Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (22)

XXI

Беше десет часът, решителният момент. Сутринта бе имало мъгла; в шест се изсипа проливен дъжд; сега беше горещо. Приличаше по-скоро на юли, не септември. По тъмно двадесет и четирима британски доброволци се закатериха по стръмната височина откъм реката, като се хващаха за храсти, впиваха пръсти в пролуките между скалите, пълзяха, притиснали лица до земята, напредваха стъпка по стъпка. „Боя се, че не ще можете да го направите“ — бе казал Уулф, загледал тъмния като в рог мрак горе. Но те го направиха. Безименни за историята, унищожиха старата карта на света и сложиха друга на мястото й. В този час двадесет и четири души разгромиха Франция, дадоха път на една по-велика Англия, създадоха нова нация.

На върха Вергор френският офицер спеше крепък сън със своята стража. На него съдбата би могла да подари славата за запазването на старата карта. Но той бе убит, преди да успее да прогони мъглата на дрямката от очите си. Пътеката на Уулф бе проправена и като тясна върволица червени мравки британците продължиха да се изкачват по тази пътека. Водрьой, губернаторът, архизлодеят, който загуби половин континент за Франция, лежеше съвсем наблизо в топлото си гнездо на беззаконието, мечтаеше за сладострастни дни с невярната мадам дьо Паен и крееше бъдеше с любовницата на самия крал, мадам Помпадур. Оттатък Сен-Шарл, очаквайки британските войски от съвсем друга посока, буден, изнервен, лишен от всяка възможност да победи поради слабостта и идиотизма на този любимец на мадам Помпадур, стоеше нащрек Монкалм.

Джимс беше в батальона на Гиен, дошъл от лагера си на Сен-Шарл в шест часа сутринта и осеял с белите си униформи билото на Бют-а-Ньовьо, откъдето виждаше как британската къртичина се разраства в планина.

Джимс съзерцаваше Равнините на Абраам и странна песен ехтеше в душата му, като си мислеше, че Тоанет е рожба на тази земя и че нейният прапрадядо е дал името на местността, която скоро щеше да почервенее от кръв. Равнините бяха широки и повечето без издигнатини, изпъстрени тук-там с храсти, дървета и ниви. Те бяха преддверието на Квебек, съдбовното поле, разположено между стръмния бряг на Сейнт Лорънс от едната страна и извиващата като змия ленива Сен-Шарл от другата, с безкраен прекрасен простор, ширнал се пред очите.

Както лежеше и наблюдаваше заедно с войниците на Гиен, Джимс едва ли е могъл да предположи, че тази гледка на пасторална красота е сцена, на която предстои да се разиграе една от епичните трагедии на всички времена. Облада го чувство на покой, като да беше настъпило време, което щеше да отбележи края на объркаността и мъката, жертва на които е бил три години, и той долавяше тайнствената близост на фактори, които не можеше да види. Джимс беше рожба на времена, когато вярата в намесата свише в хорските дела бе силна, и за него не беше трудно да си представи, че Тоанет е до него и му шепне тъй, че само той може да чуе, че е дошъл у дома си.

Стана седем часът, после осем, после девет. Пред него англичаните се престрояваха в боен ред. Зад него, измамен и надхитрен, Монкалм с бясна бързина прехвърляше войските си по моста на Сен-Шарл и под северния крепостен вал на Квебек в града през Дворцовата порта. В окрайнините на Равнините на Абраам приличащият на момченце Уулф, поет и философ, се готвеше за слава или гибел. В кривите, тесни улички на града се събираха орди индианци с вързана на боен кичур коса и с бойни шарки по лицата, отреди от изгладнели и изиграни канадци, готови да защитят за сетен път домовете си, батальони на Стара Франция с бели униформи и лъскави щикове, ветерани от Сар, Лангедок, Русийон и Беарн, с белези от стари рани, живели със седмици с оскъдни дажби, но готови да се бият за Монкалм. Напред, където гледаше Джимс, цареше тишина, ред и стоическата сигурност на английския морал. Зад него господствуваше смелостта, благородството и желязната издръжливост на герои, завладени от възбуждение и недисциплинирана стремителност.

Джимс не виждаше всичко това, нито нещо отвъд далечната червена линия. Равнините се ширеха, галени от слънце, тук-там проблясваха птичи крила — врани се хранеха в нивите. Земята бе огромен персийски килим в топли есенни багри, горите образуваха жълта и златна рамка наоколо. Топовете на Само, на Сийри, на корабите по реката сънливо бумтяха и по височините на Бют-а-Ньовьо Джимс би могъл да спи, унасян от този безкраен монотон от звуци, топлите лъчи на слънцето, синевата на небето, безмълвието на Равнините. Той затвори очи и сребърните и златни мъгли на слънчеви залези се вдигнаха около него и разкриха дни, в които видя Равнините, населени отново, първо от Абраам Мартен и неговите крави, преди сто тридесет и четири години, сетне от Тоанет, баща й и майка й, Хепсиба Адамс… и самия него. Беше място, което бе познавал, място, където бе стъпвал кракът му, където бе живяла душата му. Той чу земята да нашепва всичко това, пръстта, която стискаше с пръстите си, сякаш бяха ръцете на Тоанет.

