пъкаща от диваци област, която няма край. Мъжът би трябвало да върви начело на скъпоценната си колона с готова пушка и буден търсещ поглед; жената втора, за да наблюдава и пази заедно с него, след това момчето и кучето, щом вече се налага да ги мъкнат със себе си на такъв път, и то по мръкване.

Тонтьор беше еднокракият воин-сеньор, от чиято мелница долу в долината четиримата се връщаха у дома си.

Очите му бяха проследили жената със сдържан и преценяващ копнеж. „Анри Бюлен е чудноват човек — помисли си той. — Може да е малко смахнат, може дори да е глупак. Но е и много щастлив съпруг, за да притежава жена с хубавото лице и снага и с прекрасното непорочно сърце на Катърин.“

Малкият Джимс беше щастливо момче, задето има такава майка.

Дори и това негодно куче имаше късмет. При това индианско! Мръсно, негодно. Жалко подобие на куче, без душа, което тя хранеше, милваше, на което се усмихваше — както я беше виждал да се усмихва.

Тонтьор заби дървения си крак в меката пръст, когато те изчезнаха оттатък ливадите му в лъката. Кралят на Франция го бе удостоил и той бе първият от многото геройски сражавали се феодали, заселени край Ришельо, за да задържат англичаните и червенокожите им варвари. Том пазеше вратата на големия воден път, който водеше право към сърцето на Нова Франция. Ако англичаните дойдеха със сатанинските си ловци на скалпове, от племената мохок и сенека, щеше да им се наложи да минат първо през неговия труп. Никой генерал не би могъл да получи по-голямо отличие. Почит. Богатство. Ширно владение, над което той бе цар.

И въпреки това…

Той завиждаше на Анри Бюлен.

Беше късно следобед. Майските сенки се издължаваха към изток. Слънцето още кротко огряваше земята с меко златно сияние, което не жареше и не слепеше — искрящо море, разляло се в топли вирове, и струещи покривала над земята, която сякаш мъркаше тихо, обгърната от мир и радост. Тъй беше от сутринта. Тъй беше вече дни наред. Валял бе спокоен дъжд, извлякъл зелени кълнове от почвата; имало бе ветрове, тъмни облаци и тътнещи гръмотевици, но само вечер, от две седмици насам, до този четвъртък следобед. Всяка зора идваше със слънчев блясък, с птичи песни, свиване на гнезда, цъфване на цветя, с по-голяма плътност на зелените бои в гората.

Беше тъй тихо този следобед, че можеше ясно да се чуе бръмченето на пчелите, а наред с този дружелюбен и успокояващ звук ромолящо съзвучие на текущи води, проправящи си път в стотици ручейчета и потоци надолу към ливадите край реката Ришельо. Не лъхваше вятър, за да помръдне лист или вейка, и въпреки това навред наоколо като че ли се усещаше живо дихание на нещо — дух на растящи неща, песен на цветя, ухаещ смях, избуял по хълма и долината, сякаш твърде потаен, за да бъде доловен от човешкото око и ухо.

Беше този час на следобеда, когато птичките пеят тихо. Утрото бе чуло тяхното негодувание, великолепното и безстрашно предизвикателство на пернатите певци, отправено към всичките духове на тъмнината, но с идването на късния следобед, залеза, вечерта, тези същите песнопойци влагаха нотка на благодарност и молитва в смекчените си нежни гласове. Тъй пееше сега един дрозд. Към него се присъедини мелодията на чучулига. Коприварчета със сребърни гърла свирукаха приглушените си песнопения в гъстаците. Цветя се стелеха под краката. На откритите места те покриваха земята с килим в бяло, розово и синьо. Цветя, птици и покои, златен свят, залян от залязващото слънце, засмени сини небеса над върховете на дърветата и куче, момче, мъж и жена, запътили се на запад.

На трима от тях, дори на кучето, Тонтьор им завиждаше.

