Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (10)

IX

Известно време Джимс не можа да се помръдне, загледан в аленото небе. Съмнение би могло да облекчи мислите, които помрачаваха съзнанието му, но докато стоеше изтръпнал и онемял, за него нямаше съмнение. Домът му беше в пламъци. Само това не би го сковало от ужас. Баща му беше там и можеше да се погрижи за майка му, нова къща можеше да се изгради, светът не се свършваше поради една изгоряла къща. Но имаше два огъня, и тъкмо другият, по-далечният, който хвърлеше по-неясни, но пък и по-мрачни отблясъци, му всяваше ужас. Това беше огънят на Хепсиба, който му говореше в нощта!

После завладяващото чувство го отпусна и когато си възвърна силата да действува, той видя Дран да гледа осветеното небе и всеки мускул, всяка скована линия в тялото на кучето говореше ясно за близостта на индианци. Досега това предупреждение никога не бе го карало да изтръпва от уплаха или страх.

Джимс се втурна тичешком по нанадолнището и както тичаше, храсти го шибаха по лицето, сенки се събираха в краката му и дългите ръце на мрака посягаха от дърветата, за да го задържат. Когато слезе долу, затича по-бързо и тъй гъсти и тъмни бяха степите на заградилата го гора, че закриваха сиянието на небето. Сребърни нишки звездна светлина осветяваха пътя му и той се стрелкаше през пръски и вирове от тази светлина и пресичаше полянки, където тя то поглъщаше в цели морета. Не можеше да настигне Дран. Като две сенки някоя весела вечер те тичаха единият по петите на другия, докато дъхът на Джимс започна да излиза от устата с голямо усилие и след една миля той закрачи отново ходом. Дран тръгна по-бавно и господарят му се изравни с него. Изкачиха по-нисък хълм и Джимс пак видя отблясъците на пожара. Горе в небесния свод те се губеха призрачно бледи в широката дъга на Млечния път.

Двамата затичаха нататък и духът на надеждата започна да се бори за място в ума на Джимс. Той се вкопчи в този лъч светлина, светнал от мрака на потресението и паниката, и се държеше за него с всички сили. Лъчът надежда придаваше живот и сила на доводите, с които сега се мъчеше да отхвърли другото, по-мрачно нещо. Домът му гори. Но то трябва да е нещастен случай — нищо друго, което да буди у него страх. Другият пожар — чам в Забранената долина — не е повече от съвпадение, вероятно причинен от невнимателен индианец или от лулата на някой бял. Горите бяха сухи. Дебел слой окапали листа застилаше земята и само чакаше искра от огниво, трошичка тютюн или тлееща тапа от патрон. Никога не го е било страх от горски пожари!

Той спря пак да си поеме дъх и Дран спря заедно с него. Двамата стояха в един от вировете звездна светлина, наострили уши, напрегнали очи, и кучето не даваше път на по-голям оптимизъм. Дръгливото му тяло трепереше от сдържаните чувства на несигурност и ожесточение, които го завладяваха, когато доловеше във въздуха смъртоносната отрова за ноздрите му — миризмата на индианци. Козината по гръбнака му беше настръхнала. От очите му изскачаха мълнии. От мощните му челюсти капеха лиги, сякаш беше движен от глад, а не омраза. Джимс се мъчеше да не повярва белезите, които виждаше, и си казваше, че ако случайно има индианци у дома му, те са приятели, които помагат да се спаси каквото може от трагичния ножар.

Лек ветрец шепнеше във върхарите, докато той се ослушваше. Сухи дъбови листа шумоляха по клоните им, сякаш ги тръскаха безплътни ръце. Сетне шумоленето и шепненето спря и сенките легнаха като твърди тела на земята. В тишината Джимс чу звук, който заглуши туптенето на неговото сърце. Беше тъй далечен, тъй неясен, че шумоленето на листата надделя в слуха му. Вятърът отново заигра сред дъбовете, сякаш нарочно.

Но Джимс бе доловил.

Беше доловил стрелба с пушки.

През хълмове и гори звукът бе стигнал до него откъм сеньорията Тонтьор. Той не дочака дъбовете да задремят пак. Дран го поведе за последния отчаян, изтощителен пробег през Голямата гора. Краката му като че се наляха с олово и се влачеха едва-едва към края на тоя бяг. Беше тичал твърде бързо. Той спря и се облегна на едно дърво, а Дран заръмжа полугласно и страшно в коленете му. Сега Джимс не се опитваше да приема или да отхвърля някакви предположения. Страшното бе станало според него, след като беше чул стрелбата с пушки. Изместило надеждата, дори и страховете му, неговото единствено и голямо желание беше да стигне колкото може по-скоро при баща си и майка си.