В града свещениците и монахините се молеха и една камбана разнасяше своя звън — ободрение за човека, още една молба към бога. Нова Франция бе на колене, а Монкалм беше на Равнините, някои от отрядите му влизаха през портата Сен-Луи, а други през портата Сейнт Джон, задъхани и припрени, и се отправяха там, където знамената на Гиен се вееха на билото.

Развяваха се шотландски полички, предизвикателно пищяха гайди и Монкалм чакаше подкрепления, които не идваха, а хиляда и петстотин канадци и индианци заеха храстите, могилките и нивите и пушките им екливо гърмяха. Ту едните, ту другите напредваха и Франция започва да се сгромолясва.

Стана десет часът.

Нещо, изглежда, се пречупи в сърцето на Монкалм. Той загуби сигурността си и даде съдбоносната заповед, която направи Англия владетел на света.

Французите се бяха строили с натъкнати щикове в пет къси, плътни колони, четири бели и една синя, англичаните стояха с пушки с два заряда в дълга, шесторна, рядка червена колона. Равно поле лежеше помежду. Ако Англия беше тръгнала напред, може би историята щеше да бъде написана по друг начин. Но Англия изчакваше. Франция тръгна напред.

Джимс тръгна с нея. Беше вече ранен. Един куршум го беше улучил в рамото, кръвта се стичаше по ръката му и капеше от пръстите. Не усещаше болка, но както залиташе напред с редиците, обземаше го някаква сънливост. Той видя Монкалм да минава на кон пред фронта на своите войници и да им пожелава победа; забеляза златошития му зелен мундир, излъсканата кираса на гърдите, белия лен на маншетите и чу гласа му да пита: „Не искате ли малко почивка, преди да започнете?“ Около него зашумя отговорът. „Никога не сме уморени преди сражение!“ Собствените му устни отронваха думите, които се повтаряха като нарастващи пориви на вятъра в буря. Но слънцето започваше да избледнява в очите му.

Четиридесет-петдесет крачки напред, и спиране, още толкова напред, пак спиране — според начина, по който редовната армия в онези времена водеше бой на равно и открито поле, и Джимс отмерваше разстоянието между себе си и червената редица на британците. При всяко спиране гръмваше заедно с другарите си, зареждаше и тръгваше напред. Червената редица наруши приетия ред. Тя не се помръдна, за да изиграе своята част от играта според предписаните бойни правила, и продължаваше да стои като стена. В нея се отваряха пролуки, където тъмночервени петна се свличаха на земята, но другите, които оставаха, непоколебимо и твърдо чакаха с двузарядните си пушки. Тръпка пробягна между французите, зачести дишането на войниците, ускориха се ударите на сърцата им, обзе ги някакво разколебаване под това напрежение, а звънът на камбаната отекваше бързо през Равнините на Абраам.

Те спряха пак на по-малко от стотина крачки и пак оредяващият английски строй не откри огън. Един войник до Джимс се изсмя, сякаш нервите му не бяха издържали. Друг изпъшка, като че ли го бяха ударили. Джимс се мъчеше да се задържи прав. Обхвана го зловещо чувство, че в края на краищата двете армии няма изобщо да влязат в бой.

Тогава чу името си. Викаше го майка му. Той отговори с вик и щеше да залитне към нея, ако няколко ръце не го бяха дръпнали назад. „Луд!“ — каза някой. Джимс изтърва пушката си, като се мъчеше да избърше слепотата от очите си. Пред погледа му се разясни. Той видя червената редица, свободното пространство, слънчевата светлина… нещо да минава. Онези, които останаха живи, не забравиха какво видяха. Англичаните занесоха тази история у дома си. Французите й отделиха малко място в историята си. Няколко секунди войниците гледаха не смъртта, а едно куче. Едно старо, грохнало куче, което куцаше, куче без една лапа.

Джимс направи усилие да извика:

— Дран… Дран…

Тогава се чу командата на Монкалм:

— Напред!

Джимс тръгна с другите в зиналата уста на смъртта, сляп, движейки се опипом, като се мъчеше да накара кучето да чуе думите, които не излизаха от устата му. Нямаше вече ден. Нямаше слънце. Нямаше червена стена пред него. Но ушите му все още долавяха тропота на краката и звъна на камбаните. Те заглъхнаха в рев — в рева на двузарядните пушки. Англия откри огън от четиридесет крачки и Франция падна в позорна грамада от убити.

С предната редица падна и Джимс.