Това куче има име, което му приляга, мина през ума на Тонтьор. Защото то беше печални останки от куче — дори още по-жалки от самия блестящ сеньор с неговото чуканче от откъснатия от снаряд крак и гърди с белези от удари с меч, които биха убили един обикновен човек. Кучето преди всичко беше едро, кокалесто и мършаво, телесен сбор от груби изпъкнали стави и възлести мускули, които си бяха такива от рождение, а не от глад. Беше грозно куче, тъй безнадеждно грозно, че човек неволно го обикваше от пръв поглед. Козината му беше четинеста и рошава, лапите огромни, челюстите дълги и отпуснати, а ушите — спомен от много трудно спечелени двубои с други нему подобни твари. Опашката беше наполовина откъсната, така че сега можеше да размахва само едно парченце. То ходеше с накуцване, тежко, неизменно накуцване, което като че разтърсваше дългото му тяло от единия край до другия, защото лявата му предна лапа, както кракът на Тонтьор, липсваше. Едно разкривено, весело, без всякакви претенции за хубост, обично куче, на което жената — в миг на прозрение за общата хармония — бе дала името Дран-дран-недодран. Тъй че Тонтьор бе наполовина прав, като го смяташе за жалки останки от куче, но в друго отношение не беше прав. Кучето не беше без душа — то я имаше и тя принадлежеше на момчето, неговия господар. В тази душа имаше дълбоко запечатал се белег от глада и насилието, претърпени в един индиански стан, където Анри Бюлен го беше намерил преди четири години и от съжаление към умиращото същество го беше донесъл у дома си за Джимс. Това беше белег, врязан дълбоко с тояги и ритници, рана, която никога не заздравя и която направи от кучето това, каквото беше — неуморен и подозрителен търсач на миризми и шумове в гората. То винаги вървеше една-две стъпки напред, дори когато денят бе изпълнен с птичи песни и леко вълнуваща мелодия на покой. То вървеше напред и този следобед. От четиримата, запътили се един подир друг на запад, то като че ли беше единственото, което бдеше и се ослушваше да не би опасност да се появи от красотата и тишината на обкръжилия ги свят. От време на време вдигаше очи към господаря си. На лицето и в очите му се четеше огорчение, кучето долови това след малко и изскимтя с тих въпросителен звук в гърлото си.

Момчето се казваше Даниъл Джеймс Бюлен, но майката още от дете му викаше Джимс. То беше дванадесетгодишно и тежеше двадесет фунта повече от кучето си. Дран-дран-недодран, наричан за по-кратко само Дран, тежеше шестдесет фунта, ако кантарът в мелницата на Тонтьор беше верен. Човек би ги познал, че са едно, дори да бяха в тълпа, защото, ако Дран беше очукан стар воин, момчето, от друга страна, както личеше по всичко, имаше амбицията да стигне до същото физическо състояние.

— Я, той се е докарал като безстрашен зъл пират, дошъл да отвлече мойто момиченце и да го държи за откуп — беше екнал в долината смехът на Тонтьор и бащата на Джимс се бе присъединил към смеха на сеньора.

После, за да влоши положението още повече, започна бавно да го върти и оглежда, докато хубавата малка Мари-Антоанет наблюдаваше, вирнала нежното си носле с аристократично пренебрежение, а Пол Таш, отвратителният й братовчед от големия град Квебек, открито му се присмиваше и кривеше зад гърба и. И това, след като се беше приготвил с толкова грижливо старание за очите на Мари-Антоанет, ако случайно го погледнеше! Това беше трагичното. Този ден, когато тръгваха за мелницата на Тонтьор да вземат един чувал брашно, беше си сложил новите дрехи от еленска кожа. Носеше пушка, три пръста по-дълга от него. Голям рог за барут висеше на кръста му, в колана бе затъкнат нож, а през рамо висяха най-скъпите му съкровища — тънък ясенов лък и колчан, пълен със стрели. Въпреки топлия ден беше сложил калпака си от кожа на миеща мечка, понеже имаше по-хубав вид от другата шапка — лека, от щавена кожа — и на него беше забучено дълго перо от див пуяк. Дран, кучето, беше горд с войнствения вид на господаря си, но не можеше да разбере промяната, настъпила у момчето, нито защо се връща у дома с такова замръзнало, сковано лице.