Пресилването го бе изтощило, когато двамата стигнаха до края на гората, и не можеше да продължи да тича, без да падне. Пред тях беше склонът — сребрист килим в звездната светлина. В полите му се намираше онова, което досега беше негов дом.

Това, че той представляваше нажежена до червено клада, без форма, готова да рухне — куп, от който пламъците се издигаха лениво, изчерпали яростта си, — не добави нищо към съкрушението му. Подсъзнателно беше очаквал това. Оборът беше също камара пламтящи главни, а онова, което оставаше от по-малките сгради до него, мъждукаше като угарки от огромни свещи, мушнати в земята. Всичко бе унищожено. Но дори това не беше фактът, който започна да го лишава от здрав разум; а беше полагал такива усилия да го запази. Безмълвието, липсата на живот и движение, липсата на звуци първо го ужасиха, а после го обгърнаха със смазваща, убийствена сила. Огньовете осветяваха низините. Джимс виждаше голямата канара при потока. Пътеките между градините. Птичите къщички в най-близките дъбове. Мелницата. Леха слънчогледи, приличащи на стройни нимфи. Имаше ярко осветени подробности, чак до малкия куп ябълки, които двамата с майка му бяха събрали преди един-два дни. Но не виждаше нищо извадено от горящата къща. Не виждаше баща си, майка си, нито Хепсиба Адамс.

Дори сърцето на Дран сякаш се сломи в тези мигове и от него се изтръгна звук, който приличаше на ридание. Беше полуклекнал. Не беше вече яростен, нито отмъстителен. Но Джимс не го виждаше. Той се мъчеше да намери у себе си някаква сила, която да му помогне да извика името на майка си. Устните му бяха пресъхнали, гърлото отказваше да го послуша. Безмълвието беше страшно. В него той чу като изстрел от пистолет изпращяването на една пръснала се главня. Чуваше водата в потока там, където се плискаше в камъните близо до мелницата. В гората зад него забуха бухал, снишил глас зарад звездната светлина. Не чуваше някой да говори, някой глас да вика.

Страхът, свиването на плътта и нервите пред опасността съвсем го бяха напуснали. Движеше го само мисълта за баща му и майка му, загадъчното им мълчание, желанието му да ги повика и да чуе в отговор техните гласове. Ако у него беше останало живо някакво духовно начало, само то не му позволи да закрещи. И това не беше продиктувано от страх. Той не сложи стрела на лъка си, когато слезе долу в звездната светлина с малко несигурни крачки. Това, което имаше или нямаше там, не можеше да се промени с една стрела. Той не се прикриваше в сенките. Не търсеше нищо и не искаше нищо освен баща си и майка си.

Изведнъж се натъкна на баща си. Анри лежеше на земята до един от розовите храсти на Катърин и сякаш спеше. Но беше мъртъв. Лежеше с лице, обърнато към небето, както племето мохок винаги оставяше мъртъвците си. Светлините от пожара играеха леко по него — ту се засилваха, ту избледняваха, както главните припламваха и угасваха, сякаш променливи акорди на някаква беззвучна музика.

Тих като светлината, без ридание и стон, Джимс коленичи до него.

Беше странно, че в този миг можа да заговори, докато преди малко тази сила бе потисната у него от неща не тъй ужасни като смъртта. В гласа му нямаше истерия. Собствените му уши го доловиха като глас, който не идваше от самия него. Изрече името на баща си, макар и да знаеше, че безжизнените устни няма да му дадат отговор. Повтори го без всякакво възбуждение и ръцете му стиснаха безмълвното тяло. Когато смъртта приближи, скове сетивата и спусне златно було на облекчението над болката, тя донася със себе си голямо спокойствие и тъкмо това — духовната скованост на смъртта, без физическата промяна — обзе Джимс. Защото звездната светлина разкриваше всички подробности: баща му безжизнен, побелелите му устни свити, темето му оголено и окървавено от ножа за скалпиране. Джимс рухна. Може би беше проговорил пак. Може би беше изхлипал. Но това нещо, подобно на смърт, което го обземаше със своята непрогледност и безграничност, го скри от самия него. Той остана до баща си, неподвижен и безмълвен като него. Дран седеше клекнал наблизо. След малко лека-полека припълзя до мъртвия. Подуши изстиващите ръце. Близна лицето на Джимс, както се беше захлупил върху рамото на баща си. След това остана пак неподвижен, с очи, вглеждащи се наоколо като кълба трепкащ пламък. Въздухът беше напоен със смърт. Той я вдишваше. Чуваше я. Тя беше в печалното шумолене на дъбовите листа. Беззвучно танцуващите сенки от огъня я блъскаха в него. Нощен ястреб, извил се близо до пожарището я носеше на крилете си. Безмълвието бе натежало от нея. Най-после непреодолимият подтик да отговори на духа на смъртта надделя, той клекна на задните крака и зави. Но то приличаше толкова малко на воя на Дран, колкото гласът, повикал преди няколко мига баща му, беше гласът на Джимс. Това бе призрачен звук, който сякаш накара да стихне дори шепотът на листата — задгробен, всяващ тръпки вик, който отекна през поляната, придружен от скръб.

Именно той изтръгна Джимс от дълбините, в които беше пропаднал. Момъкът вдигна глава, видя баща си пак и със залитане се изправи. Започна да търси. Наблизо, до купа ябълки, които Катърин му беше помагала да събере под дърветата на склона, намери майка си. И тя лежеше с лице към небето. Малкото останало от разпуснатата й коса беше разпиляно по земята. Великолепната й красота бе погубена. Звездната светлина нежно я галеше и разкриваше на сина й колко ужасен е бил нейният край. Тук, над нейния труп, сърцето му се сломи. Дран стоеше вярно на стража, вслушан в скръб, която късаше душата му. След това настъпи още по-дълбока тишина. През дългите часове горящите трупи се слегнаха в равни купища гаснещи главни. Печален вятър премина над Голямата гора. Млечният път започна да избледнява. Събрали се облаци закриваха звездите. После настъпи тъмнината, която предхожда деня, а след това дойде зората.

Джимс се вдигна, за да се изправи пред разбития си свят. Беше вече не младеж, а същество, състарено от преживяна вечност. Дран беше този, които го поведе да търсят Хепсиба Адамс. Той търсеше като полусляп, но въпреки това долавяше всичко. Видя изпогазената трева, отъпканата от мокасини пръст край извора, брадвичка, загубена през нощта, и на брадвичката английско име. Но Джимс не намери вуйчо си.

В същото сиво развиделяване, оживено от крилата на птиците и играта на катеричките между дърветата, той пое към имението Тонтьор.

Носеше брадвичката, вкопчил се в нея, сякаш дървото, което държеше, беше живо същество и можеше да му избяга. Поради тази брадвичка в ума му бавно възникна ужасна мисъл, която го оковаваше като верига. Оръжието, с късата му дебела дръжка от хикори, с изхабеното острие и разбита задна част, можеше да е кръв и плът, способна да изпита болка или да издаде тайна, тъй здраво се беше сключила ръката му около нея. Но той не виждаше нито желязото, нито дървото. Виждаше само името, което му казваше, че англичаните са дошли със своите индианци или са ги изпратила, както толкова често беше предричал вуйчо му. Англичаните. Не французите. Англичаните.

И той стискаше брадвичката, сякаш беше гушата на англичанин.

Но не мислеше за това. Тази част от него, която съзнаваше какво прави, действуваше независимо от разума, който го караше да се движи и вижда. Мислите му бяха заградени с каменни стени и в тези стени те се блъскаха и тъпчеха, все в кръг, и твърдяха едни и същи неща, докато повторението се превърна в бръмчене в ума му. Майка му беше умряла — там в стопанството. Баща му беше умрял. Убили са ги индианци с английски брадвички и той трябва да го съобщи на Тонтьор.

Цялото това нещо беше като някакъв недействителен здрач, през който минаваше, някакъв чудовищен кошмар. Изгряващото слънце не можа да разпръсне тази илюзия, която възникваше и изчезваше като вълни на светлина и мрак в ума му. Денят с неговата топлина и хубост, стотиците птици, които се събираха за отлитане на юг, веселото обаждане на пуйки под кестеновите дървета, меката синева на небето — всичко изостряше това чувство. Навремени малко оставаше да извика, че всичко случило се не е възможно, и беше готов да повярва, че очите са го излъгали.

След известно време въздействието на тези неща започна да отстъпва пред упорито налагащи се други сили — спасителите, които се издигат или падат между лудостта и здравия разум, между истерията и спокойствието. Той спря, когато стигна Катеричата скала, и погледна към Забранената долина. С багрите на есента тя повече от друг път приличаше на ориенталски гоблен, проснал се пред погледа му, с дружелюбно блеснали езера. Не виждаше никакъв пушек, никакъв признак за нахлуване или враждебни действия. До него долиташе песента на катеричките. Крилата на два орела, които познаваше от детството си, бляскаха в небето. Умът му се проясни и той усети да си възвръща загубената сила. Заговори на Дран и кучето се притисна до коляното му, вдигна към него поглед, изпълнен с немия език, който и то беше оставило да се скове, да умре за известно време. Мъжеството се върна у двамата. Когато обърнаха гръб на долината, в очите на Джимс гореше друга светлина.