Анри Бюлен не го сдържаше да опише сценката на жена си, щом Джимс се озове достатъчно далеч, за да не чуе. Но Анри винаги виждаше нещата откъм хубавата, откъм смешната им страна. Това бе една от причините, поради които Катърин се беше омъжила за него, а също и поради която го обичаше сега повече, отколкото преди петнадесет години, преди да се роди Джимс. Това беше голямата и всеобемаща причина Анри Бюлен да обича цялата ширна пустош с нейните дървета, цветя и опасности. Поради нея той обичаше живота — обичаше го по такъв безкрайно всеобятен и непонятно доверчив начин, че Луи Едмон Тонтьор, неустрашимият феодален господар на сеньорията, го беше нарекъл глупак заради наивността му и предсказал, че един ден неговият скалп и скалповете на жена му и сина му ще украсят малките обръчи на диваците.

От мястото си зад кучето, момчето и мъжа Катърин Бюлен гледаше своя свят и своите съкровища с радостна и безстрашна гордост. Никое момче според нея не можеше да се сравни с нейния Джимс и никой мъж — с нейния съпруг. Тази предизвикателна мисъл винаги се таеше в кротките черни очи, изпълнени с дремещи пламъчета, понеже в тях светеше любов. Човек можеше да види и да долови колко е щастлива и както Тонтьор тайно разпалваше огъня на своя копнеж, когато останеше сам, така и тя обичаше да се възхищава на своите съкровища, когато мъжете вървяха напред и не можеха да видят менящото се изражение на нейното лице. Имаше малкото желание да запази вътре в себе си една свята частица от своя възторг, защото беше англичанка, а не французойка. Поради това Даниъл Джеймс носеше английско име, наследено от нейния баща, учител в Нова Англия, а след това служител на семейство Пен в Пенсилвания. Там, край границата на тази провинция. Анри я беше намерил и се оженил за нея две години преди смъртта на баща й^[1].

— И от петнайсет години насам ти ставаш все по-млада и по-хубава — обичаше да й казва той — Каква трагедия ще е, когато аз остарея и се сгърбя, а ти ще си все още малко момиче!

Вярно бе, че на Катърин не й личаха нейните тридесет и пет години. Лицето, както и очите и бяха млади, нежни и лъчезарнопроменливи, като на момиче, а особено много този четвъртък следобед, като се връщаше подир своя син и съпруга си от ливадите край Ришельо. Изкачването по хълма Тонтьор бе накарало бузите й да поруменеят и с блясъка на слънцето в черната й коса тя беше пленителна картина за Анри, която той от време на време се обръщаше да погледне, когато местеше тежкия чувал с брашно от едното рамо на другото.

Тонтьор знаеше вероятно по-добре от Анри Бюлен, че обожанието на Катърин към сина и съпруга и всичко друго, свързано с тях, дори примитивните неудобства на живота в пущинаците, които беше приела като жертва, почива върху нещо повече от факта, че е другарка на един мъж и майка на син. Културата и образованието, широтата на погледа и мисълта, закърмени първо от благородната й майка, а след смъртта на майката развити и закрепени у нея от бащата учител, й бяха дали в ръцете безценно мерило за щастие. Понякога тя жадуваше за нещата извън кръга на това щастие — мечтаеше за златошит брокат, коприни с цвета на жълтурче и сини атлази, бяло моаре и изящни валансиенски дантели и поради това в къщата на Анри имаше дяволити шапчици с розови и светлолилави панделки и тънки като паяжина дантели за косата на Катърин, и много прости, но хубави неща, измайсторени от нейните похватни ръце. Тя умееше да прави волани и дантелени забрадки, не по-малко изискани от тези, които носеше мадам Тонтьор въпреки тяхната цена, а днес простата й рокличка от муселин на клончета със сини фльонги и наметката с качулка в червено й придаваха в очите на Тонтьор хубост, която караше сърцето му да тупти лудо като на млад момък в покритите му с белези от рани гърди. Поради женската й сръчност да създава красота и съвършенство от прости и евтини неща, а също и поради това, че беше потомка на презряното английско племе, мадам Анриет Тонтьор я гледаше с горе-долу същото отвращение и неприязън, с каквито би гледала чаша отрова.