Разумът му, сразен и разбит досега, се възроди, подклаждан от пламък, който буйно се разгоря, но като че ли не вливаше жар или възбуждение в плътта му. Само очите му се промениха и станаха очи на дивак, твърди като кремък и без дълбочина, в която човек би могъл да прочете какво чувствува. Лицето му беше пребледняло и безстрастно, с черти, изписани и изрязани сякаш върху безкръвен камък. Той погледна пак брадвичката и Дран чу въздишката, отронила се от устните му. Брадвичката беше нещо като глас, който му разказваше разни неща и злорадствуваше за това, което можеше да му разкаже. Тя го караше да мисли по-трезво и настойчиво му налагаше да бъде предпазлив. Той не се вслуша незабавно в настояването, защото това, което лежеше зад гърба му, превръщаше личната опасност в нещо незначително, не поради смелостта му, а защото страхът беше умрял в него. Когато наближи имението на Тонтьор, инстинктът за самосъхранение се събуди. Той не го накара да напусне откритата пътека или да тръгне по-бавно, но сетивата му се изостриха и несъзнателно започна да се подготвя за физическия акт на отмъщението.

Да стигне при Тонтьор, беше първото задължение при извършването на този акт. Тонтьор все още имаше неколцина мъже, които не бяха отишли е Дискау, и когато си припомни пушечната стрелба, пред очите на Джимс се изписа една картина. Убийците на баща му и майка му бяха свила към изток от Забранената долина и сеньорът, предупреден от огъня на Хепсиба, ги е посрещнал със заредени мускети. Джимс имаше вяра в Тонтьор и не се питаше какво е станало в низините край реката. Досега никакво съмнение не бе минало през ума му за съдбата на Хепсиба. Английските брадвички са го улучили някъде, иначе е щял да дойде през дългата нощ, когато двамата с Дран бяха бдели сами със смъртта. Но сега слаба, едва мъждееща надежда започна да се надига в гърдите му, когато стигна до хълма Тонтьор — една безразсъдна мисъл, че нещо може да е накарало вуйчо му Хепсиба да отиде на Ришельо: една надеждица, че след като е запалил сигналния си огън, е забързал към имението, като е смятал да намери близките си там. Баща му трябва да е видял предупреждението на Хепсиба през Забранената долина, но е чакал, без да повярва, докато смъртта е пътувала със сенките на нощта към крайречните низини.

Можеше да види Хепсиба след миг да преваля планината…

Хепсиба и баронът и мъже с пушки…

Дори Дран като че ли очакваше такова нещо, докато бързаха през последната осеяна с дъбове поляна и се изкачваха по обраслия с кестени хребет. Тук имаше яребици от зори до половината на утрото и едно ято се вдигна пред тях, запърпорило с крила. На склона откъм Ришельо растяха кленове и сухите листа стигаха до коляно. След тях идваха гъста ивица от шмакове с провираща се през тях пътечка и издатината на хълма, където винаги бяха спирали да погледат чудния край, подарен от френския крал на юначния му васал Тонтьор.

Джимс изскочи от гората на това място и искрата, която се разгаряше в гърдите му, потъна във внезапен мрак.

Нямаше вече имение Тонтьор.

Тънка, стелеща се мъгла покриваше низините. Беше като було, леко дръпнато да прикрие грозотата на нещо, което се е случило — було, не съвсем лишено от красота, като изтъкана от паяжина многоцветна завеса от лют пушек, провлякъл се в слънчевата светлина, тъкан, която чудновато и лениво се изплиташе от белезникави спирали, вдигащи се беззвучно навред, където бе имало сграда в сеньорията на Тонтьор.

Сега нямаше никакви сгради освен една. Голямата господарска къща я нямаше. Нямаше я черквата с бойниците. Нямаше ги къщите на земеделците отвъд ливадите и нивите. Единственото оцеляло нещо беше каменната мелница и голямото колело с крилата бавно се въртеше със стенещ звук, който долиташе едва чуто от далечината. Само то нарушаваше безмълвието.

Както Джимс гледаше надолу, влачещото се було пушек му се стори като саван, покриващ мъртвец. За първи път той забрави за баща си и майка си. Сети се за някого, когото бе познавал и обичал много отдавна. Тоанет.