Тонтьор го знаеше и кълнеше в честната си душа жената, която бе негова съпруга, студеното й аристократично лице, напудрената й коса, накитите и роклите й, платоническото й непознаване на любовта; а от друга страна, благодареше на бога, че малката Мари-Антоанет започва все по-малко и по-малко да прилича на нея с всеки ден, изминал над хубавата й главица. Защото Мари-Антоанет беше буйна като него, аристократка без съмнение, но с пламенна и неудържима избухливост, която компенсираше това проклятие, и затова той благослови и съдбата, която в едно отношение е била толкова неблагосклонна към него.

Както вървеше зад мъжа си и сина си, Катърин мислеше за Тонтьор и жена му, аристократичната Анриет. Отдавна вече знаеше, че мадам Тонтьор я мрази, но едва този следобед направи другото откритие, защото въпреки най-геройските си усилия Тонтьор се беше издал, когато тя внезапно улови погледа му. Катърин бе видяла сянката на тайната му бързо да изчезва като привидение. Докато изкачваше хълма Тонтьор, тя се подосети за едно-друго и с безпогрешната интуиция на жена разбра какво мисли Тонтьор, но то не й вдъхна нито страх, нито недоверие към него.

Същевременно тези мисли я изпълниха с топла признателност за голямото й щастие, защото, когато го сравняваше с мъката на друг мъж и провала на друга жена като съпруга, виждаше по-ясно нещата, за които в пълнотата на сполуката си трябваше да произнесе най-благоговейна благодарствена молитва. Мъжът пред нея, нарамил стоте фунта черно брашно, си тананикаше френска песничка и всеки можеше да види, че е французин до сетната капка кръв в жилите му. Катърин обичаше духа на тази кръв повече, отколкото на английската, която течеше в нея. Също както тя бе станала французойка, така Анри в сърцето си бе станал англичанин и непрекъснато се кълнеше, че не би дал и най-малка частица от живота в скъпоценната снага на Катърин срещу цялата негова възлюбена Нова Франция. Отначало неговото влияние бе малко по-силно от влиянието на жена му, защото докато Катърин пазеше всичко английско живо в спомените си и учеше момчето си и на английски, и на френски, и пееше английските си песни, и скъпеше английските си книги, тя обикна Нова Франция, както никога не бе обичала по-суровия пейзаж на родната си Нова Англия, обикна и сърдечните и жизнерадостни хора в нея с разбиране и преданост, които бяха по-скоро вродени, отколкото придобити.

Въпреки това мадам Тонтьор я мразеше. Тя не вярваше на нищо добро, което се кажеше за Катърин, и я мразеше първо като смъртен враг на своя народ, мразеше я още, защото се осмеляваше да държи главата си изправена гордо, като съпруга на някой феодал, и най-после я мразеше, защото, при все че не беше повече от жена на нищо и никакъв заселник в горските пущинаци, имаше дързостта да бъде най-хубавата жена около сеньорията на Тонтьор.

И доколкото можеше, беше насаждала и подхранвала тази омраза в сърцето и душата на горделивата си дъщеричка Мари-Антоанет, а Тонтьор, сляп за злобното коварство на жените в подобни случаи, се чудеше защо неговата дъщеря, която обожаваше повече от всичко друго на света, проявява такава открита неприязън и недружелюбност всеки път, когато Джимс дойдеше в тяхното имение.